Включено в книгата
Оригинално заглавие
Материнское поле, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

6

— Кажи, родна земя, кога, в кои времена така се е мъчила майката, така е страдала, за да види сина си, само да го зърне?

— Не зная, Толгонай. Светът не познава война като тази.

— Тогава аз да бъда последната майка, която така е чакала сина си. Не дай боже никому да прегръща железните релси и да бие глава о траверсите.

— Когато се връщаше, отдалеч беше ясно, че не си се срещнала със сина си. Беше жлътнала, с хлътнали очи като след дълга болест.

— По-добре цял месец да бях горяла в треска.

— Злочеста моя Толгонай. През онази година сняг поръси косите ти. А какви тежки и дебели плитки имаше… Затворена стана тогава, сурова. Мълком идваше тук и си отиваше, стиснала зъби. Но аз усещах, по очите ти познавах, че ти става все по-тежко и по-тежко.

— Да, майко земя, неволята те прави такава. Да бях само аз — семейство не остана, човек не остана, дето войната да не е сграбчила за гърлото. А получеха ли се черните известия, смъртните, и в аила отведнъж в две-три къщи се вдигнеха плач и клетви, кръвта ми кипваше и мъст помрачаваше погледа ми, изгаряше сърцето ми. Горда съм, че тъкмо в ония дни бях бригадир, преглъщах и своята, и чуждата скръб, делях с хората всички несгоди, глад, студ. Затова и издържах, заради другите издържах, иначе бих паднала и войната би ме изпепелила. Разбрах тогава, че срещу войната има една оправия — да се биеш, да се бориш, да побеждаваш. Иначе смърт те чака! Та затова, родно мое поле, идвах тук все на кон и не те безпокоях, мълком те поздравявах и мълком поемах обратно.