Роджър Зелазни
Островът на мъртвите (1)

Оставих „Модел Т“ в издължена, елиптична орбита отвъд най-далечната луна, прегледах за последен път въздухолета и отидох да си събера багажа. Взех ултразвуков душ и облякох черна риза и панталон — и двете от водонепроницаема материя, чието название все не успявам да запомня, въпреки че фабриката отдавна ми принадлежи. Навлякох обувки, с каквито, предполагам, се тръгва на бой, макар всички в наше време да ги наричат планинарки, и пъхнах вътре крачолите на панталона. След това затегнах мекия кожен колан, от който стърчаха две миниатюрни дръжки — всъщност накрайниците на телта за душене, сложих си отгоре втори колан с кобур, в който бях пъхнал лазерен пистолет, а за допълнителна коледна украса накачих с халкички дузина ръчни гранати. На шията ми висеше златен медальон с осколъчна граната вътре, а на дясната си китка пристегнах хронометър, нагласен по местното време, който изстрелваше струйка парализиращ газ, когато стрелката сочи девет и аз изтегля оста. В джобовете пъхнах носна кърпа, гребенче и за късмет, останките от заешко краче, което сигурно беше на хиляда години. Ето, че бях готов.