Л. Дж. Смит
Борбата (16)

16

Много отдавна, докато бродеше из тъмните улички на Флоренция, гладуващ, изплашен и изтощен, Стефан си бе дал клетва. Всъщност няколко клетви: как да използва Силите, как да се отнася към слабите и заблудени човешки същества, с които се сблъсква.

Сега смяташе да престъпи всички.

Целуна студеното чело на Елена и я положи под клоните на върбата. По-късно, ако можеше, щеше да се върне тук при нея, след като всичко приключи.

Докато размишляваше, Силата се бе надигнала, преминавайки през Бони и Мередит. Последва го, но сетне отново стихна. Сега се бе завърнала и чакаше. Нямаше да й позволи да чака дълго.

Необременен от тежестта на тялото на Елена, той се впусна в хищнически бяг по пустия път. Не го смущаваше нито вледеняващата суграшица, нито студеният вятър. Сетивата му на ловец се справяха отлично с подобни препятствия.

Бе мобилизирал всички свои Сили, за да открие плячката, която искаше. Сега не мислеше за Елена Отлагаше го за по-късно, когато всичко щеше да е свършило.

Тайлър и приятелите му още се намираха в колибата на Куонсет. Добре. Така и не разбраха какво се задава, когато прозорецът се счупи, избухвайки в хиляди парчета стъкло и бурята връхлетя вътре.

Стефан бе готов да убива, когато се добра до врата на Тайлър и заби в него кучешките си зъби. Това бе едно от правилата му — да не убива, но сега искаше да го наруши.

Но един от яките типове от компанията на Тайлър се изпречи пред него, преди да изпие докрай кръвта на жертвата си. Момчето всъщност не се опитваше да защити поваления си водач, а само искаше да избяга. Но за негов лош късмет пътят му за бягство се пресичаше с пътя на Стефан. Стефан го повали на земята и захапа жадно вената му.

Вкусът на горещата течност го върна към живот, стопли го, разля се като огън в жилите му. И го накара да иска още.

Сила. Живот. Те ги притежаваха, а той се нуждаеше от това. Много лесно повали всички благодарение на могъщия прилив на сила, бликнал в него от кръвта, която вече беше изпил. Прехвърляше се от един на друг, пиеше до насита, сетне ги захвърляше настрани като капачки на бирени бутилки по шест в стек. Беше се нахвърлил върху последния от групата на Тайлър, когато забеляза Каролайн, свита в ъгъла.

От устата му още капеше кръв, когато вдигна глава, за да погледне към нея. Зелените й очи, обикновено силно присвити, сега се бяха уголемили неимоверно, показвайки само бялото си като при изпадналите в неописуем ужас коне. Побелелите й устни редяха безмълвни молби за пощада.

Стефан улови зеления колан около кръста й я изправи на крака. Момичето простена, въртейки очи тъй бясно, че малко оставаше да изхвръкнат от орбитите си. Той зарови ръка в кестенявата й коса и дръпна главата й назад, за да открие шията й, там, където жадуваше да впие зъбите си. После отметна глава назад като кобра преди смъртоносното ухапване… Каролайн изпищя и се отпусна примряла.

Пусна я. Вече се бе наситил. Щеше да се пръсне от толкова много кръв, като преял кърлеж. Никога не се бе чувствал толкова силен, толкова зареден с първична сила.

Сега бе ред на Деймън.

Изскочи от колибата на Куонсет от същото място, откъдето бе нахълтал. Обаче не в човешки облик. От прозореца излетя ловен сокол и се зарея в небето.

Новата форма беше чудесна. Силна и… жестока. А зрението му беше необичайно изострено. То го отведе там, където искаше, докато заобикаляше дъбовете в гората. Търсеше конкретна поляна.

Намери я. Вятърът се нахвърли върху него, но той се спусна спираловидно надолу с остър, пронизителен, предупреждаващ писък. Деймън, застанал долу в човешка форма, вдигна ръце, за да защити лицето си, когато соколът връхлетя върху него.

Стефан остави кървави ивици по ръцете му и чу вика на Деймън, преливащ от болка и гняв.

Вече не съм твоето малко слабо братче. Изпрати тази мисъл надолу към Деймън заедно със съкрушителен взрив на Сила. И този път съм дошъл за твоята кръв.

Усети отразената от Деймън вълна на омраза, но гласът, отекващ в съзнанието му, си оставаше закачлив. Значи това е благодарността, която ще получа, задето спасих теб и твоята годеница?

Крилете на Стефан се свиха и той отново се спусна от висините надолу към земята. Целият му свят се бе стеснил до една цел. Да убива. Насочи се право към очите на Деймън и към дебелата пръчка, която той бе вдигнал и сега въртеше, за да се предпази. Острите му нокти разкъсаха бузата на Деймън и кръвта му бликна. Добре.

Не биваше да ме оставяш жив, каза той на Деймън. Трябваше да убиеш и двама ни едновременно.

Ще се радвам да поправя тази грешка! В началото на двубоя Деймън беше сварен неподготвен, но сега Стефан усети как събира Силата си и укрепва, подготвя се за битката. Но първо може би ще ми кажеш кого се предполага, че съм убил този път.

Мозъкът на сокола не се вълнуваше от бушуващите човешки емоции, пробудени от презрителния въпрос. Докато крещеше без думи, той отново връхлетя върху Деймън, но този път тежката пръчка на Деймън го улучи. С пречупено крило соколът кацна зад гърба на Деймън.

Стефан веднага се промени и възвърна човешката си форма. Счупената ръка леко го болеше. Преди обаче Деймън да се извърне, Стефан го сграбчи и пръстите на здравата му ръка се впиха във врата на брат му, за да го завъртят като пумпал.

А когато заговори, гласът му прозвуча почти нежно.

— Елена — изрече шепнешком и се насочи към гърлото на Деймън.

Беше тъмно и много студено, а някой беше ранен. Някой се нуждаеше от помощ.

Но тя бе ужасно уморена.

Клепачите на Елена потрепнаха и се вдигнаха, но трябваше да привикне с мрака. А колкото до студа… тялото й бе измръзнало, вкочанено до мозъка на костите. Което никак не бе чудно, тъй като цялата бе затрупана с лед.

Някъде дълбоко в себе си знаеше, че това не е всичко.

Но какво се бе случило? Беше си вкъщи и спеше… не беше Денят на основателите. Беше в столовата, на сцената.

И нечие лице изглеждаше много смешно.

Беше й се събрало прекалено много, за да може да мисли. Пред очите й се носеха изкривени лица, а в ушите й звучаха части от изречения. Беше ужасно объркана. И толкова уморена.

По-добре да поспи. Ледът всъщност не беше чак толкова гаден. Приготви се пак да си легне, когато я сепнаха някакви викове.

Чу ги, ала не с ушите си, а по-скоро със съзнанието си. Викове на гняв и болка. Някой беше много нещастен.

Тя замря съвсем притихнала, опитвайки се да подреди мислите си.

После нещо съвсем леко помръдна отстрани и тя успя да го съзре с крайчеца на окото си. Катеричка. Долавяше миризмата й, която й се стори странна, може би защото никога дотогава не беше помирисвала катеричка. Животинчето се вгледа в нея с едното си черно око, след което бързо подскочи към ствола на върбата. Елена разбра, че може да го достигне, само трябва да забие нокти в кората на дървото.

Но това беше смешно. Защо, за бога, й беше дотрябвала тази катеричка? За миг остана така, озадачена, след което пак се отпусна на земята, напълно изтощена.

Виковете все още не стихваха.

Тя се опита да затисне с длани ушите си, но това не ги спря. Някой беше ранен и нещастен. Да, това беше. Някъде се водеше люта битка.

Добре. Вече бе разбрала какво става. Сега можеше да поспи.

Но не можа да заспи. Виковете я зовяха, привличаха я към себе си. Изпита непреодолимо желание да открие източника им.

А после вече наистина ще може да заспи. След което го видя… него.

О, да, сега вече всичко оживя в паметта й. Спомни си го. Той беше единственият, който я разбираше, който я обичаше. Той бе този, с когото тя искаше да бъде завинаги.

Лицето му се появи сред мъглата, забулваща съзнанието й. Взря се в него с любов. Добре тогава. Заради него ще стане и ще тръгне през тази смешна суграшица, докато не намери поляната. Докато не се присъедини към него. Тогава най-после ще бъдат заедно.

Самата мисъл за него я стопли. В него имаше огън, който малцина можеха да видят. Тя обаче го виждаше. Защото приличаше на огъня, бушуващ вътре в нея.

Изглежда в момента той бе изпаднал в беда. Поне се чуваха доста викове. Тя вече бе достатъчно близо, за да ги чуе не само в съзнанието си, но и с ушите си.

Ето там, под онзи стар величествен дъб. Оттам идваше целият този невъобразим шум. Той беше там, с черните си бездънни очи и потайна усмивка. И се нуждаеше от помощта й. Тя щеше да му помогне.

Отърсвайки ледените кристали от косата си, Елена излезе на горската поляна.