Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (12)

Когато човек влезе в някой бар, където зрелището е самата клиентела, и слезе по стъпалата към центъра на сцената, усеща върху плещите си бремето на звезда от американски филм, а в краката — напрежението на въжеиграч. Някъде докъм полунощ единствените посетители са две или три двойки, решили да избягат от самотата на ергенството или от брачното огнище. След този час се появяват един след друг актьори от независимия театър, зависими от театъра актьори, служители с интересно и позагладено минало, нереализирани кинорежисьори, певци на вечната „нова каталонска песен“, един политически карикатурист и друг — минал случайно оттук.

— Така е — Барселона е Европа.

Поет, бивш затворник, търсещ в „Сот“ бурни усещания, които да му възвърнат част от двайсет и петте години затвор; младичък сивоок ръководител от Работническите комисии; дами активистки от местната левица; професионални „нощни птици“, очакващи вече трийсет години нощта, когато всичко ще бъде позволено; писател хомосексуалист с приятеля си, загърнат в кожено палто; един истински поет, чел Троцки; водещ на „кръгли маси“ обладаващ магическото умение да предоставя думата на участващите и да обобщава мнения дори и при пълното отсъствие на такива; неколцина случайни впечатлителни интелектуалци, надяващи се на интересни запознанства, каквито и най-старите посетители на заведението не са успели да постигнат; бивши политици със запазен все още морален актив; млади островитяни от незнайно кой остров; безумци, изпълнени с надежда да забогатеят, поглъщащи с очи интелектуалния каймак; уругвайци, избягали от уругвайския терор; чилийци, избягали от чилийския терор; аржентинци, избягали от нескончаемия аржентински терор; един от десетте най-близки сподвижници на Карильо; почти млад бивш инженер, посветил се на издаването на радикално-независими марксистки трудове; някоя и друга човешка останка от интелигенцията през четирийсетте години, подхранваща се от страниците на Лайош Зилай и Стефан Цвайг: ортодоксални кадри от левицата, решили да погледат отблизо упадъчния и несъмнено скандален среднощен спектакъл, предлаган от „нощните птици“ на левицата. Коктейли, чието качество ги доближава до най-лошите напитки, приготвяни в някоя посредствена манхатънска кръчма, и до съвсем лошите на барселонските барове. Пространство, разположено на различни нива, нелишени от задушевност кътчета, макар и в овехтяла и недостатъчно функционална обстановка, и тезгях по протежение на целия коридор, където опират лакти всички, които не умеят да поддържат забавен разговор и приказват със собственика, или с келнерите с приятелски тон, възможен единствено през нощта — пред тях е целият ден, през който ще могат да си поотдъхнат от толкова фамилиарност.

Тази вечер вместо обичайните петнайсетина или двайсетина слушатели около Маркос Нунес се бяха събрали едва десетина. Зрелият младеж произнасяше слово с присъщата си насмешлива сдържаност, следвайки чудесния ритъм, усвоен в университета, където току-що бяха открили Павезе и англосаксонските поети от трийсетте години, и интонация, способна да направи възвишено носталгичен дори разказа за заблуден автобус или убийствено иронично описанието на сандвич с испански колбаси. Нунес беше един от първите, опитали се да възстановят левите организации в Барселонския университет през петдесетте години, а след разпитите и предварителния затвор бе избягал във Франция — така беше поел пътя, който можеше да го отведе до бюрократичния апарат на собствената му партия или до докторат по обществени науки, който би му послужил в една бъдеща демократична Испания. Бе се оказал прекалено циничен за бюрократ и твърде безволев за доктор по обществени науки, така че беше избрал занаята на зрител и го упражняваше с прикрито усърдие. Заради излишната дипломатическа сдържаност в поведението и отслабващата с времето привичка да поддържа спомена за миналото, за което Нунес продължаваше да се държи като удавник за сламка, наричаха го „българския консул“. Въпреки това той се стремеше да съхрани в паметта си всичко, свързано с възраждането на левите настроения във франкистка Испания, така както се съхранява платиненият еталон на десетичната метрична система. Обладаваше дарбата да получава и да раздава приятелство, и то само след граничещи със садизъм изпитания, а когато се наложеше да обрисува приятелите или враговете си, беше безпощаден в изразите си. В трескавите му тиради се долавяше особено ожесточение, сякаш, озовал се вече на земята, му се искаше и другите да паднат ничком, след което беше готов да продължи разговора, като че ли нищо не се е случило.

Карвальо взе последното стъпало, което го отделяше от събралите се, и зачака момента, в който Маркос Нунес щеше да повдигне за пореден път вежди и може би щеше да забележи присъствието му. Някои лица му бяха познати от студентските години, дори можеше да назове имената им, без особен риск да сгреши. На свой ред и те го гледаха, опитвайки се да го разпознаят. Карвальо се приближи още към групата и спря, когато очите му срещнаха погледа на Маркос Нунес. Предугаждайки, че той ще му предложи да се присъедини към кръжока, Карвальо го изпревари, като му даде знак с глава, че иска да поговори насаме с него. Нунес не прекъсна веднага речта си, леко й подряза крилата и я довърши сръчно с няколко фрази, които разсмяха една дама с огромни очи на нощен хищник.

— Ти си циник и ти е приятно да ти го казват.

— Аз циник? Аз съм наивник. С мен можеш да направиш каквото пожелаеш.

Нунес се надигна и последва Карвальо до една маса на съседното възвишение, където две току-що излезли от някое кино в Енсанче семейства пиеха половинка уиски с лед, но без сода, джин с тоник и водка с лимон — максималния репертоар на всички съпружески двойки, излезли току-що от някое кино в Енсанче. Така поне заяви Нунес, щом седнаха, като ги гледаше усмихнат.

— Изглежда, доста се забавлявате.

— Ако се забавлявам, значи не скучая. Профилактично лечение.

— Бих искал да ми обясните някои неща. Опитах се да открия Дитер Ромберг, инспектора от „Петни“, приятел на Жаума. Познавате ли го?

— Чувал съм името му. Жаума твърдеше за него, че бил притежател на най-големия мъжки член в света.

— Онзи ден беше в Сан Франциско. Тази сутрин обаче ми казаха, че от два месеца е напуснал компанията и че местопребиваването му е неизвестно.

— Сигурен ли сте, че е бил в Сан Франциско?

— Един глас ми каза: „Отиде на вечеря във «Феърмонт» с клиенти и ще се върне късно“. Друг глас на следващия ден ми съобщи, че е подал оставка и е изчезнал. Във всеки случай вие не сте ми казали почти нищо за частния живот на Жаума. С кого се срещаше? Кои бяха постоянните му приятели?

— От една страна, бивши състуденти и преди всичка такива, които бяха постигнали подобно на неговото положение. Не че се стремеше към това, а просто самите обстоятелства налагаха определен избор. От онези, които нямахме пукната пара, само аз и един друг бивш колега поддържахме връзки с него.

— Приятелски или политически връзки?

— Единствената му връзка с политиката беше от икономически характер — плащаше партийния си членски внос. Понякога разговаряхме на профсъюзни теми, за работническото движение. Не искаше да има проблеми с персонала и се обръщаше към нас за съвет. Последният политически разговор, който водихме, беше по повод на появилите се в предприятието зародиши на организации, чужди на Работническите комисии. Привърженици на Националната конфедерация на труда^[1] и някои други.

— Напоследък имаше ли неприятности в службата?

— Не. Но скоро щеше да има. Само малка част от предприятията, които контролираше, му създаваха трудности, но той много внимаваше при подбора на персонала и вземаше присърце и най-малкия конфликт.

— От морални съображения?

— Отчасти. Не можеше да превъзмогне определени представи за историята. Разбирате ли? По-точно беше му внушено, че работническата класа винаги има право и че той самият е един от администраторите на преминалия в отбрана капитализъм. Освен това се стремеше да съответства на образа, който си бе изградил за самия себе си. А той противоречеше на представата за един обикновен експлоататор. Неминуемо изпадаше в положението на благ баща. Ходеше по сватбите на своите подчинени. Интересуваше се за здравето на близките им. Дори когато видеше, че някой служител има лични проблеми, той му даваше два-три дни отпуск.

— Любопитно. Мениджър на многонационална компания с поведение на собственик на квартално предприятие. Вие наистина ли го ценяхте?

Смехът на Нунес бе контролиран, сдържан.

— Ще ви дам една снимка, правена при завършването на университета. На нея сме шестима души — бяхме неразделни по време на следването. Мисля, че цял живот ще бъдем свързани един с друг, иначе ще загубим самоличността си. Всеки от тях носи част от моята самоличност, а аз — част от тази на останалите петима. Нещо като мозайка. Всички заедно можем да възстановим най-хубавите години от живота ни въпреки политическите преследвания, въпреки бруталността, на която бяхме изложени, въпреки дълбокия мрак в страната. Можем да живеем дълги години разделени и после да се върнем там, откъдето сме тръгнали. Не съвсем, разбира се. Но все пак изходната точка винаги е миналото.

— Вие ли бяхте героят?

— Мъченикът. Идеализираха ме през целия период на моето изгнание. Не очакваха, че ще се върна така отрезвен. Стигна се до някои остроти. До известно разочарование. Накрая ме приеха такъв, какъвто съм. Отчасти защото са убедени, че няма да им отнема това, което притежават, и че ще живея скромно с два чифта дънки, един пуловер и две ризи. Те имат власт — икономическа, политическа, културна, морална. А аз нямам власт. Никаква.

— Интересува ме тази снимка и бих искал да получа сведения за хората на нея. Можем утре да обядваме заедно. Къде предлагате?

— В Барселона-две има малък френски ресторант, където човек може да хапне така, както никъде другаде в града. Конфи от гъска — собственичката го доставя от Перигор.

Карвальо започна да гледа Маркос Нунес със симпатия.