Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (8)

Жаума и Ромберг го очакваха пред входа на „Холидей Ин“ на Маркет Стрийт. Карвальо направи още една обиколка със своя фолксваген, докато намери място за паркиране, а после търпеливо изслуша нескончаемите словоизлияния на Жаума, който твърдеше, че се чувствал потиснат.

— Перспективата за излет с красиви пейзажи не ме въодушевява особено. Слава богу, че в края на нашето пътешествие ще се върнем отново в Лас Вегас. Хазартът много ме влече. Вие играете ли, Карвальо?

— Не. Ходил съм няколко пъти в казината на Лас Вегас, но едва ли съм похарчил повече от десет долара на автоматите. На карти не играя.

— А на рулетка?

— Не ме вълнува. Нито пък знам правилата.

Оставиха Ромберг да довърши формалностите около наемането на кола в представителството „Авис“ и не възразиха, когато той седна зад волана. Жаума се настани до немеца, докато Карвальо седна или по-скоро се излегна на задната седалка. От време на време прекъсваше Жаума, за да му покаже някоя забележителност в Сан Франциско, откъдето излизаха на път за Лос Анжелос, но нежеланието на спътниците му да възприемат каквото и да било беше така очевидно, че накрая потъна в сънливо мълчание. Събуди го Жаума, който го разтърсваше и със смях го подканваше да погледне през прозореца. Колата бе спряла на една бензиностанция, а навън Дитер Ромберг разговаряше с двама млади мексиканци, обслужващи колонката.

— Забележете само безкрайното снизходително търпение на чистия ариец.

Ромберг се стараеше да обясни нещо на мексиканците, а те го слушаха с лукав интерес. Ръцете на германеца сочеха на изток и се опитваха да нарисуват нещо във въздуха. Мексиканците повтаряха жестовете му.

— Прилича на откривател, който дава урок на туземци.

По растителността и просторната панорама Карвальо предположи, че са пропътували доста на юг, по посока на плажовете Мисион Кармело.

— Много ли остава до Кармел Бийч?

— Не. Бих искал да обядваме там. Дитер, Дитер! Остави ги да тънат в невежество и ела!

Дитер махна с ръка в знак на дидактическо безсилие и тръгна към колата.

— За какво говорехте?

— Питаха ме къде е Европа.

Жаума се разсмя до сълзи, а Ромберг се опитваше да изглежда невъзмутим, макар че явно се беше ядосал.

— Не виждам какво смешно има. Питаха ме дали съм от киното и аз им казах, че съм германец. „Къде е Германия?“, запитаха. Не можех да повярвам. „Не сте ли ходили на училище?“ — „Да, да.“ Били ходили. „Е добре, не са ли ви учили къде са намира Германия?“ — „Не.“ — „В Европа.“ За Европа знаеха, но не бяха наясно дали е в Индийския или в Северния ледовит океан. „Германия, Германия“, повтарям им аз. „Брант. Аденауер.“ Нищо. „Хитлер.“ Това — да. Знаеха, че Хитлер има нещо общо с Германия. После ме питаха дали Германия е по-малка от Мексико или от Съединените щати. Представяте ли си! Каква ли география преподават в тая загубена страна?

Възмущението на Ромберг ми напомня за мъдрия географ Паганел от „Децата на капитан Грант“, когато открива, че англичаните така са преподавали география в своите колонии, че според убеждението на местните жители целият свят бил британски. Две гледни точки — на колонизатора и на колонизирания. Когато човек работи в многонационална компания, светът придобива различни географски измерения. Бих могъл да нарисувам карта, изобразяваща експанзията на „Петни“ върху четири континента, слети в едно. Обясни ми го веднъж генералният директор на английската секция: „Когато един служител на «Петни» пръдне в Калкута, миризмата стига чак до Челси“. А аз си помислих, че може да е обратното. Ако някой служител пръдне в Челси, миризмата сигурно се разнася чак до Калкута. Вие не знаете какво значи многонационална компания като „Петни“. По-информирана е от цяла държава, разполага с политически ресори като самия Държавен департамент. Империята „Петни“. Столица Сан Франциско.

— Централата на „Петни“ не е ли в Лондон?

— Тя е парадната централа, тази, която се показва. Но истинската е в Сан Франциско.

Ромберг хвърли укорителен поглед към Жаума, но той съзерцаваше бягащия пейзаж, сякаш черпеше от него текста на словото си.

— Успокоително е да попътуваш за удоволствие в компанията на инспектор със социалистически убеждения и на интелигентен сънародник. Знаете ли, че ние, испанците, сме най-добрите надзиратели? Не мислите ли, че това е нашата мисия в бъдещия свят?

— Когато бях по-млад, мислех, че ние, испанците, можем да бъдем само жертви или палачи. А това за надзирателите съм го пропуснал.

— Но няма никакво съмнение. Историята на икономическата и политическата емиграция на Испания е пълна с надзиратели. Още от деветнайсети век насам. Политическите и икономическите емигранти са дали на Европа и Америка чудесни надзиратели. Баща ми емигрира през хиляда деветстотин трийсет и девета и беше горски пазач в Южна Франция, докато се наложи да бяга от германците. От Дитер и неговите момчета.

Дитер по навик изръмжа в знак на протест, като че ли отвръщаше на някаква често повтаряна шега.

— Любопитно. Баща ми също емигрира през хиляда деветстотин трийсет и девета и също стана пазач в едни каменоломни близо до Екс-ан-Прованс.

— Видяхте ли? И аз имам обяснение за това. То отчасти се връзва с вашата теория за деленето на жертви и палачи. Испанците жертви са пригодени да стават надзиратели в чужди страни. Присъщи им са страхът на губещия и волята за живот на корабокрушенеца, твърдостта на онзи, който не може да се върне назад. Като мен самия. Аз съм надзирател, а Дитер — инспектор на надзирателите.

— Защо вие? Нима сте губещ или корабокрушенец, нима сте човек, който не може да се върне назад?

— Така е. Почти всички от моя випуск от Юридическия факултет са или профсъюзни адвокати, заслужили по десет реда в съветската енциклопедия, или преуспяващи юристи с добро обществено и икономическо положение. А аз, вместо да „защитавам работническата класа“ или да направя блестяща кариера, станах скитник. Но инстинктът ми за оцеляване е силен и постигнах място на надзирател в най-могъщата многонационална компания в света. Няма връщане назад. Това би означавало да започна отначало, да накарам децата си да напуснат колежа с градина, където до десет години учат френски, а от единайсет — английски; да престана да членувам в голф клуба, да загубя връзките си и петнайсетметровата яхта. Какво ще правят без мен Реклус и Кимет?

— Кои?

— Реклус и Кимет са моряците, които съм наел за моята яхта. Тя стои на котва в пристанището на Л’Естартит и я ползвам само от дъжд на вятър, за да ида до островите Медас^[1] да хапна някой и друг сандвич с шунка, макар че дотам може да се стигне чудесно и с гребане или дори с плуване.

Пролетта бе умножила цветята, надничащи над ниските огради на къщите в тъй наречения калифорнийски стил. Домове от тъмно дърво, носещи печат на оригиналност, за разлика от кварталите с панелни вили, останали назад преди навлизането в Кармел Бийч. И ако не беше северната светлина, открояваща отчетливо контурите, картината от евкалипти, портокалови и лимонови дръвчета щеше досущ да прилича на средиземноморската. Спускащият се към обширните бели плажове пейзаж се стори на Карвальо като опит за подражание, подобно на американските вина или шампанско, но безкрайната плажна ивица, наситеното живо синьо на морето, ритмично разбиващите се вълни, които лете се превръщаха в подвижни писти за сърф, напълно променяха това впечатление. То бе оборено и от идеално чистия пясък, без следа от подгонени от вятъра хартийки, от идеално чистите площадки за душовете и от белите като пясъка англосаксонци, надянали неизменната маска на хора, живеещи без маска.