Робин Кук
Признаци на живот (6)

4

20 март 1990 г.

8:45 сутринта

Четирите ембриона на Мариса изненадващо бяха нападнати от органична киселина. Тя проникна през нежната покривка до центъра на делящите се клетки. Отначало клетките постепенно забавиха дележа си, а в даден момент той спря окончателно. Всички зародиши бяха умъртвени.

— Колко е красиво! — извика възторжено Мариса.

Трудно й беше да повярва, че наблюдава току-що започващия живот на едно от своите деца. Ембрионът, намиращ се в двуклетъчен стадий, изглеждаше прозрачен в кристалнобистрата хранителна култура. За нещастие тя не беше в състояние да види хаоса, изявяващ се на молекулярно ниво в зараждащия се жив организъм. Мариса не съзнаваше, че става свидетел не на започващ живот, а на първите стъпки към смъртта.

— Замайващо, нали? — присъедини се към нейния възторг и д-р Уингейт. Той стоеше до нея, докато тя гледаше зародиша под микроскопа. Тази сутрин се беше появила неочаквано с молба да види един от своите зародиши. Отначало той се бе запитал доколко разумно ще е да удовлетвори подобна молба, но си спомни, че пациентката е лекарка, и осъзна, че би било трудно да откаже, въпреки че в този стадий от развитието на ембрионите не желаеше никого около тях.

— Просто не мога да повярвам, че от тези петънца ще станат напълно оформени личности — каза Мариса. Тя никога не беше виждала жив двуклетъчен ембрион, да не говорим за неин собствен.

— Мисля, че ще е най-добре да приберем това малко дяволче обратно в инкубатора — предложи д-р Уингейт.

Той отнесе внимателно малката съдинка до инкубатора и я постави върху съответната полица. Мариса го проследи с нескрита възхита.

— А къде са останалите четири? — запита тя.

— Ей там — посочи д-р Уингейт, — в замразителя с течен азот.

— Замразени ли са вече? — продължи да пита Мариса.

— Извърших замразяването лично тази сутрин — отговори д-р Уингейт. — Нашият опит показва, че най-подходящи за целта са двуклетъчните ембриони. Лично подбрах четирите най-годни да понесат замразяването, а после и размразяването. Ще ги държим в резерв, нека ги имаме за всеки случай.

Мариса се приближи до замразителя и поглади капака му. Идеята, че четири потенциални деца са вътре, замразени в състояние на анабиоза, предизвика у нея усещане за свръхестественост.

— Искате ли да надникнете вътре? — предложи шефът.

— Отнех ви толкова много време — поклати отрицателно глава Мариса. — Хиляди благодарности за любезността!

— Удоволствието беше мое — отговори д-р Уингейт.

Мариса изтича до асансьорите и натисна бутона за нагоре. Днес я бе довела тук една уговорена среща с Линда Муър, психоложката. Мариса бе взела решението снощи, когато след разговора Робърт й бе заявил, че ще спи в гостната.

Когато позвъни сутринта, тя си представяше, че трябва да чака известно време, за да й се определи приемен час, но мисис Харгрейв бе предупредила психолозите, ако се обади Мариса, да бъде приета незабавно.

Кабинетът на Линда Муър беше на шестия етаж, точно откъдето бе скочила Ребека Зиглър. Това съвпадение леко притесни Мариса. Докато вървеше по коридора, тя се напрягаше болезнено да познае през кой прозорец е излетяла. Чудеше се как горката жена не е открила сред медицинските документи, желани тъй страстно от нея, спасителна сламчица, която да съхрани живота й.

— Влизайте направо — покани я секретарката на психоложката, щом Мариса се представи.

Тя се запъти колебливо към вратата. Не беше съвсем убедена, че е кой знае колко професионално някой да й обяснява какъв е стресът, придружаващ инфертилитетната терапия. Изпитваше също и неудобство от необходимостта да обяснява отсъствието на съпруга си, но след като нямаше вече друг избор, влезе.

Обзавеждането на кабинета беше в успокояващи тонове. Креслата бяха удобни, тапицирани в пастелнозелено и сиво. Прозорецът гледаше към покрития с тухли двор шест етажа по-долу. Мариса се запита какво ли е вършила Линда Муър, когато Ребека Зиглър е полетяла към небитието.

— Защо не затворите вратата? — посочи Линда със свободната си ръка.

Беше млада, някъде под трийсетте, прецени Мариса.

— Моля, седнете и след минутка съм при вас — покани я любезно Линда. В момента разговаряше по телефона.

Мариса се отпусна в удобното кресло, обърнато към бюрото. Психоложката беше мило миньонче с късо подстригана червеникава коса и лунички около носа. Разговорът й явно беше с пациент и това накара Мариса да се почувства неудобно. Тя направи опит да не слуша, но разговорът приключи бързо и Линда насочи цялото си внимание към новодошлата.

— Много се радвам, че ми позвънихте — каза усмихната.

В същия момент и Мариса се почувства доволна. Колебанията й пред прага на кабинета изчезнаха за миг. Линда Муър я обгърна със своята компетентност и топлота. Окуражена от Линда, Мариса много скоро започна да разкрива душата си. Въпреки че Линда изслушваше пациенти от клиниката с широк кръг проблеми, най-важната й грижа бяха психическите изживявания на ангажираните в инфертилитетното лечение. Тя разбра трънливия път на Мариса по-добре от самата нея.

— Основно вашият проблем е в раздвоението ви да вземете решение — каза Линда след около половин час събеседване. — Имате две възможности: или да се примирите с безплодието и да изоставите всякакви опити за лечение, както ви съветва вашият съпруг, или да продължите лечението, а то ще рече да продължите стресовата ситуация от лечението, да продължите неудобствата в семейните ви взаимоотношения, да продължите пилеенето на пари, както се изразява съпругът ви, и да увеличавате цялото напрежение, без да имате сигурност за успех.

— Никой досега не го е формулирал пред мен тъй ясно и сбито — отвърна доволна Мариса.

— Мисля, че е важно човек да е наясно — продължи Линда — и да е честен, честен пред самия себе си. Трябва дълбоко да осъзнаете избора си и тогава да вземете най-правилното решение.

Постепенно Мариса започна да чувства по-голям вътрешен комфорт, а с това и по-дълбоко самовглъбяване.

— Един от най-тежките ми проблеми е, че не мога сама да реша коя посока да избера — призна откровено тя.

— Да, наистина — каза Линда.

— По отношение на моите прояви Робърт употребява термина „идея фикс“ — сподели Мариса.

— Вероятно е прав — последва разсъждението на Линда — и всичко се влошава, когато се добавят и емоционалните моменти: това люшкане между издигане и падане, това мятане от надежда към отчаяние, от тъга към гняв, от завист към самообвинение.

— Какво имате предвид под завист? — запита Мариса.

— Ами завистта, която ви обзема спрямо жените с деца — дойде отговорът. — Болката, изпитана, когато виждате майки с деца по улиците и магазините, изобщо навсякъде около вас.

— Също както и ядът ми спрямо майките в моята ежедневна педиатрична практика, по-специално към тези, които се отнасят небрежно с децата си според моите разбирания.

— Съвсем точно — каза Линда. — Няма по-неподходяща специалност от педиатрията за жена, страдаща от инфертилитет. Защо не сте си избрали нещо друго, когато е трябвало да специализирате? — Линда се разсмя, а с нея и Мариса. Педиатричната практика беше истинска жестокост за жена в нейното състояние и обкръжение. Вероятно това бе едно от основанията й да отбягва службата си.

— Ядът и завистта са неизбежни. Не се опитвайте да ги потискате само защото ги считате за нередни — посъветва я Линда.

„По-лесно е да го кажеш, отколкото да го направиш…“ — помисли тя.

— Преди да се разделим — прекъсна мисълта й психоложката, — искам да подчертая, че занапред ни предстоят много подобни срещи. Ще разглеждаме всичко до отделни детайли и се надявам, че ще можем да приобщим Робърт към някои наши изводи. Искам да ви предупредя обаче да не въплъщавате мечтите си за дете в някаква настойчива надежда. Моето внушение е да си поставите определени граници на опитите за оплождане. Доколкото разбрах, това е четвъртият път, нали?

— Точно така. Утре ще пренесат зародиша.

— Погледнато статистически, четири опита не са достатъчни — подчерта Линда. — Вътрешно трябва да сте готова поне за осем, преди да вземете решение да се откажете. Опитът на клиниката говори, че най-високата резултатност е около осмия цикъл. Ако след осмия опит не постигнете бременност, би трябвало да се откажете и да помислите за други възможности за дете.

— Робърт ме съветва да потърсим другите възможности още сега.

— Предполагам, че той ще прояви повече сговорчивост, ако му кажете, че сте си поставили граница за опитите и че те няма да продължават до безкрай. Опитайте да го убедите.

— Ще видя какво мога да направя — каза Мариса, но като си припомни последните му думи, оптимизмът й се изпари.

— Имате ли други въпроси засега? — запита Линда.

— Да — отговори Мариса след кратко колебание, — споменахме въпроса за вината съвсем бегло, а той е голям проблем за мен. Навярно понеже съм лекарка, страшно се безпокоя, че не бях в състояние да разпозная инфекцията, довела до блокиране на тръбите ми.

— Напълно ви разбирам. Съвсем естествено е да мислите така. Занапред ще се опитваме да променим мисленето ви. Вероятността някаква грешка в поведението ви от миналото да е била причината е безкрайно малка, освен ако не е било венерическа болест.

— Откъде мога да знам — почти проплака Мариса. — Чувствам се задължена да ви открия това. То постоянно ме тревожи.

— Добре, съвсем сигурно в бъдеще ще се занимаем много по-задълбочено с този въпрос. — И Линда отвори бележника да определи следващото посещение на Мариса. След това се изправи. Същото стори и Мариса.

— Бих искала да ви посъветвам още нещо — продължи Линда. — Добих съвсем определено впечатление, че се подлагате на самоизолация само заради безплодието.

Мариса закима в знак на пълно съгласие.

— Бих ви препоръчала от все сърце да се обадите по телефона на групата „Ризолв“^[1]. — И Линда й подаде картичка с телефонен номер. — Може да сте чули за тяхната организация. Това са група жени, страдащи от безплодие. Те са си направили доброволна организация за взаимопомощ. Струва ми се, че ще имате полза от контактите с тях. Те говорят по същите проблеми, разисквани досега от нас двете. Ще ви подейства ободрително да разберете, че не сте сама в тези изпитания.

Напуснала кабинета на психоложката, Мариса почувства дълбоко задоволство, че се бе решила на това посещение. Докато слизаше с асансьора, тя погледна картичката на „Ризолв“. Беше чувала за тази организация, но като лекарка считаше, че там обясняват на лаиците, ползвайки популярен език, научния аспект на инфертилитета, а че се разискват психопроблемите му, бе за нея новина. Взе решение да се свърже с тях.

От Женската клиника отиде в педиатричния си кабинет. Робърт беше прав. В работата й цареше пълна бъркотия. Поради честите отсъствия на Мариса секретарката й не беше на мястото си — използваха я за „запушване на дупки“, т.е. в кабинетите, където секретарките бяха в отпуска. Бюрото на Мариса бе покрито с прах и затрупано с куп неотворени писма. Тя свали палтото си и се свърза по телефона с д-р Фредерик Хаузър, шеф на педиатричното отделение. Той й каза, че може да я приеме веднага.

Настаниха се в стаята за конференции и Мариса започна:

— За утре ми е назначено прехвърляне на ембрион. Това може да се окаже последният цикъл, ако съпругът ми настоява твърдо на своето решение.

Д-р Хаузър беше стар лекар с плешива глава и с малък венец от бели коси само около ушите и тила. Носеше старовремски очила с метални рамки и неизменна папийонка. Излъчваше топлота и благородство, създаващи чувство на удобство за всеки, който влезеше в допир него — от пациентите до колегите.

— Но ако оплождането излезе пак неуспешно — продължи Мариса — и ако успея да се разбера с Робърт, ми се иска да продължа с тези опити още малко, до осмия път. Така че бих могла да вляза в нормалния си ритъм на работа най-много до половин година.

— Приемете най-добри пожелания за успех в поетия от вас път — отвърна д-р Хаузър, — но временно ще трябва да ви намалим отново заплатата, докато възстановите редовната си практическа работа като педиатър.

— Напълно ви разбирам — каза Мариса — и съм ви искрено благодарна за търпението към мен.

Когато се върна в кабинета си, Мариса извади картичката от Линда и набра телефонния номер, изписан на нея. На позвъняването отговори приятелски звучащ женски глас.

— „Ризолв“ ли е? — запита Мариса.

— Да, точно така — отговори жената. — Аз съм Сюзън Уокър. С какво мога да ви бъда полезна?

— Посъветваха ме да ви позвъня — започна Мариса, — включена съм във фертилизацията инвитро при Женската клиника.

— От персонала ли сте, или пациентка?

— Пациентка, сега съм в четвъртия си цикъл.

— Бихте ли дошли, вие и вашият съпруг, на наше събиране?

— Мъжът ми сигурно ще откаже — отвърна Мариса притеснена.

— Звучи ми познато — позасмя се Сюзън. — Повечето от мъжете се колебаят, докато дойдат веднъж, после започва да им харесва. Ще помоля съпруга си да се обади на вашия. Той умее да убеждава.

— Но ако мъжът ми не дойде, ще бъде ли неудобно да съм сама?

— Небеса! Какво говорите?! Как може да мислите, че е неудобно? — учуди се Сюзън. — Ще ни е извънредно приятно да сте заедно с нас. Ще се окажете в голяма и разнообразна компания. Доста от жените ще бъдат също самички. — После й съобщи адреса и датата на следващото събиране и приключиха разговора.

След като затвори телефона, Мариса реши да слезе в приемната на педиатрията, за да изработи поне намалената заплата, припечелвана през последните месеци. Прегледа няколко деца с хрема, болно гърло и с възпаление на средното ухо, после донесоха осеммесечно бебе, чийто гръб бе покрит с множество циреи. Веднага допусна, че е стафилококова инфекция. Бебето се придружаваше от нямаща още двайсет години напълно незаинтересована майка.

— Какъв е проблемът? — запита Мариса, въпреки че всичко бе ясно. Просто нямаше кой да се грижи за това нещастно създание.

— Епа де да знам — отговори майката, като жвакаше дъвка, правеше балони и ги пукаше. — Лапето реве ден и нощ и никога не спира.

— Кога си го къпала за последен път? — Тонът на Мариса преливаше от възмущение.

— Вчера.

— Не на мен тия! — едва задържа Мариса избухването си. — Това дете не е къпано седмици, ако изобщо е къпано.

— Епа може да беше преди неколко дни — каза хлапачката.

Мариса посиня. Нещо я тикаше отвътре да заяви на това безотговорно същество, че то изобщо не става за майка. Превъзмогнала с усилие този порив, тя позвъни да дойде сестра. След малко при тях влезе сестра Ани Пъркинс.

— Заповядайте, доктор Бюканън — рече тя.

Мариса не успя да насили себе си да погледне майката, а само кимна в нейна посока.

— Това бебе има спешно нужда от баня. Също така направете посевки от гнойта на циреите му. Ще ги видя по-късно.

Мариса скочи, напусна стаята и се мушна в опразненото помещение за снабдяване. Захлупи лицето си в двете ръце и тихомълком се пребори с напиращите сълзи. Отвращаваше се от себе си, че не успява да намери сили да наложи контрол над емоциите си. Едва се бе въздържала да не зашлеви тази „майка“. За първи път в главата й възникна въпросът дали в това свръхемоционално състояние да продължава да приема пациенти.

 

 

— Защо да не излезем навън за вечеря? — предложи Робърт, когато се прибра както винаги късно от работа. — Нека отидем в онзи китайски ресторант. От месеци не сме стъпвали там.

Мариса си помисли, че идеята да излязат, е отлична. Освен това беше огладняла, а китайската храна й харесваше.

Качиха се в колата на Робърт и поеха към града. Робърт беше в много добро настроение. Бе сключил отлична сделка с европейските си партньори. Мариса слушаше с половин ухо разказа му.

— Днес посетих психоложката на клиниката — каза тя, когато възбуденият брътвеж на мъжа й секна. — Оказа се по-полезна, отколкото очаквах.

Робърт не отговори, дори не отправи поглед към нея. Веднага усети упоритата му вътрешна съпротива, щом тя насочи разговора към проблемите на лечението.

— Името й е Линда Муър — продължи Мариса. — Много мила млада жена и се надява, че ще я посетим заедно поне веднъж.

— Казах ти вече, че не се интересувам — обърна най-сетне очи към жена си Робърт.

— Може да ни е от полза — настоя Мариса. — Например тя ме посъветва да решим предварително колко цикъла да продължим да опитваме, преди да се откажем. Обясни ми, че не е толкова ужасно, когато знаеш, че тия мъки все някога ще имат край.

— Колко цикъла ти препоръча? — попита Робърт.

— Осем — отвърна Мариса. — Според статистиката четири не са достатъчни, за да има ефект.

— Това ще рече осемдесет хиляди долара — изкоментира Робърт.

Мариса не бе в състояние да отговори. Само пари ли се въртят винаги в мислите му? Как може да сведе появата на нов живот до проста доларова сметка?

Продължиха пътя си в мълчание. Намерението на Мариса да поговори с Робърт бе намаляло значително, но тя все още желаеше да повдигне въпроса за спането му в гостната стая. Изпитваше нужда да каже нещо. Пристигнаха до ресторанта, тя отвори вратата на колата от своята страна, набрала вече кураж да заговори по въпроса, но забеляза, че Робърт не е в състояние да приеме този разговор.

— Изпитвам нужда да си почина от всичко това — каза раздразнително той. — Колко пъти съм ти напомнял, че тези инвитро глупости ме подлудяват. Ако не е едно, ще е друго, а сега пък тези тъпи психоконсултации.

— Не са тъпи! — отвърна рязко Мариса.

— Ето, започваш отново. В последно време не можем да поговорим, без да излезеш от релси.

Вън от колата те втренчиха остри погледи един в друг.

— Хайде да ядем! — смени той изведнъж темата.

Тя го последва ядосана в ресторанта.

Ресторантът „Китайска перла“ се ръководеше от семейство, придвижило се наскоро от китайския квартал към предградията на Бостън. Подредбата на ресторанта бе типична: двайсетина маси с пластмасови покривки с по два червени дракона. В този късен вечерен час само четири-пет от масите бяха заети.

Мариса седна на стол, обърнат към улицата. Чувстваше се ужасно. Внезапно престана да усеща какъвто и да е глад.

— Добър вечер — поздрави ги келнерът, като им даде менюто.

Мариса хвърли поглед към китаеца, поемайки листа.

Робърт я попита би ли пила с него някакъв аперитив. Още преди да успее да отговори, тя усети студена пот да покрива цялото й тяло. Светкавично мисълта й я бе отнесла обратно в клиниката, когато й вземаха материал за биопсията. Картината пред очите й бе поразяващо жива, сякаш отново лежеше там, върху гинекологичния стол.

— Махнете го оттук! — закрещя тя, скочи и захвърли листа с менюто. — Не му позволявайте да ме докосне! — продължи да вика, объркана в реалност и видения.

Тя виждаше лицето на доктор Карпентър да се подава между покритите й с чаршаф крака, превърнато в лице на демон. Очите му не бяха вече сини, а черни като оникс и разкривени.

— Мариса! — извика Робърт, обхванат от смесени чувства на загриженост, шок и смущение. Останалите посетители се бяха вкаменили, насочили погледи към Мариса. Робърт се изправи и протегна ръце към нея.

— Не ме докосвай! — изпищя тя, като блъсна ръката му, завъртя се на токовете си и излетя от ресторанта, удряйки с трясък вратата.

Робърт се завтече след нея. Настигна я пред ресторанта, обви ръце около раменете й и я раздруса здраво.

— Какво става с теб, Мариса? — запита той.

Тя запремига, сякаш излизаше от транс.

— Мариса, какво се е случило? Кажи ми!

— Не зная какво стана — отвърна отпаднала тя. — Внезапно се оказах в клиниката, за да ми правят биопсия. Нещо щракна в главата ми и отключи отвратителното ми преживяване под действието на кетамина.

Тя погледна към ресторанта. Хората бяха струпани на прозореца да я гледат. Почувства се глупава, объркана и уплашена.

— Хайде — обгърна я Робърт с ръка, — да се махаме.

Той я поведе към колата. Мислите й препускаха обратно, мъчейки се да намерят някакъв отговор. Никога не бе губила контрол до такава степен. Какво става с нея? Полудява ли?

Качиха се в колата, но Робърт не тръгна веднага, а запита:

— Сигурна ли си, че си добре? — Тази случка му дойде много.

— В момента съм само изплашена — кимна тя. — Никога не съм преживявала подобно нещо. Не мога да си обясня какво го е предизвикало. Зная, че напоследък нервите ми бяха крайно напрегнати, но това едва ли може да бъде обяснение. Наистина бях гладна, но едва ли гладът беше причината. Може би острата миризма на различни подправки в ресторанта. Обонянието влияе директно върху състоянието на мозъка. — Тя търсеше физиологично обяснение, докато внимателно отбягваше да застане лице в лице с психологичното.

— Аз ще ти кажа какво ми говори всичко това — намеси се Робърт. — То ми казва, че взимаш обилно какви ли не лекарства. Това постоянно тъпкане с хормони не може да не ти навреди. Мисля, че е поредният сигнал да спрем тази инвитро глупост, и то веднага, без отлагане.

Мариса не пророни и думица. Тя беше достатъчно изплашена, за да се замисли дали Робърт все пак не е прав.