Е. Р. Брейтуейт
На учителя с любов (22)

Двадесет и втора глава

Скоро след срещата ми с родителите на Джилиан, класът беше посетен от районния инспектор по набирането на младежи за работна ръка, който говори на децата за разкриващите се пред тях възможности в местните предприятия, главно във фабриките за готово облекло и мебели — обикновено те поглъщаха мнозинството от завършващите ученици. До голяма степен намеренията му бяха предугадени от майки и бащи, сестри и братя, лели и чичовци, които отдавна работеха в тези предприятия и искаха децата им да бъдат настанени в същите фирми.

Някои от моите ученици вече си бяха намерили работа като стажанти. Сийлз беше приет да стажува в голяма електротехническа фирма в Мидълсекс; Фърнман си беше осигурил място на раздавач към „Кейбъл енд уайърлес“. На Тич Джаксън му бяха обещали работа като прислужник в голям лондонски хотел; Потър се беше уговорил да работи не знам точно като какъв на пазара „Ковънт гардън“; Денъм беше решил сам да си бъде господар и баща му се беше съгласил да му помогне да почне търговия на ръчна количка. Памела и Барбара щяха да постъпят на обучение в някаква уестендска фирма за дамско облекло. Майката на Памела беше уверена, че дъщеря й би могла да си опита силите като манекенка, защото имаше хубава фигура и горда, лека походка. Те всички се разпиляваха като перца на вятъра по четирите посоки на света.

Отначало разправяха оживено и нетърпеливо как, като свършат училище, ще започнат да печелят пари, да си купуват дрехи, да пътуват; но сега, когато усещаха, че последните им дни заедно се изнизват, те посърнаха и дори се изплашиха от перспективата за точно определени часове и работа под надзор. Но не и от живота изобщо. Колебаеха се да направят първата стъпка, да се гмурнат в потока, но не се бояха от самия поток. Чувстваха, че са се научили да плуват; бяха силни, храбри и изпълнени с младежки ентусиазъм — все качества, които щяха да им помогнат да се задържат на повърхността. Можеше да им се наложи да съгласуват движенията си, да контролират дишането си или да променят курса поради появили се насрещни течения или препятствия, но те не се страхуваха.

Опознах ги по-добре, отколкото преди: те бързаха да изприказват всичко, което трябваше да се разправи, докато все още имаше време, и през последната седмица нямаше нито едно отсъствие.

Едно момиче дори помоли за разрешение да донесе в училището сестричката си, все още бебе, тъй като майка й била в стоматологична болница на лечение. Бебето си лежа мирно и тихо в количката, а гукането му се носеше приятно из класната стая.

Ние разговаряхме. В тази възбудена атмосфера не можеше да се изнесе нито един нормален урок и затова непрекъснато разговаряхме, особено за отношенията между хората. Изслушвах ги и някои от техните изказвания ме изненадваха и радваха.

Те бяха израснали в един квартал, в който си съжителстваха представители на най-различни раси, както навсякъде във Великобритания, но без особен ефект. Някои от тях живееха на една улица, в един и същ жилищен блок с индийци или негри, но никога не разговаряха с тях, подчинявайки се на родителското табу. Други бяха отраснали и другарували с цветнокожи деца в забавачката и началното училище, но през пубертета дружбата им бе свършила.

Те искаха от мен съвет какво да правят, за да помогнат в техния квартал да се установят по-добри отношения. Припомних им уроците по история и география за други народи, страни и традиции. Опитах се да им покажа, че хората не са ограничени в точно определени географски положения поради цвета на кожата си, и че по всички краища на света могат да бъдат открити представители на най-различни раси. След като веднъж бяха попаднали на дадено място, те винаги можеха да се разбират помежду си, стига наистина да го желаят.

Обясних им, че не е необходимо да се отнасят по специален начин с един негър, индиец или какъвто и да било друг цветнокож, а просто да се държат с него като с непознат британец, без подчертана благосклонност или пък неприязън, но с онази нормална учтивост и любезност, която всяко човешко същество би трябвало да оказва на всяко друго човешко същество.

Дадох да се разбере също, че цветнокожите в Англия вече се осъзнават и работят за своето спасение, тъй като са разбрали, че не е достатъчно да се оплакват от извършените спрямо тях несправедливости или да разчитат друг някой да агитира в тяхна полза. Че те се стремят да покажат ценните си качества, своята честност и чувството си за собствено достойнство въпреки силите, които им се противопоставят.

В сряда сутринта през междучасието Клинти нахлу в класната ми стая, усмихната хитро и малко гузно.

— Как върви, Рик? — поздрави ме тя.

Зачудих се какво ли има предвид и измърморих в отговор някакъв поздрав; какво, за бога, се въртеше в хубавата й главица?

— Току-що чух, че мис Бланчард може би ще ни напусне в края на следващия срок — обяви тя весело.

Вдигнах поглед, изненадан от думите й; Джилиан не ми беше споменавала нищо за напускане.

— О, кога точно го чу? — Опитах се да прикрия изненадата в гласа си.

— Стария правеше обичайната си проверка на учителския състав за следващия срок и тя като че ли му каза, че ще остане за този срок, но не може да се ангажира за по-нататък. — Тя приседна на любимото си местенце в края на бюрото ми.

— Посочи ли някаква специална причина? — Исках да продължа играта, за да разбера какво беше казала Джилиан; бяхме се разбрали да пазим отношенията си в тайна колкото е възможно по-дълго, за да не даваме поводи за клюки между учителите.

— Сигурно са й писнали тия коптори, предполагам — изчурулика Клинти.

Усмихнах се облекчено. Добрата, мила Джилиан.

— Ти не я обичаш много, нали, Клинти?

— О, нямам нищо против нея, но съм срещала вече по-висшия й тип. Не бих казала, че ще ми липсва кой знае колко. — Тя наистина беше доволна от себе си.

— Намирам, че е много очарователна и интелигентна, Клинти.

— И аз го забелязах — отвърна Клинти. — Е, когато тя си отиде, ще трябва да се задоволиш с нас, дето сме от по-обикновените типове.

— Не си проси комплименти, Клинти. Всички тук сте чудесни, или почти всички.

Тя се усмихна при тия мои думи и аз смених темата.

— Между другото, каква е програмата за утре?

— Голяма история — отговори тя. — Коледна трапеза в стола. Стария иска всички да са там, тъй че, боя се, ще трябва да изпуснеш обедната си срещичка tête-a-tête^[1].

Това ме разсмя; само ако знаеше. Поприказвахме си за програмата за следващите два дни и щом звънецът би, тя си отиде. Сигурен бях, че беше дошла за нещо друго, но не стигнахме до него. И по-добре.

В четвъртък сутринта почти не се видях с класа си. Момичетата бяха в кабинета по домакинство, където приготвяха лакомствата за коледния пир следобеда; момчетата също бяха впрегнати от Грейс да мият тенджери, тави и изобщо да помагат в домакинските работи. Надникнах там само за миг и много се зарадвах, че всички работеха в една атмосфера на оживено сътрудничество. Те се изсипаха в класната стая към дванадесет и двадесет, наобиколиха ме и весело се разбъбриха, докато звънецът би за обяд.

Трапезарията беше празнично украсена с книжни гирлянди и балони, окачени по прозорците и по стените. Менюто беше превъзходно — свинско печено с картофи и разни гарнитури, а за десерт имаше плодова салата с бишкоти и крем, която децата много обичаха. След като директорът каза една кратичка молитва, той даде знак и през вратата откъм далечния край на салона влязоха две момиченца, които носеха огромен букет, увит в целофан. Те тръгнаха по дългата пътека, през напрегнатата тишина, към мисис Дру; най-накрая й връчиха букета, направиха два кокетни реверанса и бързо се върнаха на местата си.

Мисис Дру се изчерви силно. Подозирам, че това беше грижливо планирано от директора като израз на дълбокото уважение, което всички изпитваха към тази приятна жена. Някой извика: „Реч, реч!“ и скоро целият салон зашумя. Тя стана с присъщата си грациозност и горда стойка и като че ли се накани да произнесе реч, но сякаш смелостта внезапно я напусна, каза просто: „Благодаря ви“ и си седна сред буря от аплодисменти.

Тържеството с по-малките беше в три часа в аудиторията. Не останах доволен от него. Аудиторията, както и трапезарията, беше украсена с книжни гирлянди и балони, но повечето от децата развалиха всичко с поведението си. Те се нахвърлиха лакомо върху храната, като грабеха всичко, което им попаднеше пред погледа, и си крещяха едно през друго. По-големите едва смогваха да им сервират и се раздразниха от тяхната грубост и невъзпитание; аз направо бях отвратен, особено от онези, които отхапваха от парче кейк или сладкиш, оставяха го и взимаха друго. Мистър Флориан не изглеждаше смутен от шумното им, неприятно поведение, а се движеше с лекота между тях, като се стараеше да им помага, сякаш беше очаквал точно такова държане от тях. Изпитах истинско облекчение, когато и последните залъци изчезнаха и децата си отидоха.

Всички помогнахме да се изчисти мръсотията, в която беше оплескан салона. Големите момчета донесоха метли, парцали и ведра от кухнята и скоро масите бяха измити, а подът отново светна от чистота. Те го направиха на драго сърце, защото в шест часа започваше тяхното тържество. В единия ъгъл бяха съединени няколко маси и на тях беше уреден студен бюфет; грамофонът беше приготвен, а до него щяха да бъдат подредени цял куп плочи с танцова музика, които децата щяха да осигурят по свой избор от собствените си сбирки. Някои от завършилите преди година-две момчета и момичета също бяха поканени и очаквахме да стане хубава забава.

Към четири часа големите ученици се разотидоха по домовете си, за да се приготвят. Памела ме срещна в коридора.

— Моля ви, сър — каза тя, — ще танцувате ли с мен тази вечер?

— Разбира се, мис Деър — отговорих, — но „джайв“ не мога, вече съм твърде стар за такова нещо.

Тя весело се засмя.

— Добре, сър, тогава ще донеса специална плоча за вас. Обещавате ли?

— Да, мис Деър, обещавам.

— И още нещо, сър.

— Да?

— Ще ме наричате ли Памела, само тази вечер?

— Разбира се, Памела…

Всички учители се бяха събрали да посрещнат децата, когато те пристигнаха. Първи бяха Денъм и Потър, издокарани и спретнати в новите си костюми и грижливо лъснатите си обувки; след това дойде Тич Джаксън с брат си, високо, хубаво момче, което беше завършило Грийнслейдското училище предишната година и сега „ходеше сериозно“ със сестрата на Джейни Литгоу; после се появи малка групичка момчета, Сийлз Фърнман, Бъкли, Сапиано и Уелс, които се усмихваха неловко и не се деляха един от друг. Пристигането на момичетата беше предшествано от бърборене и кикотене по стълбите, след което те нахълтаха свежи, чисти и весели като диви цветя в планинска долина. Те много се бяха готвили и спестявали за това тържество и резултатите бяха повече от задоволителни. Със своите червила и високи токове бяха толкова привлекателни, че едва ли някой би могъл да намери някъде по-хубави момичета.

Мойра Джоузеф беше облечена в строга черна рокля по тялото, с дълги тесни ръкави до китката на ръката, без каквито и да било украшения. С късо подстриганата си коса, гъстите си вежди и много яркото си червило тя приличаше на изискана млада жена, стройна, елегантна и самоуверена. Плътно прилепналата дантелена блуза и широката набрана пола на Барбара Пег й стояха много свежо и младежки и чудесно подчертаваха луничките й.

Но красавицата на бала беше Памела, една нова, прекрасна, пораснала Памела. Косата й беше вързана високо, но леко настрани, с блестяща панделка от тъмнозелена коприна и се спускаше надолу като водопад от меки, нежни къдрици върху дясното й рамо. Пълните й устни се открояваха яркочервени на чистото й лице и подчертаваха дългата й, изящна шия. Облечена беше в семпла рокля от тъмнозелено вълнено жарсе, леко прилепнало на раменете, бюста и талията й, а надолу с богато разкроена пола, която се надипляше много красиво, като ходеше. Тя беше наистина прелестна и аз я гледах учудено, като същевременно ясно виждах заслугата на сръчните ръце на майка й.

— Боже мили — възкликна Джилиан, когато Памела влезе в аудиторията, — та това момиче е направо хубавица! — В гласа й долових нещо като благоговение.

Памела тръгна към нас.

— Здравейте, сър. Здравейте, мис — поздрави ни тя.

— Здравей, Памела — отвърнахме ние като ехо.

— Нали не сте забравили, сър? — попита Памела, като гледаше право в мен.

— Не, не съм забравил, Памела — отговорих.

— Добре, сър — и тя отиде при съучениците си.

— Тя дори не ме видя — прошепна Джилиан.

— Разбира се, че те видя, нали каза „здравейте“ и на двама ни — припомних й.

— О, да, но тя всъщност не ме видя, просто не ме видя. — Гласът й беше тих, но напрегнат, и аз се обърнах да я погледна, изненадан от тона й. Тя вдигна очи към мен и се засмя, после ме хвана за ръката.

— Слава богу, че първа се добрах до тебе, Рик — прошепна тя, и като че ли не я беше грижа дали някой няма да ни забележи.

Скоро салонът почти се напълни със засмени, весели младежи. Запознаха ме с няколко бивши ученици, които бяха поканени. Джеки Фишър, Джуни Торп, Ейда Филипс, близнаците Пийти Блоър и Морийн Блоър, чиято сестра Ан всъщност ни представи едни на други. Морийн ме покани на сватбата си на втория ден след Коледа.

Беше много приятно. Танцувахме и играхме глупави, весели игри, всичките учители се радваха шумно като самите деца. Дори Уестън дотолкова се самозабрави, че се смя и бъбри съвсем естествено с тях. Той не можеше да танцува, но го избраха да отговаря за музиката и на него изглежда много му хареса ролята на конферансие, та обявяваше заглавието на всяка плоча, която пускаше. По-късно през вечерта той ми предложи цигара и си разменихме няколко любезности. Веселието ни беше завладяло с пълна сила; искаше ми се да просъществува и през следващия срок.

Използвах всяка възможност да танцувам с Джилиан. За мен беше неописуемо удоволствие просто да бъда близо до нея: сигурен бях, че любовта ни беше съвсем очевидна за всеки, който имаше очи да гледа. Когато по-късно танцувах валс от Щраус с Клинти, тя забеляза:

— Ама ти наистина си хлътнал здравата, нали, Рик?

— Кой?

— Е, хайде сега. Говоря ти за мис Бланчард.

Нито Клинти, нито който и да било от останалите учители не я наричаше другояче, освен мис Бланчард; нещо в нея изглежда не позволяваше да се установи по-голяма близост.

— И какво за нея?

— Добре, Рик. Аз разбирам от намеци, но ако между вас има нещо, каквото аз си мисля, ти си направо страшен късметлия.

Засмях се, просто така.

Наскоро след това Памела се приближи към Уестън с плочата си; двамата си шушукаха известно време и той обяви:

— Следващият танц е фокстрот, „дами канят“!

Тя изчака, докато началните акорди на прекрасното старо парче „В тишината на нощта“ се разляха из залата, после се обърна и тръгна към мен, като в ясните й очи и тайнствено усмихнатите й устни се четеше една голяма покана. Аз я посрещнах и тя потъна в прегръдките ми, леко, доверчиво, сякаш там й беше мястото. Нямаше никакво колебание, никаква пауза поне за съгласуване на стъпките; музиката и магията на мига ни покориха и ни увлякоха в един плавен порив. Аз я усещах, лекото й дишане, сочната й закръгленост, ритмичните движения на бедрата й. Тя беше истинска жена, в това нямаше съмнение, която неусетно завладяваше ума и тялото ми. Музиката свърши, някак си твърде скоро. Останахме прегърнати за миг, след това отпуснахме ръце.

— Благодаря ти, Памела.

— След като завърша училището, може ли да ви идвам понякога на гости?

— Разбира се. Винаги ще ми бъде много приятно да те видя.

— Благодаря ви. Довиждане, сър.

— Довиждане, Памела.

Тя си прибра плочата от Уестън и скоро след това си тръгна.

На другата сутрин, в петък, те бяха много тихи. Докато проверявах присъствията им по дневника и четях списъка на вече познатите ми имена, си помислих колко бързо е изминало времето от първия ми ден тук, когато седях несигурен и малко изплашен. За около осем месеца ги бях опознал всичките толкова добре: сега почти предчувствах какво ще кажат или направят при дадени обстоятелства. Но от днес нататък повечето щяха да поемат по своите различни пътища, далече от мен, сякаш никога не сме се срещали.

Някои от тях бяха вътрешно укрепнали — Фърнман, Бабс Пег, Уелс, Сийлз щяха да успеят, защото бяха умни, съобразителни и жадни за знания. Други винаги ще срещат трудности, защото ще търсят по-леки пътища за по-бързо печелене на пари с най-малко усилия, като Сапиано и Джейни Пърсел например. Но останалите ще бъдат просто свестни хора, които ще живеят почтено без прекалено големи амбиции, агресивност или нещо от този род. Денъм и Потър. След няколко години и двамата сигурно ще бъдат солидни, работливи мъже със семейства или може би ще служат във въоръжените сили на Нейно Величество някъде далече, отвъд океана. Кой знае?

След проверката те възбудено заговориха за отминалото тържество, за дрехите, за храната, за плочите, танците, учителите — за всичко. Особено много им беше харесало присъствието на възрастните, с които се бяха забавлявали на равни начала; това беше „по-тежко“, „по-шик“, много по-различно от обичайните забави в младежките клубове. Мен леко ме подкачиха, защото бяха забелязали колко често бях танцувал с Джилиан.

— Тя приятелка ли ви е, сър? — поинтересува се Тич Джаксън.

— Аз също те забелязах да танцуваш с мис Бланчард, Джаксън — не му останах длъжен. — Вече бях започнал да се чудя дали тя не е твоя приятелка.

— О, нямам нищо против да беше така — отвърна Джаксън сред бурния смях на останалите.

Така премина сутринта, бавно, в приятелски шеги, с едно нежелание да се разделяме с миговете.

Следобеда, след проверката седях и ги гледах, като не знаех какво да им говоря. Точно тогава стана Мойра Джоузеф.

— Сър — започна тя — аз, тоест, ние искаме да ви кажем колко сме ви признателни за всичко, което направихте за нас, за всички нас. — Тя огледа бавно цялата стая. — Ние знаем, че никак не ви е било лесно, по една или друга причина… — Тук тя се усмихна на Денъм, който се изчерви и наведе глава. — Но вие не се предавахте. Ние смятаме, че сме станали много по-добри деца само защото вие ни бяхте учител. Най-много ни харесваше начина, по който ни говорехте, нали разбирате, не като на глупави хлапета, а като на възрастни и изобщо. Вие бяхте много добър с нас, сър, и затова бихме искали да приемете един малък подарък, с който да ни запомните. — Тук тя направи знак на Памела и си седна сред гръмки ръкопляскания.

Памела стана, като държеше в ръката си голям, красиво увит пакет, и тръгна към мен. Когато се приближи, аз се изправих. Тя беше забележително хубава, като пристъпваше гордо с пакета в ръка, но щом го поех от ръката й, внезапно се извърна, изтича на мястото си и скри лице зад капака на чина си. В един такъв момент, когато толкова бе искала да се представи най-добре като възрастна, детинското бе взело надмощие в нея.

Благодарих им и бързо си седнах, а в този миг вратата се отвори и мистър Флориан тихичко влезе; привлекли го бяха бурните аплодисменти. Погледнахме заедно големия етикет, лепнат на пакета, с надпис:

НА УЧИТЕЛЯ

        С ЛЮБОВ

а отдолу се виждаха подписите на целия клас.

Той погледна към мен и се засмя. А аз погледнах през рамото му към тях — към моите деца.