Роджър Зелазни
Островът на мъртвите (7)

VI

Най-много ме дразнеше фактът, че ще трябва отново да повторя всичко това. Съвсем скоро обаче към раздразнението започна да се добавя и страх. Веднъж вече Шандон бе сгрешил, оставяйки се да го ръководят чувствата. Със сигурност втора подобна грешка нямаше да има. Той беше силен и изключително опасен човек, а сега, както изглежда притежаваше нещо, което го правеше още по-опасен. На всичко отгоре лично аз го бях уведомил за присъствието си на Илирия, изпращайки онова съобщение до Грийн Грийн.

— Ти си забъркал тази каша — казах на пей’анеца — и сега ти ще ми помогнеш да я оправим.

— Не те разбирам — отвърна той.

— Подготвил си ми клопка, а ето че и двамата паднахме в нея. Така че, ако искаш да се измъкнеш, ще трябва да се поизпотиш.

Той се засмя.

— Съжалявам, но моят път води в противоположна посока. Няма да направя и крачка назад доброволно, а като пленник едва ли ще ти бъда от полза. По-скоро ще съм прът в колелата.

— Имам три избора. Мога да те убия още сега, да те оставя да си вървиш или да ти позволя да дойдеш с мен. Първият засега отпада, тъй като мъртъв не ми носиш никаква файда. Ако решиш да си вървиш, аз ще продължа — сам. Постигна ли онова, което съм намислил, ще се върна на Мегапей. Там ще разкажа на всички как се е провалило твоето повече от столетие подготвяно отмъщение срещу един землянин. Ще разкажа как си зарязал своя план и си избягал само защото друг човек от същата раса те е накарал да напълниш гащите. Решиш ли след това да си търсиш жена, ще трябва да обикаляш доста надалеч — а дори там мълвата рано или късно ще те застигне. Никой вече няма да те нарича дра, въпреки богатството ти. Мегапей ще откаже да прибере тленните ти останки, когато умреш. Никога повече няма да чуеш звъна на приливната камбана със съзнанието, че я удрят в твоя чест.

— Дано слепите чудовища, дето пълзят по дъното на голямото море и озаряват всичко със сиянието на грамадните си търбуси, някой ден да се наслаждават на вкуса на твоя костен мозък — отвърна злобно той.

Пуснах облаче дим, престорих се, че не съм го чул, и додадох:

— … та ако продължа по пътя си и бъда убит в предстоящата схватка, нима смяташ, че той ще ти позволи да избягаш безнаказано? Не надзърна ли поне веднъж в мислите на Майк Шандон, докато се биеше с него? Не ми ли каза одеве, че си успял да го раниш? Не знаеш ли, че той не е човек, който би забравил подобно нещо? Той не е изтънчен като вас, пей’анците, и съвсем не възнамерява да ти го върне някой ден с необходимия финес. Просто ще те преследва, докато те стигне, а после ще ти изпие кръвчицата. Така че дали аз ще спечеля или ще загубя, за теб няма особено значение — и в двата случая те чака позор или смърт.

— Добре де, какво ще стане, ако се съглася да дойда с теб и да ти помогна?

— Ще забравя за отмъщението, което ми готвеше. Ще ти докажа, че не е имало никаква пай’бадра, никаква първопричина за оскърбление, така че ти ще можеш да се оттеглиш с чест. Няма да търся отплата и всеки ще си върви по пътя, свободен от задължения към другия.

— Не — поклати глава той. — Фактът, че ти беше Назован, за мен е неоспорима пай’бадра. Не приемам предложението ти.

— Ами хубаво тогава — свих рамене аз. — Само че след като чувствата и намеренията ти вече са ми добре известни, мисля, че и за двама ни ще бъде безсмислено да подготвяме отмъщения по класическия начин. Изгубено е най-ценното — онзи последен, сладък миг, в който жертвата най-сетне осъзнава, че изпълнява главната роля в нечий чужд план за възмездие и се досеща кой е неговият създател и каква е пай’бадрата. Но ако се съгласиш да ми помагаш, аз ще ти простя и ще се погрижа да ти осигуря така желаното от теб удовлетворение. Ще ти дам възможност да ме унищожиш — схватката, разбира се, ще се проведе на равни начала, така че и аз ще разполагам със същата възможност. Какво ще кажеш за това?

— Какво всъщност си намислил?

— Нищо конкретно. Но смятам, че ще се договорим за начина.

— А какви гаранции можеш да ми дадеш?

— Кълна се в Името, което нося.

Той се обърна, помълча малко, сетне произнесе:

— Съгласен. Ще дойда с теб и ще ти помогна.

— В такъв случай предлагам да се върнем в моя лагер и да се настаним удобно. Има някои неща, за които ми се ще да ми разкажеш по-подробно.

Обърнах му гръб и закрачих през гората. Когато стигнах лагера, прибрах палатката и проснах одеялото така, че и двамата да седнем на него. Хвърлих няколко съчки в огъня.

Земята се разтърси едва забележимо преди да се настаним.

— Ти ли го направи? — попитах го аз като махнах с ръка на северозапад.

— Донякъде.

— Защо? Опитваше се да ме изплашиш?

— Не теб.

— И какво — Шандон стресна ли се?

— Колкото и ти.

— Я ми разкажи какво точно е станало.

— Първо, по въпроса за нашата уговорка — рече той, — току-що ми хрумна едно контрапредложение. Уверен съм, че ще ти се стори интересно.

— И какво е то?

— Ти отиваш там, за да спасиш приятелите си. — Той посочи с ръка. — Какво ще кажеш, ако успееш да го направиш, без да се излагаш на риск? Ако избегнеш срещата с Майк Шандон. Не ти ли се струва по-приемливо? Или настояваш да има кръвопролитие?

Седях и обмислях идеята му. Ако оставя Шандон жив, рано или късно ще ме проследи. От друга страна, ако можех да получа сега това, което исках, без да се срещам с него, бих могъл да намеря безброй безопасни начини, за да го извадя от играта по-късно. И все пак бях дошъл на Илирия, за да се срещна с един изключително опасен противник. Какво значение имаше смяната на имената или лицата?

— Добре де, казвай, каквото имаш да казваш.

— Хората, които търсиш — поде той, — са тук единствено благодарение на мен. Вече знаеш как съм успял да го постигна. Използвах техните записи. Тези записи са в идеално състояние и само аз зная къде се намират. Вече ти обясних как точно се сдобих с тях. Правил съм го веднъж, ще съумея да го направя и сега. Мога да прехвърля записите тук незабавно, стига да го пожелаеш. После двамата се махаме от Илирия, а на теб остава да върнеш отново телесните обвивки на твоите хора. Щом се качим на кораба, ще ти покажа къде е Майк Шандон, за да го бомбардираш, без да се излагаме на опасност. Не ти ли се струва по-просто и най-вече — по-безопасно? А нашите противоречия ще уредим по-късно — така, както се уговорихме.

— Има две дупки в плана ти. Едната е, че няма да разполагам със записа на Рут Ларис. Втората, че ще трябва да изоставя своите приятели — какво значение, че след това пак ще им върна живота, когато веднъж вече съм ги зарязал и предал?

— Аналозите, които ще възстановиш, няма да имат спомени за това.

— Не там е въпросът. Те съществуват сега. Съвсем истински са — като теб и мен. Няма никакво значение, че могат да бъдат наново дублирани. Те са на Острова на мъртвите, нали?

— Да.

— Следователно, реша ли да унищожа Шандон, ще си отидат и те, прав ли съм?

— Напълно. Само че…

— В такъв случай отхвърлям предложението.

— Това е твое право.

— Да имаш други предложения?

— Не.

— Добре. След като изчерпа всички възможности да избегнеш темата, кажи ми какво се случи между теб и Шандон.

— Той е Назован с Име.

— Какво?

— Сянката на Белион стои зад него.

— Това е невъзможно. Тези неща не стават току-така. Първо, той не е конструктор…

— Търпение, Франк, изслушай обясненията ми. Изглежда, има някои неща, които дра Мерлинг не ти е казвал никога. Напълно обяснимо, като се има предвид, че си падаше малко ревизионист… Сигурно знаеш — продължи той, — че не е задължително да си Назован, за да проектираш и конструираш светове.

— Разбира се, че е задължително. Това е преди всичко абсолютно необходим психологически способ за освобождаване на подсъзнателния потенциал, който има ключово значение в някои определени етапи на работата. Човек трябва да умее да се чувства като божество, за да действа божествено.

— Тогава защо аз също мога да върша вашата работа?

— Не бях чувал нищо за теб преди да станеш мой враг. Не съм виждал и нещо сътворено от теб, освен това, което ни заобикаля сега и се подхранва от моята работа. Но то по-скоро е доказателство, че не можеш да твориш. Хич не те бива в занаята.

— Може и да си прав — отвърна той. — Както и да е, по-важното е, че умея да контролирам необходимите процеси.

— На това може да се научи всеки. Одеве говореше за креативното композиране, за което явно има още много да учиш.

— Говорех за пантеона на Штрантри. Предполагам знаеш, че той съществува още отпреди да се появят конструкторите.

— Зная, разбира се. Е, и?

— Ревизионистите, като дра Мерлинг и неговите предшественици, използват старата религия в ежедневната си работа. Те не я възприемат такава, каквато е, а гледат на нея като на психологически способ — както и ти я нарече одеве. Твоето посвещаване за Гръмовержец беше само начин да се постави под контрол подсъзнанието ти. Всеки фундаменталист би оценил тази идея като богохулство.

— Ти фундаменталист ли си?

— Да.

— Тогава защо си чиракувал доброволно на едно учение, което смяташ за еретично?

— За да бъда Назован с Име.

— Опасявам се, че ме изгуби като слушател.

— Исках името, а не учението. Причините, които ме подтикваха, бяха религиозни, а не икономически.

— Но нали това е само един психологически способ…

— Тъкмо там е въпросът! Че не е само способ. Става дума за древна церемония и затова, че резултатът — личното общуване със съответното божество — е съвсем реален. Той е нещо като посвещаване в сан за висшите штрантрийски свещеници.

— Щом е така, защо не се отдаде на пост и изпълняване на свети заповеди, вместо да строиш светове?

— Защото само един Назован с Име може да извърши това посвещаване, а в момента всичките двадесет и седем Назовани са ревизионисти.

— Двадесет и шест — поправих го аз.

— Двадесет и шест?

— Дра Мерлинг вече лежи в подножието на планината, а Лоримел Многоръкия обитава щастливото нищо.

Той склони глава и потъна в почтително мълчание.

— Един по-малко — промълви накрая. — Помня ги още от времето, когато бяха четиридесет и трима.

— Колко жалко.

— Така е.

— Та защо искаше да бъдеш Назован?

— За да мога да стана свещеник, а не конструктор на светове. Само че ревизионистите нямаха никакво желание да ме допуснат сред тях. Оставиха ме да завърша обучението си, но после ме отхвърлиха. А за да ме оскърбят още повече, вместо мен посветиха човек, който даже не принадлежи към нашата раса.

— Разбирам. Затова значи си ме набелязал за отмъщение.

— Именно.

— Е, сигурно знаеш, че вината не е моя. Дори ще ти призная, че едва сега научавам от теб някои подробности от тази история. Все си мислех, че за истинските привърженици на штрантризма сановете и почестите нямат особено значение.

— Сега обаче разбра, че грешиш. Освен това искам да знаеш, че не изпитвам лична неприязън към теб. Като отмъщавам на теб, всъщност целя да накажа онези, които извършиха това богохулство.

— Защо тогава си се занимавал с конструиране, след като го смяташ за богохулство?

— Конструирането на светове не е безнравствено. Това, което пробужда гнева ми, е подчиняването на истинската религия на тази единствена цел. Самият аз не нося Име в ортодоксалния смисъл на този термин, което не ми пречи да получавам доста добро възнаграждение за същата дейност. Защо тогава да не я върша?

— Май си прав, както представяш нещата — кимнах сговорчиво аз, — пък и щом ти плащат добре. Каква обаче е връзката ти с Белион и тази на Белион с Майк Шандон?

— Грях и отплата, казано накратко. Една нощ се посветих сам в духовния сан, в храма в Прилбей. Знаеш как става — извършваш жертвоприношението, произнасяш необходимите слова и тръгваш покрай външната стена на храма, като отдаваш почит на всяко божество — докато някоя плочка засияе пред теб и почувстваш как те изпълва силата, и разбереш, че това ще бъде Името, което ти предстои да носиш.

— Знам.

— С мен това се случи пред светилището на Белион.

— Значи сам се посвети?

— По-скоро той ме посвети, със своето Име. Не исках да е той, защото е разрушител, а не съзидател. Надявах се да ме избере Кируор Четириликия, Бащата на Цветята.

— Достатъчно е било да спечелиш благоволението му.

— Вярно, но изглежда, съм подходил грешно. Белион започна да ръководи действията ми дори тогава, когато не го призовавах. Не зная, възможно е тъкмо той да е замислил отмъщението срещу теб, защото носиш името на неговия древен враг. Усещах, че някой се меси в мислите ми, променя ги в друга посока, сега вече — след като ме изостави — го забелязвам още по-ясно. Но тогава всичко беше като през мъгла…

— Как така те е изоставил? Божественото благоволение е доживотно.

— Не и в случаите, когато е извършено самопосвещение. Чувствам, че си е отишъл от мен.

— Значи Шандон…

— Да. Той е един от малцината представители на вашата раса, който умее да общува без думи. Също както и ти.

— Не винаги съм го можел. Силата растеше в мен постепенно, докато се учех при Мерлинг.

— Когато го възкресих, първото, което се мярна в мислите му, бе яростта, че е позволил да загине от твоята ръка. Много бързо след това той овладя чувствата си и се ориентира в обстановката. Мисловните му процеси ме заинтригуваха и аз му позволих по-свободен режим, за разлика от другите, които си оставаха мои пленници. Разговарях с него и му разказах много неща. Той дори участва в подготовката по посрещането ти.

— И от колко време е тук?

— Близо един сплант — отвърна той. (Един сплант се равнява на осем и половина земни месеци). — Горе-долу по това време ги възкресих всичките.

— Защо отвлече Рут Ларис?

— Помислих си, че може да не повярваш в тяхното възкресяване. Не предприе нищо след като ти изпратих първите няколко снимки. Очаквах, че ще тръгнеш да търсиш местата, където са направени, и щях да се забавлявам, докато най-сетне откриеш, че са тук. Но тъй като ти остана пасивен, реших да хвърля по-прясна примамка. Отвлякох един от хората, които значеха нещо за теб в наше време. Ако и сега не беше предприел нищо, щях да ти изпратя съобщение, после още едно и още едно — докато те накарам да се размърдаш.

— Същевременно Шандон е станал твое протеже. И ти си му се доверил.

— Разбира се. Той се оказа изключително ентусиазиран ученик и помощник. Интелигентен е и умее да се харесва. Приятно ми беше да работя с него.

— До съвсем скоро.

— Точно така. Бедата е, че не осъзнах какво се крие зад този негов прекомерен интерес и стремеж към сътрудничество. Съвсем просто — той е споделял желанието ми за отмъщение. Така беше и с някои от другите ти врагове, но те не се оказаха толкова хитри, нито владееха телепатията. А за мен беше приятно да общувам директно с някой.

— И какво предизвика разрива между двете неразделни приятелчета?

— Вчера, когато се започна, още си мислех, че става дума за отмъщението. В действителност обаче е било борба за надмощие. Той се оказа много по-изобретателен, отколкото подозирах. И накрая ме надхитри.

— По какъв начин?

— Докато обмисляхме последните подробности, изведнъж ми каза, че не му харесва начинът, по който бяхме подготвили смъртта ти. Заяви ми, че ставало дума за лично отмъщение и че трябвало той да те убие. Скарахме се. Накрая той отказа да се подчинява на заповедите ми и аз заплаших, че ще го накажа.

Той замълча за миг, сетне продължи:

— И тогава ме удари. Докато се защитавах, гневът ми внезапно се разрази с пълна сила и аз реших да го накажа сурово преди да го премахна напълно. Призовах името, което бях взел, Белион ме чу и се яви. Почерпих сила от близкия енергоизточник и скрит под сянката на моя бог разцепих земята под краката ни и повиках пламъците и стихиите, които обитават сърцето на този свят. Едва не го убих, защото той се олюля за един съвсем кратък миг на ръба на зейналата бездна. Успях да го изгоря доста лошо, но той бързо възстанови равновесие. По-късно осъзнах, че е постигнал замисъла си — беше ме накарал да призова Белион.

— И защо му е било необходимо?

— Той знаеше историята ми, разкрих му я също като на теб. Знаеше как точно съм се сдобил с Име и изглежда, бе подготвил план, който бе съумял да запази в тайна от мен. Но дори и да знаех за него, тази мисъл само щеше да ме забавлява. Нищо повече. Първия път, когато видях какво се опитва да постигне, избухнах в смях. И аз като теб вярвах, че подобни неща са невъзможни. Но се оказа, че греша. Той се съюзи с Белион. Преднамерено беше предизвикал гнева ми и ме беше заплашил, защото е знаел, че само при подобни обстоятелства ще призова Белион — ако разполагам поне с малко време, за да го сторя. Затова се е бил лошо — за да ми осигури това време. Сетне, когато сянката се спусна над мен и аз се изправих в целия си ръст, той се е пресегнал мислено към божеството й двамата започнали да общуват. Заложил е живота си срещу силата, която е можел да овладее. Казал му е: „Погледни ме. Не смяташ ли, че съм по-съвършен преносител от онзи, когото си избрал? Надникни в мен, виж безбройните комбинации в ума ми и уменията на тялото ми. А след като го сториш, може да решиш да изоставиш този жалък пей’анец и да тръгнеш редом е мен до края на дните ми. Призовавам те. Аз съм по-подходящ от всеки друг на този свят да бъда оръдие на целите, които си си поставил, защото и аз като теб се прекланям единствено пред огъня на разрушението. Онзи, който стои сега срещу ми, е слаб по натура, защото би предпочел Бащата на Цветята пред теб. Вземи ме и двамата ще спечелим от този съюз.“

Той отново направи пауза.

— После? — подканих го аз.

— После изведнъж останах сам.

Някъде се обади птица. Скоро на изток щеше да се появи слабо сияние, да избледнее и отново да разцъфне. Загледах се в огъня, но не зърнах никакви изображения.

— Всичко това направо разбива на пух и прах теорията за автономния комплекс — подхвърлих накрая. — Истина е, че съм чувал за прехвърляне на психози между телепата. Може би е станало нещо подобно.

— Не. Двамата с Белион бяхме свързани чрез посвещение. Но той намери по-добър изпълнител на волята си и ме заряза.

— Не съм напълно убеден, че е в състояние да постъпва самостоятелно.

— Ти… един Назован с Име… не вярваш?… Още една причина да те ненавиждам.

— Хайде стига си събирал причини за пай’бадра. Виж докъде я докара с тоя начин на живот. Казах само, че все още не съм убеден напълно. Че не зная със сигурност. И какво стана след като Белион и Шандон сключиха съюз?

— Той отстъпи назад от пукнатината, която ни разделяше. Обърна ми гръб, сякаш повече не съществувах. Опитах се да го докосна мислено и открих, че Белион е при него. Той вдигна ръце и целият остров започна да се тресе. Тогава хукнах, скочих в една лодка на пристана и загребах към брега. Скоро обаче водата около мен закипя. А след това започнаха изригванията. Успях да се добера до брега и когато погледнах назад, от дъното на езерото вече се надигаше вулкан. Виждах съвсем ясно Шандон на острова: стоеше с вдигнати ръце, а въздухът около него бе изпълнен е дим и хвърчащи искри. Сетне тръгнах да те търся. Не след дълго получих и посланието ти.

— Преди това да се случи той умееше ли да извлича сила от енергоизточниците?

— Не, дори не можеше да ги открива.

— А какво стана с другите възкресени?

— Всички са на острова. Някои са упоени, за да не създават проблеми.

— Ясно.

— Може би сега ще промениш намеренията си и ще се съгласиш с моето предложение?

— Не.

Зазоряваше се. Мъглата започна да се вдига, но небето все още бе скрито от облаци. Слънцето подпали краищата им в разноцветни огньове. Вятърът беше пронизващо студен. Мислех за моя ексшпионин и за това как си играе с вулканите и общува с Белион. Точно сега бе моментът да го ударя — когато все още бе запленен от новата си сила. Искаше ми се да го примамя далеч от острова, в някоя част на Илирия, където Грийн Грийн не бе прилагал разрушителната си сила и където всичко живо щеше да е мой съюзник. Ала бях сигурен, че няма да ми позволи да го сторя. Щеше ми се да го отдалеча от другите, но не виждах как бих могъл да го постигна.

— Колко време ти отне да осереш така всичко наоколо? — попитах.

— Започнах преди тридесетина години.

Поклатих глава, станах, ритнах пръст върху огъня и го загасих.

— Ставай. Време е да тръгваме.

* * *

Според древните Скандинавци Гинунгагап е съществувала в самия център на света, в зората на времето, забулена в постоянен здрач. Северният й ръб бил от лед, а южният — от пламък. През всички епохи тези две сили воювали помежду си, докато реките се люшкали из коритата си, а дълбоко в бездната бавно се пробуждал животът. В шумерската митология пък Енки призовал на бой и надвил Тиамат, дракона от морето и по този начин разделил земята от водата. Ацтеките твърдят, че първите хора били създадени от камък, а пламъци в небето станали предвестници на новата епоха. Толкова много разкази има и за края на света: за Страшния съд, Гьотердемерунг, всеобщия термоядрен взрив. Лично аз съм виждал неведнъж да бъдат зачевани и унищожавани светове и хора, метафорично и в действителност, и за мен винаги ще е едно и също. Винаги е огън и вода.

Без значение каква е научната му подготовка, в емоционално отношение човек неизменно си остава алхимик. Той обитава свят на течности, твърди материи, газове и ефекти на топлинно пренасяне, които придружават всяка промяна на състоянието им. Това са нещата, които човек възприема и чувства. Малкото, което му е известно за истинската природа на тези явления, за него е само като върха на айсберг. Така че, когато въпросът опре до ежедневните възприятия от живота — от приготвянето на чаша кафе до вдигането на хвърчило, той се осланя на взаимодействието между четирите природни стихии, известни още от времето на древните философи: земя, въздух, вода и огън. Да погледнем сега истината в очите: въздухът не е кой знае колко очарователен. Признавам, че ненавиждам, когато ми липсва, но той е невидим и докато се държи така, както се очаква от него, може да бъде възприеман за нещо присъщо на естествената среда и затова игнориран. Земята? Проблемът със земята е, че тя издържа на всичко. Въобще твърдите предмети имат склонността да присъстват в нашия живот с монотонно постоянство.

Не е така обаче с огъня и водата. Те са безформени, богати на цветове и освен това са способни на разни чудесии. Пророците например, които отдавна са подушили този факт, твърде рядко си позволяват да предсказват Божия гняв под формата на урагани и свличания на земни маси. Не. Това, което ще чуете от тях, все е свързано с пожари и потопи. Примитивният човек бил вече доста изправил гърбината, преди да се научи как да потушава първите и да се спасява от вторите. Случайно съвпадение ли е, че сме напълнили пъкъла с огньове, а океана с чудовища? Не мисля. И двете са тайнствени и притежават способността да причиняват болка или да убиват. Нищо чудно, че и дузина разумни същества от познатата част на вселената са реагирали по същия начин. Това е алхимичният възглед, за който ви говорех.

Двамата с Кати принадлежим към тази група. Това, което се роди помежду ни, беше бурно, подвижно, тайнствено, пълно с енергия, готово да причинява болка, да създава нов живот и да сее гибел. Тя беше моя секретарка в продължение на две години преди нашия брак — дребно мургаво момиче с изящни ръце, които изглеждаха чудесно на слънце и обожаваха да хвърлят трохи на гълъбите. Бях я наел чрез една агенция на планетата Маел. Когато бях млад, интелигентните момичета, които можеха да пишат на машина, владееха стенографията и умееха да поддържат кореспонденция се харчеха като топъл хляб. С годините тези неща бяха прогресирали още повече, успоредно с растящата нужда от канцеларска работа и нарастващата конкуренция, и когато спрях избора си на нея, бях привлечен най-вече от факта, че притежава признат докторат по секретарология от Института в Маел. Боже мили — първата година беше направо ужасна! Тя автоматизира всички процеси, предизвика хаос в кадровата ми картотека и ме върна с шест месеца назад в кореспонденцията. След като накарах да поправят една архаична пишеща машина от края на двайсети век — срещу значително възнаграждение, аз я научих как да работи с нея, научих я и на стенография и тя стана почти толкова добра, колкото бяха секретарките от двайсети век в големите фирми. Бизнесът се върна към нормалното си състояние и мисля, че ние двамата бяхме единствените, които можеха да разчитат стенографските йероглифи — което вършеше чудесна работа, когато ставаше дума за поверителна информация, и освен това създаваше обща платформа на нашите взаимоотношения. Тя беше като малко ярко пламъче, а аз — като влажно одеяло и неведнъж през онази първа година я карах да избухва в сълзи. Постепенно обаче тя започна да ми става необходима и трябваше да измине доста време, преди да осъзная, че това не е само защото е добра секретарка. Оженихме се и преживяхме шест щастливи години — по-очно шест и половина. Сетне тя загина при един пожар на космодрума в Маями, където ме чакаше, за да отидем на конференция. Имахме двама сина и един от тях все още е жив. Така е с мен — водата винаги е била мой приятел, докато пламъците неизменно са ми отнемали по нещо скъпо.

Въпреки че се чувствам по-близък с водата, отколкото с огъня, моите светове са родени и от двете. Коситус, Нова Индиана, Сен Мартин, Бунинград, Милост, Илирия и всички останали са преминали през неизменния процес на горене, измиване, изпаряване и охлаждане. Сега, докато крачех из горите на Илирия — свят, който създадох да бъде парк, курорт — аз вървях през горите на една Илирия закупена от врага, който крачеше редом с мен, и напусната от хората, заради които я бях създал: щастливите и безгрижни летовници и курортисти, умеещи да се любуват на красотата на природата и да вдъхват уханията на дърветата, планините и езерата. Те си бяха отишли и дърветата, между които се прокрадвахме, вече бяха сгърчени и превити, езерото, което наближавахме, бе замърсено, земята под краката ни бе разкъсана от рани, из които като кръв бликаха огнени пламъци, очаквайки търпеливо — както винаги са ме чакали — моето появяване. Мрачни облаци бяха увиснали в небето, а към тях стремително се носеха вдигнати от вятъра потоци от пепел, които приличаха на огромни ята некролози. Кати сигурно щеше да хареса Илирия, ако я беше видяла в друго време и на друго място. Призля ми при мисълта за нея точно сега, в този момент, когато Шандон бе поел режисурата на представлението. Изругах тихичко и с това разсъжденията ми за алхимията приключиха.

* * *

Вървяхме около час и Грийн Грийн започна да се оплаква от болки в рамото и обща отпадналост. Казах му, че може да разчита на съчувствието ми само докато ме следва. Това го накара да млъкне. След около час му позволих кратка почивка, докато се покатеря на едно дърво, за да огледам местността. Приближавахме се и скоро щяхме да започнем продължително спускане. Мъглата се беше разсеяла и на повече светлина от тази, която имахме в момента, едва ли можехме да се надяваме. Целият бях плувнал в пот, докато драсках нагоре по стеблото на дървото, което бях избрал за наблюдателен пункт. От клоните, които неволно разклащах по пътя си, се сипеше ситна пепел. Започнах да подсмърчам, очите ми пламнаха и се напълниха със сълзи.

Зърнах съвсем ясно най-високата част на острова през короните на дърветата. Вляво от него и още по-назад димеше върхът на прясно образувал се вулкан. Отново изругах, защото нямаше какво друго да сторя, и започнах да се спускам.

Нужни ни бяха близо два часа за да стигнем бреговете на Ахерон.

В гладката повърхност на моето езеро се отразяваха само пламъци и нищо друго. Едри пръски лава и нагорещени скални късове съскаха зловещо, когато попадаха във водата. Чувствах се мръсен, лепкав от пот и пресъхнал от жажда. Вдигнах поглед, за да видя какво е останало от моето произведение. Вълничките, които се плискаха в краката ми, браздяха брега с черни виещи се линии от пяна и суров нефт. По водата плуваха някакви тъмни мазни петна, заобиколени от цели пасажи обърнати с коремчетата нагоре риби. Над всичко това се носеше вонята на развалени яйца. Седнах на един камък, взрях се в отвратителната гледка и запалих цигара.

На около миля навътре се издигаше моят Остров на мъртвите, засега непроменен и все така изумително красив. Наведох се и проверих водата с пръст. Беше гореща, много гореща. Далеч на изток сияеше още едно зарево. Изглежда, там бе щръкнал втори вулканичен конус.

— Излязох на брега на четвърт миля западно оттук — извика ми Грийн Грийн.

Кимнах и продължих да се озъртам. Утрото все още не беше превалило. На южната страна на острова — тази, която беше сега пред нас — се виждаше тясна плажна ивица, която следваше извивката му по протежение на стотина метра. Нагоре лъкатушеше животинска пътечка — поне на такава ми заприлича, — мяркаше се из все по-далечните склонове и вероятно достигаше самия връх.

— Къде според теб е той сега? — попитах.

— На около две трети от подножието — отвърна Грийн Грийн. — Там има малка хижа, в която бях разположил моята лаборатория. Разширих и пещерите зад нея.

Изглежда, трябваше да спрем избора си на този участък за атака, тъй като в останалата си част бреговете на острова бяха стръмни и негостоприемни.

Освен ако не ми хрумнеше нещо ново.

Съмнявах се, че Грийн Грийн, Шандон или който и да било друг си дава сметка, че северният склон може да бъде изкачен. Бях го проектирал тъй, че да изглежда недостъпен, но в действителност не беше чак толкова страшен. Честно казано, тогава постъпих така, защото предпочитам всяко нещо с параден вход да има и задна вратичка. Ако от мен зависеше да планирам маршрута на предстоящата експедиция, щях да изкача северния склон и сетне да се спусна към хижата отгоре.

Реших да постъпя точно така. Освен това сметнах, че ще е най-добре да запазя плана в тайна до последната минута. В края на краищата, Грийн Грийн беше телепат и не беше изключено всичко, което ми бе разказал досега, да е пълна измислица с цел двамата с Шандон да ме примамят в клопката. Не бих му доверил и пукнат грош, да не говорим, че и грошовете отдавна се бяха превърнали в нумизматична рядкост.

— Време е — подвикнах му аз, станах и хвърлих недопушената цигара в езерото. — Покажи ми къде си оставил лодката.

Поехме наляво, следвайки извивките на брега към мястото, където според него се намирала лодката. Само дето нея вече я нямаше там.

— Сигурен ли си, че това е мястото?

— Да.

— Добре де, къде е тогава?

— Може да се е отвързала при някой от трусовете и да е отнесена от течението.

— А ти ще успееш ли да преплуваш до острова, с удареното рамо и прочие?

— Аз съм пей’анец — отвърна той, което сигурно означаваше, че би могъл да преплува Ламанша с две изкълчени рамена, сетне да се обърне и да го прецапа отново. Само ме ядоса с тази своя нафуканост. — Но мисля, че няма да успеем да доплуваме до острова — добави той.

— Защо?

— Вулканът предизвиква горещи подводни течения. Навътре става още по-лошо.

— В такъв случай ще се наложи да построим сал — казах. — Аз ще нарежа трупи с пистолета, а ти потърси нещо, с което да ги завържем.

— Като например?

— Ти си този, който ми развали гората — троснах му се аз, — така че трябва да знаеш по-добре от мен. Одеве ми се мярнаха някакви доста здрави лиани.

— Лепкави са и разкъсват кожата — оплака се той. — Ще ми дадеш ли ножа?

Поколебах се за миг.

— Добре. Дръж.

— Ами ако ни залее някоя вълна? Водата скоро ще почне да кипи.

— Ще я поохладим малко.

— Как?

— Като завали дъжд например.

— Но вулканите…

— Ще гледаме да не е много обилен.

Той сви рамене, кимна и отиде да търси лиани. Аз пък се заех да режа дървета, да ги почиствам от клоните и да ги подравнявам на дължина, като през цялото време се оглеждах през рамо.

Скоро заваля.

През следващите няколко часа от небето се сипа хладен равномерен ръмеж, от който дрехите ни подгизнаха, а повърхността на Ахерон се покри с концентрични кръгове. Хубаво, че поне част от мръсотията беше измита. Издялах две груби весла и чифт дълги прътове, докато чаках Грийн Грийн да се върне със събраната реколта от лиани. Докато се мотаех по брега, земята под мен неочаквано се разтърси и грамадно изригване разцепи конуса на близкия вулкан. От зейналата огнена паст бликна кървавочервена нагорещена река от лава. Доста време след изригването в ушите ми кънтеше. Сетне повърхността на езерото се вдигна в гигантска вълна, която пое право към мен. Хукнах като подгонен от бясно куче и се изкатерих на най-високото дърво.

Водата достигна основата на дървото, но не се покачи на повече от половин метър. През следващите двайсет минути последваха още три подобни вълни, после нивото започна да спада, оставяйки след себе си само черна кал и отнасяйки резултата на труда ми от последните два часа.

Тогава се ядосах. Знаех, че дъждът не ще успее да потуши проклетия му вулкан и дори може малко да утежни положението…

Бях разгневен не от друго, а че трябваше да започна всичко отначало.

Отнякъде чух виковете на пей’анеца. Не му обърнах внимание.

В този момент аз не бях вече само Франсис Сандоу.

Спуснах се в калта и долових притегателната сила на един енергоизточник на стотина метра вляво. Поех натам, изкачих невисок хълм и спрях на върха му. Оттук виждах съвсем ясно целия остров, заобиколен от развълнуваното езеро. Може би зрението ми беше започнало да се изостря. Забелязах и хижата, като да беше на една ръка разстояние. Зарадвах се, когато мярнах някакво едва доловимо раздвижване зад перилата на отсамния край на терасата. Човешкото око не е толкова съвършено, като пей’анското. Грийн Грийн бе споменал, че виждал съвсем ясно Шандон след като преплувал езерото.

Почувствах, че постепенно влизам в синхрон с пулса на Илирия, нали стоях на една от големите й артерии. Силата нахлу в мен и аз я изпратих нагоре.

Почти веднага ръмежът се превърна в проливен дъжд и когато свих назад вдигнатата си ръка, в небето блесна светкавица, последвана от цял хор гръмотевици. Като отпусната пружина в гърба ме блъсна леден арктически вятър, ожули бузите ми и се понесе нататък.

Грийн Грийн извика отново. Беше някъде вдясно от мен.

После небето започна да кипи, дъждът прерасна в потоп, който скри като плътна стена хижата, а острова превърна в сивкаво очертание. Вулканът беше само мъждукаща искра над водата. Вятърът продължаваше да се усилва, бучеше като парен локомотив и заедно с постоянните гръмотевици създаваше неописуем тътнеж. Водата в езерото се отдръпна бавно навътре, вдигна се в грамадна вълна, също като онази, която ни бе заляла одеве, но този път потегли в обратна посока. И да ме викаше Грийн Грийн, вече не можех да го чуя.

Дъждът се стичаше на ручеи през косата ми, обливаше лицето и шията ми. Но аз не се нуждаех от очи, за да виждам. Силата ме обгърна, околната температура продължаваше да расте, едрите капки плющяха оглушително като камшици, а денят стана тъмен като нощ. Разсмях се, водната повърхност се люшна още веднъж назад, светкавиците продължаваха да хвърлят стоманените си ръкавици, но моята гигантска машина не замря ни за миг с предупредителен надпис: „Стоп, на предела си!“

„Спри, Франк! Той ще узнае, че си тук!“ — долових нечии мисли, предназначени, както предполагах, от Грийн Грийн за мен.

„Той вече го знае, нали? — струва ми се отговорих аз. — Скрий се, докато това свърши.“

И докато вълните се вдигаха и спускаха, а вятърът продължаваше да вие в ушите ми, земята под мен се разтърси отново. Искрата, в която доскоро се бе превърнал вулканът, засия като потопено слънце. Светкавиците са разхождаха по него, шляпаха върха на острова и изписваха различни имена върху раздраната пелена на небето, и едно от тях бе моето.

Следващият трус ме повали на колене, но аз се изправих и вдигнах и двете си ръце.

… Изведнъж се озовах върху някаква повърхност, която не беше нито твърда, нито течна или газообразна. Нямаше светлина, но и обкръжаващото ме не беше мрак. Не беше нито горещо, нито студено. Може би се намирах вътре в мислите си, а може би не.

Втренчихме погледи един в друг, а в моите бледи зеленикави ръце имаше заредени гръмотевици.

Туловището му се издигаше като грамадна сива колона, цялата покрита с люспи. Имаше муцуна на крокодил и свирепи очички. Трите му чифта ръце шаваха, докато разговаряхме. Иначе той също като мен не помръдваше от мястото си.

Стари приятелю, стари неприятелю… — подхвана той.

Да, Белион. Тук съм.

… Твоят цикъл е завършен. Така че спести си унижението да издъхнеш в ръцете ми. Иди си сега, Шимбо, и запази поне света, който си създал.

Не мисля, че има опасност да загубя този свят, Белион.

Тишина.

Сетне: Тогава сблъсъкът е неизбежен.

… Освен ако ти не избереш отстъплението.

Не ще го сторя.

Значи наистина е неизбежен.

Той издиша пламък.

Така да бъде.

Сетне изчезна.

… А аз стоях на върха на малкия хълм и бавно свалих ръце, защото силата ме бе напуснала.

Изпитвах странно усещане, каквото досега не познавах. Сякаш се отърсвах от сън. От видение, родено от напрежението и гнева ми — ако това обяснение повече ви допада.

Продължаваше да вали, макар и не с предишната сила. Ветровете също бяха позагубили от енергията си. Нямаше ги и светкавиците, както и земните трусове. Утихнала бе доскорошната свирепа активност на природата и дори огненото зарево на вулкана бе намаляло до оранжево сияние.

Огледах се, вдъхнах от влажния въздух и усетих солидната почва под краката си. Изглежда, и двамата бяхме привършили с натрупаните резерви за сражение от разстояние. Що се отнася до мен, този факт ме удовлетворяваше напълно. Дори водите на езерото се бяха поуспокоили и сивият масив на острова вече не изглеждаше така недостъпен.

Я виж!

За моя изненада слънцето се показа неочаквано зад облаците и сред блестящите дъждовни капки се изтърколи разноцветна дъга, която се изви над повърхността на Ахерон, а димящият конус на вулкана беше някак нереален — като изображение от древна японска миниатюра.

Слязох от хълма и се върнах на брега. Бе настанало време да построя сала.