Понастоящем почти цялото ни образование е насочено към постигането на две цели: да се обезпечи материалното благосъстояние на държавата като цяло и да се постигне висок жизнен стандарт за отделния човек. Затова съвсем не е чудно, че обществото е обсебено от парите, след като цялостната насока на образованието предполага, че подобно обсебване е не само нормално, но и желано.

Независимо от факта, че сега получаваме почти универсално образование, ние живеем в една от най-слабо образованите епохи от гледна точка на качеството, именно защото навсякъде образованието е отстъпило пред икономическите потребности. Малцината избрани щастливци през XVIII в., през епохата на Ренесанса, в древен Рим и древна Гърция са получавали далеч по-добро образование в сравнение с нашето. Целите на образованието през всички тези периоди са били далеч по-възвишени от днешните; по един забележителен начин то е съумявало да разкрие пред учениците умението за вникване и получаване на удоволствие от живота, както и отговорностите им пред обществото. Естествено, днес повечето факти и предмети от старото класическо образование не са ни особено необходими; естествено, че това образование е било продукт на една до голяма степен несправедлива икономическа ситуация, но в най-добрия си вид то е постигало нещо, до което съвременните образователни системи дори не са приближавали — хармонично развита човешка личност.

Доброто образование трябва да преследва четири основни цели. Първата е в основата на всички съвременни системи: подготовката на ученика за неговата икономическа роля в обществото. Втората е изучаването на законите на обществото и на държавното устройство. Третата — стремежът към постигане на богатство и дълбочина на съществуването. Четвъртата цел е изграждането на онова чувство за относителна компенсация, което човекът за разлика от всички останали форми на живот отдавна е изгубил. С други думи, трябва да подготвим ученика първо за осигуряване на нужните му средства за живот и съществуване, след това за съвместен живот с другите хора, после да умее да се наслаждава на собствения си живот и най-накрая — да вниква в целите (а в крайна сметка — в справедливостта) на човешкото съществуване.

Между първата и останалите три цели има две важни различия. От гледна точка на държавата те дори се намират в известно противоречие. Икономиката не е заинтересована работниците да проявяват прекалено голямо внимание към целите на обществото, да откриват радостта в живота и да се интересуват от фундаменталните въпроси на съществуването; тя се нуждае не от интелигентни и независими личности, а от умни и послушни винтчета. И понеже позицията на държавата винаги е била от голямо значение при определянето на характера на образователната система, трудно можем да очакваме политиците и администраторите да проявят някакво желание за промяна.

Втората особеност е следната: докато първата цел на образованието, насочена към правилното икономическо обучение, съвсем естествено ще зависи от икономическите условия на съответната държава и следователно ще е различна за всяка отделна държава, останалите три цели почти не се различават, тъй като всички се намираме в една и съща човешка ситуация и сме надарени с едни и същи човешки чувства. На практика обучението в тези три области може и трябва да бъде еднакво навсякъде по света. Но това също е заплаха за идентичността на държавата; то е още едно основание за „защитниците“ й да се противопоставят на въвеждането на универсално образование за всички.

Твърдението, че най-добрите университети или поне тези в по-богатите и в по-напредналите в културно отношение страни, вече предлагат такова обучение, може да бъде оспорено. Оксфорд и Кеймбридж, Харвард и Йейл, големите нови университети в Калифорния, Сорбоната, Екол Нормал и други престижни образователни центрове без съмнение осигуряват културна среда, в която студентите могат да постигнат тези три останали цели, ако имат нужната нагласа и разполагат с нужното време. Но и тук съществува един неутрализиращ фактор — изпитната система. В недалечното минало оценяването на студентите при полагането на изпити бе основна функция на университета (а и на училището от всякакъв вид). Даваме си сметка, че именно така най-добрите студенти ще заемат свободните места. Но това веднага разкрива същността на изпитната система — отчаяно средство в отчаяна ситуация, аналог на купонната система през военно време.

Всички злини в историята могат да бъдат обяснени с недостига на училища. А недостигът на училища в нашето съвремие е най-осезаемият в цялата история на човечеството. Колкото по-голяма нужда от равенство изпитваме, толкова повече образование ни е необходимо; с колкото повече средства за общуване разполагаме, толкова по-осезаема нужда от него изпитваме; с колкото повече свободно време разполагаме, толкова по-силно е желанието да се научим да го използваме; колкото повече нараства населението, толкова по-голяма е необходимостта от училища.

Всяка епоха крие специфичен риск. За нашата рискът е в това, че допускаме половината от световното население да умира от глад, а девет десети от него да изпитва глад за образование. Нито един биологичен вид не може да си позволи да остане невеж. Такъв лукс е възможен само в свят, в който видът няма никакви врагове и не е зависим от случайността и от законите на еволюцията.

Универсалният език

Преди да преминем към концепцията за универсалното образование, трябва да разгледаме концепцията за универсалния език. Преподаването е преди всичко комуникация, а комуникацията е невъзможна без общоразбираемо средство за общуване. Следователно нуждаем се от език, който да бъде преподаван като универсален втори език.

Вече е абсолютно ясно, че опитите да се създаде такъв език по изкуствен начин (есперанто, идо и други), са претърпели провал. Вероятно благородното желание на техните създатели да задоволят националната си гордост, като обединят напълно несъпоставими елементи от различни езици, е довело до абсурдна непрактичност, тъй като е била унищожена всякаква надежда да се намерят учители, за които езикът да е роден; не съществува изпитан модел, който да бъде използван като база за развитие; а вероятно най-лошото е, че тези псевдоезици не дават възможност за създаване на литературни произведения.

Четири са необходимите условия, на които трябва да отговаря един универсален език:

1. Да бъде изграден върху вече съществуващ световен език.

2. Да бъде аналитичен, а не синтетичен. (Синтетичните езици включват смислови и синтактични признаци в състава на думата — тоест имат признаци за род, падеж, извънредно разнообразен словоред; аналитичните езици имат значително по-малко подобни особености и много повече зависят от строго спазвания словоред.)

3. Да има фонетична система за правопис, базирана на ограничен брой символи.

4. Да предлага както ефективен и елементарен начин на общуване, така и продуктивен, приспособим и по-сложен вариант.

Веднага можем да изключим един език, който се говори от най-голям брой хора — китайският. Неговите писмени знаци са обезкуражаващо многобройни; произношението му е тонално (значението може да зависи от мелодиката); има извънредно развита система от диалекти; и както всеки преводач на китайска поезия добре знае, този език е отчайващо неточен в семантично отношение.

С едно-единствено изключение всички основни европейски езици — романски, германски или славянски по произход, са запазили прекалено много синтетични черти в синтаксиса, склоненията и спреженията. Същото се отнася и за арабския. Колкото интересни и развити да са формите за род, колкото и богати да са глаголните и именните системи в литературен смисъл, от филологична гледна точка те са излишно претрупани. Всеки, решил да създаде нов език, който да е лесен за изучаване и да има практическо приложение, би ги отхвърлил веднага.

От всичко казано дотук стигаме до неизбежното заключение, че най-подходящ кандидат е английският език. De facto това вече е вторият световен език; всеки преподавател по чужди езици знае, че измежду всички основни езици английският е в най-малка степен синтетичен, следователно и най-лесен за изучаване. Ако ние, британците и американците, си въобразяваме, че той е придобил такова повсеместно разпространение само заради нашето минало и сегашно политическо влияние, дълбоко се заблуждаваме. Все повече чужденци говорят английски не защото ни обичат и ни се възхищават, а защото този език е най-доброто средство, с което разполагат.

Предимствата на английския са големи. Според броя на хората, говорещи този език (като майчин), той е вторият по разпространение в света, а като чужд език е най-широко разпространен. Неговите диалекти за разлика от тези на китайския език са до голяма степен взаимноразбираеми. Това е езикът на една богата литература, както стара, така и съвременна; той притежава богати ресурси и възможности за развитие. Азбуката му е проста и е идеално пригоден както за прости, така и за сложни начини за изразяване.

Разбира се, английският има и недостатъци. Правописът му (сравнен с този в италиански език) е далеч от фонетичния. В него са се запазили някои характеристики на синтетичен език, в това число досадни изключения при спреженията. В някои разговорни форми (например в британския английски) той се е превърнал в почти тонален език, изобилстващ с едва доловими нюанси в значението, зависещи от незначителни (за един чужденец) промени на ударението. Неговото лексикално богатство — два или три пъти повече думи, отколкото в повечето европейски езици — също създава проблеми при употребата му.

Необходимите промени не са толкова невъзможни (освен за онези от нас, за които английският е роден). Най-наложителни промени са необходими във фонетичната система за правопис (това не само ще улесни правописа, но ще спомогне и за правилното произношение). Още никой не е дал изчерпателен отговор на аргументите на Бърнард Шоу в полза на тази стъпка. Евентуалните подобрения в сегашната азбука са много малка цена за огромната им полза за езика.

Втората област, в която са необходими подобрения, е тази на изключенията в спреженията, именните форми и синтаксиса. Проблемът е далеч по-труден, най-вече поради това, че много изключения са свързани с най-разпространените думи. Достатъчно е някой да се опита да приложи тези идеи за премахване на изключенията при изречение като: „I saw the men working hard“ като го превърне в „I seed the mans working hardly“^[1], за да осъзнае колко много са клопките. И въпреки това множество „болни“ проблеми от този род могат да се отстранят без опасност от двусмислие.

Езикът е инструмент, при това най-важният, с който разполага човек. Не трябва да допускаме нито едно препятствие по пътя към едноезичния свят — нито предразсъдъците на лингвистичните шовинисти, нито (ако сме англичани) нашето отвращение към варварски звучащите нововъведения в нашия език. В известен смисъл това е отговорност на говорещите английски език. Наше задължение е да усъвършенстваме инструмента за неговата специфична задача. Всички данни сочат, че останалата част от света с радост ще се научи да го използва.

Следващите три цели на образованието

Образованието е онази дейност, която е от най-съществено значение за обществото, и именно поради това с него най-често злоупотребява всяка властова система — била тя религиозна като през Средновековието или политико-икономическа като през последните стотина години. На практика то е било подлагано на силен натиск още от времето на възхода на великите религии през първото хилядолетие. В много отношения образователните теории на древните са по-модерни (в по-малка степен покварени от политически и икономически интереси), отколкото появилите се по-късно, а и останалите три цели на образованието, които разкривам тук, не са моя идея. Те са били формулирани през трети век след Христа от големия философ неоплатонист Плотин^[2]. Той настоявал за образование, насочено навън — гражданско и обществено, както и за образование, насочено навътре — към личността, даващо възможност за себеизява; и накрая, синоптично образование, което би позволило на учащия да вникне или поне да се опита да разбере сложната същност на човешкото битие. Тук не е мястото за детайлно разработване на схемата за трипосочно образование, но е необходимо да се занимаем с някои от основните нужди и проблеми. Най-голямата пречка за създаването и установяването на единна програма за всеобщо хуманно образование несъмнено е национализмът.

Национализъм

Национализмът е низък инстинкт и опасно оръжие. Отнемете от която и да било страна онова, което тя дължи на други страни; а после, гордейте се с нея, ако можете.

В бедната страна патриотизмът означава да вярваш, че ако тя беше богата и силна, щеше да е най-прекрасната. В богатата страна патриотизмът означава да си убеден, че тя е най-прекрасната, защото е богата и силна. По този начин патриотизмът се превръща в желание да получиш онова, което другите притежават, или да не дадеш на другите възможност да получат това, което ти имаш. Накратко, това е един аспект на консерватизма, животинската завист и животинския егоизъм.

Най-важното не е, че сте имали късмета да се родите в една от най-преуспелите — най-богатите и най-силните страни, а че други не са имали това щастие. Вие не сте гладуващ индийски селянин, но бихте могли да бъдете. А това че не сте, не е повод за самодоволство, а импулс за благотворителност и загриженост. Истинското поле за изява на патриотизма са изкуството и културата, а не политиката.

Някога хората са били единни в племето, в града, в черквата, в политическата партия. Сега те се превръщат в свят от изолирани индивиди. Старите обединяващи връзки се разпадат; връзките на езика, на обичаите, на общата история. Явлението е положително. Ние се разединяваме, за да се обединим в единствената стойностна общност: единното човечество.

Образованието трябва да разкрие на човечеството единството на ситуацията в съзнанието на всеки човек и на всяка територия: общи затруднения и общо съществуване, общо право на компенсация и общо оправдание и справедливост. Затова то трябва да учи децата да виждат недостатъците на обществото, а като ги учим, водени от националистични подбуди, да представят лошото за добро, ние ги учим да постъпват като нас. Лошият пример има дълъг живот.

Това, което държавата и системата смятат за добър учител, и това, което в действителност е добрият учител, са две различни понятия. Добрият учител никога не преподава само своя предмет.

Днес повече от всякога имаме нужда от такива учители, защото вече няма съмнение, че след петдесетина години преобладаваща роля в преподаването ще играят машините. За всички, които гледат на образованието само като на запаметяване на факти и на методи, допринасящи за развитието на икономическите системи, това е една чудесна перспектива. Нито един учител не може да се сравни с добре програмиран компютър по отношение на степента на владеене на научните факти в своя предмет или на ефективността при предоставянето на информация.

За тази механистична ерес вече споменах при разсъжденията си върху християнството. Най-добрият метод не е този, който е най-ефективен на теория, а този, който е най-ефективен при определена ситуация. Опасността, която ни застрашава в недалечно бъдеще, е сами да се механизираме до такава степен, че да започнем да приемаме за най-добър учител този, който най-добре владее фактите в своята дисциплина. Ако повярваме в това, ще попаднем под тиранията на компютрите — с други думи, под тиранията на най-лошата поради своята универсалност форма на национализъм в човешката история.

Но не всичко в тази перспектива е толкова мрачно. Има много области, в които компютърът-учител е добре дошъл и навлизането му ще даде повече свобода на учителите да преподават предмети (може би и да прилагат по-правилен метод на преподаване), в които те са незаменими. Една от най-първостепенните цели на трипосочното образование за човечеството, което аз отстоявам, ще бъде да се неутрализира или да се отложи във времето налагането на компютъра в определени области.

Изкуство и наука

Специфичният проблем за компютъра-учител ни отвежда до следващия голям проблем: за истинската роля на науката и изкуството в живота на човека.

Всеки от нас трябва да притежава солидна подготовка по всички фундаментални науки и да познава тайната, опората на разума, а именно, научния метод. Обширни области от науката обаче са отдалечени от всекидневния живот; според мен най-важни за образованието са онези, които унищожават предразсъдъците, суеверието и невежеството — фактори, несъмнено пагубни за обществото. През март 1963 г. стотици жители на Бали станали жертва на вулканично изригване, понеже отказали да напуснат домовете си. Те смятали, че всеки, който се опита да избяга, ще бъде наказан от боговете^[3]. Нашият свят изразходва милиони за изследване на планети, за които се знае, че са непригодни за живот, същевременно позволява тук, на Земята, да процъфтява такава смъртоносна глупост.

Науката оказва две основни въздействия върху онези, които се занимават с нея. Едното, изцяло благотворно, е евристичното^[4], тоест подтиква учения да разсъждава и да прави открития за самия себе си. Ясно е, че в този аспект на науката са ни необходими колкото е възможно повече знания. Но другото характерно въздействие на науката е нож с две остриета. Това е тенденцията да се анализира, да се разделя цялото на съставните му части. Очевидно е, че анализът е много съществена част от евристичния процес, но както при някои лекарства неговите странични ефекти могат да бъдат извънредно опасни.

„Чистият“ аналитик дотолкова свиква да разглежда материята като проява на определени принципи, подлежащи на проверка и доказване, че се дистанцира от тях. Между него и реалния свят се изпречват законът, обяснението, необходимостта да се категоризира. Всичко, до което Мидас се докоснел, се превръщало в злато; всичко, до което този тип учен се докосне, се превръща (в резултат на неговия анализ) в своя функция.

Оттук произтича още една опасност. Сложността на съвременната наука е толкова голяма, че специализацията е жизненоважна не само заради научната и икономическата ефективност, но и заради спецификата и характера на човешките умствени способности. Ученият-енциклопедист вече не съществува не защото е изчезнало желанието да бъде такъв учен, а защото областите на знанието са прекалено многобройни и прекалено сложни.

„Чистата“ наука и „нечистата“ икономика задължават учения да прекара по-голямата част от живота си на мислител, отдалечен донякъде от реалния живот на своето общество; встрани от истинския дух на своето време. Резултатът е характерното и напълно очаквано двуличие на съвременния учен: морален образ от гледна точка на науката и неморален — от гледна точка на обществото. Учените притежават вродена склонност да се превръщат в роби на държавата.

Научната мисъл в качеството си на абсолютно научна мисъл се превръща в ненаучна. Ние се намираме на такъв исторически етап, в който научният полюс е доминиращ; но на всеки полюс съответства контраполюс. Ако ученият анализира, стигайки до най-малките частици, някой трябва да ги синтезира; ако ученият разделя, някой трябва да събира. Ако ученият вниква в най-малките подробности, някой трябва да ги обобщава. Ако ученият дехуманизира, някой трябва да хуманизира. Ако ученият загърбва онова, което засега (а може би и завинаги) е недостъпно за научно доказване, някой трябва да се обърне с лице към недоказаното.

Изкуството, дори и в най-елементарните си форми, изразява истини, които са прекалено сложни, за да бъдат изразени от науката, или поне убедително изразени. Това съвсем не означава, че в известен смисъл науката стои по-ниско от изкуството, а само, че те имат различни цели и различно приложение. Изкуството е човешка стенография на знанието, върховен израз, алгебра, колосална концентрация (когато става дума за велико изкуство) на галактики от мисли, факти, спомени, емоции, събития, преживявания, сведени до десет реда от „Макбет“, шест такта от Бах, квадратен сантиметър от платно на Рембранд.

Някои научни закони може би изглеждат аналогични на великото изкуство; те съсредоточават безброй трилиони феномени в едно-единствено твърдение. Това твърдение обаче е абстракция, а не концентрация на реалността.

У всяко изкуство е заложена тенденция то да се превърне в наука или в занаят, но основната му тайна е, че творецът постоянно надминава всичко, което биха предвидили науката или занаята в изкуството и винаги излиза от рамките на научното описание и научната преценка на това що е изкуство и какво е добро или лошо изкуство.

Изкуството винаги е комплексно и надхвърля пределите на науката. То подчинява всички компютри. Бихте могли да въведете в компютър данните за вкусовете на хиляда музикално надарени хора, а машината да композира „тяхна“ музика, но така ще пренебрегнете великия принцип, че произведение на изкуството е преди всичко онова, което би могло да бъде сътворено само от един човек. Това е ситуация от типа „един пред лицето на всички“, а не „един в полза на всички“.

Науката е това, което машината може или би могла да направи; изкуството е онова, което тя никога не би могла да направи. Ето определение на това, което изкуството би трябвало и трябва да представлява за човечеството; а не отхвърляне на вече доказания факт, че науката е способна да възпроизведе по великолепен начин подобие на изкуство.

Добрият учен прерязва пъпната връв между собствената си личност, своите емоции, своето „аз“, от една страна, и своето творение, открития от него нов закон, феномен или свойство. Доброто произведение на изкуството винаги е неделима част, второ „аз“. Науката разделя идеята от въплъщението, докато изкуството я въплъщава.

Съблазнително е да се разглеждат художествените произведения като феномени, които могат да бъдат най-добре разбрани, ако бъдат научно анализирани и класифицирани; оттук произлизат науки като история на изкуството и критика. Оттук произтича и заблуждението, че цялото изкуство се съдържа в науката, която може да го опише, оцени и категоризира; така възниква смехотворното убеждение, че в края на краищата изкуството е „по-нисше“ от науката, което е равносилно на това природата да е подчинена на естествознанието.

Придаването на научен характер на изкуството, така типично за нашето време, е абсурдно. Именно науката е освободила изкуството от оковите му, а сега го оковава. Преди всичко тя се опитва да даде рационално обяснение на онова, което е най-съкровено за изкуството — мистерията. Та нали истинската наука се опитва да изключи, а истинското изкуство съзнателно търси мистерията, фатално опасна за първото и жизненоважна за второто.

Разбира се, не възнамерявам да отричам ползата от научната критика на изкуството, иначе казано, неговата естествена история. Но бих искал да рухне представата за това, че изкуството е псевдонаука; че е достатъчно да познаваш изкуството; че изкуството е познаваемо, както са познаваеми електрическата верига или заешкият ембрион.

Науката и изкуството боравят с различни инструменти и езици; различни на пръв поглед са представите им за жизненоважните стойности в съществуването, следователно имат и привидно различни цели; различни са начините им на мислене, макар че всички велики учени са в известен смисъл творци, а всички велики творци, са в определен смисъл учени, тъй като имат една и съща човешка цел: да намерят правилния подход към реалността, да я разкрият и да я изобразят със символи, да я обобщят и да убедят [останалите] в нея. Всички сериозни учени и творци се стремят към едно — истина, която никой няма да пожелае да промени.

Всяко символизиране — а науката и изкуството като цяло представляват символизиране — е опит за издигане над времето. Всички символи обобщават и насочват вниманието към отсъстващото, изпълняват ролята на инструмент, позволяват ни да контролираме движението си по реката на времето, и поради това са опит да контролираме времето. Науката се стреми да бъде точна и да съответства на всяко събитие във всяко време, докато изкуството се стреми да бъде събитие във всяко време.

Нито една от двете — научно отразената или художествено отразената реалност, не е „най-истинската“ реалност. „Истинска“ или „реална“ реалност е равносилно на безсмислена педантичност, абсолютна несвързаност, пълна изолация и всеобхватно разединение. Тя е празен лист хартия; ние не наричаме хартия нашите рисунки или нашите чертежи. Нашите интерпретации на реалността не са „самата“ реалност, както празният лист хартия не е рисунка или чертеж. Нашите рисунки, чертежи и изчисления са във висша степен псевдореалност, но те са единствената реалност, която ни интересува, защото само тя ни засяга.

Заниманието с изкуство или изкуства е също толкова необходимо за хармоничното развитие на човека, колкото и придобиването на научни познания. Тази необходимост не произтича от същността на изкуството, а от това, което изкуството прави с твореца.

Всички произведения на изкуството са източник на удоволствие и на знание преди всичко за самия творец, а чак след това за останалите хора. Получаването на удоволствие и знание произтича от обясняването на самия себе си чрез себеизразяването; чрез откриването на своето „аз“ и на всяко отделно „аз“ в общото цяло, отразено в огледалото на сътвореното от отделната личност.

При всяко добро образование изкуството и науката трябва да са равнопоставени. Днес обаче те не са равнопоставени, тъй като повечето учени не са истински учени, тоест евристично настроени търсачи на знание, а технолози, които само го прилагат аналитично. Характерно за технологичния възглед за живота е, че поради особеностите на своята природа той налага във висша степен механичен и емпиричен подход в областта си; истинската опасност обаче е, че сега този подход се прилага и във всички други области. За човек с технологична нагласа изкуството сигурно изглежда едно напълно ненужно занимание, понеже нито то, нито неговото въздействие може да бъде преценено посредством какъвто и да било достоверен метод.

Истинският учен никога няма да отхвърли изкуството, никога няма да го подцени или да се отнесе към него с пренебрежение; именно това аз смятам за почти фундаментално определение за истинския учен. По същия начин и истинският творец се отнася към науката.

Днес (особено в Америка) ставаме свидетели на опит да се превърне изкуството в разновидност на псевдотехнологиите. На курсове, известни с ужасяващо нелепото название „творческо писане“, се разпространява идеята, че е напълно достатъчно да се овладеят техниките, за да се постигне добър резултат; затова сега съществува цяла армия от писатели и художници, отличаващи се с поразителна псевдотехнологична празнота.

Техните произведения са остроумно изградени, модно изкусни и изкусно модни, но крайният резултат е само [механичен] сбор от детайли. Когато се възхвалява техниката, се възхвалява всичко. Налице е една съвършена отвън, но празна отвътре яйчена черупка.

Съвсем естествено, повечето от добрите и всички велики творци демонстрират умение във владеенето на техниките. Но псевдотехнологичният творец прилича на риболовец, който смята, че най-важно е да знаеш как да боравиш с въдицата и да подбираш правилно стръвта; докато най-важното всъщност е да знаеш в коя река да ловиш риба. На първо място е предметът и едва след това — неговото изразяване; днес обаче сме свидетели как цяла армия от автори, добре усвоили умението да се изразяват, търсят нещо, което да изразят; една тълпа майстори-въдичари напразно мятат въдици насред разорано поле.

Контрааргументът е следният: ако допуснем, че способността да изразяваш не е равнозначна на изразяването на нещо стойностно, то човекът, обучен да изразява, все пак е по-добре подготвен да долови достойното за изразяване от този, който не е подготвен. Аз съм убеден в обратното: обучението във владеене на специални техники по-скоро ограничава погледа, отколкото го разширява. Ако обучавате някого да лови риба, като използва специални техники за риболов, той ще възприема света, изхождайки от позициите на владеенето на тези специални риболовни техники.

Ако млад, начинаещ художник бъде обучен да „твори“ в стила на един или друг успял съвременен художник, наред с техниката на онзи, от когото се учи, той ще започне да придобива и неговия усет; тази възможност за безкрайно имитиране и безкрайно натрапване на нечий вкус, усет и възгледи за живота върху впечатлителните, млади, „подготвяни“ умове, е съществувала винаги, но никога не е била толкова реална и очевидно е една от най-неприятните перспективи пред действително сериозния и надарен художник.

Да бъдеш творец означава първо да откриеш себе си, а след това да изразиш себе си чрез избрани от теб средства. Сериозното обучение по което и да било изкуство трябвало да се състои от два курса: музеен и занаятчийски. Музейният курс само запознава с историята на изкуството и неговите паметници (всички стари майстори); занаятчийският курс обучава на основни практически умения — синтаксис, граматика, прозодия^[5], смесване на цветовете, академична рисунка, хармония, инструментален диапазон и така нататък.

Всяко обучение или защитаване на някакъв стил, специфичен усет или философия са пагубни; те са псевдотехнология, а не изкуство.

Покажете на младия моряк как да плава, но без да нагаждате компаса и да фалшифицирате картата така, че да плава само в една посока.

Да си творец не означава да си член на тайно общество; това не е занимание, незнайно защо забранено за по-голямата част от човечеството. Дори и най-непохватните, най-грозните, най-неопитните любовници правят любов; важна е самобитността на твореца, а не онази бездна, която според някои разделя Леонардо от посредствения човек. Не всекиму е дадено да бъде Леонардо; но и той, и ние сме от един и същи вид — геният е само единият край на стълбицата. Веднъж се изкачих на Парнас^[6], но между малкото селце Арахова в подножието и прекрасния връх (точно толкова прекрасен, както поетите винаги са го представяли) няма нищо друго освен склон; няма бездна, няма пропаст, няма място, за преминаването на което да са нужни криле.

Не освобождаваме едно дете от игрите и физическите упражнения само защото не е блестящ спортист. Само едно от десет деца не може да бъде образовано музикално. Поезията няма нищо общо с декламирането, с ученето наизуст или с четенето на текстове преди изпити. Поезията е откровение за теб самия, изразено с думи в ритмична стихотворна стъпка. Изобразителното изкуство постига същото, само че с форми и цветове вместо с думи.

Творецът в съвременния смисъл на думата е човек, постигнал благодарение на природния си талант онова, което ние би трябвало да постигнем чрез образование. Но всички съвременни образователни системи, повлияни от общия технологичен уклон, са прекалено ориентирани към науката за изкуството, с други думи — към история, класификация и критика на изкуството, и много по-малко към лично творчество и създаване на индивидуални художествени произведения; все едно диаграмите, дискусиите, снимките и филмите за игри и физически упражнения са адекватен заместител на реалността. Безполезно е да се създават условия за безкрайно наслаждение от изкуство, създадено от други автори, ако същевременно не се създават и съответни условия за лично творчество.

Свободата е онова, което отличава най-доброто изкуство и най-добрата наука. И изкуството, и науката са най-големите врагове на тиранията и на догмата; те разтопяват всяка вкаменелост и разбиват всяко мракобесничество. Първо, творецът може да се съпротивлява просто защото има възможност да изразява съпротива; по-късно настъпва момент, в който изразената от него съпротива изразява самия него. Той става част от собственото си изкуство. Поетичната творба, която създавам днес, утре създава мен. Аз откривам научния закон; после законът открива мен.

Игри

През изминалия век спортовете и развлеченията, които изискват спазване на правила и поддържане на социални контакти, придобиха особено важна роля. Според едно проучване приблизително сто и петдесет милиона души са гледали по телевизията финала на Световното първенство по футбол през 1966 г. Както при изкуството, и тук има вероятност да погледнем на игрите като на някакъв вид маловажна дейност за прекарването на свободното време. Но едновременно с увеличаването на времето за такива дейности, нараства и тяхното влияние в живота ни.

Игрите са много по-значими за нас и влиянието им е далеч по-силно, отколкото ни се иска да признаем. Някои психолози изхождат от фройдизма, за да обяснят символичните значения, които придаваме на игрите, на загубите и на победите в тях. Футболът представлява двайсет и два пениса в преследване на една вагина; стикът за голф е стоманен фалос; царят и царицата в шахмата са Лай и Йокаста^[7]; всяка победа е своеобразна форма или на отделяне на изпражнения, или на еякулация, и така нататък. Подобни обяснения могат или пък не могат да имат значение при обсъждането на произхода на играта. За повечето играчи и зрители обаче много по-приемливо би изглеждало обяснението на Адлер^[8], че играта е система за постигане на превъзходство. Освен това тази система (подобно на печеленето на пари) до известна степен е човешкият отговор на нечовешката случайност в космическата лотария; възможността да спечелиш в играта е компенсация за невъзможността да побеждаваш извън нейния контекст. Този raison d’être^[9] на играта най-ясно проличава при игрите, основани на чистия късмет; докато много други игри пък се базират на изчисления риск, а онези, при които на практика няма риск, съдържат елемент на измама и некоректност. Бедата е в това, че от тази система на уравновесяване на случайността човекът преминава към възприемане на победителя не просто като късметлия, а като въплъщение на съвършенството, както днес възприемат богатия човек — синоним на съвършенство и успех.

Хората, които жадуват за престиж, открай време се стремят да обсебят спорта като поле за себеизява. Този стремеж е най-силно изразен в мирно време. За доказателство може да ни послужи дори историята на изпълнените с благородство древногръцки олимпийски игри през шести и седми век преди Христа и как по-късно те били покварени от римляните. По това време маслиновата клонка вече се била превърнала в твърде съблазнителна награда. Човекът вече бил завладян от състезателен дух, от желание да не отстъпи на съперника, както и от стремеж за усъвършенстване. Разбира се, в живота има предостатъчно полета за съревнование, без да е необходимо да се търсят изкуствено създадени ситуации.

Спортът е възможност за постигане на лично удоволствие, ситуация, в която може да се открие красивото. Но целта на едно състезание никога не е да се спечели престиж. То е просто игра. Победителят може да притежава повече умения или повече късмет, но фактът, че е победил, в никакъв случай не означава превъзходство като човек над съперника му.

Почти всички най-популярни видове спорт в света са произлезли от Британия. Но това, което Британия не е успяла да предаде на света, е аматьорският дух на играта. Повечето чужденци, а сега вече и много от самите британци се стремят към победа на всяка цена в рамките на правилата на играта; те се придържат към тях само защото една игра без правила вече е война.

За обществата, ориентирани към средствата, играта е просто игра; за онези, ориентирани към целите, играта означава само победа. При първите, ако човек е щастлив, значи е постигнал успех; при вторите никой не е щастлив, освен ако не е постигнал успех. Цялостната тенденция на еволюцията и на историята показва, че ако човек иска да оцелее, трябва да е ориентиран към средствата.

Главната цел на всяка от основните човешки дейности — изкуство, наука, философия, религия — е човекът да доближи истината. Не да спечели, не да победи противниковия отбор и не да стане непобедим. Съвременната полемика относно аматьорите и професионалистите в спорта е напълно безсмислена. Всеки спортист, който участва само с цел да спечели, а не главно заради удоволствието от играта, е професионалист. Той може и да не се стреми към спечелването на пари, но непременно търси престиж, а престижът от този вид е също толкова нечист, колкото и златото.

Престъпност

Една стара поговорка гласи, че престъпността зависи от обществото; и без съмнение също толкова стар е и циничният отговор, че и обществото зависи от престъпността. Един от най-зловещите съвременни статистически факти гласи, че престъпността не само нараства, но нараства пропорционално с увеличаването на световното население. Ето защо проблемът за престъпността не е само от академично значение и за обществото, и за образованието на човечеството.

Съществуват два крайни възгледа. Единият гласи, че престъпниците имат напълно свободна воля; а другият, че изобщо са лишени от нея. Като членове на обществото ние споделяме първото убеждение; от друга страна, повечето от нас, от позицията на отделния човек, са склонни да приемат второто.

Съдията казва на престъпника: „Престъплението, което си извършил, е низко.“ Всъщност би трябвало да каже: „Извършеното от теб деяние е навредило на обществото и е знак, че имаш болен ум или че си малоумен; от името на обществото ти поднасям извинения, ако причина за престъплението ти е лошото и недостатъчно образование, а ако причината е в наследствените фактори, то аз като човек ти съчувствам най-дълбоко; а сега мога да те уверя, че ще получиш възможно най-доброто лечение и грижи.“

В реалния свят нито един съдия не би дръзнал да бъде така абсурдно хуманен, защото прекрасно знае, че съдията е представител и защитник на закона, а не на справедливостта. Твърдим, че животът ни е ужасен заради ядрената заплаха. Но още от времето на институирането на закона ние живеем в условия на заплаха, на политика на възпиране, а не в условията на истинска човешка справедливост.

Предложението да се опита лечение не е достатъчно за действителното възпиране на престъпността; но и отказът от опит за помощ не е задоволителен отговор от страна на обществото. Съществува средство, но в момента то е недостъпно за нас.

Болният човек с пълно основание може да мрази обществото, че го изпраща в затвора, вместо в болница.

В истински справедливия свят престъпността несъмнено ще е предмет на научна, а не на нравствена преценка. Всяко общество носи вина за престъпленията, извършвани в него; много добре знаем, че само за удобство наричаме виновен пред закона биологично невинния. Старият аргумент гласи: ако хората започнат да вярват, че не могат да не извършват престъпления, те ще започнат да извършват дори и онези, от които биха могли и да се въздържат.

Но ако приемем, че преобладаващото мнозинство престъпници не са отговорни за деянията си и че те действително са били извършени под въздействието на фактори, над които те нямат власт (гени, среда, липса на образование), нищо няма да ни попречи да се отнасяме към тях като към тежко болни хора.

По отношение на генетиката още сме безсилни, но можем да контролираме средата и образованието. Образованието, което трябва да смекчава основната причина за всяко престъпление — чувството за неравенство, което превръща социалната безотговорност в едва ли не смел революционен жест, — е несъмнено най-подходящото средство за установяване на подобен контрол.

Сериозно препятствие за предотвратяване на престъпленията и за подобаващото отношение към престъпниците е емоционалното ни отношение към „греха“ и „престъплението“. Първото естествено е наследство от християнството; второто — от гръко-римското право. И двете понятия са напълно остарели и изключително вредни.

Те поддържат широко разпространения мит, че за злодеянието може да бъде заплатено. За греха — с покаяние или разкаяние; а за престъплението — с изтърпяване на наказание. Разкаянието създава приятната мазохистична илюзия, че човек е лош само на пръв поглед, а дълбоко в себе си е добър. В завършен вид покаянието и наказанието (които имат един и същ етимологичен корен^[10]) само посочват фактическия извършител на престъплението, а много често и облагите от него. В смисъла на изказванията „Платил съм за къщата си“ и „Платил съм си за престъплението“ има печално сходство.

Грехът обгръща много от удоволствията с ореола на забранения плод. Иначе казано, той им придава очарование и особен смисъл, понеже забраната или отказването от което и да било удоволствие значително подсилва неговата сладост както във физически, така и в психологически смисъл. Най-изявените проповедници срещу „греха“ в историята могат да бъдат причислени към групата на неговите главни поддръжници от противоположната позиция. „Престъплението“ като акт на свободната воля, в смисъла на закона, е просто юридическият еквивалент на религиозния термин.

От полза е да разтълкуваме понятието „престъпност“ от гледна точка на екзистенциализма. Екзистенциалистът казва: „Аз съм не само моите добри постъпки, но и моите минали лоши постъпки. Тях аз не мога да отрека; ако се престоря, че ги няма, постъпвам като страхливец, като малко дете. Единственият ми избор е да ги приема.“ Някои съвременни автори използват тази позиция като доказателство, че когато човек напълно съзнателно извършва престъпление и също така съзнателно, без никакво разкаяние, признава извършеното, той по най-добрия възможен начин утвърждава своето съществуване като уникален индивид и демонстрира, че отхвърля света на другите, тоест — лицемерно организираното общество. Това обаче е романтично извращение на екзистенциализма. Човек доказва своето съществуване не чрез вземането на безсмислени решения или чрез извършването на умишлени престъпления, които по-късно ще бъдат „признати“ и ще послужат като доказателство за „автентичност“ и уникалност на съществуването му. По този начин човек доказва само собственото си чувство за непълноценност пред заобикалящата го обществена реалност; доказва, че съществува, използвайки своето признаване на миналите си лоши постъпки като източник на енергия за подобряване на бъдещите си действия, или на начина си на мислене в рамките на тази реалност.

Казано накратко, екзистенциализмът твърди, че ако човек извърши едно зло, той трябва да живее с него до края на живота си; а единственият начин да живее така, е да приеме, че извършеното зло завинаги ще остане в него. И нищо — никакво разкаяние, никакво наказание — няма да може да го заличи, а това означава, че всяко ново зло, което се извършва, не е рецидив или замяна, а добавяне. Плочата за писане не може да бъде изчистена, тя може само повече да се замърси от използване.

Подобно схващане за престъплението е безценно, защото насърчава свободата на волята. То позволява на престъпника да повярва, че може да избира, да контролира и да направлява живота си, че може да се опита да бъде господар на самия себе си. А когато е придружено от помощта на психиатрите, то предоставя на престъпника възможно най-добрия шанс никога повече да не прекрачи прага на затвора, след като вече е бил освободен. Трябва да унищожим ужасяващите страшилища на наказателното право и на религиозното разкаяние в нашите затвори; трябва да променим отношението към периода непосредствено след освобождаването от затвора и да започнем да го приемаме като времето след престой в болница. Този период е като възстановяване след боледуване; от никой току-що освободен затворник не може да се очаква незабавно да се включи в нормалния живот на обществото. Той няма да се справи без икономическа и психологическа подкрепа.

Всеки съществуващ закон е по своята същност военен закон; а справедливостта винаги е по-велика от закона.

Зрелост

Друг печален резултат от натиска на икономическите потребности върху нашите образователни системи е внезапното прекратяване на образованието в съвсем ранна възраст. В много страни преобладаващото мнозинство от хората завинаги напуска училище още при настъпването на пубертета. Когато в света най-накрая настъпи епохата на свободното време, ние основателно ще се надяваме, че на този абсурд ще бъде сложен край.

Основният фактор на еволюционното оцеляване е самопознанието. Най-истинската и най-ценната компенсация, която човекът може да открие в индивидуалното битие (съществуването), е именно тази — самопознанието.

Трудно е да се постигне каквото и да било истинско самопознание преди трийсетгодишна възраст. Радостта на младостта отчасти се дължи на факта, че човек е на пътя към самопознанието, че още не го е постигнал. Въпреки това ние смятаме, че дори и най-доброто общо образование трябва да приключва преди двайсет и една годишна възраст.

Съществуват три етапа, през които човек може да се наслаждава на живота си: детство, юношество и предзрелост (периодът между осемнайсет и трийсет). Ние отучваме детето от неговите митове и от досадния му егоцентризъм; все по-малко са онези, които дръзват да коригират подрастващия, и абсолютно никой не се осмелява да поправи навлезлия в следващия етап от живота си.

Нашето прекалено зачитане на хората в предзрелост донякъде е отживелица от времената, когато физическата сила и енергията, присъщи на тази възраст, са били от особено значение за оцеляването, когато е било важно да се убива и да се бяга бързо; но то е и доказателство за нашия силен копнеж по вечната младост.

За всяка епоха зрелостта настъпва на различна възраст. Едно дете може да бъде приемано като възрастен в своя свят. Но днес по-развитите общества учат своите млади да се държат като възрастни още докато са подрастващи. Тийнейджърите се усъвършенстват в подражаване на възрастните; затова не е чудно, че мнозина, пораснали на години, вечно си остават незрели, които продължават да имитират възрастните. Общественият натиск ги спира на етапа на псевдозрелостта, натрапвайки им маска, която отначало те приемат, за да изглеждат възрастни, а после завинаги остават с нея.

Зрелостта не е определена възраст, а състояние на себепознаване.

Адам и Ева

Мъжът и жената са двата най-мощни биологически принципа; тяхното безпроблемно взаимодействие в обществото е сред основните признаци за обществено здраве. В това отношение нашият свят проявява (независимо от настоящата всеобща политическа еманципация на жените), признаци на сериозно заболяване, което до голяма степен се дължи на егоистичната тирания на мъжете.

Моята интерпретация на мита за Адам и Ева е следната. Адам е ненавистта към промените и безплодната носталгия по невинността на животните. Змията е въображението, способността за сравняване, самосъзнанието. Ева е въплъщението на човешката отговорност, стремежа към прогрес и необходимостта той да бъде управляван. Райската градина е непостижимата мечта. Грехопадението е самият processus на еволюцията. Богът от Битие е въплъщение на негодуванието на Адам.

Адам олицетворява застоя или консерватизма; Ева е движението или прогресът. Адамови общества са тези, в които мъжът и бащата, мъжките божества, налагат безпрекословно подчинение пред установените институции и норми на поведение, както е било през повечето периоди в историята на нашата ера. Викторианската епоха^[11] е типичен пример за такъв вид общество. Евини общества са онези, в които жената, майката и женските божества насърчават нововъведенията и експеримента, новите формулировки, цели, начини на усещане. Ренесансът и нашата епоха са типични общества от този тип.

Разбира се, че има и жени Адамовци, и мъже Еви; съвсем малобройна е групата на представителите на световната прогресивна мисъл и на великите художници, които не са принадлежали към втората категория.

Дребнавият, жесток и все още преобладаващ антифеминизъм на доминираното от Адам човечество (самата дума mankind^[12] е достатъчно красноречива) е далечен отзвук от някогашното важно физическо превъзходство на мъжа и по-голямата му приспособеност в борбата за оцеляване. За мъжкото съзнание на Адам жената е само съсъд, подлежащ на изнасилване. Тази мъжка асоциация на женствеността с идеята за изнасилване далеч не е свързана само с женското тяло. Прогресът и нововъведенията също са обект на изнасилване; всичко, което не се основава на грубата сила, подлежи на изнасилване. Всички прогресивни философии са феминистични. Адам е дребен владетел, укрил се в планински замък, зает с набези и издигане на защитни валове, обсебен от своите власт и престиж.

Но ако Ева е била достатъчно умна да изтръгне Адам с измама от прегръдките на неговата нелепа илюзия в Райската градина, тя е проявила и добрината да остане редом с него и впоследствие. Именно този аспект на женското начало — толерантността и цялостният скептицизъм към адамовото убеждение, че правото е на страната на силния — е най-ценен за обществото. Всяка майка е еволюционна система в един микрокосмос; тя няма никакъв друг избор, освен да обича своето дете, такова, каквото е — грозно или арогантно, престъпно или егоистично, глупаво или уродливо. Майчинството е най-фундаменталният начин за възпитаване в толерантност; а толерантността, както предстои да научим, е най-фундаменталното от всички човешки проникновения.

Сексуална свобода

Каквото и да казват професионалните блюстители на обществения морал, стремглавата поява на секса иззад завесите и кринолините на викторианската скромност и благоприличие означава много повече от обикновена загуба на морал и „благоприличие“. Това може да е бягство от целомъдрието — ако съпоставим безпристрастно сегашното поколение с предишните, ще се окаже точно така. Но то е и бягство към нещо.

В повечето съвременни общества неофициалното отношение към сексуалния морал е, че при сексуалните връзки между необвързаните пълнолетни няма нищо греховно или престъпно, независимо дали са съчетани с любов, която бих определил като желание да се поддържат отношения, независими от сексуалните, а в крайна сметка и от всяко удоволствие, което доставят.

Изневярата е по-скоро опровержение на брака, отколкото предателство; разводът е пречистваща терапия или прекратяване на нездрава ситуация. При нормални условия той вече не носи никакъв нравствен привкус, а прилича на посещение на операционната. Вината за това е по-скоро на природата, отколкото на човека.

100

Но официалната позиция, изразявана от църквата, вестниците, правителствата, а в много случаи и от закона, е, че сексуалните отношения преди или извън брака в известен смисъл винаги са греховни или имат антиобществен характер.

101

Общественото значение, което придаваме на секса, до голяма степен произтича от напрежението между забранено и разрешено, заслужено и незаслужено, законно и незаконно, частно и публично, в това дръзко-смирено, бунтарско-конформистко преживяване.

Както при много други подобни ситуации и тук има премного доказателства за равновесие, поддържано от две противоположни позиции. „Моралът“ атакува „аморалността“, извличайки удоволствие и енергия; „аморалността“ се опитва да се отбранява или да се изплъзне от „морала“, извличайки удоволствие и енергия от отбраната и изплъзването.

102

Официалната позиция обаче по същество е нереалистична; тя е приложима само при някои периферни области (като проституцията и аборта); защото, ако децата знаят, че фермерът никога няма да може да ги прогони от градината със съблазнителните ябълки, те съвсем естествено ще придобият допълнителен стимул да продължават да ги крадат.

Така или иначе става въпрос за деца, които първо биха оспорили собствеността на овощната градина. От което следва, че противниците на сексуалната свобода в действителност са сред най-изявените й защитници.

103

Резултатът от тази двусмислена ситуация е апотеоз на незаконните сексуални връзки — незаконни според стандартите на официалния обществен морал. Утвърденото с времето название на този тип взаимоотношения е affair^[13], макар че оригиналният френски израз (affaire de coeur)^[14] внушава точно онова, което съвременните пуритани се оплакват, че липсва. Сегашните връзки са в много по-голяма степен de corp, отколкото de coeur^[15].

104

Опасностите от незаконните връзки са добре известни. Свободната любов не окуражава истинската любов. Малко вероятно е емоционалната нестабилност, която ни вкарва в нечие легло, да се трансформира в емоционалната стабилност, необходима, за да се измъкнем от него. Разпространяват се венерически заболявания. Разпространяват се неврози. Увеличава се броят на разбитите бракове, а невинните деца на разведени родители страдат и на свой ред причиняват страдания. Някъде далеч отвъд страшните чудовища, непроходимите гори, тресавищата и тъмните дебри на душата блести Светият Граал — напълно щастливата изневяра. От друга страна, в много от обвиненията срещу незаконните връзки се долавя патологична неприязън към сексуалните наслади; безпристрастният наблюдател лесно ще открие в този „морал“ същата предубеденост, колкото и в мнимата „скотщина“ на опонента му.

105

Сексуалното привличане и сексуалният акт сами по себе си са невинни и по своята същност не са нито морални, нито аморални. Сексът е като всички велики сили; той е просто сила. Можем да оценяваме като морална или аморална една или друга проява или ситуация на сила, но не и самата сила.

106

Половият акт дори и в най-животинската си проява е най-висшият ритуален израз на природата на цялото, на природата на реалността. Донякъде неговата мистерия се състои в това, че той трябва (с изключение на онова, което според съвременните стандарти се смята за перверзия) да бъде упражняван насаме и насладата от него, и усъвършенстването му да са скрити от чужди очи. Удоволствието от него частично се дължи на факта, че позволява неограничено разнообразие, както физическо, така и емоционално: партньор, място, настроение, начин и време. Така че проблемът може да се сведе до следното: как обществото най-добре да позволи на отделния човек да изпита тази дълбока мистерия и това разнообразие от удоволствия, без да нанесе никаква вреда.

107

Основният социологически аргумент против affaire de corps е, че те насаждат естествен вкус към безразборност в сексуалните контакти, от което следва насърчаване на изневерите.

Тази гледна точка изглежда по-правдоподобна от противоположния аргумент, че те спомагат за окончателния избор на съпруг или съпруга и благодарение на тях вероятността един брак да бъде по-здрав е по-голяма. Твърде е възможно твърдението да е вярно при условие, че младите хора разполагат с достатъчно време и възможности, както и с емоционалната безпристрастност да осъществят множество любовни връзки преди брака, но истината е, че ги имат само малцина. Много подобни взаимоотношения, в които встъпват психологически незрели млади хора, склонни към подражание на модните тенденции, водят до катастрофални бракове и перманентна неприспособеност.

108

Това, което е вредно поне колкото самата любовна афера, е обстоятелството, че с примамващата аура на модерна аморалност тя играе ролята на шикозно убежище, на бягство от обществените тегоби, на своеобразна компенсация за неизбежността на смъртта, на всичко онова, което тя отчасти е, но не е задължително да бъде. В една епоха, в която подобни взаимоотношения все още официално се смятат за незаконни, колкото и да са невинни те или насладите, произтичащи от тях, тези връзки винаги ще бъдат в конфликт с всички издаващи нетърпимост начини на мислене и съзнание, с колективното суперего, което обществото е възпитало у нас.

109

Повечето подрастващи и младежи остават объркани от двете естествени влечения, които взаимно си подражават: влечението към сексуалните преживявания (по своята същност — част от по-дълбокия импулс за търсене на опасности и приключения) и влечението към узаконената от брака любов (по своята същност — част от стремежа към сигурност и безопасност). За тях е трудно да отделят едното от другото; онова, което в началото изглежда като едно влечение, може за съвсем кратко време да премине в друго. Желанието да целунеш преминава в желание за съвместен живот до края на дните си, решението за сключване на брак внезапно се променя в копнеж по друго тяло.

110

При сексуалното възпитание на подрастващите трябва да се отделя много повече внимание на етиологията на любовта; това е също толкова важно, колкото и физиологията на половия акт.

111

Широко разпространено е убеждението, че любовта и сексът са несъвместими. С други думи, ако притежавате значителен сексуален опит, не сте способни на истинска любов (Дон Жуан); а пък ако обичате (поддържате постоянни отношения от рода на брак), то рано или късно сексът ще престане да бъде източник на удоволствие. Това убеждение се подсилва от възгледа, че бракът представлява просто едно узаконяване на секса, а не потвърждение на любовта. Ако любовните връзки бъдат строго забранени за необвързаните с брак, то тогава не бива да очаквате от тях да възприемат брака в истинската му светлина — като намерение да обичаш, а не като желание законно да се наслаждаваш на половия акт.

112

Очарованието на непозволените сексуални преживявания понякога се дължи почти в еднаква степен на обстоятелството, че са непозволени и сексуални. Какво е направил Мон, когато най-накрая си възвръща своята domaine perdu, domaine sans nome^[16], когато най-накрая отново се среща със своята загадъчна Ивон дьо Гале^[17]? Избягал още след първата им брачна нощ.

113

Когато човекът е атакуван от всички страни от враждебните на индивидуалността сили, от немо, от усещането, че смъртта е абсолютна, от дехуманизиращите процеси като тези на масовото производство и произвеждането на маси, извънбрачната връзка се превръща не само в бягство към омагьосаната градина на егото, но и в псевдогероичен жест на човешко неподчинение.

114

За човека изкуството е отдушник за неговото негодувание срещу несправедливостите на обществото, същото може да се каже и за извънбрачната връзка. Тя може да се сравни с бягство за един ден от ужасно отегчително и мрачно училище. Цялото съвременно популярно изкуство се базира на тази представа. Вслушайте се в текстовете на поп песните. Съпоставете сексуалността на персонажи като Джеймс Бонд, Мегре и Шерлок Холмс.

115

Същото важи и за рекламата. Цигарите не се препоръчват заради техните качества като цигари, а като подходящо допълнение към любовната афера; според авторите на рекламата, публиката може да бъде „спечелена“, „съблазнена“, „омаяна“ (думи, отнасящи се за любовния еликсир) от всевъзможни невинни неща — шоколадови бонбони, химикалки, бижута, пътешествия и така нататък.

Подобни тенденции могат да се забележат и в много от рекламите за коли и дрехи, макар че тук акцентът е по-скоро върху ефекта на афродизиак, отколкото на любовния еликсир. Тази кола прави мъжа по-мъжествен; тази рокля навява асоциация с Месалина. Дори материите са натоварени с нравствени асоциации, втъкани в тях от специалистите по реклама. И вие вече не си купувате просто дрехи от черна кожа, а свързаните с нея внушения за садистична перверзия.

116

Извънбрачните връзки придобиват особена привлекателност след няколко години брак. При съпрузите се появява нещо като nostalgie de la vierge^[18], а при жените — копнеж по живота извън стените на домашния затвор, тези потискащи четири стени — съпруг, деца, домашни задължения и кухня. При мъжете желанието има подчертано сексуален характер. При жените то може да е доста по-сложна потребност. Но и в двата случая това е бягство от реалността, а ако съпрузите имат и деца, то е и бягство от отговорност.

117

Силата, която тласка потенциално неверния съпруг или съпруга към изневяра може да е по-малка, а наказанието — по-голямо, отколкото за необвързаните с брак. Моралният извод от подобна ситуация е напълно ясен, но други фактори като по-изостреното чувство за провал или за неудовлетвореност, които идват с възрастта, спомените за предбрачните връзки (или пък за тяхната липса), монотонността на семейния живот и цялостната атмосфера на обществото, отровена от всепозволеност, могат да усложнят със субективни подробности възприемането на обективно ясната картина повече от когато и да било в историята на човечеството.

118

Удоволствието може да заприлича на отговорност; докато отговорността много рядко може да заприлича на това, в което е в състояние да се превърне — удоволствие. Колко брака са се разпаднали само защото много [други] бракове се разпадат?

119

Цялата философия на капиталистическото общество може да бъде сведена до следното: вие дължите на себе си точно толкова, колкото можете да получите, било то пари, обществено положение, имущество, удоволствия или преживявания. Нима удоволствието не може да се превърне в дълг?

120

Цялостната тенденция на капиталистическото общество е да превръща всички преживявания и взаимоотношения в предмети; предмети, които могат да бъдат остойностени, като перални машини или централното отопление, с други думи, според сравнително невисоката стойност на ползата и удоволствието, които могат да бъдат извлечени от тях. Нещо повече, тенденцията в едно страдащо от пренаселеност и инфлация общество е да се произвеждат предмети за еднократна употреба и тази еднократност да се превръща в достойнство и удоволствие. Изхвърли старото и си купи ново. Търсенето на новото ни обсебва също като извънбрачните връзки, а тези два призрака са братя.

121

Бащите и майките вече не гледат на децата си като на деца; в процеса на тяхното съзряване родителите все повече ги възприемат като съперници в надпреварата за получаване на удоволствия. Нещо повече — като съперници, които непременно ще победят. Колкото и незначителна да е една промяна в обществените привички, когато тя донася повече удоволствия в живота, винаги някои по-възрастни хора се опълчват срещу нея само защото през младостта си са били лишавани от подобни удоволствия; други пък безразсъдно и презглава се втурват да наваксват пропуснатото. Не само целомъдрието, моралът и бракът са подложени на атака, но и цялата традиционна представа за това кои сме ние и защо живеем.

122

Някои са на мнение, че наближава времето, когато ще се приема за съвсем нормално човек да има сексуални отношения, когато си пожелае и с когото си пожелае без оглед на другите си социални контакти. Казват, че това ще бъде възможно, защото сексуалният акт ще започне да се възприема като нещо не по-значително от един танц или разговор, както и с когото си пожелаеш. За такова общество половото сношение на публично място ще е съвсем обичайно, а хората, които днес се редят на опашка, за да гледат Фонтейн и Нуреев^[19], ще се редят да видят опитни майстори в още по-древно изкуство. Накратко, ще се върнем към предхристиянските разбирания за секса като за занимание, което не изисква нито особено уединение, нито води до по-специални забрани. Съществува някаква смътна вероятност подобна депуританизация на секса да стане факт някой ден, но не и докато сегашните сексуални взаимоотношения, законни и незаконни, задоволяват някои по-дълбоки потребности на човека в едно незадоволително общество.

123

Хуманитарното образование в тази деликатна област трябва да се основава на следните съображения:

(А) Особено важен аргумент в полза на по-задълбоченото обучение по самоанализ, както и на анализа на „аз“ като цяло е, че половината страдания, причинени от любовната афера и от разбития брак, както и възникването им, се дължат на факта, че двамата съпрузи не се познават един друг, а и всеки от тях не познава себе си.

(Б) Прекомерната комерсиализация на секса и по-специално на извънбрачната връзка, не е най-яркият скъпоценен камък в короната на капитализма.

(В) От всички видове дейности сексът е най-малко податлив на обобщения. Той винаги е относителен и зависим от ситуацията. Еднакво глупаво е както да бъде забраняван, така и да бъде препоръчван. Единственият изход е осигуряване на сексуално образование.

(Г) Обучението във физиологията на секса без да се изучава психологията на любовта, е все едно да се преподава всичко за кораба, без да се преподават умения за управлението му.

(Д) Защитниците на „морала“ нямат право да осъждат или да се опитват да попречат на каквито и да било сексуални отношения, освен ако не са в състояние да докажат, че тези отношения носят на обществото повече нещастие, отколкото щастие. Не е проблем да се изготвят статистики за незаконородени деца, разводи и венерически болести, но доста по-трудно е да се съберат данни за сексуалното щастие.

(Е) Истинският закон срещу изневярата е детето; макар този, който изневерява, вече да не нарушава закона, той е в състояние да разбие психиката на детето. В процеса на съзряване на детето обаче разводът все по-малко наподобява престъпление, понеже разногласията, на които то става свидетел, могат да нанесат също толкова вреда, колкото и разтрогването на един брак.

(Ж) С развода може да се злоупотребява както например с хирургията. Но фактът, че с едно нещо може да се злоупотреби, не може да послужи като аргумент против него.

(З) Бракът е израз на най-благородните взаимоотношения, с други думи, това е любовта. Благородството му се изразява в алтруизма, в желанието да служиш на другия независимо и над всякакви удоволствия, които могат да бъдат извлечени от брачната връзка, в отказа да се гледа на другия като на вещ, като на предмет, който по някакъв начин може да се окаже полезен.

(И) Сексът е размяна на удоволствия и потребности; любовта е отдаване без очакване да получиш нещо в замяна.

(Й) Това безвъзмездно отдаване, тази помощ без възнаграждение, това щедро раздавано чисто добро придават уникалност на човека и са истинската природа на истинския брак. Ето я квинтесенцията на това, заради което съществува великата алхимия на секса; с всяка изневяра изневеряваме на нея, с всяко предателство я предаваме, всяка жестокост хвърля мрачна сянка върху нея.

Вътрешното образование

124

Преди всичко човек трябва да е необходим на самия себе си, а не на обществото. Той си остава необразован, докато неговото „аз“ не бъде анализирано от самия него и докато той не вникне в общите психологически механизми. Понастоящем образованието ни е насочено към повърхността, а не към същността на човешката личност. На повърхността човекът е изграден от всевъзможни наслоявания, образувани под най-различни въздействия, които прикриват неговите истински чувства и мисли. Съвсем ясно и неоспоримо е, че ние трябва да имаме някакъв изграден външен образ; но не и да прикриваме истинската си същност до такава степен, както сега изискват от нас нашите общества и техните образователни системи. Сега за нас е необходимо да учим човека не как да се приспособява (обществото прави това автоматично), а как и кога да не се приспособява.

Важността на настоящето

125

В тази вселена на огледала и метафори човекът отразява и прави паралели между всички реалности. Всички те са във всяко съзнание, но са скрити много дълбоко. Безкрайният процес се превръща в краен; конкретният обект е напречно сечение на вечността.

126

Крайната цел на еволюцията е изчезването. И това не е абсурд. Абсурдно би било, ако крайната цел на еволюцията беше постигането на съвършеното състояние. Би било абсурдно, ако еволюцията имаше друга крайна цел освен изчезването. В противен случай [тоест ако се стреми към нещо друго] тя би била лишена от смисъл. Тя е сега или нищо. По-добро положение, по-добро изпълнение, по-съвършена личност, по-добър свят; но всичко това започва сега.

127

Цялото не е верига, а въртящ се пумпал. Пумпалът се върти, но си остава на едно място. Можете да посочите звено във веригата или определено място по пътя и да кажете: „Ето къде е най-доброто място за нас“, но пумпалът винаги е на едно и също място. Неговата тежест трябва да бъде разпределена равномерно по протежението на централната ос, в противен случай той ще се наклони и дебалансира. Всички онези тенденции, присъщи на толкова много религии и политически философии и внушаващи убеждения и мисли, отдалечени от настоящия живот и от настоящия момент; всички онези опити да ни принудят да насочим силата и енергията на нашата вяра и на нашите надежди към някакъв друг свят (небесен или утопичен), са равносилни на погрешното разпределение на тежестта по оста на пумпала. Ние разпределяме енергията си, подчинявайки се на центробежните сили. Истинският смисъл на живота се намира близо до оста на всяко конкретно настояще.

128

Неслучайно осъзнаването и откриването на собственото „аз“ не се поощрява от държавата. Държавната образователна система има за цел да увековечи самата държава; понеже вникването в същността на „аза“ много често е и вникване в истинската същност на държавата.

129

Нашите съвременни образователни системи са парамилитаристични. Тяхната цел е да възпитават служещи или войници, които да се подчиняват безпрекословно и да възприемат своето обучение и подготовка като най-добрите възможни. Постигналите най-голям успех в държавата са именно онези, които имат най-голям интерес да я увековечат в настоящия й вид; именно те имат думата при определянето на образователната система и полагат усилия желаният от тях образователен продукт да бъде най-щедро възнаграден.

130

Държавата и правителството са модели на мислене от миналото; те са системи, принадлежащи на миналото. Често казваме: „Той живее в миналото“, като влагаме в тази фраза съжаление или презрение; а в същото време мнозина от нас живеят в бъдещето.

131

Държавата не се стреми към съществуване; тя се стреми към оцеляване.

132

Истина е, че мнозина от нас живеят в бъдещето, защото настоящето е необитаемо. Но държавата няма интерес да го направи обитаемо. Именно тази неадекватност на държавата кара човек да живее в бъдещето; основната причина за това несъответствие е, че държавите по света отказват да действат солидарно в посока на постигането на две цели — ограничаване на прираста на населението и осигуряване на образование.

Вътрешното познание

133

Повечето от нас продължават да носят в съзнанието си мита за ясно очертаната граница между здравите и болните; вероятно това разделение е най-абсурдно в областта на психическото здраве. Безкрайните шеги по адрес на психиатрията и особено на психоанализата са сигурен знак за наличието на страх. „Здравите“ измежду нас обикновено грижливо крият своите фобии и неврози; ние не желаем да ги излагаме на показ.

134

Най-големият недостатък на съвременните образователни системи е отношението им към психологията. Идеята, че училищните психолози трябва да посвещават цялото си време на „болните“ (невротичните и изоставащи ученици), е абсурдна. „Здравите“ се нуждаят от тяхната помощ не по-малко от другите. Общата психология задължително трябва да заема основно място сред предметите, които всеки модел на образование за човечеството трябва да предвиди; а основната й задача да бъде персоналният анализ на всеки учащ се.

135

Не е тук мястото, където да подложим на обсъждане относителните достойнства на различните школи на теоретичната психология. Но доколкото психологическият аспект на образоването трябва да притежава подчертано социален уклон, ние би трябвало да обърнем далеч по-голямо внимание на биологичната теория за отношенията на господство и подчинение.

136

Тази теория е възникнала в резултат от проведени наблюдения над човекоподобни примати като горили и шимпанзета. Относителното доминиране над другите или подчиненото положение спрямо другите до голяма степен зависи от телесните размери и от други несексуални фактори (с изключение на периодите, когато женските са разгонени), напомнящи човешката самоувереност. Така например една едра самка и един дребен самец, затворени в една и съща клетка, се намират в отношения на доминиращ и подчинен; в знак на подчинение мъжкият застава в позиция, каквато заема женската при копулация. Трябва да осъзнаем, че всички хора възприемат една от тези две роли (или пък се лутат между тях), без значение от кой пол са. Едно разпространено организационно поведение, известно като „целуване на задник“, е красноречив пример за роля на подчинение. Този, който я приема, метафорично заема позицията на женската при копулация; и ненапразно във всеки език битуват нецензурни изрази, от рода на Fuck you и Bugger you. И двата израза недвусмислено свидетелстват за доминиране, а също така и за природата на подчинението.

137

Разбира се, хората не са затворени в клетки и живеят в далеч по-сложни ситуации, но именно този характер на верижна реакция на необходимостта от изграждане на взаимоотношения е най-опасното явление за обществото. Осъзналият подчиненото си положение спрямо някого в по-голяма или в по-малка степен ще се превърне в лош господар за другиго. По принцип хората осъзнават подчиненото си положение и тайното недоволство, което го съпътства, и безпогрешно намират пътя към получаване на компенсиращи удоволствия във всички области от живота, където това е възможно. Цялостното усещане за „историческа обида“ или чувството за непълноценност, изпитано от германския народ в периода между двете световни войни, е довело до преследването на евреите. Порочният садомазохистичен кръг в едно общество се установява прекалено лесно и естествено.

138

Птиците ни предоставят най-яркия пример за естествените природни механизми за преодоляване на този порочен кръг, а именно „територията“. При някои видове биологичното значение на гнезденето в големи колонии е толкова голямо, че е довело до отслабване на чувството им за територия; при тях обаче се наблюдават високоразвити системи на обществен ред. Такива видове имат двойно печеливша стратегия. От една страна, те са защитени благодарение на своята многобройност, а най-слабите биват изкълвавани до смърт. При други видове в периода на мътене се установяват територии, които не могат да бъдат нарушавани безнаказано от никоя друга двойка. При такава система те са по-малко изложени на инфекциозни заболявания, глад и така нататък.

Функционирането на тези две системи ясно може да се види при семейството на враните („най-интелигентното“ птиче семейство), където близкородствени видове са възприели различни системи. Така например чавките и полските врани живеят предимно в организирани групи; докато гарваните и свраките — на двойки или в малки семейства.

139

Човекът прилага и двете системи. Ние се защитаваме и удовлетворяваме основните си нужди организирано и колективно. Именно при тези колективни ситуации, които безспорно изискват йерархия в управлението и в общественото положение, най-ясно се вижда функционирането в човешкото общество на йерархия, аналогична на тази при птиците. Но и ние подобно на отделни видове се стремим към поддържане на територии, в които да бъдем доминираща сила. И макар за нас да е много по-естествено да смятаме за своя територия неща като дома, градината, собствеността и вещите, които притежаваме, ние всички носим в себе си една много по-важна психологическа система от емоции, идеи и убеждения. Тази умствена територия ръководи цялото ни социално поведение, ето защо е безкрайно важно да й се отдели повече внимание в нашето образование — почти сигурно е, че този аспект на собствената ни същност ни е най-малко познат.

140

Често срещан разграничител на тази умствена територия е комплексът на Юнг. Комплексът е една идея или група от взаимосвързани идеи, за които не сме в състояние да мислим рационално и обективно, а само емоционално и субективно. Теорията на Юнг обяснява комплекса като съзнателен израз на неосъзнати страхове и желания; но комплексите служат и като предупреждение за останалите членове на същия вид да не се нарушават границите на тази територия. Чудак, който твърди, че Земята е плоска, може да се разгневи, ако му бъдат представени неоспорими доказателства за обратното. Гневът със сигурност няма да му помогне да докаже правотата си, но вероятно занапред ще помогне да предпази гледната му точка от други нападки.

141

Разбира се, основната цел на тази мисловна територия, с която се обграждаме, е да се противопоставим на нашето чувство за немо, на усещането ни за небитие. Това мигновено ни предупреждава, че не е достатъчно да унищожим суетата, заблудите и комплексите, с които се обграждаме (или от които се разграничаваме), защото така рискуваме да унищожим идентичността си. Необходимо е да разберем кое е най-същественото в този демаркационно-фортификационен материал, а след това да покажем на уплашения човек, скрит в укреплението, кое е маловажното.

142

Разбирането за ролята, която подчинението и господството играят в нашия живот; анализът на това кое е най-необходимо за възприетата роля (или за начина, по който индивидът разпределя различните роли за себе си), установяването на действителната значимост на умствената територия, която се опитваме да определим — всичко това е основата на образователния персонален анализ на всеки ученик. Това, разбира се, не изключва анализа, базиран на други, по-добре познати психологически теории; системите на Адлер и Карен Хорни^[20] например са особено подходящи за прилагане. Но подобен учебен анализ дава на нашия свят най-голяма надежда за достигане на по-задълбочено самопознание, на по-голяма толерантност и равенство в съществуването ни.

143

Най-добрият начин да опиша тази фаза на образованието, насочено към вътрешния свят на личността, е като поставя въпросите, на които завършилите това образование би трябвало да могат да отговорят.

Кой съм аз?

По какво приличам и по какво се различавам от повечето други човешки същества?

Какви са моите задължения към самия себе си?

Какви са моите задължения към другите?

Какви са задълженията на работодателя, на служителя, на гражданина на държавата, на отделния човек?

До каква степен аз със своите способности удовлетворявам и уравновесявам тези враждуващи крайности?

Какво разбирам под любов?

Какво разбирам под вина?

Какво разбирам под справедливост?

Какво означава за мен науката?

Какво означава за мен изкуството?

Синоптичното^[21] образование

144

Това образование се занимава само с един въпрос: защо всичко е това, което е? Поради факта, че ние като човешки същества се намираме в една и съща ситуация, то трябва да е еднакво навсякъде по света.

145

Този тип образование трябва да включва изучаване на всички велики религии и философии от миналото, а и от съвремието, но тъй като неговите цели са всеобхватност и нагледност, тези философии и религии трябва да се разглеждат като интерпретация и метафора на действителността. Знаем, че в тази област истината винаги е по-сложна от нашето определение за нея.

146

Струва ми се, че всеки истински синоптичен поглед върху човешкото съществуване довежда до неизбежното заключение, че главната цел на еволюцията е запазването на материята. Във всяка форма на жива материя е вложен смисъл за съществуването й; смисълът на нашето човешко съществуване е да установим равенство и компенсация в живота. Тъй като в нашия реален свят ненужното неравенство е повсеместно, истински синоптичното образование би трябвало да доведе до пораждането на чувство за недоволство, равносилно на чувство за нравствена целеустременост.

147

Според мен синоптичното образование трябва да постави под съмнение и схващането, че Бог (според традиционната представа) може да притежава човешки качества или способности с изключение на отрицателните, за които вече писах; накратко, по-добре е да приемем, че такъв Бог не съществува.

148

И накрая, това образование ще унищожи нашата последна и по детински наивна вяра в задгробния живот, през която (като през дупка във ведро) изтича реалният живот. Ако смъртта е абсолютна, то и животът е абсолютен; животът е свещен; добронамереността към живота на другите е безкрайно важна; настоящето е по-важно от бъдещето; денят побеждава нощта. Действието е сега, то е животът, смъртта не е способна на действие.

149

В крайна сметка целта е нищо, но пътят към нея е всичко. Всичко, което наричаме безсмъртно, е смъртно. Онова, което може да се причини от една ядрена катастрофа, времето непременно ще стори. Затова живейте сега и учете другите на същото.

150

Мистерията не е в началото или в края, а в настоящето. Не е имало никакво начало; няма да има никакъв край.

Бележки

[1] При превръщането на saw в seed се демонстрира трудността да се приложи едно и също правило за образуване на формата за минало просто време при правилните и неправилните глаголи. Глаголът see, който е неправилен, и неговата форма за минало просто време е saw, тук е заменена със seed, при което е показано как с прибавянето на окончанието -(e)d, с което завършват всички правилни глаголи в минало просто време, той се променя не само формално, но и смислово — така получената форма вече съвпада с друг глагол, за който тази форма е основна: seed — сея, засявам и др. При промяната на men — mans (втората форма реално не съществува, но показва друга трудност, ако се направи опит за премахване на изключенията при образуване на формата за множествено число) се следва правилото да се прибавя окончанието s към формата за ед.ч. на съществителните имена. Промяната на наречията hard — hardly (hard — усърдно, енергично и др.; hardly — едва, с усилие и др.) демонстрира още една трудност: промяната на формата с прибавяне на -ly (следвайки правилото) променя и смисъла. В резултат първото изречение напълно изгубва смисъла си. — Бел.прев. ↑

[2] Плотин (ок. 204/205 — 269/270 г. сл.н.е.) — гръцки философ, основател на неоплатонизма. — Бел.прев. ↑

[3] Коренните жители на Бали обожествяват горите, езерата, планините. — Бел.ред. ↑

[4] Евристика (от гр. βρίσκω — намирам) — 1. Сбор от начини за изследване. 2. Метод, начин на преподаване, при който новото се разкрива чрез насочващи въпроси, като се създават находчивост и активност. — Бел.прев. ↑

[5] Прозодия — учение за ударението и дължината на сричките; сбор от езиковите елементи, свързани с мелодиката на речта (интонация, ударения, ритъм и др.) — Бел.прев. ↑

[6] Парнас — планински масив в Гърция северно от Коринтския залив. В подножието на върха е разположен античният Делфи. В древногръцката митология Парнас е мястото, където живеят Аполон и музите-покровителки на науката, поезията и изкуствата — Евтерпа, Клио, Талия, Мелпомена, Терпсихора, Ерато, Полихимния, Урания и Калиопа. — Бел.прев. ↑

[7] Лай и Йокаста — в древногръцката митология — родителите на Едип. Едип убил своя баща — Лай, царя на Тива, без да го познае, а после се оженил за своята майка Йокаста, без да знае, че тя му е майка. След като боговете открили това, Едип се ослепил, а майка му се обесила. — Бел.прев. ↑

[8] Алфред Адлер (1870 — 1937) — австрийски психиатър и психолог, ученик на Фройд, основател на индивидуалната психология; за основен източник на мотивация смятал стремежа към самоутвърждаване като компенсация за появилото се в ранното детство чувство за непълноценност, определящо специфичния за човека „стил на живот“. — Бел.прев. ↑

[9] Raison d’être (фр.) — смисъл на съществуването. — Бел.прев. ↑

[10] Penance (англ.) — покаяние; punishment (англ.) — наказание. — Бел.прев. ↑

[11] Викторианската епоха — управлението на кралица Виктория между 1837 и 1901 г., най-дългото управление в историята на британската монархия. — Бел.прев. ↑

[12] Man (англ.) — човек, мъж; mankind (англ.) — 1. човечеството, човешкият род; 2. мъжете, мъжкият пол. — Бел.прев. ↑

[13] Affair (англ.) — 1. дело, работа, въпрос 2. история, афера 3. любовна история. — Бел.прев. ↑

[14] Affaire de coeur (фр.) — сърдечно дело. — Бел.прев. ↑

[15] De corp (фр.) — телесен, плътски; de cœur (фр.) — сърдечен. — Бел.прев. ↑

[16] Domaine perdu, domaine sans nome (фр.) — изгубено, безименно владение. — Бел.прев. ↑

[17] Мон и Ивон дьо Гале са герои от романа „Големият Мон“ на френския писател Ален-Фурние (1886–1914). — Бел.прев. ↑

[18] Nostalgie de la vierge (фр.) — носталгия по девицата. — Бел.прев. ↑

[19] Марго Фонтейн (1919–1991) — една от най-известните английски балерини; Рудолф Нуреев (1938–1993) — съветски балетмайстор и диригент, емигрирал във Великобритания през 1961 г. — Бел.прев. ↑

[20] Карен Хорни (1885–1952) е сред основоположниците на неофройдизма. Разглежда неврозите като неадекватни защитни форми на поведение във враждебна социална среда. — Бел.прев. ↑

[21] Синоптичен (от гр. — συνοπτικός) — кратък, сбит, прегледен, който позволява с един поглед да се видят частите на цялото. — Бел.ред. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джон Фаулз Аристос (11)

Метаданни

Данни

Аристос

Информация

История

Сваляне / Връзки

9.Новото образование