Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (24)

За разлика от младежката и скромна елегантност на Нунес, Виласека парадираше с небрежния си вид. Дълга несресана коса, неоформени брада и мустаци, военна куртка, несъмнено реликва на някой герой от Сиера Маестра, дънки, за които човек би казал, че преди това са се въргаляли из някое бунище и после са били изгладени от валяк, раница в цвят каки на новобранец след войната и войнишки ботуши, нарочно изцапани с някаква мръсотия. Дойде на срещата с тънко, подобно на бамбукова пръчка момиче, което имаше ръце като тръстики, кестенява коса с прическа в стил афро и две невръстни гърдички, молещи сякаш за прошка изпод фланелката, открадната най-вероятно от някой музей.

— Там, където се хранят двама, има място и за трети. Който кани двама, може да покани и трима.

— А кой кани?

— Вие, естествено. Не аз. В раницата си имам двеста песети и ще трябва да изкарам с тях до утре. В замяна на това ще споделите масата с две звезди. С мен и с тази госпожица: Ана Маркс. Няма нищо общо нито с Маркс, нито с братята Маркс. Кръстих я така преди три месеца. Артистичен псевдоним. Тя е истинска муза за кинотвореца.

— Ей че си чалнат… — продума момичето и на върха на намръщеното му носле се изписа леко отвращение.

— Вие изберете ресторанта. Как казахте, че ви е името? Карвальо. Застанете до мен. Да приемем, че север е натам, а юг е по посока на онази улица. После идват изток и запад. На север, зад църквата „Санта Мария дел Мар“, се намира „Ел Борис“, ресторантът на един кинорежисьор. Самообслужване, доста добри блюда с френски сосове и сирене, също френско. Доста сносен. На юг, зад онази колонада, има една галисийска кръчма. Ясно е какво ни очаква там, а и в този час е вече пълно. Малко по-нататък, на изток, е „Ел Райм“ — домашна, селска, добра кухня. Малко маси. На изток току-що откриха…

— Познавам квартала и заведенията.

— Тогава вие кажете.

— В „Ел Райм“ ще е пълно. Да отидем в „Ел Борне“.

— Ваша работа. Но като дойде ред за плащане, да не вземете да се разкайвате.

Смигна му и тръгна пред него, с ръка върху високите и остри рамене на момичето.

— Ей че си чалнат…

Виласека беше надянал маската на Стенли Кубрик отпреди десет-петнайсет години, по времето, когато снимаше „Одисея в космоса“. Даже външно леко приличаше на него.

— Бих я боядисал в лилаво, а вътре бих сложил арабски цокъл — каза той, сочейки църквата.

Заобиколиха я и пред тях се разкри панорамата на Пасео дел Борне — широка, обградена с дървета улица, която изглеждаше не на място в средновековния квартал с мрачни занаятчийски улички.

— Бедният Жаума! — И клепачите му се спуснаха като капаци на ковчези. — Подсказа ми идея за филм. Слушайте. Висш служител, завладян от легендата за Гоген, решава да напусне семейството и работата си и да замине за Таити. Заглавието би могло да бъде „Гоген втори“ или „Таити“. Взема метрото във върхов час и слиза в някакъв работнически квартал. Имитира начина на живот на таитяните. Заживява с млада работничка, туземка от барселонската промишлена зона. Никой не го познава. В началото се чувства щастлив, обаче не успява да преодолее някои класови бариери от психологическо естество. Тогава настъпва собственото му и чуждото нещастие. Той е заразил таитяните с непознатия им дотогава вирус на неудовлетворението. За да не причинява повече нещастия на другите и на самия себе си, се самоубива. Ана ще играе младата работничка.

Свали ръката от раменете й и я отдалечи от себе си, сякаш искаше да я види в перспектива.

— Не вярвате. Да, знам, че изглежда такава, каквато е: дъщеря на богаташ, бивш съветник в кметството. Но в киното много я бива за драматични роли. Вие с положителност бихте могли да играете убиец. Нещо като испански Ричард Уидмарк. Поизправете раменете, моля. Така. Повървете. Хайде, не ходете като вдървен. Ние, испанците, като че ли сме направени от бързо втвърдяващ се цимент. Не движим телата си свободно. Приличаме на туловища, лишени от способността да установят връзка с пространството и да го променят посредством движението. Ако желаете, ролята е ваша.

— Коя роля?

— Тази на убиеца на Жаума.

— Той не се ли самоубиваше?

— Възможни са и двата варианта.

Откъм тезгяха неколцина души поздравиха Виласека. Карвальо се изкачи след него по тясната вита стълба до горния етаж, състоящ се от две помещения, които съставляваха цялата територия на ресторанта. Върху тезгяха се мъдреха няколко тенджери с неоспоримо по качество съдържание и блюдо с варен индийски ориз. Виласека остави раницата върху една маса в знак, че е заета, и поведе Карвальо към тезгяха. Взе една чиния от купа и я напълни с огромно количество ориз и заешко задушено. Карвальо си избра същото. Когато двамата се върнаха на масата, момичето, седнало в края на един стол, гледаше с тъга своята чиния — безлюден остров, където се мъдреха само една-единствена лъжичка ориз и няколко късчета гулаш.

— Никак не съм гладна… колкото да не е без хич.

— Само това яде през целия ден. На закуска, на обяд и на вечеря. Препитава се само с тия думи: „Никак не съм гладна… колкото да не е без хич“.

Виласека неочаквано бе влязъл в ролята на баща, мъмрещ злоядата си дъщеря, и момичето се разбунтува.

— Аз си го ям. И ще ям каквото си искам.

— А после се влачиш едва-едва и се подпираш по стените. И не защото имитира Моника Вити, ни най-малко. А защото залита от слабост. Ммм… много е вкусно. А какво вино ще пием? Не, не казвайте. Този път аз ще избера. Червено „Мумиета“.

— Какви връзки поддържахте с Жаума?

С уста, пълна със заешко с ориз, Виласека започна яростно да жестикулира. Когато най-сетне топката храна заслиза по хранопровода, поясни:

— Бащински. Бащински връзки. Той ми се караше като на дете: „Трябва да се захванеш с нещо полезно, Виласека“. Е, не точно с тези думи. Аз го дразнех. Дразнех го с това, че разполагам напълно с времето си, че съм напълно свободен. Просто ми завиждаше.

— Храната ме отвращава — каза момичето, загледано в чинните така, сякаш бяха пълни с бог знае какви гадости.

— Я иди да подишаш малко чист въздух! Човек не може да се храни заедно с някой, дето няма апетит. Носи му нещастие. Хайде, разходи се малко.

Момичето се нацупи и се отдалечи с достойнство, преизпълнено с досада.

— Малката е невъзпитана, обаче е много темпераментна. Пред камерата е страхотна. Много е сексапилна. Като я гледате такава, си казвате: „Какво пък толкова има?“ Ала наистина има. А тия две гърдички, които са като две вкусни рогчета от Майорка, на екрана са чаровни като гърдите на Олимпия от Мане. Щом намеря пари, ще започна да снимам и това момиче ще върви все нагоре и нагоре. Не по буржоазния начин. Не желая да правя от нея звезда. Искам да поставя жалоните на едно ново кино в служба на нашето време.

— Често ли виждахте Жаума?

— Напоследък не много. Не понасям бащинското отношение. Аз от баща си не го понасям, а какво остава от него. Нервничеше, а напоследък беше много раздразнителен. Стана критичен. Завистлив. Изяждаше с очи момичетата, с които се движа. С тях човек може да обиколи морета и океани, а той живееше безнадеждно закотвен на брега и ставаше все по-затворен.