Роджър Зелазни
Роза за Еклисиаста (4)

Роджър Зелазни
Роза за Еклисиаста (4)

IV

Насочих джипстера си към площадката пред единствения вход към М’Квайе, който знаех. Бракса мълчеше, разглеждаше розата на слабата светлина в кабината и я полюляваше като наше дете. Угасналият й поглед изразяваше покорство.

— Сега в Храма ли са? — попитах, за да съм сигурен.

Изражението на мадона на лицето й не се промени, затова повторих въпроса си. Тя се размърда.

— Да — отговори, сякаш някъде отдалече. — Но не можеш да влезеш.

— Ще видим.

Обърнах се и й помогнах да се измъкне.

Водех я за ръка, а тя вървеше като че ли в транс. На светлината на току-що издигналата се луна очите й изглеждаха така както в първия ден, когато я видях. Щракнах с пръсти. Тя не реагира.

Затова бутнах вратата и я въведох вътре. Стаята беше полуосветена.

Тогава тя изкрещя за трети път през тази вечер.

— Онтро, не му вреди! Това е Галинджър.

Никога до този момент не бях виждал марсиански мъже. Затова не можех да зная със сигурност, дали той е изключение. Само предположих, че е така.

Погледнах го отдолу нагоре.

Полуголото му тяло беше покрито с родилни петна и някакви мехури. Навярно има болни жлези, досетих се аз.

Смятах се за най-високия човек на Марс, но той беше на ръст седем фута и беше много по-тежък от мен. Сега знаех откъде бяха взели гигантското ми легло.

— Върви си — каза той. — Тя може да влезе. Ти — не.

— Трябва да взема книгите и вещите си.

Той посочи с ръка. Проследих жеста му. Всичките ми вещи бяха акуратно подредени в единия ъгъл.

— Трябва да вляза. Трябва да поговоря с М’Квайе и Майките.

— Не може.

— Животът на народа ви зависи от това.

— Върви си — иззвънтя гласът му. — Върви си у дома, при своя народ, Галинджър. Остави ни!

Произнесено от неговата уста името ми прозвуча чуждо. „На колко години ли е? — замислих се аз. — Триста? Четиристотин? Винаги ли е бил пазач на Храма? Защо? Защо тук има пазач?“ Не ми харесваше, как се движи. Бях виждал хора, които се движеха така.

— Върви си — повтори той.

Ако бяха усъвършенствали воинското си изкуство така, както и танците си, и още по-лошо, ако бойното им изкуство беше част от Танца, щях да видя зор.

— Влез вътре — казах на Бракса. — Дай розата на М’Квайе. Кажи й, че аз изпращам цветето. Кажи й, че скоро ще дойда.

— Ще направя това, за което ме молиш. Спомняй си за мен на Земята, Галинджър. Прощавай.

Аз не й отговорих, тя мина покрай Онтро и влезе в следващата стая, носейки розата.

— Сега ще си отидеш ли? — попита Онтро. — Ако искаш, ще й кажа, че сме се борили и ти едва не си ме надвил. Но аз съм те ударил и ти си загубил съзнание. После ще те отнеса на твоя кораб.

— Не — отвърнах аз, — или ще те заобиколя, или ще мина през теб, но ще премина.

Той приседна, като едва сви краката си и протегна ръце.

— Грешно е да докосваш с ръка светец — издрънча гласът му. — Но аз ще те спра, Галинджър.

Паметта ми беше като замъглен прозорец, внезапно почистен от чистия въздух. Спомените ми се проясниха. Върнах се шест години назад.

Бях студент във факултета за източни езици в Токийския университет. Веднъж на две седмици си устройвах нощ на развлеченията. Стоях в трийсетфутов кръг в „Кодокан“^[1], а кимоното ми бе прехванато само с кафяв пояс. Аз бях „Ик-Киу“, една степен по-ниска от майсторската. Кафявият йероглиф-елмаз, избродиран на гърдите ми, означаваше на японски Атемиваса^[2], заради техниката на ударите, която отработена с упорит труд, беше доста подходяща за моя ръст. С помощта на тази техника побеждавах в битките.

В истински боеве обаче никога не я използвах, още повече че бяха минали пет години откакто бях тренирал. Не бях във форма, знаех го, но настойчиво се опитах да настроя разума си на цуки но кокоро^[3], и подобно луната да отразявам всички движения на Онтро.

Някъде от миналото се чу глас:

— Хадзими, започвайте.

Аз заех неко-аши дачи^[4] и очите на Онтро странно заблестяха. Той понечи да смени своята поза — и аз се хвърлих върху него.

Изненадата бе единствената ми надежда.

Кракът ми го удари като отключена пружина. Той го улучи в челюстта на височина седем фута от земята, в момента, когато той се опита да се дръпне назад.

Главата му се отметна и той падна. От устата му се изтръгна тих стон.

„Това е всичко — помислих си. — Прости ми, старче.“

Докато го прекрачвах, той ме хвана за краката, въпреки че беше в безпомощно състояние. Не можах да повярвам, че имаше сили не само да остане в съзнание, но и да се движи. Мисълта за това, че ще се наложи още да го налагам, беше непоносима.

Той обаче докопа гърлото ми и сплете ръце около него, преди да успея да съобразя намеренията му.

Не! Не трябва всичко да завърши така!

Последва стоманена хватка върху трахеята и сънната ми артерия.

Тогава разбрах, че той все още беше в безсъзнание и това беше просто рефлекс, придобит от безброй тренировки. Веднъж вече бях виждал такова състояние — японците го наричат „шиай“. Човекът умря, тъй като, макар и изпаднал в безсъзнание, продължаваше да се бори, а противникът му помисли, че още трябва да затегне хватката. И натисна.

Но това се случва рядко, изключително рядко.

Аз парирах натиска, като забих лакти в ребрата му, и с глава го ударих в лицето. Хватката около врата ми се разхлаби, но недостатъчно. И макар че никак не ми се искаше да го правя, протегнах се и счупих кутрето му.

Ръката му се разтвори и аз се отскубнах на свобода.

Той лежеше и дишаше тежко, а лицето му беше изкривено от болка. Сърцето ми страдаше за поваления гигант, който, изпълнявайки заповед, защитаваше своя народ и религията си. Проклинах се, както никога досега, че се опитах да го прекрача, а не го заобиколих.

Прекосих стаята, олюлявайки се, за да отида до имуществото си. Седнах на сандъка с апаратурата и запалих цигара.

Не можех да вляза в Храма, без да съм успокоил учестеното си дишане и без да съм измислил какво да им кажа.

По какъв начин трябваше да разговарям с раса, която е решила да се самоунищожи?

Ами ако…

… Но дали ще се получи? Ще подейства ли, както съм го замислил? Ако им прочета Книгата на Еклисиаст, едно толкова велико произведение, което някакъв си Локар никога не би могъл да напише — толкова мрачно и толкова песимистично; ако им покажа, че ние сме успели да се издигнем над съдбата, която ни е била предопределена свише, независимо от това, че великият пророк е произнесъл присъдата над живота във височайша поетическа форма… ако им покажа, че суетата, над която той се е надсмивал, ни е помогнала да полетим в небесата, дали те ще ми повярват? Ще променят ли решението си?

Хвърлих цигарата на красивия под и извадих бележника си. Когато станах, в мен гореше странна и непозната ярост.

Запътих се към Храма, за да проповядвам Черното Евангелие на Галинджър от Книгата на Живота.

В залата цареше тишина.

М’Квайе четеше на глас Локар, розата беше в дясната й ръка и привличаше вниманието на всички.

Докато не влязох аз.

Стотици хора стояха събути на пода. Забелязах, че и малцината мъже, които бяха сред тях, бяха древни като жените.

Пристъпвах обут по свещените плочки.

„Сега това няма значение — мислех си аз. — Ти или ще загубиш, или ще спечелиш — тъй че това богохулство няма да има никакво значение“.

Дузина сбръчкани старици стояха в полукръг зад М’Квайе. Майките.

Безплодна пръст, изсъхнали утроби, опустошени от огъня.

Насочих се към масата.

— Убивайки себе си, вие обричате своя народ — аз адресирах думите си към тях, към майките — за да не познаят те живота такъв, какъвто го познавахте вие — с радости, печали, изобилие… А това, че вие трябва да умрете, не е истина. — Сега се обръщах към останалите. — Тези, които го твърдят — лъжат. Бракса го знае, защото носи в утробата си дете…

Те седяха, подобно на редици от бронзови Буди. М’Квайе се отдръпна назад, сред тъмните сгърбени фигури зад гърба й.

— … моето дете! — продължих аз, мислейки какво би си казал баща ми за тази проповед. — Всички жени, които са достатъчно млади за това, биха могли да имат деца. Само мъжете ви са стерилни. Ако позволите, лекарите от следващата експедиция ще ви прегледат, а може би ще помогнат и на мъжете ви. Но дори и това да е невъзможно, вие бихте могли да се бракосъчетаете със земни мъже. Ние, земните хора, също заслужаваме уважение. — Аз отидох и още по-далеч. — Преди хиляди години нашият Локар написа книга, в която се говореше за нашето нищожество. Беше я натъкмил точно като вашия Локар, но ние не приехме безропотно думите му. Ние не загинахме, въпреки чумата, войните, глада. Победихме болестите една след друга, нахранихме гладните, унищожихме войните и сега живеем без тях. Може би сме ги победили завинаги. Не знам… Пресякохме милиони мили пустота и достигнахме друг свят. А нашият Локар беше казал: „За какво е нужно всичко това? Какво ценно има в това? Каквото и да е то, всичко е суета.“ И работата е там — и аз сниших гласа си, като при рецитация, — че той беше прав! Всичко е суета, всичко е гордост. От висотата на рационализма ние отхвърляме пророците, мистиката, боговете. Нашето богохулство ни направи велики и на него се крепим, а заради него пък боговете тайничко ни се възхищават… Но не ни е писано да предугадим всички помисли на боговете!

Бях се изпотил, виеше ми се свят и се наложи да направя пауза.

— Книгата на Еклисиаст — обявих аз и започнах да чета.

„Суета на суетите — тъй вещае Еклисиаст, — суета на суетите — всичко е суета! Каква е ползата за човека?“

Някъде в задните редове забелязах Бракса — безмълвна, вглъбена в нещо свое.

Стана ми интересно за какво мисли.

Продължих, а нишката на нощните часове се увиваше около мен като на макара.

* * *

Ох, вече беше твърде късно! Бях говорил до сутринта. Разсъмна, а аз още продължавах да говоря. Довърших Еклисиаст и продължих с Галинджър.

Когато замълчах, остана само тишината.

Будите, седящи в редици на пода, не трепнаха нито веднъж през нощта. След дълго мълчание М’Квайе вдигна дясната си ръка. Една след друга майките повториха жеста й.

И аз разбрах какво значи това.

Това значеше „не“, „не“ на детето на Бракса и на самия Марс.

Това значеше, че бях загубил.

Бавно напуснах стаята и тежко се отправих към вещите си.

Онтро го нямаше. Добре, че не го бях убил… След хиляда години самота влезе М’Квайе.

Тя каза: „Вашата работа приключи“.

Аз не помръднах.

— Пророчеството се изпълни — каза тя. — Народът ми ликува. Вие победихте, свети човече. Сега ни напуснете.

Разумът ми беше като спаднало въздушно балонче. Пуснах му малко въздух.

— Не съм светец — отвърнах аз, — а само второразреден поет с непомерна гордост.

Запалих последната си цигара.

Накрая я попитах:

— Добре, но кое от пророчествата се сбъдна?

— Обещанието на Локар — отвърна тя с такъв тон, като че ли то нямаше нужда от обяснение, — че при нас от небесата ще дойде светец и ще ни спаси в последния ни час, когато всички Танци на Локар бъдат изпълнени. Че той ще победи Юмрука на Малан и ще ни върне към живот.

— Как?

— Както в случая с Бракса. И чрез проповедта ви в Храма.

— Проповедта ли?

— Вие ни изрекохте велики слова, толкова велики, колкото са и тези на Локар. Вие ни казахте, че няма „нищо ново под слънцето“ и издевателствахте над тези думи; когато ги изричахте, вие ни наведохте на нови мисли. При нас, на Марс, никога не е имало цветя, но вие ги научихте да растат тук. Вие сте Светия Смешник — завърши тя. — Този-Който-Ще-Богохулства-В-Храма — именно вие преминахте обут по свещения под.

— Но нали всички гласувахте „не“?

— Аз гласувах „против“ нашия първоначален план, и „да“ като разрешение детето на Бракса да живее.

— О — цигарата падна от пръстите ми. Какъв слепец съм бил! Колко малко съм ги познавал и съм ги разбирал.

— А Бракса?

— Преди половин процес тя беше избрана да изпълни всички танци и да ви чака.

— Но тя каза, че Онтро ще ме спре.

М’Квайе дълго мълча.

— Тя никога не е вярвала в това пророчество. Сега не й е добре. Тя избяга, защото се страхуваше, че то все пак ще се сбъдне. Когато вие изпълнихте вашата мисия, а ние гласувахме, тя повярва.

— Значи тя не ме обича? И никога не ме е обичала?

— Много съжалявам, Галинджър. Това беше част от дълга й, който тя не можеше да не изпълни.

— Дълга — безчувствено повторих аз — дълга-дълга-дълга! Тра-ла-ла!

— Тя се сбогува с вас и не желае повече да ви види… А ние никога няма да забравим учението ви — добави тя.

— Никога — автоматично повторих аз, внезапно осъзнал най-големия парадокс, заключен в сърцето на всички миражи. Никога не бях вярвал в думите на собствената си проповед, никога.

Стоях и се олюлявах като пиян.

Измърморих „М’Нара“ и излязох навън, сред моята последна нощ на Марс.

„Аз те победих, Малан, а победата остана за теб. Спи спокойно в звездната си постеля. И бъди проклет!“

Измъкнах се от джипстера и се върнах на „Аспик“, оставяйки бремето на живота далеч зад гърба си. Влязох в каютата, заключих вратата и взех четиридесет и четири таблетки приспивателно.

* * *

Но когато се събудих, бях в стационара и бях жив.

Станах бавно и с усилие се добрах до илюминатора, заслушан в пулсирането на двигателите. Обгърнатият в облаци Марс висеше като надуто шкембе, после се размаза, преля през края на илюминатора и се стече по лицето ми.

IV

Спрях джипстера пред единствения известен ми вход — този на М’Куайи. Бракса, вече разгледала розата на светлината на фара, сега я гушкаше в скута си — също като нашето дете — и мълчеше. Лицето й беше примирено и прекрасно.

— В Храма ли са сега? — поисках да знам аз.

Изразът й на мадона не се промени. Повторих въпроса. Тя се размърда.

— Да — отвърна сякаш отдалеч. — Но ти не можеш да влезеш.

— Ще видим.

Заобиколих и й помогнах да слезе.

Поведох я за ръка, а тя пристъпваше като в транс. Под светлината на току-що изгрялата луна очите й бяха същите като в деня, когато се запознахме, когато тя танцува. Щракнах с пръсти. Нищо.

Така че бутнах вратата и я поведох навътре. Стаята тънеше в сумрак.

И тя изпищя — за трети път тази вечер.

— Не го наранявай, Онтро! Това е Галинджър!

Досега не бях виждал марсианец, само жени. Така че нямаше как да знам дали този тук е урод, макар че силно го подозирах.

Погледнах го.

Полуголото му тяло беше покрито с буци и отоци. Предположих, че нещо с жлезите му не е наред.

Мислех, че съм най-високият мъж на планетата, но този тук беше над два метра, че и с наднормено тегло. Сега разбрах откъде се е взело грамадното ми легло!

— Връщай се — рече ми той. — Тя може да влезе. Ти — не.

— Трябва да си прибера книгите и багажа.

Вдигна огромната си левица. Погледнах накъде ми сочи. Всичката ми покъщнина беше спретнато подредена в ъгъла.

— Трябва да вляза. Трябва да поговоря с М’Куайи и с майките.

— Не можеш.

— От това зависи животът на вашия народ.

— Връщай се! — прокънтя гласът му. — Връщай се при твоя народ, Галинджър. Остави ни!

Името ми, изговорено от него, прозвуча толкова различно. Сякаш беше чуждо. На колко години ли беше тоя? На триста? Четиристотин? Дали цял живот е бил пазач на Храма? Защо? От кого ли трябваше да го пази? Не ми харесваше как се движи. И преди бях виждал мъже, които се движат така.

— Връщай се — повтори той.

Ако и бойните им изкуства са също толкова усъвършенствани, колкото и танците, или — още по-зле — ако бойните им изкуства са част от танца, лошо ми се пишеше.

— Влизай — подканих аз Бракса. — Дай розата на М’Куайи. Кажи й, че аз я пращам. Кажи й, че идвам след малко.

— Ще направя както казваш. Помни ме на Земята, Галинджър! Сбогом!

Не й отговорих. Тя подмина Онтро и влезе в залата с розата си.

— А сега ще си тръгнеш ли? — попита той. — Ако искаш, ще й кажа, че сме се били и ти почти си ме победил, но аз съм те повалил в несвяст и съм те отнесъл до кораба.

— Не — отвърнах. — Или ще те заобиколя, или ще те прескоча, но ще вляза вътре.

Той приклекна, протегна ръце напред и рече:

— Грях е да докосваш свят човек, но аз ще те спра, Галинджър.

Паметта ми беше като замъглен прозорец, облъхнат изведнъж от чист въздух. Всичко ми се изясни. Върнах се шест години назад.

Учех източни езици в Токийския университет. Вечер си почивах два пъти седмично. Бях застанал сред деветметровия кръг на Кодокан, а около хълбоците ми с кафяв колан беше пристегнато джудоги. Бях ик-кю — малко под най-ниския дан. На кафявата ромбоидна значка вдясно на гърдите ми на японски пишеше „жиу-жицу“, но това всъщност означаваше атемиваза, тъй като бях отработил само един удар, но той се оказа невероятно подходящ за ръста ми и с него печелех двубоите.

Никога обаче не го бях нанасял на човек, а и спрях да тренирам преди пет години. Знаех, че не съм във форма, но се мъчех да се принудя да мисля за цуки-но-кокоро — като луната, която осветяваше целия Онтро.

Нейде от миналото се обади глас:

— Хаджиме. Започвайте.

Мигом заех котешката си стойка неко-аши-дачи, а в очите му блесна странен пламък. Той побърза да поправи собствената си поза — и аз се метнах към него!

Моят номер — единственият!

Дългият ми крак се изстреля като пружина. На два метра над земята стъпалото ми се вряза в челюстта му, щом той се опита да отскочи.

Главата му отхвръкна назад и той се строполи. От устните му се откъсна тих стон. „Това беше — помислих си. — Съжалявам, стари друже.“

Но когато го прескочих, той някак си успя да ме спъне и аз се проснах отгоре му. Не можех да повярвам, че ще има достатъчно сили да остане в съзнание след онзи удар, да не говорим пък и да се движи. Беше ми противна мисълта да продължа да го наказвам.

Но той докопа гърлото ми и го притисна с ръка, преди да схвана, че действа целенасочено.

Не! Тая няма да я бъде!

Сякаш стоманена тръба притискаше гръкляна ми, сънната ми артерия. После осъзнах, че той си е в несвяст, а това е рефлекс, резултат от безкрайни години на тренировки. Бях го виждал веднъж и преди, в шиай. Човекът умря, защото бе задушен, изпадна в безсъзнание, но продължаваше да се бори, а противникът му мислеше, че не прилага душенето както трябва. И натискаше още по-силно.

Но това става рядко, изключително рядко!

Смушках го с лакти в ребрата и го фраснах в лицето с глава. Хватката се разхлаби, но не особено. Много ми беше неприятно, но се пресегнах и му счупих кутрето.

Ръката се отпусна и аз се измъкнах.

Той лежеше там и дишаше тежко с изкривено лице. Болеше ме сърцето за този повален гигант, който защищаваше народа си, религията си, изпълняваше дадената му заповед. Наругах се така, както не се бях ругал никога, задето го прескочих, а не го заобиколих.

Със залитане тръгнах през стаята към малката купчинка с багажа ми. Седнах върху сандъка с проектора и запалих цигара.

Не можех да вляза в Храма, преди да си успокоя дишането и да измисля какво да кажа.

Как да убедиш цяла раса да не се самоубива? Изведнъж…

… Беше ли възможно? Дали щеше да свърши работа? Ако им прочета Книгата на Еклисиаста… Ако им прочета произведение, по-велико от произведенията на всякакви там Локаровци… и също така мрачно… и също толкова песимистично… и им покажа, че нашата раса е продължила да съществува, въпреки че един човек е проклел всичко живо с най-висша поезия — ако им покажех как суетата, над която той се е подиграл, ни е издигнала до небесата, щяха ли да повярват? Щяха ли да променят решението си?

Смачках цигарата върху прекрасния под и извадих тетрадката. Щом се изправих, ме обзе странен бяс.

И влязох в Храма, за да проповядвам Черното Евангелие от Галинджър, от „Книга на живота“.

* * *

Вътре цареше тишина.

М’Куайи четеше Локар и държеше в десница розата — мишена на всички погледи. До мига, в който влязох аз.

На пода седяха стотици хора — боси. Забелязах, че малцината мъже са дребни като жените. Бях с ботуши.

„Карай докрай — рекох си. — Или печелиш, или губиш — при това всичко!“

В полукръг пред М’Куайи бяха насядали дузина дъртофелници. Майките.

Безплодната земя, пресъхналите утроби, докоснатите от огъня.

Приближих се до масата.

— Със смъртта си вие обричате и своя народ на гибел — обърнах се към тях. — Те няма да познаят живота, който сте познали вие — радостите, мъките, осъществяването… Но не е вярно, че всички трябва да измрете — сега вече говорех на множеството. — Онези, които ви го казват, лъжат! Бракса го знае, защото тя ще роди дете…

Седяха като редици статуи на Буда. М’Куайи се оттегли обратно в полукръга.

— … моето дете! — продължих и се зачудих какво ли би казал баща ми за тази проповед.

— … и всички жени, които са достатъчно млади, могат да раждат деца. Само мъжете ви са стерилни. Ако позволите на лекарите от следващата експедиция да ви прегледат, вероятно дори на мъжете ще може да се помогне. А ако не може, то бихте могли да се чифтосате със земните мъже.

Нашият народ не е дребен и незначителен, нито пък земята ни е дребна и незначителна — продължавах аз. — Преди хиляди години нашият Локар е написал книга, в която е твърдял това. Казвал е същото като Локар, ала ние не сме се предали — въпреки чумата, войната и глада. Не сме измрели. Справили сме се с болестите — една по една, нахранили сме гладните, победили сме войните и тях отдавна вече ги няма. Може би най-накрая сме ги надвили окончателно. Не зная.

Ала прекосихме милиони километри пустош.

Дойдохме на друга планета. А нашият Локар е казал: „Защо да те е грижа? Какъв е смисълът? Всичко и без това е суета.“

А тайната е — понижих глас, сякаш четях поезия, — че той е бил прав! Да, суета е. Всичко идва от гордостта! Надменността на разума вечно напада пророка, мистика, Бога. Точно нашето богохулство ни е направило велики и ще ни крепи и точно то е, на което боговете тайно се възхищават! А действителното произнасяне на свещеното име на Бога — това е богохулство!

Потях се. И замълчах. Виеше ми се свят.

— Ето Книгата на Еклисиаста — обявих аз и зачетох:

— Суета на суетите, каза Еклисиаст, суета на суетите — Всичко е суета! Каква полза за човека…

Забелязах в дъното Бракса — онемяла, унесена… Зачудих се за какво ли си мисли.

И започнах да увивам часовете на нощта около себе си като черни нишки около вретено.

 

 

О, беше късно! Говорих чак до зори и продължавах да говоря. Привърших с Еклисиаста и продължих с Галинджър.

А щом свърших — отново само тишина…

Будите, строени в редици, не бяха и помръднали цяла нощ. След много-много време М’Куайи вдигна десница. Една по една и другите майки сториха същото. И аз разбрах какво значеше това.

Значеше: не, недей, престани, стига!

Значеше, че съм се провалил.

Бавно излязох от залата и се строполих до багажа си. Онтро го нямаше. Добре, че не го бях убил… След хиляда години влезе М’Куайи.

— Работата ти приключи — рече ми тя.

Не помръднах.

— Пророчеството се сбъдна — продължи тя. — Моят народ ликува. Ти спечели, свети човече! А сега бързо си тръгвай!

Умът ми беше като спихнат балон. Надух го мъничко.

— Не съм свят човек — рекох. — Просто второразреден поет, страдащ от лоша надменност.

Запалих последната си цигара.

— Добре де. Какво пророчество? — попитах най-накрая.

— Обещанието на Локар — отвърна тя, сякаш нямаше какво повече да ми обяснява. — Че от небето ще дойде свят човек и ще ни спаси в последния час, макар и всички танци на Локар да са привършили. Че ще победи Юмрука на Малан и ще ни донесе живот.

— Как?

— Като с Бракса и с примера в Храма.

— Пример ли?

— Ти ни прочете неговите думи — също толкова велики като тези на Локар. Ти ни прочете, че „няма нищо ново под слънцето“. И докато четеше, ти се подигра с думите му и ни показа нещо ново.

На Марс никога не е имало цветя — продължаваше тя. — Но ние ще се научим да ги отглеждаме.

Ти си Светият безбожник — завърши тя. — Ти си Онзи, който се гаври в Храма. Ти потъпкваш свещената земя…

— Но вие гласувахте „не“ — рекох.

— Гласувах да не изпълняваме първоначалния план и да оставим детето на Бракса да живее.

— О! — цигарата падна от пръстите ми.

Колко близо е било! Колко малко знаех!

— Ами Бракса?

— Тя беше избрана преди половин Процес да танцува танците и да те чака.

— Но тя ми каза, че Онтро щял да ме спре.

М’Куайи стоя така дълго време.

— Самата тя никога не е вярвала в пророчеството. Сега не е добре. Избяга, защото се страхуваше, че е истина. Когато ти го осъществи и ние гласувахме, тя разбра, че е така.

— Значи тя не ме обича? И никога не ме е обичала?

— Съжалявам, Галинджър. Точно с тази част от своя дълг тя така и не успя да се справи.

— Дълг… — изрекох безизразно. — Дълг, дълг, дълг! Опа!

— Тя се сбогува с тебе; не иска да те вижда никога повече…

— … а ние никога няма да забравим на какво ни научи — добави тя.

— Недейте — отвърнах механично и изведнъж разбрах какъв е големият парадокс, който се крие в сърцето на всички чудеса. Аз не вярвах и на дума от своето евангелие — дори на една-едничка думица.

Изправих се като пиян и измърморих:

— М’нара.

Излязох навън. Беше последният ми ден на Марс.

„Победих те, Малак — и победата е твоя! Лежи си спокойно на звездното легло. Проклет да си!“

Зарязах джипстера там, върнах се на „Аспик“ и оставих бремето на живота на много-много крачки зад себе си. Влязох в каютата си, заключих вратата и се нагълтах с четирийсет и четири приспивателни.

 

 

Но когато се събудих, бях в лазарета и жив.

Усетих пулса на двигателите, докато бавно се изправях. Някак си стигнах до илюминатора.

Размазаният Марс висеше над мен като подут корем, докато после се разсея, преля и се разтече по лицето ми.