Роджър Зелазни
Роза за Еклисиаста (1)

Роджър Зелазни
Роза за Еклисиаста (1)

I

Утрото ми се стори приятно и аз го посветих на превода на един от моите „Мрачни мадригали“ на марсиански. Интеркомът внезапно забръмча, аз пуснах молива и лекичко щракнах лостчето.

— Мистър Г. — пропя юношеският контраалт на Мортън, — старецът заповяда „да намеря тоя проклет тщеславен стихоплет“ и да го заведа при него в каютата. Тъй като между нас има само един „проклет тщеславен стихоплет“…

— Прочее, не хулете това, което считате за добро^[1] — прекъснах го аз.

Значи, марсианците все пак са взели решение. Изтръсках пепелта от цигарата си и си дръпнах за първи път откакто я запалих. Чаках това повикване вече цял месец и сега ръцете ми започнаха да треперят от напрежението, което подсъзнателно ме владееше. Страхувах се да измина 40-те фута, които ме деляха от Еймъри и да чуя точно онези думи, които бях сигурен, че ще произнесе. Този страх измести всички останали усещания на заден план.

Ето защо най-напред довърших превода на станса^[2], който бях започнал.

Само няколко секунди ми бяха нужни за да стигна до каютата на Еймъри. Почуках два пъти на вратата и я отворих точно когато той произнасяше „Влезте“.

— Искали сте да ме видите?

Веднага се настаних в едно кресло, избавяйки го от официалностите да ме кани.

— Бързо се отзовахте. Да не би да сте тичали насам?

Внимателно се взрях в бащинското му недоволство.

Няколко големи старчески петна, бледи очи, редеещи коси, ирландски нос. А гласът поне с един децибел по-силен от който и да е друг.

Как беше отвърнал Хамлет на Клавдий?

— Работих.

— Да — изфуча Еймъри — Оставете. Никой никога не ви е виждал да се занимавате с оная глупост, наречена работа.

Свих рамене и се надигнах от мястото си.

— Ако ми позволите, аз ще…

— Сядайте!

Той стана. Заобиколи масата, надвеси се върху ми и свирепо се вторачи в мен отгоре. (Нещо, трудно постижимо, макар че седях в ниско кресло.)

— Вие несъмнено сте най-отвратителният кучи син, с който някога съм си имал работа! — изрева той като бик, прободен в корема. — Защо вие, дявол такъв, не се държите като всички нормални хора? Непрекъснато ми сервирате изненади! Винаги съм признавал, че сте талантлив, и може би дори гениален, но… ама че дявол! — Той простря молещо ръце към небето и се върна към креслото си.

— Въпреки всичко Бети убеди марсианците да ви разрешат да влезете в Храма. — Гласът му отново възвърна нормалното си звучене. — Те ще ви чакат днес след обяд. Вземете един джипстер и тръгвайте.

— Добре — съгласих се аз.

— Е, това е всичко.

Кимнах ставайки. А докато отварях вратата той добави:

— Мисля, че не е нужно да ви обяснявам колко важно е това посещение. И не се дръжте с тях така, както с нас.

Затворих вратата след себе си.

* * *

Дори не запомних какво имаше за обяд. Нервничех, но инстинктивно чувствах, че ще направя всичко както трябва. Бостънските ми издатели се надяваха да получат от мен „Марсианска Идилия“ или в краен случай нещо за космическия полет в стил Сент-Егзюпери. Националното научно дружество пък жадуваше да получи пълен доклад за възхода и падението на Марсианската Империя.

Знаех, че всички ще останат доволни.

Точно по тази причина мнозина ми завиждаха, а също ме и ненавиждаха. Аз винаги постигам целта си и мога да сторя това по-добре от останалите.

Изядох остатъците от обяда си и тръгнах към нашия „трамваен парк“. Качих се на един джипстер и се насочих към Тирелиан.

Облаци пясък, пълни с железни окиси, завихрени от моето возило се промъкваха през отвора на джипстера и се набиваха в очите ми.

Джипстерът ме подхвърляше на седалката, подобно на едно малко магаренце, което, поклащайки се и пухтейки, ме пренасяше веднъж през Хималаите. Тирелианските планини подскачаха, клатушкаха се като пияни и се приближаваха към мен.

Внезапно ревът на двигателя премина във вой и се наложи да натисна спирачките, за да успокоя моето „магаренце“. „Това не е Гоби, нито Великата Югозападна пустиня… — си мислех и се оглеждах наоколо. — Абсолютно червена, абсолютно мъртва… и без нито един кактус дори.“

Добрах се до гребена на скалата, но вдигнатия от джипстера прахоляк ми пречеше да виждам пред себе си. Това обаче нямаше никакво значение. Следвайки абсолютно точната карта намалих скоростта и насочих джипстера наляво и надолу.

Подобно на пламъчета червените песъчинки отскачаха изпод джипстера, отвявани от страничния вятър. Чувствах се като Одисей в Ада — с терцини^[3] в едната ръка и поглед, обърнат към Данте.

Натиснах клаксона за да поздравя каменната пагода^[4] и така пристигнах.

Когато чакълът заскърца изпод приземяващия се джипстер, Бети махна с ръка и се затича към мен.

* * *

— Здравей — поздравих я аз и едва не се задавих, когато свалих шала си и изтръсках от него почти фунт и половина пясък. — Така да се каже къде трябва да отида и с кого трябва да се срещна?

Тя си позволи кратка немска насмешка, по-скоро заради неумело започнатото изречение с „така да се каже“, отколкото заради пясъка по врата ми и започна да обяснява. (Трябва да отбележа, че тя е превъзходен лингвист и ето защо селският ми говор просто я забавляваше. А моят запас от този род шеги е предостатъчен.)

Аз ценях точната й и ефектна реч: тя не беше приказлива, но съумяваше да даде винаги пълна информация. Погледнах очите й, приличащи на две блокчета шоколад, прекрасните й зъби, изгорялата на слънцето къса коса (не понасям блондинките!) и реших, че тя е влюбена в мен.

— Мистър Галинджър, Матриарх чака вътре, за да ви представят. Тя се съгласи да ви даде храмовите записи, за да ги разучите. — Бети замълча, приглади косите си и се сви от смущение.

Нима втренченият ми поглед я кара да нервничи?

— Това са религиозни документи и в същото време единствените писмени исторически паметници. Нещо подобно на „Махабхарата“. Тя се надява, че вие ще изпълнявате задължителните ритуали при ползването на записите: трябва да повтаряте свещените думи, например, когато обръщате страниците. Матриарх ще ви обучи на това, което е нужно.

Аз кимнах бързо няколко пъти.

— Чудесно. Да вървим.

— Ммм… — тя отново се поколеба. — Не забравяйте единайсетте форми на вежливост, а също и за съществуването на ранговете. Те се отнасят към формалностите твърде сериозно — и въобще не си помисляйте да дискутирате с тях равенството на половете.

— Добре зная какво е табу за тях — прекъснах я аз. — Не се тревожете, нали помните, че съм живял на Изток?

Тя наведе очи и улови ръката ми. Едва се въздържах да не я издърпам.

— Най-добре ще е аз да ви въведа.

Преглътнах забележката, която се породи у мен и се оставих да бъда въведен в каменната пагода, като Самсон в Газа.

* * *

Последната ми асоциация бе съзвучна с видяното в Храма. Резиденцията на Матриарх беше въплъщение на абстрактните ми представи за уредбата на шатрите на Израилевото племе. Помещението беше островърхо, подобно на огромна палатка, а стените бяха покрити с фрески и изображения на животни — сиво-сини цапаници, които изглеждаха като направени с мастихин.

Матриарх М’Квайе беше над петдесетте. Тя беше ниска, вече побеляла и облечена като циганска царица. Ярките пищни поли й придаваха вид на обърната чаша за пунш, поставена върху възглавница.

Докато приемаше поклоните, израз на почитта и уважението ми, тя ме оглеждаше както совата заека. Клепките над черните й като нощ очи трепнаха, когато чу прекрасното ми произношение. Магнетофонът, с който Бети беше записала разговорите с Матриарх, беше свършил добра работа. Освен това се бях запознал и със стенографските записи на първите две експедиции. На мен дяволски ми се отдава да подражавам на нечие произношение.

— Вие ли сте поетът?

— Да — отвърнах аз.

— Моля ви, кажете ми някое ваше стихотворение.

— Съжалявам, но без добър превод, достоен за вашия език и за моята поезия, не си заслужава да го правя. А уви, аз не зная толкова добре вашия език.

— О?

— Но аз се занимавам с подобни преводи за собствено удоволствие и за да упражнявам граматиката — продължих. — За мен ще бъде чест да ви ги представя, но малко по-късно.

— Добре. Така да бъде.

Един на нула за мен.

Тя се обърна към Бети.

— Сега можете да ни оставите.

Бети измърмори ритуалните думи за сбогуване, хвърли ми странен поглед изкосо и излезе. Тя явно се бе надявала да остане и да ми „помага“. Както и останалите, тя също тайничко жадуваше за малко слава. Но сега аз бях Шлиман и това бе моята Троя, и под отчета за научното дружество ще стои само едно име!

М’Квайе стана и аз забелязах, че ръстът й почти не се промени. От друга страна пък моят ръст от шест фута и шест дюйма е като октомврийска топола: тънък, извисяващ се над всичко останало и с пламтящ връх.

— Нашите писмена са много, много стари — започна тя. — Бети ми каза, че вие обозначавате възрастта им с думата „хилядолетия“.

Аз кимнах в потвърждение на това, че възрастта им е оценена подобаващо.

— Нямам търпение да ги видя.

— Те не са тук. Ще трябва да отидем в Обителта, откъдето никой няма право да ги изнася.

Внезапно застанах нащрек.

— Нали ще ми позволите да ги копирам?

— Да, разбира се. Виждам, че се отнасяте с уважение към тях, иначе нямаше да желаете толкова силно да ги видите.

— Чудесно.

Изглеждаше, че тя се забавлява. Попитах я какво толкова я весели.

— Свещеният Език може да се окаже не толкова лек за чужденеца.

Да… Често се случва твърде бързо да постигам целта си.

Никой от първата експедиция не беше стигал толкова близо до записките. Нямаше откъде да знам, че те имат два езика — класически и обикновен. Но нищо… Вече знаех техния пракрит, сега ще изуча и санскрита им.

— Пфу! Проклятие!

— Извинете, какво има?…

— Това не се превежда, М’Квайе. Но си представете, че спешно ви се налага да изучите Свещения Език и тогава ще разберете чувствата ми.

Стори ми се, че тя отново се развесели. Усмихна се и ми направи знак да се събуя.

После ме поведе през една скрита в стената врата…

… зад която ме посрещна взрив от византийско великолепие!

* * *

В тази стая никога не беше стъпвал землянин, иначе щях да зная за това. Картър, езиковедът от първата експедиция беше проучил марсианската граматика и речник с помощта на доктора по медицина Мери Ален. Впоследствие ги изучих и аз, и то без особени трудности.

Но ние дори не подозирахме за съществуването на това, което видях. Оглеждах се във всички посоки. Зад пищната подредба се криеше извънредно сложна и изтънчена естетическа система. Изглежда ще трябва напълно да преразгледаме представите си за марсианската култура.

Първо, таванът беше сводест и го подпираше една конзола. Второ, имаше странични колони с обратни канелюри. Трето, по дяволите! Помещението беше огромно и при това разкошно. Отвън изглеждаше грубовато и човек не можеше да си представи подобно великолепие.

Наведох се, за да огледам позлатения филигран, покриващ церемониалната масичка. М’Квайе ми се струваше доволна, дори много доволна от вниманието, което отделях на всяка подробност, и аз не исках да я разочаровам, тъй като смятах още да се възползвам от положението си.

Масата беше отрупана с книги.

С палеца на босия си крак чертаех на пода линии.

— Целият ви град ли се помещава в тази единствена постройка?

— Да, и той се простира навътре под планината.

— Да, виждам — казах аз, макар че нищо не виждах.

Уви, не можех да я помоля да ми покаже града.

— Е, какво, да започнем ли запознанството ви със Свещения Език?

Опитах се да фотографирам залата в паметта си, макар да знаех, че рано или късно ще ми се наложи да дойда тук с фотоапарат. Насила откъснах поглед от пластиката и кимнах твърдо.

— Да, запознайте ме с него.

Седнах.

През следващите три седмици, всеки път, когато затварях очи, опитвайки се да заспя, буквите подобно на бълхи не преставаха да се гонят под притворените ми клепачи. А когато и да погледнех небето, то бе един безоблачен тюркоазен залив, върху който се простираха концентрични вълни от калиграфски изписани букви. Докато работех изпивах цели кани с кафе, а на почивките си правех коктейли от бензедрин с шампанско.

Всяка сутрин М’Квайе ме обучаваше по два часа, а понякога и по два часа вечер. През останалите 14 часа на деня аз се занимавах сам, тъй като сутрешните обяснения бяха достатъчно добър начален тласък за да продължавам.

А нощем асансьорът на времето ме отнасяше на самото дъно…

* * *

Бях на шест години и учех древноеврейски, гръцки, латински и арамейски езици. На десет вече разлиствах „Илиадата“. Когато баща ми не заплашваше от амвона с огнената геена и не проповядваше братска любов, той ме учеше как да вникна в Словото, чиято същина може да се открие в книгите.

Боже! Колко много книги и колко много слова! Когато бях на дванадесет започнах да улавям малка разлика между това, което той проповядваше и това, което четях.

Но щом се обърнах към него с въпросите си, ортодоксалната решителност, с която той ми отговори, направи невъзможна каквато и да е дискусия. Беше по-лошо и от бой. След този случай държах устата си затворена и се учех да ценя поезията на Стария завет.

— О Боже, виновен съм! Татко… простете ми! Това не е възможно! Не е възможно.

Още в деня в който четиринадесетгодишното момче завърши училище с награди по френски, немски, испански и латински, татко Галинджър съобщи на своя шестфутов син-плашило, че иска от него да приеме духовен сан. Добре помня колко уклончив беше синът.

— Сър — отвърна той. — Бих искал да уча самостоятелно още година, а после да премина курс по теология в някой университет за свободни изкуства. Струва ми се, че съм твърде млад, за да постъпя в семинарията веднага.

Гласът на Бога:

— Но ти знаеш много езици, сине мой. Можеш да проповядваш Евангелието по всички Земи Вавилонски. Ти си роден мисионер. Казваш, че си твърде млад, но времето за теб се носи като ураган. Започни рано и ще имаш повече години в служба на Господа.

Допълнителните години в служба на Бога се превърнаха в допълнителни езици на деветоопашатия бич, който се стоварваше върху гърба ми. Сега не мога да си спомня лицето му, а и никога не съм могъл. Може би затова, че винаги съм се страхувал да го гледам в очите.

И след няколко години, когато той умря и лежеше в черно сред цветята, сред скърбящите, сред молитвите, почервенелите очи, носните кърпи, ръцете, които ме потупваха по раменете, сериозните лица на утешителите, аз го гледах и не можех да го позная.

Този непознат и аз се срещнахме девет месеца преди моето раждане. Той никога не е бил жесток; строг, изискващ, презиращ всякакви прегрешения, но не и жесток. Той ми даде всичко, което трябваше да получа от майката. И от братята. И от сестрите. Той изтърпя трите години на моето обучение в колежа на Свети Йоан, може би заради името му, и така и не разбра колко либерален в действителност беше този колеж.

Но аз никога не го опознах докрай, а и човекът в катафалката вече не искаше нищо от мен; бях свободен — можех да не разнасям Словото Божие.

Но сега самият аз желаех да правя това, макар и в друг смисъл. Исках да проповядвам словото, което никога не можех да разпространявам докато той беше жив.

На следващата есен не се върнах в колежа. Въпреки усложненията заради факта, че не бях навършил осемнадесет години, получих малко наследство. После задълго се установих в Гринуич Вилидж.

Аз скрих от енориашите на баща ми новия си адрес и изцяло се отдадох на поезията и изучаването на японски и хинди. Пуснах си брада, пиех кафе в баровете и се учех да играя шах. Искаше ми се да опитам и други начини за спасяване на душата.

След което живях две години в Индия с „Корпуса на Мира“ и това време ме отдалечи от увлеченията по будизма, подари на света сборника стихове „Лулите на Кришна“, а на мен донесе Пулицърова награда.

После се върнах в Щатите, получих научна степен по лингвистика и станах лауреат на много литературни награди.

Веднъж от Марс се върна ракета. Приземявайки се в огненото си гнездо в Ню Мексико, тя донесе на света нов език. Той беше фантастичен, екзотичен и естетически съвършен. След като изучих всичко известно за него, написах книга и станах известна личност в научните кръгове.

— Заминете, Галинджър. Потопете ведрото в извора и ни донесете напитката на Марс. Идете, изучете този непознат свят, но се дръжте на дистанция, ругайте го по-умерено, както би постъпил Оудън^[5] и ни поднесете душата му запечатана в ямби.

И аз дойдох на тази земя, където слънцето изглежда като пробит грош, а вятърът като камшик, където двете луни играят на криеница, и пясъчния ад те кара да се почесваш всеки път, когато го погледнеш.

Надигнах се от изпомачканата си постеля и в сумрака на каютата се отправих към илюминатора. Пустинята изглеждаше като безкраен килим, постлан върху боклука на столетията преминали през нея.

Аз съм непознат, но не се страхувам…

Това е земята, която успях да постигна…

Засмях се.

Почти съумях да хвана Свещения Език за опашката — или за лапите, ако ви е нужна по-голяма анатомична точност.

Свещеният и Обикновеният език не се различаваха толкова, колкото изглеждаше на пръв поглед. Достатъчно познавах единия, за да мога с негова помощ да се ориентирам в мъчнотиите на другия. Вече знаех граматиката и укротих най-употребяваните неправилни глаголи. Речникът, който съставях, нарастваше от ден на ден и трябваше подобно на лале скоро да разцъфне.

Накрая дойде време да проверя уменията си и да приключа с обучението. Аз преднамерено избягвах да се задълбочавам в дълги текстове, тъй като не можех все още да ги оценя по достойнство. Четях кратки коментари, части от стихотворения и фрагменти от исторически трудове.

В тях се описваха конкретни неща: камъните, пясъка, водата, вятъра — а скритият смисъл на тези елементарни образи беше безнадеждно песимистичен. Всички те ми напомняха някои будистки текстове, но приликата със Стария завет беше още по-голяма. Имам предвид Книгата на Еклисиаст.

Всъщност, мислите, чувствата, както и речника им бяха толкова сходни, че за мен преводът им би бил чудесна тренировка. Подобно превода на Едгар По на френски. Никога не бих приел вярата „Пътят на Малан“, но бих им показал, че преди много години един землянин е мислил и чувствал като тях.

Включих нощната лампа и потърсих сред книгите Библията на крал Джеймс.

„Суета на суетите“ — е казал Еклисиаст — „суета на суетите — всичко е суета! И каква е ползата за човека?“^[6]

Изглежда, че моите успехи доста впечатлиха М’Квайе. Тя се вглеждаше в мен над разделящата ни маса, подобно на „Чужденецът“^[7] на Сартър. Без да вдигам глава, бегло прегледах една глава в Книгата на Локар, но чувствах плътната паяжина, която погледът й оплиташе върху главата, раменете и ръцете ми. Обърнах следващата страница.

Дали претегляше мрежата, осъзнаваше ли размерите на улова? И за какво? В книгите нищо не се споменаваше за рибари на Марс. Особено за мъже. В тях се разказваше, че някой си бог Малан плюл, или направил нещо също толкова отвратително (зависи от версията, която сте чели) и така се е зародил животът — като болест на неорганичната материя… В тази книга се казваше, че движението е първият закон и че танците са единствения правилен отговор на органичната материя за неорганичната…, че качеството на танците — са тяхното оправдание… а любовта — тя била болест на органичната материя. В неорганична материя… извън органичната материя.

Разтърсих глава, защото още малко и щях да заспя.

— M’Happa.

Станах и се протегнах. Очите й жадно се впиха в мен. Но ги сведе, щом срещна погледа ми.

— Уморих се и искам малко да си почина. Миналата нощ почти не съм спал.

Тя кимна, обозначавайки „да“ — бе възприела този земен жест от мен.

— Искате ли да се отпуснете малко и да погледате недвусмислената доктрина на Танците на Локар в цялата й пълнота?

— Моля?

— Искате ли да видите танца на Локар?

— О! — проклетият кръговрат на формите и евфемизмите се използваше по-често, отколкото в корейския език. — Да. Непременно. По което и да е време бих бил щастлив да го видя.

След кратко колебание продължих:

— Исках да ви попитам, мога ли да направя няколко снимки?…

— Сега е времето на танците. Седнете. Почивайте си. Ще извикам музикантите си.

Тя бързо се скри зад една врата, която преди не бях забелязал.

Е какво пък, според Локар Танцът беше височайше изкуство, но не и според Хейвлок Елис^[8]. След малко щях да видя как техният философ, умрял преди много столетия, си е представял Танца. Потърках очи и неколкократно се наведох, докосвайки пода с пръсти.

Кръвта ми запулсира в слепоочията и аз няколко пъти дълбоко въздъхнах. Отново се наведох и в този момент на вратата се появи групичка.

Предполагам, че за тях съм изглеждал така, сякаш съм загубил някакво топченце и сега го търся на пода.

Изправих се и се усмихнах с усилие, но не това беше причината за появилата се на лицето ми червенина. Не очаквах, че ще се появят толкова бързо.

Внезапно пак си спомних за Хейвлок Елис, но този път като автор на „Психология на пола“.

Малка рижа кукла, загърната в прозрачно парче марсианско небе като в сари учудено ме погледна, като дете, вдигнало поглед към високо развяно знаме.

Потресен от гледката, аз измърморих някакво приветствие.

Преди да ми отговори, тя се поклони. Очевидно статусът ми беше повишен.

— Аз ще танцувам — изрече червената рана на лицето й, което приличаше на бледа камея. Нейната дреха и очите й с цвят на мечта преплуваха край мен към центъра на стаята. Стоейки там подобно на фигура от етруски фриз тя или медитираше, или разглеждаше украсата на пода.

Дали мозайката символизираше нещо? Внимателно се вгледах в нея. Ако тя криеше някакъв скрит смисъл, то той ми се изплъзваше. Бих я разгадал, ако се намираше на пода на някоя баня или вътрешен двор, но тук, без да излизам от стаята не можех нищо да схвана.

Другите две жени изглеждаха доста опитни, обвити във водопад от цветове, подобно на М’Квайе. Едната от тях седна на пода с триструнния си инструмент, който по нещо напомняше на сямизен. Другата държеше просто дървено парче и две барабанни палки.

М’Квайе пренебрегна мястото си и седна направо на пода. Аз я последвах.

Изпълнителката още настройваше своя уред и затова аз се наведох към М’Квайе.

— Как се казва танцьорката?

— Бракса — отвърна тя без да ме погледне и бавно вдигна лявата си ръка, което означаваше едновременно и „да“, и нетърпение, и позволение да се започне.

Струнният инструмент запулсира като зъбобол, а от дървеното парче изскочи тиктакане, като че ли в него бяха скрити призраците на така и не създаден часовник.

Бракса продължаваше да стои неподвижна като статуя: с вдигнати към лицето ръце и широко разтворени настрани лакти.

Музиката се превърна в метафора на огъня.

Тя не помръдваше.

Съскането премина в плясъци. Каденците станаха по-бавни.

Сега сякаш чувах водата, най-скъпоценното нещо в света, ромонеща и даваща живот на зеленината между мъхестите камъни.

Бракса продължаваше да стои неподвижна.

Глисандо. А после тишина.

После едва доловимо затрептяха криле, но дотолкова леко, че не бях сигурен в това.

Боязливо, меко и неуверено, с въздишки и притихвания.

Пауза, изхлипване, после се повториха, но по-високо. Или очите ми се премрежваха от четенето, или Бракса наистина трепереше. Цялата, от главата до петите.

Започна да се полюлява едва забележимо. Частица от дюйма надясно, частица от дюйма вляво. Дланите й се отвориха подобно листенца на цвят и можах да видя, че очите й бяха затворени.

После ги отвори. Те бяха далечни, стъклени и гледаха някъде през мен и стената. Люлеенето стана по-акцентирано и се превърна в откати.

Вятърът духаше от пустинята и се укротяваше край Тирелиан, подобно вълните на прибоя.

Пръстите й се движеха като вълните на вятъра. Ръцете й досущ като бавно движещи се махала се отпуснаха и разпериха встрани.

И ето че се надига буря.

Бракса бавно се завъртя, ръцете й догонваха движението на тялото, а раменете й се заизвиваха, описвайки осморки.

Ветре! Ветре, аз говоря с теб. О, див и загадъчен! О, вдъхновение на Свети Йоан!

Около тези очи се образуваше циклон, това бяха очите на бурята. Главата й беше отметната назад, но аз знаех, че между спокойния й като на Буда поглед и неизменните небеса нямаше прегради. Може би само двете луни бяха прекъснали дрямката си в тази природна нирвана от необитаем тюркоаз.

Преди много години, в Индия, бях наблюдавал девадасите, онези улични танцьорки, които бързо се въртяха с разноцветните си одеяния, привличащи самците-насекоми. Но Бракса беше нещо повече — подобно на жреците на Рама, въплъщение на Вишну, който дал на хората танците — тя беше рамадяни, свещена танцьорка.

Основният мотив на музикалния съпровод премина в монотонно почукване. Жалостивите звуци на струните ме караха да мисля за палещите лъчи на слънцето, за неговата топлина, открадната от вятъра; синевата беше Сарасвати и Мария, а също и девойката на име Лаура. Наблюдавайки тази статуя, която, вдъхнала божественото озарение, отново се връщаше към живота, отнякъде чух звук на цитра.

Аз отново бях Рембо с неговия хашиш, Бодлер с неговия опиум, По, Де Куинси, Уайлд, Маларме и Алистър Краули. За част от секундата сякаш се бях преобразил в баща си на тъмния амвон в неговия още по-тъмен костюм, а църковните химни и стоновете на органа се превръщаха в прозрачен вятър.

Тя беше въртящ се флаг, крилато разпятие, носещо се във въздуха, връвчица за сушене на бельо, върху която се полюшваше сияеща дреха, развяваща се успоредно на земята. Раменете й се откриха, дясната й гърда се издигаше и спускаше подобно на луна в небето. Пъпката на гърдата за миг се показваше измежду гънките на дрехите и изчезваше. Музиката стана едва доловима, подобно жалбите на Йов пред Бога. Танцът й беше отговорът на Господа.

Музиката забави ритъма си, успокои се. И те се срещнаха — танцът и музиката, допълниха се взаимно и си отговориха един на друг. Дрехата й като жива се устреми нагоре, трептящите й гънки се смириха.

Тя се приведе ниско, още по-ниско, почти до пода. Главата й падна на издигнатите колене. Тя не помръдваше.

Остана само тишината.

* * *

От болките в раменете разбрах в какво напрежение съм седял. Мишниците ми бяха мокри, а по гърба ми се стичаха капки пот. Какво трябваше да сторя сега? Да ръкопляскам?

С периферното си зрение забелязах как М’Квайе вдигна дясната си ръка.

Като че ли девойката прочете мисълта й и стана. Музикантите я последваха. След кратка пауза се надигна и М’Квайе.

След нея станах и аз, почувствах, че левият ми крак беше изтръпнал и казах: „Беше прекрасно“, макар че това звучеше безсмислено.

В отговор получих три различни израза на благодарност на Свещения Език.

Последва суматоха от цветове и аз останах насаме с М’Квайе.

— Това беше 117-я от 2224-те Танца на Локар.

Погледнах я отгоре.

— Независимо от това дали е бил прав или е грешил, той е създал прекрасен отговор на неорганичната материя.

Тя се усмихна.

— Вашите танци приличат ли на тези?

— Някои. Спомних си за тях, когато се любувах на Бракса, но никога не съм виждал по-прекрасен от нейния.

— Тя е добра танцьорка — отбеляза М’Квайе. — Знае всичките танци.

На лицето й се появи сянка от изражение, което по-рано би предизвикало у мен безпокойство… но то веднага изчезна.

— Сега трябва да се върна към задълженията си.

Тя се доближи до масата и затвори книгите, промърморвайки: „М’Нара“.

— Довиждане — казах аз и се обух.

— Довиждане, Галинджър.

Излязох, вмъкнах се в джипстера и запраших от утрото към нощта, а пясъчните криле на разбудената пустиня бавно се издигаха зад мен.

I

Онази сутрин, когато ме намериха, превеждах един от моите „Мрачни мадригали“ на марсиански. Интеркомът избръмча, аз пуснах молива, посегнах и щракнах бутончето.

— Господин Г. — изчурулика младежкият контраалт на Мортън, — старецът разправя, че трябвало веднага да „издиря тоя проклет надут стихоплетец“ и да го пратя в каютата му. И тъй като за друг „проклет надут стихоплетец“ не се сещам…

— Прочее, не хулете това, което смятате за добро — отрязах го аз.

Значи марсианците най-после се бяха решили! Тръснах петте сантиметра пепел от тлеещия фас и си дръпнах за първи път, откакто си бях запалил. Чакал го бях цял месец и сега цялото това очакване се опитваше с всички сили да се набута в този един-единствен миг, обаче нещо не се получаваше. Беше ме страх да измина онези тринайсет метра и да чуя как Еймъри произнася думите, които отнапред си знаех, че ще каже; и това чувство успя да изтика назад другото.

Тъй че довърших строфата, която превеждах, и чак тогава станах.

Стигнах до вратата на Еймъри за нула време. Почуках два пъти и отворих точно в мига, в който той изръмжа:

— Влез.

— Искал си да ме видиш? — и веднага седнах, за да му спестя труда да ми го предлага.

— Бързо дойде. Ти какво, да не си тичал?

Оцених бащиното му недоволство.

Дребни тлъсти петънца под воднисти очи, оредяла коса и ирландски нос; глас, с един децибел по-силен от всеки друг… И Хамлет рече на Клавдий:

— Работех.

— Да, бе! — тросна се той. — Зарежи ги тия. Тебе никой не те е виждал да вършиш подобно нещо.

Свих рамене и понечих да стана.

— Ако затова си ме повикал…

— Сядай!

Той се изправи. Излезе иззад бюрото. Надвеси се над мен и сърдито ме погледна отвисоко. (А това е трудно дори и когато съм седнал на ниско столче.)

— Без съмнение ти си най-антагонистичното копеле, с което ми се е налагало да работя! — ревна той като бизон, намушкан в корема. — Защо, по дяволите, някой път не започнеш да се държиш като нормален човек, та да смаеш всички? Не че не ти признавам акъла, може би дори си гений, но… ох, по дяволите! — махна с ръце и се върна на стола си.

— Бети най-накрая успя да ги навие да ви пуснат вътре — тонът му отново беше станал нормален. — Ще ви приемат днес следобед. Като се наобядваш, мятай се на някой от джипстерите и бягай долу.

— Добре — съгласих се аз.

— Ами това е.

Кимнах и се изправих. Вече бях хванал дръжката на вратата, когато той додаде:

— Няма какво да ти обяснявам колко е важно. Не се дръж с тях както с нас.

Затворих вратата след себе си.

 

 

Изобщо не си спомням какво обядвах. Бях нервен, но инстинктивно усещах, че няма как да я оплескам. Бостънските ми издатели очакваха „Марсианска идилия“ или поне космически полет в стил Сент Екзюпери. Националната научна асоциация пък искаше пълен доклад за „Възход и падение на Марсианската империя“.

Знаех си, че и тия, и ония щяха да останат доволни.

Точно затова всеки ми завиждаше. Затова ме мразеха. Винаги се справям, а мога да се справям по-добре от всеки друг.

Ометох и последния мравуняк буламач и се запътих към гаража. Метнах се на един джипстер и тръгнах към Тирелиан.

Пясъчни пламъци, бъкащи от железни окиси, лижеха таратайката. Вдигаха се на талази над сваления гюрук и ме хапеха през шала; захванаха се здравата да дупчат очилата ми.

Джипстерът, който залиташе и се задъхваше също като магаренцето, което яздих веднъж в Хималаите, постоянно ме подритваше отдолу. Тирелианските планини запристъпваха от крак на крак и взеха да се приближават, килнали се настрана.

Изведнъж се заиздигах по стръмното и трябваше да превключа на друга скорост, за да успокоя ревналия мотор. „Нито на Гоби прилича, нито на Великата югозападна пустиня — размишлявах си аз. — Червено мъртвило и толкова… Кьорав кактус даже няма!“

Стигнах до билото, но бях вдигнал такъв прах, че изобщо не виждах какво има нататък. Не че имаше значение — главата ми е пълна с карти. Завих наляво и започнах да се спускам надолу, след като нагласих регулатора. Насрещният вятър и твърдата земя потушиха пламъците. Чувствах се като Одисеи в ада — с реч в терцини в ръка и се оглежда за Данте.

Заобиколих една скална пагода и спрях. Бях пристигнал.

Щом гумите ми изскърцаха, Бети ми махна и скочи долу.

— Здрасти — изхъхрих аз, докато размотавах шала. Изтръсках кажи-речи кило пясък. — Тъй да се каже, къде и при кого да отида сега?

Тя си позволи да се изкиска кратко, по немски — повече задето бях започнал с „тъй да се каже“, отколкото заради притеснението ми. (Тя е лингвист от класа, тъй че за нея такива селски лафове са голям гъдел!)

Ценя точната й рошава реч — много информация дава и въобще. Що се отнася до размяната на любезности, вече толкова ми се бяха натрупали, че щяха да ми стигнат до края на живота. Погледнах очите й като блокчета шоколад, идеалните й зъби, изрусялата й от слънцето коса, подстригана съвсем ниско (мразя блондинките!) и реших, че е влюбена в мен.

— Господин Галинджър, матриархът чака вътре да ви представят. Тя се съгласи да отвори архивите на Храма, за да ги проучите — млъкна, за да приглади косата си, и взе да се върти. Дали втренченият ми поглед я притесняваше?

— Това са религиозни документи, но са и единствената им история — продължи тя. — Един вид „Махабхарата“. Тя очаква от вас да спазвате определени ритуали, докато боравите с тях — например да повтаряте свещените думи, когато обръщате страниците — тя ще ви обясни системата.

Бързо закимах.

— Добре, хайде тогава да влизаме.

— Мммм… — заекна тя. — Не забравяйте техните единайсет форми на вежливост и почитания. Отнасят се много сериозно към формалностите. И не влизайте в никакви спорове относно равенството на половете…

— Знам им табутата — прекъснах я аз. — Не се безпокой. Живял съм в Ориента, нали си спомняш?

Тя сведе очи и ме сграбчи за ръката. Едва се сдържах да не я издърпам.

— Ще е по-добре, ако аз те водя на влизане.

Преглътнах забележките си по въпроса и я последвах като Самсон в Газа.

* * *

Щом влязох вътре, последната ми мисъл срещна странно съответствие. Покоите на матриарха бяха доста отвлечена версия на представата ми за шатрите на племената Израилеви. Казвам „отвлечена“, защото целите бяха от тухли и изрисувани със стенописи, островърхи като грамадна шатра — покрити с животински кожи с изображения като сивосинкави белези, сякаш направени с мастихин.

Матриархът, М’Куайи, беше нисичка, белокоса, към петдесет и нещо и облечена като циганска кралица. С цялата дъга от пищни поли приличаше на обърната купа за пунш, пльосната върху възглавница.

Докато приемаше почитанията ми, тя ме гледаше като кръстоска между бухал и заек. Клепачите на черните й, пречерни очи подскочиха нагоре, щом чу прекрасното ми произношение. Магнетофонът, който Бети разнасяше, докато правеше интервюта насам-натам, си беше свършил работата и аз знаех наизуст езиковите доклади от първите две експедиции. Като стане въпрос за произношение, направо съм трепач.

— Вие сте поетът?

— Да — признах си.

— Моля ви, издекламирайте едно ваше стихотворение.

— Съжалявам, но само един съвършен превод би бил достоен както за вашия език, така и за моята поезия, а все още не владея достатъчно вашия език.

— О?!

— Но правя такива преводи за собствено удоволствие — нещо като упражнение по граматика. — За мен ще е чест някой път да ви донеса някои свои преводи.

— Да. Донесете.

Точка за мен!

Тя се обърна към Бети:

— Вие можете да си вървите.

Бети измърмори съответните официалности, хвърли ми странен кос поглед и излезе. Очевидно очакваше да остане и да ми „помага“. Както всички и тя искаше да закачи от славата. Но в тази Троя Шлиман бях аз и под доклада за Асоциацията щеше да се мъдри само едно име!

М’Куайи се изправи и забелязах, че от това не стана кой знае колко по-висока. Пък аз съм си близо два метра и мязам на топола през октомври: кльощав, а най-отгоре — светлочервен, и стърча над всички.

— Записите ни са много-много стари — започна тя. — Бети спомена, че вие бихте казали, че датират от „хилядолетия“.

Кимнах признателно.

— Нямам търпение да ги видя.

— Не са тук. Трябва да влезем в Храма — те не могат да се изнасят оттам.

Изведнъж застанах нащрек.

— Нали не възразявате да направя копия?

— Не. Виждам, че ги почитате, иначе желанието ви надали щеше да е толкова голямо.

— Прекрасно.

Като че ли се забавляваше. Попитах я какво толкова е смешното.

— Високият език може да не се окаже толкова лесен за чужденец…

Бързо се справих.

По време на първата експедиция никой не се беше приближавал чак толкова. Нямаше начин да разбера, че те си имат два езика — класически и просторечен. Поназнайвах пракрита им, а сега трябваше да изуча и целия им санскрит.

— Уф! Да му се не види!

— Моля?

— Това не може да се преведе, М’Куайи. Но си представете, че набързо трябва да научите Високия език — можете да си предположите как се чувствам.

Като че пак й стана забавно; нареди ми да си сваля обувките.

Преведе ме през една ниша…

… и попаднах сред взрив от византийски блясък!

* * *

Земен човек не бе припарвал в тази стая досега, иначе щях да съм чувал за нея. Картър, лингвистът на първата експедиция, с помощта на някоя си Мери Алън, доктор по медицина, бе изучил цялата граматика и речник, с които разполагах, докато седях по турски в преддверието.

Нямахме никаква представа за съществуването на това. Огледах се алчно. Зад този декор стоеше много сложна естетическа система. Щеше да ни се наложи да правим пълна преоценка на марсианската култура.

Първо, таванът беше сводест и се крепеше върху колони; второ, имаше странични подпори с обратни канелюри; трето… ох, по дяволите! Мястото беше огромно. Много натруфено. Нямаше как да се сетиш, като гледаш схлупената сграда отвън.

Наведох се, за да огледам позлатения филигран, покриващ обредната маса. На М’Куайи като че ли й беше кеф да ме наблюдава, но пък никак не би ми било приятно да играя покер с нея.

Масата беше отрупана с книги.

Проследих с палеца на крака си орнамента на подовата мозайка.

— Целият ви град ли се намира в тази една-единствена сграда?

— Да, тя продължава навътре в планината.

— Разбирам — казах.

Но нищо не разбирах.

Все още не можех да я помоля за обиколка с екскурзовод. Тя приседна на малка табуретка до масата.

— Да започваме ли да ви сприятеляваме с Високия език?

Опитвах се да фотографирам залата с очи — рано или късно трябваше някак си да вкарам тук, вътре, камера. Откъснах погледа си от една статуетка и закимах усърдно.

— Да, запознайте ме с него.

Седнах.

През следващите три седмици букви буболечки се погваха по клепачите ми, колчем затворех очи, за да спя. Небето беше тюркоазено езеро без нито едно облаче и колкото пъти му хвърлех поглед, по него плъзваха калиграфски вълнички. Докато работех, изпивах литри кафе, а в почивките си бърках коктейли от бензедрин и шампанско.

М’Куайи ме обучаваше по два часа сутрин, а от време на време — и по два часа вечер. Занимавах се сам по още четиринайсет часа допълнително на ден, след като набрах достатъчно инерция да продължа сам.

А нощем асансьорът на времето ме смъкваше до най-долните си етажи…

 

 

Пак бях на шест години и си учех иврита, гръцкия, латинския и арамейския. Бях на десет и надничах в „Илиадата“. Когато татко не сипеше огън и жупел — и братска любов — от амвона, ме учеше да дълбая в Словото, както е в оригинала.

Боже! Оригиналите и думите са толкова много! На дванайсет години започнах да му изтъквам дребните разлики между онова, което той проповядваше, и онова, което четях.

Фундаменталистката жизненост на отговорите му не оставяше място за спор. По-зле беше от бой. После си държах устата затворена и се учех да ценя поезията на Стария Завет.

— Господи, прости ми! Татко… сър… простете! Това не може да бъде! Не може…

Когато момчето завърши гимназия с награди по френски, немски, испански и латински, татко Галинджър каза на четиринайсетгодишното си, височко близо два метра плашило син, че иска то да стане свещеник. Спомням си как се измъкваше синът:

— Сър — беше казал синът, — по-скоро бих искал сам да поуча горе-долу година, а после да се запиша в подготвителните курсове по теология в някой университет за свободни изкуства. Чувствам се все още прекалено млад, за да постъпя веднага в семинария.

Гласът Господен:

— Но ти имаш дарба за езици, сине. Можеш да проповядваш Евангелието по всички земи Вавилонски. Ти си роден мисионер. Казваш, млад си, но времето те върти като вихър. Ако започнеш по-рано, ще се радваш на повече години служба на Бога.

Повечето години бяха повече езици на бича, който постоянно се стоварваше върху гърбината ми. Сега не мога да си представя лицето му — никога. Може би защото винаги ме беше страх да го погледна в очите.

А след време, когато почина и лежеше целият в черно сред букети, сред ридаещото паство, сред молитви, зачервени лица, кърпички, ръце, които те потупват по рамото, утешители със сериозно изражение… го гледах и не можех да го позная…

Бяхме се срещнали девет месеца преди раждането ми — аз и този непознат. Той никога не се бе държал жестоко с мен — беше строг, имаше изисквания, презираше недостатъците на всеки, но никога не беше жесток. Освен това заместваше и майка ми. И братята. И сестрите. Беше изтърпял тригодишното ми пребиваване в „Свети Йоан“ вероятно заради името, без изобщо да разбере колко либерално и прекрасно място е това.

Но аз така и не го опознах, а човекът в катафалката не искаше нищо от мен; бях свободен да проповядвам Словото. Обаче сега вече го исках — само че по по-различен начин. Исках да проповядвам слово, за което, докато беше жив, не бих посмял дори да гъкна.

През есента не се върнах в колежа. Бях получил малко наследство и имах известни проблеми с контролирането му, тъй като бях на осемнайсет години. Но се справих.

Най-накрая реших, че ще е Гринуич вилидж.

Не съобщих на никого от загрижените за благото ми енориаши на баща ми новия си адрес и започнах всекидневно да пиша поезия и да уча японски и хинди. Пуснах си огнена брада, пиех еспресо и се научих да играя шах. Исках да пробвам някои от по-различните пътища към спасението.

После бях две години в Индия със стария Корпус на мира — където се поизлекувах от будизма — и времето, прекарано там, ми даде книгата със стихове „Лулите на Кришна“ и заслужената за тях награда „Пулицър“.

После се върнах в Щатите, за да си взема дипломата, написах дипломна работа по лингвистика и спечелих още награди.

И един ден към Марс литна кораб. Съдът, който се приземи в огненото си гнездо в Ню Мексико, съдържаше нов език. Той беше фантастичен, екзотичен и притежаваше невероятна естетическа мощ. След като научих всичко възможно за него и написах книгата си, аз се прочух и в други среди.

— Върви, Галинджър. Гребни с кофата си от кладенеца и ни донеси марсианско питие. Върви опознай новия свят, но се дръж на положение, ругай го по-лекичко — като Одън — и ни поднеси душата му в ямб.

И аз пристигнах в земята, където слънцето е потъмнял грош, където вятърът е камшик, където двете луни си играят на криеница и където адският пясък, колчем го погледнеш, започва да те сърби на пожар.

 

 

Надигнах се от леглото, в което се бях въртял цяла нощ, прекосих тъмната каюта и застанах до илюминатора. Пустинята беше безкраен оранжев килим, издут там, където столетията бяха натрупали боклука си под него.

„Аз чужд съм тук — не ме е страх,

туй е земята — аз успях!“

Разсмях се.

Бях успял да хвана Високия език за опашката — или за корените, ако искате да се изразявам не само смислово, но и анатомически вярно.

Високият и Ниският език не са толкова различни, колкото изглеждат на пръв поглед. Познавах единия достатъчно, за да ми помогне да вникна в най-смутните дялове на другия. Набързо опрасках граматиката и всички по-употребими неправилни глаголи. Речникът, който съставях, растеше с всеки изминал ден като лале и скоро щеше да цъфне. Всеки път, щом пуснех записите, стъблото се удължаваше.

Сега му беше времето да проверя изобретателността си и наистина да приложа уроците на практика. Нарочно досега се бях въздържал да се гмурна в най-важните текстове — изчаквах да стана достоен за тях. Четях по-маловажни коментари, стихчета, исторически фрагменти. И от всичко, което прочетох, едно нещо ми направи силно впечатление.

Те пишеха за конкретни неща: скали, пясък, вода, ветрове; а скритият зад тези стихийни символи смисъл беше песимистичен до болка. Напомняха ми на някои будистки текстове, но още повече — както разбрах от последните си проучвания — приличаха на части от Стария Завет. И по-специално на Книгата на Еклисиаста.

Значи това ще е. Както чувството, така и речникът им бяха толкова сходни, че това щеше да е прекрасно упражнение. Все едно да превеждаш По на френски. Никога нямаше да приема вярата на Малан, но щях да им покажа, че някога и един земен човек е мислел и чувствал същото.

Включих настолната си лампа и намерих сред книгите си Библията на крал Джеймс.

Суета на суетите, каза Еклисиаст, суета на суетите — всичко е суета! Каква полза за човека…^[1]

 

 

Напредъкът ми като че ли постресна М’Куайи. Тя ме гледаше втренчено през масата като Другия на Сартр. Прехвърлях глава от Книгата на Локар. Не я поглеждах, но усещах как очите й затягат мрежата около главата ми, около раменете ми и бързите ми ръце. Обърнах страницата.

Дали претегляше мрежата и преценяваше колко голяма е плячката? И защо ли? В нейните книги не се споменаваше нищо за рибари на Марс. В тях пишеше, че някакъв си бог на име Малан бил плюнал или бил направил нещо още по-гадно (зависи от това, коя версия четете) и животът тръгнал като болест по неорганичната материя. Пишеше, че първият закон на живота било движението и че танцът бил единственият законен отговор на неорганичното… качеството на танца било неговото оправдание… дание… а любовта била болест на органичната материя… на неорганичната? Поклатих глава. Почти бях заспал.

— М’нара.

Изправих се и се протегнах. Очите й ме поглъщаха алчно. Така че се взрях в тях и тя сведе поглед.

— Уморих се. Искам да си почина. Снощи спах много малко.

Тя кимна — стенографското земно „да“ — беше го възприела от мен.

— Искате ли да се отпуснете и да видите недвусмислеността на доктрината на Локар в цялата й пълнота?

— Моля?

— Искате ли да видите Танца на Локар?

— О… — проклетите им завъртулки на формата и перифразата — беше по-зле и от корейски!

— Да. Непременно. Всеки път, когато се изпълнява, бих се радвал да го видя. И смятах да ви питам също така не бих ли могъл да направя някои снимки…

— Сега е моментът. Седнете. Починете си. Ще извикам музикантите.

Тя изхвърча през една врата, която досега не бях забелязал.

Вижте: според Локар танцът е най-висшата форма на изкуството — да не споменавам Хейвлок Елис — и сега щях да науча как според техния мъртъв от векове философ трябва да се изпълнява той. Разтърках очи, превих се напред и докоснах няколко пъти палците на краката си.

Кръвта започна да пулсира в главата ми и на няколко пъти си поех дълбоко дъх. Наведох се отново и точно тогава откъм вратата се чу суматоха.

За триото, което влезе заедно с М’Куайи; така прегънат на две, сигурно съм изглеждал сякаш си търся по пода загубените топченца.

Усмихнах се едва-едва и се изправих; бях се изчервил, но не само от усилията. Не бях очаквал да се появят чак толкова бързо.

Изведнъж пак се сетих за Хейвлок Елис и за по-популярната му книга. Малката рижава кукличка, увита в прозрачно парче марсианско небе като в сари, ме погледна учудено — като дете, което съзерцава развяно на висок прът шарено знаме.

— Здравейте — казах това или нещо такова.

Преди да ми отговори, тя се поклони. Очевидно ме бяха повишили по сан.

— Аз ще танцувам — промълви червената рана сред бледата, бледа камея на лицето й. Очите й бяха с цвят на мечта, с цвета на роклята й. Те се откъснаха от моите.

И тя заплува към средата на стаята.

Застана там като фигура от етруски фриз — или медитираше, или разглеждаше орнаментите по пода.

Мозайката ли имаше някакво символично значение, що ли? Разгледах я. Ако имаше такова, то ми убягваше — би изглеждала много добре в някоя баня или на някоя веранда, но в нея не виждах нищо повече.

Другите бяха вапцани врабчета като М’Куайи и на средна възраст. Едната се настани на пода с някакъв триструнен инструмент, смътно напомнящ самисен. Другата държеше просто парче дърво и две палки.

Преди да се усетя, М’Куайи презря табуретката и се настани на пода. И аз се подчиних на етикета.

Свирачката на самисен все още го настройваше, тъй че се наведох към М’Куайи.

— Как се казва танцьорката?

— Бракса — отвърна тя, без да ме погледне, и бавно вдигна лявата си ръка, което означаваше: „Да, давайте, хайде, започвайте.“

Струните запулсираха като зъбобол, а от дървото заизскача тиктакане — сякаш тиктакаха призраците на всички никога неизобретени часовници.

Бракса стоеше като статуя, вдигнала длани към лицето си, с щръкнали, разперени нагоре лакти.

Музиката се превърна в метафора на огъня.

Хруссс, мъррр, щрак…

Тя не помръдваше.

Съскането премина в плисък. Каденцата стана по-бавна. Сега музиката беше вода, най-ценното на света, която шипеше, прозрачна и зелена, над мъхнати скали.

Тя продължаваше да не помръдва.

Глисандо. Пауза.

После — толкова слабо, че отначало не бях сигурен — крилете започнаха да трептят. Леко и нежно въздишаха и неуверено притихваха. Пауза, хлипане, след което повторение на предишното, но по-силно.

Дали очите ми съвсем се бяха премрежили от четенето или Бракса наистина трепереше цялата — от главата до петите?

Трепереше.

Започна едва забележимо да се поклаща. Само милиметър наляво, после надясно. Пръстите й се разтвориха като листенцата на цвете. Забелязах, че очите й са затворени.

Отвори ги. Погледът й беше отнесен, стъклен, гледаше през мен, през стените. Започна да се люлее по-забележимо в такт с ритъма.

Сега вятърът вееше от пустинята и връхлиташе върху Тирелиан като вълни върху дига. Пръстите й трептяха, те бяха вихрите. Ръцете й — две махала, които се поклащат бавно — се спуснаха надолу и отново се издигнаха.

Надигаше се буря. Тя започна да се върти на място, ръцете й настигнаха тялото, а раменете й заописваха осморки.

Вятърът! Вятърът, казвам. О, див и загадъчен! О, музо на Сен-Джон Перс!

Циклонът се вихреше около очите й, те бяха неподвижният му център. Главата й беше отметната назад, но аз знаех, че между нейния взор, безстрастен като взора на Буда, и вечните небеса няма таван. Само двете луни може би се бяха сепнали от дрямката си сред тази стихийна нирвана на необитаем тюркоаз.

Преди години бях наблюдавал девадасите в Индия — уличните танцьорки, които плетяха пъстрите си паяжини и привличаха мъжките насекоми. Но Бракса беше нещо повече — тя беше рамадани като свещените танцьори — жреците на Рама, въплъщение на Вишну, дал танца на хората.

Сега почукването беше монотонно; хленченето на струните ме караше да мисля за палещите слънчеви лъчи, чиято жар крадеше повеят на вятъра; синевата беше Сарасвати и Мария, а също и момиче на име Лаура. Чух отнякъде да се обажда ситар, статуята оживя и вдъхна божествено озарение.

Отново бях Рембо и неговият хашиш, Бодлер и неговият лауданум, По, Де Куинси, Уайлд, Маларме и Алистър Кроули. За мимолетен миг се превърнах в баща си на черния амвон в още по-черни одежди, а химните и хриптенето на органа ставаха сияен вятър.

Тя беше плющящ флаг, пернато разпятие, носещо се из въздуха, въже за простиране, на което висеше ярка дреха, развяваща се успоредно на земята. Сега рамото й беше оголено, а дясната й гърда се движеше нагоре-надолу като луна в небето, червеното зърно изскачаше за миг над гънката и отново изчезваше. Музиката беше официална като спора на Йов с Господа. А нейният танц беше отговорът на Бога.

Музиката забави темпо, успокои се; тя я посрещна, откликна й, отвърна й. Дрехата й като жива отново се подреди в първоначалните спокойни гънки.

Тя се наведе ниско, все по-ниско към пода. Главата й падна между издигнатите колене. Не трепваше.

Настъпи тишина.

По болката в раменете разбрах колко напрегнато съм седял. Подмишниците ми бяха мокри. По бузите ми се стичаха вадички. Сега какво трябваше да правя? Да ръкопляскам?

Хвърлих поглед на М’Куайи с бялото на очите си. Беше вдигнала десница.

Сякаш по телепатия момичето потръпна и се изправи. Музикантките също се изправиха. Също и М’Куайи.

Станах и аз — левият ми крак беше изтръпнал — и казах:

— Беше прекрасно — колкото и тъпо да звучеше това.

В отговор получих трите различни форми на „благодаря“ на Високия език.

Последва пъстроцветна суматоха, а после отново останах сам с М’Куайи.

— Това е сто и седемнайсетият от 2224-те танца на Локар.

Погледнах я.

— Не зная дали Локар е бил прав или не, но е изработил прекрасен отговор на неорганичното.

Тя се усмихна.

— Танците във вашия свят приличат ли на този?

— Някои — да. Докато гледах Бракса, се сетих за тях — но никога не съм виждал нищо подобно на нея.

— Тя е много добра — рече М’Куайи. — Знае всички танци.

Лек намек за онова нейно по-раншно изражение, което ме беше разтревожило…

Изчезна след миг.

— Трябва да се върна към задълженията си — тя отиде до масата и затвори книгите. — М’нара.

— Довиждане. — Обух ботушите си.

— Довиждане, Галинджър.

Излязох, качих се на джипстера и се понесох с рев в нощта, а крилете ми от пустинен прах плющяха бавно зад гърба ми.