Е. Р. Брейтуейт
На учителя с любов (19)

Деветнадесета глава

Училището като че ли беше крайъгълен камък на моето щастие. Откакто бях постъпил в него, се бях сдобил с едно ново самочувствие и сила и постепенно бях започнал да разбирам не само поверените ми деца, но и хората от квартала. Понякога се разхождах по улица Уотни, къса и мръсна, с малки магазинчета и какви ли не сергии на колела от двете й страни, отрупани с плодове, риба, бакалски стоки, зеленчуци, бонбони, галантерия. Някои от сергиите бяха всъщност подвижни придатъци към магазините, пред които се намираха, и предлагаха едно толкова пъстро разнообразие от стоки, че купувачите почти не изпитваха нужда да прекрачат праговете на самите магазини.

Продавачите скоро ме научиха кой съм и ми се усмихваха любезно, когато минавах покрай тях. От време на време ги чувах да си казват: „Това е учителят на нашата Мари“. Или пък: „Предава в Грийнслейдското училище, нашата Джоуни е в неговия клас, много е добър“.

Веднъж спрях пред една сергия за плодове. Едрата жена с ярка престилка и високи ботуши до коленете ми се усмихваше, докато мереше ябълките.

— Нашта Морийн се сгоди в неделя. — Явно от мен се очакваше веднага да се сетя коя е „нашта Морийн“, но изглежда, че озадаченият ми поглед ме бе издал.

— Нали я знаете Ан Блоър от вашия клас, та Морийн е по-голямата й сестра; сгоди се за един американски войник, много свястно момче.

Друг един път ми казаха: „Нашата Жаклин няма да дойде днес на училище. Цяла нощ не е мигнала от стомах. Баба й ще я води на доктор днеска. Все си виках дано минете оттука, че да ви го кажа“.

Този път беше лесно. В моя клас имаше само една Жаклин.

Често се спирах да си побъбря с тия хора, които винаги горяха от желание да ми покажат приятелските си чувства, като ми доверяваха разни неща за децата си и за самите себе си, сякаш бяха уверени, че имам право на това.

Понякога ме караха да се притеснявам, както например в случая с дебелата продавачка на плодове, еврейката мисис Джоузеф, която щом ме забеляза веднъж в края на опашката — бях се наредил за ябълки — най-спокойно ме извика отпред и ме обслужи, като обясни на нацупилите се клиенти, че бях „учителя на нейната Мойра и сигурно бързам“.

Постепенно между децата и мен се зараждаше истинска обич, което много ме радваше и обнадеждаваше. Всеки ден се стараех да им давам нови и нови факти, и то така, че да възбуждам и подхранвам интереса им и полека-лека те започнаха да се изказват с по-голяма готовност и желание да проявяват търпимост към мненията на другите, дори и когато тези мнения бяха диаметрално противоположни на техните. Отначало разногласията много разпалваха духовете и децата на бърза ръка прибягваха към ругатни и обидни думи, когато се оказваха притиснати от по-убедителни или логични свои съученици. Във всички тези случаи аз нарочно се правех, че нищо не забелязвам и това, което всъщност ги отучи от ругатните, беше неодобрението на по-голямата част от класа към прекалено свободната им употреба.

Аз не само им преподавах, но и се учех от тях. Научих се да ги възприемам заедно със средата им и по този начин да ги разбирам по-добре. Отначало никак не одобрявах облеклото им и смятах, че плътно прилепналите им пуловери, тесните им поли и джинси не бяха подходящи за училище, но когато взеха да обръщат по-голямо внимание на личната си хигиена осъзнах, че всъщност тези дрехи просто издаваха едни жизнерадостни личности, неизменно търсещи начини за самоизява.

Тъкмо по това време в училището ни изпратиха нов колега, мистър Бел, който щеше да остане за няколко седмици като временен заместник. Беше висок, жилест мъж към четиридесетте с известен преподавателски опит от армията. Щеше да бъде в помощ по някои предмети, включително и физическо възпитание, като му бяха дадени два часа с големите момчета. Едно от хобитата на мистър Бел беше фехтовката; той беше много взискателен и проявяваше нетърпение към всеки, чиято координация на движенията не беше така добре овладяна и съвършена като неговата. Караше момчетата да повтарят някое упражнение или отделно движение дотогава, докато не го изпълнеха с точността на машинки, и макар че децата роптаеха срещу строгата дисциплина, явно горяха от желание да му докажат, че са способни да изпълнят всяко упражнение, което му дойдеше на ума, и то с не по-малка сръчност от неговата.

Това важеше особено за Ингъм, Фърнман и Сийлз, които винаги заставаха първи, за да дадат пример и кураж на останалите. А най-зле беше Ричард Бъкли, нисък, пълничък малчуган, добродушен и доста завеян, който се справяше криво-ляво с четенето и писането, и нищо не можеше да предизвика в него дори и следа от гняв или раздразнение. Беше приятно весело момче и любимец на останалите, които, макар и непрекъснато да го дразнеха, бяха готови да го бранят от всеки външен човек.

На Бъкли не му се удаваха нито упражненията, нито спортните игри; просто не го биваше за такива работи. Но странна е човешката природа: той упорито се съпротивяваше на всички опити да бъде отстранен или пък да не бъде включен в някоя игра. Усилията, които му струваше изпълнението на такива прости гимнастически упражнения, като „кълбо напред“ и „прескок коза“, караха останалите момчета да премаляват от смях, но той не се предаваше и се стараеше с едно усърдие, което, макар и безплодно, беше направо героично.

Бъкли беше главната жертва на Бел. Той напълно съзнаваше ограничените физически възможности на момчето, но непрекъснато го насърчаваше да опитва все по-трудни упражнения, очевидно с единствената цел жалките и смешни резултати да предизвикат всеобщо веселие. Понякога класът протестираше и тогава Бел ги заливаше с порой от ругатни и обиди. Момчетата споменаха за това в седмичните си писмени работи и мистър Флориан реши въпросът да бъде обсъден на учителски съвет.

— Момчетата са нещо недоволни от някои ваши забележки в часовете по физкултура, мистър Бел.

— За какви забележки говорите, мистър Флориан? — Бел никога не употребяваше думата „сър“, смятайки изглежда, че това е под достойнството му. Дори и когато удостояваше директора с „мистър Флориан“, той влагаше в тази форма на обръщение известна насмешка.

— От писмените им работи се подразбира, че сте ненужно критичен към тях.

— Може би имате предвид миризмата им?

— Д-да, а също и състоянието на облеклото им.

— Просто ги посъветвах да се къпят.

— Ето на какво попаднах в една от писмените работи. — Директорът извади тетрадката на Фърнман и прочете: — „Някои от вас миришат на вкиснат боклук.“

— Отнася се за краката им. Много от тях като че ли никога не посягат да си ги измият и когато си свалят обущата се разнася ужасна воня.

— Много от тях живеят в къщи, в които няма кой знае какви удобства за къпане, мистър Бел.

— Е, все им се намира леген колкото да си измият краката, ако наистина искат.

— И после ще си обуят пак миризливите чорапи и обуща, срещу които също възразявате.

— Ами налага ми се да общувам по-отблизо с тях и не е много приятно.

— Живели ли сте някога в този квартал, мистър Бел?

— Пази боже!

— Тогава нямате никаква представа за условията на живот. Водата, за която споменахте така нехайно, се забелязва по-често по стените и подовете, отколкото в удобните мивки и вани, с които сте свикнали. Бил съм в домовете на някои от тези деца, където водата за цяло семейство на горния етаж трябва да се носи в кофа от единствена чешма в задния двор, падаща се на пет-шест семейства. Разбирате, че едно толкова елементарно нещо като измиване на краката може да бъде свързано с доста трудности.

Бел не каза нищо.

— Не желая да ви се бъркам в работата и да ви уча какво да правите; вие сте преподавател с опит и знаете много повече за физическото възпитание, отколкото аз някога ще зная. — Стария беше пак търпелив и внимателен. — Но помъчете се да проявявате малко повече разбиране. — После той заговори по други въпроси, но за всички ни беше ясно, че Бел беше доста раздразнен от мъмренето.

Положението стигна до критичната си точка същия понеделник следобед. Аз не бях в гимнастическия салон, но успях да възстановя последователността на събитията с относителна точност от разказите на момчетата и от признанията на Бел.

През този час тренирали прескок на коза, всички с изключение на Бъкли, защото нещо не бил добре и благоразумно не предприемал никакви опити да изпълнява трудния за него прескок, без обаче да се обади и да поиска разрешение за това от Бел, който скоро почувствал нужда от любимото си развлечение.

— Бъкли — изревал той.

— Да, сър.

— Хайде, момче, чакам те. — Той стоял до козата в обичайната си поза, готов да предотврати евентуалното падане на всяко момче, което би могло да изгуби равновесие поради несръчност или погрешно изпълнение на прескока. Но Бъкли не се помръднал и учителят се вторачил в него, изненадан и ядосан от тази неочаквана проява на незачитане точно на ученика, когото всички смятали за най-стеснителния и най-хрисимия в целия клас.

— Шишо няма да може, сър, козата е прекалено висока за него — намесил се Денъм.

— Затваряй си устата, Денъм — ревнал Бел. — Ако исках мнението ти, щях да те попитам. — Той напуснал мястото си до козата и тръгнал към Бъкли. Момчето наблюдавало заплашителното му приближаване с явен страх в очите.

— Е, Бъкли — извисил се Бел над нещастното момче, — ще правиш ли каквото ти се казва?

— Да, сър. — Капитулацията на Бъкли била точно толкова внезапна, колкото и отказът му.

Всички се спрели, за да видят какво ще стане, а той нервно облизвал устни в очакване преподавателят отново да застане до козата. Дали от страх, или от решителност, или пък съчетание от двете, но Бъкли се засилил яростно към козата и въпреки яките възпиращи ръце на Бел, момче и коза се строполили на пода със страхотен трясък, а единият крак на козата се отчупил със звук на изстрел. Смълчаният от шока клас се втренчил в Бъкли, който си останал както бил паднал; след това децата се втурнали да му помогнат. Всички с изключение на Потър; едрият, добродушен Потър като че ли изгубил разсъдъка си. Той грабнал отчупения крак с обвит в метал долен край и се насочил към Бел с крясъци:

— Ах, ти, мръснико, мръсник такъв…

— Остави го веднага, Потър, не върши глупости — изпелтечил Бел, като заотстъпвал пред изпадналото в истерия момче.

— Ти го накара, той не искаше, а ти го накара насила — крещял Потър.

— Без глупости, Потър, хвърли това — ударил го на молба Бел.

— Сега ще ти видя сметката, гадняр мръсен. — Бел е доста едър, но в гнева си Потър изглеждал по-грамаден от него, размахал импровизираната си тояга като страховито удължение на яката си ръка.

Точно в този миг аз нахълтах в салона. Тич Джаксън, изплашен от вида на Бъкли, отпуснат безжизнен и побледнял на пода, и от побеснелия Потър, който бълвал яростни закани срещу преподавателя, беше изтичал горе в стаята ми с вика: „Бързо, сър, в салона ще се избият“. Последвах изгубилата се напред фигурка на Тич и пристигнах точно навреме да видя Бел притиснат до стената от връхлитащия отгоре му Потър.

— Стой, Потър — извиках. Той се обърна, като чу гласа ми, и тогава аз застанах между тях. — Дай ми това, Потър. — Протегнах ръка към него, но той гледаше през мен към Бел, задъхан от силно вълнение. Беше толкова разярен, че изглеждаше направо опасен. — Хайде, Потър — повторих, — дай ми го и иди да помогнеш на Бъкли.

Потър се извърна да види проснатия си приятел и аз бързо се приближих и издърпах импровизираната сопа от ръката му; той я даде без каквато и да било съпротива и се върна при момчетата, струпали се около Бъкли. Тогава Бел се отдалечи и излезе от салона, а аз отидох при момчетата. Денъм се изправи пред мен с побеляло от гняв лице.

— Потс трябваше да го нареди тоя мръсник, както той нареди Шишо, и то само защото не щя да направи скапания му скок.

Нарочно не му обърнах внимание; сега бяха много ядосани и в такива моменти бързо прибягваха към старите си навици, към грубия език и ругатните. Приклекнах до Бъкли, който вече седеше на пода, все още много слаб, подкрепян от Сапиано и Сийлз, и се усмихваше сякаш засрамен, загдето бе станал причина да се вдигне толкова много шум.

— Как се чувстваш, момчето ми? — попитах го.

— О, сър — извика той усмихнат, — коремът здравата ме боли.

— Той падна върху козата. Само да го бяхте видели, сър.

— Божичко, а да знаете какъв трясък беше, когато кракът се спраска.

— Мистър Бел не можа да хване Шишо, сър, да го бяхте видели само.

Повечето ми говореха едновременно един през друг, горящи от желание да разкажат всичко в най-големи подробности.

— Грубиянинът му мръсен, винаги се заяжда с Шишо. — Това пък от Сапиано, чиито жив малтийски темперамент се възпламеняваше много лесно.

— Аз да бях, щях да му видя сметката на тоя мръсник и никой нямаше да може да ме спре. — Денъм си търсеше белята и хич не го беше грижа за нищо. Бел се беше измъкнал невредим, след като беше причинил болка на приятеля му и Денъм искаше да си излее върху някого гнева. Но аз дори не го погледнах, нито пък обърнах внимание на приказките му. Освен това той ми харесваше; независимо от грубите си маниери и език беше честно, мъжко момче, със силно развито чувство за независимост.

— Можеш ли да станеш, Бъкли?

Подкрепян от Сийлз и Сапиано, Бъкли се изправи полека-лека; той беше много блед и едва се държеше на краката си.

Обърнах се към Денъм:

— Помогни, моля те, на момчетата и го заведете при мисис Дейл-Евънз, помолете я да му направи един хубав чай, оставете го там и след десетина минути ще се видим в класната стая.

Без да чакам за отговор, тръгнах бързо към учителската стая да търся Бел.

Чудех се какво да направя. Много беше възможно на Бъкли да му нямаше нищо, но откъде да зная дали не беше получил някакво вътрешно увреждане, което можеше да се открие едва по-късно. Според правилника за всички инциденти трябваше да се съобщава и да се записват в дневника; директорът трябваше да бъде уведомен незабавно и в светлината на последния му разговор с Бел неминуемо щеше да има скандал.

Влязох в учителската стая и заварих Бел да си мие лицето на умивалника.

— Изпратих Бъкли горе да изпие чаша чай — казах. — Предполагам, че ще се оправи, така или иначе се вдигна на крака и тръгна.

— Е, и какво ще стане сега? — Тонът му беше кисел.

— Би трябвало да знаете не по-зле от мен — отвърнах. — Няма ли да се видите със Стария и да му разправите всичко?

— Да, най-добре да отида в кабинета му още сега. Трябваше да помогна на Бъкли, но онова момче се нахвърли отгоре ми. Благодаря за помощта.

— О, няма защо — отвърнах. — Но защо сте настоявали момчето да изпълни този прескок?

— Ами защото трябваше, толкова ли не разбирате; той просто си стоеше и отказваше да се подчини, а другите ме гледаха; трябваше да предприема нещо, нямаше друг изход. — Сега той беше заел отбранителна позиция.

— Аз не ви упреквам, мистър Бел, само питам. Бъкли им е нещо като талисман на останалите момчета, нали разбирате, и предполагам, че за това Потър е избухнал така.

— Не можах да го разбера какво направи — така отскочи, че не успях да го хвана. Удари се ниско в козата и полетя надолу с главата.

— Той изобщо си е малко тромавичък; както и да е, сигурен съм, че Стария ще разбере как е станало всичко.

— Може и да се заяде, особено след всичко, което ми каза онзи ден.

— А, защо, не е задължително. В края на краищата, стават такива неща и слава богу, че инцидентът не е много сериозен.

Той си избърса ръцете и тръгна към вратата.

— Сега сигурно ще разчепкат цялата история надълго и нашироко в седмичните си писмени работи — забеляза на излизане.

— Ще помоля момчетата да не споменават нищо за нея. Предполагам, че и Потър едва ли се чувства особено доволен от себе си.

Щом той излезе, в стаята влезе Клинти.

— Какво се е случило, Рик? — попита тя. — Току-що видях едно от твоите момчета да води Шишо Бъкли нагоре. Какво му е?

Разправих й всичко и добавих:

— Бел тъкмо отиде при Стария да му докладва.

— Ха, виж ти! — разкикоти се тя. — Потър да налети така на Бел! Винаги съм го мислила това момче за мухльо, но човек никога не ги знае тия тихи води, нали?

— Не беше само той. Сапиано и Денъм също бяха побеснели, но бяха прекалено увлечени да помогнат на Бъкли, за да се занимават и с Бел.

— Той е все още новак, не намираш ли? Това ще му помогне да свикне по-лесно.

— Мисля, че момчетата не му се сърдят, дето ги стяга толкова в часовете по физкултура. Просто Бъкли си е по начало слабак и те са се ядосали, че се е ударил. Ако беше Денъм или някой като него сигурен съм, че нямаше да направят нищо.

— Да, може би си прав. Бел е добър учител. Интересно, колко ли дълго ще го остави Отделът тука? Надявам се, че не си е глътнал езика от страх.

— О, ще му мине. Сега трябва да ида да поговоря с момчетата.

Тръгнах си. По някаква необяснима причина се чувствах неудобно, когато оставах насаме с Клинти, усещах, че тя като че ли искаше да ми каже нещо, а аз от своя страна не исках да го чуя.

В класната стая момчетата седяха на плътна групичка и ми се видяха нещо оклюмали. Знаех, че бяха огорчени, и според техните собствени разбирания, напълно основателно; но все пак въпросът за поведението на Потър не биваше да бъде отминат с мълчание.

— Как е Бъкли? — попитах.

— Оставихме го горе при мисис Дейл-Евънз, сър. Той не искаше, опъваше се и все повтаряше, че бил добре. Но тя му каза, че ако не стои мирен, ще му даде рициново масло, сър, представяте ли си!

Всички пуснаха по една усмивчица при тия думи на Сийлз.

— Добре — отговорих. — Смятам, че скоро съвсем ще се оправи. Но има нещо, което искам да ви кажа по повод на този злополучен инцидент. — Приседнах на чина на Фърнман. — Потър, не виждам нищо, което би могло да оправдае възмутителното ти поведение в гимнастическия салон.

Потър зяпна от учудване; той ме погледна смаян, преглътна на няколко пъти и замънка:

— Ами заради него, сър, заради мистър Бел, дето накара Шишо да падне и такова… — Гласът му изтъня от обидата, причинена от моята забележка.

— Мистър Бел е ваш преподавател, Потър, и той носи пълната отговорност за всичко, което става във физкултурния салон. Злополуката на Бъкли не ти дава никакво право да се нахвърляш по такъв начин върху учителя си.

— Но Шишо му каза, че не може да скочи, сър, и той все пак го накара, насила го накара, сър.

Още малко и Потър щеше да се разплаче. Той се чувстваше много оскърбен от съзнанието, че порицанието ми представляваше допълнителна несправедливост. Останалите ме гледаха със също такива обидени изражения.

— И тъй да е, Потър. Сега не става дума за поведението на мистър Бел, а за твоето. За малко щеше да си навлечеш огромни неприятности, само защото не си могъл да се овладееш. Не само че избълва едни отвратителни грубости, ами беше грабнал и оръжие, достатъчно голямо и тежко да причини сериозни наранявания. Какво би станало, според теб, ако всички бяха последвали твоя пример и се бяха нахвърлили върху мистър Бел като глутница побеснели вълци? — Изчаках малко за по-голяма тежест, но Потър се обади:

— Помислих си, че Шишо се е пребил, сър, така се беше сгърчил, сър.

— Разбирам те. Обаче, вместо да почакаш и да видиш какво е станало, ти размаха тоягата като някакъв побойник и се хвърли да удряш и убиваш, нали така? Приятелят ти пострадал и ти искаш да отмъщаваш; ами представи си само, че вместо дървен крак държеше нож или пистолет, какво тогава, а?

Потър беше пребледнял, а и не само той.

— Потс изобщо не се замисли. Той си беше глътнал езика, пък и ние всичките, като видяхме Шишо на пода. На мене самия така ми причерня…

— Изпускаш най-същественото, Денъм. Мисля, че не разбирате най-главното. Ден след ден седим в тази класна стая и си говорим за най-различни неща и вие много добре знаете какво се очаква от вас; но при първата неприятност забравяте всичко. След две седмици ще се хванете на работа и ще ви се случат сума неща, които ще ви раздразнят. За тояги и ножове ли ще се хващате всеки път, когато се ядосате? — Станах. — Може да ви се паднат надзиратели или майстори, които ще ви създават грижи по един или друг начин, понякога нарочно. Е, Денъм? Какво тогава, Потър? Вашият директор го атакуват от много страни, защото вярва във вас — защото наистина вярва, че докато завършите това училище, ще сте се научили да се владеете именно в такива моменти, в които е най-необходимо. Дали е успял, или не, ще се разбере по вашето държане, след като ни напуснете. Ако днешната случка е пример за поведението ви в бъдеще, не възлагам на вас големи надежди.

В този миг влезе Бъкли широко усмихнат и все едно че нищо не му се беше случило. Почаках да седне и продължих:

— Нямам никакво желание да раздувам този случай, но нещата не бива да останат така. Потър, ти беше много груб с преподавателя си по физическо възпитание и според мен му дължиш извинение. — Потър се опули при тия мои думи и остана с отворена уста; но преди да проговори, Денъм скочи на крака.

— Извинение ли? — Гласът му се извиси гневно. — От къде на къде Потс ще се извинява? Нищо лошо не му е направил. Как така ще му се извинява само защото е някакъв си скапан учител? — Той стоеше леко разкрачен, широкоплещест и груб, като ме стрелкаше яростно с поглед. Другите ни наблюдаваха, но мълчаливо бяха на негова страна: усещах нарастващата им неприязън.

— Моля те, седни си Денъм, и не забравяй, че в този клас винаги можем да обсъждаме всякакви въпроси, колкото и да са трудни и неприятни, без да си крещим един на друг.

Почаках, изпълнен със страх от тази неочаквана заплаха за хубавите ни отношения; той огледа съучениците си нерешително и след това рязко си седна. Продължих с много любезен тон:

— Справедлив въпрос, Денъм, макар че беше поставен, как да кажа, малко неделикатно, нали?

Усмихнах се при тези свои думи, и, въпреки яда си, Денъм също се поусмихна.

Аз продължих:

— Потър, доволен ли си от начина, по който се държа с учителя си по физическо възпитание?

Потър ме погледна за миг и измърмори:

— Не, сър.

— Но той не можа да се сдържи, сър — намеси се Денъм.

— Дори и да е така, Денъм, но Потър признава, че не е доволен от постъпката си; сега, след като е поразмислил, той самият не я одобрява.

— Ами какво да кажем за мистър Бел тогава, той защо не се извини на Бъкли? — не се предаваше Денъм.

— Ами да, какво да кажем за мистър Бел? — повтори като ехо Сапиано.

— Сега говорим за вас, а не за мистър Бел — отвърнах.

Няма да е лесно, помислих си. Денъм ставаше опасен; обичайното „сър“ беше изчезнало от репликите му и Сапиано следваше примера му.

— Лесно ви е на вас, сър, никой не се опитва да ви разиграва. — Гласът на Сийлз беше ясен и спокоен и другите се обърнаха към него, в знак на подкрепа. Думите му докоснаха нещо дълбоко в мен, задрямало от месеци насам, което бързо се разбуди в един болезнен спомен. Без да съзнавам добре какво върша, аз станах, отидох до чина му и застанах до него.

— Много са ме разигравали, Сийлз — отвърнах, — но не мога да ти го обясня. Подмятаха ме, докато започнах толкова много да мразя хората, че ми се искаше да им причинявам болка, наистина да им причинявам болка. Зная какво е, повярвай ми, и това ме научи на едно нещо, Сийлз, да се мъча винаги да бъда малко повече от хората, които ме нараняват. Лесно е да извадиш нож или пистолет; но тогава се превръщаш просто в оръдие на гнева си и ножът или пистолетът ти надделяват, като си създаваш нови и по-големи грижи, без да си разрешил всъщност проблема си. И тъй, какво става, когато нямаш под ръка оръжие?

Внезапно се ядосах, че се бях поддал на чувствата си и рязко се върнах при бюрото си. Класът като ли усети, че нещо ме е развълнувало дълбоко и веднага прочетох в израженията им съчувствие.

— Въпросът е в това, Потър — продължих, — дали вие наистина израствате и се учите да стоите здраво на краката си. Когато започнеш работа в Ковънт Гардън^[1], може някой ден страшно да се ядосаш; и какво ще правиш тогава? Целта на това училище е да те научи да се контролираш. Днес ти не можа да се овладееш и се държа лошо с учителя си. Смяташ ли, че си достатъчно възрастен, за да му се извиниш?

Потър се повъртя на мястото си и ме погледна нерешително, след което отговори:

— Да, сър.

— Винаги е трудно човек да се извинява, Потър, особено на някого, когото смяташ, че с право не понасяш. Но запомни, че не го правиш заради мистър Бел, а заради себе си.

Седнах. Те мълчаха, но аз почувствах, че са ме разбрали.

Потър стана:

— Той в учителската стая ли е, сър?

— Сигурно вече е там, Потър.

Денъм и Сийлз се присъединиха към Потър и тримата заедно тръгнаха да търсят Бел. Обърнах се към Бъкли.

— Как си, Бъкли?

— Добре, сър — отвърна ми той, весел както винаги.

— Какво ще кажат за всичко това родителите ти, Бъкли? — отклоних темата аз, и според мен, уместно.

— Няма да им казвам, сър. Смятате ли, че трябва?

— Както решиш, Бъкли. Ако се чувстваш добре, няма нужда да ги тревожиш; но ако през следващите няколко дни или седмици усетиш някаква болка, най-добре ще е да им разправиш всичко, за да знаят какво да правят.

След няколко минути момчетата се върнаха, като Потър се беше изчервил и притеснил, след тях вървеше мистър Бел.

— Мога ли да поговоря на момчетата ви, мистър Брейтуейт?

Той влезе, застана до бюрото ми и аз му кимнах.

— Искам да ви кажа — подзе той, — че съжалявам за онова, което се случи във физкултурния салон преди малко. Мисля, че по един или друг начин всички се държахме глупаво, но колкото по-скоро забравим цялата история, толкова по-добре.

— Как се чувстваш, моето момче? — обърна се той към Бъкли.

— Добре, сър — отвърна Бъкли.

— Чудесно. Е, надявам се, че ще се видим, както винаги, следващата седмица. — И той си тръгна, след като бе направил един толкова приятелски жест, колкото му бе позволило очевидното му вълнение.

Момчетата дадоха да се разбере, че въпросът е приключен и ние насочихме вниманието си към други неща.