Айзък Азимов
Втората Фондация (23)

18. Призракът на един свят

Трантор беше свят на останки и възраждане. Разположен като избледнял диамант в средата на зашеметяващо гъмжило от слънца в центъра на Галактиката — сред купове и рояци от отрупани с безцелна щедрост звезди, — той последователно мечтаеше за миналото и бъдещето.

Беше време, когато невидимите нишки на контрол се протягаха от металната му обвивка до самите краища на звездното царство. Беше само един единствен град, приютил четиристотин билиона администратори; най-могъщата столица, която някога въобще е съществувала.

Докато накрая го бе настигнала разрухата на Империята и след Великия грабеж преди един век западащите му сили се бяха обърнали срещу него и го бяха прекършили завинаги. От гърмящата разруха на смъртта металният му корпус, който обгръщаше планетата, се бе набръчкал и свил в болезнено подобие на някогашното си собствено величие.

Оцелелите разкъсаха металната обвивка и я разпродадоха на други светове срещу семена и добитък. Почвата бе оголена отново и планетата се върна към началото си. Сред все по-разширяващите се площи на примитивно земеделие тя забрави своето сложно и велико минало.

Или щеше да го забрави, ако не бяха все още мощните чирепи, които въздигаха масивните си останки към небето в горчиво и достолепно мълчание.

С тръпнещо сърце гледаше Аркадия металната лента на хоризонта. За нея селото, в което живееха Палверови, беше само купчина къщи — малки и примитивни. Нивите, които го обграждаха, бяха златистожълти, отрупани с пшеница пространства.

Но там, отвъд познатите места се извисяваше споменът за миналото, все още блестящ и пламтящ в неръждясало величие, където слънцето на Трантор се отразяваше ярко. Беше ходила там веднъж през месеците, откакто се намираше на Трантор. Беше се изкатерила по гладкото покритие и се бе осмелила да влезе в мълчаливите, засипани с прах структури, където светлината проникваше през дупките в разрушени стени и прегради.

Бе същинска душевна мъка. Истинско светотатство.

Избяга оттам, като тичаше шумно, докато краката й отново усетиха под себе си земя.

И оттогава можеше само да гледа назад с копнеж. Не смееше още веднъж да обезпокои могъщата замислена грамада.

Знаеше, че е била родена някъде на този свят — близо до старата имперска библиотека, която беше най-истинският Трантор. Най-свещеното от всичко свещено, светиня на светините! От целия свят само тя бе оцеляла от Великия грабеж и цял век бе останала пълна и недокосната, сякаш предизвикваща цялата Вселена.

Там Хари Селдън и групата му бяха изтъкали невъобразимата си паяжина. Там Еблинг Майс бе разкрил загадката и бе седял парализиран от неописуемата си изненада, докато го бяха убили, за да не се разпространи тайната.

В имперската библиотека дядо й и баба й бяха живели в продължение на десет години, докато Мулето бе умрял, и после бяха успели да се приберат във възродената Фондация.

Там, в имперската библиотека собственият й баща се бе върнал с младата си съпруга, за да намери отново Втората Фондация, но не бе успял. Там тя се бе родила и майка й бе умряла.

Би искала да посети библиотеката, но Прийм Палвер поклати кръглата си глава.

— Много километри са, Аркади, а тук има доста работа. Освен това не е добре да се създават неприятности. Знаеш, че тя е храм…

Но Аркадия разбра, че той просто не гореше от желание да посети библиотеката — сигурно по същата причина, поради която калгънци избягваха двореца на Мулето. Суеверният страх, сковаващ днешните пигмеи пред реликвите на гигантите на миналото.

Ала щеше да е ужасно, ако заради това изпитваше яд към странния дребен човек. Намираше се на Трантор вече трети месец и през цялото време той и тя — татенцето и мамчето — се отнасяха прекрасно към нея.

И с какво щеше да им отвърне? Ами ако ги забъркаше в общата бъркотия? Може би все пак ги беше предупредила, че е белязана за унищожение?! Не! Нали им позволи да приемат смъртоносната роля на защитници… Изпитваше непоносимо угризение на съвестта — но имаше ли избор?

С нежелание слезе по стълбите за закуска. Чу гласовете им.

Прийм Палвер затъкна салфетката в яката на ризата си, като извъртя дебелата си шия, и посегна с несдържано удоволствие към яйцата на очи.

— Вчера бях в града, майче — каза той, размахвайки вилицата и едва не удуши думите с огромна хапка.

— И какво има в града, татенце? — попита майчето с безразличие, като седна, огледа бързо масата и стана отново за солта.

— Ох, не е добре. Един кораб пристигна от района на Калгън с тамошни вестници. Там бушува война.

— Война! Така! Е, нека си трошат главите, щом в тях няма повече разум. Дойде ли разплащателният ти документ? Татенце, казвам ти още веднъж. Предупреди оня старец Коскър, че това не е единствената кооперация в света. Достатъчно неприятно е, че плащат толкова, че ме е срам да го спомена пред приятелките си, ами поне парите да идваха навреме!

— Навреме, ненавреме — отвърна татенцето раздразнително. — Слушай, не ме карай да говоря за глупости на закуска, иначе ще ми засяда всяка хапка в гърлото — и като го каза, той предизвика хаос сред намазаните с масло препечени филии. Сетне добави малко по-спокойно: — Сраженията са между Калгън и Фондацията, вече продължават два месеца.

Ръцете му се вкопчиха една в друга сякаш в подигравателно подобие на космическа битка.

— Хм-м-м… И как вървят нещата?

— Зле за Фондацията. Е, ти видя Калгън. Само войници! Те са били готови. А Фондацията не и така… пуф!

Внезапно мамчето остави вилицата си и изсъска:

— Глупак!

— Какво?

— Дървена глава! Голямата ти уста непрекъснато дърдори!

Тя бързо посочи с ръка и когато татенцето погледна през рамо, видя Аркадия, застанала вкаменена на прага.

— Фондацията е във война? — попита тя.

Татенцето погледна безпомощно мамчето и кимна.

— И те губят?

Той кимна отново.

Аркадия усети гърлото й непоносимо да се стяга и бавно се приближи към масата.

— Свършено ли е? — прошепна тя.

— Да е свършила? — повтори татенцето с фалшива сърдечност. — Кой е казал, че е свършила? На война могат да се случат много неща. И… и…

— Седни, мила — намеси се мамчето успокоително. — Никой не трябва да говори преди закуска. Не си в добро здравословно състояние без храна в стомаха.

Но Аркадия не й обърна внимание.

— Стигнали ли са калгънците до Терминус?

— Не — отвърна сериозно татенцето. — Новините са от миналата седмица и Терминус продължава да се сражава. Честна дума. Говоря ти самата истина. И Фондацията е все още силна. Искаш ли да ти донеса вестниците?

— Да!

Чете ги, докато преглъщаше, каквото успяваше, и очите й се насълзиха. Сантани и Корел се бяха предали без бой. Една ескадра от флотата на Фондацията попаднала в капан в редкия на слънца сектор Ифни и била унищожена почти до последния кораб…

И сега Фондацията отново се бе свила до сърцевината от четири кралства — началната общност, изградена при първия кмет Салвор Хардин. Но продължаваше да се сражава и все още имаше някакъв шанс. Ала каквото и да станеше, тя трябваше да осведоми баща си. Да стигне до ушите му по някакъв начин. Трябваше!

Но как? Щом като се водеше война…

След закуската попита татенцето:

— Ще пътувате ли скоро с нова мисия, господин Палвер?

Татенцето седеше в голямото кресло на предната поляна и се печеше. Между пълните му пръсти димеше дебела пура и той изглеждаше като блажен боксер.

— Мисия ли? — повтори той лениво. — Кой знае. Ваканцията е приятна, а отпуската ми още не е свършила. Защо да говорим за нова мисия? Неспокойна ли си, Аркади?

— Аз ли? Не, тук ми харесва. Много сте добри към мен двамата с госпожа Палвер.

Той махна с ръка, за да омаловажи думите й.

— Разсъждавах за войната — продължи Аркадия.

— Хайде, не мисли за нея. Какво можеш ти да направиш? Щом е нещо, което не зависи от теб, защо да си създаваш грижи?

— Спомних си обаче, че Фондацията е загубила повечето от селскостопанските си светове. Вероятно са въвели дажба за храна.

— Не се безпокой. Всичко ще се оправи. — Татенцето сякаш изпитваше неудобство. Тя почти не го слушаше.

— Бих искала да им закарам храна, точно така. Знаете, че след като умря Мулето и Фондацията се разбунтува, за известно време Терминус бе изолиран, а генерал Притчър, който наследи Мулето, го обсади. Тогава са им останали твърде малко храни и баща ми ми е разправял, че неговият баща му казал, че имали само сушени аминокиселини, чиито вкус бил отвратителен. Ами едно яйце е струвало двеста кредита! После пробили обсадата точно навреме и от Сантани дошли кораби с храна. Сигурно е било ужасно време. Вероятно сега отново е същото. — Последва мълчание, после Аркадия продължи: — Знаете ли, обзалагам се, че сега Фондацията е готова да плаща за храна пари като за контрабанда. Двойно, тройно и повече. Хей, ако някоя кооперация, например тук на Трантор, се заеме, биха могли да загубят няколко кораба, но се обзалагам, че преди да свърши войната, ще станат милионери! На времето търговците от Фондацията са го правели непрекъснато. Избухвала война и те продавали, каквото много се търсело, и поемали рисковете. Божичко, само от един полет изкарвали до два милиона кредита чиста печалба! И то само от това, което могли да натоварят на един кораб.

Татенцето се размърда. Пурата му беше загаснала, без да забележи.

— Сделка с храна, а? Х-м-м… Но Фондацията е толкова далеч.

— Е, да, зная. Предполагам, че не ще успеете да я осъществите от тук. Ако вземете редовен голям кораб, вероятно няма да стигнете по-близо от Масена или Смушик и след това ще се наложи да наемете малък разузнавателен кораб или нещо друго, за да се промъкнете през бойните линии.

Докато обмисляше чутото, ръката на татенцето разроши косата му.

 

 

Две седмици по-късно подготовката на мисията беше завършена. През повечето време майчето роптаеше… Първо, срещу неизлечимия инат, с който той се навираше в същинско самоубийство. После, заради невероятното упорство, с което отказваше тя да го придружи.

— Майче, защо се държиш като стара жена — рече татенцето. — Не мога да те взема. Това е мъжка работа. Какво си мислиш, че е войната? Забавление? Детска игра?

— Тогава защо ти отиваш? Да не би ти да си мъж, стари глупчо — с единия крак и половин ръка в гроба! Остави да вървят някои младежи, които не са толкова плешиви като теб!

— Не съм оплешивял — отвърна татенцето с достойнство. — Все още имам доста коса. А защо аз да не взема комисионната? Защо да върви някой младеж? Слушай, това може да донесе милиони!

Не й каза нищо ново и тя замълча.

Преди да отпътува, Аркадия го видя още само веднъж.

— На Терминус ли отивате? — попита тя.

— Защо не? Сама каза, че се нуждаят от хляб, ориз и картофи. Е, ще сключа сделка с тях и ще ги получат.

— Ами тогава… само едно нещо. Ако стигнете на Терминус, бихте ли… ще се срещнете ли с баща ми?

Лицето на татенцето се сбръчка и той сякаш се разтопи от съчувствие.

— Охо… трябваше май да чакам ти да ми го кажеш! Разбира се, че ще го видя. Ще му съобщя, че си в безопасност и всичко е наред, а когато войната свърши, ще те върна там.

— Благодаря. Ще ви обясня как да го намерите. Казва се Торан Даръл и живее в Станмарк. Намира се в покрайнините на град Терминус и можете да стигнете с редовен самолетен рейс, който лети до там. Къщата ни е на „Чанъл Драйв“ 55.

— Почакай, ще си го запиша.

— Не, не — Аркадия вдигна бързо ръка. — Не бива нищо да записвате. Трябва да го запомните… и да го намерите без чужда помощ.

Татенцето се озадачи. После вдигна рамене.

— Добре де. „Чанъл Драйв“ 55 в Станмарк, до град Терминус и се отива със самолетен рейс. Така ли е?

— И още нещо.

— Да?

— Ще му съобщите ли нещо за мен?

— Разбира се.

— Искам да ви го пошепна.

Той наведе пълната си буза към нея и тихият шепот премина от нейната уста до неговото ухо. Очите на татенцето се окръглиха.

— Това ли искаш да му предам? Но в него няма смисъл.

— Той ще разбере. Само обяснете, че аз го изпращам и че той би трябвало да знае какво означава. И го повторете, точно както аз ви го казах. Без никаква разлика. Нали няма да забравите?

— Как бих могъл? Три малки думи. Виж какво…

— Не, не! — тя заподскача от силата на обзелите я чувства. — Не го повтаряйте. Никога да не сте го изговорили пред никой друг. Забравете го, освен когато се видите с баща ми. Обещайте ми.

Татенцето отново повдигна рамене.

— Добре! Обещавам! — Прекрасно — рече тя тъжно и когато той слезе до въздушното такси, което го чакаше, за да го откара на космодрума, се запита дали не беше подписала смъртната му присъда. Зачуди се дали щеше да го види някога отново.

Аркадия едва се осмели да се върне в къщи и да се изправи пред доброто, мило майче. Може би, когато всичко свършеше, най-добре щеше да направи да се самоубие, заради всичко, което им бе сторила.