Роджър Зелазни
Островът на мъртвите (8)

VII

Понякога съжалявах, задето съм изгубил чувството си за страх — беше време, когато това животоспасяващо усещане ме караше да хуквам презглава при първия сигнал за опасност.

Живял съм твърде дълго и с всеки изминал ден шансовете ми да продължавам в същия дух намаляват. Това най-точно си личи от договора, който сключих със застрахователната ми компания — моята застраховка живот е с размера на утешителна награда от лотарията. Сигурно защото компютърът им ме класифицира заедно с терминалните ксенопати и избра съответната сума от таблицата. Успокояващо, нали? Трябва да са били прави. Макар че от доста време насам това, с което съм се захванал в момента, е първото ми сравнително по-опасно занимание. Със съжаление чувствам, че съм позагубил тренинг, но вината си е само моя.

Дори и да бе забелязал, че ръцете ми треперят, Грийн Грийн предпочете да го запази за себе си. В тях беше и неговият живот и сигурно тази мисъл го накара да си държи езика зад зъбите. В края на краищата точно сега можеше да ме убие без никакво затруднение. Той го знаеше, знаех го и аз. Освен това той знаеше, че аз го зная, и прочие и прочие…

Единствената причина, която го караше да се въздържа, бе фактът, че имаше нужда от мен, за да се измъкне от Илирия — което, по пътя на логиката, сочеше, че неговият собствен кораб е някъде на острова. Което пък, ако доразвием разсъжденията в тази насока, идваше да покаже, че сега Шандон разполага с летателен апарат и би могъл да ни атакува от въздуха. За нас това означаваше, че трябва да се придържаме към прикритието на дърветата и да предприемаме каквито и да било действия главно нощем. Ето защо предложих на Грийн Грийн да се върнем по-близо до гората и той посрещна предложението ми с ентусиазъм.

Докато сглобявахме сала стана следобед. Облаците над нас се струпваха и от време на време прогърмяваха с приглушен ропот, но за щастие не последва нищо повече. Дъждът продължи да се сипе, макар че просветля, и през небосвода лениво преминаха две огромни бледи луни — Катонталус и Флопсус.

Някъде в късния следобед над острова се вдигна сребристо насекомо, поне три пъти по-едро от моя „Модел Т“ и грозно като личинка и обиколи шест пъти езерото — по три пъти във всяка посока. Бяхме скрити под гъсти листа, заровихме се с още и останахме там, докато корабът се завърна на острова. Стисках в потната си длан моя древен амулет. Косматото заешко краче и този път не ме предаде.

Надвечер приключихме със строежа на сала и прекарахме остатъка от деня, опрели гърбове в близко старо дърво.

— Бих дал едно пени за да науча мислите ти — рекох аз.

— Какво е това „пени“?

— Древна монетна единица, която някога била широко разпространена на моята родна планета. Като стана дума, май ще се откажа — сега са доста редки и струват скъпо.

— Странно хрумване — да поискаш да ми купиш мислите. Това често явление ли е било сред твоите сънародници?

— Сигурно се е появило заедно с раждането на търговската класа — обясних аз. — Всичко има цена, защо не и това.

— Много интересна концепция и за мен не е изненадващо, че човек като теб е склонен да вярва в нея. Би ли купил пай’бадра?

— Е, това вече е чисто търгашество. Пай’бадрата е първопричина за определено действие.

— Но би ли платил на някой, за да се откаже от намерението си да ти отмъщава?

— Не.

— Защо не?

— Ти например ще приемеш парите, а сетне ще продължиш с осъществяването на замисъла си, разчитайки да приспиш моята бдителност.

— Не говорех за себе си. Знаеш, че съм богат и че ни един пей’анец не би изоставил жаждата за мъст по никаква причина. Не. Имах предвид Майк Шандон. Той принадлежи към твоята раса и може също като теб да вярва, че всичко на този свят си има цена. Доколкото си спомням, в началото той си е навлякъл твоето неблагоразположение, защото се е нуждаел от пари и е прекрачил някои важни правила в играта, за да се сдобие с тях. А сега те мрази, защото първо си го изпратил в затвора, а след това си го убил. Но след като е човек — също като теб, — може би е склонен да постави парите над чувствата си и тогава въпросът между вас би могъл да се уреди без излишни кръвопролития.

Да откупя безпрепятственото ни измъкване? Тази мисъл не ми беше идвала наум. Та нали пристигнах тук, на Илирия, изпълнен с желание да премахна една пей’анска заплаха. Сега на мястото на чуждоземния противник се изправяше представител на моята раса и съществуваше макар и малка възможност предположението да се окаже вярно. Ние сме сребролюбци и продажници — не колкото някои други раси в галактиката, но все пак достатъчно. Именно луксозните навици на Шандон го бяха забъркали в кашата, от която така и не успя да се измъкне. Събитията се бяха завъртели с главоломна скорост след пристигането ми на Илирия и това напълно обясняваше защо досега не се бях сетил да използвам онова, което расте по Дървото — моите пари, — за да си спася кожата.

Но от друга страна, не биваше да забравям прахосничеството на Шандон и умението му да превръща гигантски суми в миниатюрни купчинки за отрицателно време. Да речем, че му преотстъпя половин милион в галактически кредити. Всеки друг на негово място би го инвестирал, за да си живее луксозно от лихвите. Той обаче ще му види сметката за няколко години. После отново ще започне да ми създава проблеми. Веднъж вече ме е нападал и знае как да го прави. С това също можех да се справя — щях да разполагам с ужасно много време. От друга страна, Шандон едва ли ще кипи от желание да убие своята златна патица. Макар че кой знае? Не, не ми се щеше да живея в несигурност.

И все пак можех да го купя поне на първо време, стига да прояви склонност за разбирателство. И при първа възможност да му пратя групичка солидно подготвени професионални убийци, за да го изкарат от играта.

Но ако те се провалят…

Тогава пак ще ми се закачи за опашката и ще трябва да решаваме — той или аз.

Въртях го от тук и там, обмислях го от всички възможни страни. Накрая ми хрумна една мисъл.

Макар да беше носил тогава пистолет, се опита да ме убие с голи ръце.

— С Шандон няма да стане — рекох аз. — Той не принадлежи към търговската класа.

— О! Не исках да обиждам никого. Все още не съм наясно как стават тези неща при твоите сънародници.

— Не си единственият.

Загледах се в топящата се на хоризонта светлина, докато облаците отново започнаха да се събират, сякаш придърпвани от невидим цип. Наближаваше моментът да отнесем сала на брега и да поемем на пътешествие през нагорещените води на езерото. Луната нямаше да осветява пътя ни.

— Грийн Грийн — заговорих го аз, — в теб виждам себе си, защото, изглежда, съм станал повече пей’анец, отколкото човек. Все още не мога да повярвам, че това е напълно естествено и че съм станал такъв, какъвто винаги съм бил — дълбоко в себе си. И аз също като теб мога да убивам и да държа на моята пай’бадра, пък дори срещу мен да се възправят всички сили на ада.

— Зная го — кимна той — и затова те уважавам.

— Искам да кажа — продължих аз, — че когато всичко свърши, може би ще ти предложа искреното си приятелство, ако и двамата сме още живи. Дори бих ходатайствал за теб пред другите Назовани — за да получиш още една възможност за посвещаване. Мисля, че напълно ти подхожда да станеш висш жрец на штрантрийския храм, назован например с Името Кируор Четириликия, Баща на Цветята — стига Той да го пожелае.

— Май се опитваш да налучкаш моята цена, земни човече.

— Не, правя ти честно предложение. Приеми го такова, каквото е. Докато ти не си ми дал повод за пай’бадра.

— Как — като те убия?

— Подтикван от една измислена насила пай’бадра? Не — това не ме плаши.

— Нима се съмняваш, че мога да те убия когато пожелая?

— Не съм казвал подобно нещо.

— Не си могъл и да го прочетеш в мислите ми — погрижих се да ги скрия от теб.

— Това е въпрос на досетливост, не на телепатия.

— Ти наистина си почти истински пей’анец — рече той замислено. — Обещавам ти, ще отложа моето възмездие, докато се справим с Шандон.

— Краят е близо — успокоих го аз.

Сетне отново замълчахме в очакване да се спусне нощта. И това стана — не след дълго.

— Сега — рекох.

Надигнахме се и хванахме краищата на сала. Отнесохме го на брега и го спуснахме в развълнуваната вода.

— Готов ли си?

— Да.

— Да тръгваме.

Изкатерихме се на борда и се оттласнахме с прътовете от дъното.

— Щом е толкова неподкупен — попита ме той, — защо е продал тайните ти?

— Ако моите хора му бяха платили повече, щеше да предаде другата страна.

— Тогава защо смяташ, че ще откаже парите?

— Защото е от моята раса и ме мрази. Нищо повече. Тази пай’бадра с пари не можеш да я купиш.

Този път не си измислях.

— Мрачни и тайнствени страни имат вашите умове — отбеляза той. — Някой ден ми се ще да надникна и да видя какво се крие там.

— Аз също.

Изглежда, в този момент изгря луната, защото зад облаците се появи размито сияние, което започна да се придвижва към центъра на небосвода.

Вълните се плискаха тихичко около нас, някои от тях заливаха сала и мокреха ботушите ни. Задуха слаб ветрец.

— Вулканът е утихнал — рече той. — Какво си говорихте с Белион?

— Нищо не пропускаш, а?

— Опитах се да се свържа с теб няколко пъти и така узнах за случилото се.

— Белион и Шимбо се дебнат. Скоро пак ще има схватка и един от тях ще си тръгне доволен.

Водата беше черна като мастило и топла като кръв, островът бе като планина от антрацит на фона на беззвездното небе. Тласкахме с прътовете, докато изгубихме дъното, сетне загребахме с веслата. Любовта към водата е вродена у всеки пей’анец и Грийн Грийн не правеше изключение. Усещах го по начина, по който се движеше, долавях го в следите от емоциите, които владееха душата му.

Да пресечем черните води… Зловещо и страшно преживяване, заради всичко онова, което значеше за мен това място и заради спомените ми от времето, когато го създавах със собствените си ръце. Нямаше я атмосферата от Долината на сенките, атмосфера на забрава и униние. Сякаш някой бе сграбчил местността и я бе насякъл с касапски нож. Мразех това, което виждах, и малко се боях от него. Сигурно защото ми липсваше душевната издръжливост да го съградя отново както си беше. Така е с някои неща от живота — човек си дава сметка, че може да ги направи само веднъж. Да пресека черните води за мен означаваше да се изправя срещу нещо вътре в мен самия — нещо, което не разбирах и не можех да приема. Отново се носех по вълните на Токийския залив и изведнъж осъзнах, че това е отговорът, който търсех — струпаните останки от всичко, което потъва в дълбините и никога повече не се появява на брега, гигантската месомелачка на живота, боклукчийското кошче, където свършват всички неща — важни и маловажни; мястото, където излиза наяве безсмислието на всички идеали и намерения, добри или лоши; скалата, която премазва житейските ценности, доказвайки абсолютната негодност на понятието живот, който рано или късно свършва под този надгробен камък и никога, никога, съвсем никога — не се завръща. Топлите води на езерото се плискаха в нозете ми, но аз почувствах внезапен хлад и спрях да греба. Грийн Грийн ме потупа леко по рамото и аз отново подхванах ритъма.

— Защо си го създал, след като толкова го мразиш? — попита ме той.

— Платиха ми добре — отвърнах и добавих: — Завий наляво. Ще минем отзад.

Променихме курса и поехме право на запад.

— Отзад значи? — попита ме задъхано Грийн Грийн.

— Аха — отвърнах, без да обяснявам повече.

Когато наближихме острова, прекъснах всякакви разсъждения и се превърнах в лишен от воля механичен изпълнител. Гребях усърдно и ние се плъзгахме в нощта, и скоро брегът израсна вдясно от нас, а по лицата ни започнаха да танцуват призрачни отблясъци. Идеха от конуса на вулкана, пресичаха пътя ни и хвърляха върху скалите червеникаво сияние.

Скоро заобиколихме острова и започнахме да го доближаваме от север. Макар да беше нощ, виждах северния склон като на дневна светлина. Спомени бележеха хребетите и клисурите му, а пръстите ми мислено проследяваха грапавата му повърхност.

Приближихме се и аз докоснах с гребло отвесната черна фасада. Постояхме малко, докато се ориентирам, сетне наредих шепнешком:

— На изток.

След няколкостотин метра стигнахме мястото, където бях скрил „пътеката“. Скалата тук бе разцепена от тясна пукнатина — стръмен четиридесетметров комин, който можеше да бъде изкатерен само с опрян гръб в едната стена и крака в отсрещната. В горния му край бях предвидил серия от опорни точки за краката и ръцете.

Сведох това до знанието на Грийн Грийн и той задържа сала, докато се покатеря. Не след дълго ме последва, без да се оплаква, въпреки че сигурно рамото не му даваше мира.

Погледнат от горния край на комина, салът беше като главичка на топлийка. Споделих го с Грийн Грийн, но в отговор той изсумтя презрително. Изчаках да се доближи до мен и му помогнах да се измъкне. Сетне двамата поехме право на изток по скалния ръб.

За не повече от петнадесетина минути стигнахме южната пътечка. И този път тръгнах пръв като обясних, че ни очаква стръмно катерене на протежение от петстотин стъпки, преди да стигнем следващия скален корниз. Пей’анецът изсумтя отново и ме последва.

Още в началото на изкачването ръцете ми се покриха с рани и когато най-сетне стигнахме корниза, аз се проснах изнурен и запалих цигара. След десет минути отново бяхме на път. В полунощ изкачихме върха без никакви злополуки.

Вървяхме още десетина минути.

И тогава го видяхме.

Въртеше се като заблудена овца и без съмнение се беше наркотизирал до ушите. Може и да грешах. Кой би могъл да знае със сигурност?

Приближих се и поставих ръка на рамото му, застанах пред него и го попитах:

— Как я караш, Боджис?

Той ме погледна изпод натежалите си клепачи. Тежеше поне стотина килограма, носеше бяло наметало (по идея на Грийн Грийн, предполагам), инак си беше все тъй синеок, бледолик и говореше почти шепнешком. Преди да ми отвърне се облиза.

— Мисля, че знам всичко.

— Хубаво — кимнах. — Значи знаеш, че съм дошъл тук, за да си премеря силите с ей този човек — Грийн Грийн се казва. След това двамата станахме съюзници и сега си имаме нов враг — Майк Шандон…

— Дай ми една минутка — рече той. Сетне: — Да… ти губиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Шандон ще те убие след три часа и десет минути.

— Не — поклатих глава. — Няма да стане.

— Ако ли пък не успее — добави той, — това ще е защото ти ще го убиеш. След това господин Грийн ще убие теб — точно след пет часа и двадесет минути.

— Откъде пък тази увереност?

— Грийн не е ли конструкторът на Коррлин?

— Ти ли си? — попитах го.

— Аз.

— Значи той ще те убие.

— И как?

— Най-вероятно с помощта на тъп предмет. Ако му се измъкнеш, би могъл да го довършиш с голи ръце. Винаги си се оказвал по-як, отколкото изглеждаш, и това подвежда хората. Но този път едва ли ще ти помогне.

— Мерси — рекох. — Да не вземеш да си загубиш сега съня.

— Освен ако и двамата не носите скрити оръжия — продължи той. — За теб съм почти сигурен.

— Къде е Шандон?

— В хижата.

— Дошъл съм за главата му. Как да я взема?

— В теб има нещо демонично, което все още не съм успял да разбера.

— Добре де. Това го знам.

— Не го използвай.

— Защо?

— Той също го притежава.

— И това го знам.

— Ако ти се удаде да го убиеш, направи го без да прибягваш до демоничната си сила.

— Договорихме се.

— Ти не ми вярваш.

— На никого не вярвам.

— Помниш ли онази вечер, когато ме нае?

— Смътно.

— По-хубаво кльопане не е имало през целия ми живот. Шишчета — колкото ти душа иска!

— Май взех да си спомням.

— Тогава ми разказа за Шимбо. Призовеш ли го и Шандон ще призове другия. Уравнение с твърде много неизвестни. И вероятно фатален изход.

— Шандон май доста те е наплашил.

— Не. Само изчислявам вероятностите.

— Би ли могъл Ярл Всемогъщия да създаде скала, която да не съумее да повдигне? — попита го Грийн Грийн.

— Не — отвърна Боджис.

— Защо не?

— Не може.

— Това не е отговор.

— Отговор е. Помисли сам. Ти би ли могъл?

— На тоя не му вярвам — рече Грийн Грийн. — Беше си съвсем нормален, когато му върнах живота, но май Шандон е бърникал из мозъка му.

— Не е — прекъсна го Боджис. — Опитвам се да ви помогна.

— Като казваш на Сандоу, че може да умре?

— Че то си е така.

Грийн вдигна ръка и изведнъж в нея се озова пистолетът, който бе телепортирал от колана ми по същия начин, по който бе измъкнал записите. Той стреля два пъти и ми го подаде.

— Защо го направи?

— Той те мамеше, опитваше се да те обърка. Да внесе смут в душата ти.

— Навремето двамата с него сме работили рамо до рамо. Още тогава се обучаваше да разсъждава като компютър. Мисля, че се опитваше да бъде обективен.

— Ще ти дам записа да си го съживиш.

— Хайде. Имаме само два часа и петдесет и осем минути на разположение.

Продължихме.

— Не трябваше ли да го правя? — попита ме той след известно време.

— Не.

— Съжалявам.

— Просълзи ме. Не убивай никого, преди да си ме попитал, разбрано?

— Добре. Ти си убил много хора, нали, Франк?

— Да.

— Защо?

— Или те, или аз. Предпочитах първото.

— Нима?

— Не беше нужно да убиваш Боджис.

— Мислех…

— Млъквай. Просто си затвори устата.

Навлязохме в една тясна клисура. Отгоре се спусна мъгла и ни докосна с влажните си повлекла. Когато излязохме на отсрещния й край, там вече ни очакваше поредната неясна фигура. Пътеката тук се спускаше надолу.

— … бързаш към гибелта си — подхвърли тя и аз спрях, втренчил очи в нея.

— Лейди Карли.

— Минавай, минавай. Скоро ще удари и твоят час. Не можеш да си представиш какво значи той за мен.

— Някога те обичах — рекох аз, макар сега да не му беше времето за подобни разговори.

Тя поклати глава.

— Единственото, което въобще си обичал — освен себе си — бяха парите. Имаш ги. Убил си повече хора, отколкото бих могла да си представя, за да запазиш своята империя, Франк. Но ето че сега си намери майстора. Доволна съм, че ще присъствам на твоя жалък край.

Включих фенерчето и я осветих. Косата й беше толкова червена, а лицето й така бяло… Беше оформено като сърце, а очите й бяха по-зелени, отколкото ги помнех. За миг ми стана ужасно мъчно за нея.

— Ами ако аз му видя сметката? — попитах.

— Тогава поне за малко отново ще съм твоя — отвърна тя, — но се надявам, че това няма да стане. Ти си зъл и аз искам да умреш. Бих ти помогнала да пукнеш, ако ми дадеш този шанс.

— Спри — намеси се Грийн Грийн. — Аз ти върнах живота. Аз примамих тук този човек, за да го убия. А накрая всичко, което имах, ми бе отнето от едно човешко същество, което — за щастие, или не — бе обладано от същата жажда за мъст към Сандоу. Сега обаче съдбата на Франк и моята вървят заедно. Погледни ме. Аз те съживих и аз ще те запазя. Помогни ни да се справим с общия ни враг и аз ще те възнаградя.

Тя излезе от осветения кръг и смехът й отекна.

— Не — извика високо. — Не, благодаря ви.

— Аз те обичах — рекох й.

Последва тишина, после:

— Би ли могъл пак?

— Наистина не зная, но ти значеше много за мен.

— Върви си по пътя — отвърна тя. — Нашата сметка е уредена. Върви при Шандон и умри.

— Моля те. Не можеш да си представиш какво беше за мен някога. Лейди Карли, никога не съм преставал да мисля за теб, дори след като се разделихме. Освен това, трябва да знаеш, че не бях аз този, който разгроми Алголската десетка, макар да се твърди обратното.

— Ти си бил.

— Мога да ти го докажа.

— Не си давай труда. Минавай.

— Добре. Но да знаеш, че няма да спра.

— Какво да спреш? Какво?

— Да мисля за теб.

— Хайде, върви. Изчезни, моля те!

Така и сторихме.

През цялото време бяхме разговаряли на нейния език — дралмински, — а аз дори не бях усетил, кога сме превключили на него. Смешно, нали?

— Обичал си много жени, нали, Франк? — попита ме Грийн Грийн.

— Да.

— Лъжеше ли я — че си мислел за нея?

— Не.

Продължихме по тясната пътека, докато съгледахме светлините на хижата пред и под нас. Повървяхме още малко, преди да изникне поредната — или последната — фигура.

— Ник!

— Позна, господине.

— Това съм аз — Франк!

— Божичко, и аз така си помислих. Ела по-близо де!

— Разбира се. Чакай да светна. — Обърнах фенерчето към мен, за да ме разгледа.

— Майчице мила! Наистина си ти! — извика той. — Да знаеш, че онзи долу е побъркан и ти е дигнал мерника.

— Зная.

— Искаше да му помогна, но аз му препоръчах да се захване със самозадоволяване. Направо пощуря. Сбихме се. Праснах го по носа и изфирясах. Хубаво, че не ме погна — много е силен.

— Зная.

— Ще ти помогна да се оправиш с него.

— Чудесно.

— Но не ми харесва приятелчето ти.

Ник, направо от доброто старо време и кипящ от енергия… Наистина беше страхотно.

— За какво говориш?

— Ами той е виновен за цялата тая бъркотия. Той ме върна към живот, както и другите. Ужасно плъзгав кучи син. На твое място още сега щях да го разкарам от картинката.

— Сега двамата сме съюзници.

Ник плю презрително.

— Ще се погрижа да си получиш заслуженото, господинчо — заяви той на Грийн Грийн. — Когато всичко това свърши, ти ще си само мой. Помниш ли онези дни, когато ме разпитваше? Хич не ми беше забавно. Сега идва моят ред.

— Добре де.

— Не, не е добре! Въобще не е добре! Викаше ми „дребосък“, или някакъв там пей’ански еквивалент, гадна краставицо! Като ми паднеш в ръчичките, жив ще те опека! Дължиш ми го, да знаеш. Направо ще те изкормя, копеленце! Мисли за това като за приятно преживяване. Ще взема от теб всичко, което си заслужава.

— Съмнявам се да успееш, малки човече — отвърна Грийн Грийн.

— Ще почакаме и ще видим — намесих се аз.

След което Ник се присъедини към нас и пое до мен — от другата ми страна, за да е по-далеч от Грийн Грийн.

— Той сега долу ли е? — попитах.

— Да. Имаш ли бомба?

— Имам.

— Това ще свърши работа. Провери дали е вътре, а сетне я хвърли през прозореца.

— Сам ли е?

— Ами… май не. Е, няма да е убийство. Щом разполагаш със записите, ще върнеш момичето.

— Коя е тя?

— Казва се Кати. Не я познавам.

— Беше моя жена — казах.

— Уф. Сега вече разбирам какво е намислил. Налага се да влезем.

— Прав си — кимнах. — Разбираме се така: аз се захващам с Шандон, а ти измъкваш момичето.

— Нищо няма да й стори.

— Така ли?

— Изминаха няколко месеца, откакто ни пробудиха, Франк. Отначало дори не знаехме къде сме и защо сме тук. Този зеленият твърдеше, че и той не знаел много повече. Мислех, че сме в страната на мъртвите. Научихме за теб едва когато те двамата с Майк се скараха. Един ден Грийн свали гарда и това бе достатъчно за Майк да му скочи в мозъка. Както и да е, Майк и момичето — Кати де — искам да кажа, че между тях има нещо. Май се обичат.

— Грийн, защо не ми каза?

— Не го смятах за важно. Греша ли?

Не отговорих, защото не знаех отговора. Мислех бързо. Облегнах се на една скала и натиснах педала на мислите си, докато опря в пода. Дошъл бях, за да открия и унищожа един свой враг. Сега той бе мой съюзник, а друг отправяше заплаха към мен. Но да узная, че се е залюбил с жената, която възнамерявах да спася… Това променяше много, макар все още да не знаех какво. Ако Кати наистина го обича, нямах никакво намерение да нахлувам вътре и да го застрелвам пред очите й. Дори ако само я използваше и не даваше пукната пара за чувствата й, пак не можех да го сторя — не и щом той значеше нещо за нея. Май по-раншното предложение на Грийн Грийн щеше да се окаже най-разумно — да вляза във връзка с него и да се опитам да го подкупя. Сега той притежаваше нова сила и красиво момиче. Като добавим цял куп пари, и току-виж склонил да се откаже от намеренията си. Ала все още не ми даваше мира мисълта, че веднъж се бе опитал да ме убие с голи ръце.

Можех просто да обърна гръб и да си тръгна. Можех да се кача на моя „Модел Т“ и само след ден да съм обратно на Хоумфри. Щом тя иска Шандон, нека го има. Можех да си уредя сметките с Грийн Грийн и да се завърна в моята крепост.

— Да, важно е — рекох.

— Това променя ли плановете ти? — попита ме Грийн Грийн.

— Да.

— Само заради едно момиче?

— Само заради едно момиче.

— Странен човек си, Франк. Да изминеш толкова път и накрая да промениш намеренията си заради момичето от твоите спомени.

— Имам доста силна памет.

Никак не ми се нравеше идеята да обърна гръб на заклетия враг на Името, с което съм Назован — при това превъплътен в тялото на изключително способен и хитър човек, който на всичко отгоре жадуваше да ме прати в гроба час по-скоро. Подобно съчетание щеше да ме лиши от спокоен сън, дори когато се завърнех на Хоумфри. От друга страна, каква полза от мъртвата златна рибка — или гълъбица, както беше в конкретния случай? Отдавна съм забелязал как с течение на времето приятели, неприятели, врагове и любовници се въртят край мен подобно на участници в един безкраен карнавал, като само от време на време си сменят маските.

— Какво ще правиш сега? — попита ме Ник.

— Ще си поговоря с него. Ще му предложа сделка.

— Нали каза, че той за нищо на света не би продал своята пай’бадра? — вдигна вежди Грийн Грийн.

— Тогава така смятах. Но тая история с Кати ме навежда на мисълта, че нещата може да са се променили.

— Не разбирам.

— Хич не се опитвай. По-добре вие двамата ме почакайте тук, в случай че започне да стреля.

— А какво да правим, ако те убие? — попита Грийн Грийн.

— Проблемът си остава ваш. До скоро виждане, Ник.

— Успех, Франк.

Заслизах по пътечката, като се стараех непрестанно да екранирам мислите си. Използвах всички възможности за прикритие, дори накрая пълзях между камъните. На стотина крачки от хижата замрях и вдигнах глава да се огледам. Две огромни купчини ме закриваха и хвърляха грамадна сянка. Опрях дулото на пистолета върху китката на лявата си ръка, прицелих се в задната врата и извиках:

— Майк! Аз съм, Франк Сандоу!

Сетне зачаках.

Измина половин минута, преди той да се обади лаконично:

— Да?

— Искам да поговорим.

— Говори де.

Изведнъж осветлението в хижата угасна.

— Вярно ли е това, което научих за теб и Кати?

Той се поколеба, после каза:

— Предполагам.

— Тя с теб ли е сега?

— Може би. Защо?

— Искам да го чуя от нея.

Отново пауза, сетне прозвуча нейният глас:

— Мисля, че е вярно, Франк. Не знаехме къде сме, представа нямахме… помня само огъня… не зная дори как стана…

Прехапах устни.

— Не се оправдавай — извиках. — Оттогава измина много време. Ще го преживея.

Майк се изсмя.

— Много си сигурен.

— Такъв съм си. Реших да го свършим по лекия начин.

— И кой е той?

— Колко искаш?

— Пари? Уплаши ли се от мен, Франк?

— Дойдох тук да те убия, но няма да го направя, ако Кати те обича. А тя каза, че е така. Хубаво. Щом двамата искате да си живуркате заедно, поне ми се махнете от главата. Колко искаш, за да си вземеш Жулиетата и да изчезваш?

— Коя е тази Жулиета?

— Няма значение. Колко?

— Трябва да обмисля предложението ти — дойде ми неочаквано. Но ще е много, да знаеш. Този път смятам да си поживея добре. Освен това ще си купя разни неща — ще ти приготвя списък. Наистина ли го предлагаш? Да не е някой трик?

— И двамата сме телепати. Предлагам да свалим екраните. Дори настоявам да го сторим.

— Кати ме беше помолила да не те убивам — призна той — и сигурно много ще ми се сърди, ако не я послушам. Съгласен. Тя значи много за мен. Ще взема парите и жена ти и ще те оставя.

— Ужасно съм ти благодарен.

Той се изсмя отново.

— Най-сетне ми проработи късметът. Как предлагаш да процедираме?

— Ако си съгласен, ще ти дам известна сума в аванс, а останалото ще получиш от адвокатите ми.

— Защо пък не? Искам всичко да бъде съвсем легално. Искам един милион, плюс сто хиляди всяка година.

— Това са много пари.

— Не и за теб.

— Само го отбелязах. Добре, съгласен съм. — Чудех се как ли възприема нашата сделка Кати. Ако не беше се променила през последните няколко месеца, би трябвало да й се гади от подобно търгашество. — Още две условия — добавих. — Пей’анецът, Грингрин-тарл, да знаеш, че сега е мой. Имаме си сметки за уреждане.

— Имаш го. Кому е притрябвал? Другото какво е?

— Ник идва с мен — без косъм да падне от главата му.

— Онзи дребният… — той се засмя. — Готово. Дори ще ти призная, че ми беше симпатичен. Това ли е всичко?

— Това.

Първите лъчи на слънцето погъделичкаха корема на небето, а вулканите пламтяха като титанични факли над езерната повърхност.

— Сега какво следва?

— Почакай да предам разговора на другите — отвърнах му аз.

„Грийн Грийн, той е съгласен. Ще получа неговата пай’бадра. Кажи на Ник. Потегляме след няколко часа. Днес по обед пристига моят кораб.“

„Прието, Франк. Идваме при теб.“

Сега оставаше само да си изясним отношенията с пей’анеца. Всичко се нареждаше твърде лесно. Повтарях си, че съм длъжен да си отварям очите за някоя измама. И да я имаше обаче, би трябвало да е много фина. Склонен бях да се съмнявам във вероятността за тайно споразумение между Грийн Грийн и Майк. Ако имаше такова, щях да го узная само след няколко минути, когато двамата с Майк свалим телепатичната защита.

И след цялата тази грижлива подготовка да уредим въпроса като двама сговорчиви търговци…

Не зная дали в този момент се изсмях, или изсумтях. Трябва да е било нещо по средата.

Защото бях почувствал, че нещо не е наред. Нещо, неизвестно точно какво. Едно от онези предчувствия, които сме наследили още от пещерната ера или от дърветата. Кой знае, може и от първичния океан. Флопсус засия през прахоляка, дима и мъглата и целият изглеждаше окъпан в кръв.

Над всичко се спусна някакво безмерно спокойствие, утихна дори ветрецът. Изведнъж стомахът ми се сви, сграбчен от лапите на страха, и аз се напрегнах, за да го овладея. Всеки миг от небето щеше да се спусне някаква гигантска ръка и да ме размаже, ала аз лежах неподвижно. Бях завладял Острова на мъртвите, но около мен пламтеше Токийският залив. Сведох очи и надзърнах долу, в Долината на сенките. Навсякъде, докъдето ми стигаше погледът, виждах само неща, за които да скърбя. Потреперих неволно, сетне направих безуспешен опит да се овладея. Не биваше да позволявам на Шандон да забележи страха в душата ми.

— Шандон — извиках, когато осъзнах, че повече не мога да чакам, — свалям защитата. Направи го и ти.

— Дадено.

… И умовете ни се срещнаха, нахлуха един в друг.

— Истина си казвал…

— Ти също…

— Значи се разбрахме…

— Да…

Ала „НЕ!“ проехтя чак от дълбините на света, отекна в небесните кули и закънтя като ехо на гигантски цимбали в умовете ни. През тялото ми премина нагорещена до червено вълна. Изправих се бавно, а крайниците ми бяха твърди и непоклатими като планински вериги. През ивиците от червено и зелено виждах всичко наоколо съвсем ясно, като на дневна светлина. Видях как долу под мен Майк Шандон излезе от хижата и бавно завъртя глава към висините. Накрая очите му срещнаха моите и тогава осъзнах, че казаното, или написаното на онова място, където бях стоял с гръмотевици в ръцете, е било истина: Тогава сблъсъкът е неизбежен… Пламъци… Така да бъде… Мрак. Всичко е било предначертано още от мига, когато съм напускал Хоумфри, други, по-могъщи от нас сили са ни ръководели и насочвали. Дребните спорове, които се бяхме опитали — и успели — да разрешим, се оказаха нищожни и лишени от значение за онези, които сега се разпореждаха е нас.

Разпореждаха се. Да.

Винаги съм смятал, че Шимбо е изкуствено създаден образ, могъщо внушение на пей’анската религия, алтернативна индивидуалност, до която прибягвах, когато конструирах светове. Но и никога досега не бе имало сблъсък между моята воля и неговата. Той се явяваше само когато го виках, свършваше си работата и изчезваше.

В нито един случай той не беше поемал управлението спонтанно, по свое желание, нито пък чрез използването на сила. Може би дълбоко в себе си исках да вярвам и вярвах, че той е бог, просто защото ми се щеше да вярвам, че някъде, някога е имало Бог, богове, божества — напълно естествена склонност към първичната одухотворяваща сила, обясняваща и моите собствени паранормални способности. Не зная. Наистина не зная… Веднъж, когато той се появи, изригна толкова ослепителна светлина, че аз извиках — без никаква причина. По дяволите, това не е отговор. Просто не мога да го обясня.

И така ние стояхме и се измервахме с погледи — двама врагове, пионки в ръцете на древни противници. Представих си изненадата на Майк от този неочакван обрат. Опитах се да установя контакт е него, но способностите ми сякаш се бяха изпарили.

Едва сега забелязах, че небето е закрито от облаци, и незабавно осъзнах какво предвещава това. Земята под краката ми едва забележимо потрепери и това също предвещаваше нещо.

На един от нас предстоеше да умре, макар никой от двама ни да не го желаеше.

„Шимбо, Шимбо — повиках го аз в себе си, — Господарю на Абаносовата кула, трябва ли да стане така?“

… Още докато го казвах, си дадох сметка, че отговор няма да има — защото и връщане назад вече нямаше.

Затрещяха гръмотевици, в началото тихи и далечни, като удари на тъпан.

Станаха по-ярки и светлините над езерото.

А ние стояхме в двата края на определеното за схватка поле, край нас се люшкаха вълни от светлина, обгръщаха ни мъгли, изпъстрени с точици пепел, и Флопсус побърза да скрие лика си зад облаците.

Всяка сила се нуждае от известно време, за да достигне критичната си точка на действие, особено когато е чакала твърде дълго желания миг. Усещах как в мен се прехвърля силата от най-близкия енергоизточник, как ме изпълва като гигантски прилив. Стоях неподвижно, неспособен да помръдна дори едно мускулче на тялото си или да затворя очи пред погледа на другия. В изкривената светлина забелязах, че той от време на време премигва, видях зад него и очертанията на онзи, който ми бе известен като Белион.

Чувствах, че едновременно се смалявам и уголемявам, и трябваше да мине още много време преди да осъзная, че този, който се смалява и става все по-пасивен, съм аз — Франсис Сандоу. Ала същевременно долавях раждащите се във върховете на пръстите ми светкавици, същите, които раздираха небосвода високо над мен, очаквайки да бъдат съсредоточени във фокус, преди да ударят земята, и това бях аз: Шимбо, Гръмовержецът от Абаносовата кула.

Сивкавият конус вляво от мен бе разцепен почти до основата и отвътре бликна пламтяща лава, която изтичаше право във водите на Ахерон сред пронизително съскане и огромни облаци пара. Отново раздрах небето с моите хаотични ослепителни щрихи и ги запратих надолу, към светещия облак под мен. Вятърът се усили и дъждът заплющя.

Той беше сянка, лишена от плът и материя, сетне, когато светлината угасна, пак се изправи пред мен — моят древен враг. Хижата зад него гореше като факла и някой наблизо изкрещя: „Кати!“

— Франк! Да бягаме! — повика ме зеленокожият човек, а джуджето само ме теглеше за ръкава, но аз ги пометох встрани и пристъпих първата крачка към своя противник.

Нечие съзнание докосна моето, сетне това на Белион — почувствах го по начина, по който отскочи от него. После зеленият човек нададе болезнен вик и задърпа джуджето назад.

Моят противник също направи първата крачка и земята потрепери под него, а на някои места се пропука и хлътна.

Вятърът го блъскаше яростно, докато направи втората, и той се строполи на земята, отваряйки под себе си пукнатини. При втората крачка аз също се строполих и почвата под мен поддаде.

Докато лежахме, каменният гръбнак на острова се разцепи по дължина и отвътре бликна гъст дим.

Когато се изправихме и пристъпихме за трети път неочаквано се озовахме на съвсем равна площадка. Аз раздробих едрите скални отломъци край него с четвъртата си крачка, а с неговата той запрати няколко канари към мен. С петата дойде вятърът, с шестата дъждът, а с неговите се раздвижиха огънят и земята.

Вулканите озариха ниското небе и се счепкаха с моите светкавици за надмощие във въздуха. Ветровете пришпорваха вълните на езерото под нас, а ние продължавахме да потъваме към тях с всяко разтърсване на острова. Чувах прибоя им, в ушите ми свистеше вятърът, кънтяха гръмотевици и експлозии, дъждът плющеше. Част от покрива на хижата зад гърба на моя враг се срина, но постройката продължаваше да гори.

При дванадесетата крачка се вдигнаха циклони, а с неговата целият остров започна да се люлее и пропуква, димът струеше на гъсти талази от пукнатините.

Сетне нещо ме докосна по начин, по който никога досега не бях докосван, и аз се огледах да потърся причината.

Зеленият човек се бе покатерил върху една канара и държеше пистолет. Същият, който допреди миг си лежеше кротко в кобура ми, твърде немощен, за да промени с нещо разпределението на силите.

Насочи го първо към мен. Сетне ръката му трепна и преди да успея да го ударя, го завъртя надясно.

От дулото изригна светлинен сноп и моят противник се строполи.

Спаси го движението на острова. При следващия трус краката на зеления човек се подкосиха и той изпусна оръжието. И тогава моят противник се изправи отново, ала дясната му ръка остана на земята. Наведе се, сграбчи я за китката с лявата и пристъпи към мен.

Под нас започна да се разтваря бездна и в този миг видях момичето.

Беше излязла от горящата хижа и тичаше встрани от мен, към мястото, където пътеката свършваше. Изведнъж спря, обърна се и се загледа в нашия бавен танц, докато се приближавахме един към друг. Бездната я доближи, разкъса земята под нея и внезапно от гърдите ми се изтръгна вик, защото знаех, че не мога да я стигна навреме.

… Викът отекна в скалите, аз потреперих и се втурнах към нея, защото Шимбо беше изчезнал.

— Кати! — изкрещях повторно.

Тя се олюля и полетя напред.

… Изневиделица се появи Ник, хвърли се към ръба на пропастта и я стисна за китката. За един съвсем кратък миг повярвах, че ще успее да я задържи.

Съвсем кратък…

Не че му липсваше сила, за да успее. Имаше я, дори предостатъчно. Всичко опираше до неща като тежест, равновесие и инерция.

Чух го да проклина, когато двамата полетяха надолу.

Тогава вдигнах глава и се извърнах към Шандон. Сърцето ми кипеше от смъртоносен гняв. Посегнах за пистолета и си спомних, като в просъница, какво се бе случило с него.

Гигантска каменна лавина се стовари върху ми и ме прикова към скалата, когато той направи следващата крачка. Опитах да се подпра на коляно, но почувствах, че бедрената ми кост поддава под неимоверната тежест и се строполих. Трябва да съм изгубил съзнание за миг, но болката светкавично ме върна към действителността. Междувременно той беше пристъпил още крачка напред, с което се озова съвсем близо, а светът около мен се бе превърнал в същински ад. Погледнах към кървящото чуканче на ръката му, надзърнах в тези маниакалнодепресивни очи, в устата, полуотворена, готова да се разсмее или проговори, вдигнах лявата си ръка, подкрепих я с дясната и повторих добре познатия ви жест. Изкрещях от изгаряща болка във върховете на пръстите си и неочаквано главата му падна от раменете, подскочи веднъж и се изтърколи край мен — все още с широко отворени и втренчени очи — за да последва моята съпруга и най-добрия ми приятел в бездната долу. Останалото се строполи в краката ми и аз останах да го гледам, докато накрая мракът погълна и мен.