Робин Кук
Признаци на живот (16)

14

14 април 1990 г.

8:00 сутринта

Тристан събуди Мариса, като й поднесе букет цветя, а обслужващият етажа по негова поръчка поднесе богата закуска. Мариса взе душ, а после седнаха да закусват. Докато пиеха кафето си, той подхвърли:

— Последвах съвета ти и се разпоредих за лимузина. Казах на главния портиер, че искам опитен шофьор, а той ми отговори, че всичките им шофьори са опитни и познават добре града.

— Какъв е планът ни за днес? — запита Мариса.

— Първо отиваме в банката, където преведох телеграфически всичките си пари. След това, пак по твое внушение, ще посетим някоя голяма болница. Там може да попитаме освен за туберкулозата също и за „Уинг-Син“. Ако не успеем да получим някаква насока, може да се обърнем и към шофьора на лимузината.

Когато слязоха долу, колата вече ги очакваше. Оказа се черен лъскав „Мерцедес“. Шофьорът се представи като Фреди Лам.

— Към Националната банка, Фреди! — разпореди Тристан.

Там изтегли огромна сума.

— Но това са страшно много пари — изкоментира Мариса.

— Много „сухо“ — поправи я Тристан, като имаше предвид колко пари трябваше да ръси за всяка информация, а след това нареди на Фреди да кара към търговския център Ню Уърлд. В грамадния хол, изпълнен с водопади, ескалатори и магазини, Тристан побутна Мариса към един бижутериен магазин. След ловък пазарлък купи по един часовник за Мариса и за себе си. Той се чувстваше отговорен за загубата й.

Когато се върнаха в колата, Тристан нареди на шофьора:

— Обратно в хотела, Фреди!

Фреди се усмихна и докосна лъскавата козирка на шапката си.

В хотела почакаха на опашка пред гишето на касиера. Тук Тристан депозира на съхранение голяма част от парите, изтеглени от банката. Документът за депозита подписаха и двамата, за да може всеки от тях да борави с влога.

Върнаха се в колата и Тристан запита:

— Фреди, коя е най-голямата болница тук, в Коулун?

— Болницата „Куин Елизабет“ — отговори Фреди.

— Тогава карай право там.

Щом колата тръгна, от хотела излезе главният портиер, придружен от трима млади китайци, облечени в тъмносини костюми. Портиерът им показа заминаващата кола и каза:

— Това е тяхната лимузина. — Говореше на кантонски диалект. — Имахте ли възможност да ги огледате добре?

— Свършихме всичко много добре, Пуи Йинг — закима един от тримата. — „Уинг-Син“ не забравя никога своите приятели.

Тримата бързо се настаниха в своя черен „Мерцедес“ и се понесоха след колата на Мариса и Тристан.

— Как ще свършим цялата работа? — запита един от тях.

— Ще разберем едва когато узнаем къде отиват. Надали ще е трудно — отговори друг.

Китаецът, седнал отпред до шофьора, извади от кобура под мишницата си револвер калибър 38 и го огледа най-прецизно. Задоволен от проверката, го прибра обратно.

Тримата мълчаливо следваха колата пред тях и останаха изненадани, когато тя спря пред болницата „Куин Елизабет“. Паркираха зад лимузината и видяха как Мариса и Тристан влязоха в болницата.

— Бих ви посъветвал да ползваме тяхната кола — предложи един от тримата китайци.

Останалите кимнаха одобрително и тръгнаха към лимузината.

Фреди бе свалил прозореца до долу и се бе зачел във вестника. Внезапно усети, че хладен метал се притисна точно зад ухото му. Страхувайки се да прави резки движения, той извъртя само очи и видя, както и беше предположил, че е пистолет. Погледна нагоре и съзря млад китаец, захапал цигара, и още двама зад него.

— Моля те, слез от колата — каза младежът с пистолета. — Бавно и кротко. Нищо лошо няма да ти се случи.

Фреди преглътна със затруднение. Веднага бе разбрал, че това са хора от триадите, и като знаеше как лесно убиват, се подчини. Слезе бавно от колата, а младежът зад него каза:

— Моля те, влез в „Мерцедеса“ зад теб.

Фреди се подчини, а младежът седна до него в колата. Фреди видя как останалите двама се настаниха в неговата кола.

 

 

Винаги при приземяването на летище Кай-Так Уили Тонг се изпълваше с радостна възбуда. Тъй като бе роден в Сидни, той се чувстваше австралиец, но родителите му бяха дошли от Хонконг. Уили винаги бе имал голямо влечение към колонията, освен това тук живееха много негови близки роднини.

Първата му работа беше да наеме кола. Въпреки че паркирането в Хонконг бе истински кошмар, той не се тревожеше. Автомобилът щеше да му служи за операциите и можеше винаги да го изостави, ако се наложеше. При наемането си послужи с фалшиви документи. Имаше в резерва няколко комплекта.

Най-напред трябваше да посети ресторант, разположен в Монкок, квартал на Коулун, едно от най-гъсто населените места на света. Ресторантът беше на Кантон стрийт, тясна и претъпкана от хора и коли уличка. С прилична сума „сухо“, дадена на тукашния полицай, той намести колата между два камиона.

Уили прекоси ресторанта и влезе в кухнята. До нея имаше служебен кабинет. Зад бюрото седеше възрастна жена с дървено сметало, чиито топчета тракаха под пръстите й.

Уили се поклони с респект и каза кой е. Тя не пророни нито дума, а измъкна от едно чекмедже пакет, обвит в кафява хартия и превързан с канап. Подаде му го, а той пак се поклони.

Щом се върна в колата, отвори пакета. Извади 9-милиметров пистолет, марка „Хеклър и Кох“. Беше съвсем нов. Провери магазина му, беше пълен, а в пакета имаше още много патрони. Напъха ги в джобовете на панталона си, независимо че му бяха необходими само два.

Прибра пистолета във вътрешния джоб на сакото и подкара колата към хотел „Пенинзула“. Беше облечен в нов елегантен костюм, защото там, където се бе запътил, трябваше да има най-изискан външен вид. Достигнал хотела, паркира точно пред главния му вход, въпреки че имаше знак за забрана. Извади двеста хонконгски долара и ги бутна в ръката на пазача, като каза на кантонски диалект:

— Надявам се, че колата ми ще е на сигурно място.

Пазачът се поклони и прибра парите.

От всички акции, провеждани от него за австралийската клиника, сегашната най-много му бе присърце. Първоначално клиниката го нае само защото владееше безпогрешно кантонския диалект. С течение на времето той бе оценен и го издигнаха в охраната на клиниката пръв след Нед Кели.

Уили влезе в хотела гордо. Той беше пример за маниерите и държанието на хонконгчанин, достигнал високо положение в живота. Живял като дете в беднотията и мръсотията в бедняшките квартали на Сидни, никога не бе си въобразявал, че ще дойде ден, когато важно ще влиза в един от хотелите със световна известност и ще се чувства удобно при това.

Вдигна един от множеството вътрешни телефони и помоли телефониста да го свърже с Мариса Блументал. Оттам не отговори никой. Планираше да затвори веднага щом тя вдигне слушалката, но все пак тръпнеше от радост, че ще чуе гласа на жертвата си.

Поиска от телефониста да го свърже и с Тристан Уилямс, но и там не получи отговор. Допусна, че двамата са заедно навън. Това го удовлетворяваше, защото те му трябваха заедно. Планът му беше съвсем прост. Ще ги доближи в най-гъстата тълпа, ще изстреля в главата на всеки по един куршум, ще пусне пистолета, ще се смеси с тълпата и ще избяга. Уили го беше правил неведнъж. В Хонконг беше лесноизпълнимо. В Австралия беше далеч по-трудно.

Купи си вестник и се разположи в кресло, откъдето можеше да наблюдава входа. Разгърна вестника, зачете и зачака жертвите да дойдат сами при него.

 

 

— Медицината в Хонконг е интересна смесица — започна доктор Пао, поел да разведе двамата гости из болницата „Куин Елизабет“. — Аз завърших обучението си в Лондон и съм много привързан към западната медицина, но тук на практика намират широко приложение и билколечението, и акупунктурата.

Болницата беше огромна модерна постройка с всички съвременни средства и апаратури за лечение. Доктор Пао им обясняваше всичко в детайли и отговаряше на въпросите им. Гостите се интересуваха главно от туберкулозата тук, но не научиха нищо ново и по-различно от това, което беше в целия свят. Когато го попитаха за честотата на туберкулозния салпингит, той отговори, че не е чувал тук за заболяването.

Благодариха сърдечно на д-р Пао и се сбогуваха.

Когато излизаха през главния вход, Мариса каза недоволна:

— Това беше истинска загуба на време за всеки от нас и особено за доктор Пао. Горкият човечец, видя ли големия списък от пациенти? А какво ще правим сега, по-нататък.

— Ще попитаме Фреди — отвърна Тристан. — Тогава ще разберем ще се сбъдне ли прочетеното от теб в романа.

Когато стигнаха до колата, шофьорът изскочи и отвори пред тях задната врата. Мариса беше вече с единия крак вътре, когато Тристан я изтегли навън. Той бе разбрал, че шофьорът не е Фреди. В същия миг Мариса бе забелязала другия китаец, седнал на задната седалка.

— Къде е нашият шофьор? — запита Тристан. Човекът, отворил вратата, беше по-млад, по-светъл и не носеше шофьорска униформа.

— Извинете, другият шофьор получи нова задача.

— Не е ли това малко нередно? — запита Тристан.

— Не — обясни китаецът, — случва се често, когато постоянни клиенти настояват за даден шофьор.

— Вътре има и друг човек — извика Мариса.

— Моля, заповядайте в колата — каза китаецът, който държеше вратата.

— Тристан! — изкрещя Мариса. — Той има револвер!

Тристан понамести краката си, за да застане в бойна позиция. Като погледна надолу, видя в ръката на китаеца револвер, насочен към корема му.

— Какво е това, приятелче? — запита Тристан, — някаква шега ли?

— Моля, запо… — Но гласът му секна. Тежкият удар на Тристан улучи най-напред шията му, а после китката на ръката му и пистолетът затрака по уличната настилка. Светкавичен ритник в гръдния кош го отметна върху колата.

Тристан сграбчи Мариса за ръката и я задърпа през ниските храсти и тревната площ. Оттатък беше булевардът с цялата гмеж от коли, велосипеди и пешеходци. Тристан хвърли бърз поглед назад и видя, че към първите двама се присъедини и трети китаец и заедно ги преследваха. Той повлече Мариса на запад към Яао-Ма-Тей, също квартал на Коулун. Тичаха и се блъскаха в тълпата, като се озъртаха да видят някой полицай, но не се мяркаше нито един. По някое време Мариса капна от умора. Преди да започне лечението за инфертилитет, тя беше запалена бегачка, но лечението й бе повлияло зле, беше натрупала килограми в повече и бе загубила предишната издръжливост.

Завиха в малка уличка, широка колкото да мине само една кола. Мариса се задъхваше и Тристан просто я влачеше за ръка. Отстрани се редуваха мрачни, неуютни дюкянчета. Мариса каза:

— Ох, трябва да поседна някъде. Какво ще кажеш да изпием по един чай? Тъкмо насреща се вижда чайна.

Тристан едва я довлече дотам. Отзад вече не се виждаха преследвачите. Влязоха вътре и Мариса се тръшна веднага на някакъв стол. Обстановката беше съвсем неугледна. Беше тъмно, без никакъв прозорец. Няколко нерендосани маси; седнали възрастни китайци пиеха чай. До тях се приближи собственикът. Той не разбираше и дума английски. С мимика Тристан му обясни, че искат да пият чай. Той закима и изчезна зад завеса от нанизани на върви дървени зърна.

— Кои са тези хора и защо ни преследват? — запита Мариса със задъхан глас.

— Нямам никаква представа — отговори Тристан. — Но много бързо започнах да намразвам Хонконг. Да плуваш в река, пълна с крокодили, е значително по-безопасно, отколкото да се движиш из този град. Но къде, по дяволите, отиде нашият чай?

Той се изправи и отиде до завесата, където изчезна собственикът, разтвори я, надникна и като се върна, съобщи:

— Там има цяло стадо старци, налапали лули с опиум. Изглежда, това е едно от малкото заведения, разрешени за старци, привикнали към опиума. В името на спокойствието английските власти ги разрешават. Все пак опиумът е допринесъл много за основаването на колонията Хонконг.

— Да си вървим ли? — подхвърли Мариса, нехаеща за историята.

— Винаги когато си готова.

Мариса се надигна с изтръпнали нозе и излезе. Тристан я последва и я намери вцепенена пред вратата. Насреща им беше спрял черният „Мерцедес“, а тримата китайци преследвачи го обграждаха.

Мариса разпозна веднага онзи, представил се за шофьор вместо Фреди. Сега в дясната ръка държеше автоматичен пистолет.

Тристан сграбчи отново Мариса за ръката и се извъртя обратно към чайната само за да види как тежката дървена врата се хлопна под носа му и ключът изщрака отвътре.

— Моля — каза китаецът с пистолета и ги насочи с ръка към задната част на колата.

Тристан видя голямо разкъсване на един от ръкавите на младежа. Досети се, че това е станало, когато го повали с мощен ритник върху колата.

Нито Тристан, нито Мариса направиха някакво движение. Но китаецът не можа да понесе забавянето и къс откос от автомата изтрещя по паважа. Този човек не би се поколебал да убие.

След това представление двамата доближиха задната врата на колата, но китаецът поклати отрицателно глава и с пистолета ги насочи към багажника. Един от другите двама повдигна капака.

— Искаш да влезем в багажника? — запита Тристан.

— Моля — посочи китаецът.

— Тук наистина е уютно — каза Тристан и се ската вътре.

Мариса се поколеба, но влезе притисната до Тристан.

— За пръв път прегръщам жена в багажник — каза той. Дясната му ръка обви тялото на Мариса.

— Не можеш ли поне веднъж да бъдеш сериозен? — попита Мариса. — Аз съм ужасена. Ами ако се задушим тук?

— Затвори очи и дишай спокойно. — И за да я разсее от клаустрофобията, започна да бърбори каквото му дойде в ума.

След множество завои, спирания и тръгвания колата най-после спря окончателно и моторът замлъкна. Двамата се измъкнаха от багажника и видяха, че се намират в огромен склад, изпълнен с грамадни запечатани контейнери.

— Хайде, напред! — каза китаецът, като ги насочи между два контейнера. Стигнаха до врата. Един от китайците я отключи и се озоваха в дълъг коридор. В края му имаше друга врата. Почукаха, отвътре се чу отговор на китайски и им отвориха.

Двамата задържани бяха избутани вътре. Това беше служебен кабинет, а зад бюрото седеше китаец, по-възрастен от тримата, отвлекли ги тук. Човекът зад бюрото беше облечен в блестящ снежнобял копринен костюм, със златни копчета на ръкавелите. До него стърчеше друг китаец със сив ежедневен костюм.

Китаецът в белия костюм се премести със стола си назад и дълго разглежда от глава до пети двамата пред себе си. След това се придърпа напред, подпря лакти на бюрото и избърбори нещо бързо на китайски.

Тримата, довлекли ги тук, се спуснаха върху Мариса и Тристан, пребъркаха ги щателно, измъкнаха портфейлите и часовниците им, сложиха ги върху бюрото и мълком се оттеглиха.

Без да бърза, сякаш разполагаше с всичкото време на света, човекът с белия костюм запали цигара, стисна със зъби мундщука й, както се захапва пура, и посегна към портфейлите. Прерови цялото им съдържание и сложи всички пари върху бюрото.

— Любопитни сме да узнаем защо питате навсякъде за „Уинг-Син“ — каза той на чист английски. — Триадите в Хонконг са извън законите. Опасно е да се говори за тях.

— Ние сме лекари — избърза Мариса, преди Тристан да отвори уста. — Интересува ни само една информация. Опитваме се да проучим дадено заболяване.

— Заболяване? — опули се човекът недоверчиво.

— Туберкулоза — каза Мариса. — Опитваме се да проследим даден тип туберкулоза, проявяваща се в САЩ, Европа и Австралия.

— Какво означава това? — изсмя се човекът зад бюрото. — Да се търсят триадите за медицински проучвания? Каква ирония! Та политиците наричат триадите тежко заболяване!

— Ние не искаме от „Уинг-Син“ медицински данни — намеси се Тристан. — Интересува ни само нелегалното прехвърляне на хора от Китай, извършвано от „Уинг-Син“, за австралийска компания, наречена „Грижи за жената“ или „Фертилити Лимитид“.

— Най-чудното нещо в този разговор е, че аз ви вярвам — изгледа той и двамата с лека усмивка. — Казаното от вас е така абсурдно, че никой не би бил в състояние да го разгадае.

— Ние сме готови да платим за информацията — каза Тристан.

— О! — възкликна китаецът. — Вие, австралийците, притежавате способността да поставяте въпросите точно по същество. И тъй като в Хонконг всичко е за продажба, сигурно ще можем да направим бизнес. Ако сте в състояние да предложите нещо като десет хиляди хонконгски долара, аз съм склонен да направя някои проучвания и да видя какво бих могъл да открия за вас. Разбира се, предварително не съм в състояние да ви дам каквато и да е гаранция.

— Какво ще кажете за пет хиляди? — контрира Тристан.

— Възхищавам се на вашия кураж — разсмя се китаецът. — Не разбирате ли, че не сте в позиция за пазарлък? Десет хиляди.

— Добре — съгласи се Тристан. — Кога ще получим необходимата информация?

— Утре в десет предобед ще ме намерите навръх Виктория Пийк. Парите да са с вас.

— Отлично — пристъпи напред Тристан и посегна към портфейлите и часовниците. Китаецът задържа ръката му, а после взе портфейлите и му ги връчи, като каза:

— Жалко, но трябва да задържим парите и часовниците. Те ще послужат за възнаграждение на моите хора, че ви доведоха при мен. Можем да ги сметнем като капаро за десетте хиляди. — После порови банкнотите, извади една десетдоларова и я връчи на Тристан. — Това ще ви стигне за пътни разноски от мястото, където ще бъдете оставени.

— Благодарности, приятел — каза Тристан, като прибра банкнотата. — Много любезно от твоя страна. Но кажи ми, ти член ли си на „Уинг-Син“?

— Като зная, че пристигаш от Австралия и не си запознат с цивилизованото поведение, ще ти простя този въпрос. А също така искам да ви предупредя да избягвате полицията, докато се срещнем утре. Ще бъдете проследени. Ще се видим утре — и носете парите.

След властния жест на шефа тримата ги изведоха навън.

— Приятелски настроено копеле — изкоментира Тристан, докато вървяха из дългия коридор. Ирония преливаше от думите му.

Стигнаха до колата и един от китайците отвори багажника.

— Не пак там, приятелче! — извика Тристан.

Затвориха ги отново в багажника и поеха.

— Този начин на транспорт започва да ми харесва — каза Тристан, като се притисна по-близо до Мариса.

— Трис! — прошепна тя. — Хайде говори ми като преди. Това ми помага да понасям по-лесно затвореното пространство.

— Сега разбрах защо ни превозват така — сподели Тристан. — Не искат да узнаем мястото на склада.

Този път пътуваха много по-кратко отпреди. Колата спря и те бяха освободени. Слънцето ги заслепи и колата изчезна бързо от погледите им. Стояха пред станцията на метрото. Слязоха под земята и се настаниха в мотрисата. Бяха изненадани от чистотата и удобния превоз. Пътуването до станцията Цим Ша Цуи беше много кратко. Оттук им предстоеше малко ходене пеша до хотела. Когато минаваха край един от бижутерийните магазини, Мариса се пошегува, че сега отново са без часовници.

— Ако всичко продължава така — подхвърли също шеговито Тристан, — парите за часовници ще се окажат най-големият ни разход.

Стигнаха до хотела и влязоха. Тристан искаше да изтегли пари от депозита си тук. Докато чакаха, Мариса огледа вестибюла. Беше време за традиционния предобеден чай. Жени и мъже, натруфени с бижута, бяха насядали край масите и пиеха чая си. Изведнъж пръстите на Мариса се стегнаха на ръката му.

— Трис! — изпъшка тя задъхана. — Един китаец се насочва към нас. Мисля, че го разпознах. — Беше го видяла точно когато онзи я изгледа, остави вестника си, изправи се, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и тръгна към тях.

— Кой е този тип? — запита Тристан.

— Познах го. Това е китаецът, който хвърляше стръвта за акулите, когато Уенди загина.

Тристан бързо откри с поглед китаеца, който с лакти си пробиваше път през тълпата и стискаше нещо с дясната ръка във вътрешния джоб на сакото. Тристан усети опасността. Нямаше как да бягат в тази тълпа. Реши, че е време да действа. В този момент чу помощник-управителят да вика името му. Китаецът беше само на три метра от тях. Усмихваше се нагло. Ръката му се плъзна към джоба, откъдето проблесна нещо метално.

С остър боен вик Тристан излетя напред и се озова пред китаеца. Миг само преди да го блъсне, Тристан видя как оня измъква от джоба си револвер. Силата на инерцията от сблъсъка отнесе и двамата назад и заедно се строполиха на голяма мраморна маса, чашки и линийки се разхвърчаха на всички страни. Осемте души, седнали край масата, изпопадаха на пода.

В миг настъпи паника. Хората хукнаха кой където види, някои пищяха, други просто търсеха укритие.

Интересът на Тристан беше насочен само към револвера. Когато той и китаецът се вдигнаха от прекатурената маса, Тристан успя да сграбчи китката на китаеца. Оръжието изгърмя, като изпрати куршума някъде в позлатения таван. Опитал се да приложи кунгфу, Тристан установи значително противодействие, врагът му беше по-подготвен от него. Отказа се от хватките на бойните изкуства и захапа яко ръката на китаеца. Едва тогава револверът се затъркаля по мраморния под. Но при захапването Тристан изгуби бойната си стойка и китаецът се възползва незабавно от това, като го тръшна през рамо на пода. При падането Тристан бързо се претърколи, за да избегне ритниците, а след това веднага скочи и зае приклекнала поза. Но преди да успее да мръдне, той усети как няколко ръце го хванаха отзад, а пред очите му Уили хукна напред. Когато един мъж се спусна да го задържи, с ритник в гърдите Уили го просна на пода и се затича сред стъписаната тълпа към главния вход. Стигнал веднъж изхода, той спокойно се смеси с множеството, движещо се навън във всички посоки.

Тристан не понечи да се бори с уловилите го мъже. Бе забелязал радиотелефоните на коланите им и беше сигурен, че тези хора са от охраната на хотела.

Мариса се спусна напред и започна да им крещи да го пуснат. Но помощник-управителят се намеси незабавно и заповяда да го освободят. Той бе станал свидетел на разигралата се сцена.

Мариса обви ръце около шията му и се притисна в него.

— Добре ли си? Не си ли ранен? — заразпитва тревожно тя.

— Наранена е само гордостта ми. Това копеле бе по-добро от мен в бойните изкуства.

— Да повикам ли лекаря на хотела? — запита помощник-управителят.

— Не се безпокойте — каза Тристан, като посочи Мариса. — Това е единственото необходимо ми лечение.

— Как разбрахте, че тоя тип е въоръжен? — запита служителят.

— Ами така, типичното за австралийците шесто чувство.

— Хотелът ви е длъжник за вашата храброст. Сигурно разбойникът планираше някакъв грабеж.

— Награда във вид на течност не би била отказана. — Притисна Мариса и двамата се отдалечиха.

 

 

След като се смеси с тълпата извън хотела, Уили зави надясно и ускори крачка, запътен към ферибота. Вълната от стотици хора го качи на борда и след десетминутно плаване всички се изсипаха отново на брега. Уили тръгна пеша към хотел „Мандарин“. Хотелът беше от категорията на „Пенинзула“. Беше убеден, че няма да има никакви пречки за провеждане на презокеански разговор. Безпокоеше го характерът на разговора. Това беше първият му по-голям провал и Уили се чувстваше разстроен.

Намери кабина, осигуряваща спокоен разговор, и като пое дълбоко въздух, позвъни на Чарлс Лестър.

— Тук е жената, Блументал — каза той, щом Лестър се обади.

— Знам — отвърна онзи. — Нед откри, че е излетяла от Брисбейн.

— Опитах се да говоря със заинтересованата страна точно преди няколко минути — каза Уили на уговорения от по-преди език. — Но нещата тръгнаха зле. Провалих се. Уилямс не пожела да се споразумеем и прекъсна споразумението, преди да успея да приложа своите материали.

Уили отстрани слушалката от ухото си, когато поток от ругатни забълва от нея. Когато гласът на Лестър стана по-нормален, Уили отново я залепи на ухото си.

— Нещата отиват все по-зле и по-зле — оплака се Лестър.

— Ще стане извънредно трудно да направим нова среща — съгласи се Уили, — всички ще ни очакват. Но ако сте съгласен, ще направим възможното да се организираме пак.

— Не! — каза Лестър. — Ще изпратя Нед да го организира. Той има по-голяма практика. От теб искам само да следиш тези клиенти да не изчезнат някъде. Следи хотела. Ако го сменят, проследи ги къде отиват. Проблемът ще се изостри изключително, ако нямаме контакт с Блументал.

— Аз загубих материала, който щях да им покажа — каза Уили. — Той остана на мястото на конференцията.

— Тогава трябва да намериш друг — каза Лестър. — Предишният беше ли подходящ?

— Беше отличен — отвърна Уили. — Съвсем перфектен.

 

 

Полицейският инспектор, разследващ случая в хотела, беше „гаден пуяк“, както Тристан го описа после на Мариса. Проведе разпита в кабината на управителя на хотела. Повтаряше важно все едни и същи въпроси в продължение на два часа, а Тристан непрекъснато му лазеше по нервите, като ту го наричаше на своя австралийски диалект „приятелче“, ту го имитираше. Накрая той препоръча на Тристан да не напуска Хонконг, докато трае разследването. Веднага след заминаването на инспектора Тристан се обади по вътрешния телефон на Мариса и излязоха да си купят нови часовници от магазина, където бяха купили първите.

Като се върнаха, те се заключиха в стаите си и решиха да прекарат остатъка от деня тук.

Поръчаха си обяд и седнаха пред прозореца с лица към изпълнения с трескава дейност град.

След като се нахраниха, се отпуснаха в креслата си.

— Ако китаецът, който ни нападна преди малко, е същият, който хвърляше стръв за акулите — каза Мариса, — тогава той е на служба към „Грижи за жената“.

— Тъкмо това ми дойде наум и на мен — сподели Тристан.

— Те наистина искат да ни махнат от пътя си. Трябва да са станали отчаяно решителни, за да се опитат да ни застрелят на публично място. За гибелта на Уенди положиха толкова много усилия да изглежда като нещастен случай.

— Иронията е там, че те си въобразяват, че знаем повече, отколкото ние наистина знаем — каза Тристан.

— Не си прав — отвърна Мариса. — Не се страхуват, че знаем много, а се страхуват, че предстои да научим много. Налага се да бъдем извънредно предпазливи за срещата с китаеца в белия костюм.

— Мисля, че неговата лоялност е дотам, от кого би могъл да измъкне повече „сухо“. Струва ми се, че трябва да имаме повече от уговорените десет хиляди — заключи Тристан.

— Можеш ли да си го позволиш, Трис? — запита Мариса.

Тристан се разсмя гръмко и сърдечно.

— Та това са само пари, скъпа.