Лий Голдбърг
Г-н Монк и отдел „Убийства“ (27)

26. Г-н Монк и шофьорският курс

Има някои неща в живота, които, напълно сигурна съм, всички мразят да правят, независимо от пола, расовата или религиозната си принадлежност или националността си — като например чистенето на зъбите с конец, чистенето на банята и посещаването на опреснителни шофьорски курсове. Можете да изберете кой да е човек от улицата и всеки ще се съгласи, че тези задачи са гадни.

Тоест, всеки, с изключение на Монк.

Той си чисти зъбите с конец на всеки час. Чисти банята си няколко пъти на ден. И макар да не шофира, настоя да ме придружи на опреснителните шофьорски курсове, против което изобщо не възразявах. И без друго щях да го накарам да ме придружи.

Единствената причина, поради която трябваше да посетя този урок, беше за да изтърпя наказанието си заради онази отвратителна глоба за превишена скорост, която ми наложиха, докато го разкарвах насам-натам с колата по време на Синия грип. Монк беше виновен, че ме глобиха, затова най-малкото, което можеше да направи, беше да изтърпи осемте мъчителни часа заедно с мен.

Урокът се провеждаше недалече от къщата ми, в едно остъклено помещение, където някога беше имало семейна туристическа агенция, докато интернет ги беше изтласкал от бизнеса. Стените, някога украсени със снимки на екзотични далечни места, сега бяха покрити с най-различни пътни знаци и плакати, убеждаващи хората да не шофират след употреба на алкохол. Три реда сгъваеми столове бяха поставени с лице към обикновено, тъмносиво метално бюро, два шкафа за папки и бяла дъска, върху която се пишеше с молив или маркер.

Щом пристигнахме, Монк започна да преподрежда столовете в четири редици, с четен брой столове във всяка. С мълчаливо свиване на рамене поднесох извиненията си на останалите курсисти, докато те стояха наоколо и нетърпеливо очакваха да заемат местата си.

Исках да седна отзад, където се надявах да поспя, но Монк настоя да седнем на първия ред.

— Не искам да пропусна нищо — каза Монк.

— На мен ми се ще да пропусна всичко — казах.

— Тогава няма да се поучиш от грешките си.

— Хората не идват тук да учат, господин Монк. Идват да си изтърпят наказанието.

— Наказание ли? — рече Монк. — Това е истинска прелест.

— Шегувате се, нали?

— Двойни жълти линии, пешеходни пътеки и платна, в които е разрешен само завой наляво. Ограничения на скоростта, светофари, и ясно определени зони за паркиране. Красиво е. Това е може би най-прекрасният израз на нашата човешка същност.

Втренчих се в него.

— Пътни платна и знаци „Стоп“. Значи според вас именно това изразява най-доброто у човечеството?

— Това е олицетворение на мир, ред и равенство — каза Монк. — Само ако тротоарите и коридорите имаха отделни платна! Това щеше да означава край на хаоса.

— Какъв хаос?

— Виждала ли си как вървят хората?

Той кимна с глава към щастливите хора, които минаваха по обляната в слънце улица отвън. Точно там копнеех да бъда, а урокът дори още не беше започнал. На мен това не ми приличаше на хаос. Приличаше ми на свобода.

— Вървят нагоре-надолу, всеки в различна посока, вече никой не върви направо — каза той. — Всички лъкатушат и се промъкват, опитвайки се да избегнат сблъсък. Някои тичат; други се шляят бавно. Истинска анархия е. Но ако всички трябваше да вървим по платна, да се движим с определена скорост, и да сигнализираме намеренията си, това щеше да предизвика коренна промяна в обществото. Смея да кажа, че дори би могло да доведе до световен мир.

Погледнах го в очите. Мисля, че видях сълзи.

Предполагаше се, че това ще е ужасно преживяване и за двама ни. Не беше справедливо аз да прекарам мъчително целия ден, докато той беше изпаднал в пълно блаженство. Изкушавах се да направя нещо наистина злобно, като например да си сваля колана и да пропусна една-две гайки на панталоните си, докато го слагам отново, само за да подлудя Монк за следващите осем часа. Но щях само да измъчвам себе си, тъй като именно мен щеше да тормози цял ден.

Още се опитвах да измисля как да направя това преживяване толкова кошмарно за него, колкото беше за мен, когато в дъното на стаята се отвори една врата и влезе преподавателят ни с осанката, внушителността и строгата тържественост на съдия от Върховния съд. Беше към петдесетгодишен, носеше сако от туид и папийонка, и носеше екземпляр от калифорнийския Правилник за движение по пътищата така, сякаш беше някакъв свещен текст.

Монк се изправи. Дръпнах го да седне отново на мястото си.

Преподавателят остави Правилника за движение по пътищата в Калифорния на бюрото си и се обърна към курсистите.

— Аз съм господин Барнаби Мериман, вашият инструктор по време на опреснителния шофьорски курс Вие сте нарушили правилника за движение по пътищата. Тук сте, защото сте проявили незачитане към законите на пътя. Ако зависеше от мен, всички щяхте да излежавате присъди в затвора. Вместо това, благодарение на снизхождението на съда, вие сте тук в моята класна стая. Днес няма да си тръгнете оттук, докато не се уверя, че не само познавате закона, а го въплъщавате.

Монк изръкопляска. Мериман го изгледа гневно.

— Да бъдете забавен ли се опитвате? — попита Мериман.

— Не, сър — каза Монк. — Напълно съм съгласен с вас.

— Тогава защо нарушихте закона?

— Не съм. — Монк посочи към мен. — Тя беше.

— Карах с превишена скорост — казах. — Петдесет километра в час в зона, където разрешената скорост беше четирийсет и пет. Заключете ме и изхвърлете ключа.

Мериман премести погледа си обратно към Монк.

— В такъв случай вие защо сте тук?

— За лично обогатяване — каза Монк. — От много време не съм имал възможност да разгледам задълбочена калифорнийския правилник за движение по пътищата.

Помислих, че Мериман ще предположи, че Монк е някакъв арогантен тип, който се прави на много умен, и ще го изхвърли от класната стая. Той обаче не го направи. Сигурно беше видял неподправеното вълнение в очите на Монк.

— Много добре — каза Мериман. — Но без щуротии.

— Абсолютно не — рече Монк, сякаш полагаше клетва. Той презираше забавните неща.

Започнахме с попълване на тест с въпроси от закона за движение по пътищата, а след това прегледахме подробно отговорите, един по един, заедно с инструктора. Първият въпрос беше:

Ако някой пресича по средата на пресечката, трябва да спрете колата си:

а) Само ако лицето се намира на пешеходната пътека.

б) Само ако лицето носи бял бастун.

в) Когато това се налага заради безопасността на пресичащия.

— Кой е правилният отговор? — обърна се Мериман към курсистите.

Единствено Монк вдигна ръка. Мериман въздъхна и го посочи.

— „Д“ — каза Монк.

— Няма отговор „Д“ — каза Мериман.

— А би трябвало.

— Няма.

— Това е въпрос уловка — каза Монк.

— Не, не е — рече Мериман. — Правилният отговор е „В“, когато това се налага заради безопасността на пресичащия.

— Правилният отговор е „Д“ — да извършите граждански арест — каза Монк.

— За какво ви е да правите подобно нещо? — попитах.

— Човекът прекосява неправилно улицата — каза Монк. — Това е престъпление.

— Обсъждаме закона за движение по пътищата — обясни Мериман. — Не наказателния кодекс.

— Законът си е закон — каза Монк. — Седем години съм бил регулировчик на движението. Запомнете ми думите. Познавам опасните улици.

— Продължаваме нататък — заяви Мериман:

Ако колата ви започне да се върти на задните си колела, трябва да:

а) Насочите волана в същата посока, в която се въртят гумите.

б) Да задържите волана абсолютно изправен.

в) Да завъртите волана в посока, обратна на въртенето на гумите.

Монк вдигна ръка. Беше единственият. Отново. Мериман избра една тийнейджърка на втория ред, която полагаше всички усилия да остане незабелязана.

— Правилният отговор е „А“ — каза момичето.

— Грешка — каза Монк. — Правилният отговор е „Д“, моля.

Това беше повече, отколкото Мериман можеше да понесе. Той изхвърли Монк от класната стая, затвори вратата и я заключи.

О, как завиждах на Монк! Останах хваната като в капан в истинския ад на шофьорските курсове, докато той беше на свобода.

Той можеше да отиде навсякъде и да прави каквото поиска. Можеше да отиде на разходка. Да посети някой музей. Да чете някоя хубава книга. Да изяде фунийка сладолед. Да се влюби.

Вместо това Монк остана пред прозореца, щастливо направлявайки пешеходния трафик по тротоара, като разделяше хората в невидими платна за движение, и даваше своя малък принос за световния мир.

От време на време се усмихваше и ми махваше с ръка. Беше един много, много дълъг ден. Но наказанието подейства. Зарекох се никога вече да не превишавам скоростта.