Айзък Азимов
Втората Фондация (26)

21. Отговорът, който задоволява

Турбор внезапно се разсмя — смя се на огромни буйни приливи, които се отблъскваха звучно и замираха задъхано. Накрая поклати немощно глава и каза:

— Велика Галактико, това продължава цялата нощ. Един след друг издигаме плашила, които събаряме. Забавляваме се, но доникъде не стигаме. Велики Космос! Може би всичките планети са Втора Фондация. А може би те въобще нямат планета, а само най-важните им хора са пръснати по всички планети. И какво значение има това, щом като Даръл твърди, че разполагаме със сигурна защита?

Даръл се усмихна печално.

— Съвършената защита не е достатъчна, Турбор. Дори моето устройство за смущения на полето на съзнанието ни държи на едно място. Не можем завинаги да останем със стиснати юмруци и да се оглеждаме неистово във всички посоки, за да търсим неизвестния враг.

Трябва да знаем не само как да спечелим, но и кого да победим. И все пак наистина има специфичен свят, на който неприятелят съществува.

— Говорете по същество — рече Антор уморено. — С каква информация разполагате?

— Аркадия — обясни Даръл — ми изпрати съобщение и преди да го получа, въобще не бях видял очебийното. Вероятно никога нямаше да го разбера. При това посланието е съвсем просто: „Кръгът няма край“. Разбирате ли?

— Не — отвърна Антор упорито и явно го каза заради другите.

— Кръгът няма край — повтори Мун замислено и челото му се набръчка.

— Е — продължи Даръл нетърпеливо, — за мен беше ясно… Какъв е единственият абсолютен факт, който знаем за Втората Фондация, а? Ще ви кажа! Известно ни е, че Хари Селдън я е разположил в противоположния край на Галактиката. Хомир Мун ни съобщи теорията си, че Селдън е излъгал по отношение съществуването на Фондацията. Пелеас Антор има теория, че Селдън е говорил истината по отношение на съществуването й, но е излъгал за местоположението на Втората Фондация. А пък аз твърдя, че Хари Селдън не е лъгал за подробностите; той е казал чистата истина.

Но какво е другият край? Галактиката с плоска, с формата на леща. Ако направим сечение в плоскостта й, ще получим кръг, а кръгът няма край — както го е разбрала Аркадия. Ние — ние, Първата Фондация, се намираме на Терминус на ръба на този кръг. По дефиниция сме в края на Галактиката. А сега проследете ръба и намерете другия край. Колкото и да издирвате, няма да намерите друг край. Само ще се върнете в началната точка… И там ще откриете Втората Фондация.

— Там? — повтори Антор. — Нима искате да кажете тук?

— Да, точно така, тук! — викна енергично Даръл. — Та къде другаде би могла да се намира? Сам вие твърдите, че ако хората на Втората Фондация са пазители на Селдъновия план, не е вероятно те да се намират в така наречения друг край на Галактиката, където щяха да са така изолирани, колкото е мислимо въобще. Смятате, че разстояние от петдесет парсека е по-разумно. А къде ще се намират в най-голяма сигурност? Кой би ги търсил тук? Това е старият принцип, че най-очебийното място е най-малко подозрително.

Защо бедният Еблинг Майс е бил толкова изненадан и обезкуражен, когато е открил местоположението на Втората Фондация? Той я е търсил отчаяно, за да я предупреди за идването на Мулето, само за да открие, че Мулето с един замах вече е завладял и двете фондации. И защо Мулето се е провалил в издирването? Защо? Когато търсиш непобедима заплаха, едва ли ще се оглеждаш за враговете, които току-що си победил. Затова майсторите на съзнанието съвсем спокойно са успели да съставят плановете си за спирането на Мулето и да го обуздаят.

Влудяващо просто е. Защото ето ни нас, с нашите заговори и интриги, мислим, че пазим тайната си, докато през цялото време се намираме в самия център на крепостта на нашите врагове. Комично е.

Скептицизмът не се изличи от лицето на Антор.

— Действително ли вярвате в тази теория, доктор Даръл?

— Напълно съм убеден.

— Тогава всеки от съседите ни, всеки човек, когото отминем на улицата, би могъл да е член на Втората Фондация, а съзнанието му да наблюдава нашето и да опипва пулса на мислите ни.

— Точно така.

— И са ни позволили през цялото време да продължаваме, без да ни безпокоят?

— Без да ни безпокоят ли? Кой ви го е казал? Самият вие доказахте, че Мун е бил обработен. Какво ви кара да мислите, че по начало сме го изпратили на Калгън по наша собствена воля — или че Аркадия ни е подслушала и го е последвала по собствено желание? Ха! Вероятно непрекъснато са се намесвали в работите ни. И всъщност, защо да правят нещо повече от онова, което са сторили? Много по-изгодно е за тях да ни заблуждават, отколкото да ни спират!

Антор потъна в размисъл и се отърси с израз на недоволство.

— В такъв случай това не ми харесва. Вашето устройство за смущения на съзнанието не струва и пет пари. Не можем да останем завинаги в тази къща, а веднага щом излезем, ако е така, както мислим, ще бъдем погубени. Освен ако сте в състояние да направите малка машинка за всеки човек в Галактиката…

— Да, но не сме напълно безпомощни, Антор. Хората от Втората Фондация притежават специално сетиво, от което ние сме лишени. Например, съществува ли някакво нападателно оръжие, което да е ефикасно срещу човек с нормално зрение, но безполезно срещу слепец?

— Разбира се — бързо откликна Мун. — Светлина в очите.

— Точно така — потвърди Даръл. — Силна заслепяваща светлина.

— Е, и какво от това? — попита Турбор.

— Но аналогията е ясна. Аз притежавам устройство за смущение на съзнанието. То създава изкуствен електромагнитен спектър, който за мозъка на човек от Втората Фондация ще бъде като светлинен лъч за нас. Но устройството за смущения на съзнанието е калейдоскопично. То се измества бързо и непрекъснато, по-бързо, отколкото може да следи приемащият мозък. Тогава да допуснем, че е мигаща светлина; такава, че да ви причини главоболие, ако продължава достатъчно дълго. Нека да засилим тази светлина или електромагнитно поле, докато стане заслепяваща — и ще се превърне в болка, непоносима болка. Но само за онези със съответното сетиво — не и за лишените от него.

— Наистина ли? — попита Антор с нарастващ ентусиазъм. — Изпробвали ли сте го?

— Върху кого? Естествено, че не съм. Но ще действа.

— Добре де, къде е контролното табло за полето, което обкръжава тази къща? Бих искал да го видя.

— Тук — Даръл бръкна в джоба на сакото си. Беше малък предмет, едва издуваше джоба му. Подхвърлн на Антор черния цилиндър, целия в копчета.

Антор го огледа внимателно и вдигна рамене.

— Като го гледам, не ставам по-умен. Даръл, какво не трябва да докосвам? Нали разбирате, не бих искал случайно да изключа защитата на къщата.

— Няма — отвърна Даръл с безразличие. — Съответният бутон е блокиран.

Той побутна един двупозиционен ключ, който не помръдна.

— А какво е това копче?

— Променя скоростта на изменение на шаблона. А това тук засилва интензитета. Него имах предвид.

— Мога ли… — попита Антор с пръст върху скалата за интензитета. Другите се струпаха до него.

— Защо не? — вдигна рамене Даръл. — Нас няма да ни засегне.

Бавно, почти с потръпваме Антор завъртя копчето, най-напред в една посока, после в обратната. Турбор скърцаше зъби, а Мун бързо примигваше. Сякаш се мъчеха да изострят недостатъчния си сетивен апарат, за да уловят импулса, който не можеше да ги засегне.

Накрая Антор повдигна рамене и хвърли кутията за управление в скута на Даръл.

— Е, предполагам, че можем да вярваме на думите ви. Но е наистина трудно да си въобразиш, че нещо се е случило, когато завъртях копчето.

— Естествено, Пелеас Антор — съгласи се Даръл с пестелива усмивка. — Това, което ви дадох, е макет. Виждате ли, имам друго. — Той разгърна сакото си и хвана увисналата на колана му кутия за управление, чието копие Антор бе разгледал. — Ето — и Даръл с един жест завъртя копчето за интензитет на максимум.

С нечовешки крясък Пелеас Антор се свлече на пода. Завъргаля се в агония, а побелелите му сгърчени пръсти хващаха и скубеха безпомощно косата му.

Мун забързано вдигна крак, за да избегне допира до гърчещото се тяло, а очите му бяха два дълбоки кладенеца на ужас. Семик и Турбор бяха сякаш гипсови отливки — вцепенени и пребледнели.

Даръл мрачно завъртя обратно копчето. Антор потръпна леко веднъж или два пъти и остана да лежи неподвижно. Беше жив, дишането раздираше тялото му.

— Сложете го на канапето — каза Даръл, като хвана главата на младия мъж. — Помогнете ми.

Турбор посегна към краката. Сякаш вдигаха чувал с брашно. После, след няколко минути дишането се успокои и клепачите на Антор потръпнаха и се отвориха. Лицето му беше ужасяващо жълто, косата и тялото му бяха просмукани от пот, а когато заговори, гласът му бе прегракнал и неузнаваем.

— Недейте — измърмори той, — недейте! Не го правете отново! Не знаете… Не знаете… О-о-о-х! — завърши той с продължителен треперещ стон.

— Няма да го включвам отново — рече Даръл, — ако ни кажете истината. Вие сте член на Втората Фондация, нали?

— Дайте ми малко вода — помоли Антор.

— Донеси му, Турбор — нареди Даръл, — и бутилката уиски.

Той повтори въпроса, след като наля на Антор малко уиски и две чаши вода. Нещо сякаш се отпусна у младия мъж…

— Да — отвърна той уморено. — Аз съм член на Втората Фондация.

— Която се намира — продължи Даръл — тук, на Терминус?

— Да, да. Прав сте във всички подробности, доктор Даръл.

— Добре! А сега обяснете какво ставаше през изтеклата половин година. Разкажете ни!

— Бих искал да поспя — прошепна Антор.

— По-късно! Сега говорете!

Треперлива въздишка. После думи… тихи и забързани. Другите се наведоха над него, за да ги доловят.

— Положението ставаше опасно. Знаехме, че Терминус и неговите физици започват да проявяват интерес към моделите на мозъчните вълни и че е назряло времето да се създаде нещо като устройство за смущения на съзнанието. Нарастваше и враждебността към Втората Фондация. Налагаше се да я спрем, без да провалим Селдъновия план. Ние… опитахме се да вземем под контрол движението. Да се присъединим към него. Това щеше да отклони от нас подозренията и усилията. Погрижихме се Калгън да обяви война като още нещо за отвличане на вниманието. Затова изпратих Мун на Калгън. Предполагаемата любовница на Стетин беше една от нас. Взехме мерки Мун да направи необходимите стъпки…

— Значи Калия е… — викна Мун, но Даръл му махна с ръка да мълчи.

Антор продължи, без да усети прекъсването.

— Следваше Аркадия. Не бяхме разчитали на нея — не всичко може да се предвиди, — затова Калия я подтикна да отиде на Трантор, за да предотвратим намесата. Това е всичко. Ако не броим нашата загуба.

— Опитахте се да ме отпратите на Трантор, нали? — попита Даръл.

Антор кимна.

— Трябваше да ви отстраня. Нарастващото тържествуваме в съзнанието ви беше достатъчно ясно. Разрешавахте проблема с устройството за смущения на съзнанието.

— Защо не ме поставихте под контрол?

— Не можех… не можех. Имах заповед. Работехме по Плана. Ако бях импровизирал, щях да проваля всичко. Планът предвижда само вероятности… знаете го… Също като Плана на Селдън. — Говореше с болезнено задъхване и почти неразбираемо. Главата му се въртеше от една на друга страна в неспокойна треска. — Работехме с отделни личности… не с групи… твърде слаби вероятности… загубихме. Освен това… ако ви бях поставил под контрол… друг щеше да изобрети устройството… няма смисъл… трябва да се контролира времето… по-изтънчено… плана на Първия Говорител… не знаем всички възможности… освен… нищо не стана, аа-а-а… — той заглъхна.

Даръл го разтърси грубо.

— Още не бива да заспивате. Колко като вас са тук?

— А? К’во казахте… о… не много… ще се изненадате… петдесет, няма нужда от повече.

— Всичките ли са на Терминус?

— Пет… шест в космоса… като Калия… трябва да спя.

Размърда се внезапно, сякаш полагаше отчаяно усилие, и изражението му се проясни. Беше последен опит за самооправдание, да направи поражението си по-умерено.

— Почти ви хванахме накрая. Щяхме да изключим отбраната ви и да ви заловим. Щяхме да разберем кой е главният. Но ми дадохте фалшива кутия за управление… през цялото време сте ме подозирали…

И накрая той заспа.

— От колко време го подозирате, Даръл? — попита с благоговение Турбор.

— Още откакто дойде тук — беше спокойният отговор. — Твърдеше, че идва от Клайзе. Но аз познавах Клайзе и знаех как се бяхме разделили. Той беше фанатик по отношение на Втората Фондация и аз го бях изоставил. Собствените ми намерения бяха разумни, тъй като мислех, че е най-добре и най-сигурно сам да развия схващанията си. Но не можех да ги споделя с Клайзе, а дори и да бях, той нямаше да ме изслуша. За него бях страхливец и предател, дори агент на Втората Фондация. Той не прощаваше и оттогава почти до деня на смъртта си нямаше никакви отношения с мен. После внезапно, през последните няколко седмици от живота си ми писа — като стар приятел — да приема неговия най-добър и най-обещаващ ученик като сътрудник и да започна отново старото разследване.

Не му подхождаше. Как би могъл да направи подобно нещо, без да е под външно влияние? Започнах да се питам дали единствената му действителна цел не е да ме накара да имам доверие на истински агент на Втората Фондация. Е, оказа се, че е така… — той въздъхна и за миг затвори очи.

— Какво ще правим с всички тях — поде Семик неуверено, — с тия хора от Втората Фондация?

— Не зная — отвърна тъжно Даръл. — Предполагам, че бихме могли да ги пратим в изгнание. На Зоранел, например. Възможно е да се откарат там и планетата да бъде наситена с устройства за смущения на съзнанието. Половете ще бъдат разделени или още по-добре стерилизирани и след петдесет години Втората Фондация ще се окаже забравен сън. А може би спокойната смърт ще бъде нещо по-милостиво за тях.

— Предполагате ли — обади се Турбор, — че ще успеем да придобием това тяхно сетиво? Или те се раждат с него, подобно на Мулето?

— Не зная. Мисля, че се развива чрез продължителна тренировка, тъй като има указания от енцефалографията, че потенциалните заложби са латентни в човешкия мозък. Но за какво ви е това сетиво? На тях не им помогна.

Той се намръщи. Макар да не каза нищо повече, мислите в главата му крещяха…

Беше прекалено лесно — твърде лесно. Също като злите герои в роман, тези непобедими същества се бяха сгромолясали и това не му харесваше.

Галактико! Кога може човек да е сигурен, че не е марионетка? Как може да разбере, че не е кукла на конци?

Аркадия скоро се връщаше у дома и мислите му потръпнаха заради онова, пред което би могъл да бъде изправен накрая.

 

 

Тя си беше вкъщи от една седмица, после седмиците станаха две, а той все още не успяваше да се освободи от здравата хватка на тези мисли. И как би могъл? Чрез някаква странна алхимия по време на отсъствието си Аркадия от дете се бе превърнала в млада жена. Тя беше връзката му с живота, с един горчивосладостен брак, който едва бе надживял медения месец.

Най-сетне една вечер той я попита, колкото можа по-безразлично:

— Аркадия, какво те накара да решиш, че и двете фондации са на Терминус?

Бяха ходили на театър; на най-добрите места с лични триизмерни бинокли за всеки; тя имаше нова рокля за случая и беше щастлива.

Аркадия се вгледа за миг в него и после подхвърли:

— О, не зная, татко. Просто ми хрумна.

Леден пласт обгърна сърцето на доктор Даръл.

— Помисли — рече напрегнато той. — Важно е. Какво те накара да решиш, че и двете фондации са на Терминус?

— Ами — тя се смръщи леко, — например лейди Калия. Знаех, че тя е от Втората Фондация. И Антор го потвърди.

— Но тя беше на Калгън — настоя Даръл. — Какво те накара да решиш, че е Терминус?

Този път Аркадия изчака няколко минути, преди да отговори. Какво я бе накарало да реши? Изпитваше ужасяващото чувство, че нещо й се изплъзва.

— Тя знаеше доста неща — отвърна Аркадия, — лейди Калия имам предвид, и сигурно е получавала информацията си от Терминус. Не звучи ли правилно, татко?

Но той поклати отрицателно глава.

— Татко — викна тя, — аз знаех. Колкото повече мислех, толкова по-уверена ставах. В това просто имаше смисъл!

Очите на баща й гледаха разсеяно.

— Не обяснява нещата, Аркадия. Не е достатъчно. Когато става въпрос за Втората Фондация, интуицията е подозрителна. Разбираш го, нали? Би могло да е интуиция — а може и да се окаже контрол!

— Контрол! Искаш да кажеш, че са ме обработили? О, не. Не, не биха могли! — тя се заотдръпва от него. — Но нали Антор потвърди, че съм права? Призна го. Призна всичко. И ти откри цялата им група на Терминус. Не ги ли намери? А? — тя дишаше задъхано.

— Зная, но, Аркадия, ще ми позволиш ли да направя енцефалографски анализ на мозъка ти? Тя поклати буйно глава.

— Не, не! Страх ме е!

— От мен ли, Аркадия? Няма от какво да се плашиш. Разбираш го, нали?

След това тя го прекъсна само веднъж. Стисна ръката му точно преди да бъде завъртяно последното копче.

— Какво ще стане, ако наистина съм различна, татко? Какво ще се наложи да направиш?

— Нищо не ще трябва да правя, Аркадия. Ако си различна, ще напуснем. Двамата с теб ще се върнем на Трантор и… пет пари няма да даваме за нищо друго в Галактиката.

Никога през целия живот на Даръл анализ не бе извършван толкова бавно, не му бе струвал толкова много и когато свърши, Аркадия се сви в креслото и не смееше да погледне. После да го чу да се смее и това й бе достатъчна информация. Скочи и се хвърли в разтворените му обятия.

Докато се прегръщаха, той бърбореше оживено.

— Къщата е под максимално силни смущения на съзнанието, а твоите мозъчни вълни са нормални. Наистина ги хванахме в капан, Аркадия, и вече можем да се върнем към живота.

— Татко — задъха се тя, — сега ще им позволим ли да ни наградят с ордени?

— От къде знаеш, че съм помолил да ме изключат от списъка? — за известно време я задържа на разстояние от себе си, после отново се изсмя. — Няма значение, на теб всичко ти е известно. Добре, ще получиш ордена си на трибуна и с речи.

— И, татко…

— Да?

— Може ли от сега нататък да ми викаш Аркади?

— Но… добре де, Аркади.

Много бавно величието на победата се просмукваше в съзнанието му и го засищаше. Фондацията — Първата Фондация, а сега единствената, беше абсолютен господар на Галактиката. Никаква преграда не съществуваше вече между нея и Втората Империя — крайното осъществяване на Селдъновия план.

Трябваше само да протегнат ръце…

Благодарение на…