Включено в книгата
Оригинално заглавие
Материнское поле, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

2

Доста смътно си спомням: като мъничка по жътва ме водеха тук за ръка и ме оставяха на сянка, край снопите. Даваха ми парче хляб да не плача. А сетне, като поотраснах, тичах тук да вардя посевите. Напролет през тия места прекарвах добитъка към планината. Тогава бях палаво, чорлаво момиченце. Лудешко, безгрижно време — детство! Помня, откъм Жълтата долина се изкачваха пастири. Върволици стада бързаха към свежата трева, към прохладните планини. Като си помисля само колко щура съм била тогава. Табуните се носеха като лавини откъм степта, оставиш ли се — за миг ще те стъпчат, километри подире им във въздуха висеше прахоляк, а аз се криех в пшеницата и изведнъж изскачах като зверче, плашех ги. Конете се люшваха настрани, а конярите ме погваха:

— Ей, рошло, мисли му!

Но аз се отскубвах и хуквах по аръците.

Дни наред оттук минаваха огромни стада поръждавели овце, дебелите им опашки се кандилкаха в прахта, като градушка потропваха копитцата им. Изпечени от слънцето, прегракнали овчари караха стадата. Подир тях идваха чардите на богатите аили, с кервани от камили, с мехове кумис, привързани за седлата. Моми и млади невести, целите в коприна, се поклащаха върху буйни коне раванлии, пееха песни за зелени ливади и бистри реки. Не можех да им се нагледам и забравила всичко друго, дълго тичах подире им. „Ех, де да можех и аз някога да си имам такава красива рокля и забрадка-пискюллия!“ — мечтаех си аз и ги гледах, дорде се скрият от погледа ми. Какво бях аз тогава? Босонога дъщеря на ратай. Заради дългове дядо цял живот си бе останал орач, тъй си и тръгна в нашия род. И макар че никога не можах да сложа свилена рокля, израснах лична мома. Обичах да гледам сянката си. Вървя и се поглеждам, като пред огледало се любувам на себе си… Хубавелка бях, бога ми. Седемнадесетата карах, кога по жътва срещнах Суванкул. Нея година беше дошъл откъм Горни Талас, главил се бе за ратаи. И сега — притворя ли очи, виждам го тъкмо такъв, какъвто беше тогава. Още съвсем млад, деветнадесетгодишен… Ходеше без риза, метнал на голи рамене овехтял бешмет. Черен от загара, сякаш окаден; скулите му лъщяха като потъмнял бакър; изглеждаше слаб, нежен, но гърдите му бяха яки, ръцете като желязо. Пък и какъв работник беше, рядко биват такива. Жънеше пшеницата леко, чисто — чуваш само сърп да звънти наблизо и подкосени класове да падат. Има такива хора — драго ти е да ги гледаш как работят. Та и Суванкул беше от тях! Уж минавах за чевръста жътварка, а все изоставах от него. Понякога Суванкул ме оставяше далеко след себе си, подир време се поогледа, па се върне да ми помогне. Аз се засягах и сърдито го пъдех:

— Теб пък кой те е молил? Я го виж ти! Остави, сама ще смогна!

Но той не се обиждаше, усмихваше се и неговата си знае. А аз, глупачката, защо ли съм се сърдела тогава?

Винаги първи излизахме на работа. Зората едва се сипва, всичко още спи, а ние вече сме тръгнали на жътва. Суванкул винаги ме чакаше извън аила, на нашата пътечка.

— Идеш ли? — питаше той.

— Мислех, че отдавна си отишъл — все тъй му отвръщах, макар да знаех, че без мен никъде няма да отиде.

И тръгвахме заедно.

А зората пламваше, позлатяваше първи най-високите планински върхове и вятърът откъм степта струеше срещу ни като бистросиня река. Тия летни утрини бяха зората на нашата любов. Когато вървяхме двама, целият свят се преобразяваше като в приказка. И полето — сивото, изпотъпкано, преорано поле, беше най-красивото на света. Заедно с нас посрещаше зората и ранобудната чучулига. Тя се стрелваше нависоко, увисваше в небето като точка, биеше криле, пърхаше като човешко сърце и песните й преливаха от волно щастие…

— Я виж, нашата чучулига запя! — казваше Суванкул.

Ех, че хубаво, имахме си дори и наша чучулига.

Ами лунната нощ? Може би никога няма да има повече такава нощ. Нея вечер бяхме останали със Суванкул да работим на месечина. Когато огромната чиста луна се вдигна ей над оня мрачен хребет, всички звезди в небето отведнъж отвориха очи. Стори ми се, че виждат мен и Суванкул. Бяхме легнали в края на синора върху бешмета на Суванкул, за възглаве ни служеше изхвърлената пръст край канала — най-меката ни възглавница. Това беше нашата първа нощ. От този ден цял живот заедно… Отрудената, тежка като чугун ръка на Суванкул нежно галеше моето лице, челото ми, а аз и през дланта му усещах как буйно и радостно бие неговото сърце. Прошепнах му:

— Как мислиш, Суван, ще бъдем ли щастливи?

И той отвърна:

— Ако земята и водата бъдат поделени поравно на всички, ако и ние си имаме своя земя, ако и ние орем, сеем, вършеем свое жито — това ще е нашето щастие. Повече щастие не е нужно на човек, Толгон. Щастието на селянина е да пожъне онова, що е посял.

Кой знае защо, много ми харесаха неговите думи, стана ми едно мило-мило. Прегърнах го силно и дълго целувах обруленото му от вятъра пламнало лице. После се изкъпахме в аръка, пръскахме се, смяхме се. Водата беше студена, искряща, дъхаше на планински вятър. И пак лежахме, уловени за ръце, смълчани, гледахме звездите по небето. Толкова много звезди имаше онази нощ.

И земята през оная синя светла нощ беше щастлива заедно с нас. Земята също се наслаждаваше на хладовината и на тишината. Над цялата степ царуваше един покой на съпричастие. В канала бълбукаше вода. Меденият дъх на комунигата ни омайваше. Тъкмо беше в силата си. От време на време отнейде повяваше горещият пелинов дъх на суховея и тогава класовете по синорите се полюшваха и нечуто си шушнеха. Може би само веднъж бива такава нощ. В полунощ, когато всичко спеше дълбоко, погледнах небето и видях Кумовата слама — Млечният път като широка сребриста лента прекосяваше сред звездите целия небосвод. Спомних си думите на Суванкул и си рекох — ето на, може пък наистина тази нощ да е минал по небето някой могъщ, добър селяк с огромен наръч класове и да е разпилял подире си плява и зърно. И изведнъж си представих, че ако някога се сбъднат мечтите ни, и моят Суванкул ще понесе така от хармана първия наръч слама от овършаното зърно. И това ще бъде първият наръч на нашето собствено жито. И тръгне ли той с нашата слама в ръце, подире му ще остане точно такава пътечка от разпиляна плява. Така си мечтаех аз, звездите мечтаеха с мен и изведнъж много ми се прииска всичко това да се сбъдне и тогава за първи път се обърнах към майката-земя с човешка реч. Казах й: „Земьо, ти носиш всички ни на гръдта си; ако не ни дариш щастие, защо си земя и защо се раждаме на този свят? Ние сме твои чада, земьо, дай ни щастие, направи ни щастливи!“ Такива думи й рекох оная нощ.

А на заранта се събудих, гледам — няма го Суванкул до мен. Кога е станал, не зная — трябва да е било много рано. По цялото стърнище наоколо лежаха нови снопи пшеница. Стана ми обидно — как хубаво бих поработила рамо до рамо с него на ранина…

— Суванкул, защо не ме събуди? — викнах му аз.

Дочул гласа ми, той се обърна; няма да го забравя какъв беше оная сутрин — гол до кръста, черните му силни рамене лъщяха от пот. Стоеше и така радостно и учудено ме гледаше, като да не ме познаваше, сетне изтри с длан лице и усмихнат каза:

— Исках да си поспиш.

— Ами ти? — питам.

— Че аз сега за двамина работя — отвръща.

Тогава май много се обидих, едва не се разплаках, ако и да беше хубаво-хубаво на душата ми.

— Къде останаха вчерашните ти приказки? — укорих го аз. — Уж казваше, че във всичко ще бъдем равни, като един човек.

Суванкул хвърли сърпа, дотича, сграбчи ме, вдигна ме на ръце и като ме целуваше, казваше:

— От днес нататък винаги ще бъдем като един човек. Чучулиго ти моя, скъпа, мила!…

Носеше ме на ръце, говореше ми още нещо, наричаше ме чучулига, измисляше ми разни други смешни имена, а аз, обгърнала шията му, заливах се от смях, размахвах крака, беше ми весело — ако и да викат само на малките деца чучулига, колко хубаво ми беше да чувам тия думи!

А слънцето вече изгряваше, надничаше иззад планината. Суванкул ме пусна, прегърна ме и викна към слънцето:

— Хей, слънце, гледай, това е моята жена! Виж само каква ми е тя! Плащай, задето я гледаш, с лъчите, със светлината си плащай!

На сериозно ли, на шега ли го каза — не зная, но аз изведнъж се разплаках. Ей тъй, просто не издържах от тая бликаща, преливаща в гърдите ми радост…

И сега, глупачката, спомня ли си това, кой знае защо — плача. Но онези сълзи бяха други, те идват на човек само веднъж в живота. А нима животът ни не се подреди така, както си мечтаехме? Подреди се. Аз и Суванкул със собствени ръце редихме живота си, трудехме се зиме, лете — не оставяхме мотиката. Много пот проляхме. Много труд хвърлихме. Времената се измениха — дом си построихме, добитък завъдихме. С една дума — заживяхме като хората. А най-хубавото беше, че ни се родиха трима сина, един от друг по-хубави. Сега понякога такава мъка ме души и такива едни щури мисли ми идат в главата: защо ли съм ги раждала като овца през година — година и половина, ами не като хората през три-четири години — може би всичко това тогава не би се случило. А може би по-добре хич да не бях ги раждала. Деца мои, от мъка, от болка говоря така. Нали съм майка, майка…

Спомням си как всички те дойдоха тук за първи път. Беше в деня, когато Суванкул докара първия трактор. Цялата есен и зимата Суванкул ходи в Заречие, оттатък реката, на курсове за трактористи. Тогава още не знаехме що значи трактор. И когато Суванкул се заседяваше там до късно през нощта — не беше близо, — ставаше ми и жал, и обидно за него.

— Защо си се захванал за тая работа? Лошо ли ти беше като бригадир… — упреквах го аз.

А той както винаги кротко се усмихваше:

— Е, стига де, Толгон. Почакай да дойде пролетта, тогава приказвай. Потрай мъничко…

Не го казвах с лошо сърце — трудно ми идеше сама в къщи около децата, пък и на работа в колхоза ходех. Ала бързо ми минаваше: гледам го, връща се премръзнал, гладен, на туй отгоре го карам да се оправдава — и ми стане някак съвестно.

— Добре, добре, ела се сгрей, яденето отдавна е изстинало — мънках като за прошка.

Дълбоко в душата си чувствувах, че това за Суванкул не беше залъгалка. Тогава в аила не се намери грамотен човек за курсовете, Суванкул сам пожела. „Аз — каже — ще ида и на писмо и четмо ще се изуча, освободете ме от бригадирството.“

Пожела той, ама сетне много зор видя. Като се сетя сега какво време беше — децата учеха бащите. Касим и Маселбек вече ходеха на училище, те бяха учителите. Понякога вечер у нас ставаше истинско школо. Тогава маси нямаше. Легнал на пода, Суванкул изписваше буквите в тетрадката, а синовете, и тримата, връз него и го учат: „Ти — казват, — татко, дръж молива по-изправен, па внимавай, изкриви реда, че и ръката ти трепери, виж, ей тъй пиши, а тетрадката се държи ей така.“ Или пък изведнъж ще почнат да спорят и всеки доказва, че той по̀ знае. Да беше за друго, баща им би ги смъмрил, а тогава ги слушаше с уважение като истински учители. Дорде напише една дума, измъчи се: пот като град се лее от лицето му, сякаш не букви е писал, а е бил хранач на вършачката. Гледам ги, накачулили се всинца над тетрадката или буквара и баят нещо, а мен смях ме напушва:

— Деца, я оставете баща си на мира. Да не сте решили ходжа да го правите? А ти, Суванкул, не носи две дини под една мишница, или ходжа, или тракторист — избирай.

Суванкул се сърдеше. Не ме поглежда, само поклати глава и тежко въздъхне:

— Ей, че си, каква работа е само това, а ти на шега го обръщаш.

С една дума — и смях, и мъка. Ала както и да е, Суванкул постигна своето.

Един ден рано напролет — снегът току-що се бе стопил и времето се задържа хубаво — отвъд аила нещо забумтя, забуча. По улиците като фурия прелетя табун коне. Изхвръкнах от къщи. Откъм градините напредваше тракторът. Черен, железен, целият в пушек. Той бързо приближаваше, а към него се стичаше народ от всички краища на аила. Кой на кон, кой пеш, вдигат глъчка, блъскат се като на пазар. И аз хукнах със съседите. И първото нещо, което видях, бяха синовете ми. И тримата стояха на трактора до баща си, уловени здраво един за друг. Момчетията им свиркаха, подхвърляха шапките си, а те, къде ти, горди-горди, като да са някакви герои и лицата им грейнали. Виж защо, калпазаните недни, заранта рано-рано хукнаха към реката, бащиния си трактор отишли да срещат, а на мен нищо не казаха: страхували са се, че няма да ги пусна. И аз наистина се изплаших за децата — ами ако стане нещо? — па им викнах:

— Касим, Маселбек, Джайнак, ще ви науча аз! Веднага слизайте! — Ала от грохота на мотора сама не чух гласа си.

А Суванкул ме разбра, усмихна се и ми кимна — я не се бой, нищо няма да се случи. Седеше горд зад кормилото, щастлив и сякаш подмладен. Пък той наистина тогава си беше млад черномустакат джигит. И в оня миг сякаш за първи път видях колко приличат синовете ми на баща си. Човек можеше да ги вземе за четирима братя. Особено по-големите — Касим и Маселбек — досущ на баща си, едни такива жилави, със силни изпечени скули като тъмен бакър. А най-малкият ми — Джайнак — повече приличаше на мен — лицето му бяло, а очите черни, ласкави.

Без да спира, тракторът излезе на края на аила и ние вкупом се юрнахме подире му. Интересно ни беше: как ли ще оре? И когато трите огромни лемежа се врязаха в земната твърд и започнаха да отмятат тежките като гриви на жребци пластове, всички започнаха да ликуват, дадоха воля на гласовете си и вкупом тръгнаха в надпревара по браздата, като шибаха заморените пръхтящи коне. Не зная защо тогава се отделих от другите, защо изостанах от хората, изведнъж се видях сам-сама, тъй си и останах, не можех се помръдна. Тракторът все повече се отдалечаваше, а аз стоях отмаляла и гледах подире му. Но в този миг нямаше по-щастлив човек от мен на света! И не знаех на кое повече да се радвам: на това ли, че Суванкул докара в аила първия трактор, или че този ден видях колко са порасли децата ни и колко приличат на баща си. Гледах подире им, плачех и шепнех: „Дано винаги, синове мои, бъдете рамо до рамо с баща си! Станете хора като него, повече нищо не искам!…“

Това беше най-щастливото време на моето майчинство. И работата ми идеше отръки, винаги съм обичала да работя. Щом човек е здрав, щом има ръце и крака — какво по-хубаво от работата? Времето си вървеше, синовете някак незабелязано, дружно се изтърсиха, като кипариси-акрани. Всеки сам избра своя път. Касим пое бащиния си — стана тракторист, а сетне се изучи за комбайнер. Едно лято ходи на курсове в колхоза Каинди, отвъд реката, досам планината. А подир година се върна комбайнер в нашия аил.

За майката всички деца са еднакви, еднакво ги носи под сърцето си, въпреки това аз като че ли най-много обичах Маселбек, гордеех се с него. Може би защото не беше при мен и тъгувах. Като птиче, на което рано са покарали крилца, той пръв излетя от гнездото, рано напусна дома. От малък се учеше добре, все книги четеше — за ядене не се сещаше, книги му дай. Завърши училище и веднага замина в града да учи, беше решил да става учител.

А най-малкият — Джайнак — излезе хубавеляк, напет. Едно му беше лошото: не се свърташе в къщи. Бяха го избрали за комсомолски секретар в колхоза, вечно имаше я събрания, я кръжоци, я стенвестници, я нещо друго. Гледам, по цели нощи се губи, па ме хване яд.

— Чувай, хубостнико, я си вземи хармониката и възглавката, па върви живей в канцеларията на колхоза — току му река. — Тебе ти е все едно къде ще живееш. Не ти трябва ни дом, ни майка, ни баща.

А Суванкул беше на негова страна. Почака да си кажа каквото имам, па уж между другото рече:

— Не се ядосвай, майко. Нека се научи да живее с хората. Ако скиташе ей тъй, без работа, сам щях да му опаля врата.

По това време Суванкул се беше върнал отново на старата си бригадирска работа. Младежта яхна тракторите.

А най-важното, че наскоро се ожени Касим, първата снаха прекрачи нашия праг. Не съм питала какво е имало помежду им, изглежда, са се харесали през лятото, когато Касим беше на курсове в Заречие. Доведе я от Каинди. Алиман беше младичка мургава планинка. Отпърво се зарадвах, че ни се е паднала добра и пъргава снаха, хубавелка. А в скоро време я и обикнах, легна ми на сърце. Може би защото винаги тайничко съм си мечтала за дъщеря, искало ми се е да си имам момиче. Но не само за това, тя просто беше умница, работлива, чиста една такава, като стъкло. И я обикнах като своя. Много снахи и свекърви не се разбират, но аз имах късмет — такава снаха е цяло щастие. И то щастие истинско, неподправено, такова, каквото го разбирам аз; то не се излива върху ти като порой в летен ден, а идва незабелязано — зависи от това как се отнася човек към живота, към околните, натрупва се зрънце по зрънце, частица по частица, едното допълва другото и се получава онова, което ние наричаме щастие.

В годината, когато Алиман дойде, имахме незапомнено дотогава лято. Житата узряха рано. И реката започна да приижда рано. Няколко дни преди жътвата в планините се изляха проливни дъждове. И отдалеч се виждаше как там, по върховете, снегът се топи като захар. И забушува в коритото побеснялата вода, понесе се цяла в жълта пяна и сапунени парцали, влачеше от планината огромни ели, изтръгнати от корен, правеше ги на трески по праговете. Най-страшно беше първата нощ, до разсъмване тътна и стена реката под стръмния бряг. А на заранта гледаме — от старите островчета и следа няма, водата ги отнесла.

А беше горещо. Пшеницата растеше равна, отдолу се зеленееше, а върховете й се наливаха с жълто. През онова лято не се виждаше краят на зреещите нивя, житата в степта преливаха, стигаха до хоризонта. Жътвата още не беше започнала, но ние предварително бяхме ожънали на ръка по краищата, та да могат да минат комбайните. Аз и Алиман работехме една до друга, та някои жени ме гълчаха:

— Да си беше седяла в къщи кефа си да гледаш, а не да се надработваш със снаха си. Имай уважение към себе си.

Пък аз мислех иначе. Какво уважение е това да седиш в къщи… Че мен няма да ме свърти там, аз обичам жътвата.

Така работехме с Алиман рамо до рамо. И тогава забелязах нещо, което никога не ще забравя. На края на нивата сред класовете по това време цъфтеше дива ружа. Цялата беше в едри бели и розови цветове и падаше под сърпа заедно с пшеницата. Гледам, наша Алиман набра букет ружи и скришом от мен ги понесе някъде. Поглеждам я, без да ме забележи, и си мисля: какво ще прави с цветята? Дотича тя до комбайна, остави букетчето на стъпенката и мълчаливо побягна назад. Комбайнът беше готов за работа, всеки ден чакахме да започне жътвата. Край него нямаше никого, Касим беше отишъл някъде.

Направих се, че нищо не съм забелязала, да не се посвени — още се срамуваше, но дълбоко в душата си много се зарадвах: обича го, значи. Хубаво е това, благодаря ти, снахице, от сърце ти благодаря, Алиман. И сега я виждам каквато беше в оня час. С червена забрадка, бяла рокля и голям букет ружи, румена една и очите й светят — от радост, от закачливост. Ех, младост! Алиман, снахице моя ненагледна! Като дете обичаше цветята. Напролет снегът още не се вдигнал, всичко в преспи, а тя носи от степта първите кокичета… Ех, Алиман!

На следната заран започна жътвата. Първият ден на тая усилна работа винаги беше празник, навъсен човек никога не съм виждала през този ден. Никой не обявява този празник, но той е жив в самите хора, долавя се в походката им, в гласа, в очите им… Живее дори в подрънкването на бричките и в лудешкия бяг на ситите коне. Правичката да си кажа, тоя ден никой не работи като хората, непрекъснато се подемат игри, закачки. И онова утро както винаги беше изпълнено с шум и оживление. Закачливи гласове се провикваха от единия край до другия. Ала най-весело беше при нас, жътварките, дето жънехме със сърпове — цял рояк моми и млади невести. Буен народ. Точно в разгара на закачките за беда мина Касим, яхнал велосипеда си, награда от МТС. Лудетините му препречиха пътя.

— Я слез от колелото, комбайнере. Защо не поздравиш жътварките, работата ти порасна, а? Хайде, поклони им се, поклони се на жена си!

Притиснаха Касим от вси страни, накараха го да се поклони доземи на Алиман, прошка да моли. И той — хъка-мъка:

— Простете, мили жътварки, сбърках. От днес нататък от километри ще ви свалям капа.

Но Касим не се отърва само с това.

— Сега — казват — повози ни малко, да се поразвеем като градските кокони.

И се юрнаха към велосипеда, едни се качваха, другите тичаха отзад, превиваха се от смях. Поне мирно да седяха върху колелото, а те се въртят, пищят.

От смях Касим едва се крепи.

— Е, хайде, стига вече, пуснете ме, дяволици недни! — моли ги той.

А те не, та не, повози една, друга се лепне. И Касим взе, че се разсърди наистина:

— Абе какво ви става, пощуряхте ли! Я росата откога се е вдигнала, аз комбайна трябва да изкарвам, а вие! На работа ли сте излезли или на задявка? Махайте се!

Ама че смях падна тоя ден! Пък и небето беше едно — чисто, синьо и слънцето така ярко светеше!

Хванахме се на работа, заиграха сърповете, слънцето напече яко, по цялата степ зацвърчаха цикадите. Когато човек е отвикнал от една работа, винаги е тежка, докато тя наново не го увлече, но мен целия ден не ме напускаше сутрешното настроение. Душата ми беше отворена, светла, струваше ми се, че всичко, що виждат очите ми, всичко, що чувам и сещам, е създадено за мен, за мое щастие и прелива от необикновена хубост и радост. Драго ми беше да гледам как някой препуска, гмуркайки се във високите вълни на пшеницата, може пък този някой да е Суванкул? Драго ми беше да чувам звъна на сърповете, шумоленето на лягащата пшеница, приказките и смеха на хората. Мило ми беше, когато наблизо минаваше комбайнът на Касим и заглушаваше всичко останало. Касим стоеше до кормилото, току подлагаше шепи под тъмната струя зърно, падащо в бункера, и като поднасяше зърното към лицето си, вдишваше аромата му. Сякаш аз самата вдъхвах този топъл, още млечен мирис на зряла пшеница, от който ти се замайва главата. А когато комбайнът спря срещу нас, Касим викна и гласът му долетя сякаш от връх планината:

— Ей, шефе, побързай, не се бави!

А Алиман грабна ръкатката с айрана.

— Ще изтичам — каза тя, — ще му занеса да си пийне!

И се втурна към комбайна. Тичаше тя по новото, проточило се след машината стърнище, стройна, млада, с червена забрадка и бяла рокля и сякаш в ръцете си държеше не ръкатка, а песента на любеща жена. Всичко в нея говореше за любов. И аз някак неволно си помислих: „Да можеше и Суванкул да си пийне айранец“ — огледах се, но къде ти. Със започването на усилната жътва не можеш видя бригадира, цял ден не се отлепва от седлото, препуска от единия край до другия, затънал до гуша в работа.

Надвечер в полския ни стан беше готов вече хлябът от новата пшеница. Приготвяха това брашно по-отрано — овършаваха снопите, които бяхме жънали със сърп седмица преди това. Много пъти през живота си съм яла от първия хляб на новото жито и всеки път, щом поднеса към устата си първия залък, струва ми се, че извършвам свещен обред. Този хляб — по-черен, клисав, изпечен сякаш от рядко тесто, по възсладкия си вкус и необикновен аромат не може да се сравни с нищо: дъха на слънце, на прясна слама и дим.

Когато изгладнелите жътварки дойдоха в стана и се разположиха на тревата край аръка, слънцето вече захождаше. То пламтеше в пшеницата в края на нивата. Вечерта обещаваше да бъде ясна и дълга. Събрахме се пред юртата, на тревата. Наистина Суванкул още го нямаше, но трябваше скоро да дойде, а Джайнак както винаги беше изчезнал. Запрашил с батьовия си велосипед да окачва стенвестник в червения кът.

Алиман постла забрадката си на тревата, изсипа ябълки-ранозрейки, донесе топли питки, разля по чашите квас. Касим си изми ръцете в аръка, приседна и бавно разчупи питките.

— Още парят — каза той, — на, мамо, ти първа опитай новия хляб.

Благослових хляба и щом отхапах първия залък, усетих в устата си непознат вкус и мирис. Беше мирис на комбайнерски ръце — прясно зърно, нагрято желязо и бензин. Вземах други парчета — всички те намирисваха на бензин, но никога не бях яла толкова вкусен хляб. Защото това бе хляб на сина ми, моят син го е държал в комбайнерските си ръце. Това беше народен хляб — на онези, които са го работили, които в оня час седяха до сина ми. Свят хляб! Сърцето ми преливаше от гордост за сина ми, но никой не знаеше това. Тогава си помислих, че майчиното щастие е неделимо от щастието на народа, както са неделими стъблото и корените. Съдбата на майката е съдба народна. И сега не ще се отрека от тази своя вяра, колкото и да съм претеглила, колкото и да ме е шибал животът. Народът е жив, затова и аз съм жива…

Онази вечер Суванкул дълго го нямаше, беше зает. Стъмни се. Младите палеха огньове по стръмния бряг на реката, пееха песни. И сред многото гласове аз долавях гласа на моя Джайнак… Той им беше хармонистът, той подемаше песните. Слушах познатия глас на сина си и мислено му казвах: „Пей, синко, докле си млад. Песента пречиства човека, сближава хората. А когато някога чуваш тази песен, ще си спомниш онези, които са я пели заедно с теб в лятната нощ.“ И отново се замислих за децата си — такава е навярно майчината природа. Мислех си — Касим, слава богу, вече е самостоятелен човек. Напролет той и Алиман ще се отделят, започнали бяха да си правят къща, ще си имат свое домакинство. А после и внуци ще ми народят. За Касим не се тревожех: работлив излезе като баща си, спиране нямаше. Кое време е вече, а той още обикаля с комбайна — останало им беше малко да свършат. Тракторът и комбайнът работят на фарове. И Алиман с него. В това усилно време минута да са заедно — и то им стигаше.

Спомних си за Маселбек и ми примъчня. Миналата седмица беше пратил писмо. Пишеше, че тази лятна ваканция няма да може да си дойде. Изпращали го на практика с децата в пионерски лагер някъде край езерото Исък Кул. Е, какво да се прави, щом си е избрал такава работа, значи, присърце му е. Където и да е, важното е да е здрав, казвах си аз.

Суванкул се върна късно. Хапна надве-натри и си тръгнахме за дома. Заранта трябваше да се поошета това-онова по къщи. Помолила бях съседката Айша да се погрижи вечерта за добитъка. Тя, горкичката, често боледуваше. Ден на полето — два в къщи. Женска болест я мореше, кръст я болеше, та затова и с един син остана — Бекташ.

Когато се връщахме у дома, беше паднала нощта. Подухваше ветрец. Лунни лъчи се полюшваха върху класовете. Стремената закачаха метлиците узрял курай и въздухът безшумно се пълнеше с тръпчив, топъл прашец. По мириса се усещаше, че цъфти комунигата. Нещо много познато, преживяно вече, имаше в тази нощ. Сърцето ме приболя. Бях седнала на коня зад Суванкул на една възглавничка. Той винаги ми предлагаше да седна отпред, но аз обичах повече така, да се държа за колана му. И това, че се беше отпуснал уморен на седлото, умълчан — цял ден се беше разкарвал — и това, че от време на време клюмваше глава, а сетне се сепваше и сръгваше коня с токове, — всичко ми беше мило. Гледах приведения му гръб и опряла глава в него, мислех, жал ми беше: „Стареем по малко, Суван. Че как иначе, времето си върви. Но струва ми се, животът ни не отива напразно. Това е най-важното. Пък доскоро бяхме млади. Как бързо отлитат годините. И все пак животът още е интересен. Не, рано ни е да се предаваме. Много работа ни чака още. Иска ми се дълго да живея с теб…“

И аз разкърших плещи, вдигнах глава, погледнах небето и в гърдите ми нещо трепна: както тогава, високо сред ясните звезди Кумовата слама като сребриста лента прекосяваше целия небосвод. И отново ми се стори, че наистина някой току-що е минал оттам с огромен наръч слама от новата жътва и я е разпилял по пътя си. Сякаш горе златисти сламчици осил и плява се раздвижваха от вятъра. Можеше дори да се различат разсипаните с плява зърна. „Боже мой!“ — учудих се в миг и си спомних и първата ни нощ, и нашата любов, и младостта, и онзи могъщ селяк от бляновете ми. Значи, всичко, що бяхме мечтали, се сбъдна! Да, земята и водата станаха наши, ние оряхме, сеехме, вършеехме свое жито — значи, изпълнило се е онова, което мечтаехме през първата нощ. Ние не знаехме, разбира се, че ще дойдат нови времена, че ще настъпи нов живот, а излиза, че заветната мечта на простичкия човек е еднаква с желанието на времето, желанието на доброто и справедливостта. Обзета от тия мисли, аз седях неподвижна и мълчах. Суванкул се обърна и каза:

— Какво, Толгонай, да не си заспала? Уморена си. Нищо, скоро ще си стигнем у дома. И аз съм като претрепан. — Помълча и попита: — Да свърнем по новата улица, а?

— Може — съгласих се аз.

Новата улица се строеше на едно пусто място в края на аила. Всъщност улица още нямаше. Пролетта само парцелираха местата за младите семейства. Тук-таме бяха вдигнати и стени. Касим и Алиман също получиха място там, та ни се искаше пътем да видим какво става. Денем в това усилно време минута не ти остава за своя работа. Касим, Алиман и Джайнак още пролетта бяха насекли кирпичи и ги бяха наредили да съхнат. Изкопаха и основите, а миналата седмица надокараха от реката камък за градеж. Добре, че избързаха, дордето реката не беше придошла. Голяма купчина камъни бяха струпани на двора. Суванкул остана доволен от работата на младите.

— Е, началото вече е сложено. Камъните ще стигнат и ще артисат — рече Суванкул. — Свърши ли жътвата, ще вдигнем стените, ще покрием, а останалото едно по едно ще оправим напролет. До зимата, все едно, няма да успеем. Как мислиш, Толгонай, прав ли съм?

— Прав си — отвърнах, — важното е да се покрие, останалото — лесно. — Сетих се за Джайнак, засмях се. — Наш Джайнак не мирясва, казва, че на събранието решили да кръстят новата улица Комсомолска. А Алиман го взема на подбив: „Ти, казва, Джайнак, като Настрадин ходжа — детето още неродено, ти го кръщаваш. Ожени се първо, построй си къща, улица направи, па тогава й измисляй име.“ А Джайнак пак: „Ти, казва, нищо не разбираш.“

Суванкул поклати глава и се усмихна:

— Вярно, извъди се един припрян. Но името на улицата добре го е измислил. Та нали стопаните са нови, млади хора. Народът расте, с всяка година се умножава. Аилът вече не ни побира, нови улици се раждат. Това е хубаво. Когато улицата се застрои, ще видиш, че синът ти е бил прав…

Когато водехме този разговор, ние и не подозирахме, че това е била най-проклетата нощ…