Роджър Зелазни
Роза за Еклисиаста

Роджър Зелазни
Роза за Еклисиаста

I

Утрото ми се стори приятно и аз го посветих на превода на един от моите „Мрачни мадригали“ на марсиански. Интеркомът внезапно забръмча, аз пуснах молива и лекичко щракнах лостчето.

— Мистър Г. — пропя юношеският контраалт на Мортън, — старецът заповяда „да намеря тоя проклет тщеславен стихоплет“ и да го заведа при него в каютата. Тъй като между нас има само един „проклет тщеславен стихоплет“…

— Прочее, не хулете това, което считате за добро^[1] — прекъснах го аз.

Значи, марсианците все пак са взели решение. Изтръсках пепелта от цигарата си и си дръпнах за първи път откакто я запалих. Чаках това повикване вече цял месец и сега ръцете ми започнаха да треперят от напрежението, което подсъзнателно ме владееше. Страхувах се да измина 40-те фута, които ме деляха от Еймъри и да чуя точно онези думи, които бях сигурен, че ще произнесе. Този страх измести всички останали усещания на заден план.

Ето защо най-напред довърших превода на станса^[2], който бях започнал.

Само няколко секунди ми бяха нужни за да стигна до каютата на Еймъри. Почуках два пъти на вратата и я отворих точно когато той произнасяше „Влезте“.

— Искали сте да ме видите?

Веднага се настаних в едно кресло, избавяйки го от официалностите да ме кани.

— Бързо се отзовахте. Да не би да сте тичали насам?

Внимателно се взрях в бащинското му недоволство.

Няколко големи старчески петна, бледи очи, редеещи коси, ирландски нос. А гласът поне с един децибел по-силен от който и да е друг.

Как беше отвърнал Хамлет на Клавдий?

— Работих.

— Да — изфуча Еймъри — Оставете. Никой никога не ви е виждал да се занимавате с оная глупост, наречена работа.

Свих рамене и се надигнах от мястото си.

— Ако ми позволите, аз ще…

— Сядайте!

Той стана. Заобиколи масата, надвеси се върху ми и свирепо се вторачи в мен отгоре. (Нещо, трудно постижимо, макар че седях в ниско кресло.)

— Вие несъмнено сте най-отвратителният кучи син, с който някога съм си имал работа! — изрева той като бик, прободен в корема. — Защо вие, дявол такъв, не се държите като всички нормални хора? Непрекъснато ми сервирате изненади! Винаги съм признавал, че сте талантлив, и може би дори гениален, но… ама че дявол! — Той простря молещо ръце към небето и се върна към креслото си.

— Въпреки всичко Бети убеди марсианците да ви разрешат да влезете в Храма. — Гласът му отново възвърна нормалното си звучене. — Те ще ви чакат днес след обяд. Вземете един джипстер и тръгвайте.

— Добре — съгласих се аз.

— Е, това е всичко.

Кимнах ставайки. А докато отварях вратата той добави:

— Мисля, че не е нужно да ви обяснявам колко важно е това посещение. И не се дръжте с тях така, както с нас.

Затворих вратата след себе си.

* * *

Дори не запомних какво имаше за обяд. Нервничех, но инстинктивно чувствах, че ще направя всичко както трябва. Бостънските ми издатели се надяваха да получат от мен „Марсианска Идилия“ или в краен случай нещо за космическия полет в стил Сент-Егзюпери. Националното научно дружество пък жадуваше да получи пълен доклад за възхода и падението на Марсианската Империя.

Знаех, че всички ще останат доволни.

Точно по тази причина мнозина ми завиждаха, а също ме и ненавиждаха. Аз винаги постигам целта си и мога да сторя това по-добре от останалите.

Изядох остатъците от обяда си и тръгнах към нашия „трамваен парк“. Качих се на един джипстер и се насочих към Тирелиан.

Облаци пясък, пълни с железни окиси, завихрени от моето возило се промъкваха през отвора на джипстера и се набиваха в очите ми.

Джипстерът ме подхвърляше на седалката, подобно на едно малко магаренце, което, поклащайки се и пухтейки, ме пренасяше веднъж през Хималаите. Тирелианските планини подскачаха, клатушкаха се като пияни и се приближаваха към мен.

Внезапно ревът на двигателя премина във вой и се наложи да натисна спирачките, за да успокоя моето „магаренце“. „Това не е Гоби, нито Великата Югозападна пустиня… — си мислех и се оглеждах наоколо. — Абсолютно червена, абсолютно мъртва… и без нито един кактус дори.“

Добрах се до гребена на скалата, но вдигнатия от джипстера прахоляк ми пречеше да виждам пред себе си. Това обаче нямаше никакво значение. Следвайки абсолютно точната карта намалих скоростта и насочих джипстера наляво и надолу.

Подобно на пламъчета червените песъчинки отскачаха изпод джипстера, отвявани от страничния вятър. Чувствах се като Одисей в Ада — с терцини^[3] в едната ръка и поглед, обърнат към Данте.

Натиснах клаксона за да поздравя каменната пагода^[4] и така пристигнах.

Когато чакълът заскърца изпод приземяващия се джипстер, Бети махна с ръка и се затича към мен.

* * *

— Здравей — поздравих я аз и едва не се задавих, когато свалих шала си и изтръсках от него почти фунт и половина пясък. — Така да се каже къде трябва да отида и с кого трябва да се срещна?

Тя си позволи кратка немска насмешка, по-скоро заради неумело започнатото изречение с „така да се каже“, отколкото заради пясъка по врата ми и започна да обяснява. (Трябва да отбележа, че тя е превъзходен лингвист и ето защо селският ми говор просто я забавляваше. А моят запас от този род шеги е предостатъчен.)

Аз ценях точната й и ефектна реч: тя не беше приказлива, но съумяваше да даде винаги пълна информация. Погледнах очите й, приличащи на две блокчета шоколад, прекрасните й зъби, изгорялата на слънцето къса коса (не понасям блондинките!) и реших, че тя е влюбена в мен.

— Мистър Галинджър, Матриарх чака вътре, за да ви представят. Тя се съгласи да ви даде храмовите записи, за да ги разучите. — Бети замълча, приглади косите си и се сви от смущение.

Нима втренченият ми поглед я кара да нервничи?

— Това са религиозни документи и в същото време единствените писмени исторически паметници. Нещо подобно на „Махабхарата“. Тя се надява, че вие ще изпълнявате задължителните ритуали при ползването на записите: трябва да повтаряте свещените думи, например, когато обръщате страниците. Матриарх ще ви обучи на това, което е нужно.

Аз кимнах бързо няколко пъти.

— Чудесно. Да вървим.

— Ммм… — тя отново се поколеба. — Не забравяйте единайсетте форми на вежливост, а също и за съществуването на ранговете. Те се отнасят към формалностите твърде сериозно — и въобще не си помисляйте да дискутирате с тях равенството на половете.

— Добре зная какво е табу за тях — прекъснах я аз. — Не се тревожете, нали помните, че съм живял на Изток?

Тя наведе очи и улови ръката ми. Едва се въздържах да не я издърпам.

— Най-добре ще е аз да ви въведа.

Преглътнах забележката, която се породи у мен и се оставих да бъда въведен в каменната пагода, като Самсон в Газа.

* * *

Последната ми асоциация бе съзвучна с видяното в Храма. Резиденцията на Матриарх беше въплъщение на абстрактните ми представи за уредбата на шатрите на Израилевото племе. Помещението беше островърхо, подобно на огромна палатка, а стените бяха покрити с фрески и изображения на животни — сиво-сини цапаници, които изглеждаха като направени с мастихин.

Матриарх М’Квайе беше над петдесетте. Тя беше ниска, вече побеляла и облечена като циганска царица. Ярките пищни поли й придаваха вид на обърната чаша за пунш, поставена върху възглавница.

Докато приемаше поклоните, израз на почитта и уважението ми, тя ме оглеждаше както совата заека. Клепките над черните й като нощ очи трепнаха, когато чу прекрасното ми произношение. Магнетофонът, с който Бети беше записала разговорите с Матриарх, беше свършил добра работа. Освен това се бях запознал и със стенографските записи на първите две експедиции. На мен дяволски ми се отдава да подражавам на нечие произношение.

— Вие ли сте поетът?

— Да — отвърнах аз.

— Моля ви, кажете ми някое ваше стихотворение.

— Съжалявам, но без добър превод, достоен за вашия език и за моята поезия, не си заслужава да го правя. А уви, аз не зная толкова добре вашия език.

— О?

— Но аз се занимавам с подобни преводи за собствено удоволствие и за да упражнявам граматиката — продължих. — За мен ще бъде чест да ви ги представя, но малко по-късно.

— Добре. Така да бъде.

Един на нула за мен.

Тя се обърна към Бети.

— Сега можете да ни оставите.

Бети измърмори ритуалните думи за сбогуване, хвърли ми странен поглед изкосо и излезе. Тя явно се бе надявала да остане и да ми „помага“. Както и останалите, тя също тайничко жадуваше за малко слава. Но сега аз бях Шлиман и това бе моята Троя, и под отчета за научното дружество ще стои само едно име!

М’Квайе стана и аз забелязах, че ръстът й почти не се промени. От друга страна пък моят ръст от шест фута и шест дюйма е като октомврийска топола: тънък, извисяващ се над всичко останало и с пламтящ връх.

— Нашите писмена са много, много стари — започна тя. — Бети ми каза, че вие обозначавате възрастта им с думата „хилядолетия“.

Аз кимнах в потвърждение на това, че възрастта им е оценена подобаващо.

— Нямам търпение да ги видя.

— Те не са тук. Ще трябва да отидем в Обителта, откъдето никой няма право да ги изнася.

Внезапно застанах нащрек.

— Нали ще ми позволите да ги копирам?

— Да, разбира се. Виждам, че се отнасяте с уважение към тях, иначе нямаше да желаете толкова силно да ги видите.

— Чудесно.

Изглеждаше, че тя се забавлява. Попитах я какво толкова я весели.

— Свещеният Език може да се окаже не толкова лек за чужденеца.

Да… Често се случва твърде бързо да постигам целта си.

Никой от първата експедиция не беше стигал толкова близо до записките. Нямаше откъде да знам, че те имат два езика — класически и обикновен. Но нищо… Вече знаех техния пракрит, сега ще изуча и санскрита им.

— Пфу! Проклятие!

— Извинете, какво има?…

— Това не се превежда, М’Квайе. Но си представете, че спешно ви се налага да изучите Свещения Език и тогава ще разберете чувствата ми.

Стори ми се, че тя отново се развесели. Усмихна се и ми направи знак да се събуя.

После ме поведе през една скрита в стената врата…

… зад която ме посрещна взрив от византийско великолепие!

* * *

В тази стая никога не беше стъпвал землянин, иначе щях да зная за това. Картър, езиковедът от първата експедиция беше проучил марсианската граматика и речник с помощта на доктора по медицина Мери Ален. Впоследствие ги изучих и аз, и то без особени трудности.

Но ние дори не подозирахме за съществуването на това, което видях. Оглеждах се във всички посоки. Зад пищната подредба се криеше извънредно сложна и изтънчена естетическа система. Изглежда ще трябва напълно да преразгледаме представите си за марсианската култура.

Първо, таванът беше сводест и го подпираше една конзола. Второ, имаше странични колони с обратни канелюри. Трето, по дяволите! Помещението беше огромно и при това разкошно. Отвън изглеждаше грубовато и човек не можеше да си представи подобно великолепие.

Наведох се, за да огледам позлатения филигран, покриващ церемониалната масичка. М’Квайе ми се струваше доволна, дори много доволна от вниманието, което отделях на всяка подробност, и аз не исках да я разочаровам, тъй като смятах още да се възползвам от положението си.

Масата беше отрупана с книги.

С палеца на босия си крак чертаех на пода линии.

— Целият ви град ли се помещава в тази единствена постройка?

— Да, и той се простира навътре под планината.

— Да, виждам — казах аз, макар че нищо не виждах.

Уви, не можех да я помоля да ми покаже града.

— Е, какво, да започнем ли запознанството ви със Свещения Език?

Опитах се да фотографирам залата в паметта си, макар да знаех, че рано или късно ще ми се наложи да дойда тук с фотоапарат. Насила откъснах поглед от пластиката и кимнах твърдо.

— Да, запознайте ме с него.

Седнах.

През следващите три седмици, всеки път, когато затварях очи, опитвайки се да заспя, буквите подобно на бълхи не преставаха да се гонят под притворените ми клепачи. А когато и да погледнех небето, то бе един безоблачен тюркоазен залив, върху който се простираха концентрични вълни от калиграфски изписани букви. Докато работех изпивах цели кани с кафе, а на почивките си правех коктейли от бензедрин с шампанско.

Всяка сутрин М’Квайе ме обучаваше по два часа, а понякога и по два часа вечер. През останалите 14 часа на деня аз се занимавах сам, тъй като сутрешните обяснения бяха достатъчно добър начален тласък за да продължавам.

А нощем асансьорът на времето ме отнасяше на самото дъно…

* * *

Бях на шест години и учех древноеврейски, гръцки, латински и арамейски езици. На десет вече разлиствах „Илиадата“. Когато баща ми не заплашваше от амвона с огнената геена и не проповядваше братска любов, той ме учеше как да вникна в Словото, чиято същина може да се открие в книгите.

Боже! Колко много книги и колко много слова! Когато бях на дванадесет започнах да улавям малка разлика между това, което той проповядваше и това, което четях.

Но щом се обърнах към него с въпросите си, ортодоксалната решителност, с която той ми отговори, направи невъзможна каквато и да е дискусия. Беше по-лошо и от бой. След този случай държах устата си затворена и се учех да ценя поезията на Стария завет.

— О Боже, виновен съм! Татко… простете ми! Това не е възможно! Не е възможно.

Още в деня в който четиринадесетгодишното момче завърши училище с награди по френски, немски, испански и латински, татко Галинджър съобщи на своя шестфутов син-плашило, че иска от него да приеме духовен сан. Добре помня колко уклончив беше синът.

— Сър — отвърна той. — Бих искал да уча самостоятелно още година, а после да премина курс по теология в някой университет за свободни изкуства. Струва ми се, че съм твърде млад, за да постъпя в семинарията веднага.

Гласът на Бога:

— Но ти знаеш много езици, сине мой. Можеш да проповядваш Евангелието по всички Земи Вавилонски. Ти си роден мисионер. Казваш, че си твърде млад, но времето за теб се носи като ураган. Започни рано и ще имаш повече години в служба на Господа.

Допълнителните години в служба на Бога се превърнаха в допълнителни езици на деветоопашатия бич, който се стоварваше върху гърба ми. Сега не мога да си спомня лицето му, а и никога не съм могъл. Може би затова, че винаги съм се страхувал да го гледам в очите.

И след няколко години, когато той умря и лежеше в черно сред цветята, сред скърбящите, сред молитвите, почервенелите очи, носните кърпи, ръцете, които ме потупваха по раменете, сериозните лица на утешителите, аз го гледах и не можех да го позная.

Този непознат и аз се срещнахме девет месеца преди моето раждане. Той никога не е бил жесток; строг, изискващ, презиращ всякакви прегрешения, но не и жесток. Той ми даде всичко, което трябваше да получа от майката. И от братята. И от сестрите. Той изтърпя трите години на моето обучение в колежа на Свети Йоан, може би заради името му, и така и не разбра колко либерален в действителност беше този колеж.

Но аз никога не го опознах докрай, а и човекът в катафалката вече не искаше нищо от мен; бях свободен — можех да не разнасям Словото Божие.

Но сега самият аз желаех да правя това, макар и в друг смисъл. Исках да проповядвам словото, което никога не можех да разпространявам докато той беше жив.

На следващата есен не се върнах в колежа. Въпреки усложненията заради факта, че не бях навършил осемнадесет години, получих малко наследство. После задълго се установих в Гринуич Вилидж.

Аз скрих от енориашите на баща ми новия си адрес и изцяло се отдадох на поезията и изучаването на японски и хинди. Пуснах си брада, пиех кафе в баровете и се учех да играя шах. Искаше ми се да опитам и други начини за спасяване на душата.

След което живях две години в Индия с „Корпуса на Мира“ и това време ме отдалечи от увлеченията по будизма, подари на света сборника стихове „Лулите на Кришна“, а на мен донесе Пулицърова награда.

После се върнах в Щатите, получих научна степен по лингвистика и станах лауреат на много литературни награди.

Веднъж от Марс се върна ракета. Приземявайки се в огненото си гнездо в Ню Мексико, тя донесе на света нов език. Той беше фантастичен, екзотичен и естетически съвършен. След като изучих всичко известно за него, написах книга и станах известна личност в научните кръгове.

— Заминете, Галинджър. Потопете ведрото в извора и ни донесете напитката на Марс. Идете, изучете този непознат свят, но се дръжте на дистанция, ругайте го по-умерено, както би постъпил Оудън^[5] и ни поднесете душата му запечатана в ямби.

И аз дойдох на тази земя, където слънцето изглежда като пробит грош, а вятърът като камшик, където двете луни играят на криеница, и пясъчния ад те кара да се почесваш всеки път, когато го погледнеш.

Надигнах се от изпомачканата си постеля и в сумрака на каютата се отправих към илюминатора. Пустинята изглеждаше като безкраен килим, постлан върху боклука на столетията преминали през нея.

Аз съм непознат, но не се страхувам…

Това е земята, която успях да постигна…

Засмях се.

Почти съумях да хвана Свещения Език за опашката — или за лапите, ако ви е нужна по-голяма анатомична точност.

Свещеният и Обикновеният език не се различаваха толкова, колкото изглеждаше на пръв поглед. Достатъчно познавах единия, за да мога с негова помощ да се ориентирам в мъчнотиите на другия. Вече знаех граматиката и укротих най-употребяваните неправилни глаголи. Речникът, който съставях, нарастваше от ден на ден и трябваше подобно на лале скоро да разцъфне.

Накрая дойде време да проверя уменията си и да приключа с обучението. Аз преднамерено избягвах да се задълбочавам в дълги текстове, тъй като не можех все още да ги оценя по достойнство. Четях кратки коментари, части от стихотворения и фрагменти от исторически трудове.

В тях се описваха конкретни неща: камъните, пясъка, водата, вятъра — а скритият смисъл на тези елементарни образи беше безнадеждно песимистичен. Всички те ми напомняха някои будистки текстове, но приликата със Стария завет беше още по-голяма. Имам предвид Книгата на Еклисиаст.

Всъщност, мислите, чувствата, както и речника им бяха толкова сходни, че за мен преводът им би бил чудесна тренировка. Подобно превода на Едгар По на френски. Никога не бих приел вярата „Пътят на Малан“, но бих им показал, че преди много години един землянин е мислил и чувствал като тях.

Включих нощната лампа и потърсих сред книгите Библията на крал Джеймс.

„Суета на суетите“ — е казал Еклисиаст — „суета на суетите — всичко е суета! И каква е ползата за човека?“^[6]

Изглежда, че моите успехи доста впечатлиха М’Квайе. Тя се вглеждаше в мен над разделящата ни маса, подобно на „Чужденецът“^[7] на Сартър. Без да вдигам глава, бегло прегледах една глава в Книгата на Локар, но чувствах плътната паяжина, която погледът й оплиташе върху главата, раменете и ръцете ми. Обърнах следващата страница.

Дали претегляше мрежата, осъзнаваше ли размерите на улова? И за какво? В книгите нищо не се споменаваше за рибари на Марс. Особено за мъже. В тях се разказваше, че някой си бог Малан плюл, или направил нещо също толкова отвратително (зависи от версията, която сте чели) и така се е зародил животът — като болест на неорганичната материя… В тази книга се казваше, че движението е първият закон и че танците са единствения правилен отговор на органичната материя за неорганичната…, че качеството на танците — са тяхното оправдание… а любовта — тя била болест на органичната материя. В неорганична материя… извън органичната материя.

Разтърсих глава, защото още малко и щях да заспя.

— M’Happa.

Станах и се протегнах. Очите й жадно се впиха в мен. Но ги сведе, щом срещна погледа ми.

— Уморих се и искам малко да си почина. Миналата нощ почти не съм спал.

Тя кимна, обозначавайки „да“ — бе възприела този земен жест от мен.

— Искате ли да се отпуснете малко и да погледате недвусмислената доктрина на Танците на Локар в цялата й пълнота?

— Моля?

— Искате ли да видите танца на Локар?

— О! — проклетият кръговрат на формите и евфемизмите се използваше по-често, отколкото в корейския език. — Да. Непременно. По което и да е време бих бил щастлив да го видя.

След кратко колебание продължих:

— Исках да ви попитам, мога ли да направя няколко снимки?…

— Сега е времето на танците. Седнете. Почивайте си. Ще извикам музикантите си.

Тя бързо се скри зад една врата, която преди не бях забелязал.

Е какво пък, според Локар Танцът беше височайше изкуство, но не и според Хейвлок Елис^[8]. След малко щях да видя как техният философ, умрял преди много столетия, си е представял Танца. Потърках очи и неколкократно се наведох, докосвайки пода с пръсти.

Кръвта ми запулсира в слепоочията и аз няколко пъти дълбоко въздъхнах. Отново се наведох и в този момент на вратата се появи групичка.

Предполагам, че за тях съм изглеждал така, сякаш съм загубил някакво топченце и сега го търся на пода.

Изправих се и се усмихнах с усилие, но не това беше причината за появилата се на лицето ми червенина. Не очаквах, че ще се появят толкова бързо.

Внезапно пак си спомних за Хейвлок Елис, но този път като автор на „Психология на пола“.

Малка рижа кукла, загърната в прозрачно парче марсианско небе като в сари учудено ме погледна, като дете, вдигнало поглед към високо развяно знаме.

Потресен от гледката, аз измърморих някакво приветствие.

Преди да ми отговори, тя се поклони. Очевидно статусът ми беше повишен.

— Аз ще танцувам — изрече червената рана на лицето й, което приличаше на бледа камея. Нейната дреха и очите й с цвят на мечта преплуваха край мен към центъра на стаята. Стоейки там подобно на фигура от етруски фриз тя или медитираше, или разглеждаше украсата на пода.

Дали мозайката символизираше нещо? Внимателно се вгледах в нея. Ако тя криеше някакъв скрит смисъл, то той ми се изплъзваше. Бих я разгадал, ако се намираше на пода на някоя баня или вътрешен двор, но тук, без да излизам от стаята не можех нищо да схвана.

Другите две жени изглеждаха доста опитни, обвити във водопад от цветове, подобно на М’Квайе. Едната от тях седна на пода с триструнния си инструмент, който по нещо напомняше на сямизен. Другата държеше просто дървено парче и две барабанни палки.

М’Квайе пренебрегна мястото си и седна направо на пода. Аз я последвах.

Изпълнителката още настройваше своя уред и затова аз се наведох към М’Квайе.

— Как се казва танцьорката?

— Бракса — отвърна тя без да ме погледне и бавно вдигна лявата си ръка, което означаваше едновременно и „да“, и нетърпение, и позволение да се започне.

Струнният инструмент запулсира като зъбобол, а от дървеното парче изскочи тиктакане, като че ли в него бяха скрити призраците на така и не създаден часовник.

Бракса продължаваше да стои неподвижна като статуя: с вдигнати към лицето ръце и широко разтворени настрани лакти.

Музиката се превърна в метафора на огъня.

Тя не помръдваше.

Съскането премина в плясъци. Каденците станаха по-бавни.

Сега сякаш чувах водата, най-скъпоценното нещо в света, ромонеща и даваща живот на зеленината между мъхестите камъни.

Бракса продължаваше да стои неподвижна.

Глисандо. А после тишина.

После едва доловимо затрептяха криле, но дотолкова леко, че не бях сигурен в това.

Боязливо, меко и неуверено, с въздишки и притихвания.

Пауза, изхлипване, после се повториха, но по-високо. Или очите ми се премрежваха от четенето, или Бракса наистина трепереше. Цялата, от главата до петите.

Започна да се полюлява едва забележимо. Частица от дюйма надясно, частица от дюйма вляво. Дланите й се отвориха подобно листенца на цвят и можах да видя, че очите й бяха затворени.

После ги отвори. Те бяха далечни, стъклени и гледаха някъде през мен и стената. Люлеенето стана по-акцентирано и се превърна в откати.

Вятърът духаше от пустинята и се укротяваше край Тирелиан, подобно вълните на прибоя.

Пръстите й се движеха като вълните на вятъра. Ръцете й досущ като бавно движещи се махала се отпуснаха и разпериха встрани.

И ето че се надига буря.

Бракса бавно се завъртя, ръцете й догонваха движението на тялото, а раменете й се заизвиваха, описвайки осморки.

Ветре! Ветре, аз говоря с теб. О, див и загадъчен! О, вдъхновение на Свети Йоан!

Около тези очи се образуваше циклон, това бяха очите на бурята. Главата й беше отметната назад, но аз знаех, че между спокойния й като на Буда поглед и неизменните небеса нямаше прегради. Може би само двете луни бяха прекъснали дрямката си в тази природна нирвана от необитаем тюркоаз.

Преди много години, в Индия, бях наблюдавал девадасите, онези улични танцьорки, които бързо се въртяха с разноцветните си одеяния, привличащи самците-насекоми. Но Бракса беше нещо повече — подобно на жреците на Рама, въплъщение на Вишну, който дал на хората танците — тя беше рамадяни, свещена танцьорка.

Основният мотив на музикалния съпровод премина в монотонно почукване. Жалостивите звуци на струните ме караха да мисля за палещите лъчи на слънцето, за неговата топлина, открадната от вятъра; синевата беше Сарасвати и Мария, а също и девойката на име Лаура. Наблюдавайки тази статуя, която, вдъхнала божественото озарение, отново се връщаше към живота, отнякъде чух звук на цитра.

Аз отново бях Рембо с неговия хашиш, Бодлер с неговия опиум, По, Де Куинси, Уайлд, Маларме и Алистър Краули. За част от секундата сякаш се бях преобразил в баща си на тъмния амвон в неговия още по-тъмен костюм, а църковните химни и стоновете на органа се превръщаха в прозрачен вятър.

Тя беше въртящ се флаг, крилато разпятие, носещо се във въздуха, връвчица за сушене на бельо, върху която се полюшваше сияеща дреха, развяваща се успоредно на земята. Раменете й се откриха, дясната й гърда се издигаше и спускаше подобно на луна в небето. Пъпката на гърдата за миг се показваше измежду гънките на дрехите и изчезваше. Музиката стана едва доловима, подобно жалбите на Йов пред Бога. Танцът й беше отговорът на Господа.

Музиката забави ритъма си, успокои се. И те се срещнаха — танцът и музиката, допълниха се взаимно и си отговориха един на друг. Дрехата й като жива се устреми нагоре, трептящите й гънки се смириха.

Тя се приведе ниско, още по-ниско, почти до пода. Главата й падна на издигнатите колене. Тя не помръдваше.

Остана само тишината.

* * *

От болките в раменете разбрах в какво напрежение съм седял. Мишниците ми бяха мокри, а по гърба ми се стичаха капки пот. Какво трябваше да сторя сега? Да ръкопляскам?

С периферното си зрение забелязах как М’Квайе вдигна дясната си ръка.

Като че ли девойката прочете мисълта й и стана. Музикантите я последваха. След кратка пауза се надигна и М’Квайе.

След нея станах и аз, почувствах, че левият ми крак беше изтръпнал и казах: „Беше прекрасно“, макар че това звучеше безсмислено.

В отговор получих три различни израза на благодарност на Свещения Език.

Последва суматоха от цветове и аз останах насаме с М’Квайе.

— Това беше 117-я от 2224-те Танца на Локар.

Погледнах я отгоре.

— Независимо от това дали е бил прав или е грешил, той е създал прекрасен отговор на неорганичната материя.

Тя се усмихна.

— Вашите танци приличат ли на тези?

— Някои. Спомних си за тях, когато се любувах на Бракса, но никога не съм виждал по-прекрасен от нейния.

— Тя е добра танцьорка — отбеляза М’Квайе. — Знае всичките танци.

На лицето й се появи сянка от изражение, което по-рано би предизвикало у мен безпокойство… но то веднага изчезна.

— Сега трябва да се върна към задълженията си.

Тя се доближи до масата и затвори книгите, промърморвайки: „М’Нара“.

— Довиждане — казах аз и се обух.

— Довиждане, Галинджър.

Излязох, вмъкнах се в джипстера и запраших от утрото към нощта, а пясъчните криле на разбудената пустиня бавно се издигаха зад мен.

II

Когато краткото ни занятие по граматика с Бети свърши и затварях вратата след нея, чух гласове в залата. Вентилационният люк на каютата ми беше открехнат, аз останах под него и се заслушах.

Мелодичният дискант на Мортън:

— Кой би могъл да предположи? Наскоро той ми каза „привет“.

— Пуфф! — като че ли слонските дробове на Еймъри се спукаха. — Или се е объркал, или сте му препречили пътя, и той е искал да се отместите.

— Напълно възможно е да не ме е познал. Като че ли изобщо не спи, нали се е заел с този нов език и сега си играе с него. Миналата седмица имах нощни вахти. И когато всяка нощ отивах в 3:00 ч. и минавах край вратата му, чувах, че магнетофонът му работи. А когато в 5:00 се връщах, той все още не беше заспал.

— Тоя тип наистина се скъсва от бачкане. Сигурно се тъпче с допинг, за да не заспива. През последните дни очите му са се изцъклили. Макар че това може и да е нормално за един поет.

Изглежда Бети се беше присъединила към тях, защото се намеси в разговора:

— Каквото и да си мислите за него, на мен ми беше необходима цяла година, за да изуча този език, а той го усвои за три седмици. А аз все пак съм лингвист, а не поет.

Изглежда Мортън се беше опил от меда на кравешкото й очарование. Това беше единственото логично обяснение, което ми хрумна, когато той неочаквано спря атаката срещу мен и я подкрепи.

— В университета съм минал курс по съвременна поезия. Изучавахме шестима автори: Йейтс, Паунд, Елиът, Крейн, Стивънс и Галинджър. През последния ден от семестъра на професора му се дощя да повитийства и ни каза: „Тези шест имена са поетите на века и никакви прегради, било то от страна на критиката или на Ада, не ще могат да възтържествуват над тях.“

— Що се отнася до мен — продължи Мортън, — смятах, че неговите „Лули на Кришна“ и „Мадригалите“ са велики книги. Когато научих, че ще участвам в експедицията заедно с него, бях много щастлив.

— Но откакто сме задно сме си обменили не повече от двайсетина думи, струва ми се — завърши той.

Тук Бети отново се намеси с гласа на Адвоката, за да ме защити:

— А нима не ви идва на ум, че сред хората той се чувства ужасно? Та нали е бил едно рано развило се дете и може би никога не е имал приятели в училище? Той е един чувствителен и ярко изразен интроверт.

— Чувствителен? Срамежлив? — Еймъри се изсмя, та чак се задави. — Той? Който е надменен като Луцифер? Той е в състояние да докара до инсулт дори и машина! Вие натискате копчето „Здравей“ или „Денят е чудесен“ и той веднага вирва нос. Прави го съвсем рефлекторно.

Чух още няколко подобни комплимента по мой адрес, след което те се разотидоха.

Бъди благословен, младежо Мортън. И пъпчивото ти лице също, познавачо, отгледан в някой университет. Никога не съм слушал лекции за моята поезия, но думите на професора ме зарадваха. Преградите на Ада! Какво пък! Може би някой е чул молитвите на татенцето и аз в края на краищата съм станал мисионер.

Само че…

… Само че мисионерът има нужда от нещо в което да подрежда хората. А аз имам своя лична естетическа система и смятам, че от нея произтича етиката, в качеството на вторичен продукт. Дори и някога да съм проповядвал нещо, то е било само в стиховете ми. Аз не бих искал да проповядвам на такова нищожество като теб. Ако смяташ, че съм лентяй, то знай, че аз съм и сноб, и на моите Небеса няма стая за теб, тук е частно владение, където Суифт, Шоу и Петроний Арбитър идват да обядват.

Ех, какъв пир настава тогава! Ние разчленяваме Трималхион^[9] и Еймъри.

А теб дояждаме със супата, драги Мортън!

* * *

Обърнах се и отидох до масата. Искаше ми се да напиша нещо. Еклисиаст може да почака до довечера. Исках да напиша стихотворение, стихотворение за 117-я Танц на Локар, за розата, следваща светлината и намерена от вятъра, болна, подобно на розата на Блейк^[10], умираща…

Открих молив и започнах…

Свърших доволен. Стихотворението не беше шедьовър — поне не беше по-добро, отколкото трябваше да бъде — Свещеният Марсиански не беше силната ми страна. После предпазливо се опитах да го преведа на английски с непълна рима. Може би ще го включа в следващата си книга. Нарекох това стихотворение „Бракса“.

В аления свят, откъдето вятър извира,

където ледената вечер на Времето

смразява млякото в гърдите на Живота,

две луни разкъсват небесния поток —

това са котката и кучето

от уличката на обърканите сънища.

Премерили сили, те вечно дращят с лапи

и тревожат моя полет…

Последно цвете, склонило пламнала главица.

Отместих стихотворението и потърсих фенобарбитал: неочаквано бях почувствал умора.

* * *

Когато на следващия ден показах стихотворението на М’Квайе, тя го прочете много бавно няколко пъти.

— Очарователно — каза тя. — Но вие използвате три думи от вашия език. Мисля, че „котка“ и „куче“ са две неголеми животни с наследствена ненавист едно към друго. Но какво е това „цвете“?

— О — отвърнах аз. — Не успях да открия във вашия речник думата „цвете“, още повече, че аз имах предвид едно земно цвете — розата.

— Как изглежда тя?

— Обикновено листенцата й са яркочервени. Точно това имах предвид като написах „пламнала главица“. Исках също да намекна за треската и рижите коси, и за огъня на живота. Розата има бодливо стебло, зелени листа и ясно доловим приятен аромат.

— Бих искала някога да я видя.

— Мисля, че би могло да се уреди. Ще се погрижа за това.

— Направете го, моля ви. Вие… — тя използва като обръщение дума, която означаваше или „пророк“, или религиозен поет, подобно на Исай или Локар, — и вашето стихотворение сте вдъхновени свише. Ще разкажа за това на Бракса.

Отклоних похвалата, но бях твърде поласкан.

Точно тогава реших, че трябва да се възползвам от удобния момент, за да измоля разрешение да донеса камерата и апарата за микрофилмиране. Обясних, че искам да изкопирам всички текстове, защото не мога толкова бързо да ги препиша.

Неочаквано за мен получих съгласието й, и това доста ме учуди. Нещо повече, последвалото предложение съвсем ме обърка:

— Може би бихте искали да се настаните и да живеете тук, докато завършите заниманията си. Тогава бихте могли да работите и денем, и нощем — когато ви е удобно, разбира се, освен в случаите, когато в Храма се провежда служба.

Аз се поклоних.

— За мен ще бъде чест.

— Чудесно. Донесете апаратурата си и аз ще ви покажа вашата стая.

— Мога ли да направя това днес по обяд?

— Разбира се.

— В такъв случай аз трябва да се приготвя. Ще се видим на обяд.

— Довиждане.

* * *

Очаквах известни затруднения от страна на Еймъри, но не твърде сериозни. Всички, които пристигнаха с кораба, страстно жадуваха да разгледат марсианците, да поговорят с тях, да ги пободат със спринцовки, да ги поразпитат за климата, за болестите, за химията на почвите, политиката и гъбите (нашият ботаник е щур по тях, иначе за всичко останало си е момче на място), но само четирима или петима бяха имали възможността да ги видят. Екипажът прекарваше голяма част от времето си в разкопки на мъртви градове и акрополи. Играехме си на откриване на нови цивилизации по съвсем строги правила и туземците бяха точно толкова изолирани от нас, колкото японците през XIX век. Реших, че няма кой да се противопостави особено на моята експедиция и излязох прав.

Нещо повече, у мен дори се затвърди впечатлението, че всички бяха направо щастливи, научавайки за заминаването ми.

Отбих се в хидропонната градина да поговоря с нашия „Повелител на Гъбите“.

— Привет, Кен. Поникнаха ли някакви отровни гъби в тези пясъци?

Той кихна. Той винаги киха. Възможно е да е алергичен към растенията.

— Здравей, Галинджър. Не, все още не ми върви с отровните, но следващия път като отидеш там, потърси ми хангар. Отгледах няколко кактуса.

— Впечатляващо — отбелязах аз. Ако не броях Бети, Док Кен беше единственият ми приятел тук.

— Да си кажа честно, слязох тук, за да те помоля за една услуга.

— Каква?

— Искам една роза.

— Какво?

— Роза. Нали знаеш, една прелестна червена „Американска красавица“ — с шипове и приятен аромат…

— Съмнявам се, че ще поникне в тукашната почва. Апчхи…

— Не, ти не ме разбра. Не искам цял храст, нужен ми е само един цвят.

— Ще трябва да използвам кувьоз. — Той се почеса по плешивото теме. — Ще ми отнеме най-малко три месеца, дори да използвам ускорители на растежа.

— Ще направиш ли това?

— Сигурно, ако можеш да чакаш.

— Мога. Нали остават повече от три месеца до отлитането ни от Марс. — Погледнах басейните, пълни с тиня, подложките с кълнове. — Днес се местя в Тирелиан, но ще те навестявам. Ще дойда, когато розата разцъфне.

— Местиш се, така ли? Но нали Мур твърди, че те допускат малцина до себе си.

— Предполагам, че успях да попадна сред тези „малцина“.

— Изглежда, че способът ти… Аз и досега не разбирам как научи езика им. И на мен ми се е налагало да се мъча с немски и френски, когато защитавах докторска степен. Но миналата седмица, по време на един обяд, чух Бети да демонстрира езика на марсианците. Приличаше на множество гласове от отвъдното. Бети твърди, че да разговаряш на този език е все едно да решаваш кръстословица в „Таймс“ и едновременно с това да се опитваш да подражаваш на гласовете на птиците.

Засмях се и взех цигарата, която ми предлагаше Кен.

— Наистина е сложен език — признах аз. — Но… представи си, че изведнъж си открил нов клас гъби — нали те ще ти се присънват всяка нощ.

Очите му заблестяха.

— О, това би било забележително! Знаеш ли, аз все още се надявам да ги намеря.

— Може и да успееш.

Изпращайки ме до вратата, той се засмя.

— Още тази нощ ще се заема с отглеждането на твоята роза. А ти гледай да не се претовариш там долу.

— Бъди спокоен. Благодаря.

Както вече ви казах, той беше луд по гъбите, но иначе е много свястно момче.

* * *

Квартирата ми в крепостта Тирелиан, намираща се в непосредствена близост до Храма, беше значително по-удобна от тясната каюта на космическия кораб. Бях щастлив от това, че марсианската култура бе дорасла до разбирането, че матракът не е разкош.

Освен това бях приятно сюрпризиран от факта, че леглото съответстваше на размерите ми.

Така че аз разопаковах вещите си и си позволих да изхабя две касети за Храма, преди да започна да преснимам книгите.

Обръщах страниците без да се опитвам да ги разчета и щраках, щраках, докато не ми се доповръща от това. Тогава се заех да превеждам един трактат по история.

„Ло. През 37-та година от процеса на Силена неочаквано започнаха дъждове, които сложиха началото на празника, тъй като това беше рядко и удивително явление. Но това, което падаше от небето не бе живителното семе на Малан, а кръвта на Вселената, потекла от артерията й. Настъпиха последните ни дни. Начена се заключителният Танц.

Дъждовете донесоха чума, която не убива и последният път, предсказан от Локар, се започна под барабанните удари на дъждовните струи…“

Запитах се, какво ли е имал предвид този дяволски Тамур, тъй като той е бил историк и вероятно е отразявал действителни събития. Нали това не е бил техният Апокалипсис…

Или може би е бил?…

„И защо не? — размишлявах аз. — Шепата жители на Тирелиан са били остатъци от нещо, което някога е било забележителна култура. Те са имали войни, но без цялостно изтребление; имали са наука, но не са разполагали с високоразвити технологии. Чума — чума, която не убива?… Възможно ли е това? Възможно ли е чумата да не е смъртоносна?“

Четях нататък, но повече и думичка не се споменаваше за същността на чумата. Прелистих доста страници напред, ала без успех.

Ех, М’Квайе! М’Квайе! Защо, когато най-много ми се иска да ви запитам нещо, вас ви няма?!

Ако тръгна да я диря, това няма ли да е faux pas^[11]? Реших, че ще бъде. Бях ограничен да се подвизавам в стаите, които ми бяха показали. Макар да не бяха ми го заявили директно, то се подразбираше. Налагаше се да почакам с разпитите.

Затова дълго и високо ругах на много езици, с което несъмнено оскверних слуха на Малан тук, в Храма.

Той не намери за нужно да ме накаже със смърт, така че аз сметнах работния си ден за приключил и си легнах.

Изглежда бях спал известно време, когато в стаята ми влезе Бракса с миниатюрна лампа в ръка. Тя ме събуди като ме дръпна за ръкава на пижамата.

Аз я поздравих. Сега като се връщам в спомените си мисля, че не казах нищо повече.

— Здравей.

— Аз дойдох — каза тя — да чуя стихотворението.

— Какво стихотворение?

— Твоето.

— А-а!

Аз се прозях, седнах и въобще направих всичко онова, което обикновено хората правят, когато ги будят посред нощ за да кажат стихотворение.

— Много любезно от твоя страна, но не ти ли се струва, че сега не е най-удобното време за това?

— Не се безпокой, на мен ми е удобно — отвърна тя.

Все някой ден ще се наканя да напиша в „Семантичен вестник“ статия със заглавие „Тонът на гласа: недостатъчно средство за изразяване на ирония“.

Но тъй като вече се бях разсънил, взех дрехите си да се облека.

— Какво е това животно? — попита тя, посочвайки копринения дракон на ревера на пижамата ми.

— Митично — отвърнах аз. — Виж, вече е късно. Аз съм уморен. На сутринта имам много работа. А и М’Квайе може неправилно да възприеме присъствието ти тук.

— Неправилно ли?

— По дяволите, ти чудесно разбираш, какво имам предвид. — За първи път имах възможност да използвам марсианска ругатня, но и тя не подейства.

— Не, не разбирам — каза тя.

Изглеждаше наплашена като кученце, което са наказали, а то не разбира какво е направило.

Аз омекнах. Червеният й плащ така прекрасно хармонираше с косите и треперещите й устни…

— Слушай, не исках да те огорча. В моя свят има множество обичаи, отнасящи се до хора от различен пол, които се намират в една и съща спалня, а не са сключили брак… Сега мисля, че разбираш какво имам предвид?

— Не.

Очите й бяха като истински нефрит.

— Е, става дума за… Ами за секса, ето за какво.

В нефритените фенерчета избухна светлина.

— О, ти имаш предвид правенето на деца?

— Да, точно това!

Тя се разсмя. За първи път чух смях в Тирелиан. Той звучеше така, сякаш някой цигулар с бързо и кратко движение беше дръпнал лъка по тънките струни. Не беше приятно за слушане, още повече че тя се смя доста дълго.

Когато спря, тя се приближи още повече към мен.

— Сега си спомних — каза ми тя. — Ние също сме имали такива обичаи. Преди половин процес, когато бях още дете. Но… — изглежда пак се канеше да се посмее. — Сега няма нужда от тях…

Мислите в главата ми захвърчаха, като че ли в нея имаше магнетофон, работещ с утроена скорост.

Половин процес! Половин процес! Половин процес! Процес! Не! Да!

Половината от процеса беше приблизително 243 години!

Време напълно достатъчно, за да се научат 2224 Танца на Локар!

Време достатъчно да остарееш, ако си човек.

Човек от Земята, имам предвид.

Отново я погледнах, пребледнял като шахматна царица от слонова кост.

Тя беше човек, можех душата си да заложа — жив, нормален, здрав. Бях готов да заложа и живота си — тя беше жена, тъй като тялото ми…

Но тя беше на две и половина столетия, което правеше М’Квайе баба на Матусаил.

Сега още повече ме поласкаха постоянните им комплименти за моето лингвистично и поетично майсторство. Тези висши същества!

Но какво ли имаше предвид, казвайки: „Сега няма нужда от тях“? Защо почти изпадна в истерия? Какви бяха онези странни погледи, с които понякога ме даряваше М’Квайе?

Внезапно разбрах, че се бях доближил не само до тази прелестна девойка, но и към нещо много важно.

— Я ми кажи — постарах се гласът ми да звучи колкото се може по небрежно, — това има ли някакво отношение към „чумата, която не убива“, за която е писал Тамур?

— Да — отвърна тя, — децата, родени след този дъжд, не могат да имат свои собствени деца, и…

— И какво? — аз се наведох напред, а паметта ми заработи на „запис“ като магнетофон.

— … и мъжете не изпитват желание да ги правят.

Отпуснах се безсилно на таблата на леглото. Расова стерилност, мъжка импотентност, последвали необичайно климатично явление. Дали някой скитащ радиоактивен облак, изхвърлен бог знае откъде, не е попаднал в разредената им атмосфера? Още преди Скиапарели да е зърнал онези митични като моя дракон канали, още преди тези канали да са предизвикали някои верни изводи, построени върху съвсем неверни предположения, още тогава Бракса е живяла и танцувала тук — прокълната докато е била в утробата на майка си, още по времето, когато слепият Милтън е описвал един друг рай — също загубен.

Намерих цигара. Добре че се бях сетил да взема и пепелник. На Марс никога не бяха отглеждали тютюн. Нямаше и алкохол. Аскетите, които бях срещал в Индия бяха просто дионисиевци в сравнение с марсианците.

— Каква е тази огнена тръбичка?

— Цигара. Искаш ли да опиташ?

— Да, моля.

Тя се настани до мен и аз запалих още една цигара и за нея.

— Това дразни носа.

— Да. Поеми леко с дробовете си, задръж малко и го издишай.

Минаха няколко секунди.

— Охо — каза тя.

Помълча и после попита.

— Свещена ли е?

— Не, това е просто никотин — жалък ерзац на божествеността.

Още една пауза.

— Моля те, не искай да преведа „ерзац“.

— Няма. Имам подобно усещане когато танцувам.

— Само след миг ще мине.

— Сега ми прочети твоето стихотворение.

Хрумна ми една идея.

— Почакай. Мога да направя нещо по-добро.

Станах и се порових в моите бележници, после приседнах до нея.

— Това са първите три глави от Книгата на Еклисиаст — обясних й аз. — Те много приличат на вашите свещени книги.

Бях прочел първите единадесет стиха, когато тя възкликна:

— Моля те, не чети повече това! Прочети ми от твоите стихове!

Спрях и захвърлих бележника на масата. Тя трепереше, но не като в деня, когато танцуваше като вятъра, а се тресеше от неизплакани сълзи. Държеше неумело цигарата — като молив. Несръчно я прегърнах през раменете.

— Толкова е печално — каза тя.

Навих разума си като сияйна лента на серпантина и го завързах с налудничавите възелчета, които толкова обичах. С голяма любов импровизирах превода на стихотворението за испанската танцьорка^[12] от немски на марсиански. Надявах се, че то ще достави удоволствие на Бракса и се оказах прав.

— Охо — отново възкликна тя. — Това ти ли си го написал?

— Не, един по-талантлив от мен.

— Не ти вярвам. Ти си го написал.

— Написал го е човек на име Рилке.

— Но ти го пренесе в моя език. Запали още една клечка, за да видя как е танцувала тя.

Изпълних желанието й.

— „Огньовете на вечността“ — Бракса замислено впери поглед в запалената кибритена клечка — и тя ги угася с „малкото си здраво краче“. Бих искала да мога да танцувам така.

— Ти си по-добра от която и да е циганка — усмихнах се аз и угасих клечката.

— Не, не съм по-добра. Аз не мога да танцувам тъй.

Цигарата й угасна и аз взех угарката, за да я изхвърля.

— Искаш ли да танцувам за теб?

— Не, иди да спиш.

Тя се усмихна и преди да разбера какво се кани да прави, развърза алената връзка на рамото си.

Тъканта, която я обвиваше, падна шумолейки на пода.

Преглътнах с известно усилие.

— Не се тревожи — каза тя.

И когато полъхът от свляклата се дреха угаси лампата, аз я целунах.

III

Дните приличаха на листата на Шели — жълти, червени, кафяви, подгонени от западния вятър в сияещи вихрушки. Те се носеха около мен като безкраен водовъртеж, съпроводен от шумоленето на микрофилмите. Вече почти всички книги бяха преснети. На учените щяха да им трябват дълги години, за да се ориентират в записките и да оценят достойнствата им. Марс беше заключен в чекмеджето на бюрото ми.

Бях готов да рецитирам на Свещения Език превода си на Еклисиаста, когото толкова отлагах и към когото толкова пъти се връщах.

Когато бях извън Храма си подсвирквах. Надращих цял топ хартия със стихове, които по-рано бих се срамувал да напиша. Сутрин обикновено ние с Бракса се разхождахме сред дюните или в планината. Понякога тя танцуваше за мен, а аз рецитирах нещо дълго в дактилен хекзаметър. Тя продължаваше да си мисли, че аз съм Рилке и аз почти се принудих да повярвам в това. Намирах се в Дуинския замък и пишех „Елегии“-те.

Естествено, странно е да не живеем повече на Земята.

Да отречем обичаите, в чиято святост повярвахме,

да не търсим на розата смисъла, обещаваща ни нещо…^[13]

Не! Никога не търсете смисъла на розите! Не правете това. Поемайте аромата им (апчхи, Кен!), късайте ги, наслаждавайте им се. Живейте за мига. Здраво се дръжте за него. Но не се доверявайте на боговете, не им позволявайте да ви обясняват смисъла на розите. Когато разцъфнат, листата им окапват толкова бързо…

И никой не ни забелязваше. Никой не го беше грижа за нас.

Лаура. Лаура и Бракса. Знаете ли, те даже се римуват. Тя е била висока, невъзмутима и светлоруса (аз ненавиждам блондинките!), а нали баща ми ме беше обърнал наопаки, като празен джоб, надявах се, че тя ще ме напълни отново. Но големият уморен, задъхан словоблуд, със същата рижа брада като на Юда и кучешка вяра в очите, беше само прекрасен декор на приемите й. Нищо повече от това.

Някакво проклятие бе паднало върху мен. Дивият западен вятър профуча покрай нас и нещо го следваше по петите.

Застигнаха ни и последните ни дни.

* * *

Дойде и онзи, в който не видях Бракса, настъпи и нощта.

След нея и втора. И трета.

Аз едва не се побърках. По-рано не осъзнавах колко близки сме станали, колко важна е тя сега за мен. С някаква тъпа самоувереност отхвърлях въпроса за бъдещето на розите.

Бях длъжен да попитам. Не исках да го правя, но нямах друг изход.

— М’Квайе, къде е тя? Къде е Бракса?

— Отиде си.

— Къде?

— Не зная.

Надзърнах в птичите й очи.

— Anathema maranatha^[14] — отрони се от устните ми. — Аз трябва да зная.

М’Квайе погледна някъде през мен.

— Тя ни напусна. Отиде в планината, предполагам. Или в пустинята. Това няма значение. Какво изобщо може да има значение? Танцът е към своя край. Храмът скоро ще опустее.

— Защо? Защо си е отишла?

— Не зная.

— Но аз трябва отново да я видя. След няколко дни ние заминаваме.

— Съжалявам, Галинджър.

— Аз също — казах и шумно затворих книгата, без да произнеса „М’Нара“.

Надигнах се.

— Ще я намеря.

Напуснах Храма. М’Квайе остана неподвижна като статуя. Обувките ми ме очакваха там, където ги бях изул.

* * *

Целия ден пришпорвах джипстера си нагоре и надолу по дюните. Мисля, че изглеждах като пясъчна буря. Но все пак ми се наложи да се върна за гориво.

Еймъри тихо се приближи до мен.

— Добро родео устроихте. Но целият сте потънал в мръсотия. Впрочем, защо е всичко това?

— Защото аз… м-м-м!… Изгубих нещо.

— Насред пустинята? Да не би да е някой от сонетите ви? Доколкото разбирам това е единственото, заради което бихте вдигнали такава пушилка.

— Не, по дяволите! Беше нещо лично.

Джордж беше приключил със зареждането и аз отново се качих в джипстера.

— Чакайте! — Еймъри ме хвана за ръката. — Вие няма да се запилеете отново в пустинята, докато не ми кажете какво означава всичко това.

Нищо не ми костваше да отблъсна ръката му, но в такъв случай той можеше да заповяда да ме смъкнат от возилото ми, и тогава много хора биха се зарадвали да го направят. Затуй се принудих да говоря бавно и меко.

— Просто изгубих часовника си. Подарък е от майка ми и е семейна ценност. Искам да го намеря преди да сме излетели.

— Сигурен ли сте, че не сте го загубил в каютата си или в Тирелиан?

— Огледах всичко.

— Може би някой го е скрил, за да ви подразни? Нали знаете — не сте всеобщ любимец.

Поклатих глава.

— Мислих за това. Но аз винаги го нося в десния си джоб. Изглежда, че е изпаднал докато прекосявах дюните.

Той присви очи.

— Май бях прочел на обложката на вашата книга, че майка ви е починала при раждането ви.

— Да, така е — отвърнах аз, проклинайки дългия си език. — Часовникът е принадлежал на баща й, и майка ми е искала аз да го нося. Баща ми го е пазил за мен.

— Тъй значи. Но вие по твърде странен начин издирвате този часовник — нагоре-надолу из дюните.

— Надявах се да видя отражението от лъскавия му капак — заинатих се аз.

— Вече притъмнява — отбеляза той. — Така че няма смисъл да търсите. Покрийте джипстера — заповяда той на механика.

После се обърна към мен и ме потупа по ръката.

— Вървете на кораба, вземете един душ и хапнете нещо. Имате нужда и от едното, и от другото.

Няколко големи старчески лунички под бледите очи, оредяваща коса, ирландски нос. А гласът му, поне с един децибел по-силен от който и да е друг…

Единствените му качества на ръководител.

Не помръдвах от мястото си, а ненавистта клокочеше в гърдите ми. Клавдий… О, ако това беше пето действие!…

Но внезапно идеята му за душ и вечеря достигна до мен. Аз наистина се нуждаех от това. Ако продължавах да настоявам за връщане в пустинята, щях да предизвикам подозрения.

Изтръсках пясъка от ръкава си и казах:

— Прав сте. Предложението ви не е лошо.

— Да вървим. Елате в каютата ми.

Душът беше благословение, чистият комбинезон — божия благодат, а храната ухаеше с небесен аромат.

— Хубаво мирише — отбелязах аз.

Мълчаливо нарязахме бифтеците си. Когато стигнахме до десерта и кафето, той предложи:

— Защо не пренощувате на кораба? Останете за да поспите.

Аз поклатих глава.

— Страшно съм зает. Трябва да привърша работата си. А времето до заминаването ни не е много.

— Преди два дни казахте, че почти сте приключили.

— Почти, но не съвсем.

— Казахте също, че тази нощ в Храма ще има служба.

— Да, така е. Ще работя в стаята си.

Той сви рамене и замълча. Накрая продума: „Галинджър“ и аз го погледнах, защото името ми можеше да означава само неприятности.

— Може би не е моя работа, но това няма значение — започна той. — Бети ми каза, че там долу си имате момиче.

Това не беше въпрос. Беше едно твърдение, увиснало във въздуха.

„Бети, ех ти, кучко. Ти си крава и кучка. При това ревнива. Защо не престанеш да вреш носа си, където не ти е работа. Защо не затвориш устата си? И очите?“

— Да? — казах аз и това беше въпрос.

— Да — отвърна той. — В задълженията ми като ръководител на експедицията е и това да следя отношенията ни с туземците да имат дружески и дипломатически характер.

— Говорите за тях като за диваци. Нищо не е така далеч от истината.

Станах.

— Когато записките ми бъдат публикувани, всички на Земята ще научат каквото трябва. Ще им разкажа неща, за които доктор Мур не може дори да предполага. Ще разкрия пред света трагедията на една обречена раса, раса, която смирена и безразлична към живота очаква своята смърт. Ще им разкажа защо се е получило така и разказът ми ще разбие безчувствените сърца на учените. Ще пиша за това и ще ми дадат много награди, от които няма да имам нужда. Боже — възкликнах аз. — Та когато дедите ни са убивали саблезъбите тигри с тояги и са откривали огъня, марсианците вече са били с високоразвита култура.

— Имате ли момиче там долу при тях?

— Да! — казах аз. — Да, Клавдий! Да, татко! Да, Еймъри! Аз имам момиче сред техните. Но сега ще ви посветя в моите сензационни разкрития: те са почти мъртви. Те са стерилни. Още едно поколение и марсианците повече няма да ги има. Те ще останат само в моите записки, само на няколко микрофилма, в магнетофонните записи и в няколкото стихотворения за прокълнатото момиче, което само в танците си може да оплаква нещастната си съдба.

— О! — възкликна той.

И след малко добави:

— Напоследък се държахте непривично, аз дори бих казал странно. Бяхте даже вежлив понякога. Не можех да помогна, без да разбера какво става. Не знаех колко важно е това за вас.

Аз наведох глава.

— Заради нея ли обикаляхте пустинята?

Кимнах.

— Защо?

Погледнах го.

— Защото тя замина някъде. Не зная къде и защо. Трябва да я открия преди да сме напуснали Марс.

— О! — отново възкликна той.

Облегна се назад, отвори чекмеджето на бюрото си и извади нещо, завито в кърпа. Разви го. На бюрото легна женска фотография в рамка.

— Жена ми — обясни той.

Жената имаше привлекателно лице с големи бадемови очи.

— Както знаете, аз бях моряк — започна той. — Млад офицер. Срещнах я в Япония. Там, откъдето съм родом, не беше прието да имаш жена от друга раса, затова не се оженихме. Но всъщност тя беше моя жена. Когато умря, бях на другия край на света. Взеха децата ми и оттогава не съм ги виждал. Това беше преди много години. Само няколко души го знаят.

— Съжалявам — казах аз.

— Нищо. Забравете за това. Но… — той се размърда в креслото си. — Ако искате да вземете момичето със себе си — вземете я. Това ще ми струва скъпо, но вече съм твърде стар, за да мисля за следваща експедиция. Така че вървете. Той бързо изпи изстиналото си кафе.

— Вземете джипстера си.

Той се обърна заедно с креслото си с гръб към мен.

На два пъти се опитах да му благодаря, но не можах. Затова просто станах и тръгнах към вратата.

— Сейонара^[15] и всичко подобно — измърмори той след мен.

* * *

— Ето я, Галинджър! — застигна ме нечий вик. Обърнах се назад и погледнах към пандануса.

— Кен!

Той се мярна в люка, една тъмна фигура на светъл фон, и аз го чух как кихна.

Върнах се няколко крачки.

— Коя?

— Розата ти.

Той ми показа плексигласова кутия, разделена на половина. Долната част беше пълна с течност. Стеблото на розата беше потопено в нея. В горната половина, подобно на чаша с кларет, се червенееше голяма, току-що разпукала се роза.

— Благодаря — казах аз и скрих кутията под якето си.

— В Тирелиан ли се връщаш?

— Да.

— Видях те като дойде на кораба и я приготвих. За малко да те настигна докато беше при капитана. Каза ми, че мога да те намеря в хангара.

— Още веднъж ти благодаря.

— Обработил съм я със специални препарати… Ще цъфти само няколко седмици.

Кимнах и тръгнах.

* * *

А сега нагоре, в планината. Още по-нагоре. И още. Небето се превърна във ведро с лед, в което плуваха двете луни. Изкачването стана по стръмно и „малкото магаренце“ запротестира. Затегнах го с акселератор и продължих. По-нагоре. Още по-нагоре. Забелязах синкава немигаща звездичка и почувствах буца в гърлото си. Опакованата роза се блъскаше в гърдите ми като второ сърце. „Магаренцето“ ревна протяжно и високо, а после се закашля. Аз го пришпорих още веднъж и то спря.

Натиснах аварийните спирачки, излязох и продължих нататък пеша.

Беше студено и още повече се застудяваше. Тук, горе. През нощта?

Защо? Защо направи това тя? Защо въпреки че е паднала нощта тя не е запалила огън?

Аз обикалях надолу и нагоре, вглеждайки се във всяка цепнатина, урва или пещера, придвижвайки се с лекота, която е невъзможна на Земята.

Моя любов, оставаха само два дни, а ти ме напусна. Защо?

Катерех се по скалите. Прескачах камънаци. Изподрах ръцете и краката си. Чувах как якето ми се къса.

Малан, ти не отговаряш? Нима толкова мразиш народа си? Тогава аз ще се обърна към друг. Вишну, Пазителю. Спаси я, моля те. Позволи ми да я намеря.

Йехова?

Адонис? Озирис? Тамуз? Маниту? Легба? Къде е тя?

Изкачвах се все по-нагоре и в края на краищата се подхлъзнах.

Почвата под краката ми беше камениста и аз увиснах на края на една скала. Пръстите ми замръзнаха. Беше трудно да се удържа за скалата.

Погледнах надолу.

Имаше около дванадесет фута. Пуснах се, паднах и се затъркалях.

Тогава чух нейния вик.

* * *

Лежах, без да помръдна, вперил поглед нагоре. Тя ме повика някъде от нощта.

— Галинджър?

Не отговорих.

— Галинджър?

И тогава се показа.

Слушах скърцането на камъните под краката й и знаех, че тя се спуска от другата страна на скалата, вдясно от мен.

Аз скочих и потънах в сянката.

Тя заобиколи отломъка от скалата и неуверено тръгна между големите обли камъни.

— Галинджър?

Излязох от прикритието си и я сграбчих за раменете.

— Бракса.

Тя извика, а после плачейки ме заотблъсква от себе си. За първи път я чух как плаче.

— Защо? — попитах аз. — Защо?

Но тя само ме стискаше и хлипаше. Накрая:

— Помислих, че се преби.

— Може би щеше да стане — отвърнах аз. — Защо напусна Тирелиан? И мен?

— М’Квайе не ти ли каза? Ти не се ли досети?

— Не се досетих, а М’Квайе каза, че не знае.

— Излъгала те е. Тя знае.

— Какво? Какво знае?

Тя цялата се затресе и дълго мълча. Изведнъж осъзнах, че беше облечена само с тънкия си костюм за танци. Свалих якето си, притиснах я към себе си и я наметнах.

— Велики Малан! — възкликнах аз. — Та ти ще премръзнеш до смърт.

— Не — каза тя. — Няма да измръзна.

Взех кутията с розата, за да я прехвърля в джоба на дрехата си.

— Какво е това? — попита тя.

— Роза — отвърнах. — В тъмнината няма да можеш да я разгледаш. Веднъж те сравних с нея. Помниш ли?

— Да-да. Може ли да я понося?

— Разбира се. — Отново върнах кутията на мястото й. — Аз обаче още чакам да ми обясниш.

— Ти наистина ли не знаеш?

— Не!

— Когато дойдоха Дъждовете — започна тя, — изглежда, поразиха само мъжете ни. Това беше достатъчно, за даващото аз… очевидно… не бях… поразена…

— Ох — въздъхнах аз. — Ох.

Ние продължавахме да стоим прегърнати, а аз разсъждавах трескаво.

— Добре, но защо избяга? Какво лошо има в това да си бременна на Марс. Тамур е сгрешил. Твоят народ ще може да се възроди.

Тя отново се засмя така, като че ли безумният Паганини свиреше диво на цигулката си. Спрях я преди смехът и да е станал прекалено дълъг и непоносим.

— Как? — попита тя, потривайки бузата си.

— Твоят народ живее по-дълго от нашия. Ако детето ни е нормално, това би означавало, че нашите раси могат да се смесват. Възможно е и други жени при вас да са способни да зачеват деца. Защо да не е възможно?

— Ти си чел Книгата на Локар — отвърна тя, — и въпреки това ме питаш защо? Гибелта ни е била предрешена. За нея са гласували. И всичко това — наскоро след като пророчеството се изпълни. А и много преди това последователите на Локар са вярвали в него. Те отдавна са били взели решение. „Ние преживяхме всичко — казали те. — Всичко видяхме, чухме и изпитахме. Танцът беше хубав. Нека сега вече да свърши.“

— Ти не може да вярваш в това.

— Няма значение в какво вярвам аз — отвърна тя. — М’Квайе и Майките решиха, че ние трябва да умрем. Високото звание, което носят, сега звучи като насмешка, но те ще поддържат решението, което са взели. Остана само още едно пророчество, но то е грешно. Ние ще умрем.

— Не.

— И защо не?

— Ще те взема със себе си на Земята.

— Не.

— Е, добре. А сега би ли дошла с мен?

— Къде?

— В Тирелиан. Ще говоря с Майките.

— Не можеш. Тази нощ ще е Церемонията.

Аз се засмях.

— Церемония в чест на бога, който първо ви поваля на земята, а после ви нанася удари в лицето.

— Той все още е Малан — отвърна тя. — Ние все още сме неговия народ.

— Ти и баща ми чудесно бихте си паснали — озъбих се аз. — Но аз ще отида там и ти ще дойдеш с мен, дори ако се наложи да те нося, по-голям съм от теб.

— Но не си по-голям от Онтро.

— Кой, по дяволите, е този Онтро?

— Той ще те спре. Той е Юмрукът на Малан.

IV

Насочих джипстера си към площадката пред единствения вход към М’Квайе, който знаех. Бракса мълчеше, разглеждаше розата на слабата светлина в кабината и я полюляваше като наше дете. Угасналият й поглед изразяваше покорство.

— Сега в Храма ли са? — попитах, за да съм сигурен.

Изражението на мадона на лицето й не се промени, затова повторих въпроса си. Тя се размърда.

— Да — отговори, сякаш някъде отдалече. — Но не можеш да влезеш.

— Ще видим.

Обърнах се и й помогнах да се измъкне.

Водех я за ръка, а тя вървеше като че ли в транс. На светлината на току-що издигналата се луна очите й изглеждаха така както в първия ден, когато я видях. Щракнах с пръсти. Тя не реагира.

Затова бутнах вратата и я въведох вътре. Стаята беше полуосветена.

Тогава тя изкрещя за трети път през тази вечер.

— Онтро, не му вреди! Това е Галинджър.

Никога до този момент не бях виждал марсиански мъже. Затова не можех да зная със сигурност, дали той е изключение. Само предположих, че е така.

Погледнах го отдолу нагоре.

Полуголото му тяло беше покрито с родилни петна и някакви мехури. Навярно има болни жлези, досетих се аз.

Смятах се за най-високия човек на Марс, но той беше на ръст седем фута и беше много по-тежък от мен. Сега знаех откъде бяха взели гигантското ми легло.

— Върви си — каза той. — Тя може да влезе. Ти — не.

— Трябва да взема книгите и вещите си.

Той посочи с ръка. Проследих жеста му. Всичките ми вещи бяха акуратно подредени в единия ъгъл.

— Трябва да вляза. Трябва да поговоря с М’Квайе и Майките.

— Не може.

— Животът на народа ви зависи от това.

— Върви си — иззвънтя гласът му. — Върви си у дома, при своя народ, Галинджър. Остави ни!

Произнесено от неговата уста името ми прозвуча чуждо. „На колко години ли е? — замислих се аз. — Триста? Четиристотин? Винаги ли е бил пазач на Храма? Защо? Защо тук има пазач?“ Не ми харесваше, как се движи. Бях виждал хора, които се движеха така.

— Върви си — повтори той.

Ако бяха усъвършенствали воинското си изкуство така, както и танците си, и още по-лошо, ако бойното им изкуство беше част от Танца, щях да видя зор.

— Влез вътре — казах на Бракса. — Дай розата на М’Квайе. Кажи й, че аз изпращам цветето. Кажи й, че скоро ще дойда.

— Ще направя това, за което ме молиш. Спомняй си за мен на Земята, Галинджър. Прощавай.

Аз не й отговорих, тя мина покрай Онтро и влезе в следващата стая, носейки розата.

— Сега ще си отидеш ли? — попита Онтро. — Ако искаш, ще й кажа, че сме се борили и ти едва не си ме надвил. Но аз съм те ударил и ти си загубил съзнание. После ще те отнеса на твоя кораб.

— Не — отвърнах аз, — или ще те заобиколя, или ще мина през теб, но ще премина.

Той приседна, като едва сви краката си и протегна ръце.

— Грешно е да докосваш с ръка светец — издрънча гласът му. — Но аз ще те спра, Галинджър.

Паметта ми беше като замъглен прозорец, внезапно почистен от чистия въздух. Спомените ми се проясниха. Върнах се шест години назад.

Бях студент във факултета за източни езици в Токийския университет. Веднъж на две седмици си устройвах нощ на развлеченията. Стоях в трийсетфутов кръг в „Кодокан“^[16], а кимоното ми бе прехванато само с кафяв пояс. Аз бях „Ик-Киу“, една степен по-ниска от майсторската. Кафявият йероглиф-елмаз, избродиран на гърдите ми, означаваше на японски Атемиваса^[17], заради техниката на ударите, която отработена с упорит труд, беше доста подходяща за моя ръст. С помощта на тази техника побеждавах в битките.

В истински боеве обаче никога не я използвах, още повече че бяха минали пет години откакто бях тренирал. Не бях във форма, знаех го, но настойчиво се опитах да настроя разума си на цуки но кокоро^[18], и подобно луната да отразявам всички движения на Онтро.

Някъде от миналото се чу глас:

— Хадзими, започвайте.

Аз заех неко-аши дачи^[19] и очите на Онтро странно заблестяха. Той понечи да смени своята поза — и аз се хвърлих върху него.

Изненадата бе единствената ми надежда.

Кракът ми го удари като отключена пружина. Той го улучи в челюстта на височина седем фута от земята, в момента, когато той се опита да се дръпне назад.

Главата му се отметна и той падна. От устата му се изтръгна тих стон.

„Това е всичко — помислих си. — Прости ми, старче.“

Докато го прекрачвах, той ме хвана за краката, въпреки че беше в безпомощно състояние. Не можах да повярвам, че имаше сили не само да остане в съзнание, но и да се движи. Мисълта за това, че ще се наложи още да го налагам, беше непоносима.

Той обаче докопа гърлото ми и сплете ръце около него, преди да успея да съобразя намеренията му.

Не! Не трябва всичко да завърши така!

Последва стоманена хватка върху трахеята и сънната ми артерия.

Тогава разбрах, че той все още беше в безсъзнание и това беше просто рефлекс, придобит от безброй тренировки. Веднъж вече бях виждал такова състояние — японците го наричат „шиай“. Човекът умря, тъй като, макар и изпаднал в безсъзнание, продължаваше да се бори, а противникът му помисли, че още трябва да затегне хватката. И натисна.

Но това се случва рядко, изключително рядко.

Аз парирах натиска, като забих лакти в ребрата му, и с глава го ударих в лицето. Хватката около врата ми се разхлаби, но недостатъчно. И макар че никак не ми се искаше да го правя, протегнах се и счупих кутрето му.

Ръката му се разтвори и аз се отскубнах на свобода.

Той лежеше и дишаше тежко, а лицето му беше изкривено от болка. Сърцето ми страдаше за поваления гигант, който, изпълнявайки заповед, защитаваше своя народ и религията си. Проклинах се, както никога досега, че се опитах да го прекрача, а не го заобиколих.

Прекосих стаята, олюлявайки се, за да отида до имуществото си. Седнах на сандъка с апаратурата и запалих цигара.

Не можех да вляза в Храма, без да съм успокоил учестеното си дишане и без да съм измислил какво да им кажа.

По какъв начин трябваше да разговарям с раса, която е решила да се самоунищожи?

Ами ако…

… Но дали ще се получи? Ще подейства ли, както съм го замислил? Ако им прочета Книгата на Еклисиаст, едно толкова велико произведение, което някакъв си Локар никога не би могъл да напише — толкова мрачно и толкова песимистично; ако им покажа, че ние сме успели да се издигнем над съдбата, която ни е била предопределена свише, независимо от това, че великият пророк е произнесъл присъдата над живота във височайша поетическа форма… ако им покажа, че суетата, над която той се е надсмивал, ни е помогнала да полетим в небесата, дали те ще ми повярват? Ще променят ли решението си?

Хвърлих цигарата на красивия под и извадих бележника си. Когато станах, в мен гореше странна и непозната ярост.

Запътих се към Храма, за да проповядвам Черното Евангелие на Галинджър от Книгата на Живота.

В залата цареше тишина.

М’Квайе четеше на глас Локар, розата беше в дясната й ръка и привличаше вниманието на всички.

Докато не влязох аз.

Стотици хора стояха събути на пода. Забелязах, че и малцината мъже, които бяха сред тях, бяха древни като жените.

Пристъпвах обут по свещените плочки.

„Сега това няма значение — мислех си аз. — Ти или ще загубиш, или ще спечелиш — тъй че това богохулство няма да има никакво значение“.

Дузина сбръчкани старици стояха в полукръг зад М’Квайе. Майките.

Безплодна пръст, изсъхнали утроби, опустошени от огъня.

Насочих се към масата.

— Убивайки себе си, вие обричате своя народ — аз адресирах думите си към тях, към майките — за да не познаят те живота такъв, какъвто го познавахте вие — с радости, печали, изобилие… А това, че вие трябва да умрете, не е истина. — Сега се обръщах към останалите. — Тези, които го твърдят — лъжат. Бракса го знае, защото носи в утробата си дете…

Те седяха, подобно на редици от бронзови Буди. М’Квайе се отдръпна назад, сред тъмните сгърбени фигури зад гърба й.

— … моето дете! — продължих аз, мислейки какво би си казал баща ми за тази проповед. — Всички жени, които са достатъчно млади за това, биха могли да имат деца. Само мъжете ви са стерилни. Ако позволите, лекарите от следващата експедиция ще ви прегледат, а може би ще помогнат и на мъжете ви. Но дори и това да е невъзможно, вие бихте могли да се бракосъчетаете със земни мъже. Ние, земните хора, също заслужаваме уважение. — Аз отидох и още по-далеч. — Преди хиляди години нашият Локар написа книга, в която се говореше за нашето нищожество. Беше я натъкмил точно като вашия Локар, но ние не приехме безропотно думите му. Ние не загинахме, въпреки чумата, войните, глада. Победихме болестите една след друга, нахранихме гладните, унищожихме войните и сега живеем без тях. Може би сме ги победили завинаги. Не знам… Пресякохме милиони мили пустота и достигнахме друг свят. А нашият Локар беше казал: „За какво е нужно всичко това? Какво ценно има в това? Каквото и да е то, всичко е суета.“ И работата е там — и аз сниших гласа си, като при рецитация, — че той беше прав! Всичко е суета, всичко е гордост. От висотата на рационализма ние отхвърляме пророците, мистиката, боговете. Нашето богохулство ни направи велики и на него се крепим, а заради него пък боговете тайничко ни се възхищават… Но не ни е писано да предугадим всички помисли на боговете!

Бях се изпотил, виеше ми се свят и се наложи да направя пауза.

— Книгата на Еклисиаст — обявих аз и започнах да чета.

„Суета на суетите — тъй вещае Еклисиаст, — суета на суетите — всичко е суета! Каква е ползата за човека?“

Някъде в задните редове забелязах Бракса — безмълвна, вглъбена в нещо свое.

Стана ми интересно за какво мисли.

Продължих, а нишката на нощните часове се увиваше около мен като на макара.

* * *

Ох, вече беше твърде късно! Бях говорил до сутринта. Разсъмна, а аз още продължавах да говоря. Довърших Еклисиаст и продължих с Галинджър.

Когато замълчах, остана само тишината.

Будите, седящи в редици на пода, не трепнаха нито веднъж през нощта. След дълго мълчание М’Квайе вдигна дясната си ръка. Една след друга майките повториха жеста й.

И аз разбрах какво значи това.

Това значеше „не“, „не“ на детето на Бракса и на самия Марс.

Това значеше, че бях загубил.

Бавно напуснах стаята и тежко се отправих към вещите си.

Онтро го нямаше. Добре, че не го бях убил… След хиляда години самота влезе М’Квайе.

Тя каза: „Вашата работа приключи“.

Аз не помръднах.

— Пророчеството се изпълни — каза тя. — Народът ми ликува. Вие победихте, свети човече. Сега ни напуснете.

Разумът ми беше като спаднало въздушно балонче. Пуснах му малко въздух.

— Не съм светец — отвърнах аз, — а само второразреден поет с непомерна гордост.

Запалих последната си цигара.

Накрая я попитах:

— Добре, но кое от пророчествата се сбъдна?

— Обещанието на Локар — отвърна тя с такъв тон, като че ли то нямаше нужда от обяснение, — че при нас от небесата ще дойде светец и ще ни спаси в последния ни час, когато всички Танци на Локар бъдат изпълнени. Че той ще победи Юмрука на Малан и ще ни върне към живот.

— Как?

— Както в случая с Бракса. И чрез проповедта ви в Храма.

— Проповедта ли?

— Вие ни изрекохте велики слова, толкова велики, колкото са и тези на Локар. Вие ни казахте, че няма „нищо ново под слънцето“ и издевателствахте над тези думи; когато ги изричахте, вие ни наведохте на нови мисли. При нас, на Марс, никога не е имало цветя, но вие ги научихте да растат тук. Вие сте Светия Смешник — завърши тя. — Този-Който-Ще-Богохулства-В-Храма — именно вие преминахте обут по свещения под.

— Но нали всички гласувахте „не“?

— Аз гласувах „против“ нашия първоначален план, и „да“ като разрешение детето на Бракса да живее.

— О — цигарата падна от пръстите ми. Какъв слепец съм бил! Колко малко съм ги познавал и съм ги разбирал.

— А Бракса?

— Преди половин процес тя беше избрана да изпълни всички танци и да ви чака.

— Но тя каза, че Онтро ще ме спре.

М’Квайе дълго мълча.

— Тя никога не е вярвала в това пророчество. Сега не й е добре. Тя избяга, защото се страхуваше, че то все пак ще се сбъдне. Когато вие изпълнихте вашата мисия, а ние гласувахме, тя повярва.

— Значи тя не ме обича? И никога не ме е обичала?

— Много съжалявам, Галинджър. Това беше част от дълга й, който тя не можеше да не изпълни.

— Дълга — безчувствено повторих аз — дълга-дълга-дълга! Тра-ла-ла!

— Тя се сбогува с вас и не желае повече да ви види… А ние никога няма да забравим учението ви — добави тя.

— Никога — автоматично повторих аз, внезапно осъзнал най-големия парадокс, заключен в сърцето на всички миражи. Никога не бях вярвал в думите на собствената си проповед, никога.

Стоях и се олюлявах като пиян.

Измърморих „М’Нара“ и излязох навън, сред моята последна нощ на Марс.

„Аз те победих, Малан, а победата остана за теб. Спи спокойно в звездната си постеля. И бъди проклет!“

Измъкнах се от джипстера и се върнах на „Аспик“, оставяйки бремето на живота далеч зад гърба си. Влязох в каютата, заключих вратата и взех четиридесет и четири таблетки приспивателно.

* * *

Но когато се събудих, бях в стационара и бях жив.

Станах бавно и с усилие се добрах до илюминатора, заслушан в пулсирането на двигателите. Обгърнатият в облаци Марс висеше като надуто шкембе, после се размаза, преля през края на илюминатора и се стече по лицето ми.

I

Онази сутрин, когато ме намериха, превеждах един от моите „Мрачни мадригали“ на марсиански. Интеркомът избръмча, аз пуснах молива, посегнах и щракнах бутончето.

— Господин Г. — изчурулика младежкият контраалт на Мортън, — старецът разправя, че трябвало веднага да „издиря тоя проклет надут стихоплетец“ и да го пратя в каютата му. И тъй като за друг „проклет надут стихоплетец“ не се сещам…

— Прочее, не хулете това, което смятате за добро — отрязах го аз.

Значи марсианците най-после се бяха решили! Тръснах петте сантиметра пепел от тлеещия фас и си дръпнах за първи път, откакто си бях запалил. Чакал го бях цял месец и сега цялото това очакване се опитваше с всички сили да се набута в този един-единствен миг, обаче нещо не се получаваше. Беше ме страх да измина онези тринайсет метра и да чуя как Еймъри произнася думите, които отнапред си знаех, че ще каже; и това чувство успя да изтика назад другото.

Тъй че довърших строфата, която превеждах, и чак тогава станах.

Стигнах до вратата на Еймъри за нула време. Почуках два пъти и отворих точно в мига, в който той изръмжа:

— Влез.

— Искал си да ме видиш? — и веднага седнах, за да му спестя труда да ми го предлага.

— Бързо дойде. Ти какво, да не си тичал?

Оцених бащиното му недоволство.

Дребни тлъсти петънца под воднисти очи, оредяла коса и ирландски нос; глас, с един децибел по-силен от всеки друг… И Хамлет рече на Клавдий:

— Работех.

— Да, бе! — тросна се той. — Зарежи ги тия. Тебе никой не те е виждал да вършиш подобно нещо.

Свих рамене и понечих да стана.

— Ако затова си ме повикал…

— Сядай!

Той се изправи. Излезе иззад бюрото. Надвеси се над мен и сърдито ме погледна отвисоко. (А това е трудно дори и когато съм седнал на ниско столче.)

— Без съмнение ти си най-антагонистичното копеле, с което ми се е налагало да работя! — ревна той като бизон, намушкан в корема. — Защо, по дяволите, някой път не започнеш да се държиш като нормален човек, та да смаеш всички? Не че не ти признавам акъла, може би дори си гений, но… ох, по дяволите! — махна с ръце и се върна на стола си.

— Бети най-накрая успя да ги навие да ви пуснат вътре — тонът му отново беше станал нормален. — Ще ви приемат днес следобед. Като се наобядваш, мятай се на някой от джипстерите и бягай долу.

— Добре — съгласих се аз.

— Ами това е.

Кимнах и се изправих. Вече бях хванал дръжката на вратата, когато той додаде:

— Няма какво да ти обяснявам колко е важно. Не се дръж с тях както с нас.

Затворих вратата след себе си.

 

 

Изобщо не си спомням какво обядвах. Бях нервен, но инстинктивно усещах, че няма как да я оплескам. Бостънските ми издатели очакваха „Марсианска идилия“ или поне космически полет в стил Сент Екзюпери. Националната научна асоциация пък искаше пълен доклад за „Възход и падение на Марсианската империя“.

Знаех си, че и тия, и ония щяха да останат доволни.

Точно затова всеки ми завиждаше. Затова ме мразеха. Винаги се справям, а мога да се справям по-добре от всеки друг.

Ометох и последния мравуняк буламач и се запътих към гаража. Метнах се на един джипстер и тръгнах към Тирелиан.

Пясъчни пламъци, бъкащи от железни окиси, лижеха таратайката. Вдигаха се на талази над сваления гюрук и ме хапеха през шала; захванаха се здравата да дупчат очилата ми.

Джипстерът, който залиташе и се задъхваше също като магаренцето, което яздих веднъж в Хималаите, постоянно ме подритваше отдолу. Тирелианските планини запристъпваха от крак на крак и взеха да се приближават, килнали се настрана.

Изведнъж се заиздигах по стръмното и трябваше да превключа на друга скорост, за да успокоя ревналия мотор. „Нито на Гоби прилича, нито на Великата югозападна пустиня — размишлявах си аз. — Червено мъртвило и толкова… Кьорав кактус даже няма!“

Стигнах до билото, но бях вдигнал такъв прах, че изобщо не виждах какво има нататък. Не че имаше значение — главата ми е пълна с карти. Завих наляво и започнах да се спускам надолу, след като нагласих регулатора. Насрещният вятър и твърдата земя потушиха пламъците. Чувствах се като Одисеи в ада — с реч в терцини в ръка и се оглежда за Данте.

Заобиколих една скална пагода и спрях. Бях пристигнал.

Щом гумите ми изскърцаха, Бети ми махна и скочи долу.

— Здрасти — изхъхрих аз, докато размотавах шала. Изтръсках кажи-речи кило пясък. — Тъй да се каже, къде и при кого да отида сега?

Тя си позволи да се изкиска кратко, по немски — повече задето бях започнал с „тъй да се каже“, отколкото заради притеснението ми. (Тя е лингвист от класа, тъй че за нея такива селски лафове са голям гъдел!)

Ценя точната й рошава реч — много информация дава и въобще. Що се отнася до размяната на любезности, вече толкова ми се бяха натрупали, че щяха да ми стигнат до края на живота. Погледнах очите й като блокчета шоколад, идеалните й зъби, изрусялата й от слънцето коса, подстригана съвсем ниско (мразя блондинките!) и реших, че е влюбена в мен.

— Господин Галинджър, матриархът чака вътре да ви представят. Тя се съгласи да отвори архивите на Храма, за да ги проучите — млъкна, за да приглади косата си, и взе да се върти. Дали втренченият ми поглед я притесняваше?

— Това са религиозни документи, но са и единствената им история — продължи тя. — Един вид „Махабхарата“. Тя очаква от вас да спазвате определени ритуали, докато боравите с тях — например да повтаряте свещените думи, когато обръщате страниците — тя ще ви обясни системата.

Бързо закимах.

— Добре, хайде тогава да влизаме.

— Мммм… — заекна тя. — Не забравяйте техните единайсет форми на вежливост и почитания. Отнасят се много сериозно към формалностите. И не влизайте в никакви спорове относно равенството на половете…

— Знам им табутата — прекъснах я аз. — Не се безпокой. Живял съм в Ориента, нали си спомняш?

Тя сведе очи и ме сграбчи за ръката. Едва се сдържах да не я издърпам.

— Ще е по-добре, ако аз те водя на влизане.

Преглътнах забележките си по въпроса и я последвах като Самсон в Газа.

* * *

Щом влязох вътре, последната ми мисъл срещна странно съответствие. Покоите на матриарха бяха доста отвлечена версия на представата ми за шатрите на племената Израилеви. Казвам „отвлечена“, защото целите бяха от тухли и изрисувани със стенописи, островърхи като грамадна шатра — покрити с животински кожи с изображения като сивосинкави белези, сякаш направени с мастихин.

Матриархът, М’Куайи, беше нисичка, белокоса, към петдесет и нещо и облечена като циганска кралица. С цялата дъга от пищни поли приличаше на обърната купа за пунш, пльосната върху възглавница.

Докато приемаше почитанията ми, тя ме гледаше като кръстоска между бухал и заек. Клепачите на черните й, пречерни очи подскочиха нагоре, щом чу прекрасното ми произношение. Магнетофонът, който Бети разнасяше, докато правеше интервюта насам-натам, си беше свършил работата и аз знаех наизуст езиковите доклади от първите две експедиции. Като стане въпрос за произношение, направо съм трепач.

— Вие сте поетът?

— Да — признах си.

— Моля ви, издекламирайте едно ваше стихотворение.

— Съжалявам, но само един съвършен превод би бил достоен както за вашия език, така и за моята поезия, а все още не владея достатъчно вашия език.

— О?!

— Но правя такива преводи за собствено удоволствие — нещо като упражнение по граматика. — За мен ще е чест някой път да ви донеса някои свои преводи.

— Да. Донесете.

Точка за мен!

Тя се обърна към Бети:

— Вие можете да си вървите.

Бети измърмори съответните официалности, хвърли ми странен кос поглед и излезе. Очевидно очакваше да остане и да ми „помага“. Както всички и тя искаше да закачи от славата. Но в тази Троя Шлиман бях аз и под доклада за Асоциацията щеше да се мъдри само едно име!

М’Куайи се изправи и забелязах, че от това не стана кой знае колко по-висока. Пък аз съм си близо два метра и мязам на топола през октомври: кльощав, а най-отгоре — светлочервен, и стърча над всички.

— Записите ни са много-много стари — започна тя. — Бети спомена, че вие бихте казали, че датират от „хилядолетия“.

Кимнах признателно.

— Нямам търпение да ги видя.

— Не са тук. Трябва да влезем в Храма — те не могат да се изнасят оттам.

Изведнъж застанах нащрек.

— Нали не възразявате да направя копия?

— Не. Виждам, че ги почитате, иначе желанието ви надали щеше да е толкова голямо.

— Прекрасно.

Като че ли се забавляваше. Попитах я какво толкова е смешното.

— Високият език може да не се окаже толкова лесен за чужденец…

Бързо се справих.

По време на първата експедиция никой не се беше приближавал чак толкова. Нямаше начин да разбера, че те си имат два езика — класически и просторечен. Поназнайвах пракрита им, а сега трябваше да изуча и целия им санскрит.

— Уф! Да му се не види!

— Моля?

— Това не може да се преведе, М’Куайи. Но си представете, че набързо трябва да научите Високия език — можете да си предположите как се чувствам.

Като че пак й стана забавно; нареди ми да си сваля обувките.

Преведе ме през една ниша…

… и попаднах сред взрив от византийски блясък!

* * *

Земен човек не бе припарвал в тази стая досега, иначе щях да съм чувал за нея. Картър, лингвистът на първата експедиция, с помощта на някоя си Мери Алън, доктор по медицина, бе изучил цялата граматика и речник, с които разполагах, докато седях по турски в преддверието.

Нямахме никаква представа за съществуването на това. Огледах се алчно. Зад този декор стоеше много сложна естетическа система. Щеше да ни се наложи да правим пълна преоценка на марсианската култура.

Първо, таванът беше сводест и се крепеше върху колони; второ, имаше странични подпори с обратни канелюри; трето… ох, по дяволите! Мястото беше огромно. Много натруфено. Нямаше как да се сетиш, като гледаш схлупената сграда отвън.

Наведох се, за да огледам позлатения филигран, покриващ обредната маса. На М’Куайи като че ли й беше кеф да ме наблюдава, но пък никак не би ми било приятно да играя покер с нея.

Масата беше отрупана с книги.

Проследих с палеца на крака си орнамента на подовата мозайка.

— Целият ви град ли се намира в тази една-единствена сграда?

— Да, тя продължава навътре в планината.

— Разбирам — казах.

Но нищо не разбирах.

Все още не можех да я помоля за обиколка с екскурзовод. Тя приседна на малка табуретка до масата.

— Да започваме ли да ви сприятеляваме с Високия език?

Опитвах се да фотографирам залата с очи — рано или късно трябваше някак си да вкарам тук, вътре, камера. Откъснах погледа си от една статуетка и закимах усърдно.

— Да, запознайте ме с него.

Седнах.

През следващите три седмици букви буболечки се погваха по клепачите ми, колчем затворех очи, за да спя. Небето беше тюркоазено езеро без нито едно облаче и колкото пъти му хвърлех поглед, по него плъзваха калиграфски вълнички. Докато работех, изпивах литри кафе, а в почивките си бърках коктейли от бензедрин и шампанско.

М’Куайи ме обучаваше по два часа сутрин, а от време на време — и по два часа вечер. Занимавах се сам по още четиринайсет часа допълнително на ден, след като набрах достатъчно инерция да продължа сам.

А нощем асансьорът на времето ме смъкваше до най-долните си етажи…

 

 

Пак бях на шест години и си учех иврита, гръцкия, латинския и арамейския. Бях на десет и надничах в „Илиадата“. Когато татко не сипеше огън и жупел — и братска любов — от амвона, ме учеше да дълбая в Словото, както е в оригинала.

Боже! Оригиналите и думите са толкова много! На дванайсет години започнах да му изтъквам дребните разлики между онова, което той проповядваше, и онова, което четях.

Фундаменталистката жизненост на отговорите му не оставяше място за спор. По-зле беше от бой. После си държах устата затворена и се учех да ценя поезията на Стария Завет.

— Господи, прости ми! Татко… сър… простете! Това не може да бъде! Не може…

Когато момчето завърши гимназия с награди по френски, немски, испански и латински, татко Галинджър каза на четиринайсетгодишното си, височко близо два метра плашило син, че иска то да стане свещеник. Спомням си как се измъкваше синът:

— Сър — беше казал синът, — по-скоро бих искал сам да поуча горе-долу година, а после да се запиша в подготвителните курсове по теология в някой университет за свободни изкуства. Чувствам се все още прекалено млад, за да постъпя веднага в семинария.

Гласът Господен:

— Но ти имаш дарба за езици, сине. Можеш да проповядваш Евангелието по всички земи Вавилонски. Ти си роден мисионер. Казваш, млад си, но времето те върти като вихър. Ако започнеш по-рано, ще се радваш на повече години служба на Бога.

Повечето години бяха повече езици на бича, който постоянно се стоварваше върху гърбината ми. Сега не мога да си представя лицето му — никога. Може би защото винаги ме беше страх да го погледна в очите.

А след време, когато почина и лежеше целият в черно сред букети, сред ридаещото паство, сред молитви, зачервени лица, кърпички, ръце, които те потупват по рамото, утешители със сериозно изражение… го гледах и не можех да го позная…

Бяхме се срещнали девет месеца преди раждането ми — аз и този непознат. Той никога не се бе държал жестоко с мен — беше строг, имаше изисквания, презираше недостатъците на всеки, но никога не беше жесток. Освен това заместваше и майка ми. И братята. И сестрите. Беше изтърпял тригодишното ми пребиваване в „Свети Йоан“ вероятно заради името, без изобщо да разбере колко либерално и прекрасно място е това.

Но аз така и не го опознах, а човекът в катафалката не искаше нищо от мен; бях свободен да проповядвам Словото. Обаче сега вече го исках — само че по по-различен начин. Исках да проповядвам слово, за което, докато беше жив, не бих посмял дори да гъкна.

През есента не се върнах в колежа. Бях получил малко наследство и имах известни проблеми с контролирането му, тъй като бях на осемнайсет години. Но се справих.

Най-накрая реших, че ще е Гринуич вилидж.

Не съобщих на никого от загрижените за благото ми енориаши на баща ми новия си адрес и започнах всекидневно да пиша поезия и да уча японски и хинди. Пуснах си огнена брада, пиех еспресо и се научих да играя шах. Исках да пробвам някои от по-различните пътища към спасението.

После бях две години в Индия със стария Корпус на мира — където се поизлекувах от будизма — и времето, прекарано там, ми даде книгата със стихове „Лулите на Кришна“ и заслужената за тях награда „Пулицър“.

После се върнах в Щатите, за да си взема дипломата, написах дипломна работа по лингвистика и спечелих още награди.

И един ден към Марс литна кораб. Съдът, който се приземи в огненото си гнездо в Ню Мексико, съдържаше нов език. Той беше фантастичен, екзотичен и притежаваше невероятна естетическа мощ. След като научих всичко възможно за него и написах книгата си, аз се прочух и в други среди.

— Върви, Галинджър. Гребни с кофата си от кладенеца и ни донеси марсианско питие. Върви опознай новия свят, но се дръж на положение, ругай го по-лекичко — като Одън — и ни поднеси душата му в ямб.

И аз пристигнах в земята, където слънцето е потъмнял грош, където вятърът е камшик, където двете луни си играят на криеница и където адският пясък, колчем го погледнеш, започва да те сърби на пожар.

 

 

Надигнах се от леглото, в което се бях въртял цяла нощ, прекосих тъмната каюта и застанах до илюминатора. Пустинята беше безкраен оранжев килим, издут там, където столетията бяха натрупали боклука си под него.

„Аз чужд съм тук — не ме е страх,

туй е земята — аз успях!“

Разсмях се.

Бях успял да хвана Високия език за опашката — или за корените, ако искате да се изразявам не само смислово, но и анатомически вярно.

Високият и Ниският език не са толкова различни, колкото изглеждат на пръв поглед. Познавах единия достатъчно, за да ми помогне да вникна в най-смутните дялове на другия. Набързо опрасках граматиката и всички по-употребими неправилни глаголи. Речникът, който съставях, растеше с всеки изминал ден като лале и скоро щеше да цъфне. Всеки път, щом пуснех записите, стъблото се удължаваше.

Сега му беше времето да проверя изобретателността си и наистина да приложа уроците на практика. Нарочно досега се бях въздържал да се гмурна в най-важните текстове — изчаквах да стана достоен за тях. Четях по-маловажни коментари, стихчета, исторически фрагменти. И от всичко, което прочетох, едно нещо ми направи силно впечатление.

Те пишеха за конкретни неща: скали, пясък, вода, ветрове; а скритият зад тези стихийни символи смисъл беше песимистичен до болка. Напомняха ми на някои будистки текстове, но още повече — както разбрах от последните си проучвания — приличаха на части от Стария Завет. И по-специално на Книгата на Еклисиаста.

Значи това ще е. Както чувството, така и речникът им бяха толкова сходни, че това щеше да е прекрасно упражнение. Все едно да превеждаш По на френски. Никога нямаше да приема вярата на Малан, но щях да им покажа, че някога и един земен човек е мислел и чувствал същото.

Включих настолната си лампа и намерих сред книгите си Библията на крал Джеймс.

Суета на суетите, каза Еклисиаст, суета на суетите — всичко е суета! Каква полза за човека…^[1]

 

 

Напредъкът ми като че ли постресна М’Куайи. Тя ме гледаше втренчено през масата като Другия на Сартр. Прехвърлях глава от Книгата на Локар. Не я поглеждах, но усещах как очите й затягат мрежата около главата ми, около раменете ми и бързите ми ръце. Обърнах страницата.

Дали претегляше мрежата и преценяваше колко голяма е плячката? И защо ли? В нейните книги не се споменаваше нищо за рибари на Марс. В тях пишеше, че някакъв си бог на име Малан бил плюнал или бил направил нещо още по-гадно (зависи от това, коя версия четете) и животът тръгнал като болест по неорганичната материя. Пишеше, че първият закон на живота било движението и че танцът бил единственият законен отговор на неорганичното… качеството на танца било неговото оправдание… дание… а любовта била болест на органичната материя… на неорганичната? Поклатих глава. Почти бях заспал.

— М’нара.

Изправих се и се протегнах. Очите й ме поглъщаха алчно. Така че се взрях в тях и тя сведе поглед.

— Уморих се. Искам да си почина. Снощи спах много малко.

Тя кимна — стенографското земно „да“ — беше го възприела от мен.

— Искате ли да се отпуснете и да видите недвусмислеността на доктрината на Локар в цялата й пълнота?

— Моля?

— Искате ли да видите Танца на Локар?

— О… — проклетите им завъртулки на формата и перифразата — беше по-зле и от корейски!

— Да. Непременно. Всеки път, когато се изпълнява, бих се радвал да го видя. И смятах да ви питам също така не бих ли могъл да направя някои снимки…

— Сега е моментът. Седнете. Починете си. Ще извикам музикантите.

Тя изхвърча през една врата, която досега не бях забелязал.

Вижте: според Локар танцът е най-висшата форма на изкуството — да не споменавам Хейвлок Елис — и сега щях да науча как според техния мъртъв от векове философ трябва да се изпълнява той. Разтърках очи, превих се напред и докоснах няколко пъти палците на краката си.

Кръвта започна да пулсира в главата ми и на няколко пъти си поех дълбоко дъх. Наведох се отново и точно тогава откъм вратата се чу суматоха.

За триото, което влезе заедно с М’Куайи; така прегънат на две, сигурно съм изглеждал сякаш си търся по пода загубените топченца.

Усмихнах се едва-едва и се изправих; бях се изчервил, но не само от усилията. Не бях очаквал да се появят чак толкова бързо.

Изведнъж пак се сетих за Хейвлок Елис и за по-популярната му книга. Малката рижава кукличка, увита в прозрачно парче марсианско небе като в сари, ме погледна учудено — като дете, което съзерцава развяно на висок прът шарено знаме.

— Здравейте — казах това или нещо такова.

Преди да ми отговори, тя се поклони. Очевидно ме бяха повишили по сан.

— Аз ще танцувам — промълви червената рана сред бледата, бледа камея на лицето й. Очите й бяха с цвят на мечта, с цвета на роклята й. Те се откъснаха от моите.

И тя заплува към средата на стаята.

Застана там като фигура от етруски фриз — или медитираше, или разглеждаше орнаментите по пода.

Мозайката ли имаше някакво символично значение, що ли? Разгледах я. Ако имаше такова, то ми убягваше — би изглеждала много добре в някоя баня или на някоя веранда, но в нея не виждах нищо повече.

Другите бяха вапцани врабчета като М’Куайи и на средна възраст. Едната се настани на пода с някакъв триструнен инструмент, смътно напомнящ самисен. Другата държеше просто парче дърво и две палки.

Преди да се усетя, М’Куайи презря табуретката и се настани на пода. И аз се подчиних на етикета.

Свирачката на самисен все още го настройваше, тъй че се наведох към М’Куайи.

— Как се казва танцьорката?

— Бракса — отвърна тя, без да ме погледне, и бавно вдигна лявата си ръка, което означаваше: „Да, давайте, хайде, започвайте.“

Струните запулсираха като зъбобол, а от дървото заизскача тиктакане — сякаш тиктакаха призраците на всички никога неизобретени часовници.

Бракса стоеше като статуя, вдигнала длани към лицето си, с щръкнали, разперени нагоре лакти.

Музиката се превърна в метафора на огъня.

Хруссс, мъррр, щрак…

Тя не помръдваше.

Съскането премина в плисък. Каденцата стана по-бавна. Сега музиката беше вода, най-ценното на света, която шипеше, прозрачна и зелена, над мъхнати скали.

Тя продължаваше да не помръдва.

Глисандо. Пауза.

После — толкова слабо, че отначало не бях сигурен — крилете започнаха да трептят. Леко и нежно въздишаха и неуверено притихваха. Пауза, хлипане, след което повторение на предишното, но по-силно.

Дали очите ми съвсем се бяха премрежили от четенето или Бракса наистина трепереше цялата — от главата до петите?

Трепереше.

Започна едва забележимо да се поклаща. Само милиметър наляво, после надясно. Пръстите й се разтвориха като листенцата на цвете. Забелязах, че очите й са затворени.

Отвори ги. Погледът й беше отнесен, стъклен, гледаше през мен, през стените. Започна да се люлее по-забележимо в такт с ритъма.

Сега вятърът вееше от пустинята и връхлиташе върху Тирелиан като вълни върху дига. Пръстите й трептяха, те бяха вихрите. Ръцете й — две махала, които се поклащат бавно — се спуснаха надолу и отново се издигнаха.

Надигаше се буря. Тя започна да се върти на място, ръцете й настигнаха тялото, а раменете й заописваха осморки.

Вятърът! Вятърът, казвам. О, див и загадъчен! О, музо на Сен-Джон Перс!

Циклонът се вихреше около очите й, те бяха неподвижният му център. Главата й беше отметната назад, но аз знаех, че между нейния взор, безстрастен като взора на Буда, и вечните небеса няма таван. Само двете луни може би се бяха сепнали от дрямката си сред тази стихийна нирвана на необитаем тюркоаз.

Преди години бях наблюдавал девадасите в Индия — уличните танцьорки, които плетяха пъстрите си паяжини и привличаха мъжките насекоми. Но Бракса беше нещо повече — тя беше рамадани като свещените танцьори — жреците на Рама, въплъщение на Вишну, дал танца на хората.

Сега почукването беше монотонно; хленченето на струните ме караше да мисля за палещите слънчеви лъчи, чиято жар крадеше повеят на вятъра; синевата беше Сарасвати и Мария, а също и момиче на име Лаура. Чух отнякъде да се обажда ситар, статуята оживя и вдъхна божествено озарение.

Отново бях Рембо и неговият хашиш, Бодлер и неговият лауданум, По, Де Куинси, Уайлд, Маларме и Алистър Кроули. За мимолетен миг се превърнах в баща си на черния амвон в още по-черни одежди, а химните и хриптенето на органа ставаха сияен вятър.

Тя беше плющящ флаг, пернато разпятие, носещо се из въздуха, въже за простиране, на което висеше ярка дреха, развяваща се успоредно на земята. Сега рамото й беше оголено, а дясната й гърда се движеше нагоре-надолу като луна в небето, червеното зърно изскачаше за миг над гънката и отново изчезваше. Музиката беше официална като спора на Йов с Господа. А нейният танц беше отговорът на Бога.

Музиката забави темпо, успокои се; тя я посрещна, откликна й, отвърна й. Дрехата й като жива отново се подреди в първоначалните спокойни гънки.

Тя се наведе ниско, все по-ниско към пода. Главата й падна между издигнатите колене. Не трепваше.

Настъпи тишина.

По болката в раменете разбрах колко напрегнато съм седял. Подмишниците ми бяха мокри. По бузите ми се стичаха вадички. Сега какво трябваше да правя? Да ръкопляскам?

Хвърлих поглед на М’Куайи с бялото на очите си. Беше вдигнала десница.

Сякаш по телепатия момичето потръпна и се изправи. Музикантките също се изправиха. Също и М’Куайи.

Станах и аз — левият ми крак беше изтръпнал — и казах:

— Беше прекрасно — колкото и тъпо да звучеше това.

В отговор получих трите различни форми на „благодаря“ на Високия език.

Последва пъстроцветна суматоха, а после отново останах сам с М’Куайи.

— Това е сто и седемнайсетият от 2224-те танца на Локар.

Погледнах я.

— Не зная дали Локар е бил прав или не, но е изработил прекрасен отговор на неорганичното.

Тя се усмихна.

— Танците във вашия свят приличат ли на този?

— Някои — да. Докато гледах Бракса, се сетих за тях — но никога не съм виждал нищо подобно на нея.

— Тя е много добра — рече М’Куайи. — Знае всички танци.

Лек намек за онова нейно по-раншно изражение, което ме беше разтревожило…

Изчезна след миг.

— Трябва да се върна към задълженията си — тя отиде до масата и затвори книгите. — М’нара.

— Довиждане. — Обух ботушите си.

— Довиждане, Галинджър.

Излязох, качих се на джипстера и се понесох с рев в нощта, а крилете ми от пустинен прах плющяха бавно зад гърба ми.

II

Току-що бях затворил вратата след Бети след кратък урок по граматика, когато чух гласове в коридора. Бях пооткрехнал отдушника, тъй че застанах до него и наострих уши.

Чуруликащият дискант на Мортън:

— Познай! Преди малко ми каза „здравей“!

— Хммм! — избухнаха слонските дробове на Еймъри. — Или нещо се е объркал, или си му бил на пътя и е искал да мръднеш малко.

— Сигурно не ме е и познал. Според мене той вече не спи, откакто си има тоя език да си играе с него. Миналата седмица бях нощен наряд и колкото пъти съм минавал в три часа покрай вратата му, все чувах магнетофонът да дърдори. В пет, когато си тръгвах, той продължаваше.

— Яко си бачка момчето — призна неохотно Еймъри. — Всъщност мисля, че взема нещичко, за да стои буден. Тия дни се разхожда с един такъв изцъклен поглед… Но може би те, поетите, така си гледат…

И Бети беше там, защото сега се намеси и тя:

— Без значение какво си мислите за него, на мен ще ми трябва поне година да науча онова, което той успя да усвои за три седмици. А пък аз съм обикновен лингвист, не съм поет.

Мортън явно тайничко си падаше по кравешкия й чар. Това е единствената причина, за която се сещам и която би могла да го накара да свали оръжието и да каже следното:

— В университета минах курс по съвременна поезия — започна той. — Четохме шестима автори: Йейтс, Паунд, Елиът, Крейн, Стивънс и Галинджър — и в последния ден на семестъра даскала го беше хванала реториката и ни каза: „Тези шест имена са поетите на века и никакви прегради не могат да ги надвият — нито критиците, нито самият ад.“

Колкото до мене — продължи той, — мисля, че „Лулите на Кришна“ и „Мадригалите“ са велики. За мен беше чест да ме изберат в експедицията, в която участваше и той. Мисля, че откакто се запознахме, я ми е казал двайсетина думи, я не — довърши той.

Защитата:

— Някога да ти е хрумвало — рече Бети, — че той може да е ужасно притеснен от това, как го възприемат хората? Нали е бил рано развило се дете и сигурно и в училище си е нямал приятелчета. Той е чувствителен и много интровертен.

— Чувствителен ли? Притеснен, казваш? — Еймъри се задави от кикот. — Тоя, дето е по-надут и от Луцифер и е ходеща машина за обиди! Натиснеш някое копче с някое „здрасти“ или „хубав ден, а?“ и той ти вирва нос насреща. Станало му е условен рефлекс.

Измърмориха още някоя и друга любезност по мой адрес и се отдалечиха.

Е, Господ да те поживи, Мортънче. Ех, ти, мъничък, пъпчив познавачо с университетско възпитание! Аз никога не съм се изучавал в университет, но се радвам, че някой е казал онова, дето го каза. „Преградите на ада“. Стига бе! Може пък някой да е дал ухо на татковите молитви и в края на краищата да съм станал мисионер!

Само че…

Само че един мисионер има нужда от нещо, към което да привлича хората. Аз си имам лична естетическа система и предполагам, че тя произвежда някъде по трасето страничен етичен продукт. Но ако някога съм искал да проповядвам нещо — даже и в стиховете си, — хич нямаше да си правя труда да го проповядвам на такива никакъвци като тебе. Може да ме мислиш за простак, обаче съм и сноб и в моя рай няма място за тебе — той е уединено място, където идват на вечеря Суифт, Шоу и Петроний Арбитър.

И какви гуляи си правим — у-ха! Как само разчленяваме Трималхионите и Еймъриевците!

А тебе те хапваме за предястие, Мортън!

Обърнах се и седнах зад бюрото. Щеше ми се да напиша нещо. Еклисиастът можеше да си вземе една нощ отпуска. Искаше ми се да напиша стихотворение, стихотворение за 117-я танц на Локар; за роза, която следва светлината, гонена от вятъра — болна като розата на Блейк, умираща…

Хванах молива и започнах.

Бях доволен, когато свърших. Не беше велико — или поне не беше по-велико, отколкото трябваше. Високият марсиански не е езикът, в който съм най-добър. После се пробвах да го преведа на английски с непълна рима. Може да го включа в следващата си книга. Кръстих го „Бракса“:

В земята на Вятъра и на червеното, където ледената привечер на Времето смразява млякото в гърдите на Живота, подобни на луните горе, двете, куче и котка от сокаците на сънищата — те дращят и боричкат се, без възраст, в моя полет…

Последно цвете пламнала глава извръща.

Сложих го настрани и глътнах фенобарбитал. Изведнъж се бях уморил.

 

 

Когато показах стихотворението на М’Куайи на другия ден, тя го прочете няколко пъти един след друг — много бавно.

— Хубаво е — каза. — Но сте използвали три думи от собствения си език. „Куче“ и „котка“, предполагам, са две дребни животни, които се мразят по наследство. Но „цвете“ какво е?

— А — казах аз. — Никога не съм попадал на вашата дума за цвете, но всъщност си мислех за едно земно цвете, розата.

— Какво представлява тя?

— Ами венчелистчетата й най-често са яркочервени. Тъкмо това на определено равнище искам да кажа с „пламнала глава“. Исках също така обаче да намекна и за треска, за червена коса и за огъня на живота. Самата роза има бодливо стъбло, зелени листа и характерен приятен аромат.

— Бих искала да я видя.

— Мисля, че може да се уреди. Ще проверя.

— Моля ви, проверете. Вие сте… — тя използва думата за „пророк“, или религиозен поет, като Исайя или Локар — и сте написали много вдъхновено стихотворение. Ще кажа на Бракса.

Отклоних названието, но се почувствах поласкан.

Значи днес беше стратегическият ден, когато да попитам мога ли да вкарам машина за микрофилми и камера, реших аз. Обясних, че искам да копирам всичките им текстове, а не мога да пиша толкова бързо, че да успея.

Тя ме изненада, като се съгласи незабавно. Но последвалата й покана съвсем ме шашна:

— Бихте ли желали да дойдете да живеете тук, докато се занимавате с това? Ще можете да работите и денем, и нощем, когато си искате — освен, когато в Храма има служба, разбира се.

Поклоних се.

— За мен ще бъде чест.

— Добре. Донесете машините си, когато пожелаете, и ще ви покажа стаята ви.

— Днес следобед бива ли?

— Разбира се.

— Тогава отивам да подготвя нещата. До днес следобед…

— Довиждане.

 

 

Очаквах Еймъри да ми създаде известни проблеми, но не особено големи. Всички на кораба имаха страшен мерак да видят марсианците, да ги бодат с игли, да ги разпитват за марсианския климат, болести, химичен състав на почвата, политика и гъби (ботаникът ни беше изперкал на тема гъби, но иначе си беше доста свестен тип), а само четирима — петима бяха успели да ги видят. Екипът си прекарваше повечето време в разкопаване на мъртви градове и техните акрополи. Играехме играта по строги правила, а местното население се държеше толкова изолирано, колкото и японците през XIX век. Предполагах, че няма да ми окажат кои знае каква съпротива, и излязох прав.

Всъщност останах определено с впечатлението, че всички се радват, че се изнасям.

Отбих се в хидропонната градина да си поприказвам с повелителя на гъбите.

— Здрасти, Кейн. Поникна ли някоя мухоморка в пясъка?

Той кихна. Киха постоянно. Може пък да е алергичен към растенията.

— Здравей, Галинджър. Не, с мухоморките не постигнах никакъв успех, но следващия път, като излезеш, надникни зад гаража. Посадил съм няколко кактуса.

— Страхотно — отбелязах аз.

Доктор Кейн май ми беше единственият приятел на борда, ако не броим Бети.

— Да ти кажа, дошъл съм да те моля за услуга.

— Казвай.

— Искам роза.

— К’во?

— Роза. Нали се сещаш, една хубава червена „Американска красавица“ — с шипове, мирише хубаво…

— Не смятам, че ще се хване на тази почва. Апчих!

— Не, не ме разбра. Няма да я садя, искам само цветето.

— Ще трябва да използвам резервоарите — той се почеса по голото кубе. — Ще трябват три месеца да разцъфти — дори и при форсиран растеж.

— Ще го направиш ли?

— Разбира се, ако нямаш нищо против да изчакаш.

— Нямам нищо против. Всъщност ще стане тъкмо преди да си тръгнем. — Огледах пълните с жвакаща тиня басейни и подложките с кълнове. — Днес се местя в Тирелиан, но ще наминавам сегиз-тогиз. Ще дойда, като разцъфти.

— Ще се местиш, казваш? Мур рече, че били затворено общество.

— Ами значи са ме пуснали вътре.

— Май така излиза… Обаче още не мога да проумея как така им научи езика. Разбира се, като си защитавах доктората, доста зор видях с френския и немския, но на обяд чух Бети да го демонстрира. Някакъв набор от смахнати звуци. Тя казва, че да го говориш, е като да решаваш кръстословица от „Таймс“ и да се опитваш да имитираш птиче чуруликане едновременно.

Разсмях се и поех предложената ми цигара.

— Сложен е — признах си аз. — Ама то е, да речем, все едно ти тук да попаднеш на цял нов клас гъби — нощем има да ги сънуваш!

Очите му светнаха.

— Те това ще е нещо! Абе, знаеш ли, току-виж наистина съм го открил…

Изкиска се и тръгна да ме изпраща.

— Довечера се захващам с твоите рози. И гледай да не се преработиш там.

— Можеш да се обзаложиш. Благодаря ти.

Както вече казах, изперкал е на тема гъби, ама иначе си е свястно момчето.

 

 

Квартирата ми в цитаделата на Тирелиан се намираше точно до Храма, от вътрешната страна и леко вляво. Беше значително по-добра от тясната каюта и се зарадвах, че марсианската култура е достатъчно напреднала, за да открие, че дюшекът е за предпочитане пред голия под. Освен това леглото ми се оказа по мярка, което си беше голяма изненада.

Тъй че си разопаковах багажа и изщраках два филма из Храма, преди да се заловя с книгите.

Щраках, щраках и накрая взе да ми призлява от това да обръщам страници, без да знам какво пише на тях. Така че започнах да превеждам някакво историческо съчинение.

Ло. През година трийсет и седма от Процеса на Силена дойдоха дъждовете и настана ликуване, защото това се случваше рядко и бе удивително, и го смятаха за благословия.

Но туй, що падна от небето, не беше животворното семе на Малан. Туй беше кръвта на Вселената, бликнала от артерия. И дойдоха последните ни дни. Започваше последният танц.

Дъждът донесе чумата, която не убива, и с неговото барабанене започна последният път на Локар…

Запитах се какво ли, по дяволите, иска да каже Тамур с това — той беше историк и се предполагаше, че строго се придържа към фактите. Това не беше техният Апокалипсис.

Или може би беше…

Защо не? Размишлявах. Тирелианците бяха шепа хора, останки от култура, която очевидно някога е била високоразвита. Бяха водили войни, но без да стигат до пълно изтребление; имаха наука, но технологиите им не бяха дотам високоразвити. Чума — чума, която не убива? Може би беше това? Но как, щом не е смъртоносна?

Продължавах да чета, но нищо не се споменаваше за природата на тази чума. Преобръщах страници, надзъртах напред, а не стигнах доникъде.

М’Куайи, М’Куайи! Точно когато най-много искам да те попитам нещо, тебе те няма!

Ако тръгнех да я издирвам, нямаше ли да е погрешен ход? Ще бъде, така реших. Не трябваше да престъпвам прага на стаите, в които бях настанен — не бяха ми го казали направо, но се подразбираше. Трябваше да чакам.

Тъй че псувах дълго и цветисто на всякакви езици и без съмнение свещените уши на Малан в Храма горяха.

Той като че сметна за неуместно да ме порази и да падна мъртъв, затова реших да приключа за днес и да легна да поспя.

 

 

Сигурно бях спал няколко часа, когато Бракса влезе в стаята ми с малка лампа в ръка. Събуди ме, като ме задърпа за ръкава на пижамата.

Казах й „здравей“. Сега като си мисля, май не се сещам какво друго бих могъл да й кажа.

— Здравей.

— Дойдох — рече тя — да чуя стихотворението.

— Какво стихотворение?

— Твоето.

— О…

Прозях се, надигнах се и направих онова, което обикновено правят хората, когато ги събудят посред нощ да четат поезия.

— Много любезно от твоя страна, но не ти ли се вижда малко неуместно?

— Аз нямам нищо против — отвърна ми тя.

Някой ден ще напиша статия за „Семантичен журнал“ със заглавие „Интонацията: недостатъчно средство за ирония“.

Както и да е, вече се бях събудил, тъй че си наметнах халата.

— Що за животно е това? — попита тя и посочи извезания на ревера ми дракон.

— Митично — отговорих. — Виж сега, късно е вече. Уморен съм. Утре сутринта имам много работа. А ако М’Куайи разбере, че си тук, може да го изтълкува погрешно.

— Да го изтълкува погрешно ли?

— Много добре знаеш за какво ти говоря, да му се не види! — за първи път ми се удаваше възможност да ругая на марсиански и аз се провалих.

— Не — отвърна тя. — Не зная.

Изглеждаше ми уплашена като кученце, на което му се карат, а то не знае за какво.

Омекнах. Червеното й наметало отиваше на косата и на устата й толкова много, а устните й трепереха.

— Виж сега, не исках да те разстройвам. В моя свят обаче съществуват определени… хммм… правила относно присъствието на хора от различен пол в една и съща стая и несъединени от брачни връзки… Хммм… не разбираш ли за какво ти говоря?

— Не.

Нефритови бяха очите й.

— Ами става въпрос за… Ами за секса, за това ти говоря!

Нефритовите лампички светнаха.

— О, говориш ми за правенето на деца?

— Да. Точно за това. Много добре го каза!

Тя се разсмя. За първи път чувах смях в Тирелиан. Прозвуча така, сякаш цигулар прокарваше лъка си по тънките струни — късо и отсечено. Общо взето, не беше най-приятният звук — особено ако тя се смееше твърде дълго.

Когато най-сетне млъкна, се приближи до мен.

— Сега си спомних — каза тя. — И ние сме имали такива правила. Преди половин процес, когато бях съвсем малка, имахме такива правила. Но… — погледна ме така, сякаш всеки миг щеше отново да избухне в смях. — Сега няма нужда от тях.

Умът ми щракаше като магнетофон на тройно бърз ход. Половин Процес! Половин Процес-процес-процес! Половин Процес, грубо казано, се равняваше на 243 години!

— Достатъчно време да научиш 2224-те танца на Локар.

— Достатъчно време да остарееш, ако си човек…

— Земен човек, имам предвид.

Погледнах я пак, бледа като бялата царица от комплект шахматни фигури от слонова кост.

Тя беше човек — залагам душата си — здрав, прав, нормален човек. Беше жена — залагам тялото си…

Но беше на два и половина века, а това значеше, че М’Куайи е бабата на Матусаил. Бях поласкан от постоянните комплименти, които ми правеха като лингвист и като поет. Тези висши същества!

Но какво искаше да каже с това „сега няма нужда от тях“? Защо се държеше почти истерично? Защо М’Куайи току ме поглеждаше така странно?

Изведнъж разбрах, че ето сега това хубаво момиче ще ми разкрие нещо важно.

— Я ми кажи — изрекох аз с небрежния си тон. — Това има ли нещо общо с чумата, която не убива и за която пише Тамур?

— Да — отвърна ми тя. — Децата, родени след Дъжда, не могат да имат свои деца, а и…

— И какво?… — наведох се напред и натиснах клавиша „запис“ в паметта си.

— … а и мъжете нямат желание да имат собствени.

Облегнах се назад. Расов стерилитет, мъжка импотентност след изключително природно явление. Дали някой заблуден облак от радиоактивен боклук, довян Бог знае откъде, не е проникнал навремето през тънката им атмосфера? Някога, далеч преди Шапарели да види онези канали, също толкова митични, колкото и моя дракон, преди тези „канали“ да са вдъхновили някои правилни догадки по съвсем погрешни причини, Бракса е била жива и е танцувала тук — обречена още в утробата по времето, когато слепият Милтън е писал за друг рай, също толкова изгубен.

Извадих цигара. Добре, че се бях сетил да донеса пепелници. На Марс никога не е съществувала тютюнева промишленост. Нито пък къркане. В сравнение с това тук аскетите, които бях срещал в Индия, бяха Дионисовци.

— Каква е тази огнена тръбичка?

— Цигара. Искаш ли?

— Да, моля.

Тя седна до мен и аз й я запалих.

— Дразни носа.

— Да. Вдъхни дима в дробовете си, задръж и после издишай.

Измина известно време.

— Ооо! — възкликна тя. — Свещено ли е?

— Не, това е никотин — отвърнах. — Ерзацформа на божественото.

Нова пауза.

— Моля те, не ме карай да ти превеждам „ерзац“.

— Няма. Понякога, когато танцувам, изпитвам подобно чувство.

— След малко ще ти мине.

— Сега ми кажи стихотворението.

Хрумна ми една идея.

— Чакай малко — казах. — Сетих се за нещо по-добро.

Станах, разрових се из тетрадките си, после се върнах и седнах до нея.

— Това са първите три глави на Книгата на Еклисиаста — обясних й. — Много прилича на вашите свещени книги.

Започнах да чета.

Бях стигнал до единайсетия стих, когато тя извика:

— Моля те, спри! Прочети ми твоето!

Спрях и хвърлих тетрадката на съседната масичка. Тя трепереше — не така, както когато танцуваше и изобразяваше вятъра, а сякаш всеки миг щеше да се разплаче. Държеше цигарата непохватно, като молив. Обгърнах несръчно раменете й с ръка.

— Толкова е тъжно! — каза тя. — Като всички други…

И аз огънах мисълта си като ярка панделка, нагънах я и я завързах като смахнатите фльонги на коледните подаръци, които толкова обичах. От немски на марсиански и с любов импровизирано перифразирах стихотворението за испанската танцьорка. Мислех, че ще й хареса. Излязох прав.

— О! — каза тя пак. — Ти ли си го написал?

— Не, един по-добър от мен.

— Не ти вярвам. Твое е.

— Не, написал го е един човек на име Рилке.

— Но ти го пресъздаде на моя език. Запали още една клечка, за да видя как тя е танцувала.

Запалих.

— Вечният огън — обади се тя. — А тя го е тъпкала с „малките си твърди краченца“. Бих искала и аз да мога да танцувам така.

— Ти танцуваш по-добре от всяка циганка — разсмях се и духнах пламъчето.

— Не. Не бих могла да танцувам така. Искаш ли да ти потанцувам?

Цигарата й догаряше, така че я измъкнах от пръстите й и я угасих заедно със своята.

— Не — отвърнах. — Върви да си лягаш.

Тя се усмихна и преди да се усетя, разкопча токата над червените гънки на рамото си. И всичко изчезна. И аз преглътнах — тежко.

— Добре — каза тя.

Тъй че я целунах, а полъхът от падналата дреха угаси лампата.

III

Дните бяха като листата на Шели: жълти, червени, кафяви, носени от сияйния полъх на западния вятър. Те се въртяха покрай мен с тракането на микрофилми. Вече бях преснимал почти всички книги. На учените щеше да им отнеме години да ги прочетат и да оценят правилно стойността им. Марс беше заключен в бюрото ми.

Еклисиастът, който зарязвах и към който се връщах десетина пъти, вече бе почти готов да проговори на Високия език.

Когато се намирах извън Храма, си подсвирквах. Пишех поезия, от която преди бих се срамувал. Вечер се разхождах с Бракса край дюните или високо в планините. Понякога тя ми танцуваше; аз пък й четях дълги стихотворения в дактилен хекзаметър. Тя все още си мислеше, че Рилке — това съм аз, и почти ме накара и аз да го повярвам. Бях тук, в замъка Дуино и пишех неговите „Елегии“.

… Странно е вече да не обитаваш Земята, да не изпълняваш наследените отдавна обичаи, да не тълкуваш розите…

Не! Никога не тълкувай розите! Мириши ги(апчих, Кейн!), бери ги, радвай им се. Живей за мига. Дръж се здраво за него. Но не искай от боговете да ти ги обясняват. Тъй бързо отлитат листата, отвяни от вятъра…

И никой не ни забелязва. Нито пък го е грижа.

Лаура. Лаура и Бракса. Знаете ли, те двете се римуват, макар и с трясък. Беше висока, хладна, руса (мразя блондинките!), а татенцето ме бе обърнал целия наопаки, като джоб и аз си мислех, че тя може да ме напълни отново. Но едрият, голям стихоплетец с брада на Юда и кучешка преданост в очите беше хубава украса на нейните купони. И само толкова.

Сега машината ме кълнеше в Храма! Богохулстваше срещу Малан и Галинджър. А лудият западен вятър вееше ли, вееше и нещо не беше далеч.

Задаваха се последните ни дни.

 

 

Измина ден и не видях Бракса. През нощта — също. И втори. И трети…

Почти щях да откача. Не бях осъзнал колко близки сме станали, колко важна е тя за мен. С няма увереност, че ще дойде, се борех с въпросите на розите.

Трябваше да питам. Не ми се искаше, но нямах избор.

— Къде е тя, М’Куайи? Къде е Бракса?

— Отиде си — отвърна тя.

— Къде?

— Не знам.

Взрях се в тези дяволски птичи очи. „Анатема мараната“ се надигна към устните ми.

— Трябва да знам.

Тя гледаше през мен.

— Тя ни напусна. Отиде си. Предполагам, горе в планината. Или в пустинята. Няма значение. Всъщност нещо има ли значение? Танцът приключва. Скоро храмът ще е празен.

— Защо? Защо си е тръгнала?

— Не зная.

— Трябва да я видя пак. Само след броени дни отлитаме.

— Съжалявам, Галинджър.

— И аз — отвърнах и захлопнах с трясък книгата, без да кажа „м’нара“.

Изправих се.

— Ще я намеря.

Излязох от Храма. М’Куайи не помръдна, неподвижна като седнала статуя. Ботушите ми си бяха там, където ги бях оставил.

 

 

Цял ден обикалях с рев нагоре-надолу из дюните и доникъде не стигнах. На екипажа на „Аспик“ сигурно съм изглеждал като пясъчна буря — такъв сам-самичък. Най-накрая ми се наложи да се върна, за да заредя.

Еймъри излезе с наперена крачка.

— Добре го даваш. Изглеждаш като някой противен боклукчия. Защо беше това родео?

— Ами аз такова… изгубих нещо.

— Насред пустинята? Някой от твоите сонети ли? Не мога да се сетя за друго, за което би вдигнал такава тупурдия.

— Не, по дяволите! Беше нещо лично.

Джордж напълни резервоара. Понечих отново да се кача на джипстера.

— Я задръж! — сграбчи той ръката ми. — Няма да тръгнеш, докато не ми кажеш за какво е всичко това.

Можех да се изтръгна, но тогава той пък можеше да заповяда да ме влачат по земята и щеше да има доста мераклии. Тъй че се принудих да говоря бавно и тихо:

— Просто си загубих часовника. Подарък от майка ми е, семейно наследство. Искам да го намеря, преди да си тръгнем.

— Сигурен ли си, че не е в каютата ти или в Тирелиан?

— Там вече проверих.

— Може би някой го е скрил, за да те ядоса. Нали знаеш, тук не си най-обичаният човек.

Поклатих глава.

— Мина ми през ума и това. Но винаги го нося в десния си джоб. Сигурно е изскочил, докато съм препускал по дюните.

Той присви очи.

— Спомням си, че на обложката на една от книгите ти прочетох, че майка ти е умряла при твоето раждане.

— Точно така — прехапах си аз езика. — Часовникът е бил на баща й и тя е искала да го предаде на мен. Баща ми го запазил.

— Хмммм! — изпухтя той. — По доста странен начин си издирваш часовника — щъкаш насам-натам с джипстера…

— Мога да го видя, ако блесне отнякъде — възразих му немощно.

— Е, обаче се стъмва — отбеляза той. — Днес вече няма смисъл да го търсиш.

— Покрий джипстера — нареди той на механика.

После ме потупа по рамото.

— Влез, вземи си душ и хапни нещо. Май и двете ще ти дойдат добре.

Дребни тлъсти петънца под воднисти очи, оредяла коса и ирландски нос; глас, с един децибел по-силен от всеки друг…

Единственото му лидерско качество!

Стоях там и го мразех. Клавдий! Защо това не беше пето действие!

Изведнъж идеята за душ и храна най-после стигна до ума ми. Двете щяха да ми дойдат отчайващо добре. Ако настоявах веднага да се върна обратно, щях да събудя още повече подозрения.

Тъй че изтръсках песъчинките от ръкава си.

— Прав си. Добре ми звучи.

— Влез, ще хапнем в моята каюта.

Душът беше истинска благословия, чистите дрехи — Божия благодат, а храната миришеше на рай небесен.

— Доста вкусно мирише — отбелязах аз.

Задъвкахме пържолите в мълчание. Когато стигнахме до десерта и кафето, той ми предложи:

— Защо тази нощ не си дадеш почивка? Остани, поспи.

Поклатих глава.

— Имам доста работа. Довършвам. Не ми остава много време.

— Преди два-три дена спомена, че почти си свършил.

— Почти, но не съвсем.

— Освен това спомена и че тази вечер в Храма има служба.

— Точно така. Ще работя в стаята си.

Той сви рамене.

— Галинджър — рече ми най-накрая и аз се сепнах, защото обърнеше ли се към мен по име, това значеше неприятности.

— Не че това би трябвало да ми влиза в работата — рече той, — обаче ми влиза. Бети разправя, че си се хванал с някакво тукашно момиче.

Не долових въпросителна. Беше си твърдение и то увисна във въздуха. Той чакаше.

Бети, кучка такава! Ти си крава, но и кучка. При това ревнива. Защо си вреш носа, където не ти е работа, и не си затваряш очите? Както и устата?

— Е? — обадих се аз.

Твърдение, завършващо с въпросителна.

— Е — отвърна той, — мой дълг като шеф на тази експедиция е да се грижа отношенията с туземците да имат приятелски, дипломатичен характер.

— Говориш за тях, сякаш са аборигени — рекох му аз. — Ако знаеш само колко си далече от истината!

Станах.

— Когато публикувам материалите си, всеки на Земята ще го разбере. Имам да им казвам неща, за които доктор Мур представа си няма. Ще им разкажа за трагедията на една обречена раса, която чака края си с примирение и апатия. Ще им кажа и защо е така и това ще покруси и закоравелите учени сърца. Ще пиша за това и пак ще ми дават награди, но този път няма да ги приема.

— Боже! — възкликнах. — Те вече са имали култура, когато нашите предци са трепали саблезъби тигри с боздугани и са изнамирали огъня!

— Имаш ли си момиче там?

— Да! — креснах. Да, Клавдий! Да, татенце! Да, Еймъри! — Имам си. Но сега ще ти сервирам големия ти научен удар. Те са вече мъртви. Стерилни са. След едно поколение вече няма да има марсианци.

Замълчах, после добавих:

— Освен в моите статии, освен на няколко микрофилма и записа. И в някои стихотворения за едно момиче, на което му пука и може да се бунтува срещу това, колко е нечестно всичко, като танцува.

— О?! — каза той.

А след малко продължи:

— Наистина през последните един-два месеца ти се държеше по-различно. Дори сегиз-тогиз се държеше съвсем прилично, да не повярваш. През цялото време се чудех какво става. Не знаех, че съществуват и неща, които наистина имат голямо значение за тебе.

Наведох глава.

— Заради нея ли препуска като бесен цял ден из пустинята?

Кимнах.

— Защо?

Вдигнах глава.

— Защото тя е някъде там. Не знам нито къде е, нито защо. А трябва да я намеря, преди да си тръгнем.

— О?! — каза отново той.

После се облегна назад, отвори едно чекмедже и извади нещо, увито в кърпа. Разви го. Снимка на жена в рамка.

— Жена ми — съобщи той.

Привлекателно лице с големи бадемови очи.

— Нали знаеш, служех във флота — продължи той. — Някога бях младо офицерче. Запознахме се в Япония. Там, откъдето идвам, смятаха за неприлично да се ожениш за човек от друга раса и ние никога не се оженихме. Но тя беше моя жена. Когато умря, бях на другия край на света. Взеха децата ми и оттогава не съм ги виждал. Не можах да разбера в кое сиропиталище, в кой дом са ги настанили. Това беше отдавна. Много малко хора го знаят.

— Съжалявам — казах.

— Недей. Забрави. Но… — той се размърда на стола си и ме погледна. — Ако искаш да я вземеш със себе си, направи го. Ще ми струва главата, но съм твърде стар, за да оглавя някога още една подобна експедиция. Така че — дерзай!

Преглътна студеното си кафе.

— Върви си изкарай джипстера.

Завъртя се на стола.

На два пъти се опитах да кажа „благодаря“, но не можах. Затова станах и си излязох.

— Сайонара и тъй нататък — измърмори той подире ми.

 

 

— Ей ти я, Галинджър! — викна някой след мен.

Врътнах се на пети и погледнах назад към рампата. Кейн!

Стоеше на вратата — черен силует на фона на светлината, — но го чух как кихна. Върнах се няколко крачки.

— Кое?

— Розата ти.

Той извади пластмасов контейнер, разделен отвътре. Долната част бе пълна с течност. Там беше стъблото. Другата половина — чаша кларет в тази ужасна нощ — съдържаше голяма, току-що разтворена роза.

— Благодаря. — Пъхнах я в якето си.

— В Тирелиан ли се връщаш?

— Да.

— Видях те да се качваш на борда, та ти я приготвих. Обаче те изпуснах за малко в капитанската кабина. Той беше зает. Но ми викна, че съм можел да те настигна при гаража.

— Пак ти благодаря.

— Обработена е с химикали. Ще цъфти месеци наред.

Кимнах и потеглих.

 

 

А сега — нагоре към планините. Далече. Далече. Небето беше като кофа лед и в него не плаваха никакви луни. Ставаше все по-стръмно и малкото магаренце протестираше. Шибнах го с регулатора и продължих. Нагоре. Нагоре. Забелязах една зелена, немигаща звезда и усетих как в гърлото ми заседна буца. Розата в кутията удряше гърдите ми като второ сърце. Магарето изрева протяжно и силно и се разкашля. Пак го шибнах и то умря.

Натиснах спирачката за спешен случай и излязох навън. Тръгнах пеша.

Студено, все по-студено. Тук, горе. Нощем? Защо? Защо го беше направила? Защо бе побягнала от лагерния огън с падането на нощта?

Обикалях нагоре, надолу, наляво и надясно всяка пропаст, всяко дере и всеки проход с дългите си крачки и с лекота, непозната нийде на Земята.

Остават само два дена, любов моя, а ти ме изостави… Защо?

Пълзях по первази. Скачах над ридове. Издрасках си коленете, лактите. Чух как якето ми се съдра.

Не ми отговаряш, Малан? Наистина ли мразиш толкова своя народ? Тогава ще опитам с някой друг. Вишну, ти си Пазителят. Запази я, моля те! Позволи ми да я намеря.

Йехова?

Адонис? Озирис? Тамуз? Маншпу? Легба? Къде е тя?

Бях стигнал много нависоко и се подхлъзнах.

Камъчетата изтрополиха под краката ми и аз увиснах на ръба. Пръстите ми бяха толкова студени. Беше ми трудно да се вкопча в скалата.

Четири метра или някъде там. Пуснах се, паднах долу и се затъркалях.

И тогава чух писъка й.

 

 

Лежах неподвижно, вперил поглед нагоре. Тя извика от мрака:

— Галинджър!

Лежах и не помръдвах.

— Галинджър!

И изчезна.

Чух как камъните заскърцаха и разбрах, че слиза по някаква пътека вдясно.

Скочих и се спотаих в сянката на един балван.

Тя заобиколи една скала и започна несигурно да си пробива път през камънаците.

— Галинджър?

Пристъпих напред и я сграбчих за раменете.

— Бракса.

Тя отново изпищя, а после се разплака и се сгуши в мен. За първи път я чувах да плаче.

— Защо? — попитах я. — Защо?

Но тя само се гушеше в мен и ридаеше.

— Помислих, че си се убил — изхълца тя най-сетне.

— Може би щях да се убия. Защо напусна Тирелиан? И мен?

— М’Куайи не ти ли каза? Ти не се ли досети?

— Не съм се досетил, а М’Куайи ми каза, че не знае.

— Значи те е излъгала. Знае.

— Какво? Какво знае?

Тя се разтресе, а после дълго мълча. Внезапно забелязах, че е облечена само в ефирния си танцов костюм. Оттласнах я от себе си, смъкнах якето си и го наметнах върху раменете й.

— Велики Малан! — извиках. — Ще замръзнеш до смърт!

— Не — отвърна ми тя. — Няма.

Преместих кутията с розата в джоба си.

— Какво е това? — попита тя.

— Роза — отвърнах. — В тъмното не можеш да я видиш добре. Някога те сравних с нея. Помниш ли?

— Да, да. Може ли да я нося?

— Естествено. — Мушнах кутията в джоба на якето.

— Е? Все още чакам обяснение.

— Но ти наистина ли не знаеш?

— Не!

— Когато дойдоха Дъждовете — заобяснява тя, — очевидно засегнаха само мъжете ни, но това беше достатъчно… Защото… аз… явно… не съм… била… засегната…

— О?… — казах аз. — О!…

Стояхме така. Мислех.

— Е, защо избяга тогава? Какво му е лошото да си бременна на Марс? Тамур е сбъркал. Твоят народ може отново да живее.

Тя се разсмя — отново онази пощуряла цигулка, на която свиреше полудял Паганини. Накарах я да млъкне, преди да отиде твърде далеч.

— Как така? — попита най-накрая тя, като си търкаше бузата.

— Вашите хора живеят по-дълго от нашите. Ако нашето дете е нормално, това означава, че нашите раси могат да се женят помежду си. Би трябвало да има жени от твоята раса, които все още са плодовити. Защо не?

— Ти си чел Книгата на Локар — рече ми тя — и пак ме питаш? Смъртта е била решена, била е гласувана и ни е сполетяла скоро след като тя се е появила в тази си форма. Но последователите на Локар са го знаели много отдавна. Решили са го преди много време. „Направихме какво ли не — казали те, — видяхме какво ли не, чухме и почувствахме какво ли не. Танцът беше хубав. Но нека той да свърши.“

— Не може да вярваш в това.

— Няма никакво значение в какво вярвам аз — отвърна тя.

— М’Куайи и майките са решили, че трябва да умрем. Сега самата им титла е подигравка, но решението им ще се осъществи. Останало е само едно пророчество и то е погрешно: ние ще умрем.

— Не — казах аз.

— А какво тогава?

— Ела с мен на Земята.

— Не!

— Добре. Ела тогава сега с мен.

— Къде?

— Обратно в Тирелиан. Ще говоря с майките.

— Не можеш! Тази вечер има обред!

Разсмях се.

— Обред в чест на бог, който те събаря на земята и те изритва в зъбите?

— Но той си остава Малан — отвърна тя. — А ние си оставаме неговият народ.

— С баща ми щяхте да се разбирате идеално — изръмжах аз.

— Но сега аз отивам там, а ти идваш с мен дори и да се наложи да те нося, по-едър съм от тебе.

— Но не си по-едър от Онтро.

— А кой е Онтро, по дяволите?

— Той ще те спре, Галинджър. Той е Юмрукът на Малан.

IV

Спрях джипстера пред единствения известен ми вход — този на М’Куайи. Бракса, вече разгледала розата на светлината на фара, сега я гушкаше в скута си — също като нашето дете — и мълчеше. Лицето й беше примирено и прекрасно.

— В Храма ли са сега? — поисках да знам аз.

Изразът й на мадона не се промени. Повторих въпроса. Тя се размърда.

— Да — отвърна сякаш отдалеч. — Но ти не можеш да влезеш.

— Ще видим.

Заобиколих и й помогнах да слезе.

Поведох я за ръка, а тя пристъпваше като в транс. Под светлината на току-що изгрялата луна очите й бяха същите като в деня, когато се запознахме, когато тя танцува. Щракнах с пръсти. Нищо.

Така че бутнах вратата и я поведох навътре. Стаята тънеше в сумрак.

И тя изпищя — за трети път тази вечер.

— Не го наранявай, Онтро! Това е Галинджър!

Досега не бях виждал марсианец, само жени. Така че нямаше как да знам дали този тук е урод, макар че силно го подозирах.

Погледнах го.

Полуголото му тяло беше покрито с буци и отоци. Предположих, че нещо с жлезите му не е наред.

Мислех, че съм най-високият мъж на планетата, но този тук беше над два метра, че и с наднормено тегло. Сега разбрах откъде се е взело грамадното ми легло!

— Връщай се — рече ми той. — Тя може да влезе. Ти — не.

— Трябва да си прибера книгите и багажа.

Вдигна огромната си левица. Погледнах накъде ми сочи. Всичката ми покъщнина беше спретнато подредена в ъгъла.

— Трябва да вляза. Трябва да поговоря с М’Куайи и с майките.

— Не можеш.

— От това зависи животът на вашия народ.

— Връщай се! — прокънтя гласът му. — Връщай се при твоя народ, Галинджър. Остави ни!

Името ми, изговорено от него, прозвуча толкова различно. Сякаш беше чуждо. На колко години ли беше тоя? На триста? Четиристотин? Дали цял живот е бил пазач на Храма? Защо? От кого ли трябваше да го пази? Не ми харесваше как се движи. И преди бях виждал мъже, които се движат така.

— Връщай се — повтори той.

Ако и бойните им изкуства са също толкова усъвършенствани, колкото и танците, или — още по-зле — ако бойните им изкуства са част от танца, лошо ми се пишеше.

— Влизай — подканих аз Бракса. — Дай розата на М’Куайи. Кажи й, че аз я пращам. Кажи й, че идвам след малко.

— Ще направя както казваш. Помни ме на Земята, Галинджър! Сбогом!

Не й отговорих. Тя подмина Онтро и влезе в залата с розата си.

— А сега ще си тръгнеш ли? — попита той. — Ако искаш, ще й кажа, че сме се били и ти почти си ме победил, но аз съм те повалил в несвяст и съм те отнесъл до кораба.

— Не — отвърнах. — Или ще те заобиколя, или ще те прескоча, но ще вляза вътре.

Той приклекна, протегна ръце напред и рече:

— Грях е да докосваш свят човек, но аз ще те спра, Галинджър.

Паметта ми беше като замъглен прозорец, облъхнат изведнъж от чист въздух. Всичко ми се изясни. Върнах се шест години назад.

Учех източни езици в Токийския университет. Вечер си почивах два пъти седмично. Бях застанал сред деветметровия кръг на Кодокан, а около хълбоците ми с кафяв колан беше пристегнато джудоги. Бях ик-кю — малко под най-ниския дан. На кафявата ромбоидна значка вдясно на гърдите ми на японски пишеше „жиу-жицу“, но това всъщност означаваше атемиваза, тъй като бях отработил само един удар, но той се оказа невероятно подходящ за ръста ми и с него печелех двубоите.

Никога обаче не го бях нанасял на човек, а и спрях да тренирам преди пет години. Знаех, че не съм във форма, но се мъчех да се принудя да мисля за цуки-но-кокоро — като луната, която осветяваше целия Онтро.

Нейде от миналото се обади глас:

— Хаджиме. Започвайте.

Мигом заех котешката си стойка неко-аши-дачи, а в очите му блесна странен пламък. Той побърза да поправи собствената си поза — и аз се метнах към него!

Моят номер — единственият!

Дългият ми крак се изстреля като пружина. На два метра над земята стъпалото ми се вряза в челюстта му, щом той се опита да отскочи.

Главата му отхвръкна назад и той се строполи. От устните му се откъсна тих стон. „Това беше — помислих си. — Съжалявам, стари друже.“

Но когато го прескочих, той някак си успя да ме спъне и аз се проснах отгоре му. Не можех да повярвам, че ще има достатъчно сили да остане в съзнание след онзи удар, да не говорим пък и да се движи. Беше ми противна мисълта да продължа да го наказвам.

Но той докопа гърлото ми и го притисна с ръка, преди да схвана, че действа целенасочено.

Не! Тая няма да я бъде!

Сякаш стоманена тръба притискаше гръкляна ми, сънната ми артерия. После осъзнах, че той си е в несвяст, а това е рефлекс, резултат от безкрайни години на тренировки. Бях го виждал веднъж и преди, в шиай. Човекът умря, защото бе задушен, изпадна в безсъзнание, но продължаваше да се бори, а противникът му мислеше, че не прилага душенето както трябва. И натискаше още по-силно.

Но това става рядко, изключително рядко!

Смушках го с лакти в ребрата и го фраснах в лицето с глава. Хватката се разхлаби, но не особено. Много ми беше неприятно, но се пресегнах и му счупих кутрето.

Ръката се отпусна и аз се измъкнах.

Той лежеше там и дишаше тежко с изкривено лице. Болеше ме сърцето за този повален гигант, който защищаваше народа си, религията си, изпълняваше дадената му заповед. Наругах се така, както не се бях ругал никога, задето го прескочих, а не го заобиколих.

Със залитане тръгнах през стаята към малката купчинка с багажа ми. Седнах върху сандъка с проектора и запалих цигара.

Не можех да вляза в Храма, преди да си успокоя дишането и да измисля какво да кажа.

Как да убедиш цяла раса да не се самоубива? Изведнъж…

… Беше ли възможно? Дали щеше да свърши работа? Ако им прочета Книгата на Еклисиаста… Ако им прочета произведение, по-велико от произведенията на всякакви там Локаровци… и също така мрачно… и също толкова песимистично… и им покажа, че нашата раса е продължила да съществува, въпреки че един човек е проклел всичко живо с най-висша поезия — ако им покажех как суетата, над която той се е подиграл, ни е издигнала до небесата, щяха ли да повярват? Щяха ли да променят решението си?

Смачках цигарата върху прекрасния под и извадих тетрадката. Щом се изправих, ме обзе странен бяс.

И влязох в Храма, за да проповядвам Черното Евангелие от Галинджър, от „Книга на живота“.

* * *

Вътре цареше тишина.

М’Куайи четеше Локар и държеше в десница розата — мишена на всички погледи. До мига, в който влязох аз.

На пода седяха стотици хора — боси. Забелязах, че малцината мъже са дребни като жените. Бях с ботуши.

„Карай докрай — рекох си. — Или печелиш, или губиш — при това всичко!“

В полукръг пред М’Куайи бяха насядали дузина дъртофелници. Майките.

Безплодната земя, пресъхналите утроби, докоснатите от огъня.

Приближих се до масата.

— Със смъртта си вие обричате и своя народ на гибел — обърнах се към тях. — Те няма да познаят живота, който сте познали вие — радостите, мъките, осъществяването… Но не е вярно, че всички трябва да измрете — сега вече говорех на множеството. — Онези, които ви го казват, лъжат! Бракса го знае, защото тя ще роди дете…

Седяха като редици статуи на Буда. М’Куайи се оттегли обратно в полукръга.

— … моето дете! — продължих и се зачудих какво ли би казал баща ми за тази проповед.

— … и всички жени, които са достатъчно млади, могат да раждат деца. Само мъжете ви са стерилни. Ако позволите на лекарите от следващата експедиция да ви прегледат, вероятно дори на мъжете ще може да се помогне. А ако не може, то бихте могли да се чифтосате със земните мъже.

Нашият народ не е дребен и незначителен, нито пък земята ни е дребна и незначителна — продължавах аз. — Преди хиляди години нашият Локар е написал книга, в която е твърдял това. Казвал е същото като Локар, ала ние не сме се предали — въпреки чумата, войната и глада. Не сме измрели. Справили сме се с болестите — една по една, нахранили сме гладните, победили сме войните и тях отдавна вече ги няма. Може би най-накрая сме ги надвили окончателно. Не зная.

Ала прекосихме милиони километри пустош.

Дойдохме на друга планета. А нашият Локар е казал: „Защо да те е грижа? Какъв е смисълът? Всичко и без това е суета.“

А тайната е — понижих глас, сякаш четях поезия, — че той е бил прав! Да, суета е. Всичко идва от гордостта! Надменността на разума вечно напада пророка, мистика, Бога. Точно нашето богохулство ни е направило велики и ще ни крепи и точно то е, на което боговете тайно се възхищават! А действителното произнасяне на свещеното име на Бога — това е богохулство!

Потях се. И замълчах. Виеше ми се свят.

— Ето Книгата на Еклисиаста — обявих аз и зачетох:

— Суета на суетите, каза Еклисиаст, суета на суетите — Всичко е суета! Каква полза за човека…

Забелязах в дъното Бракса — онемяла, унесена… Зачудих се за какво ли си мисли.

И започнах да увивам часовете на нощта около себе си като черни нишки около вретено.

 

 

О, беше късно! Говорих чак до зори и продължавах да говоря. Привърших с Еклисиаста и продължих с Галинджър.

А щом свърших — отново само тишина…

Будите, строени в редици, не бяха и помръднали цяла нощ. След много-много време М’Куайи вдигна десница. Една по една и другите майки сториха същото. И аз разбрах какво значеше това.

Значеше: не, недей, престани, стига!

Значеше, че съм се провалил.

Бавно излязох от залата и се строполих до багажа си. Онтро го нямаше. Добре, че не го бях убил… След хиляда години влезе М’Куайи.

— Работата ти приключи — рече ми тя.

Не помръднах.

— Пророчеството се сбъдна — продължи тя. — Моят народ ликува. Ти спечели, свети човече! А сега бързо си тръгвай!

Умът ми беше като спихнат балон. Надух го мъничко.

— Не съм свят човек — рекох. — Просто второразреден поет, страдащ от лоша надменност.

Запалих последната си цигара.

— Добре де. Какво пророчество? — попитах най-накрая.

— Обещанието на Локар — отвърна тя, сякаш нямаше какво повече да ми обяснява. — Че от небето ще дойде свят човек и ще ни спаси в последния час, макар и всички танци на Локар да са привършили. Че ще победи Юмрука на Малан и ще ни донесе живот.

— Как?

— Като с Бракса и с примера в Храма.

— Пример ли?

— Ти ни прочете неговите думи — също толкова велики като тези на Локар. Ти ни прочете, че „няма нищо ново под слънцето“. И докато четеше, ти се подигра с думите му и ни показа нещо ново.

На Марс никога не е имало цветя — продължаваше тя. — Но ние ще се научим да ги отглеждаме.

Ти си Светият безбожник — завърши тя. — Ти си Онзи, който се гаври в Храма. Ти потъпкваш свещената земя…

— Но вие гласувахте „не“ — рекох.

— Гласувах да не изпълняваме първоначалния план и да оставим детето на Бракса да живее.

— О! — цигарата падна от пръстите ми.

Колко близо е било! Колко малко знаех!

— Ами Бракса?

— Тя беше избрана преди половин Процес да танцува танците и да те чака.

— Но тя ми каза, че Онтро щял да ме спре.

М’Куайи стоя така дълго време.

— Самата тя никога не е вярвала в пророчеството. Сега не е добре. Избяга, защото се страхуваше, че е истина. Когато ти го осъществи и ние гласувахме, тя разбра, че е така.

— Значи тя не ме обича? И никога не ме е обичала?

— Съжалявам, Галинджър. Точно с тази част от своя дълг тя така и не успя да се справи.

— Дълг… — изрекох безизразно. — Дълг, дълг, дълг! Опа!

— Тя се сбогува с тебе; не иска да те вижда никога повече…

— … а ние никога няма да забравим на какво ни научи — добави тя.

— Недейте — отвърнах механично и изведнъж разбрах какъв е големият парадокс, който се крие в сърцето на всички чудеса. Аз не вярвах и на дума от своето евангелие — дори на една-едничка думица.

Изправих се като пиян и измърморих:

— М’нара.

Излязох навън. Беше последният ми ден на Марс.

„Победих те, Малак — и победата е твоя! Лежи си спокойно на звездното легло. Проклет да си!“

Зарязах джипстера там, върнах се на „Аспик“ и оставих бремето на живота на много-много крачки зад себе си. Влязох в каютата си, заключих вратата и се нагълтах с четирийсет и четири приспивателни.

 

 

Но когато се събудих, бях в лазарета и жив.

Усетих пулса на двигателите, докато бавно се изправях. Някак си стигнах до илюминатора.

Размазаният Марс висеше над мен като подут корем, докато после се разсея, преля и се разтече по лицето ми.