Робин Кук
Признаци на живот (14)

12

9 април 1990 г.

7:11 сутринта

Мариса се събуди, чувствайки се изтощена. Предишната вечер се бе настанила в приличен мотел в Чарлвил, но въпреки удобното легло не успя да заспи цялата нощ, а само от време на време задрямваше. Щом затвореше очи, пред нея изникваше кошмарът с Уенди в челюстите на огромната акула. Чак призори успя да поспи два-три часа. Не беше гладна, но си поръча закуска и едва я докосна.

Запъти се веднага към бензиностанцията на Шел, където даваха коли под наем. Нае един „Форд Фалкън“ и попита за карта на околността и близките селища, но такава липсваше.

— Докъде смятате да отидете? — запита търговският агент.

— Уиндора — отговори Мариса.

Агентът я изгледа, сякаш пред себе си имаше луд човек.

— Какво, за бога, ще търсите там? — запита удивен той. — Имате ли представа колко е далеч?

— Не точно — кимна Мариса.

— Повече от двеста мили — каза агентът. — Двеста мили само кенгура, гущери и подобни гадини. Ще ви са необходими поне осем до десет часа. Най-добре напълнете този резервен бидон в багажника с бензин, а другия до него с вода.

— Какъв е пътят? — запита Мариса.

— Да го наречем път, е много силно казано. Има някаква следа от настилка, но всичко е само прахоляк. Добре е да ми позвъните утре сутринта от Уиндора. Ако не се обадите, ще уведомя полицията. Не е кой знае колко задръстено.

Мариса се запаси с резервно гориво и вода и потегли на далечен път. Пътува цял ден по трапища и из коритата на пресъхнали реки. Температурата се бе вдигнала над 40°, прах покри колата, цялата й вътрешност и самата Мариса. По тъмно влезе в малко градче с дървени къщички. Насред Уиндора се намираше единственият дървен хотел с публичен дом. Върху него бе изписано претенциозното название „Хотел «Западна звезда»“.

Мариса влезе в кръчмата и издържа втренчените погледи на петимата мъже посетители. Те оставиха бутилките си с бира върху масата и не ги докоснаха, докато младата жена разговаряше със собственика на заведението. Той я доближи и попита може ли да направи нещо за нея. Тя му каза, че иска стая за две нощи.

— Имате ли резервация? — запита той.

Мариса се втренчи в широкото сериозно лице на човека, като допусна, че той се шегува. Но не видя и следа от усмивка. Съобщи, че не е направила резервация.

— Тази вечер тук се събират за състезание боксьори от околността и сме попретъпкани. Но нека проверя.

Той отиде до регистъра си на тезгяха и започна да рови. Мариса се огледа. Мъжете все още стояха облещени към нея. Никой не помръдна и не каза и думица. Собственикът се върна.

— Ще ви дам номер четири. Резервирана е, но ще я заемат чак в шест сутринта.

Мариса плати за една нощувка, взе ключа и попита за храна.

— Ще ви приготвим нещичко — каза човекът. — Като се поосвежите малко, върнете се тук.

— Още един въпрос — помоли тя. — Станцията Уилмингтън близко ли е до градчето?

— Близо е — отвърна стопанинът. — Около три часа път с кола все на запад.

Преди да иде в стаята си, Мариса позвъни на агента от службата за коли под наем и му съобщи, че е пристигнала благополучно. Като влезе в стаята си, бе приятно изненадана от сравнителната чистота. Над леглото бе простряна противокомарна мрежа. Едва през нощта щеше да разбере какво голямо удобство беше тя.

Остатъкът от вечерта протече бързо и приятно. Не беше гладна и едва докосна храната. Мъжете в бара я обградиха с мило внимание, като разговаряха приятелски с нея. Особено й се понрави леденостудената бира.

Нощта беше мъчителна. Отново я спохождаха ужасни кошмари, свързани все със смъртта на Уенди. Освен това не я оставяха на мира пиянските викове и побоища пред вратата й. На сутринта бе по-изморена от предния ден, но след душа и силното кафе се почувства в състояние да посрещне премеждията на предстоящия ден. След като изслуша наставленията на собственика, тя се качи в колата и пое по мръсния прашен път на запад.

Скоро започна да се натъква на ферми за животни, които много си приличаха — дървена къща, продълговати навеси за добитъка и всичко това заобиколено с дървени огради. Виждаха се много кучета, коне и каубои. Във въздуха се носеше миризмата на оборски тор. Хората бяха много гостоприемни към Мариса. Каубоите се надпреварваха кой да я отведе до пистата за лекарските самолети и я черпеха с бира. Един от собствениците на животни й обясни поведението си с това, че на сто години веднъж ще се случи млада, привлекателна жена сам-самичка да посети тяхната станция. Около единайсет и половина тя чакаше в колата си на сянка под смолисто дърво недалеч от пистата.

Близо до пистата стоеше ланд ровърът на станцията Уилмингтън. Мариса слезе от колата и започна да се оглежда и ослушва към небето. След четирийсет минути се чу шум, появи се самолет и направи две обиколки над пистата, а след това се приземи плавно.

Мариса се затича към самолета и тъкмо когато пилотът се канеше да слезе, тя извика:

— Доктор Уилямс!

Пилотът се изправи до самолета. В ръката си държеше старомодна лекарска чанта. Отправи поглед към Мариса.

— Доктор Уилямс! — повтори Мариса.

— Да? — отвърна предпазливо Тристан и я изгледа от главата до петите.

— Аз съм доктор Мариса Блументал — представи се тя и подаде ръка.

Той я пое колебливо.

— Радвам се да ви видя — каза мъжът, но гласът му не звучеше съвсем радостно.

Мариса бе изненадана от външността му. Не изглеждаше като патолог, поне не като тези, които тя познаваше. Лицето му бе обгоряло от слънцето и обветрено, а брадата му не беше бръсната поне от три дни. Носеше овехтяла широкопола австралийска шапка, килната на една страна. Вместо на доктор Тристан Уилямс приличаше на притежател на ферма за животни. Беше мъжествен и хубав. Косата му беше песъчливо руса, малко по-светла от тази на Робърт. Челюстта му беше квадратна и смело издадена напред и дотук свършваше приликата с Робърт. Очите на Тристан бяха по-дълбоки, но тя не можеше да каже нищо за цвета им, тъй като той премижаваше срещу светлината. Устните му не бяха тесни като на Робърт, а сочни и много изразителни.

— Ще бъде ли възможно да поговоря с вас? — запита Мариса. — Специално съм ви чакала досега да пристигнете. Изминах с кола целия този път от Чарлвил.

— Леле, боже! — извика Тристан. — Как можах точно тук, накрай света, да срещна такава хубавица. Сигурен съм, че хората от Уилмингтън ще ме изчакат. Момент, да поговоря с шофьора.

Тристан отиде до ланд ровъра и остави лекарската си чанта на задната седалка. Мариса отбеляза, че е поне десетина сантиметра по-висок от Робърт.

Когато се върна, тя предложи да седнат в нейната кола на сянка. Тристан се съгласи.

— Пристигам чак от Бостън, за да говоря с вас — започна тя, след като се настаниха в колата. — Не бяхте лесен за откриване.

— Най-внезапно в този момент започвам да изпитвам чувство, че всичко това няма да ми се хареса много — каза Тристан, като я изгледа прямо. — Да бъда открит, не е нещо, от което да съм много заинтересован.

— Искам да поговорим за статия, написана от вас, относно туберкулозния салпингит.

— Сега вече съм убеден, че не ми харесва — каза Тристан. — Ще ме извините, чакат ме пациенти. — И той сложи ръка върху дръжката на вратата.

— Моля ви! — Мариса грабна ръката му. — Трябва непременно да говоря с вас!

— Знаех си, беше прекалено хубаво, за да е истина. — Той изтръгна ръката си от нейната, отвори вратата, изскочи навън, отиде до ланд ровъра и запраши към станцията, без да се обърне.

Мариса бе изумена. Тя не знаеше дали да се чувства обидена, или разгневена. След всички усилия да го намери той не пожела да й отдели повече време. Запали бързо мотора и се понесе след облака прах от първата кола.

Когато стигна до станцията Уилмингтън, прахът скърцаше дори в устата й. Тристан беше вече извън колата и стиснал лекарската си чанта в ръка, се изкачваше по нанагорнището към малка сива къщурка. Тя се затича. За да се изравни с Тристан, се наложи на всеки негови две крачки да прави по пет.

— Трябва да разговаряте с мен — настоя тя, когато стана ясно, че той възнамерява да не й обръща никакво внимание. — Много е важно!

Тристан спря рязко и заби раздразнен поглед в нея.

— Не изпитвам никакъв интерес да разговарям с вас. Освен това ме чакат пациенти, включително малко момиченце, а аз мразя педиатрията.

Мариса отметна прашната коса от челото си и се взря упорито в лицето му. Сега видя, че очите му са сини.

— Аз съм педиатър и може би ще ви помогна.

— Педиатър, а? — вгледа се той в нея. — Това може да се окаже изключително полезно. Не бих се отказал от тази помощ, особено като знам как съм с педиатрията.

Пациентчето беше осеммесечно момиченце с тежко заболяване. Имаше висока температура, кашлица и носът му течеше. Детето плачеше, когато Мариса и Тристан влязоха. Мариса се зае веднага да прегледа най-подробно детето, докато Тристан и разтревожената майка я наблюдаваха. След няколко минути Мариса каза:

— Без всякакво съмнение, морбили. — Тя показа на Тристан малките белезникави петна в устата на бебето, зачервените му очички и лекия обрив, започнал да избива по челцето му.

— Какво следва да сторим? — запита той.

— Незабавно да свалим температурата. Но ако започнат да се появяват усложнения, детето трябва да се откара в болница. Това ще бъде ли възможно?

— Разбира се, можем да го прехвърлим със самолета до Чарлвил, а ако се наложи, и в Брисбейн.

— Хиляди благодарности за помощта — каза Тристан, когато напуснаха къщата, отправяйки се към следващия пациент.

— Сигурна съм, че щяхте да се справите и без мен — отвърна Мариса. Искаше й се да каже още нещо, но интуитивно се въздържа.

Мариса му помогна при обхождането на останалите пациенти. Те бяха с рутинни заболявания, така че приключиха бързо.

— Струва ми се, че любопитството разбуди по-добрата ми половина — каза той, когато напускаха последната къща. — Какво всъщност ви е накарало да изминете целия този дълъг път, за да ме разпитвате за статия, напълно дискредитирана пред обществото?

— Защото аз самата имам същия синдром, описан от вас — отговори Мариса, като се мъчеше да бъде в крак с него. Насочваха се към мястото за обществено хранене на станцията. — И защото този синдром се появява из цяла Америка, а дори и в Западна Европа. — Искаше й се да го попита направо защо бе включил в статията измислени от него случаи, но се опасяваше, че подобен въпрос ще сложи край на подхванатия този път от него разговор.

— Самата вие страдате от туберкулозен салпингит? — спря внезапно той и се загледа в нея.

— Доказан чрез биопсия — съобщи Мариса. — Никога не съм и допускала, че го имам. Ако не бях се поддала на опити да забременея, никога не бих го и узнала.

Тристан се замисли дълбоко.

— Реших да разплета тази загадка — продължи Мариса, — но се оказа извънредно трудно нещо. Всъщност истинско бедствие. Покрай тези усилия загубих дори най-добрата си приятелка. Имам и доста основания да смятам, че тя бе убита.

— За какво говорите?! — втренчи се внезапно Тристан в нея.

— Дойдох в Австралия заедно с приятелка, лекарка. Тя страдаше също от туберкулозен салпингит. Пристигнахме тук по повод вашата статия. Питахме за вас в клиниката „Грижи за жената“, но там изобщо не се опитаха да ни помогнат. — И тя му разказа всичко случило се след това. — Започвам да мисля, че и над моя собствен живот виси заплаха, но в действителност нямам никакви реални доказателства да го твърдя.

— Всичко това събужда у мен много лоши спомени — въздъхна тежко Тристан. — Може би ще бъде най-добре да ви разкажа собствената си история, за да имате представа с какво сте се заловили. Възможно е тогава да решите да се върнете у дома и да си гледате живота. Този разказ ще ни отнеме доста време и трябва да е на четири очи. Съгласна ли сте?

— Съгласна!

— Добре. Тогава да влезем вътре и да се почерпим с по една хубава студена бира.

Влязоха и Тристан отиде направо в кухнята. Персоналът бе зает с почистване на съдовете и масите от обедното хранене. Той извади от хладилника две ледени бири и се върна в столовата. Посочи към разтребена маса, отвори бутилките и подаде едната на Мариса. Тя седна срещу него.

— Постъпих на работа в клиниката веднага щом завърших специализацията си по патология — започна Тристан, след като пое яка глътка от бутилката си. — Направи ми силно впечатление пищността на обстановката. Скоро след постъпването шефът на патологията се разболя за продължително време от хепатит и измежду двамата, останали да работим в отдела, аз се оказах шеф — леко се изкикоти той. — Почти веднага започнах да срещам тези случаи от грануломатозен салпингит. Знаех, че е рядко явление, а се сблъсках с твърде честата му проява, и току-що завършил специализацията си, се изкуших да направя голямо академично откритие. Трябва също да призная, че ми харесваше идеята да изляза със статия в някое научно списание. Така, съвсем на своя глава, реших и публикувах статията. Направи ми впечатление нещо друго. Близо година, преди моите проучвания да започнат, в клиниката се увеличи броят на китайците. Те пристигаха от Хонконг по двама. Единият от тях биваше изпращан като технически персонал в лабораторията за инвитро фертилизация, а другият биваше използван във въоръжената охрана на клиниката. Те оставаха само за по няколко месеца и се прибираха обратно, като ги подменяха други двама. Допусках, че преминават обучение по фертилизиране, необходимо им за работата в Хонконг. Тъй като там имат голям наплив от емигранти от Югоизточна Азия, сметнах, че това може да има връзка с увеличения брой на туберкулозния салпингит, понеже сред пристигащите от Югоизточна Азия имаше туберкулоза.

След кратка пауза и глътка бира Тристан продължи:

— Любопитството към азиатците ме накара да поискам среща с Чарлс Лестър. Когато повдигнах въпроса за китайците, той ми отговори, че това е секретна информация и е свързана с правителството. Разпитвах и други хора, но не научих нищо. По това време двойка китайци направиха тежка транспортна катастрофа и единият почина. Другият попадна в клиниката с тежки наранявания. Единственият мъжки пациент. Реших да се сближа с него и започнах да го посещавам всеки ден. Опитвах се да измъкна нещо, но устата му бе като заключена. Научих само, че е някакъв будистки монах и една от насоките в обучението им били древните бойни китайски изкуства. Този факт повиши интереса ми към него, защото още от дете това бяха любимите ми спортни занимания. Когато го изписаха от болницата, аз го поканих в спортната зала, където тренирах. Оказа се невероятен майстор на кунгфу.

Мариса си спомни веднага за китаеца със сивия костюм, обезоръжил така ловко с ритник Пол Ейбръмс в Женската клиника.

— Тогава научих и нещо друго: Чан обичаше бирата. Преди идването му в Австралия никога не бил вкусвал бира, поне така заяви той. Открих, че след няколко австралийски бири езикът му се поразвързва. Разбрах, че той изобщо не е от Хонконг, а от някакво градче близо до Гуанджоу в Китай.

— Бил е от комунистически Китай? — учуди се Мариса.

— Той ми каза така — отвърна Тристан. — Но една вечер успях да го напия здравата. Разказа ми, че в Китай е член на тайна организация по бойни изкуства, наричана „Бял лотос“. Каза ми, че поради своята сръчност в бойните изкуства е бил измъкнат от Китай с помощта на известната хонконгска триада „Уинг-Син“. Явно клиниката „Грижи за жената“ в Австралия плаща сметките. Той ме уверяваше, че са броени големи пари, за да го прехвърлят нелегално в Австралия.

— Но защо? — запита Мариса. Историята, разказвана от Тристан, отиваше в съвсем непредвидена насока. Тя беше далеч от темата за туберкулозния салпингит.

— Нямам никаква представа — призна Тристан. — Но всичко това ме заинтригува много. Изглеждаше като ужасна програма, може би и с участието на правителството. Започнах да си мисля какви ли не неща, например че има връзка с предстоящото връщане на Хонконг през хиляда деветстотин деветдесет и седма година на Китай.

— Последното нещо, необходимо на Китай, е фертилизиране инвитро — изрази мнението си Мариса.

— Говорих отново с директора — вметна Тристан — и той ме посъветва да не се занимавам с това. Трябваше да го послушам. — Отметна глава назад и изпразни бутилката, после попита Мариса иска ли втора. Тя отказа и той отиде да вземе за себе си.

Върна се с новата бира и продължи:

— Знам, че всичко това звучи странно, но бях убеден, че ако успея да открия защо китайците идват тук, ще разкрия тайната на случаите на салпингит.

— Не допускате ли — запита Мариса, — че всичко може да е тъкмо обратното? Не китайците да набират тук познания, а те да предоставят някакви технически прийоми?

— Съмнително. Китай не е двигателят на съвременната медицинска техника. Мисля си, че е по-вероятно да извършват незаконен трафик на хероин. Зная, че Хонконг е базовият център за разпределяне на хероина, идващ от Златния триъгълник в Тайланд, по целия свят. Може би и това е връзката с туберкулозния салпингит, понеже е известно, че туберкулозата е свойствена за Златния триъгълник.

— Това ще рече, че клиниката е замесена в наркотрафика? — Мариса си спомни какво разточителство лъхаше от обстановката там.

— Планирах да отида в Хонконг и да проследя пътя за прехвърлянето на хора чак до Гуанджоу, ако е необходимо.

— Какво ви накара да промените решението си? — попита Мариса.

— Две неща — отговори Тристан. — Първо, шефът на патологичния отдел се върна на работа. Второ, статията ми бе публикувана. Оказа се, че съм се самоизмамил, че ще стана известен в професионалните кръгове. Тъкмо обратно, в администрацията побесняха. Караха ме да се отрека от статията, но аз не го сторих.

— Описаните от вас случаи бяха истински, нали? — запита най-после Мариса. — Не сте си ги измислили, нали?

— Разбира се, че не съм ги измислил — възмути се Тристан. — Те разпространяват тази невярна история.

— Лестър ни каза, че вие сте си ги измислили.

— Мръсното му лъжливо копеле! — изсъска Тристан. — Всичките двайсет и три случая са действителни. Аз гарантирам, но не съм изненадан, че той твърди обратното. Опитваха се да ме насилят и аз да казвам същото, но отказах. Тогава започнаха със заплахи, но аз не им обръщах внимание дори когато се отправяха към съпругата ми и двегодишния ми син. Тогава Чан Хо изчезна и играта загрубя. Така нареченият ми шеф от патологията написа до списанието, публикувало статията, че данните ми са изфабрикувани. Така статията ми беше официално разобличена. После някой подхвърли хероин в колата ми и полицията го откри по анонимно донесение. Животът ми се превърна в истински ад. Бях подведен под отговорност за разпространение на наркотици. Семейството ми беше заплашвано и тормозено. Но аз като някакъв идиот държах на своето и предизвиквах клиниката да отрече твърдението за измислени пациенти. Бях запазил имената на всичките си пациентки от статията и ги бях скрил. Опиянен от идеализъм, не исках да се предам — поне докато съпругата ми умря.

— Какво се случи? — Лицето на Мариса стана пепеляво от страх, преди да беше чула края на тази история.

Тристан се втренчи в бирата си, пое солидна глътка и когато отправи поглед отново към Мариса, очите му плуваха в сълзи.

— Беше изиграна хитро замислена инсценировка — продължи с треперещ от вълнение глас. — Нещо, което не се случва тъй често тук, в Австралия. Беше ударена и съборена на земята, като й бе отнета чантата. При падането си счупила врата.

— О, не! — изкрещя Мариса.

— Официално вратът й бил счупен при падането върху паважа, но аз бях сигурен, че е било резултат от майсторски кунгфу ритник в основата на черепа, въпреки че не бях в състояние да го докажа. Бях притеснен обаче за сигурността на детето си. Тъй като ми предстоеше съдебно дирене, аз трябваше да остана тук, но успях да изпратя Чонси, сина си, в Калифорния, при родителите на жена си. Знаех, че сам не бих могъл да го опазя.

— Жена ви беше американка? — запита Мариса.

— Да — кимна той. — Срещнахме се, когато бях на обмяна на опит в Сан Франциско.

— Какво стана в съда? — запита Мариса.

— Бях оправдан по повечето от приписваните ми криминални деяния, но не по всички. Осъдиха ме на кратък срок затвор и да извършвам известна задължителна обществена работа. Бях изгонен от клиниката, като ми забраниха да упражнявам специалността си, но запазих лекарските си права и ето ме тук, накрай света.

— Синът ви все още ли е в САЩ?

— Не можех да си позволя да го върна обратно, докато не стане напълно сигурно, че всичко е приключило.

— Какви изпитания и мъчения! — изпъшка Мариса.

— Надявах се, че ще вземете всичко присърце — каза Тристан. — Почти сигурно е, че смъртта на приятелката ви не е била просто случайност. Права сте да смятате, че и собственият ви живот е в голяма опасност. Мисля, че е най-добре да напуснете Австралия.

— Не съм уверена, че бих могла тъкмо в този момент.

— Моля ви, не бъдете толкова глупава, колкото бях аз. Вече загубихте близка приятелка. Не упорствайте повече. Забравете идеализма си. Всичко това представлява нещо огромно и много злокобно. То вероятно включва организирана китайска престъпност и хероин, смъртоносна комбинация. Хората винаги мислят за мафията, когато са изправени пред организирана престъпност, но мафията е игра на момичета скаути в сравнение с големите престъпни китайски синдикати. Каквото и да лежи на дъното на всичко това, аз осъзнах, че не мога сам-самичък да направя нищо в битката с тях, нито пък вие.

— Как би могла организираната китайска престъпност да бъде свързана с туберкулозния салпингит?

— Нямам и най-малка представа — отговори Тристан. — Даже се съмнявам, че съществува някаква директна връзка. Трябва да е неочакван страничен ефект.

— Знаете ли, че клиниката „Грижи за жената“ е под контрола на могъща холдингова компания, контролираща всички женски клиники в САЩ?

— Знам — отговори Тристан. — Отчасти това бе причината да постъпя на работа в „Грижи за жената“. Знам, че планираха да се разкрият подобни клиники навсякъде по света главно поради високо развитата им технология при оплождането инвитро.

Мариса докосна нежно ръката на Тристан. Въпреки че нейната и неговата загуба бяха различни, тя усещаше съпричастие в тази споделена трагедия.

— Благодаря ви за разговора — каза тя. — Благодаря ви за оказаното доверие.

— Надявам се, че положените от мен усилия да ви върна веднага у дома, ще имат желания ефект. Трябва да се откажете от започнатия от вас кръстоносен поход.

— Мисля, че не мога да се откажа — каза Мариса. — Не бива след смъртта на Уенди, след всички страдания, причинени на мен и на хиляди други. Извървях такъв дълъг път и рискувах толкова много. Трябва да открия какви гадости стават.

— Всичко, което мога да ви кажа, е, че същият подтик разби целия ми живот и уби жена ми. — Гласът на Тристан звучеше почти гневно. Надяваше се да я убеди в безсмислеността на решението й, но като видя твърдия блясък в погледа й, разбра, че всичко е напразно. Той въздъхна тежко. — У мен вече зрее мисълта, че вие сте напълно безнадежден случай. Ако толкова настоявате да продължите борбата, бих ви посъветвал да установите контакт с триадата „Уинг-Син“ в Хонконг. Те може да проявят желание да помогнат, за големи пари, разбира се. Тъкмо това планирах и аз да сторя. Но съм длъжен да ви предупредя, че е опасно начинание, тъй като триадите на Хонконг се славят с жестокост, особено когато става дума за хероин; сумите, които се въртят там, са астрономически. Самият хероин, докарван от Златния триъгълник, се изчислява на стотици милиарди долари годишно.

— Защо не дойдете и вие с мен? — запита Мариса. — Синът ви е на сигурно място в САЩ. Защо да не тръгнете по пътя, планиран от вас още преди години? Ще го сторим заедно.

— Абсолютно не! — изсмя се силно Тристан. — Не се опитвайте да ме изкушавате. Избягах от идеализма преди две години.

— Защо „Грижи за жената“ и Женската клиника са се включили в наркотрафика? Само за пари? Не рискуват ли твърде много?

— Добър въпрос — каза Тристан. — И аз съм си го задавал. Клиниките може да са част от система за печелене на пари. Те са им необходими, за да разпрострат дейността си върху цялата планета.

— Значи китайците са куриери или на опиати, или на пари, а възможно и на двете.

— Аз също смятам така — подхвърли Тристан.

— Това ме връща отново към туберкулозата — каза Мариса. — Къде намира тя мястото си сред всичко това?

— Както казах и по-преди — сви рамене Тристан, — не знам всички отговори. Допускам, че може да е нещо, което не е предварително планирано. Нямам представа как се заразяват жените. Туберкулозата се предава по въздушен път. Как стига до фалопиевите тръби е въпрос, на който не мога да отговоря.

— Елате с мен — помоли пак Мариса. — Вие сигурно имате не по-малко мотиви, за да стигнете истината.

— Не. Не искам да се забърквам. Аз бях дотук. Напоследък често си мисля, че мина много време. Спестих достатъчно пари, за да мога да се оттегля на някое далечно място, защо не дори в Щатите, като взема и сина със себе си.

— Добре. Струва ми се, че ви разбирам — каза Мариса, но тонът й говореше, че изобщо нищо не разбира. — Благодаря ви за всичко.

Двамата се изправиха и си стиснаха крепко ръцете.

— Желая ви много късмет! — продума Тристан.

Мариса излезе под знойното слънце и се отправи към колата си, потънала отвътре и отвън в прах. Седна зад волана, запали мотора и напусна Уилмингтън, като пое обратно към Уиндора.

Никак не се радваше на предстоящия дълъг път. Мислите й се връщаха към всичко, разказано от Тристан, и тя започна да се страхува за живота си. Не знаеше откъде може да я сполети нещастие. Не знаеше какви хора могат да я преследват. Опасността можеше да се появи всеки момент.

Тъкмо в този миг, сякаш да се потвърдят опасенията й, тя усети едва доловими вибрации. Помисли, че става нещо с колата, и огледа всички уреди върху таблото, но там всичко бе в изправност. Скоро лекото бръмчене се превърна в страшен рев на мотори. Обхваната от паника, тя стисна здраво волана, осъзнала, че трябва да стори нещо, и то много бързо. Натисна спирачката и изви волана рязко наляво. Колата се хлъзна и наклони на една страна, готова всеки миг да се претърколи. В същия момент мощен мотор затрещя над главата й и самолет едва не докосна колата, само на около три-четири метра от покрива й. Мариса разбра, че убийците на Уенди бяха открили и нея по някакъв начин. Сега ще скалъпят някакъв инцидент, та да я ликвидират.

Моторът на колата бе угаснал. Мариса се мъчеше отчаяно да го запали. Тя виждаше как самолетът се издига и се връща обратно. Най-после моторът запали. Самолетът беше почти над нея. Малко напред се виждаше голямо акациево дърво. Мариса си внуши, че ако стигне до него, ще получи известна защита. Извъртя волана надясно и настъпи здраво педала за газта. Колата подскочи напред. Самолетът се понесе на около три метра над земята. Налетя право към колата и в последната секунда се вдигна рязко нагоре. Автомобилът потрепери като разтресен от гръм.

Мариса натисна отново педала и за секунди само се намери под акацията. А самолетът връхлиташе пак. Той се спусна успоредно на пътя и колелата му докоснаха земята. Силното бучене се превърна в глухо ръмжене. Едва тогава Мариса разпозна двумоторния самолет. Вътре седеше Тристан Уилямс. Моторите спряха и Тристан скочи от кабината на земята. Насочи се към колата и извика:

— Мариса Блументал! Представете си, да ви срещна точно тук!

— Изплашихте ме до смърт! — пламна тя.

— И си го заслужавахте! — отговори той със същата разпаленост, а след това се усмихна. — Вероятно и аз съм се побъркал до известна степен, но исках да узнаете, че промених решението си. Може би го правя от задължение към паметта на жена си. Може би го правя от задължение към самия себе си. Но както и да е. Имам да ползвам голяма отпуска и притежавам много пари, така че ще ви придружа и нека видим какво ще стане.

— Наистина ли? Сигурен ли сте?

— Не ме карайте да премислям решението си — усмихна се той, — но при тези обстоятелства не мога да допусна да увиснете сама в Хонконг. Ще се чувствам виновен, ако ви изоставя, а аз вече изпитах твърде много вина през живота си.

— Така съм щастлива — каза Мариса. — Нямате представа!

— Не се радвайте толкова, защото това няма да е обикновена ваканция. Никак няма да е лесно и със сигурност ще е извънредно опасно. Сигурна ли сте, че искате да минете през всичко това?

— Никакви колебания, още повече сега! — отговори Мариса.

— Накъде сте се запътили в момента? — запита той.

— Имам стая в хотел „Западна звезда“. Планирам сутринта да поема за Чарлвил.

— Ето моя съвет — каза той. — Върнете се в „Западна звезда“ и ме чакайте. Ще ви намеря там. Имам да посетя още една станция. Мога да уредя наетата кола да бъде върната в Чарлвил, ако имате смелостта да се качите с мен в самолета.

— Бих сторила всичко, за да избегна това кормуване от Уиндора до Чарлвил.

— Ще се видим в „Западна звезда“. — И Тристан пое към самолета.

— Трис! — извика Мариса след него.

Той се извърна.

— Мога ли да те наричам Трис? — запита с пламнало лице тя.

— Можеш да ме наричаш както искаш. По тези места дори обръщението „ей, копеле“ е признак на сърдечност.

— Исках само да ти благодаря, че пожела да ме придружиш.

— По-добре запази благодарностите си за времето, когато разбереш в каква гадост се набутваме.

Широка усмивка огря лицето му и той се отправи към малкия си самолет.

Скоро двата мотора забоботиха и вдигнаха висок облак прах в небето. Тристан помаха за последен поздрав и самолетът полетя към изгряващото слънце.