Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Sir, with Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Е. Р. Брейтуейт

Заглавие: На учителя с любов

Преводач: Людмила Харманджиева

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: октомври 1980

Редактор: Огняна Иванова

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Стойчо Желев

Коректор: Христина Михайлова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2001

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава

Посещението в музея „Виктория и Албърт“ бе широко отразено в съчиненията им тази седмица. Те разказваха за него непринудено и сериозно и дори коментираха поведението си. Когато мистър Флориан прочете съчиненията им, остана много доволен и изрази желание да ми съдейства, ако предвидя и други такива посещения в бъдеще.

Вече бях изкарал с моя клас два месеца и с всеки изминат ден уроците ни ставаха по-интересни. Прибягвах към какви ли не похвати, само и само да събудя в тях интерес към заниманията в училище; толкова много материал ни предстоеше да вземем, толкова много имаше за наваксване. Уроците ни протичаха неусетно, почти винаги — под формата на разговор, като аз давах тон и ги насърчавах да изразяват собствените си мисли и схващания, използвайки написаното в учебниците само като основа.

Един човешки скелет, който от край време висеше неизползван в кабинета по естествена история, влезе в употреба за уроците по анатомия и скоро те станаха много популярни. Децата задаваха въпроси и аз им отговарях подробно; третирах ги като млади мъже и жени и те се държаха чудесно. Когато им казах, че скелетът е женски, поискаха да им го докажа; и обясненията ми за особеностите на таза съвсем естествено доведоха до нови въпроси и отговори за секса, брака, бременността, раждането. И аз на свой ред се изненадах от техните познания, придобити при това направо от живота. Като членове на големи семейства, наблъскани всичките в малки стаи, те бяха видели и чули достатъчно, за да се освободят още в най-ранна възраст от детските си представи за размножаването.

Дори и мълчаливият Сийлз взе да се обажда в клас и скоро на всички ни стана ясно, че той е не по-малко осведомен и буден от останалите.

Веднъж започнах един урок по география с думите:

— Географията е наука за различни страни и народи, с цялата им флора, фауна и полезните изкопаеми, които се намират там.

— Какво е това флора, сър, и другото, как беше?

— Флора е термин, който се отнася за цялата растителност, било на сушата или във водата — дървета, треви, водорасли, различни земеделски култури и тъй нататък. Фауна пък е термин за всички животни, големи и малки. Днес ние ще разгледаме някои аспекти от живота на африканския континент.

— Вие нали не сте от Африка, сър? — попита Сийлз, макар че вече бях отговарял много пъти на този въпрос.

— Не, Сийлз, роден съм в Британска Гвиана.

— Къде е това, сър?

— Намира се на Северното крайбрежие на Южна Америка, единствената британска колония там. Лесно можете да я откриете между Суринам и Венецуела.

— То е същото като Демерара, нали, сър, където се добива захарта, нали? — Този въпрос на Фърнман ми го бяха задавали дори и колеги учители, които, общо взето, бяха доста зле осведомени за колониите и териториите.

Те знаеха, че Ямайка произвежда захар, ром и банани, че Нигерия произвежда какао, а Британска Гвиана има големи природни богатства, но тези имена, макар и познати като продуктите, с които всички ги свързваха, бяха на толкова далечни страни, че никой не си правеше труда да научи нещо за народите, които живеят там.

Други учители пък употребяваха думата „туземец“ в смисъл на цветнокож изобщо, дори и за живеещите в Англия.

Вината не беше изцяло тяхна. Те бяха учили по същите учебници, които използваха и моите ученици сега, и напълно бяха възприели схващането, че по отношение на своето физическо, умствено, социални и културно развитие цветнокожите хора са по-низши от тях самите, макар и да се смяташе за невъзпитано да го признаят открито.

Децата често се аргументираха с цитати от тези учебници и от други, по-нови издания, когато им разказвах по-различни неща за условията в някои колонии; писаното слово има такава голяма сила, че на тях им беше трудно да не приемат онова, което бяха прочели с очите си. Когато понякога давах себе си за пример, те имаха готов отговор и за това:

— Да, сър, но вие сте различен.

Обясних на Фърнман с помощта на атлас, че Демерара е просто една от трите големи области в Британска Гвиана и че захарта е само един от важните продукти, които се произвеждат там.

— Както и да е, отклоняваме се от темата, която е Африка. Този континент е особено интересен поради разнообразието си от народи, племена, религии, култури и климатични условия. Цветовете на кожата варират от чисто черната кожа на населението по басейна на река Нигер през по-светлите кожи на различните арабски народи до бялата кожа на европейските заселници.

— Южноафриканците са бели, нали, сър?

— Един южноафриканец е жител на Южна Африка, независимо от цвета на кожата си.

— Но всички местни жители са черни, сър.

— Не, Фърнман. Ти си роден в Лондон, както и Сийлз, но имате различни цветове на кожата си. Аз съм роден в Британска Гвиана, но има хиляди британски гвианци, които са с бяла кожа, руси, червенокоси и брюнети.

Сложна работа, с толкова слаба подкрепа от учебниците, но все пак си струваше труда за тия любознателни, приветливи юноши.

Когато една вечер се прибирах вкъщи, видях стария продавач на цигари, застанал пред вратата на магазинчето си. Щом се приближих, той ми направи знак да вляза при него — вътре човек не можеше да се обърне от буркани с бонбони, бутилки от газирана вода, щайги и тави. Той се наведе през тесния тезгях, извика нещо, иззад полуприкрита врата му отговори някакъв глас и след малко се появи много дебела матрона.

— Мамо, това е новият учител в Грийнслейдското училище.

Той разпери ръце с жест на фокусник, който ненадейно изважда зайче. Усмихнах се и се поклоних на възрастната жена, която отвърна на усмивката ми любезно.

— Как се казвате?

— Брейтуейт — отговорих. — Рикардо Брейтуейт.

— Аз съм Пинкас, а това е мама Пинкас. — В начина, по който я представи, пролича една синовна привързаност, която ми направи доста добро впечатление.

— Много ми е приятно, госпожо Пинкас.

— Мисля, че знам една квартира за вас. — Тя се приближи към вратата и свали от дъската малко картонче, на което бе написано съобщение за стая под наем съвсем наблизо. — Мама смята, че е хубава стая, може би тъкмо за вас.

Взех картончето от него и благодарих и на двамата. Наистина бях трогнат от добрината им — да ме запомнят и мен, и това, че търся стая.

Реших да отида на посочения адрес веднага, защото напоследък бях закъснял няколко пъти за училище и макар Флориан да проявяваше разбиране по отношение на влаковите разписания, чувствах, че трябва да си намеря жилище по-близо до училището. Ако този път имах късмет, щях да кажа на мама и на татко, които, сигурен бях, щяха да ме разберат; не успеех ли, нищо не губех.

Адресът беше на една доста западнала уличка, но настилката пред входа, както и самият вход, светеше от белота, а дръжката на вратата и дантелените пердета на прозорците говореха красноречиво за отношението на стопанката към реда и чистотата. Някои от тия жени бяха такива къщовници, че се гордееха с домовете си като графини. Почуках и ми отвори едра усмихната жена с червено лице.

— Добър вечер. Идвам за стаята, която давате под наем.

Изведнъж усмивката изчезна и на нейно място се появи едно студено изражение, което ми беше добре познато.

— Съжалявам, нямам свободна стая.

— Мистър Пинкас току-що ми каза, че имате — настоях аз.

— Съжалявам, но промених решението си. — Скръстените й на корема ръце, решителното й лице и изобщо цялата й осанка подкрепяха недвусмислено категоричните й думи.

— Кой е, мамо? — попита момичешки глас някъде иззад нея.

— Някакъв негър е дошъл за стаята. — Устата й изстрелваше думите така, сякаш всяка беше предназначена да нарани.

Много притеснен и почти вбесен се обърнах да си тръгна, когато зад нея нещо се размърда и същият глас извика смаян:

— О, господи, мамичко, ами че това е моят учител! — Зад изненаданото лице на майката зърнах потресеното луничаво личице на Барбара Пег. — О, господи.

Тогава се зарекох, че за първи и последен път си търся квартира. Докогато мама и татко ме търпят, техният дом щеше да бъде и мой. Но известно време след тази случка горката Барбара все ме отбягваше и се изчервяваше смутено дори когато я заговарях през часовете.

Няколко седмици по-късно излязохме с Джилиан за първи път. След посещението в музея по негласно споразумение ние избягвахме да говорим за всички онези много лични неща, които и двамата искахме да си кажем, но това само засили чувствата ни един към друг и те се задълбочаваха с всеки изминат ден.

Най-накрая Джилиан предложи да излезем заедно една вечер. Прекарахме чудесно. Смяхме се и си говорихме, държахме си ръцете в киното, вечеряхме в Сохо[1] и през цялото време ни беше страшно приятно. Никога не съм бил по-щастлив.

Скоро вече ходехме редовно на театри, балетни представления и кина. Всеки път Джилиан ми разказваше по нещо за себе си. Родителите й живееха в Ричмънд; баща й работеше нещо, свързано с международните финанси, и пътуваше често в чужбина, а майка й беше моделиерка. Самата Джилиан имаше апартамент в Челси и ходеше при тях в Ричмънд винаги, когато й беше възможно. Откакто бе завършила колеж преди две години, тя беше решила да живее самостоятелно и да си печели хляба. Беше работила година и половина в редакцията на някакво женско списание, но й омръзнало и решила да опита учителската професия; не толкова заради парите, тъй като и двамата й родители й осигуряваха доста солидна годишна издръжка, колкото заради възможностите, които й дава тази работа за по-близко общуване с хората.

Един следобед, след края на часовете седях сам в класната стая и поправях контролни работи, когато на вратата се почука и влезе мисис Пег. Станах и я поканих вътре.

— Добър ден, мисис Пег.

— Добър ден, сър. Виждам, че сте ме запомнили.

Не й отговорих, а я изчаках да продължи.

— Исках да поприказваме за стаята, сър. Вижте какво, аз не знаех, че сте учител на Бабс, нали ме разбирате какво искам да кажа.

Разбирах я какво искаше да каже и тогава, и сега.

— Хайде да забравим цялата история, мисис Пег.

— Но аз не мога да я забравя, сър. Бабс не ме оставя на мира ден и нощ — да дойда, та да дойда при вас и да се разберем за стаята. Можете да я вземете, сър, ако желаете.

— Благодаря ви, мисис Пег, но вече се отказах.

— Намерихте ли си друга тъдява, сър?

— Не, мисис Пег. Реших да си остана там, където живея в момента, поне засега.

— Ами какво ще кажа на Бабс, сър? Тя ще си помисли, че още сте ми ядосан и затуй не щете стаята.

В гласа й прозвуча истинска тревога. Бива си я тая Барбара, помислих си, щом като е успяла да вземе страха на толкова масивно и могъщо същество като майка си.

— Оставете това на мен, мисис Пег. Ще поговоря с Барбара и ще й обясня положението.

— О, сър, много ще ви бъда благодарна, не исках нищо лошо да сторя оня ден, ама тя не ме оставя на мира.

Най-накрая успях да се отърва от нея. Нито за миг не й повярвах, че наистина се тревожи дали ще си намеря стая, или не, но тя просто — и това беше типично за много от тия жени — на драго сърце би пренебрегнала своите схващания и предразсъдъци, само за да угоди на дъщеря си. Когато поразмислих, осъзнах, че не мога да се сърдя на мисис Пег за отказа й. При сегашното положение на нещата беше съвсем разбираемо нежеланието на една майка да приеме мъж — наемател в малката си къщичка, където живееше и петнадесетгодишната й дъщеря, а още повече и негър — нещо, което можеше само да засили нежеланието й, макар че нищо не извиняваше доста неучтивото й държане. Всъщност по-важното беше друго — че Барбара не споделяше грубите предразсъдъци на майка си; ако младите се опитваха да мислят самостоятелно по такива въпроси, дори и от този неприятен случай е имало някаква полза.

По-късно намерих удобен повод да поговоря с Барбара. Споменах, че майка й ми е предложила да наема стаята, но че аз съм предпочел да остана в сегашното си жилище.

— Но нали щяхте да я вземете, сър, ако мама се беше съгласила в началото?

— Да, щях, мис Пег, но нали знаете, че понякога променяме решенията си.

— Сърдите ли се още на мама, сър? — Тя ужасно искаше да я уверя в противното.

— Не, тогава ми стана малко неприятно наистина, но сега не й се сърдя. Мисля, че и двете постъпвате много благородно, като ми правите това предложение и ви благодаря. Знаете ли какво, ако все пак ми се наложи да си потърся някога квартира, ще ви се обадя и ако стаята е още свободна, ще я наема. Какво ще кажете?

— Чудесно, сър.

— Добре, а дотогава няма да се занимаваме повече с тая история, нали?

— Да, сър.

Тя се усмихна облекчено.

Бележки

[1] Квартал в централен Лондон. — Бел.пр.