Джон Фаулз
Аристос (6)

4.
Относителност на компенсацията

1

Ако допуснем да попаднем между челюстите на собственото ни въображение и реалността, в която живеем — между по-добрия свят на нашите мечти и по-лошия, който обитаваме, вероятно ще открием, че положението, в което се намираме, е абсолютно незадоволително. Един от традиционните начини за компенсация е да погледнем снизходително на всички онези „по-нисши“ форми на живот, в сравнение с които се смятаме за по-щастливи. Нашият човешки свят може би изглежда жесток и краткотраен, но при останалите форми на живот нещата стоят, меко казано, по-зле. Подобно утешение не издържа на критика, защото онова, което се разкрива при по-задълбочено вникване в нещата, не е вселена на случайно придобити привилегии, място, където човекът стои най-високо на стълбата на щастието, а вселена, в която — с едно-единствено изключение — цари загадъчно равновесие и равенство сред всички форми на живата материя. Тази равнопоставеност в съществуването аз наричам относителност на компенсацията.

 

 

2

Тя може да бъде дефинирана по следния начин: относителността на компенсацията е това, което позволява на всяко живо същество на всеки етап от еволюцията да получава при нормални условия сравнително еднакво удовлетворение от съществуването, както и всички други съзнателни същества от неговата собствена или от която и да било друга епоха. Два фактора обуславят тази равнопоставеност между всички форми на съзнателен живот, били те минали или настоящи, прости или сложни, просъществували само един час или десетки години. Първият е, че всички те изпитват удоволствие и болка; вторият е, че нито едно от тях не може да съпостави своето собствено усещане за удоволствие или болка с това на което и да било друго живо същество. Единственото изключение от тази блажена забрава е човекът.

 

 

3

Човекът обаче е изключение само по отношение на своята собствена епоха, не и на миналото или на бъдещето. Представата, че от гледна точка на удоволствието, което може да се получи от живота, съществуват „съвършени“ и „несъвършени“ етапи от еволюцията, е само един мираж. Лишено от основание е твърдението, че като цяло човечеството от нашата епоха е по-щастливо или по-малко щастливо, отколкото живелите през която и да било друга епоха — минала или бъдеща. Не разполагаме със средства [и критерии] за преценка на интензивността на удоволствието, което другите епохи са намирали или ще намерят в съществуването; сигурно е, че цели източници на удоволствие и начини на усещане биха могли да изчезнат, както това се е случило с цели биологични видове. Следователно е невъзможна каквато и да била оценка на някаква специална абсолютна компенсация.

 

 

4

Нашият свят може да изглежда по-сигурен, друг — по-вълнуващ. Нашият свят може да е по-осведомен; друг — по-загадъчен. Нашата епоха не притежава някакво очевидно специфично предимство, което не може да се балансира от друго специфично предимство в друга епоха.

 

 

5

Всички форми на живота протичат паралелно с другите във всеки даден момент. В скалата на щастието еволюцията е хоризонтала, а не вертикала.

 

 

6

Всички кучета — в миналото, настоящето или в бъдещето, са еднакво щастливи. За нас, хората, е ясно, че това не е така, но нито едно куче не го съзнава. Именно заради осъзнаването човекът е изключен от съвременната относителност на компенсацията. Огромната цена на познанието е способността да си представяш и свързаната с нея способност за съпоставяне. „Златният век“ е бил епохата преди съпоставянето и ако наистина е имало Райска градина и Грехопадение, то те трябва да са съществували съответно, когато човекът не е можел да съпоставя и когато е придобил тази способност: между Битие 3:6 и Битие 3:7^[1].

 

 

7

Всеки обект на човешката завист поражда две съмнения. Дали той е толкова щастлив в своето положение, колкото ми се струва? Дали аз ще съм толкова щастлив на негово място, колкото ми се струва, че мога да бъда? Тези съмнения би трябвало да смекчат последствията от неравенството. Но капиталистическото схващане, че условията за щастие са еднакви за всички, ни кара да отговорим положително и на двата въпроса.

 

 

8

Милионерът си купува [нова] луксозна яхта; чиновникът, пътуващ с обществен транспорт, си купува нова кола; работникът — нова въдица; скитникът — здрав чифт обувки. Аксиомата на капиталистическото общество е скитникът да завижда на работника, работникът — на служещия, а служещият — на милионера. За всички, които вярват в подобни общества, е истински късмет, че не познаваме нито степените на изпитваното удоволствие, нито къде се намира всеки от нас спрямо тях. Но човекът продължава интуитивно да търси далечния спомен за относителната компенсация при животните. Макар да е възможно (в смисъла на изпитваното индивидуално удоволствие) да не се намираме толкова далеч от нея, колкото ни внушава обществото, в което парите са на особена почит, все пак ни дели достатъчно голямо разстояние.

 

 

9

Въпреки че в резултат на развитието на съзнанието и въображението човечеството е лишено от относителна компенсация, то притежава — благодарение именно на това развитие, — способността да институира една съзнателна и рационална съвременна относителност от същия вид. За нас липсата на относителна компенсация или неравенството, което познаваме, е основната причина за прогреса. Дадена ни е възможност да разбираме, че не сме справедливо компенсирани и че сме много далеч от този момент. Но ние сме единствените организми, способни да разбират, да се примиряват с това осъзнаване и да намират изход.

 

 

10

Животните нямат това, което ние сме придобили, а ние сме изгубили онова, което те все още имат. Би трябвало да ги обичаме не заради човешките им качества, а заради тяхната невинност. Когато сме с тях, ние се връщаме в Райската градина, в компанията на себеподобните си ежедневно преживяваме Грехопадението.

 

 

11

Всички форми на живот освен човека приличат на бригада строители, които градят в абсолютен мрак, без да виждат нито собствената работа, нито тази на колегите си. Но щом ни е била дадена светлина, за да виждаме, веднага сме забелязали, че работата на едни е по-лека и приятна, отколкото на други — така започнала дългата ера на завистта. Сега постепенно осъзнаваме, длъжни сме да осъзнаем, че всички заслужаваме равен достъп до щастие, дори да не го получим. Посланието, внушавано от нашата ситуация, е ясно: длъжни сме да създадем същото равенство при новата светлина, каквото сме имали при предишната тъмнина.

 

 

12

Нямаме никаква гаранция, че човечеството не е някакво отклонение от еволюционния процес, обречена на гибел странична линия. В най-добрия случай бихме могли да сме само един експеримент, една възможност в рамките на процеса. Съзнанието ни дава както възможността да се самоунищожим, така и възможността да се съхраним. Това е най-яркото доказателство, че да си човек не е привилегия, а невъзможност да бъдеш сравнен с друго, освен с човечеството.

Щастие и завист

13

Ние преценяваме мащабите на неравенството в личния си и обществен живот посредством разбиранията си за щастие и завист. Тези две състояния определят нашето поведение, а ние можем да проследим техния източник още в най-примитивните форми на живот. Щастието означава да притежаваш средствата за оцеляване — „територия“, „подслон“, партньор, прехрана, ефективни средства за защита от хищници и паразити и така нататък; завистта означава да си лишен от тях. Накратко, щастието е сигурност и обезпеченост, която обаче се обуславя от изпитаната несигурност, а именно това е пасивният аспект на завистта.

 

 

14

По същество щастието е желанието да продължиш живота си такъв, какъвто е; завистта е желанието да го промениш. Следователно от гледна точка на еволюцията щастието е основна пречка за прогреса, а завистта е нейният основен двигател. Щастието обаче е своеобразно доказателство, че си е струвало да оцелееш чак до този момент, също както завистта е един вид намерение да оцелееш отсега нататък. И двете състояния са необходими за еволюцията. Едното е отделът за пропаганда, възхваляващ миналите и настоящите успехи на правителството, а другото — постоянно действащ комитет по критиката.

 

 

15

Според определението на Платон в справедливото общество всеки човек е щастлив, че е това, което е; с други думи, това е общество без завист. В нашите несправедливи общества всичките ни политически и социални противоречия са между партията на щастието, от една страна, и партията на завистта, от друга; а всички наши настоящи проблеми произтичат от неспособността ни да възприемем тези две партии по начин, различен от обичайния — [а именно] като две противопоставящи се разрушителни сили, способни да заемат само агресивни позиции.

 

 

16

Щастието е антисоциално по своята природа. То винаги предполага съпоставяне, осъзнаване, че другите биха могли да се радват, но не се радват, на същото това щастие, което изпитваме ние. Това се отнася както за личното, така и за общественото щастие. Театралната публика, зрителите, изпълнили стадиона, дори цели нации се чувстват щастливи, защото има други, които не присъстват там и не изпитват същото щастие.

 

 

17

Щастието е това, което ми се случва; щастието и на най-бедния човек е уникално; за това негово щастие можем само да му завиждаме. То е и може да бъде само негово. Всеки е един Робинзон Крузо; никой друг не познава нашето щастие и нашето нещастие, както самите ние.

 

 

18

Ето защо създаването на един неравноправен свят е следствие от самата природа на щастието. Извор на щастието, достъпен за всички, прилича на лека жена, достъпна за всеки. След всяка поредна революция отново и отново ставаме свидетели на парадоксалната метаморфоза на революционния елит в нова привилегирована класа, поставила себе си над всички по отношение на достъпа до удоволствията и благата, който е отказан на Масите; макар тук да може да прозира и елемент на подражание, подобни елити наистина са жертва на изконната човешка потребност от щастие, която е антиобществена по характер.

 

 

19

Завистниците правят едно типично невярно заключение, изразено в следния силогизъм: щастието произлиза от привилегиите, привилегиите са зло, следователно щастието е зло. На това заключение дължи появата си пуританството, така характерно за ранните етапи на много революции и за неуспешните опити на мнозина леви теоретици да открият нов вид щастие в труда, саможертвата в името на обществото и доброто на страната. Подобни опити са обречени не защото щастието не се съдържа там, а защото се очаква всички да го открият в едни и същи източници. Щастие, налагано от държава или доктрина, или под някаква друга централизирана форма, е пример за терминологично противоречие.

 

 

20

Такова наложено щастие, равносилно на пълно пренебрегване на правото да избираш това, което би те направило щастлив, е в самата си същност тоталитарно; то е извращение на завистта, задвижващо един порочен кръг: завистта унищожава щастието, което от своя страна унищожава завистта… и така докато човечеството не се окаже в положението на лабораторно животно, участващо в някакъв експеримент.

 

 

21

Истината е, че и двете гледни точки са правилни: тази на завистта, подкрепяща тезата, че обществото трябва да осигури равен достъп до основните източници на щастие — по-справедливи икономически условия и всичко останало, и позицията на щастието, която твърди, че обществото трябва да осигури на всеки човек максимална свобода, за да реши той сам кои да бъдат тези източници. Нито капитализмът, нито комунизмът са в състояние да обединят двете истини или да изградят общество, което да предлага равен достъп до всички възможни източници на щастие.

 

 

22

И двете крайни политически системи са осъзнали факта, че състоянието на завист улеснява манипулирането на Масите. За десните то оправдава репресиите, цензурата и тиранията; за левите е оправдание за революции и подривна дейност. Разгневените тълпи оправдават военните диктатори и обратното.

 

 

23

Злото не се корени в лично щастие, а в специфичните лични привилегии, които се основават на несправедливите социални привилегии. Голямото зло на капитализма е в това, че при неговите условия не само нямаме равен достъп до източниците на щастие, но и че създава такъв свят, в който главният източник на щастие е самият достъп до него. Не само ябълките в овощната градина са привлекателни за онези, на които достъпът е забранен; те завиждат най-вече заради самото право на достъп. Те копнеят да станат членове на елитен клуб не заради специалните условия, които той предлага, а именно защото е елитарен.

 

 

24

И все пак капиталистическите общества в най-добрия си вид, макар и да изкривяват природата на щастието, като го обвързват с икономическите условия, представят точната концепция за щастието; също както комунистическите общества в своя най-добър вид представят точната концепция на завистта. Голямото достойнство на капиталистическата система е, че тя позволява свобода в преследването на щастието, което съответства на изконната човешка нужда; голямото достойнство на комунистическата система е, че тя позволява на завистта да се изяви не само посредством разрушителни средства. Тя принуждава богатите да се разделят с онова, което ще бъде унищожено, ако самите богати бъдат унищожени; защото дори и при най-лекомислените и егоистични касти и култури има един положителен елемент: правото да бъдеш свободен в своето щастие.

 

 

25

Проблемът пред нас е да възстановим относителността на компенсацията от времето на нашето досъзнателно минало; да изолираме достойнствата и на завистта, и на щастието, да лишим завистта от разрушителната агресия, а щастието — от неговия разрушителен егоизъм, като ги накараме да си взаимодействат. И най-важното — да постигнем това като следваме научни принципи, здравия разум и милосърдието, а не чрез емоции, кръвопролития и шантаж.