Роджър Зелазни
Островът на мъртвите (4)

III

Двамата с Луис Бригс се разглеждахме над останките от вечерята на просторната маса, край която се бяхме разположили. Според документите за самоличност, които ми показа, той работеше като специален агент в Централния разузнавателен отдел. Приличаше на старателно избръсната маймуна. Беше съсухрен, дребен, с втренчени немигащи очи и изглежда, с трепет очакваше в най-скоро време да му връчат заповедта за пенсиониране. Докато се представяше, взе да заеква развълнувано, но вечерята, изглежда, го поотпусна и заекването изчезна.

— Яденето беше великолепно, мистър Сандоу — похвали ме той. — Ако ми позволите, ще отворя въпрос за онова, което ме е довело тук.

— Щом е така, да се качим горе и да излезем на чист въздух, докато разговаряме.

Надигнахме се, взехме чашите и го поведох към асансьора.

Пет секунди по-късно кабината ни изплю в градината на покрива. Махнах с ръка към шезлонгите под приведения кестен.

— Какво ще кажете да седнем там? — попитах го. Той кимна и се настани. От здрача повя хладен ветрец, ние поехме от него и го издишахме обратно.

— Много впечатляващо — одобри той градината, която тънеше във вечерни сенки. — Говоря за начина, по който задоволявате всички свои прищевки.

— Конкретната прищявка, в която се намираме в момента, е изградена така, че да попречи на каквито и да било опити за подслушване — включително от въздуха.

— О, тази мисъл не ми беше хрумнала.

Предложих му пура, която той отказа. Аз обаче запалих, след това го попитах:

— Та какво всъщност искате от мен?

— Ще се съгласите ли да ме придружите обратно до Земята и да разговаряте с моя шеф?

— Не — отвърнах. — Отговарял съм на този въпрос поне дузина пъти в писмена форма. Земята ми действа на нервите. Ето защо предпочитам да живея тук. Земята е пренаселена, бюрократична, гъмжи от болести и страда от прекалено много масови психози, за да се занимавам да ги квалифицирам. Каквото и да е намислил да ми каже вашият шеф, мога да го чуя от вас, а отговорът ми ще му занесете сам.

— Обикновено подобни въпроси се обсъждат на по-високо ниво.

— Съжалявам, че е така. Ако е нужно, готов съм да поема разходите за една куриерограма.

— Отговорът ще бръкне твърде дълбоко в бюджета на Отдела — рече той. — Нали разбирате, все не достигат пари.

— За Бога, ще платя и отговора, щом трябва! Готов съм на всичко, стига да ме отървете от тези купища хартии, с които тъпчете пощенската ми кутия!

— Не, моля ви! — вдигна ръце той и в гласа му долових паническа нотка. — Само ще ни създадете допълнителни неприятности. Смилете се над горките чиновници, които и без това се трудят денонощно, за да изчислят разните там плащания.

Това ме накара да се разплача — мислено — за нещастната майка Земя и за нейните необясними феномени. Ражда се правителство, процъфтява, храни се от плодовете на национализма и стриктно бди над неприкосновеността на границите, сетне настава време за консолидация, за разделение на работната сила, преразпределяне на властта и за ново управление — все неща, за които вече е говорил Макс Уебър. Та пак според него, бюрокрацията е необходимо условие за еволюцията на всички държавни институции и той я смята за положителна, сиреч градивна сила. Иначе казано, за нещо необходимо и полезно. Може и да е необходима, но аз бих поставил запетайка след тази дума и бих добавил „Божичко“, за да завърша с удивителна. Защото в историята рано или късно настъпва време, когато всяка бюрокрация неизбежно започва да пародира собствените си функции. Вижте само какво направи разпадането на великата австро-унгарска машина с бедния Кафка, или руската с Гогол. Просто ги накара да си изгубят нещастните умове, а ето че сега пред мен седеше човек, който бе оцелял под натиска на една неизмеримо по-могъща бюрократична машина, чиито дни съвсем не изглеждаха преброени. Според мен това означаваше, че интелигентността му е малко под средната, че е емоционално ограничен или е съмнителен в нравствено отношение, освен ако не е някой надарен с желязна воля мазохист. Оприличих го на безполова биологична машина, съчетала в себе си най-лошото от бащата-образ и майката-образ — сиреч сигурността на утробата с авторитетността на всеведущия водач. Ето защо беззвучно плачех за теб, майчице Земя, в този момент от безспирния парад, наречен Време — докато клоуните минаваха край мен и всички останали си даваха сметка, че сърцата им са разбити.

— Кажете ми тогава какво искате от мен и аз ще ви отговоря — рекох аз.

Той бръкна във вътрешния си джоб и извади запечатан плик, покрит с безброй щампи, шнурчета и марки, които дори не си дадох труда да разглеждам.

— Инструктиран бях да ви го предам в случай, че откажете да ме придружите до Земята.

— А ако се бях съгласил още в началото, какво щяхте да направите с него?

— Да го върна на моя шеф.

— За да ми го предаде лично той, така ли?

— Вероятно.

Скъсах плика, извадих отвътре самотния лист и го разгледах внимателно с присвити очи. Върху него имаше списък от шест имена. Постарах се да запазя поне привидно самообладание.

Имената принадлежаха все на хора, които бях обичал или мразил, преди, разбира се, да попаднат в рамката на некролога.

Освен това бях виждал лицата на всичките съвсем скоро — върху снимките, които някой непрестанно ми пращаше.

Пуснах замислено облак дим, сгънах листа, пъхнах го обратно в плика и го метнах върху масичката между нас.

— Какво означава това? — попитах след известно време.

— Имаме съмнения, че всички хора от списъка са потенциално живи — отвърна той. — Ще ви помоля да го унищожите в най-скоро време.

— Това добре — кимнах. — Но защо потенциално?

— Защото техните ментални записи са били откраднати.

— Как?

— Не знаем.

— Защо?

— И това не знаем.

— И дойдохте при мен?

— Защото сте единствената връзка, на която попаднахме. Само вие ги познавате всичките… достатъчно добре.

Първата ми реакция бе на недоверие, но аз я прикрих и не отвърнах нищо. Менталните записи са единственото нещо в цялата вселена, което винаги съм смятал за неприкосновено и недостижимо. Трийсет дни трае тяхното съществуване — след което те изчезват завинаги. Веднъж направих опит да се сдобия с подобен запис, но се провалих. Пазачите им са неподкупни, трезорите, в които се съхраняват — недостъпни.

Това е една от причините, заради които вече не посещавам Земята. Хич не ми се нрави идеята да нося в главата си ментална пластина — дори временно. На местните жители тя се имплантира още при раждане и според закона те са длъжни да я носят, докато не решат да напуснат Земята. Същото важи и за посетители, които смятат да останат по-продължително време.

Предназначението на всяка подобна пластина е да се синхронизира с електромагнитната матрица на нервната система. В нея се записват непрестанно менящите се синусоиди на човешката личност и в този смисъл тя е уникална толкова, колкото са и пръстовите отпечатъци. Единствената й функция е да снеме последния подобен отпечатък на матрицата в момента на смъртта. Така смъртта е спусъкът, задействащият механизъм, куршумът е душата, а целта е една машина. Тя е с огромни размери и мощности и записва излъчения сигнал върху касетка, която се побира на дланта ви и тежи няколко грама — което не пречи вътре да е съхранено всичко, което някога е бил или е мечтал да бъде един човек. След тридесет дни касетката се унищожава. Това е всичко.

Освен в няколко строго засекретени случая през последните няколко века. Защото крайната цел на тази сложна и скъпа система е следната: съществуват личности, чиято внезапна и неочаквана смърт би могла да лиши райската градина на човечеството от изключително полезна информация за икономиката, технологиите и националния интерес на планетата Земя. Именно на Менталната система се разчита, за да се възстанови изгубената по този начин безценна информация. Но дори гигантската машина не е в състояние да извлече самостоятелно цялата налична информация от записаната матрица. Ето защо всеки носител на ментална пластина предава на съхранение предварително микроскопичен образец от собствената си мозъчна тъкан. Веднага след смъртта касетката със записа и образецът се събират на едно място и престояват там трийсет дни, след което обикновено биват унищожени. В случай че информацията в менталния запис потрябва, образецът се изважда от хладилника и въз основа на генетичната му структура се изгражда ново тяло (всичко това в специален кувьоз за ускорен растеж) и това тяло дублира оригинала във всичко, освен в мозъка, който е tabula rasa. След което върху него се наслагва записаната матрица и така получената личност притежава всички спомени на своя първообраз до самия момент на смъртта. Едва тогава тя е в състояние да даде информацията, която Световният конгрес е преценил като изключително важна, за да издаде нареждане за ментално възстановяване. Както вече споменах, на организацията е осигурена изключително надеждна охрана, а самата тя се помещава в специално изградена за целта непристъпна крепост в Далас.

— Да не мислите, че аз съм откраднал записите?

Той кръстоса крака и отмести поглед.

— Няма да отречете, че някои от фактите по този случай водят до вас, нали?

— Да. Но не съм го направил.

— Ще признаете ли също така, че веднъж вече сте били подследствен по обвинение в опит за подкупване на държавен служител и кражба на записа на вашата първа жена, Кати?

— Този факт е обществено достояние, така че не виждам смисъл да го отричам. Но обвиненията срещу мен бяха анулирани.

— Така е — защото не се боите от лошата репутация, в състояние сте да си осигурите добри адвокати, а и опитът ви се провалил. По-късно обаче споменатият запис е изчезнал и трябваше да минат години, преди да установим, че не е бил унищожен според програмата. Не успяхме по никакъв начин да свържем изчезването му с вас, а и не бяхте под наша юрисдикция в мястото, където се бяхте настанили, така че нямаше как да сложим ръка върху вас.

Последното ме накара да се засмея. Аз също разполагах със своя шпионска мрежа.

— И какво, според вас, съм сторил със записа, след като съм се сдобил с него?

— Вие сте заможен човек, мистър Сандоу — един от малцината, които могат да си позволят да дублират машината, необходима за менталното възстановяване. Като се има предвид и подготовката ви…

— Признавам, че навремето имах подобна идея. За съжаление не съумях да се сдобия със записа и повече не повторих опита си.

— Как тогава ще обясните тези случаи? Следващите кражби, извършени в продължение на няколкостотин години, също са на ментални записи на ваши приятели — и врагове.

— Не съм длъжен да ви давам обяснения — отрязах го аз. — Едно обаче ще ви заявя съвсем искрено: това не е моя работа. Вашите записи не са у мен, а и никога не са били. Нямам представа по какъв начин са изчезнали. От вас научих, че ги няма.

Боже мили! Наистина бяха именно те, шестимата!

— Ако приемем за момента, че говорите истината — отвърна той, — имате ли в такъв случай представа кой може да проявява подобен изключителен интерес към споменатите личности?

— Нямам никаква представа — отвърнах, втренчил поглед в Острова на мъртвите, разкрил се в този момент пред мисления ми взор. В най-скоро време трябваше да открия отговора на този въпрос.

— Ще ми се да подчертая пред вас — продължи Бригс, — че този случай няма да бъде приключен, докато не узнаем със сигурност мястото, където се съхраняват записите.

— Сигурен съм — кимнах. — Имате ли нещо против да ми кажете колко неприключени случаи водят понастоящем вашите деловодители?

— Точната цифра няма особено значение. Важен е принципът. Ние никога не се отказваме.

— Попитах, защото съм чул, че не са никак малко — отвърнах язвително. — И че много от тях ви създават сериозни проблеми.

— Да разбирам ли, че отказвате да ни сътрудничите?

— Не отказвам. Просто нямам възможност.

— И няма да се върнете на Земята с мен?

— За да чуя от вашия шеф същото, което ми разправяхте досега? Не, благодаря. Кажете му, че съжалявам. Предайте му също, че бих желал да помогна, но не виждам с какво.

— Ваша воля. Май е време да си вървя. Благодаря за вечерята.

Той се надигна.

— Ако искате, останете да преспите — предложих любезно. — Ще ви осигуря чудесно меко легло, преди утре да ви изритам.

Той поклати глава.

— Съжалявам, но не мога. Работя на час и от мен се очаква незабавен доклад за работата.

— Как ли ви изчисляват работните часове, докато сте в хиперпространството?

— Много е сложно — отвърна той.

* * *

Не ми оставаше друго, освен да чакам пощальона. Това е масивна факс машина, която събира всички изпратени до Хоумфри съобщения, превръща ги в писма и ги прехвърля на автосекретаря, който пък ги сортира и пуска в съответните приемни устройства. Докато чаках, се заех с подготовката за посещението си в Илирия. Освен това проследих всяка стъпка на Бригс до момента на отпътуването му. Видях го с очите си как се качва на раздрънкания си кораб и не откъснах поглед от монитора, докато не пресече границата на планетарната система. Някой ден можеше пак да се срещнем с него — или с неговия шеф — стига да откриех истината за случилото се и да успеех да се завърна. Очевидно беше, че който и да е тайнственият непознат, дето така упорито ме кани на Илирия, това, което ми готви там, не е тържествено посрещане. По тази причина подготовката ми се състоеше предимно от избор на оръжия. Докато ровичках арсенала от смъртоносни механизми, неусетно отново се замислих за менталното възстановяване.

Бригс естествено беше съвършено прав. Само изключително богат човек би могъл да се снабди със система, дублираща тази в даласката крепост. Нужни бяха също така и учени, за да се справят с техниката на изпълнение, която беше строго засекретена. Опитах се да намеря подходящи кандидати сред моите съперници. Дъглас? Не. Мрази ме, вярно, но едва ли е способен на толкова изкусна операция, за да ми види сметката. Крелсон? Би го направил, ако имаше възможност, но аз го държах под непрестанно наблюдение и бях сигурен, че не е подхващал операция с подобни мащаби. Лейди Куайл от Ригел? Нея пък я гонеше старческото слабоумие. Отдавна дъщерите й се разпореждаха с нейната империя и със сигурност не биха похабили толкова усилия заради някакво си отмъщение. Кой тогава?

Прегледах всички архиви и записи, но никъде не открих данни за скорошни прехвърляния на огромни парични средства. Изпратих куриерограма до Централната регистрационна служба на местния звезден регион. Отговорът им обаче беше изпреварен от този на Мерлинг на съобщението ми от Дрискол.

„Тръгвай веднага за Мегапей“ — се казваше вътре и това бе всичко. До една липсваха всички официални и живописни характерни черти на пей’анския стил. Само това кратко и простичко изречение. Явно въпросът не търпеше отлагане. Или Мерлинг бе по-зле, отколкото предполагах, или разследванията ми в тази насока бяха засегнали нечия златна жила.

Наредих всички съобщения до мен да бъдат прехвърляни незабавно на Мегапей, Мегапей, Мегапей и потеглих.