Лий Голдбърг
Г-н Монк и отдел „Убийства“ (15)

14. Г-н Монк предвожда нападението

Монк забързано натика мъжа в една стая за разпити. Придружих го, макар да не бях ченге и да не бях поканена да го сторя. Напълно съм сигурна, че д-р Уотсън щеше да придружи Холмс в такава ситуация.

— Аз съм капитан Монк. Вие кой сте?

— Бъртрам Грубър.

— За начало можете да си разкопчаете ризата, господин Грубър — каза Монк.

— Не съм дошъл на медицински преглед.

— Пропуснали сте един илик — обясни Монк. — Цялата ви риза е закопчана накриво.

— Е, и какво от това?

— Намирате се в полицейски участък. Нашата работа е да прилагаме закона и реда — каза Монк. — А вие, сър, сте нарушили този ред.

— Господин Монк — обадих се, — този човек твърди, че разполага с информация, която може да доведе до арестуването на Удушвача от Голдън Гейт.

— Точно с това разполагам — потвърди Грубър.

— От мен се очаква да се доверя на човек, който е пиян и неспретнат? — рече Монк.

— Не съм пиян — каза Грубър.

— Тогава защо сте толкова неспретнат?

Грубър неохотно разкопча ризата си. Монк му обърна гръб и ми даде знак да направя същото.

— Не съм стеснителен — рече Грубър.

— А би трябвало — каза Монк.

— Какво знаете за Удушвача? — попитах, с гръб към Грубър.

— До парка „Маккинли“ има една общинска градина. Рано в неделя сутринта отидох там да си полея ягодите. Тъкмо се навеждах, нали знаете, да ги полея, когато видях онзи тип да излиза от парка за разхождане на кучета — само че той нямаше куче. Не ме видя. Странното е, че притискаше онази обувка за бягане към гърдите си, все едно беше златна или нещо такова.

Обувка.

Сърцето ми пропусна един удар. Ако Монк знаеше, че сърцето ми е направило това, щеше да настои то да удари още веднъж, за да навакса.

Монк се обърна и аз направих същото.

— Ризата ви все още е погрешно закопчана — каза Монк.

Грубър сведе поглед към тялото си:

— Не, не е.

Беше. Монк ме погледна умолително.

— Не е възможно сериозно да искате от мен да му закопчая ризата — казах.

— Покажи малко състрадание към ближния си — помоли Монк.

— Да — рече Грубър. — Покажете ми.

Знаех, че Монк няма да бъде в състояние да се концентрира, докато ризата е погрешно закопчана. Трябваше да се жертвам заради нашия екип. Въздъхнах и разкопчах ризата на Грубър, разкривайки кльощавия му, хлътнал гръден кош. Той ми се ухили.

— Хубаво, а? — рече той. — Тренирам.

— По-добре ще е да получа голямо повишение — обърнах се към Монк, но той вече ни беше обърнал гръб.

— Разкажете ни повече за човека, когото сте видели — каза Монк.

— Беше дебел бял мъж в средата на трийсетте или началото на четирийсетте. Беше средно висок, с мазна кафява коса и големи, закръглени бузи, все едно държеше в устата си две топки за тенис.

Закопчах ризата възможно най-бързо.

— Готово.

— Ако се размечтаеш за този момент, обади ми се — каза Грубър. — Можем да се повозим на яхтата ми.

— Имате яхта? — попитах.

— Скоро ще имам. — Той намигна. — Това е на първо място в списъка на нещата, които ще си купя с двеста и петдесетте хиляди долара.

— Не ни съобщихте нищо, което може да ни е от полза — каза Монк.

— Още не съм свършил — рече Грубър. — Оня тип си остърга обувката в ръба на бордюра, та да изчисти от нея някакви кучешки лайна, после се качи в колата си — избелял син форд „Таурус“, модел хиляда деветстотин деветдесет и девета със счупен заден фар и вдлъбнатина на бронята. Искате ли номерата?

— Помните регистрационния му номер? — възкликна невярващо Монк.

— Само последната буква и цифрите, защото съвпадат с рождения ден на майка ми — каза Грубър. — М-петстотин шейсет и седма. Като пети май хиляда деветстотин шейсет и седма.

— Стойте тук — каза му Монк. — В стаята има хубаво огледало. Може би ще искате да се поупражнявате в закопчаване на ризата си, докато ни няма.

Щом излязохме от стаята, Монк отиде право при полицай Къртис, която, също като всички останали, чакаше в дежурната стая, за да чуе новините, които той имаше да съобщи.

— Искам от вас веднага да проследите един регистрационен номер — каза Монк. — Завършва на „М-567“.

— При положение че разполагате само с част от номера — каза тя, — при търсенето ще излязат стотици такива резултати.

— Искам само онези, които се отнасят за коли с марката форд „Таурус“ — каза Монк.

Полицай Къртис седна пред един компютър и въведе информацията.

— Какво мислите за историята, която той ни разказа? — попитах.

— Той знаеше за лявата обувка. Тази информация не беше оповестена. Освен това каза, че мъжът е излизал от парка за разхождане на кучета. Точното място, където беше открито тялото, също не беше огласено.

— Значи това е добра следа.

— Нямам му доверие — каза Монк.

— Казвате това само защото ризата му не беше закопчана както трябва.

— Няма да намериш по-добър показател за характера на човек — каза Монк. — Затова не се изненадах, когато той излъга.

— За какво е излъгал?

— За това какво е правил в парка тази сутрин — рече Монк.

— Откъде знаете? — Ето че отново задавах този въпрос. Би трябвало да го напечатам на тениска, заедно с още няколко, които често повтарях, и да я нося на работа всеки ден като униформа.

— Каза, че наглеждал ягодите си.

— Там има градина за общо ползване — казах. — Хората могат да отглеждат каквото си искат.

— Но е твърде рано за садене на ягоди. Най-подходящото време е между първи и десети ноември, за да се хване зимният мраз; иначе ще произведете съвсем малко или никакви ягоди.

— Може просто да не го бива като фермер — казах. — Аз също нямаше да знам кога е подходящото време за садене на ягодите.

Полицай Къртис се обади:

— Като въведох частичната информация за регистрационния номер, получих един резултат за форд „Таурус“, модел хиляда деветстотин деветдесет и девета, сър. Намира се тук в Сан Франциско и е регистриран на името на Чарли Херин.

— Това име ми е познато — каза Портър.

— Наистина ли? — полита Монк.

— Мисля, че е моето — каза Портър.

— Не е твоето — каза Спароу. — Твоето име е Джордж Клуни.

— Тогава има друга причина, поради която това име ми е известно. — Портър започна да рови из разпръснатите листове по бюрото си. — А. Ето го. Чарли Херин. Той продава преоценени обувки на един битак в Мишън Дистрикт.

Сърцето ми отново пропусна удар. Ако това продължаваше, щеше да се наложи да си запиша час при кардиолог.

Чарли Херин трябваше да е убиецът. В противен случай пасването на тези факти щеше да бъде определено като едно от най-големите съвпадения в историята на съвпаденията.

Единственото неприятно нещо беше, че Бъртрам Грубър щеше да получи двеста и петдесет хиляди долара за това, че беше насочил полицията към Херин. Признавам, че изпитвах негодувание и завист. Монк разкриваше по осемнайсет или двайсет убийства годишно и получаваше нищожно заплащане като консултант, от което идваше жалката ми заплата. Но сега се появяваше някакъв смотаняк, съобщаваше ни един регистрационен номер и получаваше четвърт милион долара. На Монк щяха да са му нужни години, прекарани в служба на града, за да спечели толкова.

Уайът се надигна от мястото си и се наведе над рамото на полицай Къртис:

— Разполагате ли с адреса на Херин?

Полицай Къртис кимна:

— Разпечатката тъкмо излиза от принтера.

Уайът измарширува до принтера и рязко издърпа листа.

— Живее в един бордей в Мишън Дистрикт. Ще трябва да го щурмуваме с цялостно тактическо нападение, колкото е възможно по-скоро.

— Не можем ли просто да почукаме на вратата и да разберем дали си е вкъщи? — попита Монк. — Аз обикновено така правя.

— Говорим за психопат. Ако днес двама униформени полицаи са го разпитвали за мъртвите жени, той знае, че е само въпрос на време ние да му хванем следите — каза Уайът. — Той или се готви да офейка, или да се спотайва и да се бие докрай.

— Той е прав — каза Джаспър. — От психологическа гледна точка, разбира се.

— Сигурен съм, че появата на полицаите на работното му място много го е разгневила — каза Арни. — Но ако се появят в дома му, нарушавайки личното му пространство, това направо ще го изкара от кожата му.

Монк ми направи знак да се приближа до него в един ъгъл и прошепна:

— Какво да правя?

— Изключително ми е неприятно да го кажа, но Уайът вероятно е прав — казах. — Ако някой тук трябва да бъде начело на тактическо нападение, това е той. Само гледайте да сте облечен в бронирани дрехи от глава до пети.

— Наистина ли трябва да съм там? — изхленчи Монк.

— Вие сте капитанът — напомних му.

 

 

Екипът за тактическото нападение се събра на паркинга на един супермаркет от веригата „Сейфуей“ зад ъгъла срещу сградата, в която живееше Чарли Херин.

Монк стоеше, облечен в бронираната си жилетка, докато трийсетте други полицаи отново проверяваха оръжията и съобщителната си техника. Изглежда, че се чувстваше неудобно в жилетката си и неловко в това обкръжение, сякаш беше единственият мъж с праволинейна сексуална ориентация в гей бар (все едно такова нещо можеше изобщо да му се случи!). Непрекъснато попипваше слушалките на главата си и наместваше микрофона пред устата си. Вероятно това го отклоняваше от мисълта колко не намясто се чувства.

Уайът обаче беше напълно в стихията си. Бронираната жилетка му прилягаше толкова добре, че се зачудих дали не е изработена по поръчка. Той разстла върху гюрука на една кола план на сградата на Херин, и уверено даваше заповеди на полицаите, докато Монк стоеше настрани и все още наместваше микрофона със слушалките, докато го нагласи точно както трябва.

След като Уайът свърши с инструктирането, вейки свериха часовниците си и заеха позиции. Той хвърли неодобрителен поглед към Монк.

— Носите ли оръжие? — попита Уайът.

Монк бръкна в джоба си и извади половин дузина опаковки с дезинфекционни кърпички.

— Убиват микробите веднага щом се докоснат до тях — рече той.

Уайът направи гримаса на отвращение:

— Остани зад гърба ми и си намери прикритие, когато започне стрелбата.

Монк кимна:

— А кога да започна да се скатавам?

— Ти никога не се скатаваш — каза Уайът.

— Напълно съм сигурен, че го правя — каза Монк. — Мислех си, че може да ми е от помощ, ако започна да загрявам със скатаването сега, за да съм се скатал напълно, когато трябва.

Уайът само поклати глава и си тръгна. Арни му пресече пътя:

— Спомни си дихателните упражнения, на които те учих — каза Арни. — Опитай се да останеш спокоен и съсредоточен.

— Винаги съм спокоен и съсредоточен, когато съм с пистолет в ръка — каза Уайът.

— Не позволявай на гнева да те подтиква — каза Арни. — Ти направлявай гнева си. Насочи го към гаража и го паркирай там.

Уайът го изгледа студено. Арни се умърлуши и се отдалечи, като влачеше крака.

Тъй като Арни и аз бяхме цивилни граждани, не ни позволиха да присъстваме на нападението. Бях благодарна за това. Вместо това наблюдавахме протичането на цялата операция от удобния подвижен команден център — модернизиран микробус с телевизионни монитори, които излъчваха кадри на живо, заснети от микрокамерите, монтирани в шлемовете на момчетата от специалния отряд.

Преди да ви разкажа какво се случи, имайте предвид, че в действителност не бях там. Този разказ се основава на онова, което видях на „полицейските камери“ в командния център и на това, което научих по-късно от Монк, така че ако тук ви звуча като вездесъщ разказвач, ще сте наясно каква е причината.

Ченгетата обкръжиха сградата от няколко различни входа. Движеха се с хореографски издържана прецизност, с изключение на Монк, който приличаше на танцьор в ансамбъл, който не може да спазва ритъма. Уайът непрекъснато го буташе отново в строя.

Полицаите евакуираха наемателите на първия етаж, преди да се качат горе в апартамента на Херин. Коридорът беше тесен и зле осветен, с покрит с петна килим и лющеща се боя.

Уайът и полицаите застанаха покрай стените. Монк правеше всичко по силите си, за да не се допира до стените или да не настъпва петната по пода, което го правеше да изглежда сякаш играе на дама в коридора.

Полицаите застанаха от двете страни на вратата на Херин, насочили оръжията си право в средата й. Уайът пристъпи, вдигна крак и с един мощен ритник разби вратата и тя се отвори.

Привеждайки се ниско, той влезе в стаята и зае позиция за стрелба. Полицаите се втурнаха зад него, с пистолети, насочени към огромен плакат на усмихващата се Джесика Симпсън по миниатюрни къси панталонки и бюстие. В краката й, върху малка масичка, имаше купчина леви обувки за бягане.

Полицаите се струпаха в празния апартамент, отваряйки рязко вратите, за да се уверят, че никой не се крие в банята или спалнята. Когато Уайът отвори грубо вратата на килера, оттам изпадна подвижна стълба и той едва не я простреля.

Монк се появи зад полицаите и бързо отиде до обувките.

— Веднага ги отнесете обратно в управлението — каза той на най-близкия полицай.

Няколко полицаи чинно последваха нареждането на Монк и прибраха обувките в торби.

— Излизайте — обърна се Уайът към хората си и прибра оръжието си в кобура. — Изглежда, че твърде много сме закъснели.

Монк се заразхожда из миниатюрната всекидневна, оглеждайки евтината, опърпана мебелировка, каталозите за обувки и списанията за педикюр. Спря до масичката за кафе и се наведе да разгледа някакъв фин бял прашец отгоре.

Намръщи се, вдигна очи към тавана и видя пукнатина, разтваряща се като цип. И точно когато започна да проумява какво означават пукнатината и прашецът, таванът се разцепи и оттам се изсипаха мазилка, дърво, парчета от изолацията, и един много дебел мъж, който се стовари право върху Монк.

Изпищях, стряскайки всички в командния център, което не беше особено благоразумна постъпка. Когато някои стресне полицаи, мигновеният им рефлекс е да измъкнат оръжията си. След миг към мен сочеха три пистолета. Моментално забравих за Монк и започнах да се тревожа за собствената си безопасност.

— Съжалявам — промърморих сконфузено. Изнервените полицаи прибраха оръжията си, и всички отново насочихме вниманието си към екраните.

— Отпусни се — каза ми Арни. — Уайът е най-добър в това.

Чарли Херин с мъка бе успял да се изправи на крака, повдигайки Монк пред себе си. С една ръка беше обхванал Монк през гърдите, а с другата притискаше пистолет към главата му.

Всички полицаи в малкия апартамент се врътнаха кръгом и насочиха оръжията си към Херин и Монк.

— Пуснете оръжията, или ще му пръсна мозъка — дрезгаво рече Херин и се закашля, за да прочисти гърлото си от прашеца от мазилката, който покриваше него и Монк.

— Чухте го — свалете оръжията. — Уайът излезе пред останалите и насочи масивния си пистолет право в корема на Монк. — Като се има предвид колко са скъпи патроните, трябва да правим икономии.

Полицаите се подчиниха на заповедта на Уайът. Монк се опита да се избърше от праха, но спря, когато Херин тикна пистолета си в ухото му.

— Стига си се гърчил — рече Херин на Монк, после насочи вниманието си към Уайът. — Ти също свали пистолета.

Уайът поклати глава:

— Ето какво ще стане, умнико. Ще застрелям заложника ти.

Очите на Монк се разшириха.

— Добре, това е идея. Хайде да я оставим настрана за момент и да видим дали тримата не можем да помислим внимателно и да решим нещо друго.

— Куршумът ще мине право през него — обърна се Уайът към Херин, — и ще заседне дълбоко в огромното ти шкембе.

— Ще стрелям — рече Херин. — Ще разпръсна мозъка му из цялата стая.

— Ще получиш спазъм, ще се изпуснеш, и ще изгубиш контрол над вътрешностите си — каза Уайът. — Но няма да стреляш.

— Хей, имам идея. Какво ще кажете всички да свалят оръжията и да уредим този въпрос с едно състезание по канадска борба? — каза Монк. — Ще бъде забавно и няма да остане бъркотия за разчистване.

— И двамата ще оживеете, а аз само ще съм прахосал един патрон — продължи Уайът, без да обръща внимание на предложението на Монк. — Другият вариант е да разбия капачките на колената ти с един изстрел и да изстрелям един куршум в черепа ти, когато пуснеш заложника си. Това прави три куршума, което е доста скъпичко за човек с моята заплата.

— Той носи бронирана жилетка — каза Херин, като притисна здраво Монк към себе си. — Защитен съм.

— Пистолетът ми е зареден с куршуми с тефлоново покритие — каза Уайът. — Те могат да пробият стоманена броня.

— Те са незаконни.

— Какво, ще ме арестуваш ли, умнико? — рече Уайът. — Тези куршуми могат да пронижат бронираната жилетка, все едно е тоалетна хартия. Докато се гърчиш в агония в локва от собствените си изпражнения, ще те накарам да си признаеш.

— Наистина бих искал тази заложническа криза да се размине без изпражнения — рече Монк. — Какво ще кажете да оставим Чарли да си върви, да преброим до десет, и тогава да се втурнем да го преследваме? Мисля, че това ще устрои всички.

— Е, та какво ще кажеш, умнико? — Уайът вдигна спусъка на пистолета си. — Готов ли си да се позабавляваш?

— Това е голям напредък — каза ми Арни, като кимна одобрително.

— Наистина ли? — възкликнах невярващо. — Уайът твърди, че ще разреши конфликта, като простреля господин Монк в корема!

— Не е ли чудесно?

— Някак си не го възприемам по този начин.

— Старият Уайът щеше вече да го е застрелял и нямате да си губи времето първо да говори за това — доволно се усмихна Арни. — За него това е значителна крачка напред.

Изобщо не се съмнявах, че Уайът наистина ще стреля. Сигурна съм, че Монк също не се съмняваше. А, очевидно, също и Чарли Херин. Убиецът пусна пистолета, отдръпна се от Монк и вдигна ръце.

Двама души от специалния отряд веднага го сграбчиха, притиснаха го към земята и му сложиха белезници. Докато ставаше това, Уайът прибра пистолета си в кобура и се приближи към Монк, който трескаво отупваше дрехите си, тропаше с крака и се тръскаше, за да се изчисти от праха.

Уайът погледна Херин и разочаровано поклати глава:

— Всичко разваляш.

— Старият блъф със „застрелването на заложника“ — каза Монк, като отупваше дрехите си. — Удивително е, че хората още се хващат на това.

— Не блъфирам. Аз винаги застрелвам заложника — поясни Уайът. — Тоест, до днес. Сигурно съм почнал да се размеквам.

— Никой, който е с ума си, не би сторил това — каза Монк.

— Да си малко луд, е от полза. Точно това ми дава известно превъзходство над всички останали — каза Уайът. — Точно ти би трябвало да го разбираш.

Той намигна на Монк, ухили се цинично и с широки крачки се отправи навън.