Л. Дж. Смит
Борбата (5)

5

2 ноември, събота

Мило дневниче,

Тази сутрин се събудих и се почувствах странно, но не зная как точно да опиша това състояние. От една страна, бях толкова изтощена и отмаляла, че когато се опитах да стана, мускулите не ме държаха. Но пък от друга страна, се чувствах… приятно. Толкова комфортно, толкова успокоена. Все едно че се нося на облак от златиста светлина. Не ме е грижа дори ако никога повече не се помръдна.

После си спомних за Стефан и се опитах да се изправя, но леля Джудит тутакси ме върна в леглото. Каза ми, че Бони и Мередит са си тръгнали преди половин час, а аз съм била толкова дълбоко заспала, че не могли да ме събудят. Заяви, че се нуждая от почивка.

Но ето ме още в леглото. Леля Джудит донесе телевизора в стаята ми, но на мен не ми се гледа телевизия. Предпочитам да лежа и да пиша или просто да си лежа.

Очаквам Стефан да ми се обади. Той ми обеща, че ще го направи. Или може би не ми е обещавал. Не мога да си спомня ясно. Но когато ми позвъни, трябва да…

 

 

3 ноември, неделя, 22 ч. 30 мин.

Току-що прочетох написаното от вчера и се шокирах. Какво става с мен! Спряла съм насред изречението и дори не зная какво всъщност съм искала да кажа. И не съм обяснила за новия си дневник. Сигурно не съм била на себе си.

Както и да е, това е официалното начало на моя нов дневник. Купих си тази нова тетрадка от магазина. Не е така красива като старата, но и тази ще свърши работа. Вече се простих с надеждата някога отново да видя моя стар дневник. Онзи, който ми го открадна, надали ще ми го върне обратно. Сега, като се замисля как някой го чете, как прониква във всичките ми мисли и чувства за Стефан, направо ми иде да го убия. И едновременно с това ми се иска да умра от срам.

Не че се срамувам от това, което изпитвам към Стефан. Само че това е нещо безкрайно лично. А в стария ми дневник има още толкова интимни подробности — как се целувахме, как той ме прегръщаше и въобще всичко онова, за което съм абсолютно сигурна, че той за нищо на света не иска някой друг да прочете.

Разбира се, там нямаше нито ред за тайната му. Аз тогава още не я знаех. Беше преди да го опозная истински и преди да бъдем заедно, наистина заедно, най-после. Сега сме едно цяло. Имам чувството, че съм го чакала през целия си живот.

Може би ти, мило дневниче, си мислиш, че е ужасно да го обичам, след като зная какъв е той. Зная, че е способен на насилие, както и че в миналото му е имало неща, от които се срамува. Но той никога няма да бъде лош с мен, а и всичко вече е в миналото. Той изпитва толкова дълбоко чувство на вина и така силно страда. Искам да му помогна.

Не Зная какво ще се случи сега. Просто съм щастлива, че той вече е добре. Днес отидох в пансиона и разбрах, че вчера там са идвали от полицията, но Стефан още бил много слаб и не успял да използва своите Сили, за да се отърве от тях. Добре поне, че полицаите в нищо не го обвинили. Просто му задали един куп въпроси. Стефан ми каза, че се държали добре с него, което обаче ме изпълни с подозрения. Какво ще стане, ако действително нещо се крие зад всичките тези техни въпроси и разпити… Ако например го попитат къде е бил в нощта, когато е бил нападнат онзи старец под моста? В нощта, през която Вики Бенет беше преследвана в разрушената църква? Или онази вечер, когато в училището бе убит господин Танър!

Но те нямат доказателства срещу него. Какво от това, че след пристигането му във Фелс Чърч са започнали да се случват престъпления? Това още нищо не доказва. Той наистина беше спорил с господин Танър онази вечер. И изчезна, след като бе открит трупът на господин Танър. После се върна и е съвсем ясно, че самият той, Стефан, също е бил нападнат, при това от същата личност, извършила и другите престъпления. Мери ми каза, че от полицията са наясно в какво състояние е бил намерен. Ако въобще решат да ни разпитат. Мат, Бони и Мередит, а също и аз, разбира се, ще свидетелстваме при какви обстоятелства сме го намерили. Така че в крайна сметка няма да повдигнат обвинение срещу него.

 

 

Двамата със Стефан разговаряхме за това, както и за други неща. Толкова ми беше хубаво да съм отново с него, въпреки че беше блед и изтощен. Той все още не си спомня всичко, което се е случило в четвъртък през нощта, но повечето е било точно както предполагах. Вечерта, след като ме довел в къщи, излязъл да търси Деймън. Карали се. После Стефан се озовал полумъртъв в кладенеца. Не е нужно да си гений, за да се досетиш какво се е случило между тях.

Все още не съм му казала, че в петък сутринта търсих Деймън на гробището. По-добре да го отложа за утре. Зная, че Стефан ще се разстрои, особено когато узнае какво ми каза Деймън.

Е, това е всичко. Този дневник ще бъде добре скрит и зорко пазен поради съвсем очевидни причини.

Елена спря да пише и се вгледа в последния ред от написаното. После добави:

П.П. Интересно е все пак кой ще е новият ни учител по европейска история.

След което пъхна дневника под матрака и угаси лампата.

 

 

Елена вървеше по коридора сред непривична за нея липса на внимание от страна на съучениците й. В училището обикновено я посрещаха с поздрави от всички страни — отвсякъде, където преминаваше, се чуваше: „Здравей, Елена“, „Здравей, Елена“. Ала днес съучениците й упорито извръщаха очи, щом се приближеше към тях, или внезапно си намираха някаква спешна работа, непременно изискваща да се извърнат с гръб към нея. И тази досада се повтаряше през целия ден.

Тя се спря в коридора пред стаята, в която трябваше да се проведе часът по европейска история. Вътре, по чиновете, вече бяха насядали няколко ученици, а пред черната дъска се бе изправил непознат млад мъж.

Всъщност той самият приличаше на ученик. Имаше светлоруса коса, малко по-дълга от обичайното, и телосложение на спортист. На дъската бе написал името си: Аларик К. Залцман. Като се обърна, Елена забеляза, че имаше нещо момчешко в усмивката му.

Той продължи да се усмихва, докато тя сядаше на мястото си, а останалите ученици влизаха в стаята. Сред тях бе и Стефан. Преди да се настани на мястото зад нея, погледите им се срещнаха, но не си казаха нищо. Никой в стаята не говореше, така че цареше пълна тишина.

Бони седна от другата страна на Елена. Мат седеше само няколко чина по-нататък, но и той гледаше право напред.

Последните двама, които се появиха малко преди началото на часа, бяха Каролайн Форбс и Тайлър Смолуд. Влязоха заедно. На Елена никак не й хареса изражението, изписано по лицето на Каролайн. Тя много добре познаваше тази лукава котешка усмивка и тези присвити зелени очи. Красивото, макар и малко месесто лице на Тайлър, сияеше от задоволство. Синината под окото му, където го бе ударил Стефан, вече бе почти изчезнала.

— Добре, като за начало защо да не подредим всички чинове в кръг?

Вниманието на Елена се върна към непознатия учител, застанал пред дъската. Той продължаваше да се усмихва.

— Хайде да го направим. Така ще можем да се гледаме в очите, докато си говорим — обясни той.

Учениците мълчаливо се подчиниха. Непознатият не седна на стола до дъската, какъвто беше обичаят на господин Танър. Вместо това издърпа стола в средата на кръга и го възседна с облегалката напред.

— Така — заговори той. — Зная, че сигурно изгаряте от любопитство да узнаете кой съм. Името ми е написано на дъската: Аларик К. Залцман. Но предпочитам да ме наричате просто Аларик. Ще ви кажа нещо повече за мен по-късно, но първо искам да ви дам възможност вие да говорите. Днес вероятно е бил труден ден за повечето от вас. Напуснал ви е някой, на когото сте държали. И от това сигурно ви боли. Искам да ви дам възможност да споделите чувствата си с мен и със своите съученици. Искам да се опитате да се докоснете до болката. След което вече ще можем да започнем да изграждаме отношенията си на базата на взаимно доверие. А сега кой иска да започне пръв?

Учениците го зяпаха недоверчиво. Никой не смееше дори да мигне.

— Е, нека да видим… какво ще ни кажеш ти? — Все още усмихнат, той вдигна насърчително ръка към хубаво русокосо момиче. — Кажи ни името си и сподели с нас какво изпитваш за това, което се е случило.

Смутено, момичето бавно се надигна.

— Името ми е Сю Карсън и аз, хм… — Пое си дълбоко дъх и продължи неохотно: — Ами чувствам се ужасно изплашена. Защото който и да е този маниак, той все още е на свобода. И следващия път мога да бъда аз. — След тези думи тя си седна.

— Благодаря ти, Сю. Сигурен съм, че много от съучениците ти споделят тревогата ти. А сега да продължим. Вярно ли е, че някои от вас са присъствали там, когато се е разиграла трагедията?

Чиновете проскърцаха, когато учениците се размърдаха неспокойно. Но Тайлър Смолуд се изправи. Устните му се разтеглиха в нещо като усмивка, разкривайки белите му зъби.

— Повечето от нас бяха там — започна той и погледна към Стефан. Елена видя как останалите проследиха погледа му. — Отидох там малко след като Бони бе открила трупа. И това, което изпитах, бе загриженост за общността ни. По улиците броди опасен убиец, а досега никой нищо не е направил, за да го спре. И… — Тайлър внезапно млъкна.

Елена не бе много сигурна, но й се стори, че Каролайн му даде знак да замълчи. Самата Каролайн отметна назад лъскавата си кестенява коса и кръстоса дългите си крака, когато Тайлър отново седна до нея.

— Добре, благодаря ви. Значи повечето от вас са били там. Това прави преживяното двойно по-мъчително. Но може ли да чуем какво се е случило от този, който е намерил тялото? Бони тук ли е? — Аларик се огледа наоколо.

Бони бавно вдигна ръка, след което се надигна от чина.

— Мисля, че аз бях тази, която откри тялото. Искам да кажа, че бях първата, която разбра, че той действително е мъртъв, а не че само се преструва.

Сега Аларик Залцман изглеждаше леко озадачен.

— А не само се преструва? Той често ли се правеше на мъртвец? — Разнесоха се хихикания, а новият учител отново им демонстрира момчешката си усмивка. Елена се извърна и погледна към Стефан, който мълчеше, смръщил вежди.

— Не… не — отрече Бони. — Разбирате ли, той беше избран за жертва в Къщата на духовете. Затова целият бе в кръв, само че тя беше имитация. И за това отчасти имам вина и аз, понеже той не искаше да го цапат, но аз настоях да го направи. Той трябваше да изиграе ролята на Кървавия труп. Но той не преставаше да повтаря, че било прекалено и продължи, докато не се появи Стефан, който започна да спори с него… — Тя спря. — Исках да кажа, че ние поговорихме с него и той накрая се съгласи да го направи, а след това започна представлението в Къщата на духовете. И малко по-късно забелязах, че той не се изправя и не плаши малчуганите, както се очакваше. Затова отидох при него да го попитам какво не е наред. А той не ми отговори. Той просто… просто бе вперил изцъклените си очи в тавана. И тогава го докоснах и той… беше ужасно. Главата му беше отпусната. — Гласът на Бони се разтрепери и тя млъкна, за да преглътне мъчително.

Тогава Елена скочи на крака, последвана от Стефан, Мат и още неколцина от съучениците им. Елена протегна ръка към Бони.

— Бони, всичко е наред, не се измъчвай. Всичко е наред.

— А кръвта му беше навсякъде по ръцете ми. Имаше кръв навсякъде, толкова много кръв… — Тя подсмръкна истерично.

— Добре, времето изтече — обяви Аларик Залцман. — Съжалявам, нямах намерение да те разстройвам. Все пак си мисля обаче, че в бъдеще ще се наложи да поработиш, за да преодолееш тези чувства. Ясно е, че за теб е било много травмиращо преживяване.

Учителят по европейска история се изправи и закрачи около центъра на кръга, докато нервно кършеше ръце. Бони продължаваше да подсмърча тихо.

— Разбирам какво чувстваш — продължи той и момчешката му усмивка отново грейна с пълна сила. — Иска ми се да дам добро начало на нашите отношения между учител и ученици, което да не е свързано с тази потискаща атмосфера. Какво ще кажете всички вие да ми дойдете на гости довечера, за да можем да си поговорим без формални ограничения? Може би ще успеем да се поопознаем по-добре и да си поговорим за това, което се е случило. Който иска, може да доведе и някой приятел или приятелка. Какво ще кажете?

Изтекоха около тридесетина секунди, през които учениците само се взираха в него. Накрая някой попита:

— У вас ли? И къде е това?

— Да… ох, забравих да кажа. Колко съм глупав. Отседнал съм в къщата на Рамзи, на авеню „Магнолия“. — Учителят написа адреса си на черната дъска. — Семейство Рамзи са мои приятели и ми дадоха къщата под наем, докато са във ваканция. Идвам от Шарлотсвил^[1]. Директорът на гимназията ми се обади в петък, за да ме попита дали ще се съглася да се преместя временно тук. Реших да се възползвам от шанса. Това е първата ми истинска работа като учител.

— О, това обяснява всичко — промърмори Елена.

— Така ли? — попита Стефан.

— Е, какво ще кажете? Одобрявате ли идеята? — Аларик Залцман огледа класа.

Никой не посмя да откаже. Отвсякъде се чуха утвърдителни отговори.

— Чудесно, значи е уредено. Ще се погрижа за безалкохолни напитки и всички ние ще се опознаем помежду си. О, да, между другото… — Отвори дневника и го прегледа набързо. — По този учебен предмет присъствието формира половината от окончателната ви оценка. — Вдигна глава и отново се усмихна. — А сега сте свободни.

— Бива си го — промърмори някой зад Елена, докато тя вървеше към вратата. Бони крачеше зад нея, но гласът на Аларик Залцман я сепна и я накара да се обърне.

— Може ли да останат за минута учениците, които споделиха с нас впечатленията си?

Стефан също трябваше да напусне класната стая.

— По-добре ще е да отида да видя какво става с тренировките на футболния отбор — рече. — Вероятно са отменени, но за по-сигурно ще проверя.

Елена се притесни.

— Ако не са отменени, мислиш ли, че си достатъчно добре, за да участваш в тях?

— Ще се справя — отговори уклончиво той. Но на нея не й убягна, че по лицето му още има следи от прекомерното изтощение и че продължава да се движи болезнено сковано. — Ще се срещнем при твоето шкафче.

Тя кимна. Но когато се доближи до шкафчето си в редицата в коридора, завари до него Каролайн, увлечена в разговор с още две техни съученички. Три чифта очи внимателно следяха всяко движение на Елена, докато прибираше учебниците и тетрадките си в шкафчето, но когато Елена вдигна глава, две от тях побързаха да отклонят поглед. Единствено Каролайн остана нахално втренчена в нея, с леко наклонена глава, докато шепнеше нещо на другите две момичета.

Елена кипна. Затръшна ядно вратичката и пристъпи право към групичката.

— Здравей, Беки. Здравей, Шейла — започна тя. А после добави, но много по-натъртено: — Здравей, Каролайн.

Беки и Шейла измърмориха по едно глухо здрасти, а после побързаха да смотолевят, че трябвало да бързат нанякъде. Елена дори не се обърна, за да види как се измъкват тихомълком. Не сваляше гневния си поглед от Каролайн.

— Какво става тук? — попита тя настойчиво.

— Какво толкова има да става? — сви рамене Каролайн, очевидно наслаждавайки се на сценката. Дори се опита да я удължи колкото можеше повече. — С кого какво да става?

— С теб, Каролайн. Както и с всички останали. Не се преструвай, че не си замислила нещо, защото много добре те познавам. През целия ден всички тук упорито ме избягват, сякаш съм чумава, а ти имаш вид на спечелила голямата награда от лотарията. Каква каша си надробила?

Невинното досега изражение на Каролайн моментално се изтри, за да отстъпи на котешки лукавата й усмивка.

— Казах ти още при започването на учебната година, че нещата тук ще се променят, Елена — припомни й тя. — Предупредих те, че царуването ти може да приключи. Само че това сега не е мое дело. Всичко, което се случи, е въпрос на най-прост естествен подбор. Според закона на джунглата.

— И какво толкова се е случило?

— Хм, ами да кажем, че да излизаш с един убиец, може силно да навреди на социалния ти живот.

Гърдите на Елена се стегнаха, сякаш Каролайн я бе ударила с все сила. За миг я обзе почти неустоимо желание да й върне удара в прекия, в буквалния смисъл. Но после, макар бученето на кръвта да отекваше в ушите й, тя само процеди през стиснатите си до болка зъби:

— Това не е вярно. Стефан не е извършил нищо. От полицията го разпитаха и никой не го подозира в нищо.

Каролайн само сви рамене, а усмивката й премина в изражение на снизходително покровителство.

— Елена, ние с теб се знаем още от детската градина — припомни й тя, — така че мога да си позволя да ти дам един приятелски съвет заради доброто старо време: зарежи Стефан. Ако го направиш още сега, ще можеш да избегнеш превръщането си в пълна социална отрепка. В противен случай ще е по-добре отсега да си купиш едно звънче, за да подрънкваш с него по улиците^[2].

Гневът продължи да бушува в душата на Елена, докато Каролайн гордо се извърна и започна да се отдалечава, развявайки зад гърба си буйната си като кестеняв водопад коса. Едва след секунди Елена си възвърна дар словото.

— Каролайн. — Другото момиче се обърна. — Ще ходиш ли довечера на купона в къщата на Рамзи?

— Предполагам, че да. Защо питаш?

— Защото и аз ще бъда там. Със Стефан. Ще се видим в джунглата. — Сега бе ред на Елена да се извърне предизвикателно.

Задоволството й от достойното оттегляне от сцената леко се помрачи, когато забеляза една слаба фигура, скрита в сенките в далечния край на коридора. За миг фигурата залитна, но като приближи още, Елена я разпозна. Беше Стефан.

Тя знаеше, че усмивката, с която го посрещна, изглежда пресилена. Той отклони поглед към редицата от шкафчета покрай стената, докато двамата продължиха рамо до рамо към изхода на сградата.

— Явно са отменили тренировките на отбора по футбол? — попита го тя.

Той кимна.

— За какво беше всичко това? — запита той тихо.

— Нищо особено. Просто попитах Каролайн дали ще дойде довечера на купона. — Елена отметна глава назад, за да погледне към унилото сиво небе.

— А само за това ли си говорихте?

Тя си спомни какво й бе казал той, когато беше в стаята му. Стефан можеше да вижда, а също и да чува много по-добре от простосмъртните. Но беше ли достатъчно умението му, за да долови думите, разменени между двете съученички на петнадесетина метра от него нататък по коридора?

— Да — отвърна тя предизвикателно, все още зареяла взор нагоре в облаците.

— И заради това ли сега си толкова ядосана?

— Да — повтори тя със същия тон.

Макар и да не го гледаше, тя усещаше втренчения му поглед.

— Елена, това не е вярно.

— Е, ако можеш да четеш мислите ми, тогава няма нужда да ми задаваш въпроси, нали?

Двамата се обърнаха лице в лице. Това на Стефан оставаше напрегнато, а устните му — мрачно стиснати.

— Знаеш, че не бих го направил. Но мислех, че ти си тази, която държи да сме честни един към друг.

— Добре, ще ти кажа. Каролайн, както обикновено, се държа като истинска кучка и не спря да дрънка за убиеца. И какво от това? Какво толкова ти пука?

— Защото тя може би има право — заяви Стефан изненадващо. — Не, не за убиеца, а за теб. По-точно за теб и за мен. Трябваше да предвидя, че ще се стигне дотук. Не е само тя, нали? През целия ден се усещам заобиколен само от враждебност и страх, но съм прекалено изтощен, за да се опитам да го анализирам. Те си мислят, че аз съм убиец и сега искат да си го изкарат на теб.

— Няма значение какво си мислят! Те грешат и накрая ще го осъзнаят. Тогава всичко отново ще си продължи постарому.

Устните на Стефан се извиха в тъжна усмивка.

— Наистина ли го вярваш? — Озърна се, а чертите на лицето му се изостриха. — Ами ако не стане така? Ако стане още по-лошо?

— Какво искаш да кажеш?

— Може би щеше да е по-добре… — Стефан си пое дълбоко дъх и продължи, този път по-внимателно: — Може би ще е по-добре, ако за известно време не се виждаме. Ако си мислят, че не сме заедно, ще те оставят на спокойствие.

Тя се втренчи в него.

— Наистина ли мислиш, че ще можеш? Да не се виждаш с мен? Да не разговаряш с мен неясно докога?

— Ако е необходимо… да. Дори можем да се преструваме, че сме скъсали завинаги. — Стисна челюсти.

Елена продължи да го гледа още миг. После се доближи до него, така че почти се докосваха. Той сведе поглед към нея, очите му бяха на сантиметри от нейните.

— Има само една причина да обявя на всички останали в училището, че сме скъсали. И тя е ако ми кажеш, че не ме обичаш и че повече не искаш да ме виждаш. Кажи ми го, Стефан, още сега. Кажи ми, че повече не искаш да бъдеш с мен.

Дъхът му секна. Взираше се в нея с искрящите си зелени котешки очи, осеяни със златистоизумрудени точици.

— Кажи го — подкани го нетърпеливо момичето. — Кажи ми, че можеш да живееш без мен, Стефан. Кажи ми…

Така и не довърши изречението. Устните му се впиха в нейните.