Роджър Зелазни
Роза за Еклисиаста (2)

Роджър Зелазни
Роза за Еклисиаста (2)

II

Когато краткото ни занятие по граматика с Бети свърши и затварях вратата след нея, чух гласове в залата. Вентилационният люк на каютата ми беше открехнат, аз останах под него и се заслушах.

Мелодичният дискант на Мортън:

— Кой би могъл да предположи? Наскоро той ми каза „привет“.

— Пуфф! — като че ли слонските дробове на Еймъри се спукаха. — Или се е объркал, или сте му препречили пътя, и той е искал да се отместите.

— Напълно възможно е да не ме е познал. Като че ли изобщо не спи, нали се е заел с този нов език и сега си играе с него. Миналата седмица имах нощни вахти. И когато всяка нощ отивах в 3:00 ч. и минавах край вратата му, чувах, че магнетофонът му работи. А когато в 5:00 се връщах, той все още не беше заспал.

— Тоя тип наистина се скъсва от бачкане. Сигурно се тъпче с допинг, за да не заспива. През последните дни очите му са се изцъклили. Макар че това може и да е нормално за един поет.

Изглежда Бети се беше присъединила към тях, защото се намеси в разговора:

— Каквото и да си мислите за него, на мен ми беше необходима цяла година, за да изуча този език, а той го усвои за три седмици. А аз все пак съм лингвист, а не поет.

Изглежда Мортън се беше опил от меда на кравешкото й очарование. Това беше единственото логично обяснение, което ми хрумна, когато той неочаквано спря атаката срещу мен и я подкрепи.

— В университета съм минал курс по съвременна поезия. Изучавахме шестима автори: Йейтс, Паунд, Елиът, Крейн, Стивънс и Галинджър. През последния ден от семестъра на професора му се дощя да повитийства и ни каза: „Тези шест имена са поетите на века и никакви прегради, било то от страна на критиката или на Ада, не ще могат да възтържествуват над тях.“

— Що се отнася до мен — продължи Мортън, — смятах, че неговите „Лули на Кришна“ и „Мадригалите“ са велики книги. Когато научих, че ще участвам в експедицията заедно с него, бях много щастлив.

— Но откакто сме задно сме си обменили не повече от двайсетина думи, струва ми се — завърши той.

Тук Бети отново се намеси с гласа на Адвоката, за да ме защити:

— А нима не ви идва на ум, че сред хората той се чувства ужасно? Та нали е бил едно рано развило се дете и може би никога не е имал приятели в училище? Той е един чувствителен и ярко изразен интроверт.

— Чувствителен? Срамежлив? — Еймъри се изсмя, та чак се задави. — Той? Който е надменен като Луцифер? Той е в състояние да докара до инсулт дори и машина! Вие натискате копчето „Здравей“ или „Денят е чудесен“ и той веднага вирва нос. Прави го съвсем рефлекторно.

Чух още няколко подобни комплимента по мой адрес, след което те се разотидоха.

Бъди благословен, младежо Мортън. И пъпчивото ти лице също, познавачо, отгледан в някой университет. Никога не съм слушал лекции за моята поезия, но думите на професора ме зарадваха. Преградите на Ада! Какво пък! Може би някой е чул молитвите на татенцето и аз в края на краищата съм станал мисионер.

Само че…

… Само че мисионерът има нужда от нещо в което да подрежда хората. А аз имам своя лична естетическа система и смятам, че от нея произтича етиката, в качеството на вторичен продукт. Дори и някога да съм проповядвал нещо, то е било само в стиховете ми. Аз не бих искал да проповядвам на такова нищожество като теб. Ако смяташ, че съм лентяй, то знай, че аз съм и сноб, и на моите Небеса няма стая за теб, тук е частно владение, където Суифт, Шоу и Петроний Арбитър идват да обядват.

Ех, какъв пир настава тогава! Ние разчленяваме Трималхион^[1] и Еймъри.

А теб дояждаме със супата, драги Мортън!

* * *

Обърнах се и отидох до масата. Искаше ми се да напиша нещо. Еклисиаст може да почака до довечера. Исках да напиша стихотворение, стихотворение за 117-я Танц на Локар, за розата, следваща светлината и намерена от вятъра, болна, подобно на розата на Блейк^[2], умираща…

Открих молив и започнах…

Свърших доволен. Стихотворението не беше шедьовър — поне не беше по-добро, отколкото трябваше да бъде — Свещеният Марсиански не беше силната ми страна. После предпазливо се опитах да го преведа на английски с непълна рима. Може би ще го включа в следващата си книга. Нарекох това стихотворение „Бракса“.

В аления свят, откъдето вятър извира,

където ледената вечер на Времето

смразява млякото в гърдите на Живота,

две луни разкъсват небесния поток —

това са котката и кучето

от уличката на обърканите сънища.

Премерили сили, те вечно дращят с лапи

и тревожат моя полет…

Последно цвете, склонило пламнала главица.

Отместих стихотворението и потърсих фенобарбитал: неочаквано бях почувствал умора.

* * *

Когато на следващия ден показах стихотворението на М’Квайе, тя го прочете много бавно няколко пъти.

— Очарователно — каза тя. — Но вие използвате три думи от вашия език. Мисля, че „котка“ и „куче“ са две неголеми животни с наследствена ненавист едно към друго. Но какво е това „цвете“?

— О — отвърнах аз. — Не успях да открия във вашия речник думата „цвете“, още повече, че аз имах предвид едно земно цвете — розата.

— Как изглежда тя?

— Обикновено листенцата й са яркочервени. Точно това имах предвид като написах „пламнала главица“. Исках също да намекна за треската и рижите коси, и за огъня на живота. Розата има бодливо стебло, зелени листа и ясно доловим приятен аромат.

— Бих искала някога да я видя.

— Мисля, че би могло да се уреди. Ще се погрижа за това.

— Направете го, моля ви. Вие… — тя използва като обръщение дума, която означаваше или „пророк“, или религиозен поет, подобно на Исай или Локар, — и вашето стихотворение сте вдъхновени свише. Ще разкажа за това на Бракса.

Отклоних похвалата, но бях твърде поласкан.

Точно тогава реших, че трябва да се възползвам от удобния момент, за да измоля разрешение да донеса камерата и апарата за микрофилмиране. Обясних, че искам да изкопирам всички текстове, защото не мога толкова бързо да ги препиша.

Неочаквано за мен получих съгласието й, и това доста ме учуди. Нещо повече, последвалото предложение съвсем ме обърка:

— Може би бихте искали да се настаните и да живеете тук, докато завършите заниманията си. Тогава бихте могли да работите и денем, и нощем — когато ви е удобно, разбира се, освен в случаите, когато в Храма се провежда служба.

Аз се поклоних.

— За мен ще бъде чест.

— Чудесно. Донесете апаратурата си и аз ще ви покажа вашата стая.

— Мога ли да направя това днес по обяд?

— Разбира се.

— В такъв случай аз трябва да се приготвя. Ще се видим на обяд.

— Довиждане.

* * *

Очаквах известни затруднения от страна на Еймъри, но не твърде сериозни. Всички, които пристигнаха с кораба, страстно жадуваха да разгледат марсианците, да поговорят с тях, да ги пободат със спринцовки, да ги поразпитат за климата, за болестите, за химията на почвите, политиката и гъбите (нашият ботаник е щур по тях, иначе за всичко останало си е момче на място), но само четирима или петима бяха имали възможността да ги видят. Екипажът прекарваше голяма част от времето си в разкопки на мъртви градове и акрополи. Играехме си на откриване на нови цивилизации по съвсем строги правила и туземците бяха точно толкова изолирани от нас, колкото японците през XIX век. Реших, че няма кой да се противопостави особено на моята експедиция и излязох прав.

Нещо повече, у мен дори се затвърди впечатлението, че всички бяха направо щастливи, научавайки за заминаването ми.

Отбих се в хидропонната градина да поговоря с нашия „Повелител на Гъбите“.

— Привет, Кен. Поникнаха ли някакви отровни гъби в тези пясъци?

Той кихна. Той винаги киха. Възможно е да е алергичен към растенията.

— Здравей, Галинджър. Не, все още не ми върви с отровните, но следващия път като отидеш там, потърси ми хангар. Отгледах няколко кактуса.

— Впечатляващо — отбелязах аз. Ако не броях Бети, Док Кен беше единственият ми приятел тук.

— Да си кажа честно, слязох тук, за да те помоля за една услуга.

— Каква?

— Искам една роза.

— Какво?

— Роза. Нали знаеш, една прелестна червена „Американска красавица“ — с шипове и приятен аромат…

— Съмнявам се, че ще поникне в тукашната почва. Апчхи…

— Не, ти не ме разбра. Не искам цял храст, нужен ми е само един цвят.

— Ще трябва да използвам кувьоз. — Той се почеса по плешивото теме. — Ще ми отнеме най-малко три месеца, дори да използвам ускорители на растежа.

— Ще направиш ли това?

— Сигурно, ако можеш да чакаш.

— Мога. Нали остават повече от три месеца до отлитането ни от Марс. — Погледнах басейните, пълни с тиня, подложките с кълнове. — Днес се местя в Тирелиан, но ще те навестявам. Ще дойда, когато розата разцъфне.

— Местиш се, така ли? Но нали Мур твърди, че те допускат малцина до себе си.

— Предполагам, че успях да попадна сред тези „малцина“.

— Изглежда, че способът ти… Аз и досега не разбирам как научи езика им. И на мен ми се е налагало да се мъча с немски и френски, когато защитавах докторска степен. Но миналата седмица, по време на един обяд, чух Бети да демонстрира езика на марсианците. Приличаше на множество гласове от отвъдното. Бети твърди, че да разговаряш на този език е все едно да решаваш кръстословица в „Таймс“ и едновременно с това да се опитваш да подражаваш на гласовете на птиците.

Засмях се и взех цигарата, която ми предлагаше Кен.

— Наистина е сложен език — признах аз. — Но… представи си, че изведнъж си открил нов клас гъби — нали те ще ти се присънват всяка нощ.

Очите му заблестяха.

— О, това би било забележително! Знаеш ли, аз все още се надявам да ги намеря.

— Може и да успееш.

Изпращайки ме до вратата, той се засмя.

— Още тази нощ ще се заема с отглеждането на твоята роза. А ти гледай да не се претовариш там долу.

— Бъди спокоен. Благодаря.

Както вече ви казах, той беше луд по гъбите, но иначе е много свястно момче.

* * *

Квартирата ми в крепостта Тирелиан, намираща се в непосредствена близост до Храма, беше значително по-удобна от тясната каюта на космическия кораб. Бях щастлив от това, че марсианската култура бе дорасла до разбирането, че матракът не е разкош.

Освен това бях приятно сюрпризиран от факта, че леглото съответстваше на размерите ми.

Така че аз разопаковах вещите си и си позволих да изхабя две касети за Храма, преди да започна да преснимам книгите.

Обръщах страниците без да се опитвам да ги разчета и щраках, щраках, докато не ми се доповръща от това. Тогава се заех да превеждам един трактат по история.

„Ло. През 37-та година от процеса на Силена неочаквано започнаха дъждове, които сложиха началото на празника, тъй като това беше рядко и удивително явление. Но това, което падаше от небето не бе живителното семе на Малан, а кръвта на Вселената, потекла от артерията й. Настъпиха последните ни дни. Начена се заключителният Танц.

Дъждовете донесоха чума, която не убива и последният път, предсказан от Локар, се започна под барабанните удари на дъждовните струи…“

Запитах се, какво ли е имал предвид този дяволски Тамур, тъй като той е бил историк и вероятно е отразявал действителни събития. Нали това не е бил техният Апокалипсис…

Или може би е бил?…

„И защо не? — размишлявах аз. — Шепата жители на Тирелиан са били остатъци от нещо, което някога е било забележителна култура. Те са имали войни, но без цялостно изтребление; имали са наука, но не са разполагали с високоразвити технологии. Чума — чума, която не убива?… Възможно ли е това? Възможно ли е чумата да не е смъртоносна?“

Четях нататък, но повече и думичка не се споменаваше за същността на чумата. Прелистих доста страници напред, ала без успех.

Ех, М’Квайе! М’Квайе! Защо, когато най-много ми се иска да ви запитам нещо, вас ви няма?!

Ако тръгна да я диря, това няма ли да е faux pas^[3]? Реших, че ще бъде. Бях ограничен да се подвизавам в стаите, които ми бяха показали. Макар да не бяха ми го заявили директно, то се подразбираше. Налагаше се да почакам с разпитите.

Затова дълго и високо ругах на много езици, с което несъмнено оскверних слуха на Малан тук, в Храма.

Той не намери за нужно да ме накаже със смърт, така че аз сметнах работния си ден за приключил и си легнах.

Изглежда бях спал известно време, когато в стаята ми влезе Бракса с миниатюрна лампа в ръка. Тя ме събуди като ме дръпна за ръкава на пижамата.

Аз я поздравих. Сега като се връщам в спомените си мисля, че не казах нищо повече.

— Здравей.

— Аз дойдох — каза тя — да чуя стихотворението.

— Какво стихотворение?

— Твоето.

— А-а!

Аз се прозях, седнах и въобще направих всичко онова, което обикновено хората правят, когато ги будят посред нощ за да кажат стихотворение.

— Много любезно от твоя страна, но не ти ли се струва, че сега не е най-удобното време за това?

— Не се безпокой, на мен ми е удобно — отвърна тя.

Все някой ден ще се наканя да напиша в „Семантичен вестник“ статия със заглавие „Тонът на гласа: недостатъчно средство за изразяване на ирония“.

Но тъй като вече се бях разсънил, взех дрехите си да се облека.

— Какво е това животно? — попита тя, посочвайки копринения дракон на ревера на пижамата ми.

— Митично — отвърнах аз. — Виж, вече е късно. Аз съм уморен. На сутринта имам много работа. А и М’Квайе може неправилно да възприеме присъствието ти тук.

— Неправилно ли?

— По дяволите, ти чудесно разбираш, какво имам предвид. — За първи път имах възможност да използвам марсианска ругатня, но и тя не подейства.

— Не, не разбирам — каза тя.

Изглеждаше наплашена като кученце, което са наказали, а то не разбира какво е направило.

Аз омекнах. Червеният й плащ така прекрасно хармонираше с косите и треперещите й устни…

— Слушай, не исках да те огорча. В моя свят има множество обичаи, отнасящи се до хора от различен пол, които се намират в една и съща спалня, а не са сключили брак… Сега мисля, че разбираш какво имам предвид?

— Не.

Очите й бяха като истински нефрит.

— Е, става дума за… Ами за секса, ето за какво.

В нефритените фенерчета избухна светлина.

— О, ти имаш предвид правенето на деца?

— Да, точно това!

Тя се разсмя. За първи път чух смях в Тирелиан. Той звучеше така, сякаш някой цигулар с бързо и кратко движение беше дръпнал лъка по тънките струни. Не беше приятно за слушане, още повече че тя се смя доста дълго.

Когато спря, тя се приближи още повече към мен.

— Сега си спомних — каза ми тя. — Ние също сме имали такива обичаи. Преди половин процес, когато бях още дете. Но… — изглежда пак се канеше да се посмее. — Сега няма нужда от тях…

Мислите в главата ми захвърчаха, като че ли в нея имаше магнетофон, работещ с утроена скорост.

Половин процес! Половин процес! Половин процес! Процес! Не! Да!

Половината от процеса беше приблизително 243 години!

Време напълно достатъчно, за да се научат 2224 Танца на Локар!

Време достатъчно да остарееш, ако си човек.

Човек от Земята, имам предвид.

Отново я погледнах, пребледнял като шахматна царица от слонова кост.

Тя беше човек, можех душата си да заложа — жив, нормален, здрав. Бях готов да заложа и живота си — тя беше жена, тъй като тялото ми…

Но тя беше на две и половина столетия, което правеше М’Квайе баба на Матусаил.

Сега още повече ме поласкаха постоянните им комплименти за моето лингвистично и поетично майсторство. Тези висши същества!

Но какво ли имаше предвид, казвайки: „Сега няма нужда от тях“? Защо почти изпадна в истерия? Какви бяха онези странни погледи, с които понякога ме даряваше М’Квайе?

Внезапно разбрах, че се бях доближил не само до тази прелестна девойка, но и към нещо много важно.

— Я ми кажи — постарах се гласът ми да звучи колкото се може по небрежно, — това има ли някакво отношение към „чумата, която не убива“, за която е писал Тамур?

— Да — отвърна тя, — децата, родени след този дъжд, не могат да имат свои собствени деца, и…

— И какво? — аз се наведох напред, а паметта ми заработи на „запис“ като магнетофон.

— … и мъжете не изпитват желание да ги правят.

Отпуснах се безсилно на таблата на леглото. Расова стерилност, мъжка импотентност, последвали необичайно климатично явление. Дали някой скитащ радиоактивен облак, изхвърлен бог знае откъде, не е попаднал в разредената им атмосфера? Още преди Скиапарели да е зърнал онези митични като моя дракон канали, още преди тези канали да са предизвикали някои верни изводи, построени върху съвсем неверни предположения, още тогава Бракса е живяла и танцувала тук — прокълната докато е била в утробата на майка си, още по времето, когато слепият Милтън е описвал един друг рай — също загубен.

Намерих цигара. Добре че се бях сетил да взема и пепелник. На Марс никога не бяха отглеждали тютюн. Нямаше и алкохол. Аскетите, които бях срещал в Индия бяха просто дионисиевци в сравнение с марсианците.

— Каква е тази огнена тръбичка?

— Цигара. Искаш ли да опиташ?

— Да, моля.

Тя се настани до мен и аз запалих още една цигара и за нея.

— Това дразни носа.

— Да. Поеми леко с дробовете си, задръж малко и го издишай.

Минаха няколко секунди.

— Охо — каза тя.

Помълча и после попита.

— Свещена ли е?

— Не, това е просто никотин — жалък ерзац на божествеността.

Още една пауза.

— Моля те, не искай да преведа „ерзац“.

— Няма. Имам подобно усещане когато танцувам.

— Само след миг ще мине.

— Сега ми прочети твоето стихотворение.

Хрумна ми една идея.

— Почакай. Мога да направя нещо по-добро.

Станах и се порових в моите бележници, после приседнах до нея.

— Това са първите три глави от Книгата на Еклисиаст — обясних й аз. — Те много приличат на вашите свещени книги.

Бях прочел първите единадесет стиха, когато тя възкликна:

— Моля те, не чети повече това! Прочети ми от твоите стихове!

Спрях и захвърлих бележника на масата. Тя трепереше, но не като в деня, когато танцуваше като вятъра, а се тресеше от неизплакани сълзи. Държеше неумело цигарата — като молив. Несръчно я прегърнах през раменете.

— Толкова е печално — каза тя.

Навих разума си като сияйна лента на серпантина и го завързах с налудничавите възелчета, които толкова обичах. С голяма любов импровизирах превода на стихотворението за испанската танцьорка^[4] от немски на марсиански. Надявах се, че то ще достави удоволствие на Бракса и се оказах прав.

— Охо — отново възкликна тя. — Това ти ли си го написал?

— Не, един по-талантлив от мен.

— Не ти вярвам. Ти си го написал.

— Написал го е човек на име Рилке.

— Но ти го пренесе в моя език. Запали още една клечка, за да видя как е танцувала тя.

Изпълних желанието й.

— „Огньовете на вечността“ — Бракса замислено впери поглед в запалената кибритена клечка — и тя ги угася с „малкото си здраво краче“. Бих искала да мога да танцувам така.

— Ти си по-добра от която и да е циганка — усмихнах се аз и угасих клечката.

— Не, не съм по-добра. Аз не мога да танцувам тъй.

Цигарата й угасна и аз взех угарката, за да я изхвърля.

— Искаш ли да танцувам за теб?

— Не, иди да спиш.

Тя се усмихна и преди да разбера какво се кани да прави, развърза алената връзка на рамото си.

Тъканта, която я обвиваше, падна шумолейки на пода.

Преглътнах с известно усилие.

— Не се тревожи — каза тя.

И когато полъхът от свляклата се дреха угаси лампата, аз я целунах.

II

Току-що бях затворил вратата след Бети след кратък урок по граматика, когато чух гласове в коридора. Бях пооткрехнал отдушника, тъй че застанах до него и наострих уши.

Чуруликащият дискант на Мортън:

— Познай! Преди малко ми каза „здравей“!

— Хммм! — избухнаха слонските дробове на Еймъри. — Или нещо се е объркал, или си му бил на пътя и е искал да мръднеш малко.

— Сигурно не ме е и познал. Според мене той вече не спи, откакто си има тоя език да си играе с него. Миналата седмица бях нощен наряд и колкото пъти съм минавал в три часа покрай вратата му, все чувах магнетофонът да дърдори. В пет, когато си тръгвах, той продължаваше.

— Яко си бачка момчето — призна неохотно Еймъри. — Всъщност мисля, че взема нещичко, за да стои буден. Тия дни се разхожда с един такъв изцъклен поглед… Но може би те, поетите, така си гледат…

И Бети беше там, защото сега се намеси и тя:

— Без значение какво си мислите за него, на мен ще ми трябва поне година да науча онова, което той успя да усвои за три седмици. А пък аз съм обикновен лингвист, не съм поет.

Мортън явно тайничко си падаше по кравешкия й чар. Това е единствената причина, за която се сещам и която би могла да го накара да свали оръжието и да каже следното:

— В университета минах курс по съвременна поезия — започна той. — Четохме шестима автори: Йейтс, Паунд, Елиът, Крейн, Стивънс и Галинджър — и в последния ден на семестъра даскала го беше хванала реториката и ни каза: „Тези шест имена са поетите на века и никакви прегради не могат да ги надвият — нито критиците, нито самият ад.“

Колкото до мене — продължи той, — мисля, че „Лулите на Кришна“ и „Мадригалите“ са велики. За мен беше чест да ме изберат в експедицията, в която участваше и той. Мисля, че откакто се запознахме, я ми е казал двайсетина думи, я не — довърши той.

Защитата:

— Някога да ти е хрумвало — рече Бети, — че той може да е ужасно притеснен от това, как го възприемат хората? Нали е бил рано развило се дете и сигурно и в училище си е нямал приятелчета. Той е чувствителен и много интровертен.

— Чувствителен ли? Притеснен, казваш? — Еймъри се задави от кикот. — Тоя, дето е по-надут и от Луцифер и е ходеща машина за обиди! Натиснеш някое копче с някое „здрасти“ или „хубав ден, а?“ и той ти вирва нос насреща. Станало му е условен рефлекс.

Измърмориха още някоя и друга любезност по мой адрес и се отдалечиха.

Е, Господ да те поживи, Мортънче. Ех, ти, мъничък, пъпчив познавачо с университетско възпитание! Аз никога не съм се изучавал в университет, но се радвам, че някой е казал онова, дето го каза. „Преградите на ада“. Стига бе! Може пък някой да е дал ухо на татковите молитви и в края на краищата да съм станал мисионер!

Само че…

Само че един мисионер има нужда от нещо, към което да привлича хората. Аз си имам лична естетическа система и предполагам, че тя произвежда някъде по трасето страничен етичен продукт. Но ако някога съм искал да проповядвам нещо — даже и в стиховете си, — хич нямаше да си правя труда да го проповядвам на такива никакъвци като тебе. Може да ме мислиш за простак, обаче съм и сноб и в моя рай няма място за тебе — той е уединено място, където идват на вечеря Суифт, Шоу и Петроний Арбитър.

И какви гуляи си правим — у-ха! Как само разчленяваме Трималхионите и Еймъриевците!

А тебе те хапваме за предястие, Мортън!

Обърнах се и седнах зад бюрото. Щеше ми се да напиша нещо. Еклисиастът можеше да си вземе една нощ отпуска. Искаше ми се да напиша стихотворение, стихотворение за 117-я танц на Локар; за роза, която следва светлината, гонена от вятъра — болна като розата на Блейк, умираща…

Хванах молива и започнах.

Бях доволен, когато свърших. Не беше велико — или поне не беше по-велико, отколкото трябваше. Високият марсиански не е езикът, в който съм най-добър. После се пробвах да го преведа на английски с непълна рима. Може да го включа в следващата си книга. Кръстих го „Бракса“:

В земята на Вятъра и на червеното, където ледената привечер на Времето смразява млякото в гърдите на Живота, подобни на луните горе, двете, куче и котка от сокаците на сънищата — те дращят и боричкат се, без възраст, в моя полет…

Последно цвете пламнала глава извръща.

Сложих го настрани и глътнах фенобарбитал. Изведнъж се бях уморил.

 

 

Когато показах стихотворението на М’Куайи на другия ден, тя го прочете няколко пъти един след друг — много бавно.

— Хубаво е — каза. — Но сте използвали три думи от собствения си език. „Куче“ и „котка“, предполагам, са две дребни животни, които се мразят по наследство. Но „цвете“ какво е?

— А — казах аз. — Никога не съм попадал на вашата дума за цвете, но всъщност си мислех за едно земно цвете, розата.

— Какво представлява тя?

— Ами венчелистчетата й най-често са яркочервени. Тъкмо това на определено равнище искам да кажа с „пламнала глава“. Исках също така обаче да намекна и за треска, за червена коса и за огъня на живота. Самата роза има бодливо стъбло, зелени листа и характерен приятен аромат.

— Бих искала да я видя.

— Мисля, че може да се уреди. Ще проверя.

— Моля ви, проверете. Вие сте… — тя използва думата за „пророк“, или религиозен поет, като Исайя или Локар — и сте написали много вдъхновено стихотворение. Ще кажа на Бракса.

Отклоних названието, но се почувствах поласкан.

Значи днес беше стратегическият ден, когато да попитам мога ли да вкарам машина за микрофилми и камера, реших аз. Обясних, че искам да копирам всичките им текстове, а не мога да пиша толкова бързо, че да успея.

Тя ме изненада, като се съгласи незабавно. Но последвалата й покана съвсем ме шашна:

— Бихте ли желали да дойдете да живеете тук, докато се занимавате с това? Ще можете да работите и денем, и нощем, когато си искате — освен, когато в Храма има служба, разбира се.

Поклоних се.

— За мен ще бъде чест.

— Добре. Донесете машините си, когато пожелаете, и ще ви покажа стаята ви.

— Днес следобед бива ли?

— Разбира се.

— Тогава отивам да подготвя нещата. До днес следобед…

— Довиждане.

 

 

Очаквах Еймъри да ми създаде известни проблеми, но не особено големи. Всички на кораба имаха страшен мерак да видят марсианците, да ги бодат с игли, да ги разпитват за марсианския климат, болести, химичен състав на почвата, политика и гъби (ботаникът ни беше изперкал на тема гъби, но иначе си беше доста свестен тип), а само четирима — петима бяха успели да ги видят. Екипът си прекарваше повечето време в разкопаване на мъртви градове и техните акрополи. Играехме играта по строги правила, а местното население се държеше толкова изолирано, колкото и японците през XIX век. Предполагах, че няма да ми окажат кои знае каква съпротива, и излязох прав.

Всъщност останах определено с впечатлението, че всички се радват, че се изнасям.

Отбих се в хидропонната градина да си поприказвам с повелителя на гъбите.

— Здрасти, Кейн. Поникна ли някоя мухоморка в пясъка?

Той кихна. Киха постоянно. Може пък да е алергичен към растенията.

— Здравей, Галинджър. Не, с мухоморките не постигнах никакъв успех, но следващия път, като излезеш, надникни зад гаража. Посадил съм няколко кактуса.

— Страхотно — отбелязах аз.

Доктор Кейн май ми беше единственият приятел на борда, ако не броим Бети.

— Да ти кажа, дошъл съм да те моля за услуга.

— Казвай.

— Искам роза.

— К’во?

— Роза. Нали се сещаш, една хубава червена „Американска красавица“ — с шипове, мирише хубаво…

— Не смятам, че ще се хване на тази почва. Апчих!

— Не, не ме разбра. Няма да я садя, искам само цветето.

— Ще трябва да използвам резервоарите — той се почеса по голото кубе. — Ще трябват три месеца да разцъфти — дори и при форсиран растеж.

— Ще го направиш ли?

— Разбира се, ако нямаш нищо против да изчакаш.

— Нямам нищо против. Всъщност ще стане тъкмо преди да си тръгнем. — Огледах пълните с жвакаща тиня басейни и подложките с кълнове. — Днес се местя в Тирелиан, но ще наминавам сегиз-тогиз. Ще дойда, като разцъфти.

— Ще се местиш, казваш? Мур рече, че били затворено общество.

— Ами значи са ме пуснали вътре.

— Май така излиза… Обаче още не мога да проумея как така им научи езика. Разбира се, като си защитавах доктората, доста зор видях с френския и немския, но на обяд чух Бети да го демонстрира. Някакъв набор от смахнати звуци. Тя казва, че да го говориш, е като да решаваш кръстословица от „Таймс“ и да се опитваш да имитираш птиче чуруликане едновременно.

Разсмях се и поех предложената ми цигара.

— Сложен е — признах си аз. — Ама то е, да речем, все едно ти тук да попаднеш на цял нов клас гъби — нощем има да ги сънуваш!

Очите му светнаха.

— Те това ще е нещо! Абе, знаеш ли, току-виж наистина съм го открил…

Изкиска се и тръгна да ме изпраща.

— Довечера се захващам с твоите рози. И гледай да не се преработиш там.

— Можеш да се обзаложиш. Благодаря ти.

Както вече казах, изперкал е на тема гъби, ама иначе си е свястно момчето.

 

 

Квартирата ми в цитаделата на Тирелиан се намираше точно до Храма, от вътрешната страна и леко вляво. Беше значително по-добра от тясната каюта и се зарадвах, че марсианската култура е достатъчно напреднала, за да открие, че дюшекът е за предпочитане пред голия под. Освен това леглото ми се оказа по мярка, което си беше голяма изненада.

Тъй че си разопаковах багажа и изщраках два филма из Храма, преди да се заловя с книгите.

Щраках, щраках и накрая взе да ми призлява от това да обръщам страници, без да знам какво пише на тях. Така че започнах да превеждам някакво историческо съчинение.

Ло. През година трийсет и седма от Процеса на Силена дойдоха дъждовете и настана ликуване, защото това се случваше рядко и бе удивително, и го смятаха за благословия.

Но туй, що падна от небето, не беше животворното семе на Малан. Туй беше кръвта на Вселената, бликнала от артерия. И дойдоха последните ни дни. Започваше последният танц.

Дъждът донесе чумата, която не убива, и с неговото барабанене започна последният път на Локар…

Запитах се какво ли, по дяволите, иска да каже Тамур с това — той беше историк и се предполагаше, че строго се придържа към фактите. Това не беше техният Апокалипсис.

Или може би беше…

Защо не? Размишлявах. Тирелианците бяха шепа хора, останки от култура, която очевидно някога е била високоразвита. Бяха водили войни, но без да стигат до пълно изтребление; имаха наука, но технологиите им не бяха дотам високоразвити. Чума — чума, която не убива? Може би беше това? Но как, щом не е смъртоносна?

Продължавах да чета, но нищо не се споменаваше за природата на тази чума. Преобръщах страници, надзъртах напред, а не стигнах доникъде.

М’Куайи, М’Куайи! Точно когато най-много искам да те попитам нещо, тебе те няма!

Ако тръгнех да я издирвам, нямаше ли да е погрешен ход? Ще бъде, така реших. Не трябваше да престъпвам прага на стаите, в които бях настанен — не бяха ми го казали направо, но се подразбираше. Трябваше да чакам.

Тъй че псувах дълго и цветисто на всякакви езици и без съмнение свещените уши на Малан в Храма горяха.

Той като че сметна за неуместно да ме порази и да падна мъртъв, затова реших да приключа за днес и да легна да поспя.

 

 

Сигурно бях спал няколко часа, когато Бракса влезе в стаята ми с малка лампа в ръка. Събуди ме, като ме задърпа за ръкава на пижамата.

Казах й „здравей“. Сега като си мисля, май не се сещам какво друго бих могъл да й кажа.

— Здравей.

— Дойдох — рече тя — да чуя стихотворението.

— Какво стихотворение?

— Твоето.

— О…

Прозях се, надигнах се и направих онова, което обикновено правят хората, когато ги събудят посред нощ да четат поезия.

— Много любезно от твоя страна, но не ти ли се вижда малко неуместно?

— Аз нямам нищо против — отвърна ми тя.

Някой ден ще напиша статия за „Семантичен журнал“ със заглавие „Интонацията: недостатъчно средство за ирония“.

Както и да е, вече се бях събудил, тъй че си наметнах халата.

— Що за животно е това? — попита тя и посочи извезания на ревера ми дракон.

— Митично — отговорих. — Виж сега, късно е вече. Уморен съм. Утре сутринта имам много работа. А ако М’Куайи разбере, че си тук, може да го изтълкува погрешно.

— Да го изтълкува погрешно ли?

— Много добре знаеш за какво ти говоря, да му се не види! — за първи път ми се удаваше възможност да ругая на марсиански и аз се провалих.

— Не — отвърна тя. — Не зная.

Изглеждаше ми уплашена като кученце, на което му се карат, а то не знае за какво.

Омекнах. Червеното й наметало отиваше на косата и на устата й толкова много, а устните й трепереха.

— Виж сега, не исках да те разстройвам. В моя свят обаче съществуват определени… хммм… правила относно присъствието на хора от различен пол в една и съща стая и несъединени от брачни връзки… Хммм… не разбираш ли за какво ти говоря?

— Не.

Нефритови бяха очите й.

— Ами става въпрос за… Ами за секса, за това ти говоря!

Нефритовите лампички светнаха.

— О, говориш ми за правенето на деца?

— Да. Точно за това. Много добре го каза!

Тя се разсмя. За първи път чувах смях в Тирелиан. Прозвуча така, сякаш цигулар прокарваше лъка си по тънките струни — късо и отсечено. Общо взето, не беше най-приятният звук — особено ако тя се смееше твърде дълго.

Когато най-сетне млъкна, се приближи до мен.

— Сега си спомних — каза тя. — И ние сме имали такива правила. Преди половин процес, когато бях съвсем малка, имахме такива правила. Но… — погледна ме така, сякаш всеки миг щеше отново да избухне в смях. — Сега няма нужда от тях.

Умът ми щракаше като магнетофон на тройно бърз ход. Половин Процес! Половин Процес-процес-процес! Половин Процес, грубо казано, се равняваше на 243 години!

— Достатъчно време да научиш 2224-те танца на Локар.

— Достатъчно време да остарееш, ако си човек…

— Земен човек, имам предвид.

Погледнах я пак, бледа като бялата царица от комплект шахматни фигури от слонова кост.

Тя беше човек — залагам душата си — здрав, прав, нормален човек. Беше жена — залагам тялото си…

Но беше на два и половина века, а това значеше, че М’Куайи е бабата на Матусаил. Бях поласкан от постоянните комплименти, които ми правеха като лингвист и като поет. Тези висши същества!

Но какво искаше да каже с това „сега няма нужда от тях“? Защо се държеше почти истерично? Защо М’Куайи току ме поглеждаше така странно?

Изведнъж разбрах, че ето сега това хубаво момиче ще ми разкрие нещо важно.

— Я ми кажи — изрекох аз с небрежния си тон. — Това има ли нещо общо с чумата, която не убива и за която пише Тамур?

— Да — отвърна ми тя. — Децата, родени след Дъжда, не могат да имат свои деца, а и…

— И какво?… — наведох се напред и натиснах клавиша „запис“ в паметта си.

— … а и мъжете нямат желание да имат собствени.

Облегнах се назад. Расов стерилитет, мъжка импотентност след изключително природно явление. Дали някой заблуден облак от радиоактивен боклук, довян Бог знае откъде, не е проникнал навремето през тънката им атмосфера? Някога, далеч преди Шапарели да види онези канали, също толкова митични, колкото и моя дракон, преди тези „канали“ да са вдъхновили някои правилни догадки по съвсем погрешни причини, Бракса е била жива и е танцувала тук — обречена още в утробата по времето, когато слепият Милтън е писал за друг рай, също толкова изгубен.

Извадих цигара. Добре, че се бях сетил да донеса пепелници. На Марс никога не е съществувала тютюнева промишленост. Нито пък къркане. В сравнение с това тук аскетите, които бях срещал в Индия, бяха Дионисовци.

— Каква е тази огнена тръбичка?

— Цигара. Искаш ли?

— Да, моля.

Тя седна до мен и аз й я запалих.

— Дразни носа.

— Да. Вдъхни дима в дробовете си, задръж и после издишай.

Измина известно време.

— Ооо! — възкликна тя. — Свещено ли е?

— Не, това е никотин — отвърнах. — Ерзацформа на божественото.

Нова пауза.

— Моля те, не ме карай да ти превеждам „ерзац“.

— Няма. Понякога, когато танцувам, изпитвам подобно чувство.

— След малко ще ти мине.

— Сега ми кажи стихотворението.

Хрумна ми една идея.

— Чакай малко — казах. — Сетих се за нещо по-добро.

Станах, разрових се из тетрадките си, после се върнах и седнах до нея.

— Това са първите три глави на Книгата на Еклисиаста — обясних й. — Много прилича на вашите свещени книги.

Започнах да чета.

Бях стигнал до единайсетия стих, когато тя извика:

— Моля те, спри! Прочети ми твоето!

Спрях и хвърлих тетрадката на съседната масичка. Тя трепереше — не така, както когато танцуваше и изобразяваше вятъра, а сякаш всеки миг щеше да се разплаче. Държеше цигарата непохватно, като молив. Обгърнах несръчно раменете й с ръка.

— Толкова е тъжно! — каза тя. — Като всички други…

И аз огънах мисълта си като ярка панделка, нагънах я и я завързах като смахнатите фльонги на коледните подаръци, които толкова обичах. От немски на марсиански и с любов импровизирано перифразирах стихотворението за испанската танцьорка. Мислех, че ще й хареса. Излязох прав.

— О! — каза тя пак. — Ти ли си го написал?

— Не, един по-добър от мен.

— Не ти вярвам. Твое е.

— Не, написал го е един човек на име Рилке.

— Но ти го пресъздаде на моя език. Запали още една клечка, за да видя как тя е танцувала.

Запалих.

— Вечният огън — обади се тя. — А тя го е тъпкала с „малките си твърди краченца“. Бих искала и аз да мога да танцувам така.

— Ти танцуваш по-добре от всяка циганка — разсмях се и духнах пламъчето.

— Не. Не бих могла да танцувам така. Искаш ли да ти потанцувам?

Цигарата й догаряше, така че я измъкнах от пръстите й и я угасих заедно със своята.

— Не — отвърнах. — Върви да си лягаш.

Тя се усмихна и преди да се усетя, разкопча токата над червените гънки на рамото си. И всичко изчезна. И аз преглътнах — тежко.

— Добре — каза тя.

Тъй че я целунах, а полъхът от падналата дреха угаси лампата.