Е. Р. Брейтуейт
На учителя с любов (10)

Десета глава

Беше петък сутрин, седях зад бюрото си и наблюдавах децата, които бяха залегнали над седмичното си съчинение, изцяло погълнати от него. Бяха много тихи и аз се чудех какви ли неща ще изпонапишат след последните произшествия в класната стая. Скоро след като започнаха, Джаксън попита:

— Как се пише името ви, сър?

Заради него, а и за всеки друг, който би се поинтересувал, го написах с печатни главни букви на черната дъска и оттам нататък единствените звуци, които се разнасяха из стаята, бяха шумоленето от обръщане на страници и изтракването на случайно изпуснат молив.

На обяд прочетох някои от писмените работи. Те бяха доста справедливи, както бе казал мистър Флориан, но и съвсем коректни. Всички без изключение коментираха новия начин на обръщение един към друг, но не споменаваха нищо за събитията, довели до тази мярка. Някои от момчетата смятаха за глупаво да наричат „мърлячките“ от класа „мис“ и изтъкваха, че извън училище „ще им викат каквото заслужават“. Някои момичета окачествяваха като чисто нахалство от моя страна дето съм накарал мисис Дейл-Евънз да им говори, че трябва по-често да се къпят и да си перат дрехите; те бяха сигурни, че са чистоплътни, защото се къпели всеки петък вечер. Все пак стана ясно едно: беше им много приятно, че с тях се държат като с възрастни, че им говорят като на равни. Фърнман беше писал: „Той ни приказва тъй, като че ли разбираме всичките думи, които употребява, и повечето от нас се мъчат да се правят, че ги разбират“. Усмихнах се, като го прочетох; вече имаше някакви резултати.

Вечерта взех съчиненията вкъщи. Исках да чуя какво ще кажат мама и татко. След вечеря седнахме и се разприказвахме; те бяха много доволни от развоя на нещата, но ме посъветваха да съм по-предпазлив. После татко каза:

— Недей свиква да си носиш работа за вкъщи, Рик. Това показва, че не си много организиран и накрая ще стане тъй, че всяка вечер нещо ще те задържа да си седиш у дома. Да преподаваш, е като да имаш банкова сметка. Можеш спокойно да теглиш, стига непрекъснато да я захранваш с нови средства, иначе лошо ти се пише. Всеки учител трябва да си има запаси от готова информация, от които да черпи, и редовно да ги попълва с нови преживявания, идеи, открития, като чете и се движи сред хора, от които може да ги получи.

— Боя се, че нямам много възможности да завързвам познанства.

— Глупости, Рик, ти вече си намери работа, тъй че тази грижа ти отпадна, а сега трябва повече да излизаш и да се срещаш с нови хора. Сигурен съм, че можеш да намериш сума приятни хора без глупави предразсъдъци, с които да дружиш.

— Прав си, татко, но на мен ми е много хубаво да си седя у дома при вас с мама.

— Радвам се да го чуя, момчето ми, но ние сме възрастни и вече старомодни. Ти имаш нужда от млади хора като теб. Време ти е дори да си намериш и някое момиче, нали, Джес?

Мама ми се усмихна.

— О, остави го на мира, Боб, има време и за това.

Ние продължихме да си бъбрим за други неща, но аз запомних завинаги думите на татко Балмънт и никога повече не донесох вкъщи тетрадки за преглеждане. Проверявах работите на децата още в клас, като се движех между чиновете и им помагах да си откриват грешките почти веднага; и скоро установих, че по този начин те ги осъзнаваха и поправяха докато им бяха съвсем пресни в съзнанието.

Полека-лека отношенията ми с класа се подобряваха. Отначало обръщението „мис“ се произнасяше доста стеснително и неохотно, но постепенно всички свикнаха и резултатите бяха много окуражителни. Започнаха да обръщат по-голямо внимание на външния си вид, а и държането им вече не беше така необуздано, както преди.

Говорех им за какво ли не и често звънецът, известяващ голямото междучасие, обедната почивка или края на часовете, ни сварваше потънали в оживен разговор. Мъчех се да доближа всеки урок до тях самите като им показвах, че основната цел на обучението им в училище е да се научат да мислят самостоятелно. Някои от тях се оказаха много умни — Памела Деър, Потър, Тич Джаксън, Лари Сийлз, Фърнман, а други проявяваха една природна интелигентност, която нямаше толкова отношение към самия учебен процес, но им беше жизненонеобходима в жестоката борба за съществуване, която те вече познаваха добре. Питаха ме неща за личния ми живот — къде съм роден, какво образование имам, за военната ми служба — с един прям и чисто приятелски интерес.

Но не всички. Денъм и приятелите му ме държаха враждебно под око и не пропускаха случай да ме подразнят; отговаряха ми винаги леко непочтително и упорито ходеха размъкнати в знак на протест срещу моя авторитет. Те не бяха много на брой и аз смятах да обръщам колкото бе възможно по-малко внимание на отношението им към мен с тайната надежда, че то полека-лека ще се стопи под влияние на налагащия се вече дух на сътрудничество.

Ала работата не беше толкова проста. Една сутрин в час по география стана дума за облекло: за това колко и как се обличат хората от различните климатични пояси — ескимосите от полярния кръг с техните кожи, жителите на Карибските острови с техните тънки памучни дрехи.

— Сър, аз имам едно списание вкъщи, сър, цялото с едни жени, ама изобщо без дрехи до кръста, сър, чернокожи жени, дето танцуват и такова. — В пискливото гласче на Тич Джаксън се долови намека, че интересът му към това списание не е бил чисто научен.

— Да, Джаксън, много хора в тропиците ходят с доста оскъдно облекло, а някои диви племена дори се задоволяват само да се нацапат тук-там с боя.

— Като древните брити, сър, нали и те са се рисували.

— Да, мис Деър, но не забравяйте, че те са го правили с чисто декоративна цел, а не поради климатичните условия. Някои племена се боядисват по доста потресаващи начини, за да всяват ужас в сърцата на враговете си. Този обичай се среща у африкански племена и у някои северноамерикански индианци.

— Сигурно им е било доста студено, сър.

— На кои, мис Бенджамин?

— Ами, дето казахте, сър, там, за древните брити.

— Не съвсем, те са живели в пещери и са се обличали с животински кожи.

— Представяте ли си някоя пещерна мадама с кожено палто!

Денъм беше винаги нащрек, бърз и находчив, никога не пропускаше възможност да се прояви. Класът се разсмя на шегата му, разсмях се и аз; наистина беше смешно.

— Само че не ушити по последна мода, Денъм, а най-обикновени кожи.

Той преглътна мълчаливо последната ми реплика.

— От времето, когато древните брити са се сдобивали с кожите си направо от животните, облеклото в Англия е минало през няколко важни етапа; в момента има изложба в музея „Виктория и Албърт“^[1], която много добре илюстрира развитието му. Ако някои от вас се интересуват, препоръчвам им да я разгледат, когато могат.

— Защо вие не ни заведете, сър?

Барбара Пег беше едрото момиче с луничките, чиито очи винаги се усмихваха. Погледът й беше изпълнен с надежда. Никога не ми беше минавало през ума такова нещо — да водя тая тълпа из Лондон — но все пак отговорих:

— Ако достатъчно от вас желаят, ще говоря с мистър Флориан.

— О, добре, сър — бързо се съгласиха много от тях.

От задните чинове се чу кискане и когато погледнах нататък, забелязах, че Денъм и Сапиано, едно от приятелчетата му, се забавляваха с нещо, което Денъм криеше под полуоткрехнатия капак на чина си. Приближих се и отворих капака до горе; на чина лежеше един брой на вестник „Уикенд мейл“ с голяма снимка на пищна млада хубавица с възможно най-икономичните бикини; Денъм беше поработил здравата с молива, като беше направил излишен и без това оскъдния й бански костюм.

Взех вестника и затворих капака на чина. Денъм се облегна назад и ми се усмихна нахално — той беше целял точно това. Без да каже нито дума, накъсах отвратителното му произведение на парченца, върнах се при бюрото си и ги хвърлих в кошчето за боклук. Когато си тръгвах, вече с гръб към него, чух как той много ясно измърмори: „Мръсно черно копеле“. Продължих си урока, все едно че нищо не се беше случило.

Лицето на Денъм се беше разкривило от яд. Той си беше намислил да стане скандал, за да може по този начин да разстрои класа, и сега се чувстваше измамен. Докато късах вестника, децата ме гледаха доста уплашено — те познаваха добре характера на Денъм и по изненаданите им, разтревожени лица се досетих, че сигурно ме чака някаква неприятност.

Скоро щях да узная каква.