Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Aristos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Философски текст
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Джон Фаулз

Заглавие: Аристос

Преводач: Невяна Попова

Издание: първо

Издател: ИК „Рата“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: философски текст; есе

Националност: английска

Печатница: „Багра“ ЕООД

ISBN: 978-954-9608-35-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2269

История

  1. — Добавяне

5.
Да правиш добро

1

Остава още един, при това жизненоважен проблем, който поражда неудовлетворение от човешкото положение, а именно — свободата на волята.

 

 

2

Тук попадаме в друга Хазартна ситуация; изправени сме пред проблем, който не можем и никога няма да можем да разрешим, но сме длъжни да стигнем до някакъв извод по отношение на него. Аз трябва да се обзаложа, че или нямам свобода на волята и моите действия всъщност не са мои собствени действия, макар да изглеждат свободни и волеви, или че имам или мога да постигна някакъв вид свобода. Третата възможност е да не се обзалагам и да си остана агностик.

 

 

3

В много отношения е доста по-лесно да заложа на това надбягване, отколкото на друго, противопоставящо бог, намесващ се в човешките дела и ненамесващия се бог, или животът след смъртта и абсолютното нищо. Повечето религии и правни кодекси предполагат пълна свобода на волята с цел да направят своите етични и наказателни системи ефективни; и това е по-лесно простимо, макар и не по-лесно не доказуемо, отколкото детерминисткото[1] свеждане на цялото човешко поведение до проста механика. [Изречения като] „Пощальон загина в наводненията“ и „Пощальон загина в престрелка“ може да принадлежат към една и съща категория събития в процеса на еволюцията, но не принадлежат към една и съща категория от гледна точка на тяхната значимост за човешкото общество. Можем да кажем, че даден убиец не е имал свобода на избор, когато е натиснал спусъка; но не и че всички [останали] хора в сходна ситуация не биха имали избор. Можем да поспорим за степента на свободна воля, притежавана от един или друг човек; но да я отричаме като факт за цялото човечество, би означавало да настояваме за отговор на извечния въпрос — защо всички ние не сме въоръжени убийци или защо сме способни на безпристрастен избор.

 

 

4

В крайна сметка може да се окаже, че в известен еволюционен или биологичен смисъл ние наистина не притежаваме свободна воля. Може би всеки наш „свободен“ избор е резултат от определени условия, над които нямаме никаква власт. Дори да можехме да установим обратното, а именно — пълна свобода на волята — пак щяхме да сме ограничени [в някакви рамки], тъй като за постигане на пълната свобода ни е необходимо абсолютно свободно поле за избор, както и свободата да избираме [вътре] в него. На практика ние сме ограничени в рамките на възможните, осезаемите и осъществимите действия. Не мога да избера дали да съм жена или не, защото съм се родил мъж, и така нататък. И все пак неоспорим факт е, че на всички ни се е случвало да чувстваме (а по-важното е, че и един страничен наблюдател би изпитвал същото усещане), че правим свободен избор. Навярно (всъщност почти сигурно) ние сме машини, но такива сложни машини, които са развили относителна свобода на избора. Намираме се в затворническа килия, но тя е или може да стане по-просторна място, в нея можем да се почувстваме относително свободни.

 

 

5

Може би съществуват ситуации, при които Евклидовата геометрия да не е валидна; но е напълно достатъчно тя да изглежда вярна за обичайните цели и да „работи“ в обичайните ситуации.

 

 

6

Шахматът позволява свобода на пермутациите [т.е. на местенето на фигурите] в рамките на установените правила и предписаните ходове. След като шахматистът не може да мести фигурите абсолютно както си пожелае, било то поради [ограничението на] правилата, било поради създадените от конкретната игра условия, означава ли това, че той няма свобода на ходовете си? Всяка партия шах, която играя с реалността, има правила, различни от правилата на вашата партия шах или от тази на всеки друг; единствената прилика помежду им е, че всяка винаги има правила. Моите специфични способности, наследени или придобити, са правилата на играта; ситуацията, в която се намирам във всеки отделен момент, е ситуацията на играта. Моята свобода е в избора на действие и в притежаваната от мен способност да реализирам този избор в рамките на правилата и игровата ситуация.

 

 

7

И накрая, начинът, по който придобиваме свободна воля чрез живота си в обществото, е своеобразен парадокс. На най-очевидно ниво окончателното решение на един комитет [т.е. на някакво колективно представителство] действително е израз на свобода на общата човешка воля пред лицето на явно обуславящата я биологична система, макар да е възможно това да не е решението, до което биха стигнали отделни негови членове, ако „следваха свободната си воля“. Може би в психологически аспект именно това е най-привлекателната страна на обществото от гледна точка на индивида; макар че по принцип всеки от нас е склонен да възприема чуждите мнения и убеждения като враждебни и до голяма степен ограничаващи, на по-дълбоко интелектуално ниво осъзнаваме как точно този конфликт поражда по-голяма обща свобода, от която в крайна сметка се ползват всички.

„Немотивирани действия“[2]

 

8

За една радваща се на голяма популярност категория действия — „немотивираните постъпки“ или спонтанно взетите решения без очевидна рационална мотивация — се предполага, че доказват абсолютната свобода на волята. Но всъщност доказват само презрение към общоприетите условности. Те са породени от онази ерес, според която всяко ограничение е равносилно на затвор; като че ли всичко, което ни е известно — от обозримия космос до елементарните частици, не е ограничено.

 

 

9

Ако замеря Кентърбърийския архиепископ[3] с развалено яйце, с подобна постъпка ще докажа, че не се съобразявам с наложените условности, но това няма да е доказателство за свободната воля. Един свят на ирационални действия не може да положи основата на свят на абсолютна свобода, тъй като за човешките същества анархията е единствената свобода, стига обаче всички да искат именно анархия.

 

 

10

В един свят, в който отделният индивид е смазан от действителността или се чувства смазан от нея, е съвсем естествено в неговите очи спонтанният начин на действие да придобие определена романтична привлекателност. Това обаче може само да послужи като обвинение към света такъв, какъвто е, а не като оправдание за немотивирани действия или като доказателство за свободна воля.

Цел на относителната свобода

11

Ако ние сме само относително свободни, тогава би трябва да се стремим към по-голяма относителна свобода. Тази свобода е нещо, което трябва да бъде спечелено както от индивида в течение на собствения му живот, така и от човечеството като цяло в течение на дългата му история.

 

 

12

Очевидно е, че тя бива спечелена благодарение на по-голяма интелигентност и по-голямо познание както за самите нас, така и за живота [като цяло]. От гледна точка на социалната практика това предполага по-висок общ стандарт на образование, а също така и различен тип образование. Но преди всичко предполага социално равенство. Свободата на волята е пряко свързана със свободата на условията на живот.

Неспособността да твориш добро

13

След като е от съществено значение да се проваляме при извършването на злини, понякога е необходимо да се проваляме [и] при вършенето на добро. Подобно на електричеството, волята е аморална сила [т.е. намира се извън всякакъв морал], тя може както да убива, така и да служи. Неспособността ни да действаме е проява на нещо като крайно необходима система за безопасност, подобна на бушоните в електрическата верига.

 

 

14

Дори да можехме да осъществим повечето си желания, светът не би станал по-добър, защото нарасналата възможност да действаме съгласно волята си би се отнасяла както за добрите, така и за лошите дела. Следователно осъществяването на нашите желания изисква да се научим да разграничаваме доброто от злото, а не означава, че изпитваме необходимост да вършим повече неща, водени от своята воля.

 

 

15

Животните притежават силна воля; те се опитват да вършат всичко, което пожелаят. Те не могат да не действат както пожелаят. Именно така попадат в нашите капани. Слабостта на волята едновременно смазва и предпазва машината на човешкото общество.

 

 

16

Нашето неудовлетворение е свързано с това, че не сме в състояние да вършим добрините, плод на нашата свободна воля. В джоба си имам един шилинг, предназначен за кутията за дарения, но въпреки това я подминавам. Шест са основните причини за подобна неспособност.

 

 

17

Първата се корени във фаталистичната вяра, че не разполагаме със свобода на избора, когато ни се иска да направим нещо; тоест вършим онова (ако изобщо вършим нещо), което ни е предначертано. Нашият избор е илюзия; нашите действия — загуба на енергия. Да извършим или да не извършим нещо… не е ли все едно?

 

 

18

Втората причина за неспособността да вършим добро произтича от конфликта на намеренията. Развитият интелект води до разнопосочност на интересите и до изострена способност да се предвиждат последствията от всяко действие. [Така] волята се изгубва в лабиринт от хипотези.

 

 

19

Всички разклонения на междуселски пътища мечтаят да са главни кръстовища; при атомите, както и при хората усложняването води до загуба на енергия. През вековете интелигенцията е била презирана заради своята неспособност да действа активно. Но само в един свят, в който високоразвитият интелект е синоним и на висок морал, би се породило желание най-интелигентните да притежават най-много власт.

 

 

20

Третата причина за неспособността ни да вършим добро се дължи на способността да си представим [резултата от] неговото осъществяване. От опит знаем, че нещата рядко се оказват толкова приятни, колкото сме си ги представяли; а въображаемата идеална последователност от събития може да завладее съзнанието ни до такава степен, че рискът от разочарование при сблъсъка с реалността да се окаже за нас непреодолимо препятствие.

 

 

21

Намерението да се извърши дадена постъпка често пъти се приравнява със самата постъпка. Да заявите, че вярвате в извършването на нещо, може да послужи като извинение да не го направите; изключение правят случаите, когато имате свидетели, заради които ще се почувствате принудени да спазите думата си. Защото извършването на добрина е действие, а не намерение за действие.

 

 

22

Преди да бъде извършено, всяко действие, изискващо съзнателно усилие или воля (което означава, че не е наложено отвън, нито пък е породено от инстинкт), е като въображаема спяща красавица. И то като принцесата, спи в най-дълбоките дебри на омагьосаната гора на възможностите. И неговото реализиране заплашва да унищожи всичко, което би могло да бъде създадено от други действия. Тук откриваме близък паралел с една сексуална ситуация. При любовната игра много по-голямо удоволствие носи удължаването на удоволствието от нея, отколкото самата кулминация. Няма нищо лошо днес да съм скъперник, защото утре ще бъда щедър.

 

 

23

Четвъртата причина за неуспеха на добротворството е свързана с желанието ни да доказваме на самите себе си чрез нашето бездействие, че имаме възможност да избираме дали да действаме. Бездействието също е [вид] действие. Аз съм едновременно това, което не правя, и това, което правя. Отказът от действие често е равносилен на спонтанното действие. Основният му мотив е да докажем, че сме свободни.

 

 

24

Петата причина за подобен неуспех е, че замисленото действие е така незначително по отношение на крайното намерение, че неговото осъществяване започва да изглежда безсмислено като да преместиш Сахара песъчинка по песъчинка, да изгребеш Атлантика с лъжица… Множество благородни каузи са се проваляли точно поради тази причина.

 

 

25

Шестата причина за неспособността да се прави добро, е свързана с онези действия, които са насочени срещу нещо. Онова, което може да предотврати действието, е механизмът на поддържането на противното.

Поддържане на противното

26

Ако се почувствам силно привлечен от даден морален, естетически или политико-социален полюс, аз ще намразя и вероятно ще пожелая да потисна неговия контраполюс. Но също така ще си давам сметка, че полюсът, под чието положително влияние се намирам, до голяма степен дължи енергията си на своята противоположност; нещо повече, аз извличам удоволствие от това, че съм привлечен. В такъв случай моето противопоставяне на контраполюса почти сигурно ще изглежда малко странно. Такъв вид противопоставяне аз наричам поддържане на противното.

 

 

27

Мога да окажа яростна физическа съпротива на дадена идея или на някаква социална тенденция. Насилието обаче ражда насилие; силата ражда сила; възможността ражда възможност. Безпощадното преследване често прикрива определено тайно желание да оцелеят достатъчен брой преследвани, за да бъде упражнено още по-голямо насилие. Ловците на лисици закрилят лисиците. Най-запалените ловци се грижат най-добре за опазването на дивеча.

 

 

28

Насилието дава сили на противника; яростта го закалява. Страстното противопоставяне на нещо го зарежда със страст.

 

 

29

Игрите са изобретени като един вид perpetuum mobile[4]; вечен отдушник за човешката енергия. Всички велики игри: битките между животни, ловът, риболовът, игрите с топка, шахматът, картите и заровете — всички те позволяват безкрайно разнообразие на варианти. Великата игра е неизчерпаем извор; именно подобна неизчерпаемост търси противникът в своя враг. Англосаксонската етика на спортсменството и честната игра, произлезли от рицарската идея за amour courtois[5], подчертано ясно са насочени към запазване на принципа на взаимноподдържащото се противопоставяне.

 

 

30

Чисто емоционалното противодействие е като бумеранг — винаги се връща, но не за да бездейства. Всяко противодействие, от което врагът може да се възползва, не е противодействие, а поддържане на противното.

 

 

31

Най-разпространеният начин за взаимно поддържане на противопоставянето е чрез прикрито толериране. Това е вродена слабост, присъща на високоразвития интелект. Аз демонстрирам пасивна враждебност спрямо противоположния полюс; подобно поведение е толкова всеобхватно и така разпространено, че колкото и активен да съм, сякаш пак няма да съм в състояние да променя ситуацията като цяло.

 

 

32

Този, който демонстрира прикрита толерантност, знае, че обектът на неговото противопоставяне е от жизненоважно значение за неговото [собствено] благополучие. Той може — както в действителност обикновено прави, — да се наслаждава, изразявайки вербално противоположната си позиция, но рядко да предприема каквито и да било активни действия. Често дори изразява презрение към активните поддръжници на собствената му кауза, които открито се борят с онова, на което се противопоставя и той самият. Той твърди, че подобни хора преследват свои лични цели — те обичат вълнението, което такива постъпки им доставят, или са екстроверти по рождение, докато той самият е прекалено вглъбен и проницателен. Той познава суетата, безполезността и илюзорността на действеното противопоставяне. Тази форма на отчаяние е най-осезаемата, най-разпространената и най-споделяната през нашия век, доставяща най-много удоволствие, ако отчаянието въобще може да носи удоволствие.

 

 

33

Сред най-значимите творци на нашия век се нареждат онези, които най-добре изразяват това осъзнато чувство или факт на интелектуално безволие и неадекватност — низвергнатия светец, безволевия човек; както и онези, които представят тяхната действена противоположност — хората на активното действие. Спомнете си за героите на Дивия запад; героите на Бекет и Грийн, Хемингуей и Малро[6].

 

 

34

Съвременните донкихотовци са всички, измамени от мита, че противопоставянето непременно е равносилно на желанието за разрушение и че неспособността да рушиш е трагедия.

 

 

35

Във всяко противопоставяне се крият два противоположни мотива. Единият е желанието да се потисне всяка съпротива, а другият — точно обратното, тя да се удължи. Преди да се пристъпи към противодействие, е необходимо да се определи каква роля играе всяко от тези желания.

 

 

36

Освен осъзнатите форми на лицемерието, съществуват още много неосъзнати. Всяко противопоставяне насочва вниманието към предмета на противодействие. Вижте как християнството превърна греха в нещо привлекателно. Най-доброто противопоставяне винаги е научното, логичното, рационалното. Колкото по-обосновано е то, толкова е и по-смислено.

 

 

38

Пациентът в психиатричната клиника не може да бъде излекуван, но може да стане по-нормален, ако разбере противоречията в собствената си природа. Той започва смътно да осъзнава как да използва силите, които го ръководят. Да разбираш, не означава само да прощаваш, а също и да контролираш.

 

 

37

Преди да решим да се противопоставим, нека си зададем следните въпроси:

 

До каква степен противопоставянето ми носи удоволствие?

Ако можех с един замах да унищожа всичко, срещу което се противопоставям, бих ли го сторил?

Ще отслаби ли или ще укрепи противопоставянето ми обектът на моето противодействие?

До каква степен ще бъде ефективна моята форма на противопоставяне?

Поза ли е то или е напълно реално?

Доколко то е ръководено от желанието да предизвикам възхищение или да не бъда презиран от онези, към които аз изпитвам възхищение?

Съществува ли нещо друго, на което има повече смисъл да се противопоставя?

 

 

39

Противопоставянето е „мой дълг“; да можех поне веднъж да си призная, че то всъщност ми носи удоволствие…

 

 

40

Често пъти сълзите, пролети над вражеските гробове, са поразително искрени; ние всъщност оплакваме нашата собствена вече „бездомна“ енергия.

 

 

41

Твърде много примери за противопоставяне всъщност напомнят за атаката на леката кавалерия[7]. Показателно е, че ние приветстваме техния неуспех повече, отколкото ги презираме заради безполезността им и напразното пропиляване на енергия.

Доброто е равносилно на злото

42

Съществува един последен отчаян аргумент, изтъкван понякога срещу извършването на добри дела. Той гласи: всички действия, независимо от това дали се замислени като добри или лоши, с течение на времето така плътно се преплитат, че накрая тяхната относителна добронамереност или злонамереност напълно изчезва. И доброто, и злото умират или се преобразяват.

 

 

43

Всеизвестно е, че злото за едни може да е добро за други; но ако ползваме като отправна точка принципа, че онова, което е вярно по отношение на цялото или пък на конкретно действие, погледнато от дистанцията на времето, и стигнем до теорията, че всеки човек може да бъде освободен от всякаква етична отговорност за своите постъпки, би означавало да изпаднем в заблуждението, че вярното по отношение на действието се отнася и за неговия извършител. В крайна сметка човек трябва да прави добро заради собственото си благо, както и заради благото на обществото; не заради самото добро или заради самата постъпка.

 

 

44

Ако в края на краищата доброто се изгуби в злото, а злото — в доброто, това само ще допринесе за оцеляването на материята, не и на човечеството.

 

 

45

Всички наши преценки за правилно и неправилно са напълно безсмислени от гледна точка на еволюцията. Ние приличаме на съдии, които са принудени да отсъждат. Нашата функция е да отсъждаме, да избираме между доброто и злото. Ако откажем да го правим, то тогава преставаме да бъдем човешки същества и се връщаме до първоначалното си състояние — състоянието на живата материя; но дори и най-лошият измежду нас, пак си остава нещо повече от няколко десетки килограма услужливи молекули.

Защо доброто е толкова малко?

46

Колкото и добре да сме запознати с причините за невъзможността да вършим добро и да сме наясно, че това често пъти се дължи на затруднението ни да преценим коя от няколкото възможности наистина е най-добрата, или на действителната ни неспособност да намираме каквато и да било необходимост за извършване на дадено действие (старата ерес на квиетизма[8]), всички осъзнаваме, че не правим цялото добро, на което сме способни. Колкото и да сме глупави, съществуват елементарни ситуации, в които без проблем можем да съзрем доброто в хода на едно събитие, но въпреки това оставаме безучастни; има и ситуации, при които от нас не се изисква никаква саможертва за извършването на добро дело, независимо от степента на нашия егоизъм, но все пак избягваме и тях.

 

 

47

През последните две и половина хилядолетия почти всеки велик мислител, всеки велик светец, всеки велик творец е отстоявал, въплъщавал и възхвалявал или поне е загатвал за благородството и за възвишеността на добротворството като основа на справедливото общество. Ако се съди по техните дела, неговата обществена и биологическа стойност не буди съмнение. Затова изглежда, че сякаш великите личности грешат, а преобладаващото, скромно по своите възможности човечество е стигнало до една превратна, но по-дълбока истина: че по принцип е по-добре да не правиш нищо, отколкото да правиш добро.

 

 

48

Мисля, че тази странна и нелогична апатия до голяма степен е предизвикана от религиозните митове, според които добротворството ще ни донесе удовлетворение, а ако има задгробен живот — вечно блаженство, следователно добрият човек е по-щастлив от лошия. Светът около нас изобилства с доказателства, че тези твърдения наистина са само митове: много по-често добрите хора са по-нещастни от лошите; добрите дела в повечето случаи донасят само страдания. Човекът вечно се стреми към възнаграждаване, също както вечно се опитва да открие автора — първоизточник на всяко дело. Той чувства, че за извършените добрини трябва да съществува и още някаква компенсация — нещо повече от чистата съвест и чувството за лично удовлетворение. Така се налага изводът, че доброто дело трябва да носи удоволствие, а преди да бъде реализирано, и да обещава награда. В противен случай не си струва да бъде извършено.

 

 

49

Съществуват два очевидни „начина“ да получим удоволствие. Единият можем да наречем целенасочен заради това, че събитието, което ни носи удоволствие — срещата с любимия човек, посещението на концерт — е предварително запланувано и очаквано. Вторият и много по-важен начин е непредвиденият, който се отнася за случаите, когато удоволствието идва неочаквано — не само ненадейната среща със стар приятел, изненадващата красота на някой уж банален пейзаж — той се отнася и за всички онези елементи на целенасочения стремеж към получаването на удоволствие, които не биха могли да се предвидят. В действителност, запланувайки някакво целенасочено удоволствие, ние винаги подсъзнателно се настройваме да получим в добавка и някакво непредвидено удоволствие. В този случай нашият подход е като този на пътешественика, който е планирал своето пътешествие и има определени очаквания за предвидените удоволствия, но очаква и много други, непредвидени, свързани както с планирани, така и с неочаквани събития. По този начин ние се подсигуряваме — ако очакваните удоволствия ни разочароват, има и неочаквани, както и обратното.

 

 

50

Това, което веднага прави впечатление относно тези два начина за получаване на удоволствие, е, че те до голяма степен зависят от случайността. Девойката може да е запланувала своята сватба от много дълго време, но когато денят най-накрая настъпи, тя осъзнава, че е имала късмет. Нищо не е попречило на сватбата, въпреки че много обстоятелства биха могли да я осуетят. Може би в този момент тя се връща назад в спомените си към първата случайна среща с мъжа, който става неин съпруг, и тогава я завладява усещането за всемогъщата случайност. С други думи, за нас е нормално да гледаме на тези два начина за достигане до удоволствието най-вече като на резултат от играта на случайността. Не толкова ние достигаме удоволствието, колкото то идва при нас.

 

 

51

Но ако възприемаме удоволствието като някакъв спечелен облог, а после на свой ред очакваме да получим същото удоволствие и от своя морален избор, и от своите действия, значи сме на погрешен път. Атмосферата на случайност, която владее единия свят, неминуемо ще обхване и другия. Случайността ръководи законите на удоволствието, затова си казваме: „Нека ръководи и законите на добротворството.“ И нещо по-лошо — оттук стигаме до заключението, че си струва да се извършват само добри дела, които обещават удоволствие като награда. Удоволствието може да дойде от одобрението на околните, от личната благодарност, от личния интерес (надеждата за доброто, което ще се върне), от надеждата за възнаграждаващ задгробен живот, от надеждата за освобождаване от чувството за вина, ако то е било „внушено“ от заобикалящата ни културна среда. Но във всички случаи мотивът, който ни стимулира, колкото и оправдан да изглежда от историческа или от прагматична гледна точка, създава една несъмнено нездрава атмосфера около нашите намерения да творим добро.

 

 

52

Да се извърши добро дело с цел да се получи обществено признание, не е добротворство: то е извършване на нещо заради общественото признание. Фактът, че такова дело има добри последствия, може да изглежда като негово оправдание; но това, както ще докажа, е опасно оправдание.

 

 

53

Съществува и трети, по-малко очевиден „начин“ за получаване на удоволствие, с който обикновено не свързваме идеята за удоволствие, макар и да имаме някакво усещане за него. Бихме могли да го наречем функционално удоволствие — тоест удоволствието, което получаваме от всички необходими за съществуването ни дейности — хранене, отделяне, дишане и най-вече от самото съществуване. В известен смисъл това са единствените удоволствия, от които не можем да се окажем. И ако не им отделяме особено внимание, то е само поради факта, че те остават в сянката на другите два, много по-осъзнати и по-сложни начини за получаване на удоволствие. Когато избирам храната си, аз получавам целенасочено удоволствие; когато храната ми доставя по-голямо от очакваното удоволствие, аз получавам непреднамерено удоволствие; а някъде скрито зад тях остава функционалното удоволствие от храненето, защото да се храниш, означава да продължаваш да живееш. Ако използваме терминологията на Юнг[9], тази трета разновидност е архетипна[10], а аз съм убеден, че именно от нея би трябвало да черпим нашия мотив за добри дела. Изразено чрез терминологията на телесните функции, ние би трябвало да отделяме доброто, а не да го изхвърляме.

 

 

54

Естествените ни телесни функции никога не довеждат до пресищане. За тяхното извършване не очакваме признание, понеже знаем, че наградата е самото им извършване. Неизвършването им би означавало заболяване или смърт, както неизвършването на добри дела би довело до гибел на самото общество. Благотворителността, милосърдието, борбата срещу несправедливостта и неравенството трябва да бъдат хигиенни навици, а не начини за получаване на удоволствие.

 

 

55

В какво тогава се състои така постигнатото функционално „здраве“? Най-същественият му елемент е следният: доброто дело (от понятието „добро дело“ изключвам всяко дело, чийто истински мотив е общественото одобрение) е възможно най-убедителното доказателство, с което някога ще разполагаме, че наистина притежаваме една относителна свобода на волята. Дори когато извършването на добро дело не изисква да се изправиш срещу собствените си интереси, то изисква липса на личен интерес, както и проява на ненужна (от гледна точка на нашите биологически потребности) енергия. Това е действие против инерцията, против онова, което иначе ще бъде ръководено от инерцията и естествения процес. В определен смисъл това е божествен акт в старинния смисъл на думата „божествен“: тоест намеса на свободната воля в материята, окована в своята чиста материалност.

 

 

56

Всички наши представи за Бог са представи за нашите собствени възможности. Благотворителността и състраданието, които навсякъде по света са били приписвани на Бог — независимо от многообразните му облици — открай време са били качества, които се стремим да развием в себе си. Те нямат нищо общо с каквато и да било външна „абсолютна“ реалност; те са отражение на нашите надежди.

 

 

57

В обикновения живот е доста трудно да отличим користните мотиви от предложените от мен „хигиенни“ мотиви за действие. Но хигиенният мотив винаги може да бъде използван [като критерий] за оценка на останалите. Той може да послужи за модел на действие, особено за онази известна и за съжаление много разпространена категория постъпки, при които замисълът в съзнанието на извършителя изглежда благороден, но последствията са безусловно негативни. Със сигурност е имало членове на Инквизицията, протестантски свещеници-ловци на вещици, дори нацисти, налагащи расов геноцид, които искрено и безкористно са вярвали в добронамереността на делата си. Но дори и да получеха някакво оправдание за своите постъпки, те всички са били поблазнени от илюзорното възнаграждение за „добрите“ си дела. Те са се надявали на по-добър бъдещ свят за себе си и за своите съмишленици, а не за еретиците или за евреите, които са унищожавали. Постъпвали са така не в името на по-голямата свобода, а в името на по-голямото удоволствие.

 

 

58

Свободата на волята в един свят без свобода е като риба в свят без вода. Тя не може да съществува, защото не може да се прояви. Най-голямата заблуда за политическата тирания е, че тиранът е свободен, докато поданиците му са поробени; но всъщност той е поробен от собственото си потисничество, тиранизиран от собствената си тирания. Той не е свободен да постъпва, както пожелае, защото желанията му по принцип са строго ограничени от нуждата да се поддържа установената тирания. Тази политическа истина е валидна и за личните взаимоотношения. Ако доброто дело не цели установяването на по-голяма свобода (а следователно и на по-голяма справедливост и равенство) за всички, то отрицателните последствия ще засегнат не само обекта, но и извършителя, защото ще ограничат собствената му свобода. Ако използваме аналогията с функционалното удоволствие, ефектът му ще бъде подобен на неизхвърлената от организма храна, чиято хранителна стойност ще бъде напълно неутрализирана от щетите, причинени от вредните елементи, ако не бъдат изхвърлени от организма.

 

 

59

През последните двеста години се забелязва голям напредък в поддържането на личната и обществената хигиена и чистота; а това до голяма степен се дължи на убеждаването на хората във факта, че да си нечистоплътен и апатичен пред лицето на болестите, не е волята Божия, а напълно предотвратим естествен процес; не са някакви злочестини, а контролируеми житейски механизми.

 

 

60

Вече сме осъществили първия — физическия етап на хигиенната революция; време е да застанем на барикадите за втория — духовния етап. Да не извършиш доброто, когато можеш, не е просто неморално, а е равносилно на това да се разхождаш пред очите на всички с ръце, изцапани с екскременти.

Бележки

[1] Детерминизъм (от лат. determinare — определям) — философска концепция, признаваща обективната закономерност и причинно-следствената обусловеност между всички явления в природата и обществото. Съгласно нея вселената е напълно рационална, тъй като абсолютното познаване на дадена ситуация гарантира безпогрешното предсказване на бъдещото й развитие. Според детерминизма всички събития, включително моралният избор, са напълно предопределени от причини, заложени в миналото, които изключват свободната воля и възможността индивидът да действа по друг начин. — Бел.ред.

[2] Английският термин, който Фаулз използва, е gratuitous acts, и той крие в себе си различни значения и нюанси — може да означава както доброволни и безкористни постъпки и действия, така и спонтанни, дори неоправдани, немотивирани и ненужни действия и постъпки; в случая обаче най-уместното значение е „немотивирани действия“. — Бел.ред.

[3] Кентърбърийският архиепископ е примас на англиканската църква. — Бел.ред.

[4] Perpetuum mobile (лат.) — вечен двигател. — Бел.ред.

[5] Amour courtois (фр.) — средновековен кодекс, регулиращ поведението на рицарите и техните дами; в западноевропейската литература от края на XI-XIV в. съществувало силно литературно течение, което прославяло подвизите на рицарите и тяхното служене на дамата на сърцето, ритуалите на рицарската чест и прочие. — Бел.ред.

[6] Самюъл Бекет (1906–1989) — ирландски писател, един от основоположниците на театъра на абсурда („В очакване на Годо“), развил също така традициите на романа в стила на „потока на съзнанието“. Навсякъде в творчеството му присъства образът на човека, който се бори със собственото си схващане на заобикалящия го свят.

Греъм Грийн (1904–1991) — английски писател. Самият той е определял персонажите си като герои на своето време — хора, които се борят за правото на поне относителна душевна хармония.

Ърнест Хемингуей (1899–1961) — американски писател, изразител на идеите на „изгубеното поколение“ в литературата. Често срещан мотив в творчеството му е човекът, изправен пред трудностите на съдбата, и неговото мъжество и достойнство.

Андре Малро (1901–1976) — френски писател, философ и държавник, последовател на Дьо Гол. Изразител на идеята, че изкуството трябва да даде на хората съзнанието за скритото величие на човека. — Бел.прев.

[7] При битката за Балаклава по време на Кримската война леката кавалерия, командвана от лорд Кардиган, атакува толкова неумело руските сили, че губи 40% от личния си състав и позволява на руснаците да установят контрол над маршрута, по който се превозват доставките за английските войски. — Бел.ред.

[8] Квиетизъм (от лат. quietus — спокоен) — религиозно учение, възникнало през XVII в. в рамките на католицизма и осъдено от църковните инстанции. Квиетизмът довежда пасивното подчинение на божията воля до изискване за безразличие към собственото спасение. В преносен смисъл това е съзерцателност, дори съзерцателен мистицизъм, безучастно-пасивно отношение към живота. — Бел.ред.

[9] Карл Густав Юнг (1875–1961), швейцарски психолог и философ, основоположник на аналитичната психология. — Бел.прев.

[10] От ὰρχέτῦπος (ст.гр.) — първообраз, оригинал. — Бел.ред.