Е. Р. Брейтуейт
На учителя с любов (5)

Пета глава

Какво ли не опитах — трудови борси, бюра за трудови резерви, обявления във вестниците — резултатът беше един и същ. По едно време дори взех да споменавам освен квалификацията и цвета на кожата си, но желаещи все така нямаше. После престанах да съобщавам цвета на кожата си, но щом ме видеха, причините, с които мотивираха отказите си, бяха вариации на темата „твърде черен“.

Ето например случая с фирмата за производство на електроуреди в Дегънъм, която беше дала обявление в местен вестник, че търси техници. Не се искаше някаква много тясна специализация, затова им писах с надеждата, че добрата ми подготовка ще ми свърши работа; а и този път не споменах нищо за цвета на кожата си. Получих много скоро отговор с покана да се обадя в отдел кадри на следващата сутрин. Отидох към девет часа и млада чиновничка ми подаде формуляр, след което ме заведе в едно преддверие да попълня формуляра и да изчакам реда си, докато ме приеме завеждащият.

Там заварих неколцина младежи, някои от които чакаха изнервени, други попълваха документите си напрегнато съсредоточени. Един от тях не беше сигурен за правописа на някаква дума и попита останалите, те също не бяха сигурни и аз с удоволствие отговорих на въпроса му.

Постепенно ги извикваха един по един и най-после дойде моят ред. Завеждащият седеше зад бюрото си, а върху бюрото му се мъдреше моят формуляр; той ми посочи стол да седна, взе листа и внимателно го изчете. След това пак започна познатата игра на въпроси и отговори и скоро ми стана ясно, че той не се интересува много от дълбочината на техническите ми познания. Накрая ме попита ухилен:

— Защо ви е тази работа?

Неуместната му забележка ме подразни и аз отговорих:

— Защото ми трябват пари да си плащам за разни дреболии като храната, която ям, дрехите, които нося, и наема за квартирата, в която живея.

— Ха, дори аз не бих могъл да си позволя костюм като вашия.

Изгледах го в недоумение, защото не виждах никаква връзка между моя костюм и предлаганата работа. Той продължи:

— Аз самият не съм завършил гимназия, да не говорим пък за университет и никой от нашите служители не е толкова учен като вас, затова мисля, че няма да си паснете с тях. А може да не им хареса и изисканият ви начин на изразяване…

Не можах да издържа повече и станах, пресегнах се през бюрото, взех формуляра, безмълвно го накъсах на парчета и внимателно ги пуснах в кошчето за боклук. После му казах довиждане и си отидох.

Вече близо година и половина бях без работа. Разочарованието ми бе прераснало в задълбочаваща се, тровеща омраза; бавно, но сигурно намразвах тези хора, които така нехайно и безсърдечно ми отказваха правото да си печеля хляба. Виждах им се прекалено образован за по-неквалифицираната работа и твърде черен за нещо по-добро. А сега изглежда им беше неприятно дори и че съм спретнат.

Когато демобилизацията ми бе взела да наближава, писах на чичо ми как стои въпросът с купоните за дрехи и в продължение на няколко месеца той ми изпрати достатъчно бельо, ризи, чорапи, връзки и четири много прилични костюма, които ми бяха съвсем по мярка, а с купоните за дрехи, които получих в Демобилизационния център, си купих няколко чифта солидни обувки.

Хванат като животинче в капана на предразсъдъците, аз започнах да си връщам с безразборни и безсмислени удари в пространството. Станах подозрителен към всеки поглед или жест, като търсех да доловя и да изложа на показ антипатията и расовата нетърпимост, които те — според мен — издаваха. Вече не бях склонен да оказвам на англичанките или на по-възрастни хора онези основни прояви на внимание по автобуси и влакове, които от дете съм смятал, че с пълно право заслужават, и дори се хванах, че гледам с нескривана враждебност малки деца, чиито невинно любопитни очички биваха привличани от необичайния за тях цвят на кожата ми.

За мое щастие това злокачествено състояние не можа да се загнезди трайно в мен. От време на време и въпреки волята се случваше някое лице или лица да кажат или извършат нещо толкова безкористно и приятелско, че за момента забравях всичките си затруднения и обиди. От такава именно неочаквана страна получих и полезния съвет, който промени целия ход на живота ми.

Седях край езерото в парка Сейнт Джеймс, безцелно вперил поглед в патиците, които се гмуркаха за хапките храна, подхвърляни им от случайни минувачи. Наблизо седеше слаб възрастен господин с очила, който сегиз-тогиз коментираше окраската и навиците на отделни патици. Стори ми се доста осведомен, но никак не бях настроен за подобни разговори и наум го „отписах“ като още един бъбрив дядка. Ала неотзивчивостта ми изглежда не го смущаваше и той се обърна към мен съвсем направо:

— Отдавна ли сте в Англия, млади момко?

В гласа му имаше същата стържеща сухота като в Бертран Ръселовия^[1]; аз се обърнах и го изгледах достатъчно рязко, за да пресека сондажите му — изобщо не ми се разговаряше, особено пък на такава болезнена за мен тема като живота ми в Англия.

— В големите градове човек се чувства ужасно самотен и Лондон не прави изключение в това отношение.

Той придърпа нагоре грижливо изгладените си панталони и кръстоса един връз друг тънките си крака. Явно му се приказваше; някои старци са така. Нямаше значение кой седи до него. Нямаше нужда да му отговарям и дори да го слушам, а ако станех да си вървя, сигурно щеше да заговори на патиците. Но на мен пък не ми се ставаше. Реших, че щом се умори, сам ще спре.

— Никой не е виновен за това, всъщност — продължи той. — Големият град не може да си позволи да отвлича вниманието си от важната си работа да бъде голям град само заради такова дребничко и незначително нещо като вашето или моето щастие.

Той изговори това съвсем леко, уверено и внезапно събуди любопитството ми. Като го разгледах по-внимателно, забелязах, че в него имаше нещо изтънчено, леко напомнящо на учен, на професор. Той знаеше, че следя думите му, че го слушам и любезните му сиви очи бяха обърнати към мен приветливо.

— Онези високи сгради там са нещо повече от паметници на усърдието, мисълта и усилията, с които е построен този голям град; понякога те служат и като трамплини към вечността на онези неудачници, които не могат да се преборят с града и със самотата си. — Той замълча и каза нещо за една от патиците, което не разбрах. — Големият град е като бойно поле — подзе отново той. — Човек трябва да е със силен борчески дух, за да живее в него, не просто да съществува, забележете, а да живее. Всеки може да съществува и да влачи душата си насам-натам като износено палто, но съвсем друго е да се живее. Понякога е трудно, а понякога — забавно; непрекъснато стават толкова много нови и вълнуващи неща.

Нито можех, нито желаех да пренебрегна приятния му глас, но нямах настроение за философските му разсъждения.

— Ако бяхте негър, щяхте да разберете, че дори и най-обикновеното съществуване ще ви поднесе много повече вълнения, отколкото сте мечтали.

Той ме изгледа и внезапно се засмя с безгрижен и весел смях; смях звучен, млад и неописуемо заразителен. Аз също се засмях, макар че не виждах нищо смешно в думите си.

— Чудех се докога ще издържите да не ми заговорите — рече той, когато веселостта му попремина. — Това помага, знаете ли; като поприказвате с някого, вече не сте самотен, нали?

И така се започна. Скоро си приказвахме непринудено като стари приятели и аз му разправих всичко.

— Станете някъде преподавател — предложи след малко той. — Ето това опитайте. Защо не си потърсите работа като учител?

— Едва ли ще си намеря — отвърнах. — Пък и нямам подготовка за учител.

— О, не е задължително. Научните ви степени ще компенсират липсата на стаж и съм сигурен, че с вашия опит и очевидни способности ще се справите.

— Вижте какво, сър, щом като онези хора не ме допуснаха да припаря до най-обикновени неодушевени машинарии, от които все пак доста разбирам, има ли смисъл да си правя илюзии, че ще ми поверят образованието на децата си?

— Защо не? Те имат огромна нужда от учители.

— Говорят, че и от инженери имали огромна нужда.

— А, не е същото. Мисля, че в Министерството на образованието не се вълнуват толкова от цветовете на кожите и съм убеден, че в това отношение Лондонският окръжен съвет се различава от другите инстанции. Както и да е, излишно е сега да гадаем, по-добре идете да говорите с тях лично.

— Колко пъти съм опитвал. Нищо няма да стане.

— Пак опитайте, няма какво да загубите. Знам със сигурност, че в Ийст Енд имат много свободни учителски места.

— Защо точно в Ийст Енд?

— Защото е малко по-труден район и повечето учители предпочитат да търсят работа другаде.

— И затова смятате, че там ще е най-подходящо за един негър, нали? — Огорчението и озлоблението пак се прокрадваха; човек не може лесно да се отърси от подозрителността си.

— Слушайте, млади момко. — Той беше удивително търпелив с мен, повече, отколкото заслужавах. — Недейте да подценявате хората от Ийст Енд; от тия бордеи и забутани улички са дошли едни от най-способните ни днешни учени и доста от политиците. Внимавайте да не станете по-голям сноб и от нас. С такова настроение ли си търсехте работа досега?

Почувствах, че съм го ядосал и му се извиних; не бях оценил както трябва любезността му.

— Та, опитайте. И няма нужда да им съобщавате веднага цвета на кожата си; първо вижте какво е положението.

Пак се отпуснах и се разбъбрихме за сума неща. Чак след като се разделихме, осъзнах, че сме прекарали над два часа в много приятен разговор, без всъщност да сме се запознали, дори не си знаехме имената. Надявам се, че един ден той ще прочете тези страници и ще разбере колко много съм му благодарен за нашата навременна и съдбоносна за мен среща.

После стана точно както той предрече. Поканиха ме в Министерството на образованието за разговор и по-късно получих писмо, с което ме уведомяваха, че ще бъда приет на работа след съответен медицински преглед. След като и това препятствие бе преодоляно, получих още едно, последно писмо, с което потвърждаваха назначението ми и ми съобщаваха да отида в Отдела за Източен Лондон, откъдето пък ме препратиха в Грийнслейдското училище.