Робин Кук
Признаци на живот (9)

7

30 март 1990 г.

8:15 сутринта

Робърт отключи вратата и влезе в офиса си, разположен в старо здание на Сити Хол. Сложи чантата върху канапето и отиде до прозореца. По стъклото се стичаха вадички от поройния дъжд. Не помнеше толкова дъждовен март в Бостън.

Чу зад себе си секретарката Дона. Тя носеше традиционното сутрешно кафе и цял куп телефонни съобщения.

— Ама че временце! — изпъшка Дона.

Той се обърна. Седнала отляво до бюрото му, тя преглеждаше съобщенията. Беше висока жена, косата й бе изрусена и тъмните коренчета се виждаха отдолу. Лицето й беше заоблено, но не несимпатично. Тялото й стройно и стегнато благодарение на непрекъснати упражнения по аеробика. Беше отлична секретарка: честна, сигурна и всеотдайна. Нейните изисквания бяха съвсем нормални и в момента Робърт се запита защо не бе се оженил за жена като Дона. Животът му щеше да е съвсем предвидим.

— Искате ли захар в кафето? — запита тя любезно.

— Не, не желая кафе.

— Нещо май сме сприхави тази сутрин?

Той разтърка очи, а после седна зад бюрото си.

— Съжалявам, но жена ми ме подлудява.

— Пак по повод лечението ли? — запита плахо тя.

— Сега от тия безкрайни процедури инвитро и тъпкането с хормони е загубила всякакъв самоконтрол.

— Съжалявам — каза съчувствено Дона.

— И за проклетия срещнала стара своя приятелка от студентските години в същото положение. Двете се навиват взаимно и в момента са се наканили да нахлуят в здравното заведение, за да се доберат до медицинската документация. Тревожи ме много психическото й състояние. Но какво мога да направя аз? На всичко отгоре в тази клиника има пазачи, въоръжени с яки „Колт питон“-и. Наистина се страхувам за нея.

— Змии ли имат в клиниката? — ужасена попита Дона.

— Не, не змии. „Колт питон“ е револвер, с който може да се застреля огромен носорог.

— Ако ми позволите, бих ви дала съвет. Щом сте така разтревожен за жена си, ще е разумно да наемете за няколко дни частен детектив. Той ще я следи и ще я спаси от неприятности. Всъщност познавам отличен човек за такава работа. Ползвах го за проследяване на бившия си съпруг. Моят хулиган имаше интимни връзки с две жени едновременно.

— Как се казва детективът? — запита Робърт. Досега не бе му идвало наум да проследява Мариса, но ето че си заслужава да опита.

— Пол Ейбръмс — съобщи Дона. — Той е най-добрият. Успя дори да заснеме моя мръсник в леглото и с двете — поотделно, разбира се. Освен това услугите му не са много скъпи.

— Как да се свържа с него? — попита Робърт.

— Телефонът му е в чантата ми. Ще го взема.

 

 

Мариса преглеждаше дете в служебния си кабинет, когато старшата сестра се провикна:

— Търсят ви на трета линия.

Мариса вдигна слушалката и се обади. Чу гласа на Дубчек.

— Звучиш като отчаяна.

— Сирил! — извика зарадвана Мариса. — Ти си приятна изненада посред лош ден. Тук е цяла зоологическа градина.

— Можеш ли да говориш сега, или да ми позвъниш по-късно?

— Можем да говорим веднага, тъкмо чакам сестра да ми помогне за малък пациент, така че става.

— Имам някои интересни новини относно туберкулозния салпингит. Има сведения за такова заболяване от цялата страна, но предимно от Западния и Източния бряг.

— Наистина ли! — възкликна възторжено Мариса. — Успял ли е някой да изолира туберкулозен бацил от грануломатозна тъкан?

— Не — отговори Дубчек. — Но това не е нещо необичайно. Досега никой не е изолирал бацил от туберкул.

— Много странно — каза Мариса.

— Не се тревожи. По-значимо от епидемиологична гледна точка е, че случаите са разпръснати и без никаква връзка помежду си.

— В момента имаме пет случая в Бостън.

— Значи Бостън е на първо място — рече Дубчек. — В Сан Франциско са четири, но никой не е обърнал внимание, та да седне да ги разследва. Ако някой се занимае по-задълбочено, може би ще открие нещо повече. Във всеки случай ангажирах няколко души в Центъра да проучат проблема. Ако се появят някакви нови данни, ще ти позвъня незабавно.

— Всичките пет случая тук са в Женската клиника — каза Мариса. — От днес сутринта започнах да търся и в „Мемориал“. Най-голямото ми желание е да се добера до документацията на Женската клиника, но за нещастие те ми отказаха. Не може ли Центърът за контрол върху заболяванията да помогне някак си?

— Не виждам как — отвърна Дубчек. — Разрешението трябва да дойде по съдебен ред, а темата е почти непозната и почти не представлява заплаха за обществото, та се съмнявам съдията да издаде разрешение за поголовно изследване.

— Ако научиш нещо ново, обади ми се — помоли Мариса.

— Дадено.

 

 

Мариса пристигна в Центъра за очи и уши, облечена с бялата си лекарска престилка. На информацията я уведомиха, че доктор Уилсън е в сектора за спешно болни. Като обходи един-два празни кабинета, откри Уенди да се занимава със специализанти. Уенди им даде наставления и ги остави. Затвориха се с Мариса в един празен кабинет за лазерно лечение и седнаха да си говорят.

— Твоето пристигане е истинска изненада — каза Уенди. — Да няма нещо тревожно?

— Ако щеш, вярвай — започна Мариса и й разказа за разговора си с Дубчек, от който беше станало ясно, че те са се заели с проблем от общонационално значение.

— Та ние сме пред прага на огромно откритие! — викна Уенди, заразена от ентусиазма на Мариса.

— Без съмнение — съгласи се Мариса. — Има само една малка бариера по пътя към развръзката.

— Имаш предвид Уингейт?

— Точно него — продължи Мариса. — Трябва да разберем има ли други случаи. Сигурна съм, че има. Трябва да има. Ще изучим начина на живот при всеки един от случаите, трудовата дейност и здравословното състояние. При подробното проследяване на толкова голям брой болни не може да не открием източника на инфекцията и пътя за предаването й.

— И така, какво предлагаш? — запита Уенди.

— Сега е петък вечер. Трябва да идем в клиниката и да действаме като у дома си. Дойдох с престилка, за да проверя как ще мине този трик. Влязох направо вътре, без някой да ми задава въпроси, сякаш съм от персонала.

— Кога започваме? — попита Уенди.

— Кога свършваш работа?

— Мога да си тръгна всеки момент.

— Грабвай бяла престилка и слушалка и да поемаме.

Половин час по-късно спряха колата до входа на клиниката. Бяха притихнали след първоначалната възбуда. Мариса не успяваше да избие от главата си предупреждението на Робърт, че намерението им да нахлуят в клиниката е престъпление.

— Та тук е още твърде оживено — установи Уенди.

— Права си — каза Мариса. Хора влизаха и излизаха. Всички прозорци бяха осветени.

— По-добре да се покрием някъде — предложи Уенди — за около два часа. Какво ще кажеш да се мушнем в някой бар?

— Ще ми се да пийнем нещо — отговори Мариса. — Чашка вино ще ме успокои напълно. Впрочем кога ще проведеш твоя тест за бременност?

— Утре.

— Сигурно това те изнервя допълнително?

— Разнебитена съм — отвърна Уенди.

 

 

Пол Ейбръмс извади десетцентова монета за телефонния апарат, набра номера на офиса на Робърт и насочи очи към Вайсрой Индиан Ресторант на Сентръл Скуеър. Преди около един час Мариса бе влязла тук с приятелката си.

— Ало — чу се гласът на Робърт.

— Пол Ейбръмс е на телефона.

— Някакви проблеми? — запита Робърт.

— Не много голям проблем. Вашата съпруга е заедно с ниска руса жена. Сигурно и тя е лекарка.

— Уенди Уилсън — каза Робърт.

— В момента ядат в индийския ресторант. Минаха с колата покрай клиниката, но не слязоха.

— Това е доста загадъчно — каза Робърт.

— Но има нещо друго. Знаете ли защо един с азиатска мутра се мъкне подир жена ви, облечен е в нов сив костюм?

— Небеса, не! — извика Робърт. — Сигурен ли сте?

— Около деветдесет процента. През целия ден кара след колата й, не може да е просто съвпадение. Забелязах го как я последва още когато тя напусна педиатричната клиника. Оттогава не се отделя от нея.

— Много странно — каза Робърт, доволен, че послуша съвета на Дона да наеме Пол Ейбръмс.

— Не искам да ви отнемам повече време, бях любопитен само за този азиатец.

— Моля ви, открийте кой е и защо следи жена ми. Боже, колко съм доволен, че сте там!

— Нямах намерение да ви разстройвам — каза Пол. — Държа всичко под контрол. Охо, жена ви тъкмо излиза от ресторанта. Трябва да тръгвам!

Той изтича до колата си. Бе я паркирал така, че да може да наблюдава и двете останали. Щом жените запалиха и тръгнаха, азиатецът веднага ги последва. Накрая тръгна и Пол, като си записа номера на колата на китаеца. В понеделник щеше да провери чрез приятеля си от полицията кой е собственикът.

 

 

— Все едно че ще обираме банка — каза Уенди, когато слизаха от колата. Тъмната нощ беше студена и ветровита. — Усещам си пулса.

— И аз — потвърди Мариса. — Само заради приказките на Робърт, че това е престъпление.

Бяха спрели на паркинга на клиниката в началото на улицата. Като заключиха колата, вдигнаха яките на престилките си и се наведоха срещу вятъра. Влязоха в двора на клиниката. Сградата бе притихнала. С изключение на фоайето при главния вход, където имаше светлина, всички прозорци бяха тъмни.

— Готова ли си? — попита Мариса.

— Не съм сигурна — каза Уенди. — Какъв е планът ни? — Тя трепереше от студ. Лекарските престилки не топлеха.

— Трябва да намерим компютърен терминал независимо къде. Хайде, Уенди, ако стоим тук, ще замръзнем.

Без да се бавят, пресякоха двора и се изкачиха до главния вход. По пътя си и двете се взряха в огромната бетонна саксия със смачканите храсти, спомен за ужасната съдба на Ребека.

Мариса натисна дръжката, но беше заключено. През стъклото видяха цяла бригада хора да лъскат мраморния под. Тя почука по стъклото, но никой не й обърна внимание.

— По дяволите! — изруга Мариса и се огледа за друга врата, но не откри нищо.

— Замръзвам — каза Уенди. — Да се прибираме в колата.

Спуснаха се обратно по стълбите и пресякоха двора. Срещнаха някакъв мъж, насочил се към клиниката.

— Вратата е заключена — извика Уенди, но мъжът продължи.

По-нататък, при изхода от двора, срещнаха друг мъж, забързан също към клиниката. Уенди отправи и към него предупреждението. Двете продължиха към паркинга, но изведнъж Мариса се спря и се извърна към клиниката. Двамата мъже се обърнаха един след друг и като видяха, че Мариса ги наблюдава, изчезнаха бързо в различни посоки.

— Хайде — настоя зъзнеща Уенди. — Какво има?

— Видя ли добре първия човек? — запита Мариса.

— Бегло. Защо?

— Той ме изплаши — отвърна разтреперана Мариса, но този път не от студ. — Напомни ми за кошмар, който преживях при приложение на кетамин интравенозно. Ужас!

Като стигнаха паркинга, Уенди с мъка отключи колата, пръстите й бяха замръзнали. Влезе вътре, веднага запали мотора, включи отоплението на пълна степен и отвори другата врата за Мариса.

— Чувствам се особено от срещата с този човек, като че ли е нещо, което вече ми се е случвало. Може ли халюцинация да стане реалност?

— Какво ще правим сега? — запита Уенди.

— Струва ми се, нямаме голям избор, щом като вратите са заключени — отговори Мариса.

— Какво ще кажеш да опитаме през нощния стационар?

— Браво! — зарадва се Мариса. — Просто и гениално! Да вървим!

Уенди се усмихна, горда, че бе успяла да намери решение.

Двете отново слязоха от колата и изтичаха до входа за стационара и спешния сектор. Вратата не беше заключена и влязоха лесно. Тръгнаха спокойно по коридора, водещ към чакалнята. Отдясно беше остъкленият сектор за пазачите. Точно пред себе си видяха бюрото на нощната дежурна сестра, която се бе задълбочила в някакъв роман.

— Ооох! — изпъшка тихо Уенди.

— Без паника! — пошепна Мариса. — Само продължавай да вървиш така, сякаш сме си от клиниката.

Двете доближиха бюрото на дежурната сестра и тръгнаха надясно, когато сестрата се обади след тях:

— С какво мога… — Но внезапно прекъсна фразата си и добави само: — Простете, госпожи докторки!

Двете жени не продумаха, а само се усмихнаха и продължиха към стълбището. След като вратата се затвори зад тях, те се изсмяха тихо и нервно.

— То май ще се окаже твърде лесно — зарадва се Уенди.

— Нека не бъдем толкова самоуверени — предупреди Мариса. — Тази дяволия няма да мине, ако налетим на някой от нашите познати, например лекуващите доктори.

— Благодаря — каза Уенди, — сякаш си нямам достатъчно грижи, та сега и това. — И те се заизкачваха по стълбите.

 

 

— По дяволите! — измърмори под нос Пол Ейбръмс, като видя азиатеца да влиза в нощния стационар на клиниката. Започнатото като елементарна задача изведнъж се превръщаше в нещо доста комплицирано. Получените начални наставления бяха просто да следи Мариса, да разкрие намеренията й и ако се случи да влезе в клиниката, да я предпази от извършване на нещо незаконно. Така беше преди появата на мистериозния азиатец. Сега Робърт му беше наредил да открие кой е той. Кое беше по-важното? Не можеше да си отговори на този въпрос. Остави жените и реши да последва китаеца.

Той влезе с бързи стъпки в нощния стационар и опита да се ориентира в обстановката. Най-напред видя бюрото на дежурната сестра и самата нея с книга в ръка. След това обхвана с поглед чакалнята и няколкото мъже, седнали в креслата със списания в ръце. Доловил някакви движения зад армираното стъкло вдясно, забави крачки и се оказа пред сектора за нощните пазачи. Азиатецът беше вътре и разговаряше с униформения пазач.

— Мога ли да ви помогна? — обади се дежурната сестра.

— Дойде ли вече мисис Ейбръмс? — измисли той подходяща хитрина.

— Не вярвам — отвърна сестрата и провери списъка пред себе си. — Не, няма я още.

— Изглежда, ще трябва да почакам — каза Пол.

Той започна да обикаля нетърпеливо, давайки вид, че очаква жена си, като поглеждаше ту часовника си, ту прозореца. Съгледа към края на коридора чешмичка фонтанче и се запъти към нея. Мина покрай сектора на пазачите. Пи вода. На връщане чу разговора през открехнатата врата, но той беше на китайски. Двамата мъже се вглеждаха в телевизионните монитори. Окото му не пропусна и въоръжението на пазача. Беше тежък револвер „Магнум 357“, съвсем необичаен за пазач на болница. Като пенсиониран полицай, на Пол това му се стори наистина много странно.

 

 

— Леле! Та тук е заключено! — възкликна тихо Уенди, след като натисна дръжката на вратата, водеща към клиниката.

— Това място е затворено отвсякъде — изпъшка Мариса. — Проклетия!

— Нямам повече идеи — предаде се Уенди. — А ти?

— Мисля, че изстреляхме и последния куршум — каза Мариса. — Най-добре ще е да си опитаме хитрините денем, когато е отворено.

Двете приятелки забързаха по обратния път. Когато наближиха чакалнята на нощния стационар, Уенди се спря и каза:

— Почакай за секунда. Изглежда, това е единствената връзка между двете постройки.

— Е, какво от това? — запита Мариса.

— Къде са тръбите за вода, отопление и електричество? — попита Уенди. — Не е възможно да са поотделно.

— Права си! — възкликна Мариса. — Давай надолу по стълбите!

Приятелките се спуснаха под земята и отвориха вратата на мазето. Коридорът пред тях беше слабо осветен и съвсем безлюден. Ослушаха се за кратко време, но не чуха никакъв шум. Тръгнаха внимателно и взеха да проверяват вратите. Повечето бяха заключени, отворените се оказаха складове за ненужни вещи. За тяхна радост коридорът завиваше към клиниката. Достигнали ъгъла, те изведнъж се отдръпнаха назад.

Някой идваше към тях. В същия миг чуха и стъпките му. Изпаднали в паника, се втурнаха назад към асансьорите. Нямаха много време. Стъпките ставаха все по-ясни. Обезумели, те започнаха да опитват вратите от двете страни на коридора, за да открият някоя от незаключените.

— Тук! — пошепна Уенди. Тя бе открила помещение, пълно с кофи и парцали. Една след друга се вмъкнаха вътре и затвориха вратата.

И двете затаиха дъх, когато стъпките доближиха вратата. Не знаеха дали бяха забелязани, или не. Когато стъпките подминаха, жените въздъхнаха успокоени. Чуха вратата на асансьора да се отваря, после да се затваря. Накрая пълна тишина.

— Пфууу! — изпъшка Уенди. — Струва ми се, че нервите ми не ще могат да понесат повече това промъкване и дебнене.

— Най-хубавото беше, че който и да е той, не ни видя — прошепна Мариса. — Много се съмнявам, че белите престилки биха ни помогнали тук, в мазето.

— Да се махаме, преди да съм получила сърдечен удар.

Мариса отвори тихо вратата. Нямаше никой. Те се върнаха на мястото, където коридорът завиваше към клиниката. Не се виждаше жива душа. Коридорът се спускаше леко и после пак се издигаше. Широки открити тръби вървяха по лявата стена и под тавана. В края на коридора стигнаха до резервна противопожарна врата. Тя не беше заключена. Червена светлина с надпис „Изход“ насочваше пътя им към стълбището. Изтощени от нервното напрежение, изкачиха партера и два етажа.

На вратата при втория етаж спряха и се ослушаха внимателно. За тяхно щастие помещението бе тихо като мавзолей. Бутнаха вратата и се озоваха в широк коридор, осветен само от далечната лампа на стълбището. Поспряха за малко да адаптират очите си към тъмнината. Все пак през прозорците се процеждаше малко от уличното осветление. Когато попривикнаха с тъмнината, видяха, че са зад главните асансьори, при чакалнята за процедурите инвитро. Тази част от клиниката познаваха в детайли. Подминаха бюрото на регистраторката и се насочиха по коридора за лекарските кабинети, стаите за изследвания и процедури и лабораторията на инвитро сектора.

— Да проверим най-напред лекарските кабинети — предложи Уенди. — Във всеки от тях има компютри.

Тръгнаха да проверяват, но всички лекарски стаи бяха заключени.

— Тук наистина са изключително предпазливи — каза Мариса. — Това място прилича повече на банка, отколкото на клиника.

— Надали някой от кабинетите ще е отворен — обади се Уенди и предложи: — Хайде да опитаме стаите за ултразвук. И те имат компютри.

Двете приятелки тръгнаха обратно към чакалнята. Ултразвуковата зала беше най-близо до нея. Страшен вой на сирена ги накара да подскочат. Воят се засили, а после постепенно започна да заглъхва. Едва тогава осъзнаха с облекчение, че беше само преминаваща полицейска кола.

— Божичко! — изпъшка Уенди. — Наистина сме за никъде.

Стигнаха до вратата, водеща към ултразвуковия сектор. Тя не беше заключена. Влязоха пипнешком в тесния коридор и още първата стая се оказа отключена.

— Обещаващо начало — каза Мариса. Тъй като стаята беше без прозорци, запалиха без страх светлината. Мариса се върна да затвори вратите на сектора и на стаята.

Помещението беше около шест квадратни метра и имаше два входа: единия, през който бяха влезли, и друг, за лабораторията. Ултразвуковият апарат се извисяваше в задната част на стаята заедно с гинекологичния стол до него. Всички сложни електронни компоненти бяха вградени в солидна конструкция, включително и компютърът.

— Еврика! — извика Уенди, като пристъпи към компютъра, а после седна на столчето пред него. — Стискай палци. — И тя включи апарата. Той примигна и заработи.

 

 

— Ахиии! — измяука Алън Фонг, китаецът, униформеният нощен пазач. — Ти беше прав, жените влязоха! — Той говореше възбудено на китайски, по-точно на кантонски диалект. Посочи светла точка в средата на монитора.

— Къде са сега? — попита Дейвид Пао, китаецът в нов сив костюм. Той се държеше значително по-спокойно.

— В една от стаите за ултразвук — каза Алън и включи монитора в своя терминален компютър.

След кратко примигване на екрана се появи Уенди, седнала пред компютъра в ултразвуковата стая, и Мариса, изправена до нея.

— Искаш ли да ги регистрирам на видеозапис? — запита Алън.

— Ако обичаш — каза Дейвид Пао.

Алан зареди касета, включи електронната система и натисна бутона „Запис“.

— Колко време да снимам? — попита Алън.

— Няма значение — отвърна Дейвид.

След малко Алън натисна бутона „Стоп“, извади касетата, много внимателно залепи етикет и го надписа.

— Време е вече да се оправяме с тях — каза Дейвид, като извади черни кожени ръкавици и ги нахлузи.

Алън измъкна от кобура тежкия си револвер и провери барабана му. Беше зареден.

— Надявам се, че няма да се съпротивляват — подметна Дейвид, а спокойното му лице изрази лек сарказъм.

— Не се безпокой — озъби се Алън в широка усмивка. — Има винаги начини да ги накараме да се съпротивляват.

 

 

— Няма никакви трудности да се справя с тяхната компютърна система — каза Уенди. Тя включи номера на здравната си застраховка и на екрана се появи собственото й медицинско досие.

— Сега, когато сме в състояние да проследим цялата регистрация на клиниката — каза Мариса, — как мислиш да процедираме?

— Най-напред е необходимо да открием кода за диагнозите, жената от регистрационния отдел го използва, за да намери диагнозата грануломатозно блокиране на тръбите. Надявам се да открием този кодов номер в твоето или моето досие.

— Можем да използваме и досието на Ребека Зиглър — предложи Мариса, като й подаде нейния номер за здравна застраховка.

Прегледаха цялото досие на Уенди и тя каза:

— Не открих нищо неизвестно за себе си, нито пък нещо, което да ме накара да полетя от шестия етаж. Хайде сега да прегледаме и твоята медицинска регистрация.

— Опитай най-напред с досието на Ребека — пожела Мариса.

Уенди изписа номера на Ребека и веднага върху екрана се появи „Не се открива никаква регистрация“.

— Боях се тъкмо от това — каза Мариса — Да видим моето.

Скоро то се появи на екрана и Уенди подбра частта за патологоанатомичните изменения. Зачетоха внимателно и откриха доста изрази, абсолютно същите като тези в документите на Уенди.

— Това е любопитно — каза Уенди. — Провери микроскопските изследвания.

Мариса започна да чете отново.

— Забелязваш ли нещо странно?

— Не — отговори Мариса. — Какво ти прави впечатление?

Уенди се върна на своите изследвания. Мариса ги зачете.

— Сега разбрах — каза тя, — те са досущ еднакви, дума по дума.

— Точно така — каза Уенди. — Не е ли това малко странно?

— Не мисля — отвърна Мариса. — Тези данни са диктувани от лекар. Лекарите често в такива случаи ползват трафаретни изрази, когато измененията са еднакви. Но именно това ми подсказва, че в клиниката има още много такива случаи. Тъкмо което подозирахме с теб от самото начало.

— Може би си права — сви рамене Уенди. — Нека сега се потрудим да открием чрез кода на нашите досиета колко са останалите болни от туберкулозен салпингит.

Осъществявайки различни комбинации от букви и цифри, Уенди откри осемнайсет номера на здравни застраховки.

— Това е твърде обещаващо — зарадва се тя, готова да отпечата имената в прегледен списък.

Единственият шум в ултразвуковата стая беше едва доловимото щракане на различните ключове по компютъра, когато Мариса долови звук от отваряне на врата недалеч от тях.

— Уенди! — прошепна тя. — Чу ли?

В отговор Уенди изключи напълно компютъра и светлината в стаята. Двете потънаха в непрогледен мрак.

За няколко минути двете ужасени жени напрягаха слух в усилие да доловят нещо. Задържаха дишането си. Промъквайки се съвсем безшумно, те се намериха и се уловиха ръка за ръка, за да си дават кураж. Накрая Уенди прошепна едва чуто:

— Сигурна ли си, че чу да хлопва врата?

— Мисля, че да — беше отговорът.

— Тогава ще е най-добре да изчезваме оттук.

— Добре — съгласи се Мариса. — Постарай се да запазиш спокойствие. — Самата тя не бе никак спокойна. — Да се опитаме да се доберем до вратата.

Все така уловени за ръце, прекосиха сантиметър по сантиметър стаята, протегнали свободните си ръце напред, докато най-после опряха стената. Пристъпвайки безшумно покрай нея, намериха вратата, през която бяха влезли.

Мариса отвори съвсем безшумно вратата. В края на късия тесен коридор видяха да се процежда светлина от чакалнята.

— Боже мой! — изпъшка Мариса. — Вратата към чакалнята е отворена. Помня много добре, че я затворих.

— Какво ще правим? — проплака Уенди.

— Не зная — каза отчаяно Мариса.

— Трябва да стигнем до стълбището — реши Уенди.

Няколко мига стояха като парализирани в нерешителност.

Не чуваха други звуци.

— Искам да се махнем оттук — каза най-после Уенди.

— И аз — съгласи се Мариса, обхваната от същото нетърпение.

Прокраднаха се мълком до вратата. Вмъкнаха се в чакалнята и заоглеждаха сенките. Отвъд чакалнята имаше къс коридор и в дъното му се виждаше червената светлинка с надпис „Изход“. Забързаха през чакалнята към този спасителен бряг, извеждащ до стълбището, но не успяха да го достигнат. Спряха вкаменени, а Мариса издаде приглушен писък. Точно срещу тях иззад асансьорите изскочи мъжка фигура. Лицето бе скрито в сянката. Двете приятелки се извъртяха обратно, за да се доберат отново до ултразвуковата стая, но се заковаха отново на място. Вратата към стаята се тресна и пред нея се появи друга тъмна фигура.

Двата силуета заплашително се насочиха към тях. Притиснати отпред и отзад, жените се оказаха в капан.

— Какво става тук? — попита Мариса, като се стремеше напразно да придаде на тона си известна властност. — Аз съм доктор Блументал, а тя е доктор…

Но тя не успя да завърши. Тежък юмручен удар се стовари върху главата й и я простря на пода с тътен в мозъка.

— Не я бий! — изкрещя Уенди и се завтече да помогне на Мариса, но бе посрещната от подобен удар и беше простряна на пода.

Тогава блеснаха лампите. Мариса запремига срещу внезапната светлина. Главата й пулсираше болезнено от удара. Тя се надигна с усилие в седящо положение. Разтри с ръка удареното място над лявото ухо, като очакваше да види кръв върху дланта си, но кръв нямаше. Погледна към човека, изправен над нея. Позна нощния пазач в тъмнозелена, добре изгладена униформа с еполети. Той й отправи презрителна усмивка, а очите му светеха като черен оникс.

— Защо ме удари? — попита настоятелно Мариса. Тя никога не беше очаквала такова насилие.

— Крадеци! — изръмжа той на силно завален английски и юмрукът му се стовари светкавично върху удареното преди място.

Изгаряща болка разтресе главата на Мариса и тя отново се строполи на пода.

— Стой! — изкрещя Уенди и понечи да се изправи, но китаецът със сивия костюм я ритна силно по глезена и тя се озова отново на пода, като се мъчеше да си поеме дъх.

— Защо правите всичко това?! — изпищя Мариса, коленичила, с ръце на пода, мъчейки се да се изправи. Започна да си мисли, че има пред себе си двама луди. Опита се да каже нещо, но преди още да произнесе и дума, мигновено преживя кошмара, предизвикан от кетамина, както в китайския ресторант.

— Крадеци! — повтори униформеният и й стовари трети удар. Този път я запрати върху бюрото на регистраторката. То се преобърна и всичко се разпиля по пода.

Животински инстинкт подтикваше Мариса да бяга оттук, но как можеше да изостави Уенди в такава ситуация? Тя заби унищожителен поглед в нападателя си и изкрещя:

— Ние не сме крадци! Ти да не си луд?!

Усмивката на пазача се разрасна в ужасяваща гримаса, като откри два реда гнили зъби, и в следващия миг изражението стана животински жестоко.

— Ти казва мени луд? — изръмжа той и посегна към кобура си.

С разширени от ужас очи Мариса наблюдаваше как огромният револвер се насочи към лицето й. Тя чу ужасното металическо щракане, когато китаецът изтегли назад ударника на барабана. Гадният мръсник се канеше да я застреля.

— Не! — изпищя Уенди, възстановила дишането си и успяла вече да седне.

Мариса бе загубила възможност да говори. Искаше да го удари на молба, но от гърлото й не се откъсваше и думица. Беше се парализирала от страх. Не можеше да отдели очи от тъмния отвор на дулото, очаквайки страшния трясък.

— Стига толкова! — разнесе се заповеднически мъжки глас.

Мариса потрепери и отвори очи. Оръжието не бе гръмнало. Тя пое дълбоко въздух, когато цевта, насочена в лицето й, се наклони към пода. Позволи си да отправи поглед от оръжието към лицето на жестокия убиец. Той бе вперил невярващи очи към късия коридор, водещ до асансьорите и стълбището. Тя проследи погледа на китаеца. Изправена, с леко разкрачени крака, там стоеше фигура, стиснала с две ръце собствения си револвер. Оръжието бе насочено точно в мръсника пазач.

— Не прекалихте ли, копелета, твърде много? — попита непознатият. — Сега искам да оставиш револвера си върху бюрото и да се изправиш до стената. Никакви резки движения! Застрелял съм доста нехранимайковци. Две азиатски мутри повече няма да ми дойдат много.

В момента нито един не помръдна или проговори. Погледът на пазача отскочи от новодошлия към другия китаец. Онзи се колебаеше дали да се подчини, или не.

— Оръжието на бюрото! — заповяда повторно новодошлият. Обръщайки се към човека със сивия костюм, добави: — А ти там не мърдай! — Другият китаец бе понечил да обиколи стаята.

— А па кой ти? — запита пазачът.

— Пол Ейбръмс — отговори новодошлият, — пенсионирано ченге. Работя ден за ден и си помагам на пенсията. Наистина късмет е, че бях наблизо, та да не позволя да се случи непоправимото. Повече няма да повтарям: остави оръжието на бюрото!

Мариса се отдръпна настрана, когато пазачът доближи бюрото и сложи револвера си. Уенди се изправи и отиде при Мариса.

— Сега — разпореди Под — вие двамата вървете до стената и поставете ръцете си на нея.

Двамата азиатци се спогледаха и след това изпълниха разпореждането. Пол отиде до бюрото, взе револвера и го напъха в джоба на панталона си. След това застана зад пазача и го претърси за допълнително оръжие. Доволен се обърна към другия китаец.

Със светкавична скорост китаецът в сивия костюм се извъртя и с майсторски ритник, съпроводен с гърления вик на древните бойни изкуства, изби револвера от ръката на Пол. Оръжието се затъркаля през цялата стая и се спря под прозореца, а китаецът веднага зае приклекнала бойна позиция и с нов вик насочи крак към главата на Пол.

Изненадан от внезапността на първия удар, Пол, самият той с голям опит от уличните побоища, бе вече готов за втория. Наведе се мълниеносно и кракът на противника мина над главата му. Грабна бързо близкия стол и го стовари върху нападателя. Човек и стол се преплетоха на кълбо по пода.

В следващия миг нощният пазач се приближи до Пол отстрани, също заел бойна позиция. Пол тъкмо се мъчеше напразно да измъкне големия револвер от джоба на панталона си и когато долови приближаването на пазача, бързо грабна близката лампа и с нея парира подготвяния удар.

Щом столовете се разхвърчаха из залата, Мариса и Уенди се спуснаха към ултразвуковата стая. Искаха само едно, да се доберат до сигурната защита на нощния стационар. Запалиха лампите, прекосиха ултразвуковата стая и влязоха в съседната лаборатория. Уенди запали лампите и там, а Мариса затръшна вратата и я заключи. Провирайки се между лабораторните уреди, стигнаха до друга врата, водеща към главния коридор. В този момент чуха дръжката на вратата зад тях да се раздрусва. Последва удар и трошене на стъкло. Паникьосана, Уенди се опитваше да се справи някак с бравата на заключената врата към главния коридор. Като се обърна, Мариса видя пазачът да нахлува в лабораторията. Докато Уенди се бореше с бравата, Мариса обсипа пазача с лабораторна стъклария. Тази градушка не го спря, но го забави. Най-после Уенди успя да отвори и двете жени хукнаха през тъмния коридор и стигнаха до края му. Вратите от двете страни бяха заключени, а пазачът ги доближаваше, но позабави стъпки, щом разбра, че ги е притиснал в клопка. Мариса счупи с лакът стъклото на аварийния пожарен кран вдясно и бързо измъкна дебелия азбестов маркуч. Тя изкрещя на Уенди да отвори крана за водата докрай, стисна края на маркуча с две ръце и го насочи към пазача. Внезапната водна струя изпъна със страшна сила маркуча и събори Мариса на пода, като го изтръгна от ръцете й. Мощната струя вода пресрещна пазача и го заблъска. Уенди дръпна лоста на пожарната аларма. Сигналът веднага вдигна на крак пожарната команда на Кеймбридж.

 

 

Когато пристигнаха пожарникарите, Мариса и Уенди се зарадваха. Маркучът със струящата вода бе задържал китаеца. Но заедно с огнеборците бе дошла и полицията. Полицаите изслушаха само нощния пазач и арестуваха жените, като им сложиха и белезници. Отведоха ги в ареста на полицейското управление. Тук им прочетоха техните права, снеха им пръстови отпечатъци, регистрираха ги и ги фотографираха. Накрая им позволиха да се обадят на съпрузите си и ги прибраха в мръсния арест.

После ги откараха с полицейска кола в Районния съд на Мидълсекс, където ги набутаха отново в килия.

Двете жени седяха на олющени дървени столове и плачеха. Твърде много им се беше струпало на главите. Смърдеше на алкохол и засъхнали мръсотии от повръщане.

Робърт и Густав бяха седнали срещу тях. Джордж Фриборн, личният адвокат на Робърт, бе седнал до прозореца, закрепил на скута си куфарчето от крокодилска кожа. Часът беше 2:33 след полунощ. Намираха се в една от стаите на Районния съд.

— Гледай да се овладееш — обърна се Робърт към Мариса.

Тя отправи поглед към Уенди. Приятелката й седеше с ниско отпусната глава и изтриваше сълзите си с тоалетна хартия, а раменете й от време на време потрепваха. Густав положи успокояваща ръка върху рамото на жена си.

До служебната маса по средата на стаята бе седнала нелепа жена на около четирийсет и пет години. Не беше особено очарована, че се намира тук, и явно искаше да внуши това на всеки от присъстващите. Бяха я измъкнали от леглото посред нощ. Върху масата пред нея лежеше един от съдебните формуляри, попълвани тази нощ, и тя драскаше с резки нервни движения по него.

— И така — погледна часовника си, — къде е поръчителят за гаранцията?

— Беше повикан, госпожо съдия — успокои я адвокатът Фриборн. — Сигурен съм, че ще пристигне всеки момент.

— А ако не пристигне, тези две дами ще трябва да бъдат върнати обратно в ареста — заплаши съдийката. — Заради това, че са в състояние да си осигурят високоплатен адвокат, те не ще бъдат третирани по-различно от останалите.

— Абсолютно — съгласи се адвокатът. — Говорих лично с него и ви уверявам, че ще бъде тук съвсем скоро.

Мариса потрепери. Тя никога не бе лежала в затворническа килия и не искаше да се върне отново там. Бяха й сложили дори белезници и бяха я претърсвали гола. Това беше достатъчно.

Съдийката трябваше да чака още десет минути, докато се появи поръчителят за гаранцията. Той беше доста едър оплешивяващ човек. Насочи се директно към масата, където постави шумно куфарчето си.

— Здравей, Гъртруд — обърна се той към съдийката.

— Пешком ли пристигна? — попита иронично тя.

— Какви ги приказваш? — отговори онзи. — Знаеш, че живея близо до болницата „Съмървил“. Как ще дойда пеша дотук?

— Опитах се само да бъда саркастична — каза с отвращение тя. — Както и да е. Тук са документите за освобождаване под гаранция на тези две дами: по десет хиляди за всяка.

Поръчителят пое документа и го разгледа. По лицето му пролича, че се е впечатлил и развеселил.

— Ооо, десет хиляди долара! — извика той. — Какво са сторили, да не са нападнали Бей Банк на Харвард Скуеър?

— Нещо такова — отвърна съдийката. — За понеделник тези дами са призовани пред съда по обвинение, че са нахлули в чуждо владение, че са извършили умишлено посегателство на чужда собственост, че са откраднали чрез незаконен достъп до компютър документи и… — Съдийката прегледа листа пред себе си. — О, да, нанесли са побой на нощния пазач.

— Не е вярно! — изкрещя Мариса, неспособна да се въздържа повече. Това внезапно избухване предизвика нов порой от сълзи по лицето й. Тя продължи с объркани изрази, че фактите са тъкмо обратните: пазачът ги е атакувал.

— Пол Ейбръмс ще свидетелства за това — добави тя.

— Мариса, престани — смъмри я Робърт. Не искаше да повярва в лудостта на жена си.

— Вие сигурно забравяте — впи неприязнен поглед в Мариса съдийката, — че мистър Ейбръмс е също обвиняем в тази акция и ще бъде изправен да отговаря пред съда, когато излезе от болницата.

— Кой от двамата е Бюканън и кой е Андерсън? — попита уреждащият гаранцията, като се доближи до мъжете.

— Аз ще поема грижата по гаранцията — намеси се адвокатът. — Банкерът на мистър Бюканън очаква вашето телефонно обаждане, за да уреди и двете гаранции. Заповядайте телефонния номер.

Поръчителят пое подадения му лист.

След като телефонният разговор бе проведен, цялата документация се оформи много бързо.

— Е, всичко приключи засега — обяви съдийката.

— Благодаря ви — изправи се Мариса.

— Съжалявам, че не останахте доволни от нашите удобства тук, в Районния съд — каза ехидно съдийката.

Мистър Фриборн съпроводи двете двойки вън от стаята.

Мариса и Уенди бяха премръзнали, когато се настаняваха в колите си. Никой не бе отронил и думица след напускането.

— Благодаря ти, че дойде, Джордж — обърна се Робърт към адвоката си.

— Наистина, благодарности — обади се и Густав.

— Ще се видим в понеделник сутринта — помаха им с ръка адвокатът, като се настаняваше в черния си лъскав мерцедес.

Робърт и Густав раздрусаха ръце с взаимна симпатия.

Робърт влезе в колата и погледна към Мариса, но тя се бе втренчила право пред себе си с упорито издадена напред брадичка. Той запали мотора и пое.

— Не е необходимо да ти повтарям отново, че те предупредих какво ще излезе от всичко това — каза най-после Робърт.

— Божичко! Не казвай нищо! — Мариса чувстваше, че след тежките изпитания сега се нуждае от душевен комфорт, а не да й се чете конско.

— Мисля, че ми дължиш някакво обяснение — подкани я той.

— А аз мисля, че не ти дължа нищо — впи тя гневен поглед в него. — И нека ти кажа нещо: тези пазачи в клиниката бяха луди. Единият едва не ме застреля в лицето от упор. Същото ти го каза и наетият от теб човек. Дори ни биха.

— Всичко това е малко трудно за вярване.

— Искаш да кажеш, че те лъжем? — извика Мариса, недоумяваща от изреченото от Робърт.

— Вярвам, че вие си вярвате — бе уклончивият отговор на мъжа й.

Мариса само стисна гневно юмруци и изскърца със зъби. Пътуваха известно време във враждебно мълчание. Накрая Мариса не издържа и се обърна настойчиво към него:

— Защо изпрати човек да ме следи?

— Несъмнено е било най-правилното решение, което съм вземал.

— Това не е отговор — настоя тя. — Защо изпрати човек да ме шпионира? Неприятно ми е.

— Изпратих човек след теб, за да опита да те предпази от забъркване в мръсни каши, но той не успя.

— Някой трябва да се опита да проследи тези туберкулозни случаи — каза Мариса. — Налага се понякога да се поема риск.

— Но не чак до степен да се нарушава законът — рече Робърт. — Вманиачила си се на тази тема и съвсем си превъртяла. Превърнала си я в кръстоносен поход, а това ме вбесява. Не мога да повярвам, че това си ти. Опитваш се все още да оправдаеш непростимото си поведение.

— Ами ако ти кажа, че само в Женската клиника открихме нови осемнайсет случая на туберкулозен салпингит? — добави Мариса. — Не мислиш ли, че само този факт е достатъчен да подкрепи моите съмнения? Ребека Зиглър дори не е сред тези осемнайсет. Нейното досие беше вече изтрито от компютърната памет. Какво ще кажеш?

Робърт сви нервно рамене.

— Ще ти кажа какво мисля аз. Според мен те крият нещо — продължи Мариса. — Предполагам, че в документацията на Ребека е имало нещо, което те не желаят да бъде научено.

— Хайде, Мариса! — викна Робърт. — Сега пък ставаш мелодраматична и параноична. Това са само предположения. Между другото ще се наложи да платя един куп глоби, за да те задържим вън от затвора.

— Значи за теб всичко опира до парите. Това е единствената ти най-голяма грижа, нали?

Мариса затвори очи. Тя се питаше какво я бе накарало да се омъжи за този човек. А сега съществуваше и заплахата да се намери в затвора за по-дълго време. Нещата за нея вървяха като в гръцка трагедия, от по-лошо към най-лошо.

Отвори очи и се втренчи в летящия насреща път. Мислите й отскачаха от една тревога към друга. Обхвана я отчаяние, когато се замисли за възможността ударите на пазача да навредят на пренесения ембрион. Понеделник се очертаваше като ден за уреждане на много сметки, а не само на една. Предстоеше й кръвна проба за бременност. Отново се обля в сълзи. Скокът към смъртта на Ребека не бе вече изненада за нея. Но внезапно си спомни, че може би тя не бе скочила сама, а е била блъсната…