Л. Дж. Смит
Борбата (2)

2

Над безлюдното гробище надвисна странен здрач. Снегът замъгли очите на Елена, а вятърът вкочани тялото й, все едно бе нагазила в поток с леденостудена вода. Но въпреки това тя упорито продължи напред, като заобиколи към новото гробище и пое по пътя зад него. Според преценката й мостът Уикъри трябваше да е някъде напред. Тъкмо натам се беше насочила.

Полицията беше открила изоставената кола на Стефан край Олд Крийк роуд. Това означаваше, че е слязъл от колата някъде между Дроунинг Крийк и гората. Елена се препъваше сред плевелите, с които бе обрасла пътеката през гробището, но не спираше да крачи напред, с приведена глава, притиснала ръце към гърдите си, защото тънкият пуловер не можеше да я предпази от пронизващия студ. Познаваше това гробище, откакто се помнеше и можеше слепешком да намери пътя.

Когато прекоси моста, цялата трепереше от студ. Вече не валеше толкова силно, но вятърът бе станал по-остър. Пронизваше дрехите й, сякаш бяха от хартия, и я оставяше без дъх.

Стефан, припомни си тя и пое на север по Олд Крийк роуд. Не повярва на това, което й каза Деймън. Ако Стефан беше мъртъв, щеше да го усети. Той беше жив, някъде там, и тя трябваше да го намери. Можеше да е навсякъде сред тази бяла вихрушка; може да е ранен, да замръзва. В съзнанието й пробягна смътната мисъл, че е загубила ума си. Всичките й мисли се бяха концентрирали около едно-единствено нещо. Стефан. Да намери Стефан.

Ставаше все по-трудно да следва пътя. Отдясно се извисяваха дъбовете, отляво бушуваше бързият поток Дроунинг Крийк. Започна да залита, забави крачките си. Вятърът вече не й се струваше толкова силен, но се чувстваше безкрайно уморена. Трябваше да седне, да си отдъхне, само за минута поне.

Докато присядаше край пътя, внезапно осъзна колко е глупаво да се опитва да намери Стефан. Той щеше да дойде при нея. А тя трябваше само да седи тук и да го чака. Вероятно вече идваше към нея.

Елена затвори очи и отпусна глава върху свитите си колене. Сега й стана по-топло. Но мислите й продължаваха да блуждаят хаотично, докато накрая видя Стефан да й се усмихва. Ръцете му бяха толкова силни и закрилящи, че тя с наслада се отпусна на гърдите му, забравила страха и напрежението. Беше си у дома. Беше там, където принадлежеше. Стефан никога няма да позволи да бъде наранена.

Но тогава, вместо да я прегърне, Стефан я разтърси. Изтръгна я от приятния покой. Видя лицето му, пребледняло и напрегнато. Зелените му очи бяха потъмнели от болка. Опита се да му каже да остане при нея, но той не се вслуша в думите й. Елена, изправи се, каза й той, и тя усети как непреодолимата сила на тези зелени очи иска от нея да се подчини. Елена, изправи се още сега…

— Елена, изправи се! — Гласът прозвуча пронизително и изплашено. — Хайде, Елена! Стани! Не можем да те носим на ръце!

Елена примигна смаяно, преди да види ясно надвесеното над нея лице. Беше малко, сърцевидно, с хубава, почти прозрачна кожа, обрамчена от меки червени къдрици. С посипани със снежинки мигли над широко разтворени кафяви очи, тревожно вперени в нея.

— Бони — бавно заговори тя. — Какво правиш тук?

— Помагаше ми да те намеря — обади се след секунда отстрани някакъв втори, по-нисък глас. Елена се извърна леко и видя елегантно извитите вежди, мургавото лице и черните очи на Мередит, обикновено толкова иронични, но сега и те бяха разтревожени. — Изправи се, Елена, иначе наистина ще се превърнеш в ледена принцеса.

Цялата беше засипана със сняг, все едно бе наметнала палто от бяла кожа. Елена сковано се надигна, като се подпря уморено на двете си приятелки. Те й помогнаха да влезе в колата на Мередит.

В колата със сигурност беше по-топло, но щом вцепенението, сковавало я досега изчезна, тялото й се разтрепери неудържимо и едва сега осъзна колко бе измръзнала. Зимата е най-безмилостният сезон, припомни си тя, когато Мередит подкара колата.

— Какво става, Елена? — обади се Бони от задната седалка. — Къде ти беше умът да побегнеш така от училище? И как стигна чак до тук?

Елена се поколеба, после поклати глава. В този миг най-много й се искаше да сподели всичко с Бони и Мередит. Да им разкаже цялата ужасяваща история за Стефан и Деймън, и какво всъщност се бе случило снощи на господин Танър… както и след това. Но не можеше. Дори да й повярват, това бе тайна, която нямаше право да споделя.

— Всички излязоха да те търсят — заговори Мередит. — Цялото училище е на крак, а леля ти направо е обезумяла.

— Съжалявам — отвърна Елена глухо, докато се опитваше да спре да трепери. Завиха по улица „Мейпъл“ и спряха пред нейната къща.

Леля Джудит ги чакаше вътре със затоплени електрически одеяла.

— Знаех си, че ако я намерите, ще бъде почти замръзнала — заговори тя с насилено весел тон, като протегна ръце към Елена. — Да завали сняг на другия ден след Хелоуин! Просто не мога да повярвам. Къде я намерихте, момичета?

— На Олд Крийк роуд, след моста — обясни й Мередит.

Слабото лице на леля Джудит пребледня.

— Край гробището? Където бяха нападенията? Елена, как си могла!… — Гласът й заглъхна и тя се взря в племенницата си. — Сега няма да говорим повече за това — додаде тя припряно, опитвайки се да възвърне веселия си тон. — Нека първо съблечем мокрите ти дрехи.

— Като изсъхна, трябва да се върна там — рече Елена. Мозъкът й отново заработи и едно нещо й се изясни напълно: всъщност не беше видяла Стефан там. Било е видение. Стефан все още го нямаше.

— Нищо подобно няма да правиш — намеси се Робърт, годеникът на леля Джудит. Елена почти не го бе забелязала на влизане, защото бе застанал встрани. Но тонът му не търпеше възражение. — Полицията издирва Стефан, така че просто ги остави да си свършат работата.

— Полицията вярва, че той е убил господин Танър. Но това не е истина. И ти го знаеш, нали? — Докато леля Джудит смъкваше мокрия пуловер от гърба на племенницата си, Елена се озърна, за да потърси помощ, но лицата на всички присъстващи изразяваха едно и също убеждение. — Знаете, че не го е направил — повтори тя отчаяно.

Настъпи неловка тишина.

— Елена — обади се най-после Мередит, — никой не иска да вярва, че той го е сторил. Но… хм, бягството му не говори добре за него.

— Той не е избягал. Не може да… Той не е…

— Елена, замълчи — заповяда й леля Джудит. — Не се вълнувай. Струва ми се, че се разболяваш. Навън е било толкова студено, а ти поспа само няколко часа снощи… — Сложи ръка върху бузата на Елена.

Внезапно всичко й дойде в повече. Никой не й вярваше, дори и най-близките й приятелки, дори и семейството й. В този момент се чувстваше заобиколена от врагове.

— Не съм болна! — изкрещя тя и се дръпна назад. — И не съм луда, нито… каквото си мислите. Стефан не е избягал, нито е убил господин Танър, а на мен никак не ми пука дали ми вярвате… — Замлъкна задавено.

Леля Джудит се засуети около нея, поведе я към стълбата и тя се остави. Но не си легна, както й предложи леля Джудит, която не спираше да твърди, че е уморена и трябва да поспи. Вместо това, след като се постопли, седна на дивана във всекидневната, по-близо до камината, завита с одеялата. Цял следобед телефонът не престана да звъни. Елена чуваше как леля Джудит обяснява какво се е случило на приятели, съседи, хора от училището. Уверяваше всички, че Елена е добре. И че… трагедията от снощи малко я е разстроила, но това било всичко и сега само изглеждала леко настинала. Но след като си починела, щяла да бъде съвсем добре.

Мередит и Бони седнаха при нея.

— Не искаш ли да поговорим? — попита я тихо Мередит.

Елена поклати глава и остана загледана в огъня. Всички бяха против нея. А леля Джудит грешеше — тя никак не се чувстваше добре. И нямаше да бъде добре, докато не откриеше Стефан.

В къщата се отби Мат. Русата му коса и тъмносиньото му палто бяха посипани със сняг. Като влезе в стаята, Елена вдигна с надежда очи към него. Вчера Мат бе помогнал на Стефан да се спаси, когато цялото останало училище се готвеше да го линчува. Но днес той посрещна изпълнения й с надежда поглед с тъжно съжаление. Загрижеността в сините му очи остана незабелязана за всички, с изключение на нея.

Разочарованието й беше непоносимо.

— Какво правиш тук? — запита Елена настойчиво. — Спазваш обещанието си да се грижиш за мен?

В очите му проблесна искра на обида. Но тонът на Мат остана сдържан.

— Това е част от причината да дойда. Но бих се грижил за теб дори и да не бях обещавал на Стефан. Тревожа се за теб. Слушай, Елена…

Тя обаче не беше в настроение да го слуша повече.

— Е, аз съм добре, така че благодаря ти. Попитай всички тук. Така че можеш да престанеш да се тревожиш толкова. Освен това не виждам защо трябва да спазваш обещание, дадено на един убиец.

Смаян, Мат размени многозначителни погледи с Мередит и Бони. Сетне поклати безпомощно глава.

— Не си справедлива.

Елена не беше в настроение да бъде справедлива.

— Казах ти, че можеш да престанеш да се безпокоиш за мен и за моите работи. Добре съм, благодаря.

Намекът бе очевиден. Мат се обърна към вратата точно когато леля Джудит се появи със сандвичите.

— Извинявайте, но трябва да тръгвам — промърмори той, забързан към вратата. Излезе, без да погледне назад.

Мередит и Бони заедно с леля Джудит и Робърт се опитаха да поведат разговор по време на ранната вечеря край огъня. Елена не можеше нито да яде, нито да разговаря. Единственото същество, което тази вечер не беше нещастно тук, беше по-малката й сестра Маргарет. Заредена с оптимизъм като всяко четиригодишно дете, тя се сгуши до Елена и й предложи малко от своите сладкиши, събрани на Хелоуин.

Елена силно прегърна малката си сестричка, като за миг зарови лице в светлорусата й коса. Ако Стефан можеше да й се обади отнякъде или да й изпрати съобщение. Нищо на този свят нямаше да го спре, освен ако не е тежко ранен или заловен някъде, или…

Не можеше да се насили да мисли за това последното или. Стефан беше жив, трябваше да е жив. Деймън лъжеше.

Но Стефан явно беше изпаднал в беда и тя трябваше някак си да го намери. Тревогата не я напусна през цялата вечер, отчаяно се опитваше да скалъпи някакъв план. Едно поне бе ясно: трябваше да се справи сама. На никого повече не можеше да се довери.

Навън се стъмни. Елена се размърда на дивана и насила се прозя.

— Уморена съм — рече тя тихо. — Може би в края на краищата наистина съм настинала. Мисля да си легна.

Мередит я изгледа загрижено.

— Само си помислих, госпожице Гилбърт — обърна се тя към леля Джудит, — че може би няма да е зле Бони и аз да останем тук тази нощ. За да правим компания на Елена.

— Какво добро хрумване — кимна леля Джудит зарадвано. — Ако родителите ви не възразяват, ще ми бъде приятно да останете тук.

— Пътуването до Херън е доста дълго, затова и аз ще остана — обади се Робърт. — Мога да се настаня тук, на дивана. — Леля Джудит се опита да протестира с довода, че на горния етаж имало достатъчно стаи за гости, но Робърт остана непреклонен. Само добави, че диванът му бил напълно достатъчен.

След като надзърна от дивана към коридора, където се виждаше затворената външна врата, Елена остана смълчана, като вкаменена. Те бяха планирали всичко помежду си или поне всички участваха в заговора. По този начин щяха да са сигурни, че тя няма да се измъкне от къщата.

— Е, здравейте, Розенкранц и Гилденстерн^[1] — поздрави ги тя с горчива интонация.

Бони, която изглеждаше доста потисната, придоби тревожно изражение. Стрелна замислено с поглед Мередит.

— Иска да каже, че сме шпиони на леля й — обясни Мередит. — Елена, не разбираш ли, че това не е така? Въобще ли нямаш доверие в нас?

— Не зная. Мога ли да ви вярвам?

—_Да, защото сме ти_ приятелки. — Преди Елена да успее да помръдне, Мередит скочи и затвори вратата. После се обърна и застана лице в лице с Елена. — А сега поне веднъж в живота си се вслушай в думите ми, идиотче недорасло. Вярно е, че ние не знаем какво да си мислим за Стефан. Но не разбираш ли, че вината е само в теб? Откакто си с него, ти съвсем ни заряза, държиш ни настрани. След това се случиха доста неща, които ти въобще не си споделяла с нас или поне не си ни разказала цялата история. Но въпреки това, въпреки всичко ние още ти вярваме. И още се грижим за теб. И сега те подкрепяме, Елена, защото искаме да ти помогнем. И ако не го проумяваш, значи наистина си идиотка.

Елена отмести бавно поглед от мургавото напрегнато лице на Мередит към пребледнялата Бони. Бони кимна.

— Вярно е — каза, като примигна притеснено, сякаш се опитваше да сдържи напиращите сълзи. — Дори и да не ни харесваш, ние още те харесваме.

Елена усети как и нейните очи също се насълзиха, а смръщената й физиономия поомекна. После Бони се надигна от леглото и трите се прегърнаха, а Елена не успя да сдържи сълзите си и те се стекоха по лицето й.

— Съжалявам, ако не съм споделяла достатъчно с вас — заговори тя. — Зная, че в момента не ме разбирате, но най-лошото е, че не мога да ви обясня защо не мога да ви споделя всичко. Просто не мога. Но поне едно мога да ви заявя. — Отдръпна се назад и избърса страните си, след което чистосърдечно погледна приятелките си. — Независимо колко улики има събрани срещу Стефан, той не е убил господин Танър. Зная, че не е той, защото зная кой го е извършил. Това е същата личност, която е нападнала Вики, както и онзи нещастен старец под моста… — тя се спря и се замисли за миг. — И, ох, Бони, мисля, че той е убил и Яндзъ.

— Яндзъ? — Очите на Бони се разшириха от изненада. — Но защо ще иска да убива едно кученце?

— Не зная, но той е бил там в онази нощ, в твоята къща. И е бил… гладен. Съжалявам, Бони.

Бони смаяно поклати глава. Вместо нея заговори Мередит:

— Защо не съобщи на полицията?

В смеха на Елена се прокрадна лека истерична нотка.

— Не мога. Не е нещо, с което те могат да се справят. А има и още нещо, което също не мога да обясня. Казахте, че ми вярвате. Е, тогава трябва да ми повярвате и за това, което ви казвам сега.

Мередит и Бони се спогледаха, сетне насочиха погледите си към края на кувертюрата на леглото, където нервните пръсти на Елена се бяха вкопчили в бродерията. Накрая Мередит й предложи:

— Добре. С какво можем да ти помогнем?

— Не зная. С нищо, освен ако… — Елена замлъкна и се втренчи в Бони. — Освен ако… — отново заговори, но с променен глас, — ти можеш да ми помогнеш да намеря Стефан.

В кафявите очи на Бони се изписа неприкрито учудване.

— Аз? Но какво мога да направя аз? — После, като чу как Мередит поема рязко дъх, изохка: — Ох. Ох.

— Ти знаеше къде съм в онзи ден, когато отидох на гробището — каза й Елена. — Дори предсказа, че Стефан ще се появи в училището.

— Мислех си, че не вярваш в подобни ясновидства — изрече Бони колебливо.

— Оттогава научих някои неща. Освен това съм готова да повярвам във всичко, стига да е от помощ за Стефан. Ако въобще има някакви шансове да му се помогне.

Бони се присви, сякаш се опитваше да смали и без това дребното си тяло.

— Елена, ти не разбираш — заговори тя извинително. — Аз не съм обучавана. Това не е нещо, което мога да контролирам. И най-важното… това не е игра. Или поне вече не е. Колкото повече използваш тези сили, толкова повече и те теб използват. А накрая може да се стигне дотам, че да те използват през цялото време, независимо дали го желаеш, или не. Това е опасно.

Елена се изправи и отиде до скрина от черешово дърво. Сведе очи надолу, но без да се вглежда в нещо определено. Най-после се обърна към Мередит и Бони.

— Имаш право. Това не е игра. И аз напълно ти вярвам, че е много опасно. Но това не е игра също и за Стефан. Бони, мисля, че той е някъде там, навън, и е много зле. А на всичкото отгоре няма кой да му помогне. Никой не го търси, освен враговете му. И може би точно сега умира. Или може би… вече е… — Гърлото й се стегна. Сведе глава над скрина и си пое дълбоко дъх в опит да се окопити. А като вдигна глава, видя как Мередит погледна многозначително към Бони.

Бони изпъна рамене и изправи дребничката си фигура. Вдигна брадичка, стисна устни. В кафявите й очи, обикновено меки и гальовни, сега припламна искра, когато кръстоса поглед с Елена.

— Ще ни е нужна една свещ. — Това бе всичко, което Бони изрече.

 

 

 

Кибритената клечка изсъска и разпръсна искри в мрака, след което пламъкът на свещта започна да гори силно и ярко. По бледото лице на Бони се изписа златисто сияние, когато момичето се приведе над свещта.

— Нуждая се от помощта на двете ви, за да мога да се съсредоточа — каза им тя. — Гледайте само в пламъка и мислете за Стефан. Извикайте образа му във въображението си. Каквото и да става, не отклонявайте поглед от пламъка. Каквото и да направите, не казвайте нищо.

Елена кимна и скоро след това единственият звук, който се чуваше в стаята, беше приглушеното им дишане. Пламъкът трептеше и танцуваше, запращайки странни съчетания от светлина по лицата на трите момичета, приседнали на пода около свещта с кръстосани крака. Бони, със затворени очи, дишаше дълбоко и бавно като човек, унесен в дълбок сън.

Стефан, помисли си Елена, загледана в пламъка, докато се опитваше да влее цялата си воля само в тази мисъл. Нарисува го мислено във въображението си, използвайки всичките си сетива, призова го при себе си. Усети как грубият му вълнен пуловер се търка о бузата й, вдъхна миризмата на коженото му яке, потръпна от силата на ръцете му, сплетени около нея. О, Стефан…

Миглите на Бони потрепнаха и дишането й се ускори, като на спящ човек, преследван от кошмарни сънища. Елена не отклоняваше нито за миг погледа си от пламъка, а когато след малко Бони наруши тишината, по гръбнака й пролази ледена тръпка.

Отначало бе само една тежка въздишка като стенание, като звук, издаден от човек, страдащ от силна болка. Тогава Бони отметна глава, дишането й се накъса и зачести, преди да изрече първите думи.

— Сам… — започна тя и замлъкна. Елена впи нокти в дланите си. — Сам… в мрака — продължи Бони, но гласът й беше измъчен и далечен.

Последва още една тягостна пауза и едва след нея Бони заговори забързано.

— Тъмно и студено е. Сам съм. Зад мен има нещо… назъбено и твърдо. Скали. Преди малко ми причиняваха болка… но вече не. Сега съм вцепенен от студа. Толкова е студено… — Бони се изви, сякаш се опитваше да се отмести от нещо, след което внезапно се разсмя, но с всяващ страх смях почти като хлипане. — Странно. Никога не съм очаквал, че толкова силно ще копнея да видя слънцето. Но тук винаги е тъмно. И студено. До шията съм във вода, студена като лед. И това е странно. Водата е навсякъде… а аз умирам от жажда. Толкова съм жаден… боли…

Елена усети как нещо стегна сърцето й. Бони вече беше проникнала в мислите на Стефан и кой знае какво още можеше да открие там. Стефан, кажи ни къде си, отчаяно си повтаряше тя наум. Огледай се и ми кажи какво виждаш.

— Жажда. Нуждая се от… живот? — Сега гласът на Бони прозвуча колебливо, сякаш не бе сигурна как да преведе някоя по-сложна фраза. — Слаб съм. Той каза, че аз завинаги ще си остана по-слабият. Той е силен… убиец. Но и аз съм такъв. Нали убих Катрин, така че може би сега заслужавам да умра. Защо просто да не се оставя?…

— Не! — простена Елена, преди да успее да се спре. В този миг тя забрави за всичко останало, освен за болката на Стефан. — Стефан…

— Елена! — извика остро Мередит почти едновременно с нея. Но главата на Бони клюмна напред и потокът от думи, леещ се от устата й, секна. Ужасена, Елена едва сега осъзна какво бе сторила.

— Бони, добре ли си? Можеш ли отново да го намериш? Не исках да…

Главата на Бони се повдигна. Сега очите й бяха отворени, но не гледаха нито към свещта, нито към Елена. Взираха се право напред, безизразни и застинали. Когато заговори, гласът й бе тъй преобразен, че сърцето на Елена замря. Това не беше гласът на Бони, а съвсем друг глас, който Елена веднага разпозна. И друг път същият този глас бе говорил през устните на Бони — в гробището.

— Елена — заговори гласът, — не ходи при моста. Там е Смъртта, Елена. Твоята смърт те чака там. — После Бони пак клюмна напред.

Елена я сграбчи за раменете и я разтърси.

— Бони! — едва не се разкрещя тя с пълна сила. — Бони!

— Какво… ох, недей. Пусни ме. — Сега гласът на Бони отново звучеше слабо и накъсано, но поне беше нейният собствен глас. Все още приведена напред, тя побърза първо да притисне ръка о челото си.

— Бони, добре ли си?

— Мисля, че… да. Но беше много странно. — Тонът й стана рязък и тя се огледа, примигвайки. — Елена, какво искаше да каже с това, че е убиец?

— Значи си го спомняш?

— Помня всичко. Не мога да го опиша, беше ужасно. Но какво означава?

— Нищо не означава — отрече Елена. — Той е халюцинирал, това е всичко.

— Той? — прекъсна ги Мередит. — Значи наистина вярваш, че тя се е вселила в Стефан?

Елена кимна. Очите й смъдяха и пламтяха, докато се озърташе наоколо.

— Да. Мисля, че беше Стефан. Той трябва да е бил. И мисля, че тя дори ни каза къде се намира. Под моста Уикъри, във водата.