Лий Голдбърг
Г-н Монк и отдел „Убийства“ (11)

10. Г-н Монк и тайната среща

Откакто преди известно време Монк откри, че милата старица, която използвах като детегледачка, е убила съпруга си и го е заровила в задния си двор, намирането на някой, който да се грижи за дъщеря ми през деня, се превърна в проблем за мен.

Отне ми известно време, но накрая намерих Челси — деветнайсетгодишна колежанка в началните курсове, която имаше часове сутрин и беше свободна да наглежда Джули в следобедите. Двете с Джули дори си пишеха заедно домашните, което беше чудесен стимул за дъщеря ми. Ако през уикендите изникнеше нещо важно, обикновено отново успявах да склоня Челси да ми услужи.

В неделя уредих Челси да заведе Джули и Кейти да карат велосипеди в парка Голдън Гейт, като не само си осигурих свободно време, за да работя заедно с Монк, но и погасих дълга си за свободния ден, с който едва вчера бях задлъжняла на майката на Кейти.

Взех Монк в десет сутринта и го закарах в полицейското управление, където ни чакаха Синди Чоу и психиатричният: болногледач, Франк Портър с внучката си, и Джак Уайът със съветника си, помагащ му да контролира гнева си.

Чоу беше заета да разглобява телефона си (зачудих се защо), докато Джаспър Пери си водеше бележки на джобния си компютър. Чоу не носеше на главата си нито алуминиевото фолио, нито радиостанцията. Предположих, че в полицейското управление имаше нещо, което пречеше на извънземните същества, тайните агенти на правителството или дори на Опра Уинфри, да четат мислите й.

Портър беше със същите дрехи като вчера. Спароу също. Така че или бяха нощували на някоя от кушетките в задната стая, или се опитваха да намалят купищата си с дрехи за пране.

Уайът се беше облегнал назад в стола си, с крака върху бюрото, като упорито се стараеше да не обръща внимание на съветника си по контролиране на гнева, когото разпознах от мястото на произшествието с избягалия шофьор. Ръката на съветника беше пъхната в превръзка през рамо, а погледът му бе леко изцъклен, вероятно от болкоуспокояващите.

Докато гледах събралите се детективи, внезапно ми хрумна, че всеки от тях си имаше личен помощник (или сътрудник, съветник или бдителен пазач, в зависимост от гледната точка). Добре беше всички ние, придружителите, да се съберем и да си поговорим по работа, помислих си. Можехме да споделим „боен опит“ относно дългите си работни часове, липсата на привилегии, и жалките заплати. Можехме дори да си сформираме собствен профсъюз. — Международна асоциация на помощниците на детективи — за обслужване на интересите ни.

Какво щяха да правят всичките онези ексцентрични детективи с блестящи умове там, навън, ако ние, техните угнетени поддържащи актьори, решим да си спретнем наш собствен Син грип?

Монк се обърна с лице към екипа от детективи, към полицай Къртис и към всички нас, нископлатените, недооценени, и, поне в един случай, обсипвани с куршуми сътрудници. Прокашля се и пристъпи от крак на крак.

— Добро утро — каза той. — Тъй като положението с убийствата се поуталожи, смятам, че е добре да се възползваме от тази възможност, за да почистим дежурната стая, да изправим картините по стените, да подредим мебелите в редици, да подредим бюрата си, да разпределим кламерите си по цветове и да изравним дължината на моливите си.

— Да изравним дължината на моливите си ли? — повтори Уайът.

— Той иска да се погрижите всичките да са подострени и еднакво дълги — казах.

Монк ми се усмихна одобрително, вероятно доволен, че ми допада светогледът му.

— О. — Уайът взе в ръка всичките моливи, счупи ги наполовина, и ги пусна в боклука. — Готово.

— Опитай се да овладееш гнева си — промърмори съветникът му.

— Направих го, Арни — отвърна му Уайът. — Ако бях разгневен, щях да стрелям в моливите.

Арни преглътна с мъка. Зачудих се дали е бил прострелян случайно. Бях сигурна, че и той се чудеше същото.

— Какъв ден е днес? — попита Портър.

— Неделя — каза Спароу.

— Добре е това да се знае — каза Портър. — А коя година?

— Две хиляди и седма — каза Спароу.

— Не, наистина — настоя Портър. — Коя година?

— Две хиляди и седма — каза Спароу.

— Това не е възможно — рече Портър. — Дотогава ще съм мъртъв, а на луната ще има хотели от веригата „Холидей Ин“.

— Претърсихте ли стаята за „бръмбари“? — попита Чоу.

— Не — каза Монк.

— Тогава добре, че аз го направих — каза тя, като извади от чантата си някакво устройство, което приличаше на космическия записващ уред на господин Спок, и го остави на бюрото си. — Чисто е. Но човек никога не знае кога над главата му може да се разнесе бръмчене.

— Какво е това? — попита Спароу.

— Роботизирано средство за наблюдение, използвано от правителството, за да улавя всякакви трансмисии, включително мозъчните вълни — каза Чоу. — Работи с изключително сложен софтуер, предназначен да търси определени думи или мисли, а след това да открива с помощта на радар човека, излъчил тези мисли, запазвайки цялата информация, за да бъде разгледана по-късно.

Джаспър едва не си изкълчи палците, докато се опитваше да въведе всичко това с малката клавиатура на джобния си компютър.

— Някакво ново развитие по случаите на убийство, които разследвате? — обърна се Монк към детективите.

— Джон Ямада, жертвата на пътнотранспортното произшествие от вчера, е преживявал неприятен развод — каза Уайът. — Отчуждената му съпруга, която по една случайност все още е човекът, който ще получи неговата застраховка „Живот“ на стойност един милион долара, преди два дни е съобщила, че колата й е открадната. Обзалагам се, че когато открием колата ще намерим по гумите следи от кръвта на съпруга й.

— Бих искал да говоря с нея — каза Монк.

— Открих, че Алегра Дусет е имала богат клиент, някой си Макс Колинс, който правел всичките си инвестиции въз основа на нейните астрологични съвети — каза Чоу. — Вече не е толкова богат. Изгубил е милиони по нейна вина.

— Звучи като сериозен мотив за убийство — каза Монк. — Ще проуча това.

— Все още проверявам другите й клиенти и ровя в миналото й — каза Чоу. — Не бих се изненадала, ако се окаже замесена по някаква начин в Хладилния проект.

— Какво е това? — попита Монк.

— Тайната програма на правителството за контрол на ума — каза Джаспър. — Набелязват медиумите още от раждането им и се обръщат към тях за дейности, свързани с наблюдаване на мислите.

— Щом е такава голяма тайна — попитах, — вие откъде знаете за това?

— Той е част от нея — каза Чоу. — Дори сега, в същия този момент, той разголва и подрива мозъка ви.

— Мисля, че ми се е случило точно това — каза Франк Портър. — Имам малки пропуски в паметта, все едно част от мозъка ми е била изтрита.

— Наистина е станало така — рече Чоу. — Сега е общоизвестно, че болестта на Алцхаймер е страничен ефект от следенето на мислите. Вероятно са ровили из главата ти през цялото време, докато си разследвал убийството на окръжния инспектор през хиляда деветстотин деветдесет и осма.

— Това не си го спомням — каза Портър.

— Не съм изненадана — отбеляза Чоу.

— Спомням си обаче, че Даян Тръби, момичето, блъснато от автобуса, е имала един клиент в ресторанта, който я е преследвал — каза Портър. — Тя дори издействала ограничителна заповед срещу него, след като й изпратил букет рози и чаша с кръвта си. Вчера сутринта се появил в ресторанта, където работела, и изкрещял пред свидетели, че ако той не може да я има, никой не може.

— Възможно е той да го е направил — каза Монк. — Ще говоря с него.

— Разполагаме със списък на около двайсет и пет пътуващи търговци на обувки за бягане — каза полицай Къртис. — Да започнем ли да им показваме снимки на жертвите на Удушвача?

— Не — каза Монк. — Искам да присъствам.

— Може ли да поговоря с вас за момент, господин Монк? — попитах. — Насаме.

Той кимна и двамата влязохме в кабинета на Стотълмейър. Затворих вратата зад нас.

— Току-що казахте, че искате лично да разпитате Макс Колинс, съпругата на Джон Ямада и преследвача на Даян Тръби.

Монк кимна:

— Всички те са сериозно заподозрени.

— И освен това искате лично да обикаляте из града и да показвате на всички онези амбулантни търговци на обувки снимките на жертвите на Удушвача — казах.

— Възможно е Удушвачът да се окаже някой от пътуващите търговци.

Посочих към детективите в дежурната стая:

— А те какво ще правят докато вие разследвате всички тези случаи?

— Ще разчистват кабинета, ще си подреждат бюрата, ще си сортират кламерите — каза Монк. — Ще предотвратяват възцаряването на анархия в Полицейското управление на Сан Франциско.

— А евентуални бъдещи убийства, които може да станат? — попитах. — И с тях ли ще се занимавате лично?

— Разбира се — каза Монк.

— Докато в същото време продължавате да работите по убийствата, извършени от Удушвача и по убийствата на Дусет, Ямада и Тръби?

— Как иначе се предполага да ги разкрия?

— Кой е казал, че вие, лично, трябва да разкривате всяко убийство, извършено в Сан Франциско?

— Затова съм тук — заяви Монк. — Не е ли така?

— Господин Монк, не можете да правите всичко това. Вие сте сам. В денонощието няма достатъчно часове.

— Просто ще трябва да ги разкрия по-бързо.

— Помните ли как се чувствахте вчера? Положението само ще се влошава — казах. — Ще се докарате до пълно изтощение, и тогава тези случаи никога няма да бъдат разкрити.

— Но аз не знам как да го направя по друг начин — каза Монк.

— По-добре да намерите някакъв — казах.

Монк се намръщи, закрачи из стаята и се намръщи още по-силно. Накрая спря и ме погледна.

— Трябва ни консултант — рече той.

 

 

В телевизионните представяния ченгетата непрекъснато имат тайни срещи в празни складове, на изоставени паркинги или в запустели увеселителни паркове.

В Сан Франциско няма много пусти складове, поне доколкото ми е известно. Повечето паркингови съоръжения в този град са претъпкани с коли и хора, но дори да не бяха, съпругата на Монк беше загинала именно на такова място, така че подобен вариант беше изключен. А при положение че недвижимите имоти бяха толкова скъпи, най-близкото подобие на увеселителен парк, което ни оставаше, бяха развалините на Сътро Бате.

Затова се озовахме именно там, на брулен от ветровете чакълест паркинг над буренясалите тресавища и плисканите от вълните основи, поддържали някога шест тона железни носещи греди и осемдесет хиляди квадратни метра рисувано стъкло във всички цветове на дъгата над шест плувни басейна със солена вода, един басейн със сладка вода, музей и художествени галерии.

Стотълмейър ни чакаше. Седеше върху гюрука на колата си, пушеше пура и наблюдаваше как един възрастен парков служител показва на няколко затлъстели туристи на средна възраст пожълтял и измачкан албум с изрезки, пълен със снимки на баните „Сътро“, построени през хиляда осемстотин деветдесет и шеста, и намиращата се до тях Клиф Хаус — пететажна нескопосно построена сграда в стила на френска хижа, издигната по същото време и кацнала неправдоподобно над пенещото се море.

„Клиф Хаус“ рухнала при пожар десетилетие по-късно и впоследствие била построена отново в по-малък, далеч не толкова амбициозен мащаб (и преустройвана безброй пъти през последвалите десетилетия). Баните обаче оцелели до хиляда деветстотин шейсет и седма, макар че дотогава се били превърнали в забравена, рушаща се пързалка за кънки, безпощадно очукана от времето и приливите. Накрая това място също изгоряло до основи, докато го разрушавали заради някакъв курортен комплекс, който така и не бил построен.

Не е кой знае каква история, нали?

Службата по поддържането на парка обаче се отнася към мястото така, сякаш затрупаните основи и разпръснатите парчета гол, изложен на атмосферните влияния цимент са руините на някой храм на маите, когато, всъщност, те не притежават по-голяма историческа стойност от развалините на някоя закусвалня от веригата „Хауърд Джонсън“.

Беше мразовито и сиво, а въздухът беше наситен със ситна мокра морска мъгла. Тюлените се обаждаха върху назъбените скали близо до сушата, а над нас крякаха чайки.

— Какво правим тук, капитане? — обърна се Монк към Стотълмейър.

— Ти ми кажи, Монк — каза той. — Ти поиска тази малка тайна среща.

— Имам предвид, защо трябваше да се срещаме чак тук? — каза Монк. — Със сигурност наблизо е имало някое място, от което не се разкрива гледка към скали, побелели от курешки на чайки.

— Защото не искам да ме виждат с теб. Ако дори само едно ченге ни зърне заедно, с работата ми в управлението е свършено. Никой вече няма да ми се довери.

— Но всички знаят, че сме приятели — каза Монк.

— Не би трябвало да сме — рече Стотълмейър. — Вече не. Приятелите не се предават един друг.

— Аз не съм ви предал.

— Седиш на бюрото ми — каза Стотълмейър.

— Седя в стая за разпити.

— Няма значение къде седиш в действителност, Монк. Ти си началник на отдел „Убийства“.

— Временно изпълняващ длъжността началник — каза Монк.

— Двете най-важни неща в живота ми бяха съпругата ми и работата ми. Сега нямам нито едно от двете. Мисля, че знаеш точно какво е усещането.

Монк примигна силно. Все едно Стотълмейър го бе зашлевил.

— Съжалявам — каза Монк. — Това беше много лоша идея.

Той наведе глава, изгърби раменете си, и се затътри към колата ми. Сърцето ми се късаше и заради двамата. Погледнах лицето на Стотълмейър. Това, което видях, не беше гняв, а болка.

— Чакай — рече Стотълмейър. — Монк се обърна назад и застана с лице към него. — Това, което се опитвам да ти кажа, е, че знам как се чувстваш, може би сега го осъзнавам по-добре от когато и да било преди, и осъзнавам защо е трябвало да приемеш назначението в полицията, когато кметът ти го предложи.

— Наистина ли? — попита Монк.

— Не казвам, че постъпката ти е правилна, или че ми харесва това, че прецака всички полицаи в управлението, но разбирам защо си го направил.

— Значи ще ми помогнете?

— Питаш ме дали ще работя против най-добрите си интереси и тези на колегите си полицаи?

— Имам предвид, дали ще ми помогнете да заловя един сериен убиец, преди да отнеме живота на още хора, и да попреча на трима убийци да се измъкнат, без да бъдат наказани за престъпленията си.

— По-сложно е.

— Не и според мен — каза Монк.

— Това ти е един от големите проблеми. — Стотълмейър се намръщи и смачка пурата върху гюрука на колата си. — Добре, кажи ми какви са ти тревогите.

Монк му каза.

Стотълмейър разтърка небръснатата си брадичка и си пое дълбоко въздух, който бавно изпусна.

— Нека ти кажа за Ранди Дишър…

— Не мисля, че той може да ни помогне — прекъсна го Монк.

— Остави ме да довърша — каза Стотълмейър. — Смяташ, че Ранди е ентусиазиран и работи упорито, но не го цениш много като детектив.

— Никога не съм казвал това — рече Монк.

Сигурно обаче си мислеше точно това. Аз го мислех. Не ме разбирайте погрешно — харесвам Дишър. Той е дружелюбен човек, но често съм се чудила как се е издигнал до чин лейтенант.

— Ранди е общителен човек. Той е приятен, спокоен и вежлив. Хората съвсем естествено се разкриват пред него, дори онези, които би трябвало да са нащрек — каза Стотълмейър. — Казват му неща, които не биха казали на никой друг, неща, които е дяволски сигурно, че не биха казали на мен, и го правят съвсем несъзнателно. Това е неговата дарба.

— Разкрива ли случаи? — попитах.

Стотълмейър ме погледна с присвити очи.

— Да не мислиш, че щях да го държа тук, и че щеше да бъде дясната ми ръка, ако не разкриваше случаи? Процентът на случаите, които е разкрил и които са завършили с присъда, е отличен.

— Не знаех — казах.

— Защо би трябвало да го знаеш? Ти не си ченге, а случаите, които той разкрива, не са необичайни, заплетени или особено цветисти. Но, за Бога, той ги приключва.

— Какво общо има работата на лейтенант Дишър с мен и моите проблеми? — попита Монк.

— Франк Портър е най-упоритият детектив, когото познавам. Ако фактите са налице, той ще ги открие. Синди Чоу може да разплете една конспирация по-добре от когото и да било, защото вижда конспирации навсякъде. Тя открива връзки между хора, места и събития, които биха убегнали на всеки друг. Бесният Джак Уайът е като природна стихия по улиците, непреклонен, безстрашен и неудържим. Не изпуска нишката на случая, щом веднъж се докопа до него. А ти, Монк, си гений в дедуктивното мислене, но това е просто догадка от моя страна. Истината е, че, по дяволите, не знам как правиш онова, което правиш.

— Оценявам комплимента — каза Монк. — Но не разбирам какво искате да кажете.

— Като се има предвид, че си гений, е удивително колко често може да си пълен идиот.

— Това ли искате да кажете? — попита Монк.

— Аз не разследвам лично всяко убийство. Упълномощавам някого. Държа нещата под око и давам съвети — главно обаче напасвам случаите към определените таланти на отделните детективи — каза Стотълмейър. — Ти разполагаш с екип от опитни детективи. Използвай ги. Пести силите и енергията си за онова, което правиш най-добре, и остави другите да вършат останалото.

— Ами ако пропуснат нещо?

— Значи просто го пропускат. Може би ще го откриеш по-късно, а може би не. Трябва да се примириш с това.

— Не знам дали ще мога — каза Монк.

— Тогава не си готов да бъдеш капитан.

— Така ли смятате? — попита Монк. — Че не съм квалифициран да върша тази работа?

Стотълмейър се загледа към морето:

— Не мога да отговоря на това.

— Не можете или не искате?

Изгледах гневно Монк. Достатъчно лошо беше дори само това, че беше поискал от Стотълмейър да избира между приятелските си чувства към него и лоялността си към полицията. Струваше ми се, че Стотълмейър направи избора и не беше особено доволен от себе си заради това, което бе избрал. Сега Монк влошаваше положението, като продължаваше да притиска приятеля си.

— Истината е, Монк, че не ми пука дали си, или не си — каза Стотълмейър. — Най-доброто, което би могло да се случи на мен и на всяко ченге в този град, е ти да се провалиш позорно. Така че ще ти загатна към какво се стремя.

На мен не се налагаше някой да ми загатва нещо, а ако Монк беше достатъчно умен, той също нямаше нужда от това. Отправих се към колата си, с надеждата, че Монк ще схване намека и ще си държи устата затворена.

— Благодаря за помощта — каза Монк.

— Не моли отново за нея, защото няма да я получиш — каза Стотълмейър, застанал с гръб към него. — Сам си, докато отмине този вирус.

— В такъв случай се надявам всички скоро да оздравеят — каза Монк и се качи в колата ми.

 

 

По обратния път към центъра Монк се обади в управлението и помоли Портър да надзирава арестуването на тъмнокожите амбулантни търговци на обувки, възложи на Уайът търсенето на откраднатата кола, принадлежаща на съпругата на Ямада, и поиска от Чоу да открие преследвача на Даян Тръби и да го доведе в управлението за разпит. Монк реши да се заеме с разпита на Макс Колинс — инвеститора, който беше изгубил милиони долари, след като беше последвал астрологичните съвети на Алегра Дусет.

— Защо си избрахте случая с астроложката? — попитах.

— Проследяването на следата с обувките изисква много ходене насам-натам, и много хора — не съм им нужен за това — каза Монк. — Ясно е какво се е случило с Ямада и Тръби. Просто не знаем кои са убийците или защо са извършили тези престъпления. Тези отговори ще дойдат чрез разследване и упоритост. Но убийството на Алегра Дусет е пълна загадка за мен. Знам единствено, че е била намушкана, но нищо друго по отношение на местопрестъплението, в което да има смисъл.

— Надявате се, че когато се срещнете с Макс Колинс, ще имате един от онези моменти на внезапно прозрение.

— Би било хубаво — каза Монк.

— И нямате нищо против да оставите Портър, Чоу и Уайът междувременно да се занимават с другите случаи.

— Не. Единственото, което ме възпира да се свия в ембрионална поза и да избухна в ридания, е предпазният ми колан.

— Но въпреки това следвате съвета на Стотълмейър — казах.

— Бива го в това — рече Монк.

— Трябва някой път да му го кажете — предложих.

— Той знае — рече Монк.

Не знам защо мъжете не са в състояние да кажат на никого, дори на най-близките си приятели и обични хора, какво чувстват. Дали просто приемат, че всички около тях притежават способности на медиуми и сами ще се досетят за това? Или си мислят, че признаването на каквито и да било чувства, дори нещо положително като например любов или възхищение, по някакъв начин ги прави слаби?

— Но чул ли го е от вас? — попитах го.

— Той не желае да го чува от мен. Вече не.

— Само докато това свърши — казах.

Монк поклати глава:

— Зависи как ще свърши.