Чингиз Айтматов
Майка-земя (12)

13

Този ден беше наш ред да орем зеленчуковата си градина с колхозен плуг. Бяхме към края, когато по улицата се разтичаха, вдигна се шум. Алиман припна да разбере каква е работата, но веднага се върна.

— Мамо, приготви се по-бързо — заприпира ме тя. — Отиват да срещат войниците.

Плугът и запрегнатите добичета си останаха на браздата. Наистина, целият аил — на коне, пешком, прегърбени старци и бабички, деца, ранени с патерици, — всичко тичаше нанякъде. Тичешком предаваха, че някакъв войник (зареченец трябва да е бил) казал някому, че войниците се връщат, че на гарата били пристигнали два ешелона, имало момчета от всички аили, тръгнали си били и всеки момент може да се покажат. Никой не питаше вярно ли е. Хората искаха тази истина, мечтаеха за дългоочаквания ден, затова никой не се съмняваше.

Стекохме се на края на аила, там, където преди войната щяха да прекарват новата улица. Тия, дето бяха на коне, не слизаха от седлата, пешаците се изкачиха на хълма при аръка, момчетията се покачиха по руините на недостроените стени, а други се покатериха по дърветата. Всички чакаха и гледаха към пътя. Някои един през друг си разказваха хубавите сънища, дето бяха сънували нощес, други събираха камъчета и гадаеха по тях. И във всичко — в сънищата, в гаданията и в другите предчувствия и поличби — хората виждаха добри, желани предзнаменования. И сега си мисля и си казвам, че ако хората по цялата земя винаги така чакаха, обзети от едно и също чувство, винаги така обичаха своите синове, братя, бащи и мъже, както ние ги чакахме и обичахме, може би на земята нямаше да има война.

Когато разговорите сред тълпата стихнаха, всеки, склонил глава, мълком си мислеше нещо свое. Хората чакаха решението на съдбата. Всеки се питаше: кой ще се завърне и кой няма? Кой ще дочака и кой не? От това зависеше животът ни и по-нататъшната ни съдба.

В една такава минута един хлапак се провикна от дървото: „Идат!“ И всички се заковаха на място, изпънаха се като струни на комуз, а сетне в един глас глухо повториха: „Идат!“ — и отново замлъкнаха в очакване, отново стана тихо. Много тихо. Но след малко сякаш се опомниха, отново зашумяха: „Къде са? Откъде идват? Къде?“ — и пак млъкнаха. Далече по шосето се показа бричка, тя бързо препускаше, спря на разклона, откъдето се отделя пътят за нашия аил, и от бричката скочи войник. Той взе шинела си, торбата, сбогува се с каруцаря и закрачи към нас. Никой не пророни дума, всички мълчаха и учудено гледаха пътя, по който вървеше само един войник с шинел и торба през рамо. Той се приближаваше, но никой от нас не помръдна. По лицата на хората бе застинало недоумение. Всички очакваха някакво чудо. Не вярваха на очите си, защото очакваха не едного, а мнозина.

Войникът идваше все по-близо и по-близо, после се спря в недоумение — и той се смути, като видя в покрайнините на аила безмълвната тълпа. Сигурно си беше помислил: що за хора са тия, защо мълчат, защо стоят като заковани? Може би чакат някого? Войникът се обърна един-два пъти към шосето, но освен него нямаше никого. Пак закрачи към нас, но отново се спря, отново погледна назад. Босоногото момиче, което стоеше най-отпред, неочаквано викна:

— Това е бате! Аширали! Аширали! — И като дръпна от главата си забрадката, полетя към него с все сили.

Бог знае как го беше познала, само викът й като изстрел ни извади от вцепенението. След нея затичаха момчета, момичета.

— Той е, Аширали! Той е ами! — чуха се гласове, зашумяха и тогава всички — старо и младо — се спуснахме към войника.

Някаква могъща сила ни подхвана и ни понесе като на криле. Когато тичахме към него, прострели ръце, носехме със себе си целия си живот, всичко преживяно и изстрадано, мъките ни от чакането, безсънните ни нощи, нашите побелели коси, нашите състарени девойки, нашите вдовици и сираци, нашите сълзи и стонове, нашето мъжество бяхме понесли към войника-победител. И той изведнъж разбра, че посрещаме него, и затича към нас.

И когато тичахме вкупом, стори ми се, че наблизо профучава с грохот ешелон; вятърът блъска в лицето ми, аз чувам вик: „Мамо-о! Алима-а-ан!“ — и в ушите ми тракат, тракат колела…

Тези, които бяха с коне, първи стигнаха до войника, грабнаха, както препускаха, шинела и торбата му, а него подхванаха за двете ръце.

О, Победо! Толкова дълго те чакахме. Добре дошла! Добре дошла, Победо! Прости ни сълзите! Прости на снахицата ми Алиман, задето удряше глава в гърдите на Аширали, разтърсваше раменете му и го питаше: „Де е? Де е моят Касим?“ Прости на всички ни, Победо! Колко жертви дадохме за теб! Прости нашите викове: „Де са другите? Де е моят? Моят де е? Де са всички останали? Кога ще се върнат?“ Прости на войника Аширали, задето ни отговаряше: „Ще се върнат, скъпи мои, ще се върнат. Скоро ще се върнат, утре.“ Прости ни, Победо, прости! Когато прегръщах и целувах Аширали, в този момент аз си мислех за Джайнак, за Маселбек, за Касим, за Суванкул — никой от тях не се върна. Прости ми, Победо…

Вървяхме мълком. Алиман току изхлипваше, тежко, дълбоко въздишаше, сякаш не й достигаше въздух. Лицето й бе помръкнало, тя гледаше само в краката си, обронила глава, и напрегнато си мислеше нещо. Досещах се: мрачни мисли я бяха налегнали. Да, Алиман много страдаше. Четях това по лицето й, по горестния й поглед, по прехапаната устна. Знаех за какво си мисли и й казвах негласно: „Е, снахице, истина е, ще трябва да се разделим. Сега ти окончателно погреба Касим. Какво да се прави? Не можеш да умреш заедно с него, пък няма цял живот сама да кукуваш. Край. Ти ще си отидеш. Нищо не може да се върне — ще си отидеш, разбира се. Но аз не ти се сърдя. Не по своя воля и не от прищявка го правиш. Съдба. Ех, съдба, съдба… Да знаеш само, Алиман, колко тежко ще ми бъде да се разделя с теб. Живеехме си като майка и щерка. Отидеш ли си, ще те благословя като свое дете, ще се моля за твоето щастие. Животът е пред теб, млада си, красива си, ще си намериш някого. Важното е да ти се случи добър човек. Но ще бъде ли той за теб това, което беше Касим? Кой знае. А и аз с нищо не мога да ти помогна. Сал една молба имам: като ме напуснеш, спомняй си за мен, па макар и рядко. Никого си нямам, освен теб. Оставам съвсем сама в къщи, сама на тоя свят. Страшно ми е да си го помисля. И нямам си утеха на стари години, не успя да ми родиш внук. За теб така е може би по-добре. Ти мен не гледай. Не затривай младостта си заради мен, старата. Аз съм изживяла своето. Време е ти да живееш. Решиш ли, кажи. Свободна си да си отидеш, когато поискаш. Ще си отидеш със спокойна съвест. А аз ще те помня, ще те обичам и ще съм ти благодарна…“

Вървях и си мислех това, канех се да изрека тия думи. А Алиман знаела какво ме тревожи. Когато хората си живеят сговорно, те се разбират от половин дума, от половин намек. И все пак тя ми каза не това, което очаквах.

Вървяхме по недостроената улица. И за беда погледнах някогашния строеж на Алиман и Касим: на двора всичко беше както преди пет години — на сива грамада лежаха надокараните камъни, а тухлите отдавна се бяха превърнали в куп парчетии. Откак бе почнала войната, недостроената улица съвсем заглъхна. Всяко лято местата се покриваха с репей и лобода. Стените се бяха слегнали, порутили и дори в къщите растяха трънаци, надничаха през зейналите прозорци. До късна есен тук пасяха само телета, вързани за колове, и тъжно се обаждаха папуняци. Тия качулати птици обичат запустелите като гробища места. И сега те бяха накацали по руините като върху гробове, наслаждаваха се на спокойната пролетна топлинка и тихичко и унило се обаждаха.

„Божичко! — учудих се аз на тая пустота. — Къде ли останаха хората, които искаха да живеят тук, да се вие дим над огнищата им? И моят клет Касим не можа да си построи тук своя първи дом!“ Пусто и горестно стана на душата ми. А Алиман, прихванала ме за ръка, жалостиво се усмихна.

— Е, мамо — каза тя, — какво така оклюма? Или съвсем загуби вяра в живота? Не бива, мамо, разбирам, тежко ти е. Но ти си ми силна. Ти си ми… — Тя се запъна, канеше се да каже нещо, но размисли и виновно се усмихна. — Ти си ми просто добра. Хайде, мамо да поседнем, да си поговорим.

„Ето, сега ще ми каже, ще ми каже, че си отива“ — помислих си. Като гореща вълна ме обля жалост към себе си и към нея и отговорих, стараейки се да овладея треперещия си глас:

— Бива, да поседнем да си поговорим.

Поседнахме на една могилка на края на пътя. Да, седнахме ние с нея — снаха и свекърва, за да решим своята съдба, да решим как ще я караме нататък. Алиман сведе очи, въздъхна и рече:

— Е, мамо, проклетата война свърши. И ти навярно се чудиш как ще живеем занапред. — Тя замълча и аз мълчах. Алиман вдигна глава и сериозно и открито ме погледна. — Не скърби, мамо — тъжно се усмихна тя. — Мислиш ли, че от щастието ни не е останало нищичко, дори трошица? Не може от четирима да не се върне ни един. Не, почакай, мамо, не ме прекъсвай, чуй ме. Честно ти казвам, не да те утешавам и залъгвам. Повярвай ми, мамо, сърцето ми подсказва. Джайнак ще се върне. Изчезнал безследно — това значи, че е жив. Нали никой не го е видял убит. Може да е бил в плен или да се е крил при партизаните по горите, а сега изведнъж да си дойде. Или е тежко ранен и не може да се обади. Всичко е възможно. Ще видиш, ще се върне, като гръм от ясно небе ще ни дойде. Нека почакаме, мамо, да не го погребваме приживе. Имало е случаи — та и ти си чувала — живи са се връщали не само безследно изчезнали, ами и такива, за които е било получено черно известие. В съседния аил например и още някъде у казахите в Жълтата долина вече оплаквали, помени правили, а мъртвите се оказали живи, върнали се. А аз вярвам, сигурна съм, че наш Джайнак скоро ще се върне. Не е възможно от четирима да не се върне никой. Да почакаме, мамо, толкова сме чакали, да не бързаме. А за мен не се тревожи: по-рано ти бях снаха, сега съм ти наместо син, наместо всичките ти синове.

Алиман млъкна и ние още дълго седяхме, без да говорим. Беше към средата на май. Високо-високо над нас се събираха облаци и сякаш се наливаха с черен дим. Прогърмяваше. Полъхваше на дъжд. Там далече се изливаше светъл порой. Изливаше се на буйни потоци, блестеше на слънцето и с невидими широки крачки бродеше по земята: ту навлизаше в планината, ту се спускаше в ниското, ту отново се вдигаше към върховете, ту слизаше в степта. Гледах натам и не откъсвах поглед. Далечният дъждовен вятър облъхваше пламналото ми лице. Нищо не казвах на Алиман. Моите думи за нея бяха там: щедри и светли като далечния светъл порой.

Да, ще валят дъждове, ще зреят жита, ще живее народът — и аз ще живея с него. Така си мислех не защото Алиман ме съжали, не защото от милосърдие ми каза, че няма да ме остави сама. Не, аз се радвах на друго. Кой казва, че войната правела хората жестоки, алчни, подли и дребнави? Не, война, и четиридесет години да тъпчеш хората с ботуша си, да ги убиваш, ограбваш, опожаряваш и опустошаваш — не можеш преви човека, не можеш да го смачкаш, да го покориш.

А моята Алиман беше човек! Заради кого крепеше тя в себе си вярата, че Джайнак, скочил с парашут във вражеския лагер и безследно изчезнал още същата нощ, е непременно жив и непременно ще се върне? Заради кого тя убеждаваше себе си, че светът не е чак толкова несправедлив, колкото на нас ни се струва? И не посмях да разруша тази вяра, не посмях да смутя нейните надежди в доброто и дори й повярвах. Ами ако наистина Джайнак е жив? Значи, нищо чудно един ден да се върне. Повярвах й като дете. Исках го. И вече бях почнала да си мечтая за този ден, когато Алиман наруши мълчанието. Тя първа се сети, че градината е останала недоорана.

— Мамо, плугът ни чака. Да побързаме! Земята ще изпръхне — подканяше тя.

Изтичахме в градината. Воловете отдавна бяха излезли на тревата и пасяха, повлекли плуга подире си. Алиман ги върна, заби плуга в браздата и продължихме да орем. Чудно нещо, колко малко му трябва на човек! Понякога само една добра дума може да го възкреси. Така стана и с Алиман. Или на мен само ми се струваше? Но тя изведнъж се преобрази, стана предишната Алиман. Цяла грейна, всяка нейна дума, всяка усмивка и движение — всичко беше както някога. Хвърли на браздата късичкия си бешмет, запретна поли, засука ръкави, дръпна забрадката си назад и пъргаво подкара воловете!

— Ей, Белчо, дий, дий! Е, Късоопашатко, дий, дий — подвикваше им тя и ги пошибваше звучно с дългия камшик.

Алиман искаше да ме поразсее, за да мога да работя, да живея. Затова се държеше така в този паметен ден. Без да спира, се обръщаше и засмяно ми казваше:

— Мамо, не натискай толкова, камънакът ще излезе отгоре. Пази си силите!

Оставаха ни още две бразди, но дъждът ни превари. Беше звънлив, весел, проливен дъжд. Отначало само понамокри гърбовете на воловете с първите си едри капки, позамисли се и се впусна в танц с всичките си струи, разигра се, сякаш заръкопляска, за миг целият аил се раздвижи. Разкудкудякаха се, разпериха криле кокошките и побягнаха с пиленцата. Жените прибираха прането от простора и също бързаха към къщи. На улицата изскачаха дечурлига и кучета, надбягваха се в тая дъждовна бъркотия. Малчуганите пееха песенчица:

Дъждец, чакай ме, поспри,

редом двама да вървим.

— Ще ни намокри! Да се спрем, да изчакаме! — казах на Алиман.

Тя заклати глава:

— Нищо, мамо, няма да се стопим! — и като малко момиченце се разсмя от гъделичкащия я дъжд, подкара по-бързо воловете.

Нейната веселост ме зарази. Любувах й се и си шепнех: „Ясна моя, дъждовна! Колко щастлива можеше да бъдеш!… Ех, живот, живот…“ Едва сега разбирам, че е правила всичко това заради мен. Много е искала да забравя войната, мъката, да погледна живота с по-весели очи. Алиман подлагаше ръце и лице на дъждовните струи и ми казваше:

— Мамо, гледай какъв дъжд! Виж само какъв светъл дъжд! Годината ще бъде плодородна! Хайде, дъжд, изливай се, поливай по-щедро, хайде, хайде! — и шибаше с камшик дъждовните струи и гърбовете на двата вола.

Смееше се тя и навярно не знаеше колко е красива под дъжда, цялата мокра, тъничка, с твърди гърди и силни бедра, с грейнали от щастие очи и с пламнали румени бузи. Бъди трижди проклета, война!

Когато дъждът попрестана и отиде другаде да лудува, Алиман се умълча. Със съжаление гледаше подир отминаващите облаци, вслушваше се в заглъхващия отвъд реката шум, може би си мислеше, че и дъждът не е вечен, че и той бързо си отива. Тъжно въздъхна. Дали си беше спомнила за Касим, или имаше и нещо друго, но като ме погледна, отново се усмихна.

— Тъкмо време за царевицата! — каза тя и побягна към дома.

Алиман донесе в една кофичка накисната царевица. Загреба пълна шепа набъбнали едри зърна.

— Мамо — рече ми тя. — Нека Джайнак си дойде, когато станат млечните кочани. — И пръсна по градината първите зърна.

Никога няма да забравя този ден. Като току-що роден младенец надникна из облаците окъпаното от дъжда ясно слънце. Алиман вървеше боса по тъмните влажни бразди, усмихваше се, през крачка хвърляше шепа семе. Тя сееше не просто зърна, а зърната на надеждата, на доброто, на очакването.

— Ще видиш, мамо — казваше тя тогава, — ще се сбъднат думите ми. Аз сама ще изпека на Джайнак млечни кочани в гореща пепел. Помниш ли, той винаги се разправяше с мен за тях? Веднъж грабна от пепелта гореща царевица, пъхна я в пазвата си и побягна. А кочанът му опари корема. Заподскача като ужилен. Цяла кофа вода изля отгоре си. А аз, вместо да му помогна, превивам се от смях и му додявам: „Така ти се пада! Така ти се пада!“ Помниш ли мамо? — смееше се тя, сетила се за тази весела случка. И за това й благодаря…