Роджър Зелазни
Островът на мъртвите (2)

I

Животът — ако ми позволите кратък изблик на философия преди да сте наясно с картината, която смятам да ви нарисувам — е нещо, което ужасно ми напомня за крайбрежието на Токийския залив.

Вярно, че от векове не съм виждал нито Залива, нито крайбрежието му и може би малко се изхвърлям. Казаха ми обаче, че не се е променил кой знае колко — ако се изключат кондомите — от времето, когато го помня.

А това, което помня, е непрестанното и заплашително настъпление на мръсната вода, малко по-светла и вероятно по-чиста навътре в океана, но воняща, покрита с лигава кора и леденостудена съвсем близо до брега — също като времето, което състарява предметите, отнася ги с вълните си или ги изхвърля обратно. Не минава ден, в който Токийският залив да не изхвърли нещо от недрата си. Каквото ви скимне, достатъчно е само да го кажете и мътната вода ще го изплюе: било то разложен труп или мида, която може да се окаже и алабастрова, розова и ярко блестяща, със спираловидна извивка наляво, завършваща с изящен рог, като от някой приказен еднорог; бутилка с или без бележка вътре, която вие ще можете или няма да можете да прочетете; захвърлен човешки зародиш, парче съвсем гладко дърво с дупка от пирон в средата — може би късче от Христовия кръст, не зная, и бели камъчета и черни камъчета, риби, празни лодки, омотан кабел, водорасли и дори перли — като застинали очи. Ей такива неща. Оставяте ги да си лежат там, на пясъка, и не след дълго океанът си ги прибира. Такива ги върши той. Ах да, освен това целият бряг е осеян с кондоми — вяли, отпуснати, почти прозрачни доказателства за наличието на инстинкта за продължение на рода — но не и тази нощ, — които понякога са изрисувани с неясни фигури или надписи, а друг път завършват на края си с пера. Казват обаче, че в наше време почти били на изчезване, прогонени от нашествието на противозачатъчните хапчета, също както вече са потънали в небитието кукичките за закопчаване, динозаврите и едрите бозайници. Не че някой го е грижа за това. Понякога, докато се разхождам по брега, озарен от ослепителната светлина на утринното слънце, а пронизващостуденият бриз ми помага да се възстановя от някои странични и неприятни симптоми, останали ми в наследство от една сравнително ограничена биологична война в Азия, в която изгубих по-малкия си брат, та понякога, докато се скитам по пясъка, до ушите ми достигат крясъците на птици, а наоколо няма никакви птици. Това трябва да е последният щрих от картината, който ме кара да прибягна до вече познатото сравнение: животът ми напомня за крайбрежието на Токийския залив. Сравнение нито по-лошо, нито по-добро от всяко друго. Защото странни и причудливи неща изникват непрестанно. Аз съм едно от тях и вие — също. Прекарваме известно време на брега, може би един до друг, а след това онази воняща, лигава и студена ръка се протяга и някои от тези неща изчезват завинаги. Ето например тайнствените птичи крясъци — какво са те? Божи гласове? Може би. Накрая, за да закова всички краища на сравнението към стената, преди да напусна стаята — съществуват още две причини, които ме карат да го окача там: първо, случва се някои от нещата, които са ни отнети, да се появят отново, върнати от прищявката на случайно течение. Никога не съм го виждал с очите си, но сигурно защото не съм стоял достатъчно дълго на брега. Второто е, че понякога някой излиза на брега, взема един от предметите и го отнася със себе си. Когато научих, че първата от тези възможности е напълно вероятна, онова, което направих, бе да се издрайфам. Близо три дни бях пил отварата и бях смъркал от изпаренията на някакво екзотично растение. Следващото, което сторих, бе да прогоня всички гости. Шокът неизменно е чудесно отрезвително, пък и аз вече знаех, че втората от двете причини — отнасянето на някой предмет от Залива — също е възможна, защото се беше случило с мен, но виж, за първата така и не вярвах да стане. Ето защо веднага изгълтах цяла шепа от едни хапченца, дето би трябвало за три часа да ме направят нов човек и продължих лечението със сауна и масаж върху просторното легло, докато прислугата, механизирана и не знам още каква, се зае да почисти къщата. Едва тогава ме налегнаха тръпките. Ужасно шубе ме хвана.

Аз съм си страхливец.

Хич не са малко нещата на тоя свят, дето ме плашат, и все са такива, над които нямам никаква власт — като Голямото дърво, да речем.

Подпрях се на лакът, дръпнах пакета от нощната масичка и се запознах за пореден път със съдържанието му.

Няма грешка, особено когато върху подобна вещ се мъдри моят адрес.

Получих собственоръчно специалната пратка, разписах се и я пъхнах в джоба на сакото си. Отворих я едва когато ми доскуча.

После видях, че това е шестата поредна, призля ми и светът за миг спря да се движи.

Вътре имаше стереоснимка на Кати, цялата в бяло, а пощенското клеймо бе отпреди месец.

Кати беше първата ми жена, може би единствената, която съм обичал, и освен това бе мъртва от близо петстотин години. Тази част ще ви я обясня по-нататък.

Разгледах снимката внимателно. Шестата, която получавах през последните месеци. Все на различни хора и всичките до един — мъртви. От векове.

Зад нея скали, синьо небе и нищо повече.

Можеше да е направена навсякъде, където има скали и синьо небе. Можеше и да е фалшификат — познавах немалко типове, способни на всичко в наши дни.

Кой обаче е този, дето ще си прави труда да ми я праща — и защо? Нямаше записка, само снимката, съвсем като предишните пъти — дали бяха мои приятели, или врагове?

Така или иначе, цялата тази история ме накара да се сетя за Токийския залив. И може би за Апокалипсиса.

Покрих се с чаршафа и останах да лежа под бледата светлина на изкуствения здрач, който бях поръчал по обед. Бях се чувствал толкова спокоен през всичките тези години. А ето че сега някой отново човъркаше с пръст в раната, която отдавна смятах за заздравяла, и то така, че отвътре да шурне кръв.

Ако имаше поне едничка възможност това, което държах в ръцете си, да се окаже истина…

Оставих снимката. След време съм задрямал и, събуждайки се, за щастие вече не помнех що за чудовища от потайните галерии на съня са ме накарали така обилно да се изпотя. И добре че не помнех, сигурен съм в това.

Събудих се, изкъпах се, облякох чисти дрехи, хапнах набързо и се прехвърлих в кабинета, като взех със себе си термос, пълен с кафе. Навремето, докато още се водех на работа, наричах тази стая кабинет, но от тридесет и пет години насам бях позагубил този навик. Зарових се в кореспонденцията от последния месец — сред апелите за финансова помощ от разни неизвестни филантропски организации и умопобъркани самовлюбени типове, намекващи за бомби в случай, че не се отзова както подобава; четири покани за лекции; една възможност за работа, която някога бих окачествил като примамлива; цял наръч ежедневници; писмо от далечен мой потомък — мисля, от третия, ми брак, — в което ме молеше да му разреша да ми погостува; три молби от хора на изкуството, изгарящи от желание да им стана покровител; тридесет и една призовки за съда и съобщения от различни мои адвокати, че срещу мен за били заведени тридесет и едно дела, и почти веднага открих онова, което търсех.

Първото от важните писма бе от Мерлинг от Мегапей. Вътре се казваше горе-долу следното:

Сине земни, приветствам те от двадесет и седемте Имена, които все още продължават да съществуват, и се моля все така щедро да сипеш в мрака бисери, които да озаряват цветовете на живота.

Боя се, че отреденият срок на най-древното и тъмно зелено тяло, което имам привилегията да нося, наближава своя край с изтичането на тази година. Много време мина, откакто тези жълтеникави, отслабнали очи са виждали моя чуждоземен син. Ще ми се той да застане до мен преди свършека на петия сезон, та усещайки приятелската му ръка на рамото си да понеса по-леко тежестта на изминалото време. Почитания.

Следващото послание идеше от Сондажнопроучвателната компания, която всички знаят, е само фасада на Земния централен разузнавателен отдел. Оттам проявяваха любезен интерес дали не бих желал да закупя известно количество използвани, но добре съхранени междупланетни минноинженерни съоръжения, чието отдалечено настоящо местонахождение възпрепятства притежателите им да си ги приберат, защото е финансово неизгодно.

Което пък, разшифровано с кода, познат ми от доста години, когато все още работех на договор за федералното правителство на Земята, означаваше без излишни официалности и любезности следното:

Какво става? Вече не си ли верен на родната планета? От двадесет години ти предлагаме да се завърнеш на Земята и да ни помагаш със съвети по различни проблеми от жизненоважна общопланетна сигурност. Присъствието ти тук сега е крайно наложително по въпрос от огромно значение. Вярваме, че ще се отзовеш и прочие…

В третото писмо се казваше:

Не искам да си помислиш, че се опитвам да върна към живот отдавна отминали моменти и чувства, но имам сериозни неприятности и ти си единственият човек, който би могъл да ми помогне. Ако съумееш да се освободиш в близко бъдеще, ела да ме навестиш на Алдебаран В. Все още съм на стария адрес, макар обстановката тук да се е променила.

Твоя Рут

Три послания, три апела към човечността на Франсис Сандоу. Кое ли, ако въобще бе някое от тях, би могло да има някаква връзка със снимката в джоба ми?

Оргията, на която така безцеремонно бях сложил край, всъщност бе нещо като прощално парти. Повечето от гостите ми вероятно вече бяха напуснали планетата и се връщаха по световете си. Още докато я организирах, имах ясна представа къде точно възнамерявам да отида. Виж, неочакваното пристигане на картичката с Кати ме бе накарало да се разколебая.

И тримата автори на писмата знаеха добре Кати. Рут дори бе имала достъп до различни нейни снимки, върху които би могъл да поработи — с познатия вече резултат — някой по-надарен специалист. Мерлинг също не беше за изхвърляне. Да не говорим за Централното разузнаване, в чиито лаборатории всякакви стари документи получаваха втори живот. Странно, че нито една от снимките не беше придружена от бележка — в случай че някой искаше нещо от мен.

Длъжен бях да уважа молбата на Мерлинг, инак никога нямаше да мога да се погледна в огледалото. Почти я бях поставил на първо място в плановете си, но сега… замислих се за петия сезон, северната полусфера, Мегапей — до края му имаше почти година. Значи можех да си позволя да се отбия тук-там преди това.

Къде да бъде?

Не бях роб на Централното разузнаване, нито пък дължах нещо на Земята. Не че не бих желал да й помогна, когато мога, но проблемът едва ли бе чак толкова неотложен, след като не ме бяха закачали от двайсетина години. А и в края на краищата планетата все още съществуваше и животът там си течеше напълно в нормални рамки — доколко то имах сведения за това. Ако пък наистина толкова са приритали за мен, защо не дойдат сами да ми го кажат?

Но Рут…

Рут беше друга работа. Изкарахме почти година заедно преди да си дадем сметка, че нещата помежду ни не вървят. Разделихме се като приятели, останахме приятели. Тя наистина значеше нещо за мен. Бях изненадан, че е все още жива след толкова време. Но щом се нуждае от помощта ми, нейна е.

Така да бъде. Ще отскоча да видя Рут, съвсем за кратко, и ще се опитам да я измъкна от кашата, в която се е забъркала. А после — право на Мегапей. Нищо чудно някъде по пътя да се натъкна на така любопитните сведения за това кой, къде, кога и защо ми изпраща тези снимки. Не успея ли, ще ида на Земята и ще опитам в Разузнаването. Услуга за услуга, както казват там.

Допих кафето и запалих цигара. След това, за първи път от пет години, се обадих на космопорта си и наредих да приготвят „Модел Т“, моя верен междупланетен скакалец, за далечен скок. Казаха ми, че ще им отнеме остатъка от деня и цялата нощ и че щял да ме чака призори. Междувременно надзърнах в моя автоматичен секретар, за да проверя кой притежава „Т“ в момента. Автосекретарят ме уведоми, че това е Лорънс Д. Конър от Локиър — „Д“ идвало от Джон. Незабавно наредих да ми бъдат издадени съответстващите документи за самоличност и петнадесетина секунди по-късно те изскочиха от пневматичната тръба и тупнаха в кошничката под нея. Изучих внимателно описанието на Конър, сетне повиках моя фризьор на колела, за да промени косата ми от тъмнокестенява в руса, да избели слънчевия ми тен, да добави тук-там няколко бръчици, да затъмни с няколко оттенъка очите ми и да ми наслои нови пръстови отпечатъци.

Разполагах с богат списък от различни фиктивни самоличности, с щателно разработени легенди, на хора, закупували „Т“ един от друг в продължение на години, и други, които щяха да го сторят в близкото и далечно бъдеще. Всички те естествено на височина не надхвърляха метър и осемдесет, а теглото им варираше около осемдесетте. Това са все персонажи, в които мога без усилие да се претворя след някои дребни козметични промени и като запомня дузина маловажни биографични факти. Не обичам да пътешествам с кораба, регистриран на името на Франсис Сандоу от Хоумфри, или както някои го наричат — „Светът на Сандоу“. Това е едно от неудобствата за всеки, който може да се похвали, че е сред стоте най-богати хора в Галактиката (мисля, че съм 87-и според последния списък на финансовите могъщества, но може да съм 86-и, или 88-и): все някой иска нещо от теб и то неизменно е кръв или пари, а аз не съм склонен да се разделям нито с едно от двете. Предполагам, че ако притежавах малко по-изострено честолюбие, вече щях да драпам със зъби и нокти, за да стана 86-и или дори 85-и. Истината е, че не ми пука. Никога не ме е интересувало истински, освен може би в началото, но това беше твърде отдавна за да се запази свежестта на чувството. Всяка стотинка над твоя първи милиард придобива метафизично значение. Взех да разсъждавам за всички ужасяващи и страшни операции, които съзнателно или несъзнателно съм финансирал някога. Сетне си спомних отново за философията на Голямото дърво и по навик пратих всичко останало по дяволите.

Голямото дърво съществува и е старо колкото човечеството, защото точно това представлява то — сборът от всички негови листа, прикрепени и израснали от всичките му клони и клонки, символизира общото количество на парите. По листата му са изписани различни имена, някои от тях окапват и на тяхно място израстват нови, така че за няколко сезона имената се променят изцяло. Но Дървото си остава същото, може би дори по-голямо, и продължава да изпълнява жизнените си функции. Веднъж, не зная какво ме беше прихванало тогава, се опитах да отрежа гнилите корени на това Дърво. Оказа се обаче, че веднага щом прекъсна някой корен, се появява друг, и то на друго място — а аз все трябваше да дремвам от време на време. Какво да се прави, отказах се — Голямото дърво не е бонзай, та да си го сложиш в саксийка и да му се любуваш. Оставих го да си расте на воля, нищо, че на част от листата му беше изписано моето име — някои от тях бяха съвсем изсъхнали, а други грееха в яркозелено — и опитах да се забавлявам, като се прехвърлях от клон на клон или си избирах имена, каквито не виждах изписани наоколо. Толкова по въпроса за мен и Голямото дърво. Няма да се разпростирам повече върху въпроса как точно съм се снабдил с такава обилна зеленина, че току-виж сме опрели до някои не съвсем ботанически метафори. Ще го оставим за по-нататък. Инак току-виж ме сполетяла съдбата на Джон Дън^[1]: престанал да се смята за остров и къде е сега — на дъното на Токийския залив.

Заех се да инструктирам автосекретаря за всичко, което моите служители трябва — или не трябва — да извършат по време на отсъствието ми. След многобройни повторения и допълнителни проверки реших, че сме преговорили всичко. Поисках да прегледам последното си завещание, колкото да се уверя, че няма нищо за добавяне или промяна. Разпределих някои по-важни документи в саморазрушаващите се огнеупорни шкафове и се разпоредих при какви точно обстоятелства трябва да се задействат. Изпратих съобщение на един от моите служители на Алдебаран В, в което се казваше изрично, че трябва да оказва пълно съдействие на човек на име Лорънс Д. — т.е. Джони — Конър, в случай че такъв субект се появи, и уточних тайната парола, ако се наложи да идентифицирам, че този човек съм аз. Едва тогава открих, че са изминали близо четири часа и стомахът ми вече напомня за себе си.

— Колко остава до залез — с точност до минута? — попитах автосекретаря.

— Четиридесет и три минута — отвърна безполовият глас от скрития говорител.

— Ще вечерям на Източната тераса точно след тридесет и три минути — отвърнах аз и проверих хронометъра си. — Пригответе ми омар с пържени картофи и салата от зеле с майонеза, кошничка с препечена франзела, половин бутилка от моето шампанско, кана кафе, лимонов шербет, чаша от най-стария коняк в избата и две пури. Попитайте Мартин Бремен ще ми окаже ли честта лично да ми сервира.

— Разбрано — отвърна автосекретарят. — Без друга салата?

— Без.

Върнах се в спалнята, хвърлих няколко парцала в куфара и започнах да се преобличам. Включих тукашния терминал на секретаря и след като се преборих с чувството, което от известно време караше стомаха ми да се свива и гърба ми да настръхва, се разпоредих за онова, което тъй дълго и болезнено отлагах:

— Точно след два часа и 11 минути — рекох аз и проверих хронометъра — позвънете на Лиза и я попитайте би ли желала да пийне нещо с мен половин час по-късно на Западната тераса. Пригответе два нови чека на нейно име, всеки от тях на сумата от петдесет хиляди долара. Освен това осигурете — пак за нея — копие от Препоръка А. Всеки един от тези документи да бъде поставен в самостоятелен плик.

— Разбрано — разнесе се познатият отговор и докато нагласявах комуникаторната гривна на китката си, пневмотръбата изплю три плика в кошничката отдолу.

Проверих съдържанието им, запечатах ги, пъхнах ги във вътрешния си джоб и поех по мрачния коридор, водещ към Източната тераса.

Навън слънцето — сега наподобяващо кехлибарен исполин — бе опасано от тъничък шнур, който след не повече от минута се разсея и отплува встрани. Орди надвиснали облаци сияеха в златисто и тъмнорозово, докато слънчевият диск се спускаше бавно в процепа между щръкналите върхове близнаци Урим и Тумим, които бях нагласил точно така, че всяка вечер да го приемат в обятията си. В последните минути над него се вдигна разноцветна дъга, която свърза мъгливите им склонове като гигантски кървав мост.

Седнах на масата, скрита под сянката на бряста. Задействан от тежестта на тялото ми върху креслото, над главата ми се включи силовият проектор, отблъсквайки всякакви насекоми, прашинки и листенца, които биха могли да попаднат в близост до мен. След няколко минути се появи и Мартин Бремен. Тикаше една покрита количка.

— Топър фечер, сър.

— Добър вечер, Мартин. Как вървят работите?

— Фсичко е наред, мистър Сандоу. А при фас?

— Ще заминавам — обявих аз.

— Ами?

Той нагласи салфетките пред мен, вдигна капака на количката и се зае да сервира яденето.

— Да — рекох. — Може би задълго.

Пробвах шампанското и кимнах със задоволство.

— … Та исках да ти кажа нещо, което ти сигурно вече знаеш. И то е, че готвиш най-вкусните ястия, които някога съм опитвал…

— Благотаря фи, мистър Сандоу. — Червеното му лице почервеня още повече и той изпъна ъгълчетата на устните си в права линия, докато свеждаше черните си очи. — Съфместното ни същестфуфане бе истинско удофолстфие са мен.

— … Та ако искаш да си вземеш една година отпуск — сега е моментът. С пълна заплата и поемане на всички разходи от моя страна, плюс допълнително възнаграждение, в случай че решиш да заминеш в командировка за нови рецепти. Ще се обадя в офиса на Бурсар, стига да приемеш.

— Кога точно ни напускате, сър?

— Утре сутринта — рано.

— Разбирам, сър. Да. Благотаря фи. Претложението фи е много примамлифо.

— … Гледай да намериш и нещо ново за себе си.

— Ще го имам претфид, сър.

— Сигурно е много странно да приготвяш ястия, без никога да опознаеш вкуса им.

— О, не, сър — възрази той. — Моите опитфачи са изключително прецизни ф рапотата си. Фярно, че понякога съм испитфал любопитстфо пред фкуса на някое фаше ястие, но струфа ми се, че положението ми е като тофа на химика, който, макар непрестанно да експериментира, никога не прибягфа до езика си, за да устанофи какфо е получил.

Държеше кошничката с печените франзели в едната си ръка, каната с кафе във втората, чинията със зелева салата в третата, а четвъртата бе положил върху дръжката на количката. Мартин всъщност е ригелиец и името му звучи горе-долу като Мммрт’н Бррм’н. Английски е учил при един готвач-германец, който също му е помогнал да избере съответния английски еквивалент на това Мммрт’н Бррм’н. С помощта на един или два опитвача от подчинената им раса, ригелийските готвачи са в състояние да приготвят най-вкусните ястия в галактиката. Запазвайки при това абсолютно безразличие към изделията си. Неведнъж сме провеждали току-що приключилия разговор и той знае добре, че аз се шегувам и все се опитвам да го накарам да признае, че смята човешката храна за боклук, сравним само с техните индустриални отпадъци. Но изглежда, професионалната етика им забранява да споделят подобни истини. Ето защо Мартин неизменно запазва приличие — колкото и да съм настоятелен. Само понякога, когато е прекалил с лимоновия, грейпфрутовия или портокаловия сок, той е склонен да признае, че най-голямото падение за всеки ригелийски готвач е да готви за хомо сапиенс. Старая се да го разубедя, доколкото е по силите ми, защото го харесвам, също както и специалитетите му, а и не е никак лесно да се сдобиеш с ригелийски готвач, независимо от сумата, която си готов да похарчиш.

— Мартин — казах, — искам да знаеш, че ако нещо се случи с мен, споменал съм те по съответния начин в един от разделите на завещанието си.

— Не сная какфо да каша, сър.

— Нищо не казвай тогава. Защото най-вероятно ще се завърна здрав и читав. А ти ще останеш с празни ръце.

Той беше един от малцината, с които можех да разговарям свободно. Близо трийсетина години вече го държах край себе си и със заплатата, която му осигурявах, сигурно щеше да прекара остатъка от живота си в небивал разкош. Да приготвя различни ястия бе истинската страст на неговия живот, а и по някаква абсолютно неясна причина, изглежда, ме харесваше. Сигурен бях, че щеше да заживее далеч по-добре в мига, когато въздъхна за последен път, но този факт едва ли би го подтикнал към това да поръси салатата ми с отрова от муртанианска пеперуда, вместо с оцет и олио.

— Гледай само какъв залез! — възкликнах аз.

Той втренчи поглед в слънцето за около минута-две, обърна се и каза:

— Мисля, че ги прафите достатъчно румени, сър.

— Благодаря ти. Поднеси пурите и коняка и си тръгвай. Ще поостана още малко.

Той сложи пурите и чашата с коняка на масата, изправи се в целия си двуметров ръст, поклони се и рече:

— Шелая фи късмет по фреме на пътешестфието, сър. И приятна фечер.

— Лека нощ — отвърнах му аз.

— Благотаря фи — кимна той и се изниза в мрака.

А когато от хладната нощ повя освежителен вятър и жабоците в далечните мочурища подхванаха Баховата кантата, моята оранжева луна, Флорида, изгря и се намести там, където доскоро бе слънцето. Нощноцъфтящите розоглухарчета напълниха въздуха със своя опияняващ аромат, звездите се подредиха върху индиговото небе като алуминиеви конфети, червеникавата свещ потрепваше, омаровите късчета се топяха в устата ми, а шампанското бе студено като сърцевината на айсберг. Почувствах известна тъга и желание да произнеса успокояващото „пак ще се върна“ на този миг от времето.

Ето защо приключих набързо с омара и шампанското, сръбнах си от шербета, запалих пура и вдигнах чашата с коняк, макар да са ми казвали, че това, последното, било варварски обичай. Опитах от всичко, което видях на масата и накрая приключих с кафето.

После станах и излязох да обиколя около грамадната сложна сграда на моя дом. Приближих перилата на Западната тераса и се настаних там, без да оставям чашата с коняк. След известно време запалих и втората пура. Именно тогава се появи тя, спря в очертанията на арката и се нагласи така, че да е в хармония с уханието на нощта.

Лиза бе облечена в нещо меко, копринено и синкаво, което я обгръщаше в мъгляво сияние от разноцветни светлини. Беше с дълги бели ръкавици и диамантено колие, имаше пепеляворуса коса, бледорозовите й устни бяха съвсем леко разтворени, оформяйки кръгче в центъра, а главата й бе леко отметната назад: едното й око бе затворено, а другото — лекичко примижало.

— Добра стига на лунна светлина — рече тя, кръгчето се разтвори в усмивка, внезапна и изкусителна, а аз бях нагласил всичко така, че тъкмо в този миг изгря и втората луна — ослепително бяла, точно на запад. Гласът й ми приличаше на мелодичен звън, замръзнал някъде по средата на гамата. Не че някой би си играл да записва подобни мелодии в наши дни, пък и сигурно малцина ги помнят. Аз съм един от тях.

— Здрасти — подметнах. — Какво ще пиеш?

— Скоч и сода — отвърна както винаги тя. — Прекрасна нощ!

Надзърнах право в сините й очи и се засмях. „Така е“ — кимнах, докато набирах кода на поръчката й. Питието бе приготвено само след секунда.

— Променил си се. Изглеждаш ми по-весел.

— Аха.

— Май си намислил нещо.

— Вероятно. — Подадох й чашата. — Та, колко време вече? Пет месеца?

— Малко повече.

— Договорът ти беше за една година.

— Правилно.

Подадох й плика и рекох:

— Това тук го прекратява.

— Какво искаш да кажеш? — попита ме тя със замръзнала, стопяваща се усмивка.

— Това, което казах.

— Значи ме освобождаваш?

— Опасявам се, че е точно така. Тук има втори плик със същата сума, целящ да те увери, че не е това, което си мислиш. — Подадох й го.

— А тогава какво е?

— Налага се да замина. Няма смисъл да ме чакаш тук. Може да отнеме доста време.

— Ще чакам.

— Не.

— Тогава ще дойда с теб.

— Дори ако това означава да загинеш заедно с мен — в случай че нещата потръгнат зле?

Надявах се да каже „да“. Но и след толкова много преживяно време мисля, че разбирам малко от хора. Сигурно затова толкова често прибягвам до услугите на Препоръка А.

— А този път е съвсем възможно — продължих. — Типове като мен от време на време се забъркват в рисковани истории.

— Ще ми дадеш ли препоръка?

— Вече е готова.

Сръбнах от чашата.

— Е, добре — въздъхна тя.

Подадох й третия плик.

— Мразиш ли ме? — попита тя.

— Не.

— Защо „не“?

— А защо „да“?

— Защото съм слаба и треперя за живота си.

— Аз също не мога да си дам гаранции.

— Тогава ще приема препоръката.

— Затова я написах.

— Мислиш, че знаеш всичко, нали?

— Не.

— Какво ще правим тази нощ? — смени темата тя и изгълта на един дъх напитката.

— Не зная всичко.

— Е, аз пък знам едно нещо. Ти беше много мил с мен.

— Благодаря.

— Свикнах да разчитам на теб.

— Не те ли плашех?

— Малко.

— Или множко?

— Множко.

Допих коняка, пуфнах шумно дима от пурата и се загледах във Флорида и моята втора луна Сю Бол.

— Кога тръгваш?

— На зазоряване.

— Божичко, колко сме поетични!

— Не, просто съм си такъв.

— Точно това исках да кажа.

— Не мисля, но ми беше приятно да те опозная.

Тя остави чашата си и каза:

— Нещо стана хладно.

— Аха.

— Какво ще кажеш да се приберем вътре?

— Готово.

Загасих пурата, а тя се притисна към мен и ме целуна. Нямаше как, обвих нежно талията й, минахме под арката и се скрихме в къщата, която възнамерявах да напусна.

Май дойде моментът за трите звездички:

* * *

Може би богатството, което съумях да натрупам, е една от причините да бъда такъв, какъвто съм, а именно — леко параноичен.

Кофти, нали?

Но май това е един от начините да оправдая малодушието, което ме наляга всеки път, когато трябва да напусна Хоумфри. Мога, разбира се, да се обърна на другата страна и да заявя, че въобще не става дума за параноя, защото някъде там горе има немалко злокобни типове, които жадуват за кожата ми. Наистина ги има — тъкмо заради тях съм се погрижил да превърна Хоумфри в непревземаема крепост срещу всеки, решил да посегне на благополучието ми, бил той отделен индивид или правителство. Ако толкова им се ще да ме убият, ще трябва да унищожат цялата планета заедно с мен. Дори тогава разполагам с един резервен изход, макар досега да не се е налагало да прибягвам до него.

Не, истинската причина за малодушието ми е най-обикновеният страх от смъртта и края на съществуването, който изпитват всички хора на този свят, при това засилен многократно. Макар че веднъж приповдигнах крайчето на завесата… и зърнах една необяснима ярка светлина… Но забравете за това. Освен моя милост трябва да има не повече от няколко секвоени дървета, появили се на бял свят в края на двайсети век и просъществували до наши дни — сиреч трийсет и второто столетие. Но тъй като ми липсва така характерната за растителното царство пасивност, с течение на времето установих, че колкото по-дълго просъществуваш, толкова по-силна е привързаността ти към живота. Успоредно с това и стремежът за оцеляване, на който в началото гледах единствено като на термин от Дарвиновото учение, постепенно взе да се превръща в мания. Джунглата, която обитавам сега, е много по-опасна от времето на моята невинна младост, като се има предвид наличието на близо хиляда и петстотин обитаеми светове, пътешествието между които не отнема никакво време. Съществуват седемнадесет други разумни раси, четири от които по мое мнение са по-интелигентни от хората, а седем или осем са почти толкова глупави, но тъй или иначе всяка една разполага със собствени усъвършенствани умения за избиване на хора. Добавете и безчисленото количество машини, създадени за да ни служат, присъстващи на всяка крачка и непредизвикващи ничие удивление — също както автомобилите от моето детство, новите болести, оръжия, отрови и новите, зли чудовища, новите причини за омраза, алчност и похот, всяка една със собствени усъвършенствани способи за избиване на хора. Много, много, много места, където можеш да пукнеш. Виждал съм и съм се сблъсквал неведнъж с тези рискове и едва ли в цялата галактика ще се съберат двайсет и шест души, които да знаят повече от мен по въпроса за оцеляването.

Ето защо ме е страх и сега, въпреки че никой не стреля по мен, както беше няколко седмици преди да ме изпратят на отдих и възстановяване в Япония, където за първи път зърнах Токийския залив — трябва да е било преди хиляда и двеста години. Горе-долу. Такъв е животът.

* * *

Измъкнах се рано призори, без да се сбогувам с никого, защото сметнах, че така ще бъде най-добре. Паркирах недалеч от контролната кула и махнах с ръка, а сетне закрачих през полето. Едва ли можеха да различат нещо повече от силуета ми. Стигнах дока, където ме очакваше моят „Модел Т“, качих се на борда, прехвърлих багажа и прекарах близо половин час в щателна проверка на всички системи. След това излязох навън, за да проверя фазовите проектори. Запалих цигара.

Небето на изток вече пожълтяваше. Откъм мрачните планини на запад долетя грохот на самотна гръмотевица. Небето над мен бе скрито в облаци, а звездите вече не бяха така ярки като снощи. Сега повече приличаха на капки роса, отколкото на конфети.

„Поне този път ще се размине“ — помислих си аз.

Зачурулика птица, отнякъде изникна гъвкаво коте и се отърка в краката ми, после побягна в посоката, откъдето се носеше птичата песен.

Ветрецът смени посоката си и задуха от юг, прецеждайки се през рядката гора оттатък полето. Носеше ухания на влажни мочурища, на живот и растеж.

Небето беше почти розово, когато дръпнах за последен път от цигарата. Планините на хоризонта сякаш едва видимо трептяха. Синя птица се спусна над мен и кацна на рамото ми. Погалих перата й и я отпратих.

Пристъпих към кораба…

Препънах се в един щръкнал от корпуса болт и полетях напред. Сграбчих някакъв увиснал кабел и това ме спаси от падане. Приземих се на коляно и преди да успея да се изправя дребно черничко мече дотича и ме близна по лицето. Почесах го зад ухото и го потупах по гърба, накрая го плеснах отзад и станах. То ми обърна гръб и се завтече към гората.

Направих опит да пристъпя и едва сега установих, че ризата ми се е заплела в кабела.

Докато успея да се откача, още една птица кацна на рамото ми, а откъм гората вече се задаваше цял рояк, наподобяващ гръмоносен облак. И наистина, сред крясъците им се разнесе нова гръмотевица.

„Ето, че пак ще да стане.“

Втурнах се към кораба и едва не се спънах в зеления заек, изправил се на задните си крака току пред люка и присвил късогледите си очички към мен. Откъм дока пълзеше дълга стъклена змия, прозрачна и сияеща.

Забравих да наведа глава, праснах се в горния край на люка и отскочих назад. Една синя маймуна се беше вкопчила в глезена ми и ми намигна весело, когато се опулих срещу й.

Потупах и нея приятелски по главата и успях някак си да се освободя. Оказа се по-яка, отколкото изглеждаше.

Промъкнах се през люка, но когато понечих да го затворя, той заяде.

Докато го оправя, ята пурпурни папагали закрещяха пронизително името ми, а змията напираше да се качи на борда.

Мярнах някаква въргаляща се наблизо щанга и с нейна помощ се преборих с вратичката.

— Добре де! По дяволите! — изкрещях аз. — Заминавам! Довиждане! Ще се върна!

Засвяткаха светкавици, отекнаха нови гръмотевици, в планините се вдигна буря и препусна към мен. Вече бях освободил напълно капака на люка.

— Очистете полето! — наредих им и го хлопнах.

Върнах се при пулта за управление и задействах всички системи.

От екрана забелязах, че животните се отдалечават. Облаците се спуснаха още по-ниско и първите капки дъжд зашибаха яростно по външната обвивка.

Докато издигах кораба, бурята се разрази с пълна сила.

Излязох над нея, напуснах атмосферата, ускорих, стигнах на орбита и зададох курса.

Винаги става така, когато ми скимне да напусна Хоумфри. Старая се да се промъкна незабелязано, без да се сбогувам с никого, но номерът ми не минава.

Както и да е, важното е да знаеш, че все още си желан някъде.

* * *

В точно изчисления момент напуснах орбита и започнах да се отдалечавам от системата на Хоумфри. През следващите няколко часа непрестанно ми се гадеше и ръцете ми не спираха да треперят. Изглежда, бях прекалил с цигарите, защото гърлото ми пресъхна. На Хоумфри аз съм този, от когото зависи всичко. Сега обаче ми предстоеше отново да изляза на голямата арена. За миг дори се изкуших да се върна обратно.

Но тогава си спомних за Кати и Мерлинг, за Рут и отдавна мъртвото джудже Ник, и за брат ми Чък и продължих право към точката на фазовия преход, макар че се мразех за решението си.

Промяната настъпи внезапно, веднага след като достигнах фаза и корабът сам пое по своя курс.

Изведнъж започнах да се смея, завладян от усещането за безгрижие — съвсем като в добрите стари дни.

И какво толкова, ако умра? Нима на света има нещо толкова важно, заради което си заслужава да живея? Какво — да продължавам да се тъпча с разни пикантни манджи? Да прекарвам нощите в прегръдките на знойни красавици? Тъпо! Рано или късно всички се озоваваме там, където ни е мястото — в Токийския залив, там ще свърша някой ден и аз, както и да се опъвам. По-добре да си отида, докато преследвам някоя благородна идея, отколкото да вегетирам в леглото, докато намерят начин да ми видят сметката.

… това също беше нещо като фаза.

Започнах да шепна молитва на език, стар колкото бе и човечеството. Не бях го правил от много години, но и от доста време не се бях чувствал по този начин.

Светлината в кабината сякаш взе да намалява, макар да си давах сметка, че това е невъзможно. Миниатюрните циферблати върху пулта пред мен се смалиха, превръщайки се в далечни светулки, в блестящи очи на чудовища, надничащи през процепите на тъмното полирано дърво. Гласът ми звучеше като глас на чужд и непознат човек и по странна прищявка на кабинната акустика идваше отнякъде пред мен. Вътре в себе си продължих да го следвам.

Малко по-късно към него се присъединиха и други гласове. Скоро моят глас замлъкна, ала другите не стихваха, само от време на време отслабваха или изтъняваха, сякаш ги отнасяше несъществуващият вятър. Не можех да различа отделни думи, но нямаше съмнение, че гласовете пеят. Очите вече бяха навсякъде около мен, нито се приближаваха, нито се отдалечаваха, а в далечината се виждаше съвсем бледо сияние, подобно на залез зад завеса от млечнобели облаци. Едва сега осъзнах, че съм заспал и сънувам и че бих могъл да се събудя, стига да го поискам. Но не го направих. Продължих на запад.

Не след дълго, все още под бледото сънувано небе, стигнах ръба на стръмна скала и не можах да продължа. Отпред имаше вода, просторна водна шир, която нямаше как да пресека, а над нея се виеха ниски мъгли, ту се сгъстяваха, ту разтваряха вътре в себе си прозрачни тунели и още по-нататък, много далеч от мястото, където бях застанал, с протегната напред ръка и боси крака върху хладната скална плоча, от която стърчаха неясните очертания на щръкнали към небето каменни колони — като изваяни от пясъчния вятър ебонитови айсберги, съгледах източника на песента и в същия миг кожата ми настръхна и по гърба ми пробягаха ледени тръпки.

Защото бях видял сенките на мъртвите да се носят сред мъглата полускрити сред гората от нащърбени скални зъбери. Знаех, че са мъртъвци, защото сред тях зърнах Ник джуджето, който размахваше ръка в циничен жест, видях и телепата Майк Шандън, същия, дето едва не допринесе за падането на цяла една империя, моята империя, и когото бях убил със собствените си ръце, там беше и моят заклет враг Данго Ножа и съдията Боджис, човекът с компютърния мозък, лейди Карли от Алгол, която бях обичал и мразил.

И тогава призовах онази, която все още вярвах, че мога да повикам.

Разнесе се гръмотевичен грохот и небето стана светло и ярко като езеро от лазурен живак. Видях я да стои там за миг, в тъмно и мрачно място отвъд водната шир — Кати, цялата в бяло, — очите ни се срещнаха, тя отвори уста и аз чух името си, но нищо повече, защото следващият гърмеж на бурята доведе непрогледен мрак, който се спусна като черна завеса над острова и онзи, който се беше изправил върху канарата, протегнал ръка напред.

Това естествено бях аз.

* * *

На събуждане имах смътна представа какво означава всичко това. Нищо повече. Не че разбирах смисъла му, колкото и да се опитвах да го анализирам.

Много време измина, откакто бях пресъздал Боклиновия „Остров на мъртвите“, за да задоволя прищявката на цяла тълпа невидими клиенти, вдъхновяван от разни любими мотиви от творчеството на Рахманинов. Не че творбата ми се отличаваше с особено съвършенство. Аз съм от онези нещастници, които мислят предимно в образи. Винаги, когато се сещам за смъртта например — което става доста често, — в мислите ми изникват главно две видения. Едното е Долината на сенките — просторна, мрачна долина, която започва между два мрачни скални масива от сивкав камък, покрити с тъмнозелена растителност, и продължава нататък, където става все по-тъмно и по-тъмно, докато накрая се взирате в мрак от ранга на междузвездния, само че без звездите, метеорите и каквото още има там; а другото е онази побъркана картина на Боклин „“, тоест мястото, което току-що бях посетил в сънищата си. От двете споменати места е неизмеримо по-зловещ. Долината сякаш крие в себе си някакво неясно обещание за покой. Но може да е така, защото никога не съм се потил над създаването й, нито съм изучавал в подробности различните нюанси и обертонове на пропития с мрачни чувства пейзаж. Вместо това издигнах в самия център на Едем един Остров на мъртвите и той бе оставил такъв дълбок и неизличим белег в съзнанието ми, та не само не можех никога да го забравя, но бях станал неразделна част от него, също както и той бе неразделна частица от мен. И ето че сега тази частица бе отговорила на молитвите ми. Имах чувството, че ме предупреждава и същевременно ми подхвърля важни улики, които щях да разбера с течение на времето. Така е, всички символи по природа колкото подсказват, толкова и скриват, проклети да са!

Кати наистина успя да ме съзре в собственото ми видение, което означаваше, че все още има малка надежда…

Включих екрана и се заех да разглеждам спиралите от светлина, движещи се по и обратно на часовниковата стрелка в една точка приблизително пред очите ми. Това бяха звезди, които изглеждаха така, наблюдавани от тази страна на космоса. Докато си висях там, а вселената се движеше около мен, почувствах как пламъците обхващат десетилетните слоеве тлъстина, натрупали се върху сърцевината на моята душа, и постепенно се разгарят в буен огън. Тук някъде издъхна човекът, когото дълги години и с немалки усилия бях създавал, докато — надявах се, не, чувствах го — Гръмовержецът Шимбо от Абаносовата кула продължаваше да живее.

Любувах се на бясно въртящите се звезди, опечален, горд и благодарен, какъвто може да бъде само един мъж, надживял предназначението си в този свят и осъзнал, че все още има сили да си изкове нова цел, а сетне да я постигне.

Трябва да съм въздъхнал още няколко пъти, преди вихърът в небето да ме всмукне в самия център на следващия мрачен сън, студен, лишен от образи и притихнал, каквато е навярно само Долината на сенките.

* * *

Изминаха близо две седмици преди Лорънс Конър да приземи своя „Модел Т“ в един от хангарите на Алдебаран В, наречен след откриването си Дрискол. Две седмици на борда на „Модел Т“, където всъщност времето бе спряло във фаза. Не ме питайте как, моля ви. Нямам време да пиша цял научен труд. Но ако Лорънс Конър бе решил да свърне назад и да се върне на Хоумфри, щеше да прекара още две седмици в скучни занимания като калистенетика, интроспекция и четене преди да се появи там, при това същия следобед, когато Франсис Сандоу бе потеглил на път — без съмнение за всеобща и неописуема радост на животинското царство. Но той не постъпи така. Дребна случайност, благодарение на която на Сандоу предстоеше да се захване с един сравнително изгоден бизнес с експорт на материал за лули от корените на бялото изтравниче, към който всъщност не проявяваше никакъв интерес. Целта беше само да хвърли прах в очите на другите, докато подрежда парчетата от мозайката, която му предстоеше да реши. А може би това бяха парчета от различни мозайки? И така да беше, нямаше кой да му го каже.

Облякох светъл тропически костюм и си сложих тъмни очила, защото в жълтото небе имаше само няколко оранжеви облака и слънцето ме зашлеви с гигантска топла ръкавица, която застилаше напечения паваж и вдигаше над него бледорозова, изкривяваща реалността мараня. Взех под наем амфизина и я подкарах към Миди, квартала на художниците, където всичко ми изглеждаше прекалено заострено и чупливо и твърде близо до морето, за да ми се понрави — имам предвид стърчащите кули, минарета, кълбета и овоиди, дето тукашните жители наричат домове, офиси, студия и дори магазини и които са направени от някакъв материал, наречен стъклолин, който може да бъде както прозрачен, така и мътноват, безцветен или шарен, по прищявка на всеки, решил с едно просто устройство да промени междумолекулните сили във вътрешността му. Търсех Нуаги, крайбрежния квартал някъде из този постоянно менящ цветовете си град, който ми напомняше на моделчета от пластилин — малинки, ягодки, черешки, портокалчета, лимони и прочие.

Намерих мястото, адресът беше старият и Рут се оказа права.

Не че не беше променено — напротив. По-скоро бих го оприличил на една от малкото твърдини, застанали на страж срещу пълзящата заплаха на пластилиновите форми, която изяждаше града още в онези времена, когато живеехме заедно. Ала сега и тя се беше предала. Там, където някога се издигаше висока каменна ограда, затваряща павиран двор, с черна врата от ковано желязо, с хасиенда зад прохладен басейн, в който водоскокът мяташе слънчеви зайчета по варосаните стени, сега имаше пластилинов замък с четири кули. Малинови, разбира се.

Паркирах, пресякох многоцветния мост и докоснах съобщителната пластинка на вратата.

— Този дом е свободен — обяви механичният глас на скрития високоговорител.

— Кога ще се върне мис Ларис?

— Този дом е свободен — повтори гласът. — Ако желаете да го закупите, обърнете се към Пол Глидън, покупко-продажби поземлени имоти „Сънспрей“, „Авеню на Седемте въздишки“, номер 178.

— Мис Ларис оставяла ли е новия си адрес?

— Не.

— А някакви други съобщения от нея?

— Не.

Върнах се при амфизината, вдигнах я на двайсетсантиметрова въздушна възглавница и потърсих Авенюто на Седемте въздишки, което някога се наричаше простичко „Главната“.

Той беше дебел, с лъскаво теме и чифт посивели вежди, разделени от тясна бразда, достатъчно тънки, за да са начертани с молив, имаше стоманеносиви сериозни очи и розови разтеглени устни, от които усмивката сигурно не слизаше дори когато спи, а бузите му бяха толкова изпъкнали, че заплашваха да го лишат от възможността да наблюдава околния свят и стигаха чак до ушите, украсени със сапфирени обеци и зачервени досущ като керемидената му широкоръкава риза, покриваща цялото му северно полукълбо — такъв беше мистър Глидън зад бюрото на „Сънспрей“, когато стиснах влажната му длан и трепнах от издрънчаването на тежкия масонски пръстен на ръката му върху мраморния пепелник, където димеше недопушената му пура. Вдигна я към устните си, загърна се в димна завеса и през нея се зае да ме разглежда.

— Седнете, мистър Конър — предъвка той. — С какво мога да ви ощастливя?

— Нали вие държите къщата на Рут Ларис, горе на Нуаги?

— Точно така. Да не сте решили да я купувате?

— Търся Рут Ларис — рекох. — Знаете ли къде се е преместила?

Блясъкът в очите му помръкна.

— Не — отвърна той. — Никога не съм я срещал.

— Но сигурно тя очаква да й изпратите парите някъде.

— Сигурно.

— Нещо против да ми кажете къде?

— Че защо да го правя?

— А защо не? Опитвам се да я намеря.

— Наредено ми е да депозирам парите в нейната сметка в банката.

— Тук в града?

— Съвсем правилно. Във фонд за подкрепа на изкуството.

— Значи тя не се е свързвала е вас?

— Не. Обади ни се нейният адвокат.

— Нещо против да ми кажете кой е той?

Той сви рамене и се гмурна обратно в езерото на безразличието си.

— Защо не? Андре Дю Боа, от „Бенсън, Карлинг и Уо“. През осем квартала северно оттук.

— Искрени благодарности.

— Значи не се интересувате от къщата?

— Напротив — възразих. — Смятам да я купя, но в случай че това може да стане още днес следобед — и при условие, че обсъдя сделката с нейния адвокат. Петдесет и пет хиляди как звучи?

Изведнъж той изскочи от езерото си.

— Къде бих могъл да ви открия, мистър Конър?

— Ще бъда в „Спектрум“.

— След пет?

— След пет е добре.

Какво да предприема сега?

Първо, естествено, запазих стая в „Спектрум“. Второ, с помощта на съответния код потърсих моя човек на Дрискол и уредих необходимата сума за покупката да бъде предоставена на разположение на Лорънс Конър. Трето, подкарах към религиозния квартал, паркирах зината, излязох и поех пешком.

Подминах цяла тълпа светини и храмове, посветени на Всички — от Зороастър до Иисус Христос. Забавих крачка едва когато наближих Пей’анския район.

Не след дълго го открих. Мрачна зелена постройка, чиято надземна част беше колкото едноместен гараж с тъмен вход по средата.

Вмъкнах се през вратата и се спуснах по тясното стълбище.

Стигнах малко, озарено от мигащи свещи преддверие и наведох глава под ниската арка на вратата.

Едва тогава се озовах във вътрешността на мрачното светилище и застанах пред централния олтар. От двете му страни имаше по няколко редици дървени пейки.

Върху петте стени на помещението бяха поставени поне няколкостотин стъклени плочи с изрисувани отгоре им различни пей’ански божества. Може би не биваше да идвам тук точно днес. Толкова отдавна не бях посещавал светилище…

Пей’анците са около два метра високи и зелени като тревата. Главите им приличат на фунии, съвсем плоски отгоре, докато най-тънката част е в областта на вратовете. Очите им са огромни, влажни, жълтеникави или зелени. Имат сплеснати носове, а вместо ноздри природата ги е надарила с едва забележими бръчици. Никаква окосменост. Устата им е широка, без зъби. Имат навика да поглъщат излишната си кожа, а сетне тя се вроговява, превръща се в полутвърди бразди и помага за смилането на храната. Както и да прозвучи всичко това на някой, който не е виждал пей’анец, те са много красиви, далеч по-грациозни от котките, а расата им е много по-стара и по-мъдра от човешката. Иначе са съвсем като нас двустранно симетрични, имат по две ръце и два крака и по пет пръста на всеки крайник. И двата пола носят сака, ризи и сандали, най-често в тъмни цветове. Женските са по-ниски, по-крехки, но разширени в ханша и гръдната област, макар да нямат гърди, защото малките им не бозаят, а се хранят от натрупаните подкожни тлъстини през първите няколко седмици след раждането, преди да проявят жив интерес към храната, която е предимно морска и се състои от водорасли и мъхове. Такива са значи пей’анците.

Виж, езикът им е труден. Е, аз го говоря. И философията им е сложна. Познавам я, но бегло. Немалко от тях са телепати, владеят и други необичайни способности. Също като мен.

Отпуснах се на една пейка и потърсих вътрешен покой. Трябва да призная, че по някакъв начин физическите ми сили се възстановяват в пей’анските светилища, може би защото съм израснал на Мегапей. Пей’анците са неимоверно политеистични. Религията им малко ми напомня на хиндуизма, трябва да е защото не изхвърлят нищо — напротив, имам чувството, че през цялата история на своето религиозно съществуване те са събирали божества, ритуали и обичаи. Штрантри е името на тази странна религия, която в последно време се радва на огромна популярност. Нищо чудно някой ден да стане универсална вяра, тъкмо защото е в състояние да задоволи прищевките на всички свои последователи — от анимистите и пантеистите, през агностиците до онези, които просто се забавляват от разни ритуали. Не повече от десетина процента са пей’анците сред цялата маса на привържениците на штрантри и сигурно това ще е първата религия, надживяла расата, която я е създала. Казвам го, защото пей’анците непрестанно намаляват. Всеки един от тях притежава невероятно дълголетие, но виж, с размножаването нещо куца. И тъй като най-великите им учени вече написаха последната глава в почти необятната „История на пей’анската култура“, обхващаща 14926 тома, нищо чудно да са решили, че няма смисъл да упорстват по-нататък. Истина е, че много тачат учените си и им вярват сляпо. Мен ако питате, туй е малко глупаво.

По-важното е, че са притежавали своя галактическа империя още в онези времена, когато хората са обитавали пещерите. След това се захванали с някаква безконечна война с една друга раса, която отдавна не съществува — бахулианците, които започнали да им отмъкват енергийните източници, рушали индустрията им и ги трепели на поразия. Вследствие на това пей’анците съвсем скоро изгубили най-далечните си постове и накрая били принудени да се ограничат в рамките на една-единствена слънчева система, която обитават и сега. Родният им свят — също наречен Мегапей — бил унищожен от бахулианците, които според съхранените от онези времена сведения били грозни, свирепи, безжалостни и покварени. Всички тези сведения естествено произлизат от самите пей’анци, така че едва ли някога ще узнаем какво всъщност са представлявали тези бахулианци. Освен това не са били штрантрияни, защото някъде четох, че имали свои идоли.

Един от седналите край близката стена поклонници неочаквано започна да произнася с напевен глас молитви, които ми се видяха познати, и аз вдигнах рязко глава, за да видя дали това не се е случило отново.

Така беше.

Стъклената икона с изображението на Гръмовержеца Шимбо от Абаносовото дърво сияеше в зелено и жълто.

Някои от техните божества са пей’апоморфични, ако ми позволите да създам нов термин, подобно на египетските, и наподобяват кръстоска между пей’анци и разни животни, които все още можете да зърнете в зоопарка. Други пък не приличат на нищо. Някъде в дългия процес на своето развитие пей’анците вероятно са посетили и Земята, защото Шимбо например е човек. Убийте ме ако знам защо една иначе разумна раса ще си избира туземец за бог, но ей го там — гол-голеничък, с леко зеленикав оттенък на кожата, прикрил лице зад вдигнатата си лява ръка, в която стиска гръмоносен облак, на фона на жълтото небе. В дясната държи исполински лък, а на колана му виси колчан с гръмотевични стрели. Не след дълго и шестимата присъстващи пей’анци заедно с осемте човеци подеха същата молитва. А през вратата се занизаха нови посетители. Помещението взе да се пълни.

Някакво великолепно усещане за лекота и сила се появи в гърдите ми и започна да се разширява.

Понятие нямам как става, но всеки път, когато вляза в пей’анско светилище, Шимбо започва да свети точно по този начин и малко след това ме обземат екстазът и силата. Когато завършвах трийсетгодишния курс и моето двадесетгодишно чиракуване в занаята, който ми донесе неимоверното богатство, аз бях единственият землянин в този бизнес. Всички останали конструктори на светове бяха пей’анци и всеки един от нас бе Назован — на някое пей’анско божество естествено. Всичко това по доста сложен и необясним начин ни подпомага в работата. Аз избрах Шимбо — а може би той избра мен, — защото изглежда като човешко същество. Смята се, че докато живея, той ще разполага със собствено олицетворение във физичната вселена. А като умра, Шимбо ще се завърне в безгрижното нищо, докато не се появи друг Назован с Името. Всеки път, когато Назован влезе в пей’анско светилище, изображението на съответното божество се изпълва със светлина и това става навсякъде из цялата галактика. Този феномен за мен е необясним. Нищо чудно да не е ясен и за самите пей’анци.

Мислех, че Шимбо ме е забравил отдавна, заради всичко, което бях направил със Силата и със своя живот. Предполагам, че се отбих в светилището само за да потвърдя подозренията си.

Изправих се и поех към арката. Когато минавах под нея, бях завладян от необоримото желание да вдигна лявата си ръка. Сторих го, а сетне стиснах юмрук и го изтеглих назад към рамото. В същия миг точно над главата ми се разнесе оглушителен гръм.

Шимбо все още грееше от стената под акомпанимента на молитвената песен, когато изкачих тясното стълбище и излязох навън. Небето беше мрачно, валеше слаб дъжд.