Джон Фаулз
Аристос (9)

7.
Други философии

1

Някои от тях бихме могли да отхвърлим, както се отказваме от дома, в който не желаем да живеем; но не можем да ги отхвърлим като дом, в който никой друг не би трябвало да живее; не можем да отречем тяхното частично удобство, частичната им красота или частичната им целесъобразност; а като цяло не можем да отречем и частичната истина.

 

 

2

Ернст Мах^[1]: „Едно конкретно знание никога не е погрешно или правилно, а само в по-голяма или в по-малка степен полезно от биологична или еволюционна гледна точка.“ Всички догматични учения са приблизителни: такава приблизителност формира почвата, върху която израстват нови, по-добри приблизителни теории.

Християнство

3

След стотина години клерикалното^[2] християнство ще изчезне напълно. Християнската църква вече е една зле функционираща институция. Актуалната екуменическа^[3] мания — „великото ново братство“ на всички църкви, е безплодно усилие, скрито зад паравана на реалността.

 

 

4

Невъзможно е да се отрече приносът на християнството за човечеството. Неговото начало е било поставено от личност с толкова силно въздействащ философски и еволюционен гений, че никак не е чудно защо той незабавно е бил обожествен (което е и абсолютно необходимо условие за неговата историческа ефикасност).

 

 

5

По силата на своята еволюционна напредничавост християнството е защитавало най-уязвимата част от човечеството. Но с цел по-лесното разпространяване на еволюционните си принципи, то било принудено да „лъже“ и временно тези „лъжи“ имали положително въздействие, но в крайна сметка му навредили.

 

 

6

Далеч в необозримото бъдеще е моментът, в който много от основните общи социални закони и принципи, залегнали в основата на християнството, ще се превърнат в архаизъм, защото те са основани на състраданието и на здравия разум. Във всяка велика религия обаче се наблюдава процес, подобен на този при изстрелването на космически кораб; един елемент дава начален тласък при отделянето от земята, а друг елемент излита в космоса. Тези, които се придържат строго към християнската метафизична догма, се опитват да обединят в едно изстрелващия механизъм и летателния апарат.

 

 

7

И още — основната притегателна сила на всяка религия винаги ще се дължи на някакъв расов принцип и поради това ще е по-достъпна за тази народност или група, която я е създала, отколкото за останалите. Религията е специфична реакция на обкръжението и на предизвикателствата на историческия момент и затова няма да е толкова подходяща за тези, които живеят в друго обкръжение и изпитват други трудности на историческата ситуация.

 

 

8

Първоначално устоите на догматичната вяра укрепват, а после се вкаменяват. Така и тежката защитна броня на някои праисторически влечуги отначало е спомогнала за оцеляването им, сетне е станала причина за изчезването им. Догмата е форма на реакция на специфична ситуация; тя никога не може да бъде адекватна реакция на всички ситуации.

 

 

9

Ето ви една „облогова ситуация“: колкото и многобройни да са доказателствата на теолозите за историческата истинност на невероятните (от гледна точка на съвременната наука) събития от живота на Исус, те никога няма да могат да докажат, че тези събития са станали именно така, както те твърдят. Същото важи и за всяко друго отдалечено историческо събитие. В крайна сметка, следвайки непоколебимите логическите доводи, ние сме принудени да вземем някакво решение, подобно на стъпката в тъмното на Киркегор^[4] или на облога на Паскал; ако откажа да повярвам, че тези невероятни събития действително са се случили, може да се каже, че аз не правя нищо повече от една сляпа стъпка в противоположната посока. Определен тип сляпо вярващ последовател, не непременно обвързан с християнството, макар и характерен за него от времената на Тертулиан^[5], използва очевидния абсурд и произтичащото от него отчаяние, дължащо се на нашата вечна неспособност да открием непоколебимост във вярата като източник на енергия и смелост, за да пристъпим в тъмнината, и като указател за посоката, в която тази стъпка да бъде направена. И тъй като (както се твърди) съгласно всяко емпирично човешко определение за знанието не е възможно да узная нищо докрай, аз съм принуден рязко да сменя позицията, която би ми позволила да постигна абсолютно познание — едно състояние на увереност — „над“ и „отвъд“ обсега на каквито и да било емпирични или рационални средства. Това е като да се озова в съмнение и в мрак и да взема решение мигом да скоча, вместо предпазливо да опипам пътя пред себе си; и не просто да скоча, а да скоча отчаяно, при това в най-тъмната част на заобикалящия ме мрак.

В този безразсъден скок от бойната кула на благоразумието несъмнено има някакъв предизвикателен героизъм; а в предпазливото пристъпване напред под мъждивата светлина на предположението и вероятността, сред пресекливото блещукане на научния подход (все пак мястото е отдалечено и непознато) несъмнено се усеща липсата на духовен блясък. Но аз вярвам (а моят разум ми подсказва, че имам основание да вярвам), че пристъпването в тъмнината е екзистенциално предателство и богохулство, което се състои в твърдението, че научната правдоподобност няма нищо общо с въпросите на вярата. Тъкмо обратното; аз смятам, че правдоподобността трябва да играе главна роля. Вярвам в описаните в първата част на тези записки ситуация и космос именно защото те ми изглеждат най-правдоподобни. Никой друг освен Исус не е бил роден от девица или е възкръсвал на третия ден; а тези, както и други невероятни факти, свързани с него, наистина са далеч от правдоподобността. Шансовете да съм прав в моя отказ да повярвам на определени твърдения на библейските притчи за неговия живот, са безброй милиарда към едно и също толкова вероятно е да грешите, ако им вярвате.

 

 

10

Изключването на тези невероятни факти от живота на Исус не би отнело нищо от неговата божественост, напротив, би го възвеличило. Ако християнството заявеше, че тези невероятни събития и произлезлите от тях доктрини и ритуали трябва да се възприемат метафорично, то тогава аз бих могъл да стана християнин. Бих могъл да повярвам в Непорочното зачатие (в това, че всяко дете е плод на еволюцията като цяло); във Възкресението (защото Исус е възкръснал отново в съзнанието на хората); в Чудесата (защото е нормално всички да се стремим към същите благородни дела); в Божествеността на Христос и в Транссубстанцията (всички се допълваме взаимно, а всички допълваме „Бог“); бих могъл да повярвам във всичко, което засега моят разум отказва да приеме. Консервативното християнство обаче би обявило това за липса на вяра.

 

 

11

Интелигентните атиняни от пети век [пр.н.е.] знаели, че техните богове са метафори, олицетворяващи [природни] сили и закони. Налице са множество признаци, че вече е започнал процес на „атинизация“ на християнството. Второто пришествие на Исус Христос ще стане осъзнаването на факта, че Исус от Назарет е бил във висша степен човек, най-великият човек, а не бог; това обаче би означавало той да бъде принизен до ранга на философ, а огромният ритуален, църковен и свещенически апарат да бъде сведен до празна черупка.

 

 

12

Не е важно какво Исус е мислил за човеците, а за какво са го мислили те.

 

 

13

В противоречие със самата философия на Исус християнските църкви често са превръщали в своя основна грижа собственото си увековечаване. Те са поощрявали бедността или безразличието към нея; заставяли са хората да обръщат поглед към отвъдното; злоупотребявали са с детинската представа за ада и адския огън; подкрепяли са реакционни светски режими; осъждали са безброй невинни удоволствия и са налагали вековен религиозен фанатизъм; обявявали са се за убежище и прекалено често са принуждавали онези, които се намират пред техните порти, да се нуждаят от убежище. Сега ситуацията е доста по-добра, но не сме забравили, че промяната настъпва едва когато историята постави пред църквата ясния въпрос за избор: реформиране или гибел.

 

 

14

В съвременната християнска теология се води подобен спор, подобно „почистване на дома“, само че той е започнал прекалено късно. Срещат се „напредничави“ мислители, които представят един бог, който почти не се различава от описания по-рано от мен. Те се стремят да „очовечат“ Исус, да демитологизират Библията, да представят християнството като странно подобие на ранния марксизъм. Казват ни, че всичко, което преди сме смятали за християнство, е метафора на една по-дълбока истина. Но ако сега сме в състояние да видим тази по-дълбока истина, то метафората става излишна. Новите теолози режат клона, на който седят; падането им е неизбежно.

 

 

15

Най-лошото е, че църквите ревниво са заключили Исус в клетка. Какво право имат да заявяват, че никой не може да се обръща към него и да достигне до него освен чрез тях? Длъжен ли съм да вярвам в боговете от Олимп и да упражнявам древногръцките религиозни ритуали, преди да мога да се доближа до Сократ? Църквата се е превърнала не в тялото и духа на Исус, а в параван и ограда, издигната около него.

 

 

16

Исус е бил човек. Той навярно е бил убеден, че е онзи, за когото се е представял, но обстоятелството, че не е бил онова, което е твърдял, че е, няма абсолютно никакво значение, защото той е бил човек и защото същината на неговото учение не зависи от неговата божественост.

 

 

17

Не съществува нито изкупление, нито опрощаване на греховете; грехът няма цена. Не е възможно той да се откупи, докато самото време не бъде откупено.

 

 

18

Децата отрано биват приучавани на двойствения морал, внушаван от догматичната църква. Те се молят на Бог и нищо не се случва. Научават, че има два типа поведение: абсолютното — в църквата и относителното — извън нея. Преподава им се наука, а след това им се казва да вярват в неща, които са очевидно ненаучни. Учат ги да благоговеят пред Библията, но дори и те разбират, че, от една страна, тя е своеобразен сбор от митове, племенни небивалици, необуздана отмъстителност, безумен пуританизъм, изопачена историческа истина и абсурдно едностранчива пропаганда, а, от друга, че е паметник на великолепна поезия и дълбока мъдрост, увенчани от трогателната човешка история на Исус.

 

 

19

Трябва да виним църквите, работещи за увековечаването на двойния стандарт, а не децата, на които се внушава той. Да твърдим за нещо, че принадлежи към особената категория на абсолютната истина или реалност, би означавало да произнесем неговата смъртна присъда: абсолютна истина и абсолютна реалност не съществуват.

 

 

20

В епохата след платонизма, обкръжен от една вдетинила се, намираща се в упадък класическа религия от късния период на Римската цивилизация, на средиземноморския човек не му е оставало друго, освен да развие монотеистична и етично ориентирана алтернативна религия. Появата на личност, подобна на Исус, и на религия, подобна на християнското учение, била неизбежна, както за по-късните етапи на индустриалната революция са били неизбежни появата на Маркс и на марксистката теория.

 

 

21

Човечеството прилича на висока сграда. То се нуждае от скеле — етаж след етаж. Религия след религия, философия след философия; невъзможно е да построим двайсетия етаж, без да стъпим на скелето, издигнато за първия.

Великите религии правят всичко възможно да попречат на Масите да виждат и да мислят. Ако те можеха да виждат и да мислят, светът не би станал отведнъж по-щастливо място; но това не е оправдание за догматичните религии. Изхвърля ли някой патерицата на сакатия само защото не е най-нов модел? И дали е напълно достатъчно, ако му се даде в ръцете този най-нов модел? Възможно е той да не знае как да я използва. Но това не може да послужи като довод против най-новия модел.

 

 

23

Религиозна вяра: мистерия. Рационална вяра: закон. Научен факт е, че фундаменталната природа на реалността е загадъчна по своя характер. Религиите се основават на мистерията и тайнството, затова те са по-научни от рационалните философии. Но има мистерии и мистерии; а християнството по един глупав начин се е опитало да раздели основната мистерия на отделни части. Главната и единствената тайна е същността на онова, което християнството нарича Бог или Провидение. Църквата обаче устройва цял панаир от псевдомистерии, които нямат нищо общо с голямата истина, а само с истината, че мистерията притежава сила.

 

 

24

Човекът жадува мистерията: жадува я толкова страстно, че за него дори най-незначителните загадки притежават притегателна сила. Ако писателите престанат да пишат криминални романи, хората ще започнат да препрочитат старите. Непорочното зачатие прави Исус уникален; мистерията на тази дръзка уникалност е толкова привлекателна, че трудно може да й се устои.

 

 

25

В повечето страни по света конят и каруцата като вид транспорт са били заменени от автомобила. Но това не е повод да кажем, че конят и каруцата са несъстоятелни или че само защото автомобилът по принцип е по-удобен и по-бърз, трябва да бъдат отречени всички коне и всички каруци. Все още има места, където конят и каруцата са незаменимо средство за придвижване. Там, където те се използват и са полезни, тяхното приложение е еволюционно оправдано.

 

 

26

Войнстващите антирелигиозни движения се основават на следната механистична заблуда: че най-ефикасната машина трябва да бъде и е най-добрата. Всъщност най-добрата машина е тази, която е най-ефективна за определени условия.

 

 

27

Ако обстоятелствата налагат определена ситуация да бъде смекчена, завоалирана или притъпена, то християнството е напълно подходящо за целта. А подобни ситуации има много. Ако християнството облекчава смъртта на един човек, който умира от рак, тогава дори всички аргументи на всички антихристияни няма да са в състояние да ме накарат да повярвам, че в тази ситуация християнството не е истина. Тази истинност обаче има донякъде утилитарен характер, а и като цяло ми се струва, че чистото стъкло е по-полезно от заскреженото.

 

 

28

На всеки християнин, който приема безрезервно цялата догма на своята църква, се падат хиляда, които вярват наполовина само защото чувстват, че човек трябва да вярва в нещо. Ако старите религии продължават да съществуват, то е защото те са удобни приемници на желанието да се вярва; и още защото, макар и да не са особено удобни, все пак са пристанища; и накрая защото те поне се опитват да утолят потребността от тайнственост.

 

 

29

Всички стари религии водят до варварско разхищение на нравствена енергия; разнебитени мелници, разположени на река, която би могла да задвижва хидроелектрически генератори.

 

 

30

Всички богове, за които се предполага, че са способни да се намесват в нашето битие, са идоли; всички изображения на богове са идоли; всички молитви, отправени към тях, всяко преклонение пред тях е идолопоклонничество.

 

 

31

Благодарността за това, че си роден и че съществуваш, е архетипно човешко чувство, също както и доброто здраве, късметът, щастието. Но подобна благодарност трябва да се насочи обратно към реалния живот около нас, към конкретния ни начин на съществуване, а не да бъде запратена в неизвестна посока, някъде към небесата, или пък изразена чрез най-отвратителната форма на завоалиран нарцисизъм — молитвата. Религията застава между човешката благодарност и реалните дела, в които хората биха могли да вложат своята енергия. Едно добро дело струва повече от един милион красиви думи; и това би било вярно дори и ако „над“ нас имаше един Бог, всевиждащ и възнаграждаващ ни за добрите дела.

 

 

32

Аз отхвърлям християнството наред с другите велики религии. Повечето от неговите мистерии са далеч от истинската мистерия. И макар да се възхищавам от нейния основоположник, макар и да се възхищавам от много духовници и от много християни, аз презирам църквата. Тя дължи съществуването си само на факта, че хората искат да са добри и да вършат добро; подобно на комунизма и тя паразитира върху по-дълбокото и по-скритото благородство у човека, което всяка друга съществуваща религия или политическо учение трудно биха могли да удовлетворят.

Ламаизъм^[6]

 

33

Животът е болка, страдание, предателство, катастрофа и даже удоволствията в него са измамни; мъдрият се учи да освобождава съзнанието си от всяка ненужна дребнавост, от потока на безсмисленост около себе си, като по този начин се учи да живее в състояние на мистичен вътрешен мир. Човекът е на този свят, за да може чрез ascesis^[7] да се приучава да се оттегля от него и така, както се твърди, да се издигне над него. Затова лама отказва да участва в обществения живот; изтръгвайки своите животински желания и оставайки встрани от суетата на живота в обществото, той демонстрира истинска свобода. И не се съпротивлява на немо; а го призовава при себе си.

 

 

34

Най-скорошните събития в световната история доведоха много хора от всички континенти до този житейски възглед. Малцина могат да се оттеглят напълно от своите общества. Съществува обаче един широкоразпространен светски ламаизъм. Тези „полулами“ се характеризират със следните особености: те отказват да изразят мнение по каквито и да били обществени, политически или метафизични въпроси, но не защото са подвластни на действителен скептицизъм, а поради дълбокото им безразличие към обществото и всичко, свързано с него.

 

 

35

Полуламата смята, че ако не искаш нищо от ближните си, това ти дава право да отстояваш позицията си, че и от теб не бива да се очаква нищо; което, изразено с езика на всекидневието, означава, че ако не правиш дългове, не дължиш никому нищо. Ние всички обаче плаваме на един сал. Съществува само един въпрос — какъв тип корабокрушенец да бъда?

 

 

36

Свободата на волята се развива само чрез упражнения. Единственото място, където това може да бъде осъществено, е обществото; а да решиш да не участваш, означава сам да се откажеш от избор. Ако скоча от висока сграда, ще докажа, че умея да скачам; но именно аз съм този, който се нуждае най-много от това доказателство. Доказателството е безсмислено, ако не съм в състояние да го приложа. Защо да доказваме на един труп Питагоровата теорема?

 

 

37

Ламата позволява на своето желание за независимост от обществото да го заблуди, че е наистина свободен. Той престава да вижда стените на затвора. Нищо не е в състояние да го накара да повярва, че те съществуват.

 

 

38

Източният ламаизъм се характеризира с тънък усет към „божествената“ природа. Погрешно е обаче да се използва този усет, това разбиране като модел за подражание. Ламаизмът ни учи непрестанно да се опитваме да постигаме единство с „Бога“ или с небитието. Живеейки, трябва да се науча да не съм, или да живея така, все едно че ме няма; бидейки личност, да изгубя всякаква индивидуалност; да се оттегля напълно от живота и в същото време да остана в пълна хармония с него. Но ако всички станем лами, то ще е като всички да мастурбираме: така животът би приключил.

„Бог“ е нашата противоположност; той е нашият полюс. И ние не му отдаваме почит чрез подражание, както ни препоръчва „Даодъдзин“; нито пък нашата почит му е необходима.

 

 

39

По принцип всеки полулама е чувствителен човек, изпитващ разочарование и ужас от суетата и грозотата на заобикалящата го действителност. По принцип неговата отдаденост на ламаизма е изкуство, към което той се отнася по един специфично нарцистичен и безплоден начин. Той се наслаждава повече на формата, отколкото на съдържанието; по-скоро на стила, отколкото на смисъла; на външния блясък, а не на обществената значимост; на изтънчеността, а не толкова на силата. По-голяма наслада му носят по-незначителните, а не големите изкуства и по-обикновените произведения, а не по-значимите. Той се превръща в тънък познавач, колекционер и свръхчувствителен критик, в дегустатор, език, небце, око или ухо, а всичко останало от неговата личност атрофира и изчезва.

 

 

40

Безспорно е, че ламаизмът, особено в такива форми като дзенбудизма, може да ни разкаже много за насладата от нещата като такива; за красотата на едно листо и красотата на едно листо, понесено от вятъра. Но подобно усъвършенстване на естетическия усет и избистряне на вътрешната метафора у всекиго от нас е неприложимо като начин на живот. То може да е (или почти сигурно е станало) важна страна от добрия живот; но самото то не е добрият живот.

 

 

41

Ламаизмът или оттеглянето с цел самовглъбяване и самонаслада е вечна, изначална философия; тоест философия, върху отрицанието на която са изградени всички останали (например християнството) философски учения. За да съхраним психическото си здраве, трябва да подхранваме своето „аз“ — това е също така важно, колкото и храната, която консумираме. Ясно е, че подобна философия ще процъфтява най-вече когато личността се чувства най-уязвима и най-застрашена. Най-популярният аргумент в нейна защита е, че човек трябва да пази и поддържа възможно най-високи норми на живот. В живота на най-егоистичните касти и елити има нещо само по себе си добро; но то е възможно най-относителното добро на света. Ранният севърски порцелан безспорно е прекрасен; той обаче е изработен не просто от глина, но и от изтощената плът и костите на всеки френски селяк, гладувал по времето на неговото производство. Всеки предмет на лукса е заплатен със същата цена; в крайна сметка нито едно икономическо или културно оправдание не би изглеждало достатъчно убедително. Под каквото и название да се крие — хедонизъм, епикурейство, битническа философия — ламаизмът винаги е бил убежище за онеправданите. Възможно е да има светове и системи на съществуване, където това да е напълно смислено и уместно; но не и в свят като нашия, намиращ се в състояние на вечна еволюционна война.

Хуманизъм

42

Хуманизмът е философия на закона, на всичко, което може да бъде рационално обосновано. Той има два големи недостатъка. Единият е присъщото му презрение към мистериозното, ирационалното и емоционалното. Другият е, че хуманизмът по своята природа е толерантен, но толерантността е качество на наблюдаващия, а не на управляващия.

 

 

43

Обичайното поведение на хуманиста е да наблюдава отстрани; да живее в сабинска ферма; да пише: „Odi profanum vulgus, et arceo.“^[8] Хуманистът вижда доброто както у своите врагове, така и в техните философии; вижда доброто у своите врагове, защото не може да приеме, че са лоши по своя воля, а доброто в техните философии вижда, защото няма философия, която да е напълно лишена от здрав смисъл и хуманност. Той се придържа към златната среда, към здравия разум, към средата на пътя, към съобразяването с двете страни; той печели уважението, но не грабва въображението.

 

 

44

Прието е да се смята, че античният политеистичен хуманизъм е изчезнал, защото е бил нереалистична и във висша степен изкуствена система. Но в определен смисъл той е бил и реалистичен, както е нормално да се очаква от всяка религия с древногръцки произход. В крайна сметка олимпийските богове са олицетворявали действителни човешки качества или разнообразни и много често противоречащи си архетипни човешки наклонности, докато староеврейската система е обединяването на желаните (нравствени) човешки качества, въплътени в един бог, и е била изкуствено построена. В много отношения древногръцката система е по-рационална и интелигентна, което може би обяснява защо е била и по-малко привлекателна. Древноеврейският бог е творение на човека, а древногръцките богове са отражение на човека.

 

 

45

Често забравяме до каква степен Ренесансът и всички негови достижения се дължат на обръщането към древногръцката система.

Връзката между езичеството и свободата на мисълта е прекалено добре известна, за да се нуждае от доказателство; а всички монотеистични религии са в определен смисъл пуритански по своя дух и дълбоко в себе си тиранични и фашистки. Великите научни постижения на древните гърци, тяхната логика, демокрация и изкуства — са били възможни благодарение на доста свободното и променящо се схващане за божествеността; а тъкмо това е характерно и за последното столетие от човешката история.

 

 

46

Разбира се, противоречието не е само между „либералния“ политеизъм и „нелибералния“ монотеизъм. За човека религията открай време е ясно определено поле за изразяване и защита на собствените интереси; а да се споразумяваш или сляпо да вярваш в няколко богове едновременно е много по-трудно, отколкото само в един. Изразеният скептицизъм и агностицизъм, така характерни за най-добрата древногръцка мисъл, са естествен продукт на политеизма, също както монотеизмът поражда емоционален ентусиазъм и мистичен плам. Този конфликт между скептицизъм и мистицизъм далеч предхожда християнската ера.

 

 

47

Подобно на съвременните хуманисти, древните милетци^[9] не вярвали нито в задгробния живот, нито в каквито и да било богове. По-късно, през VIII-VII в. пр.н.е., настъпва инвазията на орфическото^[10] възраждане с неговата невероятна смесица от изкупление, спасение и предопределение, съчетани с цялата мощ на необузданите му мистерии. През V в. пр.н.е. битката между орфическия мистицизъм и милетския скептицизъм се води непрекъснато. Оттогава насетне между Дионис и Аполон никога не е имало мир и никога няма да има.

 

 

48

Така или иначе, в историята винаги настъпват периоди, когато ясно проличава кое учение най-добре отговаря на всеобщите нужди.

Монотеизмът е превел човечеството през мрачните векове след рухването на Римската империя; днес обаче изглежда, че най-подходящ за нашата ситуация е добронамереният скептицизъм на хуманизма. Явно е нелепо да се разглежда това противопоставяне като някаква борба или битка, в която едната страна трябва да бъде победена, а другата — обявена за победител; напротив — то би трябвало да се възприема като особеност, присъща на човешкото политическо устройство, sine qua non^[11] на обществения живот и на еволюцията.

 

 

49

Християнинът казва: „Ако всички бяха добри, всички щяха да са щастливи.“ Социалистът казва: „Ако всички бяха щастливи, всички щяха да станат добри.“ Фашистът казва: „Ако всички се подчиняваха на държавата, всички щяха да са щастливи и добри.“ Ламата казва: „Ако всички приличаха на мен, щастието и доброто щяха да са без значение.“ Хуманистът твърди: „Щастието и доброто трябва да бъдат подложени на по-обстоен анализ.“ Последното мнение е най-приемливото.

Социализъм

50

Веднъж Наполеон казал: „Обществото не може да съществува без материалното неравенство, а материалното неравенство не може да съществува без религията.“ Разбира се, той не е говорел като историк-теоретик, а само оправдавал своя конкордат^[12] с Ватикана; но това макиавелианско твърдение по един превъзходен начин илюстрира както целите, така и проблемите на социализма.

 

 

51

Социализмът и комунизмът са опит за прекрояване и ново интерпретиране на християнството. Но измежду онези особености на християнството, които те изпращат на гилотината, има и една много съществена — мистерията. Християнството загнива, защото се опитва да запази една фалшива мистерия; социализмът ще загние, защото се опитва да пренебрегне истинската мистерия.

 

 

52

Подобно на християнството, социализмът се опитва да задържи изстрелващия механизъм прекалено дълго след старта. Целейки постигане на по-голяма социална справедливост, ранните социалисти разпространяват различни впечатляващи, но незрели теории за равенството, материализма и историческото развитие; те идеологизират пролетариата и очернят всичко, което се различава от него. Те използват социализма като тояга, като огромна експлозия. Само че не огромна експлозия е това, от което се нуждаем сега. Необходими са ни по-малко сила и повече мисъл; по-малко доктрини и повече анализ.

 

 

53

Макар че социализмът се отнася враждебно към по-ранните религии, той самият е религия и това проличава най-ясно от неговата омраза към ересите, към всякаква критика, неприемаща определени догми като абсолютно неопровержими твърдения за реалността. Приемането на догмата се превръща в основно доказателство за нечия вяра и преданост към убежденията. Това неминуемо води до застой.

 

 

54

Големият проблем на социализма е следният: за да бъде осигурена социална справедливост за масите, лидерите на социализма са принудени да им поверят власт. Но пролетариатът много по-лесно определя какво иска, отколкото от какво има нужда; ето защо предоставянето на власт на пролетариата му дава властта да заяви какво иска, но не и обективно разбиране на това, от което има нужда. Масите се нуждаят най-вече от образование; те изпитват необходимост да бъдат водени, а не водещи. На социалистическите лидери се налага да съблюдават следния деликатен баланс — от една страна, за да останат на власт, трябва да удовлетворяват нуждите на масите от потребителски стоки, от баналните дреболии на ежедневието, за да не позволят надделяване на дясното крило (каквото има дори и в най-твърдолинейните комунистически страни). От друга страна, трябва да убедят масите, че в живота има по-благородни идеали от свободната частна инициатива и стремежа към сметановата торта и телевизионните шоупрограми. Те се нуждаят от властта и силата на народа, а после и от съгласието му с постулата, че правото не е на страната на силата; че зле образованият електорат трябва да бъде ръководен, както и да се подчинява на избраните от него представители и управници.

 

 

55

Социализмът има свой еквивалент на мита за задгробния живот, но не в някакъв хипотетичен друг свят, а в хипотетичното бъдеще на този реален свят. И марксизмът, и ленинизмът провъзгласяват, употребяват и злоупотребяват с идеята за постигане на съвършенство, твърдейки, че целта оправдава недотам добрите средства.

 

 

56

Социализмът има и други митове, като например мита за благородството, присъщо на труда. Но в крайна сметка не капиталистът, а самият труд експлоатира работника.

 

 

57

Държавата, която се грижи за благосъстоянието на всички, осигурява материално благополучие и психологическо неблагополучие. Прекалената социална обезпеченост и равенството пораждат индивидуално напрежение и неудовлетворение, което е резултат от липсата на случайност и недостига на разнообразие. Кошмарът на социалната държава е скуката.

 

 

58

Липсата на безработица, плановата икономика, държавната собственост върху най-важните отрасли на промишлеността, държавното застраховане и безплатното медицинско обслужване са чудесни придобивки за всяко общество. Но подобни блага имат своите последствия. Укрепваме единия фланг, като разчитаме, че врагът няма да нападне другия. Но еволюцията не познава рицарското благородство. Колкото по-висок е жизненият стандарт, толкова по-голяма е потребността от разнообразие. Колкото повече е времето за развлечения и свободни занимания, толкова по-осезаема е липсата на напрежение. И така цената на солта се покачва.

 

 

59

Според съвременните ни представи държавата на всеобщото благосъстояние пренебрегва факторите, които еволюцията високо цени: случайност и мистерия. Това не е довод против основния принцип на социалната държава, а против несъстоятелността на съвременните представи за такава държава и за равенството. Ние се нуждаем от по-малко egalité и от повече fraternité^[13].

 

 

60

Общественият застой възниква най-често в екстремалните общества — крайно справедливите или крайно несправедливите, и неизбежно довежда до едно от следните последствия: война, упадък или революция.

 

 

61

Нуждаем се от наука, която да изучава размера на разнообразието, потребността от силни усещания, от промяна, от всички видове риск, необходими на средностатистичекия човек и средностатистическото общество; както и от обяснение на тази необходимост.

 

 

62

Социализмът е завладян от духа на непрестанния и необмислен стремеж към невъзможното равенство, консерватизмът — от сляпата вяра, че облагодетелстваните на всяка цена трябва да обезпечат своето добро състояние. И християнството, и социализмът са се провалили отчасти. В ничията земя между двете бездейни армии има място само за една философия: на консервативното самосъхранение.

 

 

63

И все пак както християнството, така и социализмът привличат последователи поради простата причина, че и двете се борят срещу едно по-зловредно учение. Освен това те явно са най-точните обществени изразители на индивидуалните представи за справедливост. В известен смисъл те приличат на производителите на оръжие. Тяхното благополучие зависи от продължаването на битката, в която са въвлечени, и следователно (колкото и парадоксално да изглежда) и от самите цели, на които публично са заявили, че се противопоставят. Там, където има бедност и социална несправедливост, могат да процъфтяват и християнството, и комунизмът.

 

 

64

Комунизмът и социализмът допринасят за укрепването на капитализма и християнството и обратното. И двете страни мечтаят за пълно унищожаване на опонента; но за момента се нуждаят един от друг и противопоставяйки се, взаимно се поддържат.

 

 

65

В един свят, в който много общества и расови групи са на прага на такова разрастване, че ще се наложи взаимно да се изтребват, за да оцеляват, и в който средствата за реализирането на това изтребление винаги са леснодостъпни, консерватизмът, тоест философията на неограничената свободна инициатива, на „аза“ и на запазването на status quo^[14], е несъмнено погрешна и опасна. Ако днес консерватизмът, или дясното крило притежава толкова много власт и влияние в така наречения „свободен“ свят, причината е, че доктринерският социализъм от комунистически тип изглежда още по-лоша алтернатива. Ако хората трябва да избират между несправедливото свободно общество и справедливото несвободно, те винаги се спират на първата алтернатива, защото свободата привлича човека като магнит. От това следва, че в парламентарния социализъм от типа, развит в Западна Европа, има повече надежда за човечеството в сравнение с която и да било друга политическа тенденция; и то независимо от доктринерството и от другите недостатъци, за които споменах по-рано.

 

 

66

Жизненоважната идея, която за социализма е по-скъпа от всяка друга, е, че в този свят има прекалено много неравенство и че е възможно то да бъде премахнато. В най-добрия случай социализмът се стреми да постигне максимална свобода с цената на минимално социално страдание. Това намерение е справедливо, колкото и неправилни да са понякога средствата за осъществяването му.

 

 

67

Задачата на парламентарния социализъм е да изрази ясно и да отстоява своята политика пред зле образования електорат в общество, в което съществува свобода при избора на народни представители; с други думи, там, където винаги съществува опасност електоратът да предпочете себе си пред обществото. Ако в името на електоралните цели политиката на социализма подражава на консерватизма и прибягва до определени мерки, водена от доктринерски съображения, аз отричам подобен социализъм; ако водената от него политика отнема на електората основното му право — правото на избор, както е при комунизма, аз го отричам. Но когато изразява желанието на хората с право на свободен избор да предпочетат друга, по-добра политика, да изберат пътя към един по-справедлив свят, аз го приемам. А и как хората на добрата воля биха могли да изберат някое друго политическо убеждение?

Фашизъм

68

Фашизмът твърди, че дълг на силните и интелигентните хора е да установят контрол в държавата с цел Масите да бъдат организирани и управлявани. В най-добрия си платоновски вариант това е най-реалистичната политическа философия. Но тя винаги се сблъсква с един и същ препъникамък: човешката личност.

 

 

69

Именно личността в нас ни кара да се отнасяме с подозрение към мерките, които одобряваме. Ние винаги можем да се поставим на мястото на тези, които не ги одобряват. Индивидуалността е проводник, средство за общуване между хората. Тя е пропуск към всичките ни събратя. Фашизмът си поставя за цел да унищожи именно тази уникална способност на интелигентните индивиди да общуват помежду си. Фашизъм и въображение са две несъвместими понятия.

 

 

70

Фашистите се опитват да създадат еднополюсно общество. Всички трябва да са обърнати с лице на юг, никой не трябва да гледа на север. В подобни общества обаче съществува едно фатално привличане към противоположностите на всичко, което е наложено [насила]. Ако заповядате на човек да гледа към бъдещето, той ще гледа към настоящето. Ако му заповядате да се кланя на Бог, той ще се кланя пред човека. Ако му заповядате да служи на държавата, той ще служи на себе си.

 

 

71

Обществото се нуждае от известен конформизъм, както машината се нуждае от смазка и от части със заоблени ръбове. Много общества обаче налагат конформизъм в случаи, когато е необходимо обратното на конформизма, а нонконформизъм позволяват там, където би трябвало да е забранен. За едно общество няма нищо по-ужасно от подобно разточителство или злоупотреба с желанието за приспособяване.

 

 

72

Добро човешко общество е онова, в което никой не се приспособява, без да се замисли защо го прави, и никой не се подчинява, без да се замисли защо се подчинява; в което никой не се приспособява от страх или от мързел. Такова общество не е фашистко.

Екзистенциализъм

73

Всички държави и общества са фашистки по своята природа. Те се стремят да станат еднополюсни, да принудят другите да се приспособят. Затова истинската противоотрова за фашизма е екзистенциализмът, а не социализмът.

 

 

74

Екзистенциализмът представлява бунт на индивида против всички онези мисловни системи, психологически теории, обществени и политически форми на натиск, които се опитват да го лишат от неговата индивидуалност.

 

 

75

В най-добрата си форма екзистенциализмът се опитва да възроди у човека чувството за собствена неповторимост, осъзнаването на ролята на страха като противоотрова за интелектуалното самодоволство (или застой) и осъзнаването, че трябва да се научи да избира и да контролира собствения си живот. Следователно наред с всичко останало екзистенциализмът е и опит да се опълчиш на вездесъщото и опасно нарастващо чувство за немо в съвременния човек.

 

 

76

По своята същност екзистенциализмът е враждебен към всякакви обществени организации и убеждения, които не дават възможност на индивида да избира принадлежността си към тях, при това толкова често, колкото желае. Упорството и неотстъпчивият индивидуализъм го тласкат към превратно тълкуване на онези soi-disant^[15] екзистенциалисти, които всъщност са анархисти и бохеми, и го излагат на нападките на поддръжниците на традиционните възгледи за социална отговорност и обществен договор^[16].

 

 

77

В екзистенциализма съществува тенденция да се отричат традиционните норми за морал и поведение, особено когато са наложени от властта без каквото и да било друго оправдание освен традицията. В него съществува и постоянен стремеж да се изучават внимателно мотивите; първият екзистенциалист бил не Киркегор, а Сократ. Школата на Сартр е измислила обвързването. Постоянното обвързване с религиозната и политическата догма обаче (така нареченият католически и комунистически екзистенциализъм) е дълбоко неекзистенциално; екзистенциалистът трябва да преценява всяка ситуация през призмата на собствените си убеждения, да преосмисля своите мотиви преди всяка ситуация и едва тогава да избира. Той никога не се обвързва изцяло, както всяка организация изисква от своите членове.

 

 

78

За мен е невъзможно да отхвърля екзистенциализма, макар че е възможно да отхвърля едно или друго екзистенциално действие. Екзистенциализмът не е философия, а начин за възприемане или използване на други философии. Това е една теория на относителността, заобиколена от теории на абсолютната истина.

 

 

79

За повечето хора приспособяването и принадлежността са вид удоволствие; екзистенциализмът е очевидно несъвместим с политическата или обществената подривна дейност, доколкото той е неспособен на организирана догматична съпротива, нито дори на формулирането й. Той е способен само на индивидуална съпротива; на лично изразяване на възгледи, каквото е тази книга.