Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Материнское поле, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2016-2017 г.)
Форматиране и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Чингиз Айтматов

Заглавие: Избрано в два тома. Том първи. Повести

Преводач: Виолета Матева; Недялка Христова; Иванка Васева; Елена Николова-Руж

Година на превод: 1976

Език, от който е преведено: Руски

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1976

Тип: сборник

Националност: Киргизка

Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ Варна

Излязла от печат: ноември 1976 г.

Редактор: Минка Златанова

Художествен редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Радка Пеловска

Рецензент: Иван Цветков

Художник: Петър Тонев

Коректор: Евгения Кръстанова; Величка Герова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2202

История

  1. — Добавяне

5

Някъде далече се водеше бой, лееше се кръв, а нашата битка беше работата. Право ни казваше Касим: колкото и да се трепехме, снегът завари последните кръстци по нивите и на хармана. Тук-таме под снега останаха и картофи, не успяхме да ги изровим. Един след друг мъжете отиваха на фронта. А ние от сутрин до вечер в колхоза, все за войната приказвахме — как е там, що е. И най-чаканият човек стана пощенският раздавач.

Седмица откак проводихме Касим, дойде писмо от Маселбек. В своето първо писмо той пишеше, че заедно с колегите си е призован в армията, но засега са още в града. Молеше ни да не скърбим, че не сме се видели и сбогували — кой да предполага, че така ще се случи, но за това не си заслужава да се жали, важното е да се върнат с победа. Второ писмо изпрати вече от Новосибирск. Пишеше, че учи в командирска школа, беше изпратил и снимка. И досега виси окачена, избледняла е вече. Хубава снимка: военната униформа му прилича, гъстата коса е сресана назад, а очите му са малко тъжни, замислени. Такъв го сънувам и досега… Алиман беше виждала Маселбек само в деня на сватбата си. Тогава бе отскочил за един ден.

— Я виж, мамо, красив момък бил наш Маселбек — казваше тя, като разглеждаше снимката. — Тогава не го видях добре през покривалото, неудобно ми беше, булка, пък да пуля очи, досрамя ме. Ех, да се върне, па да си намери момиче, учено и красиво като него. Нали ще е хубаво така, мамо?

Съгласявах се и започвах сама да си мечтая за тоя ден.

До средата на зимата малко или много на душата ми беше спокойно, получавах писма от синовете и това ми стигаше. Ала тогава взе, че пристигна писмо от Касим, че заминават на фронта. И в душата ми се загнезди страх, сърцето ми се сви. Пък и Суванкул все го викаха във военното окръжие. Всеки ден там: или на комисия, или на проверка, или на повторен преглед. Съсипа се, разкъсваше се между пътуванията до окръжието и бригадирството в колхоза. Кой знае защо, не ми се вярваше да го вземат на фронта: та нали без бригадир колхозът е като без ръце. Ала го взеха. Бях на хармана, доовършавахме завареното от снега жито, когато научих това. Чух, боднах вилата в сламата, залепих лице на студената й дръжка, стоях така с объркани мисли. Какво ще стане, как ще се живее по-нататък? Двамата ми сина са вече на фронта, а сега и мъжът ми заминава…

В това време се върна и Суванкул, мълком слезе от коня, приближи се до мен и каза:

— Да се прибираме, трябва да се стягам.

Бях яхнала коня, а той вървеше до мен, каза, че ще бъде по-удобно да поговорим из пътя за в къщи. Ала разговорът ни не вървеше, повече мълчахме, нещо ни беше задавило, дума не можехме пророни. Така продължавахме — аз на коня, той пешком. Мътносиви облаци застилаха небето. Откъм Жълтата долина ниско-ниско повяваше студен влажен ветрец, кураите свиркаха на буря. Огледах се — полето мрачно и пусто. Без хора, без звуци, без движение — студено и притъмняло.

Вървеше Суванкул, пушеше цигара след цигара. После хвана ръката ми:

— Замръзна ли? — попита ме.

Не отвърнах. Той се канеше да каже нещо, но си замълча. Може би искаше да сподели с мен: „И аз след синовете си отивам. Какво ще стане, писано ли ми е да се върна, или не… Може би днес завинаги ще си речем сбогом. И така да е, какво да се прави, толкоз години живяхме мирно и сговорно. Ако е имало нещо, простено да е. Не зная как ще се обърне съдбата.“ Тези ли думи искаше да ми рече тогава, други ли, не зная, но само ме гледаше в очите и мълчеше, прехапал устни. Изведнъж видях, че тъмните му мустаци са се прошарили. Досега не бях забелязала.

Спомних си как се срещнахме със Суванкул на това поле още съвсем млади, как работехме рамо до рамо двадесет и две години, пот проливахме, деца отгледахме, жито сеехме и жънехме — целият ни живот за миг мина пред очите ми. Никога не съм мислила, не съм допускала, че един ден така ще се разделяме, може би завинаги. Спомних си как лете, в първия ден на жътвата, минавахме нощем на кон по същия път. Видях, че новата улица в края на аила е запусната и недостроена, видях камарата камъни и тухли на парцела на Касим и Алиман, отпуснах се върху гривата на коня и заридах. Дълго плаках. Суванкул мълчеше, търпеливо чакаше, после ми каза:

— Толгон, изплачи наведнъж всичко, що тежи на душата ти, тук сме сами, но пред хората не показвай сълзите си. Ти ще бъдеш вече не само стопанката на дома, не само закрилник на Алиман и Джайнак, ами и бригадирството вместо мен трябва да поемеш. Няма кой друг.

Сълзите ми просто рукнаха:

— За кой дявол ми е твоето бригадирство? Как можеш да говориш тия неща в такъв час? Нищо не ми трябва. Не ща и да чувам!

Но вечерта ме викнаха в канцеларията на колхозното управление. Там бяха новият ни председател — раненият фронтовак Усенбай, Суванкул и неколцина стари аксакали на аила. Усенбай направо ми каза:

— Въпреки всичко, стрино Толгонай, ще се наложи здраво, по мъжки да препашете колана и да яхнете бригадирския кон. Никой по-добре от вас не познава земята, водата и хората в аила. Ние ви вярваме, защото ви вярва най-добрият ни бригадир, когото сега с болка на сърцето изпращаме на фронта. Няма как! От утре се хващайте за работа, стрино Толгонай.

И аксакалите взеха да ми дават съвети. Изобщо склониха ме, съгласих се да стана бригадир. А и как да не се съглася? Нима не разбирах в какво време живеем? Правилно постъпих, пък дори и само затова, че такова беше последното желание на моя Суванкул. Онази нощ той не мигна до заранта, все наставления ми даваше: започни да се стягаш за пролетта, добитъка остави да си почине, ремонтирай плуговете, браните, каруците… Наглеждай семействата с много деца, старците… Това така, другото — иначе… Ех, неспокойни човече, мили мой мъжо, сърдечни приятелю…

А навън до сутринта виелицата не стихна, вятърът пищеше в комина.

И Суванкул изпратихме до шосето. Качи се на бричката на Джайнак с други, възрастни като него мъже и препуснаха във виелицата, изчезнаха в снежната мъгла. Ох, колко беше студено, лют вятър брулеше лицето! Вървях бавно, току се обръщах и изхлипвах, плачех.

От онзи ден, както каза и нашият председател Усенбай, здраво затегнах колана, метнах се на коня и поех задълженията си на бригадир. Тази работа и сега не е от леките, не е за всекиго, а тогава — същинска мъка. Здрави мъже нямахме — само болни и сакати, а и другите работници — жени, момичета, деца, старци. Всичко, що изкарвахме — на фронта. А и стопанството едно: каруците без колела, тегличите — парчетии въжета, хамутите — потрошени, в ковачницата няма въглища. Почнахме да горим бодливите храсти от сухия дол, не оставихме ковашкият огън да угасне. Животът не прилича на предишния, гладът взе да чука по къщята. Но ние вършехме всичко, за да не загине колхозът, опъвахме с все сила. Като се сетя само: заради пуста работа към един с блага дума се обърнеш, другиго нахокаш, а някой път насмалко за косите да се уловим. Какво ли е нямало, какво ли не изпатихме тогава…

Ала и сега доземи се кланям на тоя народ, защото в ония дни не се пръсна, остана сплотен. Тогавашните жени са вече бабички, децата отдавна са станали бащи и майки, те навярно са забравили онези дни, пък аз, като ги видя, винаги си спомням какви бяха тогава. Изправят се пред очите ми — голи и гладни — като в ония години. Как работеха тогава в колхоза, как очакваха победата, как плачеха и как си даваха кураж! Те не знаят, че са извършили безсмъртен подвиг. И колкото и да съм претърпяла, колкото и да са се огъвали плещите ми, никога няма да съжаля, че съм била бригадир. От тъмни зори бях на крак, първо в стопанския двор, после цял ден на коня, ту тук, ту там, ту в степта, ту в планината, до късна нощ в канцеларията — не забелязвах как летят дните. Може би това ме и спаси. И нищо, че понякога от яд, от мъка ме ругаеха, хващаха ме за гушата, зарязваха работата — не им се сърдя. Не, в такива случаи прехвърлях работата на Алиман и Джайнак, нямаше почивка за тях ни деня, ни нощя, но и за това, че съм ги товарела безмилостно, не съжалявам. Да не беше така, тежки мисли и страх щяха да ни затрият — по трима души от семейство бяха на война, можеше ли човек да не мисли? Втори месец вече от Касим нямаше никакъв хабер. Не смеем да се погледнем с Алиман, да отворим дума за онова, което и без друго си беше страшно — за Касим. Приказвахме за едно, за друго, за работата, за нашето стопанство. Същински деца — страхувахме се дори да споменем за него.

Веднъж, беше през зимата, още по тъмно хукнах в ковачницата да помагам. Подковаваха впрегатните коне. Гледам, наш Усенбай — председателят, препуска тръс, а в ръцете му хартишка колкото длан. Телеграма, казва, имате. Дъхът ми секна. Чувам само ударите на чука по наковалнята, а те сякаш се стоварват върху гърдите ми. Лицето ми цвят няма.

— Ама какво, стрино Толгонай! — вика председателят. — Телеграмата е от Маселбек, от Новосибирск. — Че елате де, ето на, не бойте се! — И като се наведе от седлото, подаде ми хартишката. — Веднага — казва — тръгвайте за гарата, синът ви ще мине с влак, моли да отидете да се видите. Наредих да впрегнат бричката, поръчах да вземат сено и овес за конете. Не стойте, ами вървете да се стягате.

Такава радост ме обзе! Засуетих се, защурах се из ковачницата, не зная какво да правя. Ковачите ме отпратиха.

— Сами — викат — ще се оправим, бригадире, заминавай по-скоро на гарата, да не закъснееш.

Хукнах към къщи. В главата ми всичко объркано. Зная само едно: Маселбек моли да отидем на гарата, Маселбек иска да се видим. Търча по улицата, мраз, а изгарям, пот ме избива. Търча и само си приказвам като луда:

— Какво значи — моли? Ами че аз, синко мой, хиляди версти ще пробягам, за да те видя, като на криле ще се понеса!

Ех, майко, майко… И не се запита в оня час за къде заминава моят син, в каква посока.

Дотичах в къщи, надве-натри приготвих нещичко за хапване, месо сварих, Маселбек не е сам, а с другари, нека ги почерпи с домашно ядене. Наслагах всичко в една торбица и още същия ден заминахме с Алиман за гарата. Исках Джайнак да дойде, но той сам отказа.

— Не — дума, мамо, по-добре Алиман да отиде, пък аз ще си остана у дома, ще свърша това-онова. Тъй е по-редно.

Едва по-късно разбрах, че харно постъпи най-малкият ми син. Момче още, ама не беше глупав. Усетил беше, значи, какво става в душата на Алиман в онези дни, какво изживява, колко страда. Сам изтича Джайнак под навеса, дето работеше Алиман, сам повика жената на брат си. Отдавна не бях виждала снаха си така радостна. Цяла светна, пламна, разшета се повече от мен и току ме подканя:

— По-бързо, мамо, по-бързо се стягай. Ето ти шубата, ето ти топлата забрадка, обличай се, хайде!

И по пътя място не си намираше.

— Давай, дават по-бързо! — припираше тя каруцаря и току дърпа поводите от ръцете му, подвиква и шиба конете.

Бричката препускаше по утъпкания заледен път, конете бодро напредваха, меко подрънкваха, потропваха колелата на смазаните оси. През целия път валя сняг. Меко време. Алиман бе цяла в сняг, но не знаеше колко е хубава така. Той се трупаше върху главата й, по шалчето, върху непокорните кичури коса, по яката и нейният пшеничен загар, разлялата се по страните й руменина, нейните блестящи, черни, немирни очи и белите й зъби изглеждаха още по-красиви. На млад човек всичко му отива — дори снегът. Алиман не млъкна през целия път. Ту ме молеше да не казвам на Маселбек за нея, да видим дали ще я познае, като слезе от влака, ту се канеше незабелязано да се приближи зад Маселбек и да му закрие очите; какво ще рече той, навярно ще се уплаши и ще каже: кой си прави тия глупави шеги? И сама се смееше на своите измишльотини. Ех, Алиман, Алиман, снахице моя мила! Дали си е мислила, че аз не се досещам защо се държи така? И сама се издаде. Изведнъж млъкна, смехът й секна, тихо прошепна:

— Маселбек прилича много на Касим. Като близнаци са, нали?

Направих се, че не съм чула. А тя помълча, мислеше си нещо свое, сетне отново грабна поводите от момъка и отново завика, подгони конете.

Надвечер стигнахме на гарата. Още бричката не спряла, хукнахме с Алиман към линията, сякаш Маселбек щеше да пристигне ей сега. Там нямаше никого. Поогледахме се, умърлушихме се, стоим като сиротинки, къде да идем, какво да правим — не знаем. По траверсите метеше виелицата. Един локомотив пълзеше напред-назад, скърцаше, дрънчеше, мъчеше се да закачи заскрежените, помръзнали по местата си вагони. В жиците пропищяваше вятър.

Досега не бяхме посрещали влак, дори и през ум не ми мина да попитаме някого кое как става — кога да го чакаме. В същото време отдалеч се чу свирката на локомотив, влакът се показа.

— Иде, мамо! — каза Алиман.

Коленете ми се разтрепериха, хвана ме страх. Влакът бързо се приближаваше. Ей го, мина локомотивът цял в сняг. Спря. Затичахме покрай вагоните. Бяха претъпкани. Жени, деца, но и много войници, кой ги знае кои бяха те и за къде пътуваха. Спирахме пред всеки вагон и питахме:

— Има ли тук Маселбек Суванкулов? Кажете, моля ви се, има ли при вас Маселбек Суванкулов?

Едни отговаряха, че не го познават, други мълчаха, някои се усмихваха. Докато тичахме покрай вагоните, влакът потегли. Само три минути престой имал на тая гара. Стояхме така, сякаш из ръцете ни е изхвръкнала птица. Тогава към нас се приближи възрастен железничар, русин, с черна полушубка и валенки. Бях го видяла да посреща влака. Запита ни кого чакаме. Разправихме му, показахме телеграмата от Маселбек. Сложи си той очилата, дълго мърда устни, па каза:

— Синът ви пътува с военен ешелон. Но с кой ешелон и по кое време ще мине оттук, не се знае. Ако няма закъснение, трябва да пристигнат тая нощ или утре. Пък може и да е минал вече. Колко ешелони само минават на ден, отлитат в една или друга посока, някои хич и не спират, транзит минават. Съвсем оклюмахме.

— Ех, война, война — въздъхна железничарят, обърка всички ни! Какво сега, на вятъра ли ще стоите? Влезте вътре, има стаичка за чакане. Стойте там, а зададе ли се влак, излизайте да го посрещате… Друг изход няма.

В малката чакалня имаше десетина човека. Лежаха по пейките. Животът ги беше подгонил по пътища, по гари, май бяха свикнали с това, чувствуваха се като у дома си. Едни спяха спокойно, други си приказваха, пушеха, в ъгъла двамина пиеха вряла вода от алуминиеви канчета — пареше им, подухваха, а един тихичко подрънкваше на китара и си тананикаше под нос. Лампата помигваше, кадеше, дългото й мръсно шише беше почупено. Огледахме се с Алиман в сумрака и се сместихме в края на една пейка. Още неседнали и се чу потракването на влак, втурнахме се към вратата. В тъмното вятърът подхвана полите и ръкавите ни. Влакът беше товарен. Войници не се виждаха, но ние тичахме покрай вагоните и викахме:

— Има ли тук Маселбек Суванкулов?

— Маселбек Суванкулов има ли при вас?

Никой не отвръщаше, нямаше никого. Когато влязохме в чакалнята, там вече всичко спеше.

— Мамо, полегни, почини си, аз ще гледам за влака — каза Алиман.

Прислоних глава на рамото на снаха си, мислех си — ще подремна, ама къде ти. Какъв ти сън? Пък и можеше ли да се мисли тогава за такова нещо, щом не само със слуха, ами със сърцето, с разума си долавяш приближаването на влаковете, през девет земи усещаш под краката си първото неуловимо потреперване на пода и веднага се стряскаш. От която и посока да се зададеше влак, ние рипвахме, грабвахме торбата и тичахме навън.

Минаваха ешелон след ешелон, ала Маселбек го нямаше в нито един от тях. Към полунощ земята под краката ни отново замърда, ние се сепнахме и изскочихме навън. От двете страни на дефилето едновременно се чуха екливите свирки на локомотивите, влаковете пристигаха едновременно от двете страни. Объркахме се, защурахме се и се озовахме между двата коловоза. С оглушително нарастващ писък влаковете се срещнаха и без да спират, набирайки скорост, отлетяха. И загърмяха колелата, зарева вятърът, снежният вихър ни омота, силеше се да ни запрати под вагоните.

— Мамо! — извика Алиман, хвана ме, залепи ме за фенерния стълб, здраво ме стисна в прегръдката си, не ме пущаше.

Взирах се в прелитащите като мълния прозорци: може и да видя Маселбек, ами ако моят син е там, пък аз не зная? Релсите стенеха под забързаните колела, както стенеше душата ми от страх по сина. Влаковете профучаваха, вдигайки подире си облаци сняг, а ние още дълго стояхме, притиснати о фенера.

До сутринта не подвихме крак с Алиман, все тичахме напред-назад покрай ешелоните. Преди разсъмване, когато бурята изведнъж миряса, откъм запад пристигна ешелон — такъв още не бяхме виждали: вагоните погорели, без покриви, с избити врати. В целия ешелон жива душа няма, по празните вагони гробна тишина. Миришеше на дим, на горяло желязо, овъглени дъски и боя.

Вчерашният железничар с черната полушубка се приближи с фенера.

Алиман го попита шепнешком:

— Защо е такъв този ешелон?

— Бомбардирали са го — прошепна той.

— Ами тези вагони къде отиват сега?

— На ремонт — все така тихо, отговори железничарят.

Слушах разговора и си мислех за онези, които са пътували с тия вагони, които сред дим, викове и пламъци са се простили с живота, за тези, на които са откъснати ръце, крака, които са оглушали, ослепели за цял живот… А бомбите са само отзвук на войната. Какво ли е тогава самата тя?

Дълго стоя разнебитеният ешелон на гарата, сетне тихичко потегли и като потракваше печално, замина нанякъде. Гледах подире му с тежка мъка на душата: и Маселбек ще замине за там, откъдето се връща този ешелон. А какво ли е станало с Касим? Как ли е Суванкул? Пишеше, че са някъде край Рязан. Това трябва да е било близо до фронта…

Настана утрото. Време беше да се връщаме — сеното на конете свърши. Ами ако Маселбек още не е минал, тогава? Толкова чакахме, жалко! И тъй мислехме с Алиман, и иначе — не посмяхме да си тръгнем.

Времето беше както и предния ден — ветровито, студено. Не току-тъй наричат дефилето при гарата кервансарай на ветрове. Изведнъж облаците се разкъсаха, надникна слънцето. „Ех — помислих си, — да можеше и синът ми да блесне така ненадейно като слънцето зад облаците, поне за миг да го видят очите ми…“

И тогава отдалеко се чу шум от приближаващ влак. Идеше откъм изток. Мощното накъсано изсвирване се затъркаля по дефилето.

Земята под нозете ни затрепери, релсите закънтяха. С грохот, в дим и пара, с червени колела и пламнали пещи профучаха два черни локомотива, следваха платформите — танкове, оръдия, покрити с брезент, а край тях часовите, с шуби, с винтовки в ръце, мяркаха се войници през открехнатите врати на вагоните, които се занизаха един подир друг — покажат се за миг лица, шинели, долети откъс от песен, думи, звук от хармоники, балалайки. Гледахме с четири очи. Но в тоя миг дотърча някакъв човек с червени и жълти знамена, закрещя направо в ушите ни:

— Няма да спре! Няма да спре! Махайте се! Махайте се оттук! — И взе да ни дърпа.

В същия миг наблизо се чу вик:

— Ма-м-о-о! Алима-а-ан!

Той беше! Маселбек! Ох, боже мой, боже мой! Минаваше съвсем близо. Целият беше увиснал навън, с едната ръка се държеше за вратата, с другата ни махаше с шапка и викаше, сбогуваше се. Помня само как изкрещях: „Маселбек!“ И в оня кратък миг го видях съвсем ясно: вятърът разчорлил косите му, полите на шинела му се блъскат като криле, а на лицето и в очите му — радост и мъка, и съжаление, и прощаване. Без да откъсвам поглед от него, затичах подире му. Покрай мен профуча и последният вагон на ешелона, а аз все тичах по траверсите, сетне се свлякох. Ох, как стенех и виках! Моят син заминаваше за бойното поле, а аз се сбогувах с него, като прегръщах студената желязна релса. Потракването на колелата все повече заглъхваше, докато съвсем се загуби.

И сега понякога ми се струва, че ешелон прелита като че през главата ми и колелата дълго отекват в ушите ми.

Алиман дотича цяла в сълзи, приклекна до мен, иска да ме повдигне, а не може, задавя се от плач, ръцете й се тресат. Тогава се притече стрелочничката, рускиня беше. И тя ми вика: „Мамо! Мамо!“ — прегръща ме и плаче. Двете ме изведоха встрани от линията, а когато тръгнахме към гарата, Алиман ми подаде войнишка шапка:

— Вземи, мамо — каза тя. — Маселбек ти я остави.

Значи, той ми е хвърлил шапката си, когато съм тичала подир вагона.

Пътувах за в къщи с шапката в ръце: седях в бричката и здраво я притисках към гърдите си.

И сега си виси на стената. Най-обикновена войнишка сива ушанка със звездичка. Взема я понякога, заровя лице в нея и сещам дъха на сина си.