Л. Дж. Смит
Борбата (10)

10

Училищният звънец иззвъня. Нямаше време да се връща в столовата, за да разкаже на Бони и Мередит. Елена се запъти към кабинета за следващия час. Минаваше покрай извърнати лица и враждебни очи, които напоследък бяха станали част от ежедневието й.

В часа по история й беше много трудно да не се взира в Каролайн, да се въздържи да не й каже всичко, което знаеше. Аларик попита за Мат и Стефан, които отсъстваха вече втори пореден ден, а Елена само сви рамене. Чувстваше се като изложена на витрина. Не вярваше на този мъж с момчешка усмивка и кафяви очи. Любопитството и въпросите му за смъртта на господин Танър й се струваха подозрителни. А Бони, която го гледаше с очи, пълни с обожание, изобщо не й бе от помощ.

След часа чу част от разговора на Сю Карсън.

— … сега е във ваканция — забравих точно в кой колеж учи…

На Елена й писна да пази дискретно мълчание. Извърна се и директно заговори Сю и момичето, с което съученичката й говореше, намесвайки се без покана в разговора им.

— Ако бях на твое място — заяви тя на Сю, — щях да стоя по-далеч от Деймън. Говоря сериозно.

Настана неловко мълчание, последвано от смутен смях. Сю беше една от малцината в училище, които не отбягваха Елена, но сега изражението й красноречиво говореше, че съжалява за това.

— Имаш предвид — поде другото момиче колебливо, — защото и той е твой? Или…

Елена се изсмя рязко.

— Имам предвид, защото е опасен. И не се шегувам.

Те само я гледаха, без да кажат нищо. Елена им спести по-нататъшното неудобство да й отговорят или да се измъкнат тактично, като се завъртя на пети и се отдалечи с бързи крачки. Подбра Бони, която бе застанала сред групичката фенове на Аларик, събрали се след часовете, и я поведе към шкафчето на Мередит.

— Къде отиваме? Мислех, че ще говорим с Каролайн.

— Не — отвърна Елена. — Изчакай, докато се приберем у дома. Тогава ще ви кажа защо.

— Не мога да повярвам — заяви Бони час по-късно.

— Искам да кажа, че ти вярвам, но не мога да повярвам на това. Дори и да става дума за Каролайн.

— Тайлър е — рече Елена. — Той стои зад всичко. Планът е негов. А казват, че мъжете не се интересуват от дневници.

— Всъщност би трябвало да сме му благодарни — обади се Мередит. — Защото заради него поне до Деня на основателите ще разполагаме с известно време да предприемем нещо. Елена, защо каза, че трябвало да стане в Деня на основателите?

— Тайлър има нещо против рода Фел.

— Но те всички са мъртви — възрази Бони.

— Е, явно това няма значение за Тайлър. Спомням си, че на гробището също говореше за това, докато гледахме ковчезите им. Той смята, че те са си присвоили славата, която се падала на предците му като основатели на града или нещо такова.

— Елена — рече Мередит сериозно, — в дневника има ли нещо друго, което може да навреди на Стефан? Имам предвид, освен онова за стареца?

— Това не е ли достатъчно? — Черните нетрепващи очи на приятелката й я гледаха право в лицето и Елена изпита неудобство. За какво питаше Мередит?

— Според тях е достатъчно, за да прогонят Стефан от града — съгласи се Бони.

— Достатъчно е, за да искам да си взема обратно дневника от Каролайн — заключи Елена. — Единственият въпрос е как?

— Каролайн е казала, че го е скрила на сигурно място. Това навярно означава, че е у тях. — Мередит задъвка замислено долната си устна. — Тя има само един брат, който е в осми клас, нали? Майка й не работи, но често излиза да пазарува. Дали все още имат прислужница?

— Защо? — попита Бони. — Какво значение има това?

— Е, не искаме някой да дойде, докато претърсваме къщата им.

— Докато правим какво? — Гласът на Бони се извиси до крясък. — Не говориш сериозно!

— А какво да правим? Да си седим със скръстени ръце, да чакаме преспокойно до Деня на основателите и да я оставим да прочете дневника на Елена пред целия град? Тя го е откраднала от вашата къща. Сега ние просто трябва да си го вземем обратно — изрече Мередит с влудяващо спокойствие.

— Ще ни хванат. Ще ни изключат от училище… а може да свършим и в пандиза. — Бони се извърна умолително към Елена. — Кажи й, Елена.

— Ами… — Ако трябваше да бъде честна, думите на Бони малко я разколебаха. И не толкова заради перспективата да я изключат от училище или да се озове зад решетките, колкото от мисълта да не я хванат на местопрестъплението. Пред очите й изплува надменното лице на госпожа Форбс, изразяващо напълно основателно възмущение. Сетне то се превърна в лицето на Каролайн, която се смееше злобно, докато майка й сочеше с обвиняващ пръст към Елена.

Освен това всичко изглеждаше толкова… гадно — да се вмъкнеш в дома на някого, докато го няма, да се ровиш из вещите му. Щеше да се вбеси, ако някой го стореше с нея.

Но, разбира се, някой вече го бе направил. Каролайн се бе вмъкнала тайно в къщата на Бони и сега най-личната и съкровена вещ на Елена бе в ръцете й.

— Да го направим — рече Елена тихо. — Но трябва да бъдем много внимателни.

— Не може ли да го обсъдим? — немощно се опита да ги възпре Бони, местейки поглед от решителното лице на Мередит към това на Елена.

— Няма какво да обсъждаме. Идваш с нас — сряза я Мередит. — Ти обеща — додаде тя, вдигайки показалеца си, като видя, че Бони поема дъх, за да възрази отново.

— Кръвната клетва се отнасяше само до това да помогнем на Елена да свали Стефан! — извика Бони.

— Спомни си добре. Ти се закле, че ще направиш всичко, за което ни помоли Елена, ако е свързано със Стефан. Не се казваше нищо за срок или само докато Елена го свали.

Ченето на Бони увисна. Погледна към Елена, която едва сдържаше смеха си.

— Истина е — потвърди Елена със сериозно изражение. — Освен това каза и още нещо: „Да се закълнеш с кръв, означава да спазваш клетвата си, независимо какво ще се случи.“

Бони затвори уста и вирна брадичка.

— Ясно — обобщи мрачно. — Значи сега до края на живота си съм вързана да правя всичко, което поиска Елена заради Стефан.

— Това е последното, което искам от теб — увери я Елена. — Обещавам. Кълна се…

— Недей! — Мередит внезапно стана сериозна. — Не го прави, Елена. По-късно може да съжаляваш.

— Е, сега и ти ли започна да предсказваш бъдещето? — изгледа я иронично приятелката й, сетне смени темата: — И така, как ще се сдобием с ключ от къщата на Каролайн?

 

 

Мило дневниче,

Съжалявам, че мина толкова дълго време, но напоследък бях твърде заета или твърде потисната — или и двете, — за да пиша.

Освен това след всичко, което се случи, вече ме е страх да си водя дневник. Но имам нужда от някого, с когото да споделя, защото в момента няма нито едно човешко същество, нито една личност на земята, от която да не крия нещо.

Бони и Мередит не бива да узнаят истината за Стефан. Стефан не бива да узнае истината за Деймън. А леля Джудит не бива да узнае за нищо. Бони и Мередит знаят за Каролайн и дневника, Стефан не знае. Стефан знае за върбинката, която сега използвам всеки ден, а Бони и Мередит не се интересуват от това, въпреки че дадох и на двете торбичка, пълна с изсушени листа и цветове. Все пак има едно хубаво нещо: изглежда цветето действа или поне от онази нощ повече не съм ходила насън. Но ще бъде лъжа, ако кажа, че не сънувам Деймън. Той изпълва всичките ми кошмари.

Животът ми в момента е пълен с лъжи и имам нужда от някого, с когото мога да бъда напълно честна. Ще скрия този дневник под разхлабената дъска в дъното на дрешника, така че никой да не го намери, ако внезапно умра и разчистят стаята ми. Може би някой ден едно от децата на Маргарет ще се заиграе в дрешника, ще забележи разхлабената дъска и ще надникне под нея, но дотогава едва ли някой ще се сети да търси там. Този дневник е последната ми тайна.

Не зная защо говоря за смърт и умиране. Тази мания обикновено е запазена марка на Бони. Тя е тази, която си мисли, че смъртта е много романтична. Но аз зная какво представлява в действителност, нямаше нищо романтично, когато мама и татко умряха. Мога да кажа само, че никога не съм се чувствала толкова зле и толкова нещастна. Искам да живея дълго и да бъда щастлива със Стефан. И няма причина желанието ми да не се сбъдне, когато най-после всички тези проблеми останат зад гърба ни.

Само дето понякога изпитвам страх и не вярвам това да се случи. Има някои дребни неща, които не би трябвало да имат значение, но ме притесняват. Като това защо Стефан продължава да носи пръстена на Катрин на верижка около врата си, въпреки че съм сигурна, че ме обича. Както и това защо никога не ми е казвал, че ме обича, макар да зная, че е така.

Няма значение. Всичко ще се оправи, трябва да се оправи. А след това ще бъдем завинаги заедно и много щастливи. Няма причина да не стане така. Няма причина да не можем. Няма причина…

Елена спря да пише, буквите започнаха да се размазват. Опита се да фокусира погледа си, ала редовете продължиха да плуват пред очите й. Затова затвори дневника, преди някоя издайническа сълза да капне върху листа. После отиде до дрешника, повдигна разхлабената дъска с пиличката си за нокти и пъхна дневника под нея.

 

 

Седмица по-късно пиличката за нокти бе в джоба й, докато трите — тя, Бони и Мередит, стояха пред задната врата на къщата на Каролайн.

— Побързай — изсъска Бони изнервено, докато оглеждаше двора, сякаш очакваше всеки миг отнякъде да изскочи нещо и да се нахвърли върху тях. — Хайде, Мередит!

— Готово. — Мередит изпусна въздишка на облекчение, когато ключът най-после се плъзна навътре, резето от другата страна на вратата щракна и дръжката се завъртя под пръстите й. — Вътре сме.

— Сигурна ли си, че те също не са вътре? Елена, ами ако се върнат по-рано? Защо да не дойдем през деня?

— Бони, ще влезеш ли най-после вътре? Вече го обсъдихме. През деня прислужницата винаги е тук. А и тази вечер няма да се върнат по-рано, освен ако някой не се натрови от манджите в „При Луи“. Хайде, да влизаме! — подкани я Елена.

— Едва ли някой ще се осмели да се разболее по време на вечерята в чест на рождения ден на госпожа Форбс — успокоително заяви Мередит на Бони, когато по-дребничкото момиче пристъпи колебливо вътре. — В безопасност сме.

— След като имат достатъчно пари, за да ходят по шикозни и скъпи ресторанти, човек би си помислил, че могат да оставят поне няколко лампи да светят — промърмори Бони, без да се поддаде на утехите.

Елена бе напълно съгласна с приятелката си. Беше странно и смущаващо да бродиш из чужда къща в тъмното. Когато се заизкачваха по стълбите, сърцето й заби лудешки в гърдите. Дланите й, които стискаха малкото фенерче, осветяващо, закачено на връзката с ключовете, бяха влажни и хлъзгави. Но въпреки тези признаци на паника, мозъкът й продължаваше да работи хладнокръвно, с почти безпристрастна точност.

— Трябва да е в стаята й — рече тя.

Прозорецът на Каролайн гледаше към улицата, което означаваше, че се налагаше да бъдат още по-предпазливи с малкото фенерче, за да не ги издаде светлината. С нарастващ смут Елена завъртя тънкия лъч наоколо. Едно бе да планираш претърсването на чужда стая, да си представяш как ефикасно и методично преравяш чекмеджетата. И съвсем друго да стоиш там, заобиколен от навярно хиляди тайни места, където може да се скрие нещо, и да се страхуваш да докоснеш каквото и да било, да не би Каролайн да забележи, че е местено.

Другите две момичета също стояха неподвижни.

— Може би просто трябва да се приберем по домовете си — предложи Бони тихо и този път Мередит не й възрази.

— Трябва да опитаме. Поне да опитаме — каза Елена, а гласът й прозвуча беззвучно и глухо дори в собствените й уши. Отвори едно от чекмеджетата на високия скрин и насочи тънкия лъч светлина към спретнато подредените купчини бельо. Не й трябваше много време, за да ги прерови и да установи, че дневникът не е вътре. Приглади и изправи купчините и затвори чекмеджето. Изпусна дълбока въздишка.

— Не е чак толкова трудно. Трябва да разделим стаята на секции и след това да претърсим внимателно всичко — всяко чекмедже, всяка мебел, всеки предмет, достатъчно голям, за да побере дневника.

Избра за себе си дрешника и първото, което направи, бе да провери с пиличката за разхлабени дъски. Но всички изглеждаха здрави, а никоя от стените не прокънтя на кухо. Докато тършуваше из дрехите на Каролайн, намери няколко неща, които й бе заела миналата година. Изкуши се да си ги вземе, ала, разбира се, не можеше. Претърсването на обувките и чантите на Каролайн също не даде резултат. Издърпа един стол, за да се качи на него и да огледа горната лавица, ала и там не откри нищо.

Мередит седеше на пода и проверяваше купчина плюшени играчки, захвърлени в една ракла заедно с други спомени от детството. Прекарваше дългите си чувствителни пръсти по всяка една, проверявайки за разрези в материята. Когато стигна до един пухкав пудел, се спря.

— Аз й го подарих — прошепна. — Струва ми се, че беше за десетия й рожден ден. Мислех, че отдавна го е изхвърлила.

Елена не виждаше очите й. Лъчът светлина от фенерчето на Мередит бе насочен към играчката. Но знаеше как се чувства приятелката й.

— Опитах се да се разбера с нея — рече тя тихо. — Опитах се, Мередит, в Къщата на духовете. Ала тя ми заяви, че никога няма да ми прости, задето съм й отнела Стефан. Ще ми се нещата да са по-различни, но тя няма да позволи.

— Значи сега сме във война.

— Да, във война сме — заключи Елена решително. Наблюдаваше как Мередит отмести пудела настрани и взе друго животно. После продължи претърсването.

Но и със скрина нямаше по-голям късмет, отколкото с дрешника. С всяка изминала минута се чувстваше все по-неспокойна, изпълнена с ужас, че ще чуят колата на семейство Форбс да спира на алеята.

— Няма смисъл — обади се Мередит, която тъкмо претърсваше под матрака на леглото на Каролайн. — Сигурно го е скрила… почакайте. Тук има нещо. Напипвам някакъв ръб.

Елена и Бони, застанали в противоположните ъгли на стаята, мигом замръзнаха.

— Намерих го! Елена, това е дневник!

Вълна на огромно облекчение заля Елена. Почувства се като смачкан лист хартия, който са изгладили наново. Можеше да се движи. Прекрасно бе да диша отново с пълни гърди. Знаеше, знаеше през цялото време, че нищо лошо не може да се случи на Стефан. Животът не можеше да е толкова жесток, не и с Елена Гилбърт. Сега всички бяха в безопасност.

— Дневникът е — чу се гласът на Мередит, но в него прозвуча озадачена нотка. — Но е зелен, не е син. Не е този, който търсим.

— Какво? — Елена грабна малката тетрадка, освети я с фенерчето, сякаш се опитваше да накара изумруденозелената корица да се превърне в синя. Но не се получи. Дневникът изглеждаше почти като нейния, но не беше той.

— На Каролайн е — промълви тя глупаво, все още отказвайки да повярва.

Бони и Мередит се скупчиха до нея. Взряха се в затворената тетрадка, сетне се спогледаха.

— Вътре може да се споменава къде го е скрила — рече Елена бавно.

— Сигурно — съгласи се Мередит, но Бони беше тази, която взе дневника и го отвори.

Елена надникна над рамото й, вперила поглед в острия наклонен почерк на Каролайн, толкова различен от печатните букви в лилавите бележки. Отначало не можа да различи думите, но сетне погледът й се проясни и едно име привлече вниманието й: Елена.

— Почакай, какво е това?

Бони, която единствена можеше да прочете написаното, остана смълчана за миг, докато устните й мърдаха беззвучно. После изсумтя.

— Чуйте това — рече тя и зачете: — „Елена е най-егоистичният човек, когото някога съм познавала. Всички мислят, че е самоуверена и спокойна, но тя просто е студена. Повдига ми се, че всички са толкова привлечени от нея и изобщо не разбират, че тя и пет пари не дава за когото и да било, освен за себе си.“

— Каролайн е написала това? Тъкмо тя най-малко има право да казва такова нещо! — избухна Елена, Почувствала как лицето й пламва. Точно това бе казал Мат за нея, когато тя преследваше Стефан.

— Продължавай, има още — подкани Мередит приятелката си, надничайки над рамото на Бони, която зачете с леко обиден глас:

„Напоследък и Бони е също толкова гадна, като се опитва да се прави на важна. Най-новото е да се преструва, че е медиум, така че другите да й обръщат внимание. Ако наистина беше медиум, щеше да разбере, че Елена само я използва.“

Настъпи мъчителна тишина, сетне Елена се обади:

— Това ли е всичко?

— Не, има и нещо за Мередит. „Мередит не прави нищо, за да спре всичко това. Всъщност Мередит не прави нищо, тя само наблюдава. Никога не поема инициатива. Освен това чух родителите ми да говорят за семейството й — нищо чудно, че тя никога не го споменава.“ Това пък какво означава?

Мередит не помръдна. В полумрака Елена виждаше само шията и брадичката й.

— Това няма значение — заговори тя припряно и натъртено. — Продължавай нататък, Бони, виж дали има нещо за дневника на Елена.

— Погледни за осемнадесети октомври. Тогава беше откраднат — каза Елена, пропъждайки напиращите въпроси. По-късно щеше да пита Мередит.

Но за осемнадесети октомври нямаше нищо, нито за уикенда след това. Всъщност през следващите седмици имаше написани само по няколко изречения. Но дневникът не се споменаваше.

— Е, това е — заключи Мередит. — Този дневник е безполезен. Освен ако не решим да я изнудваме с него. Нали се сещате — няма да покажем нейния дневник, ако тя не покаже твоя.

Идеята беше изкушаваща, но Бони тутакси прозря недостатъка.

— Тук няма нищо за Каролайн, тя само се оплаква от другите хора. Най-вече от нас. Обзалагам се, че на Каролайн ще й хареса да го прочетем пред цялото училище. Това направо ще я издигне в очите на всички.

— Тогава какво ще правим с него?

— Върни го обратно — рече Елена уморено. Обиколи стаята с лъча на фенерчето. Стори й се малко по-различна, отколкото преди да влязат. — Ще се преструваме, че не знаем, че тя е взела дневника ми и ще се надяваме да ни се отдаде друга възможност.

— Добре — съгласи се Бони, но продължи да прелиства дневника, като от време на време издаваше по някое гневно възклицание. — Я чуйте това! — възкликна.

— Няма време — сряза я Елена. Канеше се да каже още нещо, но в този момент Мередит заговори и тонът й тутакси привлече вниманието им.

— Кола.

Отне им секунда, за да се уверят, че колата навлиза в алеята на семейство Форбс. Очите и устата на Бони се разтвориха широко и тя заприлича на парализирана, както бе коленичила до леглото.

— Вървете! Вървете! — подкани ги Елена и измъкна дневника от ръката й. — Изгасете фенерчетата и се измъквайте през задната врата.

Всички се раздвижиха, а Мередит побутна Бони напред. Елена се отпусна на колене, отметна покривката на леглото и повдигна матрака. С другата си ръка се опита да пъхне дневника отдолу. Големият матрак се наклони, заплашвайки да затисне пръстите й, но тя успя да ги измъкне навреме. Сетне нагласи отново покривката.

Огледа още веднъж стаята, преди да излезе; вече нямаше време да дооправя нещата. Докато се движеше бързо и безшумно към стълбите, чу ключ да се превърта в ключалката на входната врата.

Това, което последва, приличаше на зловеща игра на гоненица. Елена знаеше, че те не я преследват нарочно, но изглежда семейство Форбс бе решило да я спипа в дома си. Тя се върна обратно по същия път, по който бе дошла, докато в коридора светна лампа и се чуха гласове, последвани от стъпки по стълбите. Момичето хукна към последната врата надолу по коридора, но те сякаш я последваха. Придвижваха се по площадката и вече бяха точно пред голямата спалня. Елена се обърна и понечи да се насочи към свързващата врата на банята, но видя под прага на затворената врата да светва светлина, отрязвайки пътя й за бягство.

Беше в капан. Всеки момент родителите на Каролайн щяха да влязат в стаята. Зърна френските прозорци, водещи към балкона, и в същия миг взе решение.

Въздухът навън беше студен и леко успокои задъханото й дишане. Жълта светлина изпълни стаята до нея и тя се сви колкото можа по-вляво, за да се скрие от светлината. В този момент звукът, от който се страхуваше най-много, се разнесе с ужасяваща отчетливост: завъртването на дръжката на вратата, последван от шума от издуването на завесите навън, когато прозорецът се отвори.

Момичето се огледа като обезумяло. Беше твърде високо, за да скочи долу, а нямаше за какво да се хване, за да се спусне до земята. Единственият път за бягство беше покривът, но нямаше как да се изкачи на него. Все пак някакъв инстинкт я накара да опита. Покачи се на парапета и заопипва с ръка нагоре за място, където да се хване, когато върху прозрачните завеси падна сянка. Една ръка ги разтвори и някаква фигура започна да се появява. В същия миг Елена усети как нещо сграбчи ръката й, нечии пръсти се сключиха около китката й и я изтеглиха нагоре. Тя машинално се оттласна с крака и се озова на дървения покрив. Опитвайки се да успокои накъсаното си дишане, момичето се огледа наоколо с благодарност, за да види кой бе спасителят й — и замръзна.