Л. Дж. Смит
Борбата (7)

7

— Следващия път — закани се Стефан тихо — няма да си тръгна.

Елена знаеше, че говори сериозно и се ужаси. Но точно сега емоциите й вече се бяха поукротили и не бе в настроение да спори.

— Той беше там — заговори тя. — Вътре в един обикновен дом, пълен с обикновени хора, все едно че имаше всичките права да бъде там. Не допусках, че ще дръзне да го стори.

— А защо не? — възрази й Стефан с горчивина. — И аз бях там, в същата тази обикновена къща, пълна с най-обикновени хора, сякаш имах пълното право да бъда там.

— Не исках да кажа точно това. Само дето съм го виждала един-единствен път на публично място, в Къщата на духовете, но тогава беше с маска и маскараден костюм, пък и там беше тъмно. Преди това сме се срещали само на пусти места като гимнастическия салон онази вечер, когато бях сама, или на гробището…

Веднага се усети, че последните й думи бяха грешка. Не беше споделила със Стефан, че преди три дни бе отишла да търси Деймън. Той тутакси замръзна на шофьорската седалка.

— Или на гробището?

— Да… искам да кажа, че тогава някой ни преследваше — мен, Бони и Мередит. Предполагам, че е бил Деймън. Наоколо нямаше жива душа, освен нас трите.

Но защо й трябваше да го лъже? Защото — обади се тънък гласец, прозвучал строго в главата й — в противен случай Стефан ще се вбеси. Ако разбере какво й бе казал Деймън, чашата на търпението му ще прелее.

Никога не бива да му казвам, осъзна тъжно девойката. Нито за онзи път, нито за каквото и да било, което Деймън би направил в бъдеще. Защото Стефан със сигурност ще загине, ако се опита да се бори с Деймън.

В такъв случай Стефан никога няма да научи нищо, обеща си тя. Без значение какво ще трябва да направи. Не бива да им позволява да се бият заради нея. Независимо на каква цена.

За миг разкритието я смрази.

Преди петстотин години Катрин се бе опитала да попречи на битката между двамата братя и бе успяла само да ги тласне към смъртоносната развръзка. Но аз няма да повторя тази фатална грешка, решително си каза Елена. Методите на Катрин са били глупави и детински. Кой друг, освен някое неразумно дете ще се самоубие с надеждата, че двамата съперници за ръката й ще се сприятелят? Това е била най-голямата грешка в цялата злочеста и тъжна история. Заради тази фатална грешка съперничеството между Стефан и Деймън бе прераснало в неумолима омраза. А на всичкото отгоре от този момент Стефан е заживял с чувството на вина; обвинявал е себе си заради глупостта и слабостта на Катрин.

— Мислиш ли, че някой го е поканил? — попита тя в опит да смени темата.

— Очевидно, след като беше вътре.

— Тогава излиза, че е вярно онова… за хора като теб. Трябва да те поканят. Но как тогава Деймън е проникнал в гимнастическия салон без покана?

— Защото гимнастическият салон не е място за живеене. Това е първият критерий. Няма значение дали се касае за къща, барака или апартамент над някой магазин. Ако там живеят, хранят се и спят човешки същества, ние трябва да бъдем поканени вътре.

— Само че аз не те поканих в моята къща.

— Напротив, направи го. В онази първа вечер, когато те доведох до твоя дом, ти отвори външната врата и ми кимна да вляза след теб. Не е нужно поканата да е устна. Достатъчно е да е налице намерението да поканиш някого. Освен това не е необходимо отправящият поканата да бъде от постоянните обитатели на жилището. Всеки човек може да ни покани.

Елена се замисли.

— А какво ще кажеш за лодка, обитавана от някого?

— Същото е, макар че течащата вода сама по себе си може да се окаже непреодолима бариера. За някои от нас е почти невъзможно да я преодолеят.

Елена внезапно си спомни как тя, следвана от Мередит и Бони, тичаха към моста Уикъри. По някакъв начин беше убедена, че ако минат по моста и се озоват на отсрещния бряг на реката, ще бъдат в безопасност от тайнствения преследвач.

— Ето защо е станало така — прошепна момичето. Но това все още не обясняваше откъде тя го знаеше. Сякаш бе нещо, внушено й от външен източник. После осъзна още нещо.

— Ти ме пренесе през моста, следователно можеш да преминаваш през водата.

— Причината е в това, че съм слаб — призна й Стефан. Произнесе го привидно равнодушно, без да влага чувства. — Може да се нарече ирония на съдбата, но колкото по-могъщи са нашите Сили, толкова по-силно сме подвластни на най-различни ограничения. Колкото повече принадлежиш на мрака, толкова повече те обвързват правилата, господстващи в неговото царство.

— Какви други правила съществуват? — поинтересува се Елена. Започна да съзира проблясъците на бъдещия си план. Или поне на надеждата да скрои такъв спасителен план.

Стефан я изгледа замислено.

— Да — рече той, — мисля, че вече е време да научиш и това. Колкото повече знаеш за Деймън, толкова повече се увеличават шансовете ти да се защитиш от него.

Да се защити? Може би Стефан знаеше повече, отколкото показваше.

— Добре. Трябва ли да нося чесън със себе си? — попита тя, когато той зави с колата по една странична уличка и паркира.

Той се засмя.

— Само ако държиш всички да започнат да те избягват. Но има други растения, които могат да ти помогнат. Като върбинката. Това е билка, за която се предполага, че може да предпазва срещу магии, която поддържа разума ти бистър дори ако някой използва Силите срещу теб. Хората отдавна я носят като талисман на врата си. На Бони особено ще й допадне, защото тази трева е била свещена за друидите.

— Върбинка — повтори Елена, за да запомни непознатата дума. — Какво друго помага?

— Силната и пряка слънчева светлина е много болезнена. Затова можеш да забележиш рязка промяна във времето, когато Деймън се появи.

— Забелязах го — кимна девойката. — Искаш да кажеш, че е дело на Деймън? Да променя времето?

— Да. Налага му се да го прави. Изисква се огромна сила, за да се контролират елементите, но така за него е по-лесно да се движи на дневна светлина. Докато прави така, че времето да е облачно, той дори няма нужда да пази очите си.

— Нито пък ти — додаде Елена. — А какво ще кажеш, хм, за кръстовете и другите подобни средства?

— Няма полза от тях — обясни й Стефан. — С изключение на случаите, при които човекът, който ги носи, вярва, че това ще го предпази. Вярата неимоверно засилва предпазните свойства.

— Ами… сребърните куршуми?

Стефан отново се изсмя.

— Това е за върколаците. От това, което съм слушал, те не понасят среброто под каквато и да е форма. Дървеният кол за пронизване в сърцето още се признава като доказан метод срещу такива като мен. Съществуват и други начини, които са повече или по-малко ефективни: изгаряне, обезглавяване, издраскване с нокти по слепоочията. Или най-добрият от всички…

— Стефан! — Тя се ужаси от самотната горчива усмивка, която се появи на лицето му. — А какво ще кажеш за превръщането в животни? — добави Елена. — Ти вече ми спомена веднъж, че при наличието на достатъчно Сила може да се постига. Може ли Деймън да се превръща, в което животно си пожелае? И ако може, как ще го разпознаем?

— Не може във всяко животно, което си поиска. Възможностите му са ограничени до едно животно или най-много две. Не мисля, че дори и с неговите Сили ще издържи на повече преобразявания.

— Значи трябва да продължим да се оглеждаме за гарван.

— Точно така. Може да успееш да се досетиш, че е наблизо, като се вгледаш в обикновените животни. Те често настръхват срещу нас и бягат, защото усещат, че сме ловци.

— Като например Яндзъ. Не спираше да лае по онзи гарван. Сякаш се досещаше, че в него има нещо лошо — припомни си Елена. — Ах, да, Стефан… — добави тя с променен тон, когато една нова мисъл я порази, — а какво ще кажеш за огледалата? Не помня някога да съм виждала отражението ти в огледало.

За миг той не отговори, но после отвърна:

— Съществува легенда, според която огледалата отразяват душата на човека, който се взира в тях. По тази причина примитивните хора се плашат от огледалата; боят се, че душите им ще бъдат уловени и откраднати. За съществата от моя вид се предполага, че нямат отражения… защото нямаме душа. — Той бавно се пресегна към огледалото за обратно виждане в колата и го нагласи така, че Елена да може да надникне в него. В посребреното стъкло тя видя очите му, мрачни и безкрайно тъжни.

Не й оставаше нищо друго, освен да го прегърне и тя го стори.

— Обичам те — прошепна. Това бе единствената утеха, която можеше да му дари. Това бе всичко, което имаха.

Той я прегърна и зарови лице в косите й.

— Ти си моето огледало — прошепна й.

Хубаво бе да усети как напрежението, сковало тялото му, постепенно започна да отстъпва пред топлината и уюта. Тя също се успокои, обзета от усещането за покой. Почувства се толкова добре, че забрави да го попита какво има предвид. Сети се чак когато стигнаха пред вратата на къщата й, където трябваше да се сбогуват.

— Аз съм твоето огледало? — попита го тя, загледана в него.

— Защото ти открадна душата ми — обясни й Стефан, сетне добави: — Затвори вратата и не отваряй на никого. — След което си тръгна.

 

 

— Елена, слава на небесата! — възкликна леля Джудит. Когато Елена я погледна, тя добави: — Бони се обади от сбирката ви. Каза, че най-неочаквано си си тръгнала, а когато не се прибра у дома, се разтревожих.

— Двамата със Стефан се поразходихме. — На Елена никак не й допадна изражението на лицето на леля й при тези думи. — Да не би да има някакъв проблем?

— Не, не. Но само… — Явно леля Джудит не знаеше как да довърши изречението. — Елена, само се чудех дали не е по-добре… известно време да не се срещаш толкова често със Стефан.

Елена застина.

— И ти ли?

— Това не означава, че вярвам на клюките — увери я леля Джудит. — Но за твое добро може да се окаже най-разумно да се дистанцираш малко от него…

— Да го зарежа? Да го изоставя, понеже хората разпространяват слухове за него? Да се пазя клеветите да не засегнат и мен? — Гневът й намери дългоочаквания си отдушник и думите заседнаха в гърлото й заради желанието да ги изговори всичките наведнъж. — Не, не мисля, че е по-добре, лельо Джудит. А ако така говореха и за Робърт, ти също нямаше да го зарежеш. Или може би щеше да го направиш?

— Елена, не е нужно да ми държиш такъв тон…

— И без това вече свърших! — извика тя и се втурна като обезумяла нагоре по стъпалата. Успя да удържи сълзите си да не рукнат, докато не се озова в стаята си, зад заключената врата. После се тръшна върху леглото и заплака горчиво.

 

 

Малко по-късно се надигна, за да се обади на Бони. Бони беше силно възбудена и още по-бъбрива от обичайното. Какво, за Бога, имала предвид Елена с въпроса си дали не се е случило нещо необичайно, след като двамата със Стефан си тръгнали? Необичайното нещо било тяхното внезапно тръгване! Не, онова ново момче Деймън не е казал нищо за Стефан, след като си тръгнали. Освен това Бони не го е видяла да си тръгва с някоя. Защо? Да не би Елена да го ревнува? Да, това вече може да мине за шега. Но, честно, той е страхотен, нали? Почти толкова готин, колкото Стефан, особено ако си падаш по мъже с черни очи и коси. Разбира се, ако харесваш по-светлите коси и лешниковите очи…

Елена тутакси се досети, че очите на Аларик Залцман бяха с цвят на лешник.

Едва когато най-после затвори телефона, си спомни за бележката, която намери в чантата си. Трябваше да попита Бони дали някой се е доближавал до чантата й, докато тя е била във всекидневната. Но по това време Бони и Мередит също бяха в трапезарията. Именно тогава някой трябва да е пъхнал бележката.

Тогава само при вида на виолетовата хартия Елена бе усетила метален вкус в устата си. Едва можеше да я гледа. Но сега, когато най-после беше сама, трябваше да я разгъне и отново да я прочете, като през цялото време се бе надявала, че този път думите в бележката ще се окажат различни, че преди в суматохата може нещо да се е объркала.

Но не бяха различни. Тези ясно изписани печатни букви отново се очертаваха болезнено контрастно върху бледия фон, сякаш бяха високи по три метра.

Искаше ми се да го докосна. И то повече от всяко друго момче, което някога съм познавала. Знаех, че и той иска това, но се държеше на разстояние от мен.

Нейните думи. От нейния дневник. Онзи, който й бе откраднат.

 

 

На следващия ден Мередит и Бони позвъниха на вратата й.

— Снощи ми се обади Стефан — започна Мередит още от прага. — Каза ми, че иска да е сигурен, че няма да отидеш сама на училище. Днес не можел да присъства в часовете, затова ни помоли с Бони да дойдем да те вземем за училище.

— Да те ескортираме — уточни Бони, която очевидно беше в добро настроение. — Като твои придружителки. Мисля, че е ужасно сладко от негова страна да е толкова загрижен за теб.

— Вероятно и той е зодия Водолей — подхвърли Мередит. — Хайде, Елена, да тръгваме, преди да я убия, за да престане да говори само за Аларик.

Елена закрачи мълчаливо, докато се чудеше защо Стефан не може да дойде на училище. Днес се чувстваше много уязвима и беззащитна. Беше един от онези омразни дни, когато бе готова да се разплаче от нищо.

На дъската за съобщения беше закрепено късче виолетова хартия.

Трябваше да се досети. Дълбоко в себе си го знаеше. Крадецът не се бе задоволил само да й покаже, че е прочел дневника й. Сега й показваше, че най-съкровените й тайни могат да станат публично достояние.

Откъсна бележката от дъската и я смачка, но не преди да хвърли един поглед върху написаното. Което се оказа достатъчно, за да се запечатат думите в мозъка й.

Чувствам, че в миналото някой го е наранил много лошо и той така и не се е съвзел. Но също така мисля, че се страхува от нещо, от някаква тайна, която се бои да не разкрия.

— Елена, какво е това? Какво става? Елена, върни се!

Бони и Мередит я последваха до най-близката дамска тоалетна, където тя се надвеси над тоалетната чиния, за да накъса бележката на микроскопични парченца. Дишаше тежко като след надбягване. Приятелките й се спогледаха озадачено, преди да се втурнат да проверяват другите клетки в тоалетната.

— Хей — провикна се Мередит високо, — тук важат правилата на горните класове. Ти! — тя заблъска единствената заключена врата. — Веднага навън.

След краткотрайно суетене отвътре се появи някакво крайно озадачено момиче от долните класове.

— Ама аз дори не…

— Вън. Веднага вън — разпореди се Бони. — А пък ти — посочи тя към другото момиче, което си миеше ръцете, — застани ей там и не пускай никого да влиза.

— Ама защо? Какво си…

— Мърдай, пиленце. Ако някой мине през тази врата, теб ще държа отговорна.

Когато вратата отново се затвори, те се върнаха при Елена.

— Окей, това бе, за да ги шашнем — обясни Мередит. — Хайде, Елена, давай.

Елена скъса последната тънка ивица от хартията, чудейки се дали да плаче, или да се смее. Искаше да им сподели всичко, но не можеше. Затова им каза само за дневника.

Те бяха не по-малко гневни и възмутени от нея.

— Трябва да е бил някой на купона — заключи Мередит накрая, след като всяка изрази мнението си за характера и морала на крадеца, като не пропуснаха да уточнят какво ще го очаква на онзи свят. — Но би могъл да е всеки. Не помня на купона някой да се е навъртал специално около чантата ти, но нали беше адски фрашкано с какви ли не типове и може просто да не съм го засякла.

— Но защо някой ще иска да направи това? — намеси се Бони. — Освен ако… Елена, онази вечер, когато намерихме Стефан, ти спомена за нещо. Каза ни, че мислиш, че знаеш кой е убиецът.

— Не само мисля. Зная кой е. Но ако ме питате дали може да има връзка с това, ще ви призная, че не съм сигурна. Предполагам, че може да е свързано. Никак не е изключено да го е сторил същият човек.

Бони се ужаси.

— Ама това означава, че убиецът е ученик в нашето училище! — Когато Елена поклати отрицателно глава, тя продължи: — Единствените двама на купона, които не бяха наши съученици, бяха онзи новият и Аларик.

— Лицето й внезапно се промени. — Аларик обаче не може да е убил господин Танър! По това време той още не е бил пристигнал във Фелс Чърч.

— Зная. Аларик не може да го е сторил. — Беше стигнала твърде далеч, за да спре сега, и без това Бони и Мередит вече знаеха прекалено много. — Деймън го е направил.

— Онзи готин тип е убиецът! Същият, който ме целуна!

— Спокойно, Бони. — Както винаги истерията на околните караше Елена да се контролира още по-добре. — Да, той е убиецът. И ние трите трябва да бъдем нащрек с него. Ето защо ви го казвам. Никога, никога не го канете в къщата си.

Елена млъкна, докато оглеждаше смаяните лица на приятелките си. Те я гледаха така изумено, че за миг я обзе ужасяващото чувство, че не й вярват и че вече се питат дали не се е побъркала.

Но всичко, което попита Мередит с равен, някак си отчужден тон, беше:

— Сигурна ли си?

— Да. Сигурна съм. Той е убиецът. Той е този, който е натикал Стефан в кладенеца. И сега може да е решил да преследва някоя от нас. А най-лошото е, че не съм сигурна, че има начин да го спрем.

— Добре тогава — рече Мередит и повдигна вежди. — Не е чудно, че двамата със Стефан толкова бързахте да си тръгнете.

 

 

Когато Елена влезе в столовата, Каролайн й хвърли злобна усмивка. Но Елена бе толкова потънала в мислите си, че изобщо не я забеляза.

Едно нещо обаче забеляза веднага. Вики Бенет беше там.

Вики не ходеше на училище от онази кошмарна за нея нощ, когато Мат, Бони и Мередит я бяха намерили да се лута по шосето и да пелтечи завалено за някаква мъгла, за някакви очи и нещо ужасно в гробището. Лекарите, които я прегледаха след това, обявиха, че физически й няма нищо, но тя все още не се беше завърнала в гимназията „Робърт Е. Лий“. Всички разнасяха какви ли не слухове за допълнителни прегледи на психолози и за безплодните им опити за лечение с медикаменти.

Никак не прилича на луда, помисли си Елена. Само изглеждаше доста бледа и някак си покорна, едва ли не свита в дрехите си. Като мина покрай нея и я погледна, Елена остана с впечатлението, че очите й са като на подплашена сърна.

За Елена бе странно да се настани на полупразната маса само с Бони и Мередит за компания. Обикновено всички се натискаха да се вредят да седнат на нейната маса, в центъра, на която неизменно бяха трите приятелки.

— Не сме довършили разговора си от тази сутрин — напомни им Мередит. — Иди си вземи нещо за ядене, а после ще се опитаме да измислим какво да правим с онези бележки.

— Не съм гладна — отвърна Елена равнодушно. — Пък и какво можем да направим? Ако е Деймън, няма начин да го спрем. Повярвайте ми, тази работа не е за полицията. Заради това досега не смеех да ви кажа, че той е убиецът. Няма никакво доказателство, а освен това те никога няма да… Бони, не слушаш какво ти говоря.

— Извинявай — промърмори Бони, която гледаше някъде напред покрай лявото ухо на Елена. — Ама вижте, там става нещо странно.

Елена се обърна. Вики Бенет се бе изправила в предната част на столовата, но вече никак не изглеждаше свита, смачкана или кротичка. Сега се оглеждаше, усмихната, с лукав и преценяващ поглед.

— Е, не изглежда съвсем нормална, но не бих казала, че е странна — отбеляза Мередит. После обаче добави: — Почакайте малко.

Вики вече разкопчаваше жилетката си. Но по-странното беше начинът, по който го правеше — със съзнателно забавени и съвсем леки помръдвания на пръстите, като през цялото време не преставаше да се озърта наоколо с потайна усмивка… което именно бе най-странното. Когато и последното копче бе откопчано, тя пое нежно края на жилетката си с палеца и показалеца си, за да я плъзне първо през едното си рамо, а после и през другото. Накрая пусна дрехата на пода.

— Странна май е точната дума за нея — потвърди Мередит.

Учениците, преминаващи с пълните с чинии подноси покрай Вики, я оглеждаха с любопитство, а след като я подминеха, продължаваха да я гледат през рамо. Всъщност не преставаха да вървят, докато тя не се зае с обувките си.

Направи го грациозно, като притисна токчето на едната си обувка към върха на другата. После събу и втората обувка.

— Не бива да я оставим да продължи — промърмори Бони, когато пръстите на Вики се плъзнаха към копчетата от изкуствени перли на бялата й копринена блуза.

Вече отвсякъде се извръщаха глави. Учениците невярващо се ръгаха един друг с лакти и оживено жестикулираха. Около Вики се струпа малка група, но все още на достатъчно разстояние, за да не пречат на останалите да гледат.

Бялата копринена блуза набързо бе смъкната, за да полети като ранен призрак към пода. Под нея Вики носеше копринен комбинезон с дантела с цвят слонова кост.

В цялата столова не се чуваше никакъв звук, освен съскащите шепоти. Вече никой не обядваше. Групата около Вики набързо набъбна.

Вики се усмихна леко притеснено, преди да започне да откопчава колана около кръста си. Не след дълго плисираната й пола се свлече на пода. Тя изскочи от нея и я запрати настрани с единия си крак.

Някой се надигна в дъното на столовата и се провикна:

— Свали всичко! Свали всичко!

Към него се присъединиха и други гласове.

— Няма ли да се намери някой да я спре? — разфуча се Бони.

Елена се надигна. Последния път, когато беше край Вики, тя се разкрещя и я прогони. Но сега, като се приближи, Вики й се усмихна заговорнически. Устните й помръднаха, но Елена не можа да схване какво се опитваше да й каже сред цялата шумна врява наоколо.

— Хайде, Вики, да си вървим — подкани я Елена.

Вики обаче отметна светлокафявата си коса и се зае с презрамките на комбинезона си.

Елена се наведе, вдигна от пода вълнената жилетка на Вики и наметна с нея тънките рамене на момичето. Когато Елена я докосна, полузатворените й очи се отвориха широко и тя отново заприлича на подплашена кошута. Вики се втренчи в Елена с обезумял поглед, сякаш току-що се пробуждаше от някакъв мъчителен сън. Сведе поглед към полуразголеното си тяло и на лицето й се изписа недоумение. Притисна жилетката по-плътно около себе си и се отдръпна назад цялата разтреперана.

В помещението отново стана тихо.

— Всичко е наред — заговори Елена утешаващо. — Хайде, да вървим.

Но щом чу гласа й, Вики подскочи като докоснала оголен електрически проводник. Взря се в Елена, след което избухна:

— Ти си една от тях! Видях те! Ти си зло!

Рязко се обърна и изтича боса навън от столовата, оставяйки зад себе си вцепенената Елена.