Лий Голдбърг
Г-н Монк и отдел „Убийства“ (21)

20. Г-н Монк и кълбата прах

Всеки вторник Монк има редовен час при психиатъра си д-р Кроджър. Този психиатър ме нервира. Боя се, че анализира всичко, което правя, езика на тялото ми и дори степента, до която са разширени зениците ми, за да определи точно колко изперкала съм всъщност.

Освен това през цялото време той е някак прекалено отпуснат. Неестествено е. Сигурна съм, че бих могла да вляза в кабинета на д-р Кроджър с брадва, забита в гърдите и с маймуна на главата, и той пак няма да се стресне. Всъщност, изкушавам се да го направя, просто за да видя какво ще стане.

Д-р Кроджър ни поздрави, когато влязохме в безупречната му чакалня. Не знам дали беше толкова чиста, защото безпорядъкът би подразнил пациенти от рода на Монк, или самият доктор страдаше от някаква форма на натрапчиво-обсесивно разстройство.

— Поздравления, Ейдриън — каза доктор Кроджър.

— За какво? — попита Монк.

— За възстановяването ти на работа в полицията и повишението ти в чин „капитан“, разбира се. Много се радвам за теб.

— Видели сте ме по телевизията?

— Да.

— Тогава знаете, че това беше момент на сериозна политическа драма, равняваща се по значимост с дебатите между Кенеди и Никсън — каза Монк.

— Определено беше паметно събитие — каза д-р Кроджър и въведе Монк в кабинета си. — Настани се удобно, Ейдриън, веднага идвам.

Докторът затвори вратата зад себе си и ме погледна.

— Как се справя той? — попита д-р Кроджър.

— Не трябва ли да зададете на него този въпрос?

— Има разлика между неговото и вашето възприемане на ситуацията.

— Справя се чудесно — казах. — Зашеметен е от радост.

— Как се справя с допълнителните си отговорности?

— Не му е лесно да свикне — казах. — Но разкри всички убийства, пред които се изправи.

Доктор Кроджър кимна важно. Зачудих се дали той и мадам Фрост упражняваха това изражение пред огледалото, за да го усъвършенстват, или то произтичаше естествено от осъзнаването какви задълбочени познания притежават, които аз просто все още нямах.

— Показвал ли е притеснения, че няма да се представи добре?

— Нима всички мъже не показват такива притеснения?

Доктор Кроджър се усмихна, но усмивката му изглеждаше принудена. За човек, който е толкова отпуснат и спокоен, не притежаваше кой знае какви чувство за хумор.

— Никой от управлението не ме е питал дали той е готов да бъде върнат на работа — каза д-р Кроджър.

— Пренебрегнат ли се чувствате?

Това беше доста щекотлив въпрос, и не бях изненадана, когато той ловко го отбягна. Но наистина ме изненада със следващия си коментар.

— Никой не ме е питал и за Франк, Синди или Джак — каза той.

— Те също ли са ваши пациенти?

— Първоначално от управлението бяха насочили и тримата към мен — каза д-р Кроджър. — Не мисля, че при нормални обстоятелства щяха да бъдат върнати на работа без положителен доклад от мен и разговор с надзорна комисия.

— Това не са нормални обстоятелства — казах.

— Но положението ще се нормализира, госпожице Тийгър. Полицията и градската управа се върнаха на масата за преговори. Не мога да не се тревожа какво ще стане с Ейдриън и останалите, след като този трудов спор бъде разрешен.

— Те са се доказали — казах. — Справедливото решение ще бъде да им позволят да останат там, където са сега.

— Животът рядко е справедлив — каза д-р Кроджър. — А политиката — още по-малко.

И с тази обнадеждаваща забележка той влезе в кабинета си, а аз запрелиствах последния брой на Космополитън. Но ми беше трудно да се съсредоточа върху Десетте тайни за живота в спалнята, които ще подлудят вашия мъж, и то не защото нямах мъж, върху когото да ги изпробвам.

 

 

Почувствах напрежението в дежурната стая на отдел „Убийства“ още щом влязохме. Мнозина от „болните“ детективи се бяха върнали на работа, за да разследват убийството на полицая, и се събираха в единия край на стаята, като хвърляха неприязнени погледи към Уайът, Чоу и Портър в другия.

Стотълмейър беше в кабинета си, заровен в документация, като не обръщаше внимание на демонстративните прояви на враждебност пред вратата си.

Джаспър, Арни и Спароу стояха в демилитаризираната зона около кафе машината.

Дишър седна на бюрото си и се опита да приближа към себе си чашата за моливи. Тя не помръдна.

— Кой е залепил чашата ми за моливи за бюрото? — настойчиво запита Дишър. — Това нечия представа за шега ли е?

Джаспър вдигна яката на сакото си и се опита да стане невидим, докато останалите полицаи в стаята започнаха да откриват, че попивателната им хартия, телефоните и други неща по бюрата също са залепени неподвижно.

Всички от екипа на Монк се събраха около бюрото на Портър.

— Франк ни даде списък на петнайсетима възможни свидетели на убийството на Алегра — докладва Уайът. — Открихме нашия човек на третия опит. Казва се Тоно Бусок.

— Защо не е дошъл в полицията? — попита Монк.

— Продава пиратски записи на филми — каза Уайът. — В апартамента му имаше складирани петдесетина DVD записвачки. Страхуваше се, че ако отиде в полицията, пиратските му дейности ще излязат наяве и ще го арестуват, че е направил пиратско копие на Първичен инстинкт 2.

— И заради това дребно престъпление е готов да остави един убиец да се измъкне на свобода? — каза Монк. — Що за човек е?

— Споменах ли, че апартаментът му се намира в мазето на майка му? — попита Уайът. — Всичко, което трябваше да направя, беше да го заплаша, че ще го издам на ФБР, и той се предаде. Подробно ми съобщи какво е видял в къщата на Алегра Дусет. Убийството е станало точно както ти ни го описа.

— Не точно — каза Чоу и се обърна към Монк. — Мадам Фрост не ви ли каза, първия път, когато се срещнахте с нея, че е познавала всички ключови фигури, организирали Лятото на любовта?

— Каза, че си е разменяла хапливи реплики с Тимъти Лиъри и се е движила в компанията на Джанис Джоплин казах.

— Страхотно — рече Джаспър.

— Очевидно е какво всъщност се е случило тук — каза Чоу. — Мадам Фрост е била оперативен служител на МК-Ултра през шейсетте години. Снабдявала е представителите на младежката култура с ЛСД, превръщайки ги в лабораторни плъхове за провежданите от МК-Ултра експерименти за контрол на ума. Не е съвпадение, че Алегра Дусет се е преместила отсреща. Алегра е знаела коя и каква е мадам Фрост. И когато Алегра е разкрила твърде много за извънземната конспирация, от агенция „Омега“ са наредили на мадам Фрост да елиминира нея и хората, родени в резултат на кръстоски с извънземни.

— Значи мислите, че всички в списъка с хора, родени в Сан Франциско на двайсети февруари хиляда деветстотин шейсет и втора, са извънземни „бебета от епруветка“? — каза Спароу.

— Някои са — каза Чоу. Други — не. Ще видим кой ще е още жив след година, считано от този момент.

— Ами ние? — попита Портър. — Не трябва ли ние също да бъдем накарани да замълчим?

Чоу поклати глава:

— Вече не. С непредпазливостта си Монк им помогна да си изградят съвършеното прикритие. Всички вярват на историята на мадам Фрост, защото „звучи логично“. Никой не иска да се вгледа по-задълбочено. Това е поредната победа за съставеното от космически пришълци правителство в сянка.

— Леле — рече Уайът. — Определено е хубаво да знам; че няма да ми се наложи непрекъснато да се оглеждам през рамо за извънземни.

Монк ги помоли да напишат докладите си по случаите с убийствата и отиде да види капитан Стотълмейър. Надникна в кабинета.

— Как върви, капитане? — попита Монк.

— Не много добре, Монк — каза Стотълмейър. — Разбрах, че снощи си приключил четири случая на убийство.

— Беше просто късмет — каза Монк. — Какво научихте за полицай Милнър?

— Приклекни — каза Стотълмейър.

Монк приклекна. Стотълмейър се надигна иззад бюрото си и погледна надолу към него.

— Какво, по дяволите, правиш, Монк?

— Приклякам — рече Монк.

— Това е просто израз — каза Стотълмейър. — Нищо не означава.

— Напълно съм сигурен, че означава да седиш на петите си — каза Монк. — Ето така.

Влезе Дишър, който носеше някаква папка.

— Какво правиш?

— Капитанът иска да приклекнем — каза Монк.

Дишър приклекна до него:

— Защо? Да не си е загубил някоя от контактните лещи?

— Ставайте — рече Стотълмейър. — И двамата.

Те се подчиниха.

— Под бюрото ви има кълба прах — каза Монк. — Това известно ли ви беше?

— Не, не ми беше известно — каза Стотълмейър и седна на стола зад бюрото си.

— Ако приклекнете точно ей тук. — Монк отново приклекна — можете да ги видите.

— Тогава недей да приклякаш — каза Стотълмейър.

— Но аз все още ще знам, че са там — каза Монк. — Вие също.

— Мога да го преживея — каза Стотълмейър, като погледна в дежурната стая. — Ставай, Монк.

— Ще донеса метла и лопатка — каза Монк и понечи да тръгне. — По-късно ще ми благодарите.

— Не — заяви Стотълмейър и спря Монк. — Не можеш да вземеш метла и да преметеш кабинета ми.

— Защо не? — попита Монк.

— Защото сега си капитан, и това ще внуши погрешното послание на редовите полицаи. — Стотълмейър посочи към детективите отвън, които демонстративно се правеха, че не обръщат внимание какво става в кабинета, но явно беше точно обратното.

— Че кълбата прах са лошо нещо ли? — попита Монк.

— Че ти си ми подчинен — каза Стотълмейър. — Имаме един и същи чин.

— Полицаите ще загубят всякакво уважение към авторитета ти — каза Дишър.

— Точно — рече Стотълмейър. — Ранди, иди да ми донесеш метла и лопатка.

— Но, сър — каза Дишър, — това ще внуши погрешно послание на полицаите.

— Какво именно? — попита Стотълмейър.

Дишър сниши глас:

— Че съм ви подчинен.

— Ти наистина си ми подчинен, лейтенант — каза Стотълмейър.

— Не могат ли кълбата прах да почакат? — каза Дишър с почти умолителен тон.

— Неслучайно ги наричат „кълба“ — сериозно рече Монк. — Търкалят се навсякъде. Скоро из цялата сграда ще гъмжи от такива кълба прахоляк и тогава положението става грозно. Много, много грозно. Не е нещо, което би искал да видиш, повярвай ми.

Стотълмейър въздъхна:

— Монк няма да е в състояние да мисли, докато под бюрото ми има кълба прахоляк, Ранди. А точно сега ми е нужно той да помисли.

— Слушам, сър. — Дишър пусна на бюрото на Стотълмейър папката, която държеше, и намусено излезе.

— За какво искате да помисля? — попита Монк.

Видях Дишър да се приближава до друг детектив и да му дава някакви нареждания — например да му донесе метла и лопатка.

— Убийството на полицай Милнър. Отидох да видя жена му — каза Стотълмейър. — Живеят в миниатюрен апартамент в Сан Матео. Тя кара осемгодишен „Нисан“. Ако имат пари, добре го прикриват. Малкият ми син има повече пари в касичката си, отколкото те — в сметката си. Тя няма представа какво друго може да е бил намислил Милнър, освен да работи колкото може по-упорито, за да издържа семейството си.

Видях как детективът, с когото Дишър беше говорил, се приближава до една полицайка и й дава някакви нареждания. Имах доста добра представа какво нарежда да направи.

— Имал ли е врагове? — Монк се наведе, като държеше под око кълбата прах, в случай че решат да се затъркалят нанякъде. — Може би някой от арестуваните от него хора е искал да си отмъсти?

— Той беше новобранец. — Стотълмейър вдигна лист хартия и го подаде на Монк. — Това е списъкът с извършените от него арести. И това е всичко, само един лист. Виж сам. Нищо повече от обичайни пътни нарушения, няколко ареста на пияници, нарушаващи обществения ред, няколко дребни ареста за притежаване на малки дози наркотици. Задържаните от него да са изкарали най-много по една нощ зад решетките. Нищо, заради което някой да е готов на убийство.

Видях как полицаят се върна с метла и лопатка и ги занесе на детектива, който пък ги занесе на Дишър, а Дишър ги внесе в кабинета. Бях толкова заета да наблюдавам протичането на тази малка демонстрация на власт, че без малко да не забележа как Монк леко изправи гръб. Това движение беше издайническо. Монк беше попаднал на следа.

Стотълмейър също го забеляза.

— Какво?

— Тук пише, че преди осем месеца полицай Милнър е арестувал Бъртрам Грубър, докато купувал наркотици в онзи парк на Потреро Хил.

— Е, и какво от това? — попита Стотълмейър.

Монк вдигна поглед от листа и видя Дишър.

— Ей там са, до краката на бюрото.

Дишър раздразнено бутна метлата под бюрото.

— Внимавай — каза Монк. — Едно погрешно движение, и ще се разпръснат, и играта ще приключи, приятелче.

— Монк — каза Стотълмейър, полагайки огромни усилия гласът му да не прозвучи ядосано. — Ако обичаш, може ли да се съсредоточим върху важните неща?

— Не бих могъл да бъда по-съгласен. — Монк дръпна метлата и лопатката от ръцете на Дишър. — Отдръпни се. Това е много деликатна процедура. Имам нужда от простор за действие.

Монк се наведе, пъхна метлата под бюрото и смете кълбата прахоляк в лопатката, сякаш си имаше работа с нитроглицерин. По челото му изби пот. Той задъвка долната си устна. Цялата работа отне сигурно пет минути.

Стотълмейър се отпусна назад в стола си и разтърка слепоочията си.

Щом събра кълбата прахоляк в лопатката, Монк я вдигна бавно, като я държеше равно, внимавайки да не я наклони. Той предпазливо си проправи път до кофата за боклук, наведе лопатката над нея и я наклони, докато топките прах паднаха вътре. Мисията изпълнена.

Цялото му тяло се приведе и той рухна в един от столовете за посетители, изтощен.

— Отървахме се на косъм — каза.

Стотълмейър въздъхна.

— Мислиш ли, че сега можем да се върнем към убийството на полицай Милнър?

— Вода — обърна се Монк към мен.

Бръкнах в голямата си чанта да извадя бутилка „Сиера Спрингс“. Това е същата чанта, която използвах, когато Джули беше бебе и трябваше да мъкна със себе си памперси, мляко и мокри кърпички. Сега нося мокри кърпички, гумени ръкавици, херметични найлонови торбички и бутилки „Сиера Спрингс“ — единствената вода, която той пие.

Подадох бутилката на Монк, а той я отвори и отпи дълга глътка.

— Какво значение има дали преди осем месеца полицай Милнър е арестувал Бъртрам Грубър? — попита Стотълмейър.

— Грубър е свидетелят, който дойде в полицията и идентифицира Удушвача от Голдън Гейт — каза Монк.

— Известен още като Кракомразеца — каза Дишър.

— Благодаря — рече Стотълмейър.

— Грубър каза, че в сутринта на убийството отивал в общинската градина да си нагледа ягодите — каза Монк. — Твърдеше, че е видял Чарли Херин да излиза от парка с обувката на жертвата в ръце. Грубър дори ни съобщи част от регистрационния номер на колата на Херин.

— Това беше поредният късмет за теб — каза Стотълмейър. — Бог е свидетел, че определено получаваш повече, отколкото ти се полага.

— Грубър лъже — каза Монк. — Не е отглеждал ягоди. Това не е било подходящото време за саденето им.

Пак тези ягоди. Просто не можеше да се отърве от тази мисъл.

— Следователно е излъгал. Грубър вероятно е бил в парка с надеждата да пласира малко наркотици — каза Стотълмейър. — Не можеш наистина да очакваш да признае това пред полицията, нали? Важното е, че неговата информация свърши работа. Той направи каквото трябваше и ти помогна да заловиш един сериен убиец.

— Той е измамник — каза Монк.

— Какво? — рече Стотълмейър.

— Той е измамник — разпалено рече Монк. Стотълмейър ме изгледа. Свих рамене. Аз също не знаех какво има предвид Монк.

— Чудесно. Измамник е — каза Стотълмейър. — Какво общо има това с убийството на полицай Милнър?

— Много общо — каза Монк. — Защото Бъртрам Грубър го е убил.