Робин Кук
Признаци на живот (11)

9

5 април 1990 г.

8:23 сутринта

— Боже мой! — възкликна Уенди, докато чакаха на летището в Брисбейн да пристигне багажът им. — Никога не съм имала истинска представа колко огромен е Тихият океан!

— Като че ли сме пътували цяла седмица — каза Мариса.

Бяха излетели от Бостън до Лос Анджелис, оттам веднага до Сидни, най-дългият преход със самолет, извършван някога от тях, почти петнайсет часа, и оттук, след кратките формалности по влизането им в Австралия, със самолет на австралийските авиолинии се приземиха в Брисбейн.

— Знаех, че Австралия е далеч — продължи Уенди, — но не чак толкова.

Когато багажът им се появи, те се зарадваха. Бяха сменяли толкова самолети, че не се надяваха да го видят някога пак. Натовариха го на една количка и го избутаха до мястото за таксита. Наемането на такси се оказа съвсем лесна работа. Шофьорът бе изключително любезен, помогна им да прехвърлят багажа в колата и даже отвори вратите и ги затвори, когато се настаниха. Седнаха удобно и той се обърна към тях:

— Накъде, хубавици?

— Хотел „Мейфеър Крест Интернешънъл“, моля — отговори Мариса.

— Затегнете си коланите. Ще ви струва четирийсет долара, ако ченгетата ви заловят без тях.

Двете послушаха съвета. Бяха твърде уморени за въпроси.

— Добър хотел ли е „Мейфеър“? — запита Мариса.

— Малко скъпичък е, но иначе е хубав. Вие, момичета, американки ли сте? — продължи шофьорът.

— Да — отговори Мариса, — от Бостън, Масачузетс.

— Добре дошли в Щастливата страна. Били ли сте преди тук? — продължи да пита водачът на таксито.

— Не. За пръв път — отвърна Мариса.

Това стана повод той да се впусне в живописен разказ за историята на Брисбейн, като не пропусна да спомене, че преди основаването на града това място е било колония за престъпници.

Мариса и Уенди бяха изненадани от заобикалящата ги тучна зеленина. Изключителни тропически растения ограждаха пътя в килим от изумителни цветове.

Когато навлязоха в града, въпреки че бе преминал пиковият час, улиците бяха изпълнени с хора. Всички бяха обгорели и здрави. Повечето от мъжете бяха по шорти, пясъчноруси и с квадратни челюсти, почти като американците.

— Тези хора ми напомнят за Робърт — каза Мариса.

— Забрави Робърт — посъветва я Уенди, — поне засега.

— Не знам какво ще правя, когато се върна — продължи Мариса. — Ако между Робърт и Дона наистина има нещо, значи с нашия брак е свършено.

През време на полета дотук Мариса бе разказала на Уенди за преживяването си в офиса на Робърт.

— Сега разбирам защо настояваше да тръгваме веднага — бе отговорила Уенди.

Таксито стигна до голям площад, обграден от палми. Шофьорът посочи напред и каза:

— Ей там е вашият хотел — а после изви палец през рамо, — зад нас пък е величествената каменна сграда на кметството, чиито стълбища изцяло са от мрамор. Строена е през двайсетте години и е с часовникова кула. От върха й се вижда целият град.

Регистрацията в хотела мина гладко и бързо. Скоро двете жени се озоваха в широка, удобна, семпло декорирана стая с две легла, разделени от нощна масичка. Изгледът беше към града и към реката Брисбейн.

Поразсъблякоха се и се проснаха върху леглата си.

— Изморена ли си толкова, колкото аз? — попита Уенди.

— Разбира се, но е приятно изтощение, нещо като катарзис, душевно пречистване. Доволна съм, че сме тук, и изпитвам огромно желание да разгледаме града.

— Засега са ми нужни душ и хубаво да поспим — каза Уенди.

— Звучи привлекателно и за мен — съгласи се Мариса, — но не бива да спим много дълго, за да се приспособим по-лесно към времевата разлика. Най-добре ще е да позвъним на регистрацията и да помолим да ни събудят след два часа. След това ще разгледаме града, а посещението на клиниката ще оставим за утре, когато ще сме напълно отпочинали.

— Иска ми се да открием как ще стигнем до Големия бариерен риф — каза Уенди. — Изгарям от нетърпение. Чувала съм, че това е най-доброто място в света за гмуркане.

— Влизай ти първа под душа — каза Мариса. — През това време аз ще погледна картата на града, за да се ориентирам къде е разположена клиниката „Грижи за жената“.

Уенди без спор изчезна в банята, а Мариса се зае да търси клиниката. В телефонния указател откри, че се намира в предградието Хърстън, а на картата то бе отбелязано северно от града. Записа си върху хотелска бланка и в този момент се досети да потърси в указателя името на д-р Тристан Уилямс. Въпреки усилията не успя да го открие.

Уенди излезе от банята и Мариса й съобщи:

— Нашия приятел патолога го няма в телефонния указател.

— Щеше да е много лесно, ако го имаше — усмихна се Уенди.

Мариса на свой ред влезе в банята.

 

 

Когато след два часа телефонът иззвъня, Мариса едва отвори очи. Беше като пребита, но успя да вдигне слушалката и бодър глас я уведоми, че вече е обяд. Тя не можеше да съобрази какво следва от това. Едва когато видя Уенди, заспала дълбоко на другото легло, си спомни къде се намират. В момента се чувстваше така изтощена, та чак й се повръщаше. Олюлявайки се, тя се изправи на крака и раздруса отначало леко, а после по-силно рамото на приятелката си.

— Уенди, време е да се събуждаш.

— Вече? — едва отвори очи тя. После с мъка се надигна и изохка: — Ох, честна дума! Чувствам се ужасно!

— Знам — кимна Мариса. — Имаш чувството, че е полунощ, а всъщност е само време за обяд. Трябва да свикнем с това.

Половин час по-късно двете слязоха във фоайето на хотела в значително по-добро състояние. Повторният душ и „лапането“, както беше нарекло донесената храна обслужващото етажа момче, ги бяха оживили много повече, отколкото очакваха.

Уенди се отби в кантората на пътната агенция, за да проучи всичко относно Големия бариерен риф. Мариса отиде при главния администратор да разбере как могат да разгледат града.

— Изясних всичко докрай! — каза Уенди, като разгъна карта на Куинсланд и всички крайбрежни острови.

— Свети Толедо! — възкликна Мариса. — Колко е дълъг този риф? Май стига чак до Нова Гвинея.

— Всъщност е дълъг над хиляда мили и е по-широк от цяла Британия — уточни Уенди. — Но ние ще отидем на остров Хамилтън. Той е част от архипелага Уайтсънди.

— Мислиш ли, че ще ми хареса? — запита Мариса. Тя не беше така запалена по гмуркането, както приятелката й.

— Ще го заобичаш! — извика Уенди. — Хамилтън е възможно най-добрият избор, защото има летище и редовни полети. Неудобството е, че април е извън туристическия сезон.

— Опасно ли е гмуркането на този риф?

— Не се бой! — увери я Уенди. — Ще ни придружава майстор гмуркач. Ще наемем лодка и ще идем на външния риф. Там изобилства от риби и водата е най-чиста.

— А има ли акули? — запита Мариса.

— Не споменаха нищо за акули. Те са далеч и обитават дълбоки води, а ние ще се гмуркаме на самия риф.

— Аз пък получих информация за опитомени животни. От администрацията ми казаха да не пропуснем да посетим резервата Лон Пайн Коала.

— Чудесно! — заликува Уенди. — Толкова са ми мили тези мечета коала!

Качиха се на градския обиколен автобус и разгледаха парламента, построен в стил Френски ренесанс, после сградата на ковчежничеството в стил Италиански ренесанс. Колата забави ход при Куинсландския културен център. Те слязоха и се отбиха в резервата. Тук имаше в изобилие мечета коала, диви австралийски кучета динго, различни породи кенгуру и даже птицечовки. Имаха възможност да се движат сред животните и да ги хранят с ръка. Най-симпатичните същества бяха мечетата коала. Уенди бе безкрайно щастлива, като разбра, че може да ги подържи в ръка, но щом се наведе да вземе едно, ентусиазмът й се изпари. Те имаха особена и неприятна миризма.

— Тази миризма е от храненето им с евкалипт — обясни им един от надзирателите в резервата.

След като наблюдаваха още известно време игрите на коалите, те взеха автобуса и се завърнаха в хотела.

 

 

На другата сутрин след солидната английска закуска наеха такси за планираното посещение в клиниката.

— Известен ли ви е този адрес? — запита Мариса шофьора, като му подаде листчето с местонахождението на клиниката.

— Абсолютно, скъпа! — ухили се той. — Това е Женската клиника. Скачайте вътре и сме право там!

Пътуването до Хърстън беше приятно. Още щом навлязоха в зелените хълмисти предградия, те забелязаха доста старомодни дървени къщи с широки тераси, построени високо на колове.

— Това са истинските куинсландчани — обясни шофьорът на таксито. — Вдигнали са ги нависоко, за да са далеч от водата. На терасите си се разхлаждат. През лятото тук е нетърпимо горещо.

След минута таксито спря пред модерна четириетажна сграда, облицована изцяло в бронзирано огледално стъкло. Беше обградена от разкошни декоративни дървета и храсти. Порази ги изобилието от птици.

Щом прекрачиха прага на клиниката, двете жени спряха в захлас. Подът беше от блестящ оникс, а стените — облицовани с тъмно тропическо дърво, излъскано до матов блясък.

— Това място прилича на огромна юридическа фирма — обади се леко притеснена Уенди. — Сигурна ли си за адреса?

По средата на огромното фоайе имаше градина със същите дървета и храсти както отвън. Тук бълбукаше и чудесен фонтан, изливащ водите си в басейн от гранитни блокове.

В далечния край на огромното помещение беше информацията. Тя изглеждаше като рецепция на най-луксозен хотел.

— Можем ли да ви бъдем полезни? — попита едно от двете хубави стройни момичета. Вместо в бели престилки, както е навсякъде по света, те бяха облечени в красиви цветни дрехи.

— Ние сме лекарки от САЩ — представи се Мариса. — Бихме желали да разгледаме вашето здравно заведение. Дали ако…

— От Америка! — прекъсна я възторжено момичето. — Тъкмо се завърнах от Калифорния. Колко мило от ваша страна да ни посетите. Ще позвъня на мистър Карстънс. Само момент, моля.

Момичето набра телефонен номер и след кратък разговор им съобщи:

— Мистър Карстънс пристига веднага. Ще бъдете ли така добри да поседнете в чакалнята, сред тази зеленина.

— Кой е той? — попита Уенди.

— Той отговаря за връзките с обществеността.

Двете приятелки седнаха на посоченото място.

— Отговаря за връзките с обществеността? — промълви Уенди. — Колко клиники имат подобна длъжност?

— И аз се чудя — отвърна Мариса. — Тази клиника по всяка вероятност е твърде богата, за да си позволява тези разходи.

След минути към тях се доближи някакъв мъж.

— Добър ден, мили дами — ги поздрави учтиво.

Карстънс беше висок, масивен, с червендалести бузи и малко говежди вид. Беше облечен в риза с вратовръзка, жакет и къси панталони.

— Добре дошли в нашата клиника. Казвам се Брюс Карстънс. Какво бихме могли да сторим за вас?

— Аз съм доктор Блументал, а тя е доктор Уилсън.

— Гинеколожки ли сте?

— Не, аз съм педиатър — отговори Мариса.

— Аз съм офталмолог — добави Уенди.

— Прочули сме се значи надалеч — усмихна се той. — Обикновено отвъд океана ни посещават само гинеколози. Желаете ли да се поразходим из нашето здравно заведение?

— Защо не? — каза Уенди, след като се спогледаха с Мариса.

През следващия час на Мариса и Уенди бяха показани свръхсъвременни медицински апаратури и удобства. В края на обиколката разгледаха най-модерната секция за инфертилно лечение със собствена хирургическа зала за всякакъв вид операции. Лабораторията по безплодие беше огромна зала с оборудване по последната дума на медицинската техника.

Двете жени помислиха, че са видели вече всичко, когато водачът им отвори тежка врата и отстъпи встрани, за да влязат. Озоваха се в широко преддверие, обградено плътно от стъклени стени. То изолираше лабораторията от всякакъв контакт с околната среда. Наведени над разнообразни апаратури, работеха десетки жени. Лабораторията приличаше на космическа станция от двайсет и първи век.

— Тук е сърцето на нашата клиника — каза мистър Карстънс. — Това е базовата ни научноизследователска секция. Оттук тръгват по целия свят най-последните постижения във фертилизационната техника. В момента сме се съсредоточили върху криопрезервационната техника за консервиране на зародиши и полови продукти. Но също извършваме научни проучвания върху родови и зародишеви тъкани, например за лечението на болестта на Паркинсон, на диабет и дори проблемите на имунодефицита.

— Никога не бях виждала подобна научноизследователска организация — каза удивена Уенди.

— Заслугата на капитализма — усмихна се Карстънс. — Частна инициатива и частни капиталовложения. Това е единственият начин да се изпипват нещата в съвременния свят.

— Какъв е успехът на вашата клиника в оплождането инвитро? — запита Мариса.

— Доближаваме осемдесет процента успешно забременяване — каза Карстънс с видимо задоволство. — Никаква друга програма не е в състояние да се равнява с нашата.

След този триумфален завършек ги заведе до фоайето, откъдето ги беше поел, горд, че толкова ги бе впечатлил.

— За нас беше удоволствие да ни посетите — каза той. — Успяхте да видите почти всичко. Надявам се да ви е било приятно. Имате ли някакви допълнителни въпроси?

— Аз бих искала да ви попитам нещо — побърза да извади Мариса от чантата си статията, дадена й от Сирил, и да му я връчи. — Предполагам, че тази статия ви е известна. Тя се отнася до серия случаи, наблюдавани тук, във вашата клиника.

Карстънс се поколеба, сетне пое свитъка листа. Хвърли им бегъл поглед и ги подаде обратно.

— Не, никога не съм я виждал.

— От колко време работите в тази клиника? — намеси се Уенди.

— Близо пет години — отвърна той.

— Тази статия е отпреди две години — продължи Уенди. — Как е възможно отделът за връзки с обществеността да няма представа за тази публикация? Мисля, че би трябвало да бъде от огромно значение за вас. Тя се отнася до случаи с относително млади жени, регистрирани в клиниката ви с диагноза туберкулоза на фалопиевите тръби.

— Като правило аз не чета специализирана медицинска литература — каза мистър Карстънс. — В кое списание е била отпечатана?

— В „Австралийски журнал по инфекциозни болести“ — отговори Мариса. — А какво можете да ни кажете за автора, доктор Тристан Уилямс? Работил е тук като патолог. Познавате ли се с него?

— Боя се, че не. Никога не съм познавал добре персонала. По такива въпроси бих ви препоръчал да поговорите с Чарлс Лестър, директор на нашата клиника.

— Мислите ли, че той би пожелал да говори с нас?

— При така стеклите се обстоятелства вярвам, че ще е щастлив да се срещнете. Всъщност, ако проявите малко търпение, ще отскоча догоре да проверя свободен ли е в момента. — И той изчезна по стълбата.

— Как ти се струва? — запита Уенди, след като двете си размениха многозначителни погледи.

— Блъскам си главата, но не мога да разбера — отвърна Мариса. — Питам се дали беше искрен с нас, или не.

— Започвам да се чувствам твърде неприятно — каза Уенди. — Извънредно хубаво е, за да е истина. Виждала ли си някъде такъв разкош в нормална клиника?

— Учудена съм, че ни се предоставя шанс да се срещнем с директора — разсъждаваше на глас Мариса. — Нито един директор не би ни приел без бюрократичните формалности на официалното представяне и с препоръчителни писма.

В този миг се появи мистър Карстънс.

— Късметлии сте. Директорът заяви, че ще бъде очарован да се срещне с почитаемите колежки от Бостън, стига вие да разполагате с достатъчно свободно време.

— Разбира се — отговори Мариса.

Последваха го по стълбите. Обстановката в директорската част беше по-пищна от видяното досега. Като че ли бяха на посещение при генералния изпълнителен директор на някоя огромна свръхбогата компания.

— Влизайте, скъпи дами! — Директорът се изправи иззад масивното си бюро и се ръкува сърдечно с тях. Покани ги да се настанят удобно в две кресла пред бюрото, а след това освободи Карстънс, който се измъкна незабележимо и затвори съвсем внимателно вратата зад гърба си.

— Какво ще кажете за чашка освежаващо кафе? — обърна се директорът към дамите. — Знам, че американците пият много кафе.

Чарлс Лестър беше едър плещест мъж, но не с такъв говежди вид като Карстънс. Телосложението му все още беше атлетично, вероятно играеше тенис. Тенът му беше като на всички граждани, а очите му тънеха дълбоко в очните кухини. Гъсти мустаци скриваха горната му устна.

— Кафето ще ми дойде добре — каза Уенди, а Мариса кимна в знак на съгласие.

Лестър позвъни на секретарката си за кафе. Докато чакаха, той проведе с гостенките си обичайния куртоазен разговор, като се осведоми къде работят и къде са специализирали. Каза им, че самият той има доста връзки в Бостън.

— Вие сте лекар, нали? — попита Уенди.

— До голяма степен — отговори той. — Мнозина от нас предпочитат английската система на обучение, така че аз специализирах като хирург гинеколог в Лондон. Напоследък обаче не извършвам много клинична работа. За съжаление бях прикован към това бюро, за да изпълнявам повече административна работа, отколкото лекарски задължения, както бих желал.

Кафето бе донесено и сервирано. Лестър си добави малко сметана. Той изучаваше изпитателно гостенките над ръба на чашката си.

— Мистър Карстънс ми спомена, че сте проявили интерес към някаква стара статия — каза Лестър. — Какви проблеми третира тя?

Мариса извади веднага статията и я постави върху бюрото. Той само плъзна поглед по нея и я върна обратно.

— Какво по-точно ви интересува в случая? — запита.

— Доста дълга история — отговори Мариса.

— Разполагам с достатъчно време да я чуя.

— Ние двете имаме един и същи проблем с инфертилитета като този, описан тук: запушени фалопиеви тръби вследствие туберкулоза. — След това му разказа за работата си в Центъра за контрол върху заболяванията и в областта на епидемиологията. — Когато разбрахме, че нашият проблем се интернационализира, решихме да започнем да го проучваме. Статията ми бе изпратена от споменатия център. Свързахме се по телефона с вашата клиника, но не успяхме да открием автора на статията.

— И какво щяхте да го попитате, ако го бяхте открили?

— Две неща — каза Мариса. — Първо, дали е провел някакви епидемиологични проследявания на описаните от него случаи и, второ, открил ли е нови случаи на същото заболяване. Ние в Бостън имаме пет такива.

— Известно ви е, че инфертилитетът изобщо нараства — каза Лестър. — Инфертилитет по всякакви причини, а не само от блокиране.

— Знаем всичко това — отвърна Мариса. — Но запушването на тръбите обикновено е явление при други инфекциозни заболявания, а в случая имаме нарастване на туберкулозния възпалителен процес в женските родови пътища. Това явление може да се окаже някакъв нов сериозен клиничен проблем.

— Съжалявам, че сте изминали такъв дълъг път, за да научите нещо повече за тая статия. Всички данни са измислени от автора. Няма и следа от истина в нея. Реални са може би един или два случая. Останалите са фабрикувани от автора. Ако, се бяхте свързали с мен по телефона, щях да ви кажа самата истина.

— Не — изпъшка Мариса. Мисълта, че статията може да се окаже груба фалшификация, никога не й бе минавала през ум.

— Къде е авторът сега? — попита Уенди.

— Не мога да ви кажа — отговори Лестър. — Ние, естествено, го изхвърлихме веднага от клиниката. Чувах, че бил замесен в някакви истории с наркотици. Със сигурност знам едно: той не практикува повече патология.

— Бихте ли ни посъветвали как да го намерим? — попита Мариса. — Искам да го видя, защото независимо от неговите измислици той все пак се занимава с моето заболяване. Защо сред толкова други е избрал тъкмо туберкулозния салпингит, така рядко срещана болест? Какво ще спечели от фалшификациите с него?

— Хората правят странни неща поради странни причини — каза Лестър и се изправи. — Вярвам, че не само тази статия ви е накарала да предприемете дългия път до Австралия.

— Планирахме също да посетим Големия бариерен риф — каза Уенди. — Съчетаваме малко работа с малко удоволствие.

— Дано удоволствието ви е по-сполучливо от работата. А сега, ако ме извините, трябва да се връщам към преките си задължения.

Няколко минути по-късно двете приятелки чакаха повиканото от рецепцията такси.

— Доста неприлично — каза Мариса. — До един момент ни уверява, че разполагал с достатъчно време, а в следващия ни гони от кабинета си. Не зная какво да мисля след всичко това. Едно нещо обаче знам със сигурност. Искам да намеря този Тристан Уилямс, за да му извия врата. Представи си каква фантазия се изисква да измисляш пациенти, за да публикуваш научна статия.

— Познатата стара мания да публикуваш или да умреш — каза Уенди. — А сега шефът на екскурзията какво препоръчва да правим? — Шеф на екскурзията беше Мариса.

— Не съм много сигурна — отвърна Мариса. — Вероятно ще отскочим до Куинсландския университет и ще разгледаме медицинската библиотека. Все ще намерим нещичко, ако се поразровим.

— О, богове — извика с явна ирония Уенди, — та това звучи доста приятно възбуждащо!

 

 

Чарлс Лестър наистина се върна към пряката си работа. Посещението на двете лекарки силно го беше разтревожило. Бе изминала повече от година след последното запитване относно скандалната статия на Уилямс и той се бе надявал, че въпросът е приключен.

— Проклятие! — извика той, като стовари юмрук върху бюрото си. Изпита неприятното усещане, че му предстоят изключителни тревоги след посещението на тези жени. Фактът, че натрапничките бяха изминали целия път от Бостън дотук, го дразнеше, най-меко казано. Най-тревожното беше, че те вероятно ще продължат да издирват Уилямс. С други думи, това можеше да се нарече истинско бедствие.

Той реши, че е дошло време да се посъветва с някой от своите съдружници. Като пресметна разликата в часовото време, набра телефона в дома на доктор Норман Уингейт.

— Чарлс! — извика зарадван доктор Уингейт. — Радвам се да те чуя! Как са нещата там, при теб?

— Бяха по-добре — отговори Лестър, — но сега се налага да говорим по твърде важен въпрос.

— Разбира се! Какъв е проблемът?

— Говори ли ти нещо името Мариса Блументал?

— Боже мой, да! Защо питаш?

— Тя и нейната приятелка Уенди Уилсън току-що напуснаха моя кабинет. Довлекли са се тук с оная статия за туберкулозния салпингит.

— Велики боже! Не мога да повярвам, че са чак в Австралия! А ние постъпихме тъй благородно с тях. — И Уингейт разказа за опита им да проникнат до компютъра в клиниката.

— Отмъкнаха ли нещо от твоя компютър?

— Не ми се вярва, но тези жени са истинска напаст. Наистина трябва да решим какво ще правим с тях!

— Аз стигнах до същото заключение — каза Лестър. — Благодаря.

Той постави слушалката и натисна копчето за вътрешната телефонна връзка.

— Пени, намери Нед Кели и му нареди да си дотътри задника тук веднага.

Нед Кели не беше истинското му име, всъщност се казваше Едмънд Стюарт. Като юноша той така се беше увлякъл по историите на прочутия избягал разбойник Нед Кели, че приятелите му го прекръстиха. Той до такава степен имитираше безобразията на разбойника, че изпрати два тестиса на бик до жената на човека, с когото враждуваше. Животът му, изпълнен с презрение към властите, и извършените от него малки престъпления му лепна прякора Нед Кели и вече никой не използваше истинското му име.

Лестър се оттласна със стола си от бюрото, стана и отиде до прозореца. Тревожеше го, че тъкмо когато нещата се подреждаха съвсем гладко, точно тогава ще се изпречи гаден проблем.

Лестър произхождаше от бедно семейство в покрайнините на Нов Южен Уелс. Баща му беше металоработник. След края на Втората световна война, едва деветгодишен, Чарли се пресели заедно със семейството си в Австралия. За разлика от своите братя той бе жаден за учение. Така стигна до медицинското училище. Оттогава нататък никога не погледна назад. Не търпеше никакви пречки. Ако някой се изправеше на пътя му, прегазваше го без милост.

— Кво стаа тука? — запита Нед, като се плъзна безшумно в кабинета, без да се постарае да говори прилично. Зад гърба му го следваше като сянка Уили Тонг, слабоват на вид, но мускулест китаец. Нед ритна вратата зад себе си с трясък и седна върху страничната облегалка на креслото пред бюрото. Той не беше едър, но излъчваше грубост. Също като Карстънс беше по къси панталони, с риза и връзка. На ръкава му бе избродиран знакът на охраняващата служба в клиниката. Кожата на лицето му бе потъмняла и опъната като барабан, сякаш бе прекарал всичките си трийсет и осем години под слънцето в пустинята. Над лявото око имаше груб белег от битка с ножове. Кавгата бе възникнала заради халба бира.

Лестър се чувстваше неприятно, че прибягва до такива хора. Беше истинска досада да контактува човек с подобни на Нед Кели. Все пак понякога това беше неизбежно, какъвто беше и сегашният случай. Лестър бе срещнал Нед по чиста случайност през последната година от следването си. Нед беше постъпил в университетската болница с поредната си огнестрелна рана. По време на лечението се бяха опознали. През годините Лестър бе използвал Нед по различни поводи и благодарение на познанството им Нед бе назначен за началник на охраната в клиниката.

— Има две жени, които се интересуват от статията на Уилямс — каза Лестър. — Това е същата статия, дето доведе преди около година и онзи гинеколог от Лос Анджелис. Спомняш ли си?

— Как мога да го забравя? — каза Нед и злобна усмивка изкриви устните му. — Клетият човечец, дето му се случи пътна катастрофа. Спомняш ли си го, Уили?

Очите на китаеца се стесниха още повече, когато се усмихна.

— Тези жени се раздрънкаха, че искат да открият Уилямс — продължи Лестър. — Аз не желая това да се случи.

— Трябваше да ме оставиш да се справя с Уилямс много отдавна — каза Нед. — Това щеше да ни спести сума ти неприятности.

— Тогава той беше в центъра на вниманието на обществеността — отвърна Лестър. — Но засега да не се тревожим за миналото. В момента грижата ни са тия жени. Искам да се направи нещо, и то преди да са успели да изкопаят повече информация за туберкулозния салпингит.

— Искаш да изглежда като нещастен случай, нали? — запита дяволито Нед.

— Това би било най-доброто — потвърди Лестър. — Иначе биха започнали какви ли не разследвания, а аз искам да ги избегна. Ще можете ли обаче да организирате нещастен случай, когато в него са въвлечени две лица?

— Ще е по-трудничко — съгласи се Нед. — Но бъди спокоен, ако решат да наемат кола. Като шофьори янките са пълни леваци. — И той се разсмя. — Също като оня гинеколог. Преби се почти без наша помощ.

— Имената на жените са Мариса Блументал и Уенди Уилсън. — Лестър ги написа на листче и го подаде на Нед.

— Къде са отседнали? — попита Нед.

— Не знам. Единственото, което е известно, е, че се готвят да отидат на рифа.

— Така ли? — прояви явен интерес Нед. — Тая информация може да бъде много полезна. Знаеш ли кога смятат да пътуват?

— Не — каза Лестър, — но не се мотайте много. Искам работата да приключи бързо. Разбрано?

— Ще започнем да звъним по хотелите веднага щом слезем долу. Това ще е забавление за нас, все едно че сме се притаили в храстите и стреляме по кенгура.

 

 

— Извинете ме — пошепна Мариса. — Аз съм доктор Блументал, а това е доктор Уилсън. — Уенди кимна за поздрав. Те стояха пред служителя от информацията на библиотеката на Медицинския факултет от Куинсландския университет. Мариса му обясни, че идват от САЩ и биха искали да разгледат тяхната библиотека. Човекът ги насочи много любезно към шефката, мисис Пиърс, и им показа стаята, където да я намерят.

Мисис Пиърс се оказа изключително любезна жена и след като й съобщиха откъде са и изложиха желанието си, тя рече:

— Разбира се, можете да разгледате всичко каквото пожелаете. Та ние не приемаме всеки ден гости чак от Бостън.

Заведе ги в неголяма зала, изпълнена цялата с рафтове, натъпкани с най-различни книги и публикации. По средата имаше компютър. Показа им как да си служат с него, за да открият каквото ги интересува, пожела им успех, а те благодариха сърдечно и тя ги остави да се занимават на воля, като напусна залата.

Уенди седна пред компютъра и започна да търси по всевъзможни начини Тристан Уилямс. След около три часа безрезултатна работа разбраха, че е публикувал само една статия, притежаваната от тях, и нищо повече за него.

Огладняха и си взеха по един сандвич в кафенето на факултета. Докато ядяха навън, разположени на скамейка под красиво декоративно дърво, Мариса предложи:

— Нека опитаме да се свържем с Кралския колеж по патология и да се помъчим да научим нещо.

Мариса се обади по телефона, но оттам любезно й отговориха, че нямат право да дават адресите на членовете си, освен това я уведомиха, че той не практикува вече патология.

Решиха в края на краищата да проверят в службата, където съхраняват списъците с имената на завършилите от всеки випуск и проследяват по-нататъшната им кариера. Началникът на тази служба, мистър Алекс Хамърсмит, се оказа изключително сърдечен човек и прояви искрено желание да помогне. Седна пред компютъра и започна да търси. Изведнъж извика:

— Ето го! Открих го! Тристан Уилямс е завършил нашия факултет, випуск хиляда деветстотин седемдесет и девета година.

— Някакъв настоящ адрес? — запита окуражена Мариса.

Хамърсмит й даде и адреса, но те вече бяха ходили там и им бяха казали, че е напуснал преди две години. Мариса се изправи и благодари искрено за положените старания, но мистър Хамърсмит я възпря, като рече, че му е хрумнало нещо.

— Почакайте! Ние, австралийците, не се предаваме така лесно. Обичаме приятелите си от чужбина и ги обслужваме докрай.

Седна отново пред компютъра и започна да проверява всички випускници от 1979 година.

— Ето! Намерих трима негови съвипускници, работещи тук. — Той ги записа и подаде листа на Мариса. — Започнете с първия. Той работи точно срещу нас, в Анатомията. Ако от него не разберете нищо, елате пак при мен. Ще измисля хиляди начини да ви помогна. Съществуват застрахователни дружества, организация за обществено здравно осигуряване, има Съюз на лекарите и прочие.

— Не намирам думи да ви изкажа благодарността си! — възкликна Мариса. Тя бе във възторг след целия ден безплоден труд.

Намериха доктор Лорънс Спенсър на третия етаж в отсрещната сграда, в една от секционните зали. Уенди остана вън, защото не можеше да понася трупове. Вратата на залата бе открехната. Мариса я бутна и извика:

— Извинете ме! Търся доктор Лорънс Спенсър.

— Вече го намерихте — усмихна се той. — Влезте. Неудобно е да си говорим отдалеч. С какво мога да помогна?

— Аз съм лекарка от САЩ. Търся доктор Тристан Уилямс. Мистър Хамърсмит ни насочи към вас, тъй като сте завършили заедно. Може би знаете нещо за него.

— Разбира се, познавам Трис. Всъщност преди шест месеца говорих с него. Вие защо го търсите?

— Просто стари приятели. Случайно съм в Брисбейн и искам да го видя и поздравя, но той напуснал клиниката.

— И не при най-добри за него обстоятелства — каза Спенсър. — Горкият Трис изживя страшни неприятности, но работите му вече потръгнаха. Всъщност мисля, че е доста щастлив сега.

— Все още ли е близо до Брисбейн? — запита Мариса.

— По дяволите, не! — извика Спенсър. — Той е в Нанай.

— Това някакъв град ли е? — учуди се Мариса.

— О, не! — разсмя се сърдечно Спенсър. — Това означава нещо като „на края на географията“. Става дума за Австралия. Трис работи като общ лекар в Кралската медицинска авиация и получава невероятна заплата, но няма къде да я харчи. Базата му е в Чарлвил и лети в онзи район.

— Далеч ли е оттук? — попита Мариса.

— В Австралия всичко е далеч. Огромна страна, в по-голямата си част е истинска пустиня. Чарлвил е на около четиристотин мили от Брисбейн, в околностите на пресъхналите реки. Оттам Трис лети до забравени от бога места, за да прави медицински визитации из разпръснати на десетки километри животински ферми. Доколкото разбрах, понякога го няма цели седмици. За тази работа се изискват изключителни физически и психически сили. Аз се възхищавам от него. Никога не бих могъл да изпълнявам такава работа.

— Трудно ли се стига дотам? — запита Мариса.

— Не е трудно да се стигне до Чарлвил. Целият път дотам е асфалтиран. Можете да отидете и със самолет. След Чарлвил няма никакъв път. Само мръсотия и дупки. Не ви съветвам да прекарате там почивката си.

— Благодаря ви много, че ми отделихте толкова време. Оценявам високо вашата помощ. — Всъщност Мариса ставаше все по-потисната от тази информация. Изглежда, колкото се доближаваше до откриването на Тристан Уилямс, толкова повече той се изплъзваше.

— Бях щастлив да ви услужа! — подхвана Спенсър. — Но ако бях на ваше място, бих забравил за вътрешността на Австралия и Трис. Бих тръгнал към Златните брегове, за да си правя бани в австралийски стил. Не можете да си представите какво означава пустош, докато не видите някои области на Австралия.

Сбогуваха се приятелски и Мариса си тръгна. Вън намери Уенди, седнала на едно от стъпалата. Мариса приседна до нея и каза:

— Най-после открихме Тристан Уилямс!

— Браво! — извика Уенди. — Наблизо ли е?

— Всичко е относително — рече Мариса. — Намира се някъде в затънтените краища на Австралия. Явно е напуснал патологията или патологията го е напуснала. Лекар на обща практика е, лети из изолираните ферми в края на света.

— За човек, фалшифицирал данни, това звучи като разкаял се благодетел за клетниците.

— Местонахождението му е в град, наречен Чарлвил, разположен на около четиристотин мили оттук. Отсъствал обаче по цели седмици от базата си. Струва ми се, че е крайно опасно да тръгнем да го търсим. Ти как мислиш?

— Много усилия заради несигурни резултати — отвърна Уенди. — Налага се да обмислим сериозно този въпрос. А сега сме заслужили почивка след тези неимоверни усилия. Да вървим да се гмуркаме. След това може би ще се ентусиазираме.

— Добре — съгласи се Мариса. — Ти прояви безкрайно търпение. Хайде да идем да видим колко голям е този Бариерен риф.

Върнаха се в хотела и влязоха в туристическата агенция. Нямаха никакви проблеми да вземат билети за самолета до остров Хамилтън, въпреки че беше краят на седмицата. Агентът им резервира и стая в хотела.

— Какъв е най-добрият начин да организираме гмуркането още оттук? — запита Уенди напрегнато.

— Ще го уредите най-сполучливо, когато се настаните на острова. Ще разполагате с безброй лодки и яхти, за да избирате. Сега е извънсезонно време и ще успеете да се спазарите много по-евтино, отколкото през сезона.

— Благодаря ви! Ще послушаме съвета ви.

— Доволен съм, че ви услужих — каза агентът.

Уенди сграбчи Мариса за ръката и си тръгнаха.

— С какво мога да ви помогна? — обърна се агентът към следващия клиент. А той беше с лице като щавена тъмна кожа. Агентът си помисли, че този човек е от покрайнините. През цялото време, докато двете американки правеха своята заявка, той се бе пулил в рекламните брошури, разстлани вдясно. При влизането им в агенцията този тип бе вървял така близо зад тях, та служителят бе решил, че тримата са заедно.

— Мисля, че можеш… — каза човекът. — Искам два билета отиване и връщане до Хамилтън. Имената са Едмънд Стюарт и Уили Тонг.

— Необходимо ли ви е съдействие, за да се настаните там? — запита любезно агентът.

— Не — каза Нед. — Грижим се сами за себе си.