Роджър Зелазни
Роза за Еклисиаста (3)

Роджър Зелазни
Роза за Еклисиаста (3)

III

Дните приличаха на листата на Шели — жълти, червени, кафяви, подгонени от западния вятър в сияещи вихрушки. Те се носеха около мен като безкраен водовъртеж, съпроводен от шумоленето на микрофилмите. Вече почти всички книги бяха преснети. На учените щяха да им трябват дълги години, за да се ориентират в записките и да оценят достойнствата им. Марс беше заключен в чекмеджето на бюрото ми.

Бях готов да рецитирам на Свещения Език превода си на Еклисиаста, когото толкова отлагах и към когото толкова пъти се връщах.

Когато бях извън Храма си подсвирквах. Надращих цял топ хартия със стихове, които по-рано бих се срамувал да напиша. Сутрин обикновено ние с Бракса се разхождахме сред дюните или в планината. Понякога тя танцуваше за мен, а аз рецитирах нещо дълго в дактилен хекзаметър. Тя продължаваше да си мисли, че аз съм Рилке и аз почти се принудих да повярвам в това. Намирах се в Дуинския замък и пишех „Елегии“-те.

Естествено, странно е да не живеем повече на Земята.

Да отречем обичаите, в чиято святост повярвахме,

да не търсим на розата смисъла, обещаваща ни нещо…^[1]

Не! Никога не търсете смисъла на розите! Не правете това. Поемайте аромата им (апчхи, Кен!), късайте ги, наслаждавайте им се. Живейте за мига. Здраво се дръжте за него. Но не се доверявайте на боговете, не им позволявайте да ви обясняват смисъла на розите. Когато разцъфнат, листата им окапват толкова бързо…

И никой не ни забелязваше. Никой не го беше грижа за нас.

Лаура. Лаура и Бракса. Знаете ли, те даже се римуват. Тя е била висока, невъзмутима и светлоруса (аз ненавиждам блондинките!), а нали баща ми ме беше обърнал наопаки, като празен джоб, надявах се, че тя ще ме напълни отново. Но големият уморен, задъхан словоблуд, със същата рижа брада като на Юда и кучешка вяра в очите, беше само прекрасен декор на приемите й. Нищо повече от това.

Някакво проклятие бе паднало върху мен. Дивият западен вятър профуча покрай нас и нещо го следваше по петите.

Застигнаха ни и последните ни дни.

* * *

Дойде и онзи, в който не видях Бракса, настъпи и нощта.

След нея и втора. И трета.

Аз едва не се побърках. По-рано не осъзнавах колко близки сме станали, колко важна е тя сега за мен. С някаква тъпа самоувереност отхвърлях въпроса за бъдещето на розите.

Бях длъжен да попитам. Не исках да го правя, но нямах друг изход.

— М’Квайе, къде е тя? Къде е Бракса?

— Отиде си.

— Къде?

— Не зная.

Надзърнах в птичите й очи.

— Anathema maranatha^[2] — отрони се от устните ми. — Аз трябва да зная.

М’Квайе погледна някъде през мен.

— Тя ни напусна. Отиде в планината, предполагам. Или в пустинята. Това няма значение. Какво изобщо може да има значение? Танцът е към своя край. Храмът скоро ще опустее.

— Защо? Защо си е отишла?

— Не зная.

— Но аз трябва отново да я видя. След няколко дни ние заминаваме.

— Съжалявам, Галинджър.

— Аз също — казах и шумно затворих книгата, без да произнеса „М’Нара“.

Надигнах се.

— Ще я намеря.

Напуснах Храма. М’Квайе остана неподвижна като статуя. Обувките ми ме очакваха там, където ги бях изул.

* * *

Целия ден пришпорвах джипстера си нагоре и надолу по дюните. Мисля, че изглеждах като пясъчна буря. Но все пак ми се наложи да се върна за гориво.

Еймъри тихо се приближи до мен.

— Добро родео устроихте. Но целият сте потънал в мръсотия. Впрочем, защо е всичко това?

— Защото аз… м-м-м!… Изгубих нещо.

— Насред пустинята? Да не би да е някой от сонетите ви? Доколкото разбирам това е единственото, заради което бихте вдигнали такава пушилка.

— Не, по дяволите! Беше нещо лично.

Джордж беше приключил със зареждането и аз отново се качих в джипстера.

— Чакайте! — Еймъри ме хвана за ръката. — Вие няма да се запилеете отново в пустинята, докато не ми кажете какво означава всичко това.

Нищо не ми костваше да отблъсна ръката му, но в такъв случай той можеше да заповяда да ме смъкнат от возилото ми, и тогава много хора биха се зарадвали да го направят. Затуй се принудих да говоря бавно и меко.

— Просто изгубих часовника си. Подарък е от майка ми и е семейна ценност. Искам да го намеря преди да сме излетели.

— Сигурен ли сте, че не сте го загубил в каютата си или в Тирелиан?

— Огледах всичко.

— Може би някой го е скрил, за да ви подразни? Нали знаете — не сте всеобщ любимец.

Поклатих глава.

— Мислих за това. Но аз винаги го нося в десния си джоб. Изглежда, че е изпаднал докато прекосявах дюните.

Той присви очи.

— Май бях прочел на обложката на вашата книга, че майка ви е починала при раждането ви.

— Да, така е — отвърнах аз, проклинайки дългия си език. — Часовникът е принадлежал на баща й, и майка ми е искала аз да го нося. Баща ми го е пазил за мен.

— Тъй значи. Но вие по твърде странен начин издирвате този часовник — нагоре-надолу из дюните.

— Надявах се да видя отражението от лъскавия му капак — заинатих се аз.

— Вече притъмнява — отбеляза той. — Така че няма смисъл да търсите. Покрийте джипстера — заповяда той на механика.

После се обърна към мен и ме потупа по ръката.

— Вървете на кораба, вземете един душ и хапнете нещо. Имате нужда и от едното, и от другото.

Няколко големи старчески лунички под бледите очи, оредяваща коса, ирландски нос. А гласът му, поне с един децибел по-силен от който и да е друг…

Единствените му качества на ръководител.

Не помръдвах от мястото си, а ненавистта клокочеше в гърдите ми. Клавдий… О, ако това беше пето действие!…

Но внезапно идеята му за душ и вечеря достигна до мен. Аз наистина се нуждаех от това. Ако продължавах да настоявам за връщане в пустинята, щях да предизвикам подозрения.

Изтръсках пясъка от ръкава си и казах:

— Прав сте. Предложението ви не е лошо.

— Да вървим. Елате в каютата ми.

Душът беше благословение, чистият комбинезон — божия благодат, а храната ухаеше с небесен аромат.

— Хубаво мирише — отбелязах аз.

Мълчаливо нарязахме бифтеците си. Когато стигнахме до десерта и кафето, той предложи:

— Защо не пренощувате на кораба? Останете за да поспите.

Аз поклатих глава.

— Страшно съм зает. Трябва да привърша работата си. А времето до заминаването ни не е много.

— Преди два дни казахте, че почти сте приключили.

— Почти, но не съвсем.

— Казахте също, че тази нощ в Храма ще има служба.

— Да, така е. Ще работя в стаята си.

Той сви рамене и замълча. Накрая продума: „Галинджър“ и аз го погледнах, защото името ми можеше да означава само неприятности.

— Може би не е моя работа, но това няма значение — започна той. — Бети ми каза, че там долу си имате момиче.

Това не беше въпрос. Беше едно твърдение, увиснало във въздуха.

„Бети, ех ти, кучко. Ти си крава и кучка. При това ревнива. Защо не престанеш да вреш носа си, където не ти е работа. Защо не затвориш устата си? И очите?“

— Да? — казах аз и това беше въпрос.

— Да — отвърна той. — В задълженията ми като ръководител на експедицията е и това да следя отношенията ни с туземците да имат дружески и дипломатически характер.

— Говорите за тях като за диваци. Нищо не е така далеч от истината.

Станах.

— Когато записките ми бъдат публикувани, всички на Земята ще научат каквото трябва. Ще им разкажа неща, за които доктор Мур не може дори да предполага. Ще разкрия пред света трагедията на една обречена раса, раса, която смирена и безразлична към живота очаква своята смърт. Ще им разкажа защо се е получило така и разказът ми ще разбие безчувствените сърца на учените. Ще пиша за това и ще ми дадат много награди, от които няма да имам нужда. Боже — възкликнах аз. — Та когато дедите ни са убивали саблезъбите тигри с тояги и са откривали огъня, марсианците вече са били с високоразвита култура.

— Имате ли момиче там долу при тях?

— Да! — казах аз. — Да, Клавдий! Да, татко! Да, Еймъри! Аз имам момиче сред техните. Но сега ще ви посветя в моите сензационни разкрития: те са почти мъртви. Те са стерилни. Още едно поколение и марсианците повече няма да ги има. Те ще останат само в моите записки, само на няколко микрофилма, в магнетофонните записи и в няколкото стихотворения за прокълнатото момиче, което само в танците си може да оплаква нещастната си съдба.

— О! — възкликна той.

И след малко добави:

— Напоследък се държахте непривично, аз дори бих казал странно. Бяхте даже вежлив понякога. Не можех да помогна, без да разбера какво става. Не знаех колко важно е това за вас.

Аз наведох глава.

— Заради нея ли обикаляхте пустинята?

Кимнах.

— Защо?

Погледнах го.

— Защото тя замина някъде. Не зная къде и защо. Трябва да я открия преди да сме напуснали Марс.

— О! — отново възкликна той.

Облегна се назад, отвори чекмеджето на бюрото си и извади нещо, завито в кърпа. Разви го. На бюрото легна женска фотография в рамка.

— Жена ми — обясни той.

Жената имаше привлекателно лице с големи бадемови очи.

— Както знаете, аз бях моряк — започна той. — Млад офицер. Срещнах я в Япония. Там, откъдето съм родом, не беше прието да имаш жена от друга раса, затова не се оженихме. Но всъщност тя беше моя жена. Когато умря, бях на другия край на света. Взеха децата ми и оттогава не съм ги виждал. Това беше преди много години. Само няколко души го знаят.

— Съжалявам — казах аз.

— Нищо. Забравете за това. Но… — той се размърда в креслото си. — Ако искате да вземете момичето със себе си — вземете я. Това ще ми струва скъпо, но вече съм твърде стар, за да мисля за следваща експедиция. Така че вървете. Той бързо изпи изстиналото си кафе.

— Вземете джипстера си.

Той се обърна заедно с креслото си с гръб към мен.

На два пъти се опитах да му благодаря, но не можах. Затова просто станах и тръгнах към вратата.

— Сейонара^[3] и всичко подобно — измърмори той след мен.

* * *

— Ето я, Галинджър! — застигна ме нечий вик. Обърнах се назад и погледнах към пандануса.

— Кен!

Той се мярна в люка, една тъмна фигура на светъл фон, и аз го чух как кихна.

Върнах се няколко крачки.

— Коя?

— Розата ти.

Той ми показа плексигласова кутия, разделена на половина. Долната част беше пълна с течност. Стеблото на розата беше потопено в нея. В горната половина, подобно на чаша с кларет, се червенееше голяма, току-що разпукала се роза.

— Благодаря — казах аз и скрих кутията под якето си.

— В Тирелиан ли се връщаш?

— Да.

— Видях те като дойде на кораба и я приготвих. За малко да те настигна докато беше при капитана. Каза ми, че мога да те намеря в хангара.

— Още веднъж ти благодаря.

— Обработил съм я със специални препарати… Ще цъфти само няколко седмици.

Кимнах и тръгнах.

* * *

А сега нагоре, в планината. Още по-нагоре. И още. Небето се превърна във ведро с лед, в което плуваха двете луни. Изкачването стана по стръмно и „малкото магаренце“ запротестира. Затегнах го с акселератор и продължих. По-нагоре. Още по-нагоре. Забелязах синкава немигаща звездичка и почувствах буца в гърлото си. Опакованата роза се блъскаше в гърдите ми като второ сърце. „Магаренцето“ ревна протяжно и високо, а после се закашля. Аз го пришпорих още веднъж и то спря.

Натиснах аварийните спирачки, излязох и продължих нататък пеша.

Беше студено и още повече се застудяваше. Тук, горе. През нощта?

Защо? Защо направи това тя? Защо въпреки че е паднала нощта тя не е запалила огън?

Аз обикалях надолу и нагоре, вглеждайки се във всяка цепнатина, урва или пещера, придвижвайки се с лекота, която е невъзможна на Земята.

Моя любов, оставаха само два дни, а ти ме напусна. Защо?

Катерех се по скалите. Прескачах камънаци. Изподрах ръцете и краката си. Чувах как якето ми се къса.

Малан, ти не отговаряш? Нима толкова мразиш народа си? Тогава аз ще се обърна към друг. Вишну, Пазителю. Спаси я, моля те. Позволи ми да я намеря.

Йехова?

Адонис? Озирис? Тамуз? Маниту? Легба? Къде е тя?

Изкачвах се все по-нагоре и в края на краищата се подхлъзнах.

Почвата под краката ми беше камениста и аз увиснах на края на една скала. Пръстите ми замръзнаха. Беше трудно да се удържа за скалата.

Погледнах надолу.

Имаше около дванадесет фута. Пуснах се, паднах и се затъркалях.

Тогава чух нейния вик.

* * *

Лежах, без да помръдна, вперил поглед нагоре. Тя ме повика някъде от нощта.

— Галинджър?

Не отговорих.

— Галинджър?

И тогава се показа.

Слушах скърцането на камъните под краката й и знаех, че тя се спуска от другата страна на скалата, вдясно от мен.

Аз скочих и потънах в сянката.

Тя заобиколи отломъка от скалата и неуверено тръгна между големите обли камъни.

— Галинджър?

Излязох от прикритието си и я сграбчих за раменете.

— Бракса.

Тя извика, а после плачейки ме заотблъсква от себе си. За първи път я чух как плаче.

— Защо? — попитах аз. — Защо?

Но тя само ме стискаше и хлипаше. Накрая:

— Помислих, че се преби.

— Може би щеше да стане — отвърнах аз. — Защо напусна Тирелиан? И мен?

— М’Квайе не ти ли каза? Ти не се ли досети?

— Не се досетих, а М’Квайе каза, че не знае.

— Излъгала те е. Тя знае.

— Какво? Какво знае?

Тя цялата се затресе и дълго мълча. Изведнъж осъзнах, че беше облечена само с тънкия си костюм за танци. Свалих якето си, притиснах я към себе си и я наметнах.

— Велики Малан! — възкликнах аз. — Та ти ще премръзнеш до смърт.

— Не — каза тя. — Няма да измръзна.

Взех кутията с розата, за да я прехвърля в джоба на дрехата си.

— Какво е това? — попита тя.

— Роза — отвърнах. — В тъмнината няма да можеш да я разгледаш. Веднъж те сравних с нея. Помниш ли?

— Да-да. Може ли да я понося?

— Разбира се. — Отново върнах кутията на мястото й. — Аз обаче още чакам да ми обясниш.

— Ти наистина ли не знаеш?

— Не!

— Когато дойдоха Дъждовете — започна тя, — изглежда, поразиха само мъжете ни. Това беше достатъчно, за даващото аз… очевидно… не бях… поразена…

— Ох — въздъхнах аз. — Ох.

Ние продължавахме да стоим прегърнати, а аз разсъждавах трескаво.

— Добре, но защо избяга? Какво лошо има в това да си бременна на Марс. Тамур е сгрешил. Твоят народ ще може да се възроди.

Тя отново се засмя така, като че ли безумният Паганини свиреше диво на цигулката си. Спрях я преди смехът и да е станал прекалено дълъг и непоносим.

— Как? — попита тя, потривайки бузата си.

— Твоят народ живее по-дълго от нашия. Ако детето ни е нормално, това би означавало, че нашите раси могат да се смесват. Възможно е и други жени при вас да са способни да зачеват деца. Защо да не е възможно?

— Ти си чел Книгата на Локар — отвърна тя, — и въпреки това ме питаш защо? Гибелта ни е била предрешена. За нея са гласували. И всичко това — наскоро след като пророчеството се изпълни. А и много преди това последователите на Локар са вярвали в него. Те отдавна са били взели решение. „Ние преживяхме всичко — казали те. — Всичко видяхме, чухме и изпитахме. Танцът беше хубав. Нека сега вече да свърши.“

— Ти не може да вярваш в това.

— Няма значение в какво вярвам аз — отвърна тя. — М’Квайе и Майките решиха, че ние трябва да умрем. Високото звание, което носят, сега звучи като насмешка, но те ще поддържат решението, което са взели. Остана само още едно пророчество, но то е грешно. Ние ще умрем.

— Не.

— И защо не?

— Ще те взема със себе си на Земята.

— Не.

— Е, добре. А сега би ли дошла с мен?

— Къде?

— В Тирелиан. Ще говоря с Майките.

— Не можеш. Тази нощ ще е Церемонията.

Аз се засмях.

— Церемония в чест на бога, който първо ви поваля на земята, а после ви нанася удари в лицето.

— Той все още е Малан — отвърна тя. — Ние все още сме неговия народ.

— Ти и баща ми чудесно бихте си паснали — озъбих се аз. — Но аз ще отида там и ти ще дойдеш с мен, дори ако се наложи да те нося, по-голям съм от теб.

— Но не си по-голям от Онтро.

— Кой, по дяволите, е този Онтро?

— Той ще те спре. Той е Юмрукът на Малан.

III

Дните бяха като листата на Шели: жълти, червени, кафяви, носени от сияйния полъх на западния вятър. Те се въртяха покрай мен с тракането на микрофилми. Вече бях преснимал почти всички книги. На учените щеше да им отнеме години да ги прочетат и да оценят правилно стойността им. Марс беше заключен в бюрото ми.

Еклисиастът, който зарязвах и към който се връщах десетина пъти, вече бе почти готов да проговори на Високия език.

Когато се намирах извън Храма, си подсвирквах. Пишех поезия, от която преди бих се срамувал. Вечер се разхождах с Бракса край дюните или високо в планините. Понякога тя ми танцуваше; аз пък й четях дълги стихотворения в дактилен хекзаметър. Тя все още си мислеше, че Рилке — това съм аз, и почти ме накара и аз да го повярвам. Бях тук, в замъка Дуино и пишех неговите „Елегии“.

… Странно е вече да не обитаваш Земята, да не изпълняваш наследените отдавна обичаи, да не тълкуваш розите…

Не! Никога не тълкувай розите! Мириши ги(апчих, Кейн!), бери ги, радвай им се. Живей за мига. Дръж се здраво за него. Но не искай от боговете да ти ги обясняват. Тъй бързо отлитат листата, отвяни от вятъра…

И никой не ни забелязва. Нито пък го е грижа.

Лаура. Лаура и Бракса. Знаете ли, те двете се римуват, макар и с трясък. Беше висока, хладна, руса (мразя блондинките!), а татенцето ме бе обърнал целия наопаки, като джоб и аз си мислех, че тя може да ме напълни отново. Но едрият, голям стихоплетец с брада на Юда и кучешка преданост в очите беше хубава украса на нейните купони. И само толкова.

Сега машината ме кълнеше в Храма! Богохулстваше срещу Малан и Галинджър. А лудият западен вятър вееше ли, вееше и нещо не беше далеч.

Задаваха се последните ни дни.

 

 

Измина ден и не видях Бракса. През нощта — също. И втори. И трети…

Почти щях да откача. Не бях осъзнал колко близки сме станали, колко важна е тя за мен. С няма увереност, че ще дойде, се борех с въпросите на розите.

Трябваше да питам. Не ми се искаше, но нямах избор.

— Къде е тя, М’Куайи? Къде е Бракса?

— Отиде си — отвърна тя.

— Къде?

— Не знам.

Взрях се в тези дяволски птичи очи. „Анатема мараната“ се надигна към устните ми.

— Трябва да знам.

Тя гледаше през мен.

— Тя ни напусна. Отиде си. Предполагам, горе в планината. Или в пустинята. Няма значение. Всъщност нещо има ли значение? Танцът приключва. Скоро храмът ще е празен.

— Защо? Защо си е тръгнала?

— Не зная.

— Трябва да я видя пак. Само след броени дни отлитаме.

— Съжалявам, Галинджър.

— И аз — отвърнах и захлопнах с трясък книгата, без да кажа „м’нара“.

Изправих се.

— Ще я намеря.

Излязох от Храма. М’Куайи не помръдна, неподвижна като седнала статуя. Ботушите ми си бяха там, където ги бях оставил.

 

 

Цял ден обикалях с рев нагоре-надолу из дюните и доникъде не стигнах. На екипажа на „Аспик“ сигурно съм изглеждал като пясъчна буря — такъв сам-самичък. Най-накрая ми се наложи да се върна, за да заредя.

Еймъри излезе с наперена крачка.

— Добре го даваш. Изглеждаш като някой противен боклукчия. Защо беше това родео?

— Ами аз такова… изгубих нещо.

— Насред пустинята? Някой от твоите сонети ли? Не мога да се сетя за друго, за което би вдигнал такава тупурдия.

— Не, по дяволите! Беше нещо лично.

Джордж напълни резервоара. Понечих отново да се кача на джипстера.

— Я задръж! — сграбчи той ръката ми. — Няма да тръгнеш, докато не ми кажеш за какво е всичко това.

Можех да се изтръгна, но тогава той пък можеше да заповяда да ме влачат по земята и щеше да има доста мераклии. Тъй че се принудих да говоря бавно и тихо:

— Просто си загубих часовника. Подарък от майка ми е, семейно наследство. Искам да го намеря, преди да си тръгнем.

— Сигурен ли си, че не е в каютата ти или в Тирелиан?

— Там вече проверих.

— Може би някой го е скрил, за да те ядоса. Нали знаеш, тук не си най-обичаният човек.

Поклатих глава.

— Мина ми през ума и това. Но винаги го нося в десния си джоб. Сигурно е изскочил, докато съм препускал по дюните.

Той присви очи.

— Спомням си, че на обложката на една от книгите ти прочетох, че майка ти е умряла при твоето раждане.

— Точно така — прехапах си аз езика. — Часовникът е бил на баща й и тя е искала да го предаде на мен. Баща ми го запазил.

— Хмммм! — изпухтя той. — По доста странен начин си издирваш часовника — щъкаш насам-натам с джипстера…

— Мога да го видя, ако блесне отнякъде — възразих му немощно.

— Е, обаче се стъмва — отбеляза той. — Днес вече няма смисъл да го търсиш.

— Покрий джипстера — нареди той на механика.

После ме потупа по рамото.

— Влез, вземи си душ и хапни нещо. Май и двете ще ти дойдат добре.

Дребни тлъсти петънца под воднисти очи, оредяла коса и ирландски нос; глас, с един децибел по-силен от всеки друг…

Единственото му лидерско качество!

Стоях там и го мразех. Клавдий! Защо това не беше пето действие!

Изведнъж идеята за душ и храна най-после стигна до ума ми. Двете щяха да ми дойдат отчайващо добре. Ако настоявах веднага да се върна обратно, щях да събудя още повече подозрения.

Тъй че изтръсках песъчинките от ръкава си.

— Прав си. Добре ми звучи.

— Влез, ще хапнем в моята каюта.

Душът беше истинска благословия, чистите дрехи — Божия благодат, а храната миришеше на рай небесен.

— Доста вкусно мирише — отбелязах аз.

Задъвкахме пържолите в мълчание. Когато стигнахме до десерта и кафето, той ми предложи:

— Защо тази нощ не си дадеш почивка? Остани, поспи.

Поклатих глава.

— Имам доста работа. Довършвам. Не ми остава много време.

— Преди два-три дена спомена, че почти си свършил.

— Почти, но не съвсем.

— Освен това спомена и че тази вечер в Храма има служба.

— Точно така. Ще работя в стаята си.

Той сви рамене.

— Галинджър — рече ми най-накрая и аз се сепнах, защото обърнеше ли се към мен по име, това значеше неприятности.

— Не че това би трябвало да ми влиза в работата — рече той, — обаче ми влиза. Бети разправя, че си се хванал с някакво тукашно момиче.

Не долових въпросителна. Беше си твърдение и то увисна във въздуха. Той чакаше.

Бети, кучка такава! Ти си крава, но и кучка. При това ревнива. Защо си вреш носа, където не ти е работа, и не си затваряш очите? Както и устата?

— Е? — обадих се аз.

Твърдение, завършващо с въпросителна.

— Е — отвърна той, — мой дълг като шеф на тази експедиция е да се грижа отношенията с туземците да имат приятелски, дипломатичен характер.

— Говориш за тях, сякаш са аборигени — рекох му аз. — Ако знаеш само колко си далече от истината!

Станах.

— Когато публикувам материалите си, всеки на Земята ще го разбере. Имам да им казвам неща, за които доктор Мур представа си няма. Ще им разкажа за трагедията на една обречена раса, която чака края си с примирение и апатия. Ще им кажа и защо е така и това ще покруси и закоравелите учени сърца. Ще пиша за това и пак ще ми дават награди, но този път няма да ги приема.

— Боже! — възкликнах. — Те вече са имали култура, когато нашите предци са трепали саблезъби тигри с боздугани и са изнамирали огъня!

— Имаш ли си момиче там?

— Да! — креснах. Да, Клавдий! Да, татенце! Да, Еймъри! — Имам си. Но сега ще ти сервирам големия ти научен удар. Те са вече мъртви. Стерилни са. След едно поколение вече няма да има марсианци.

Замълчах, после добавих:

— Освен в моите статии, освен на няколко микрофилма и записа. И в някои стихотворения за едно момиче, на което му пука и може да се бунтува срещу това, колко е нечестно всичко, като танцува.

— О?! — каза той.

А след малко продължи:

— Наистина през последните един-два месеца ти се държеше по-различно. Дори сегиз-тогиз се държеше съвсем прилично, да не повярваш. През цялото време се чудех какво става. Не знаех, че съществуват и неща, които наистина имат голямо значение за тебе.

Наведох глава.

— Заради нея ли препуска като бесен цял ден из пустинята?

Кимнах.

— Защо?

Вдигнах глава.

— Защото тя е някъде там. Не знам нито къде е, нито защо. А трябва да я намеря, преди да си тръгнем.

— О?! — каза отново той.

После се облегна назад, отвори едно чекмедже и извади нещо, увито в кърпа. Разви го. Снимка на жена в рамка.

— Жена ми — съобщи той.

Привлекателно лице с големи бадемови очи.

— Нали знаеш, служех във флота — продължи той. — Някога бях младо офицерче. Запознахме се в Япония. Там, откъдето идвам, смятаха за неприлично да се ожениш за човек от друга раса и ние никога не се оженихме. Но тя беше моя жена. Когато умря, бях на другия край на света. Взеха децата ми и оттогава не съм ги виждал. Не можах да разбера в кое сиропиталище, в кой дом са ги настанили. Това беше отдавна. Много малко хора го знаят.

— Съжалявам — казах.

— Недей. Забрави. Но… — той се размърда на стола си и ме погледна. — Ако искаш да я вземеш със себе си, направи го. Ще ми струва главата, но съм твърде стар, за да оглавя някога още една подобна експедиция. Така че — дерзай!

Преглътна студеното си кафе.

— Върви си изкарай джипстера.

Завъртя се на стола.

На два пъти се опитах да кажа „благодаря“, но не можах. Затова станах и си излязох.

— Сайонара и тъй нататък — измърмори той подире ми.

 

 

— Ей ти я, Галинджър! — викна някой след мен.

Врътнах се на пети и погледнах назад към рампата. Кейн!

Стоеше на вратата — черен силует на фона на светлината, — но го чух как кихна. Върнах се няколко крачки.

— Кое?

— Розата ти.

Той извади пластмасов контейнер, разделен отвътре. Долната част бе пълна с течност. Там беше стъблото. Другата половина — чаша кларет в тази ужасна нощ — съдържаше голяма, току-що разтворена роза.

— Благодаря. — Пъхнах я в якето си.

— В Тирелиан ли се връщаш?

— Да.

— Видях те да се качваш на борда, та ти я приготвих. Обаче те изпуснах за малко в капитанската кабина. Той беше зает. Но ми викна, че съм можел да те настигна при гаража.

— Пак ти благодаря.

— Обработена е с химикали. Ще цъфти месеци наред.

Кимнах и потеглих.

 

 

А сега — нагоре към планините. Далече. Далече. Небето беше като кофа лед и в него не плаваха никакви луни. Ставаше все по-стръмно и малкото магаренце протестираше. Шибнах го с регулатора и продължих. Нагоре. Нагоре. Забелязах една зелена, немигаща звезда и усетих как в гърлото ми заседна буца. Розата в кутията удряше гърдите ми като второ сърце. Магарето изрева протяжно и силно и се разкашля. Пак го шибнах и то умря.

Натиснах спирачката за спешен случай и излязох навън. Тръгнах пеша.

Студено, все по-студено. Тук, горе. Нощем? Защо? Защо го беше направила? Защо бе побягнала от лагерния огън с падането на нощта?

Обикалях нагоре, надолу, наляво и надясно всяка пропаст, всяко дере и всеки проход с дългите си крачки и с лекота, непозната нийде на Земята.

Остават само два дена, любов моя, а ти ме изостави… Защо?

Пълзях по первази. Скачах над ридове. Издрасках си коленете, лактите. Чух как якето ми се съдра.

Не ми отговаряш, Малан? Наистина ли мразиш толкова своя народ? Тогава ще опитам с някой друг. Вишну, ти си Пазителят. Запази я, моля те! Позволи ми да я намеря.

Йехова?

Адонис? Озирис? Тамуз? Маншпу? Легба? Къде е тя?

Бях стигнал много нависоко и се подхлъзнах.

Камъчетата изтрополиха под краката ми и аз увиснах на ръба. Пръстите ми бяха толкова студени. Беше ми трудно да се вкопча в скалата.

Четири метра или някъде там. Пуснах се, паднах долу и се затъркалях.

И тогава чух писъка й.

 

 

Лежах неподвижно, вперил поглед нагоре. Тя извика от мрака:

— Галинджър!

Лежах и не помръдвах.

— Галинджър!

И изчезна.

Чух как камъните заскърцаха и разбрах, че слиза по някаква пътека вдясно.

Скочих и се спотаих в сянката на един балван.

Тя заобиколи една скала и започна несигурно да си пробива път през камънаците.

— Галинджър?

Пристъпих напред и я сграбчих за раменете.

— Бракса.

Тя отново изпищя, а после се разплака и се сгуши в мен. За първи път я чувах да плаче.

— Защо? — попитах я. — Защо?

Но тя само се гушеше в мен и ридаеше.

— Помислих, че си се убил — изхълца тя най-сетне.

— Може би щях да се убия. Защо напусна Тирелиан? И мен?

— М’Куайи не ти ли каза? Ти не се ли досети?

— Не съм се досетил, а М’Куайи ми каза, че не знае.

— Значи те е излъгала. Знае.

— Какво? Какво знае?

Тя се разтресе, а после дълго мълча. Внезапно забелязах, че е облечена само в ефирния си танцов костюм. Оттласнах я от себе си, смъкнах якето си и го наметнах върху раменете й.

— Велики Малан! — извиках. — Ще замръзнеш до смърт!

— Не — отвърна ми тя. — Няма.

Преместих кутията с розата в джоба си.

— Какво е това? — попита тя.

— Роза — отвърнах. — В тъмното не можеш да я видиш добре. Някога те сравних с нея. Помниш ли?

— Да, да. Може ли да я нося?

— Естествено. — Мушнах кутията в джоба на якето.

— Е? Все още чакам обяснение.

— Но ти наистина ли не знаеш?

— Не!

— Когато дойдоха Дъждовете — заобяснява тя, — очевидно засегнаха само мъжете ни, но това беше достатъчно… Защото… аз… явно… не съм… била… засегната…

— О?… — казах аз. — О!…

Стояхме така. Мислех.

— Е, защо избяга тогава? Какво му е лошото да си бременна на Марс? Тамур е сбъркал. Твоят народ може отново да живее.

Тя се разсмя — отново онази пощуряла цигулка, на която свиреше полудял Паганини. Накарах я да млъкне, преди да отиде твърде далеч.

— Как така? — попита най-накрая тя, като си търкаше бузата.

— Вашите хора живеят по-дълго от нашите. Ако нашето дете е нормално, това означава, че нашите раси могат да се женят помежду си. Би трябвало да има жени от твоята раса, които все още са плодовити. Защо не?

— Ти си чел Книгата на Локар — рече ми тя — и пак ме питаш? Смъртта е била решена, била е гласувана и ни е сполетяла скоро след като тя се е появила в тази си форма. Но последователите на Локар са го знаели много отдавна. Решили са го преди много време. „Направихме какво ли не — казали те, — видяхме какво ли не, чухме и почувствахме какво ли не. Танцът беше хубав. Но нека той да свърши.“

— Не може да вярваш в това.

— Няма никакво значение в какво вярвам аз — отвърна тя.

— М’Куайи и майките са решили, че трябва да умрем. Сега самата им титла е подигравка, но решението им ще се осъществи. Останало е само едно пророчество и то е погрешно: ние ще умрем.

— Не — казах аз.

— А какво тогава?

— Ела с мен на Земята.

— Не!

— Добре. Ела тогава сега с мен.

— Къде?

— Обратно в Тирелиан. Ще говоря с майките.

— Не можеш! Тази вечер има обред!

Разсмях се.

— Обред в чест на бог, който те събаря на земята и те изритва в зъбите?

— Но той си остава Малан — отвърна тя. — А ние си оставаме неговият народ.

— С баща ми щяхте да се разбирате идеално — изръмжах аз.

— Но сега аз отивам там, а ти идваш с мен дори и да се наложи да те нося, по-едър съм от тебе.

— Но не си по-едър от Онтро.

— А кой е Онтро, по дяволите?

— Той ще те спре, Галинджър. Той е Юмрукът на Малан.