Лий Голдбърг
Г-н Монк и отдел „Убийства“ (23)

22. Г-н Монк отива в затвора

Напоследък посещението в затвора доста прилича на това, да отидеш на летището, само че не ви позволяват да носите със себе си никакви лични вещи. Трябва да минете през металдетектор, но дори и да не задействате никакви аларми, все още има вероятност някой охранител да прокара палка по тялото ви и да ви опипа и претърси.

Освен ако не сте Ейдриън Монк.

Пазачите в окръжния затвор го познаваха и им беше известно силното му отвращение към всякакъв допир. Затова направиха нещо необичайно: позволиха му да се претърси и опипа сам.

Да, точно така. Той сам си направи цялостно претърсване, насред охранителния контролно-пропускателен пункт. И повярвайте ми, това беше гледка, която си заслужаваше да се види.

Той извиваше тяло насам-натам, пляскаше се по тялото, сякаш беше полазен от червени мравки, докато пазачите го наблюдаваха с каменни изражения.

Но той действаше задълбочено.

— О-хо. — Монк потупа джоба си. Бръкна бавно вътре, сякаш там можеше да има капан за мишки, за който да не знае, и извади една-единствена, лъскава монета от четвърт долар. — Какво съм си въобразявал, като съм внесъл подобно нещо в затвор?

— Какво може да навреди една двайсет и петцентова монета? — попитах.

Монк поклати глава и погледна пазачите:

— Тя е още нова в занаята. — Той погледна отново към мен. — От тази двайсет и петцентова монета може да се издялка мъничко, но смъртоносно, връхче за стрела.

— Чувала съм за затворници, които дялкат заострени трески, но не и метални върхове за стрели.

— Причината е, че неуморното старание на тези чудесни пазачи е попречило това да се случи. — Монк пусна четвъртдоларовата монета в кошничката, в която бяха портфейлът му и други лични вещи.

Един от едрите пазачи се приближи, за да ме претърси.

— Не мога ли да се претърся сама? — попитах.

Пазачът поклати глава.

— Но вие позволихте на господин Монк да го направи — казах.

— Той е специален случай — рече пазачът.

Не можех да възразя на това. Оставих се да ме претърсят.

Въведоха ни в стая за свиждане без прозорци, със сиви стени, в която имаше само метална маса и четири метални стола, всичките занитени към пода.

— Харесва ми какво са направили с това място — каза Монк.

Това не беше сарказъм. Наистина му харесваше. Масата беше в средата на стаята, четирите стола бяха на равно разстояние един от друг, създавайки напълно симетричен ансамбъл.

Монк обиколи масата няколко пъти, като й се възхищаваше, докосвайки леко четирите ъгъла с пръсти, докато минаваше.

— Красиво е — каза Монк. — Прилича на скулптура. Чудя се дали мога да поръчам да сложат такава и в моята къща.

— Искате да обзаведете дома си като затвор?

— Напомни ми да взема името на дизайнера, преди да си тръгнем — каза той.

Вратата се отвори и пазачите въведоха Чарли Херин, който бе окован във вериги и носеше яркооранжев гащеризон. Отведоха го до един стол и заключиха веригите на краката му към една халка на пода.

— Това наистина ли е необходимо? — попита Монк.

— Убил е три жени с голи ръце — казах.

— Почукайте на вратата, ако ви потрябваме — каза един от пазачите. — Ще бъдем точно отпред.

Пазачите излязоха и затвориха вратата. Седнахме срещу Херин. Той ме гледаше похотливо.

— Здрасти — каза Монк. — Аз съм онзи същият, когото държахте като заложник онзи ден. Може и да не познаете, защото стояхте зад гърба ми и притискахте пистолет към главата ми.

— Помня ви — каза Херин, докато очите му шареха нагоре-надолу по тялото ми. — Тя коя е?

— Не му казвайте името ми — казах. — Не искам това чудовище да знае каквото и да било за мен.

Последното, което исках, беше да получавам писма или имейли или да приемам позвънявания от Херин и приятелчетата му в затвора.

— Тя е моя позната, която ме придружава на разни места — каза Монк. — Бих искал да ви задам няколко въпроса.

— Можете да задавате колкото си искате въпроси — каза Херин. — Но няма да отговоря на тях без примамка.

— Каква например? — попита Монк.

Херин ми се усмихна:

— Искам лявата ви обувка.

— Мечтай си — отрязах го.

— Точно това ми е проблемът — каза Херин. — Всичко, което имам, са мечтите ми. Взеха ми цялата колекция от сувенири. Имам нужди, които не се удовлетворяват тук.

— Това е идеята — казах.

Херин сви рамене:

— Няма обувка, няма отговори.

Монк ме погледна умолително:

— Дай му обувката си.

— Не — заявих.

— Това е стара обувка — каза той.

— Не ме интересува — казах.

— Цялата е протрита и мръсна — каза Монк.

— Не е там въпросът — казах. — Знаете защо иска тази обувка. Знаете какво означава за него тази обувка. Наистина ли искате да удовлетворите нездравите му, извратени желания?

— Искаш ли един убиец да се разхожда на свобода? — рече Монк.

Непременно трябваше да постави въпроса точно по този начин, нали? Посегнах, свалих си обувката и я пуснах на масата.

— Сега доволен ли сте? — попитах.

Херин я вдигна внимателно, сякаш беше стъклена пантофка, и я поднесе към носа си. Вдиша дълбоко и с наслада затвори очи.

Монк направи гримаса на отвращение и аз сторих същото.

— Боже мой — каза Монк. — Вие сте много, много болен.

— Може да мине дълго време, преди да се доближа толкова до друга обувка — каза Херин. — Искам да й се насладя.

— Побързайте и задайте въпросите си — казах на Монк. — Искам да се махна оттук.

— Аз също — каза Монк. — Дай му другата си обувка.

— Какво? — казах.

— Дай му другата си обувка — рече Монк.

— Не искам другата й обувка — каза Херин.

— Все пак му я дай — каза Монк.

— Няма да му дам повече никаква обувка.

— Може да си я задържи — каза Херин.

— Обута си само с една обувка — обърна се Монк към мен. — Бъди разумна. Не можеш да излезеш оттук само с една обувка.

— Да, мога — казах.

— Не, не можеш — настоя той.

— Няма да му дам другата си обувка — казах.

— Какво ще правиш само с една обувка? — каза Монк.

— Аз ще си я задържа, а той — не — казах.

— Не я искам — каза Херин.

— Тази обувка само ще ти напомня за обувката, която си му дала — каза Монк. — Наистина ли искаш да ти се напомня за това?

Погледнах Херин, който влюбено душеше и галеше обувката ми. Не, не исках да ми се напомня за това.

— Чудесно. — Свалих дясната си обувка и я треснах върху масата. — Наслаждавай се, гадняр такъв.

— За какво ми е притрябвала дясна обувка? — Херин я плъзна към мен. — Тя не може да се сравни с една лява обувка.

— Вземете я. — Монк плъзна обувката обратно към него с връхчето на показалеца си.

— Не — отблъсна я Херин.

— Да. — Монк отново я плъзна към него.

— Не — отблъсна я Херин.

— Или ще вземете дясната обувка, или ще си прибера лявата — каза Монк.

— Не, няма да го направите — каза Херин.

— Да, ще го направя — каза Монк.

— Тогава няма да отговоря на въпросите ви — каза Херин.

— Обувките вървят по чифтове! — Монк стовари юмрук върху масата, скочи светкавично от мястото си и се вгледа в Херин с изражение на истински гняв, което не бях виждала никога преди. — Това е естественият порядък на вселената. Достатъчно ужасно е, че сте убили три жени, но няма да нарушавате естествения порядък на вселената. Ясен ли съм?

Херин преглътна мъчително, притисна до гърдите си лявата ми обувка с едната си ръка, и неохотно взе дясната ми обувка с другата.

— Така е по-добре. — Монк се отпусна отново в стола си и си пое дълбоко въздух. Завъртя глава, оправи яката си, след това бръкна в джоба на якето си и извади снимка. — Виждали ли сте този човек преди?

Беше снимка на полицай Милнър.

Чарли Херин хвърли поглед към снимката и кимна:

— Да, виждал съм го.

Монк беше прав: Наистина имаше връзка между Милнър, Грубър и Херин.

— Знаете ли кой е? — попита Монк.

— Ченгето, дето ме спря — каза Херин. — За втори път си помислих, че ще ме хванат, но имах поредица от късметлийски дни.

— Какво искате да кажете?

— В събота пътувах с колата към къщи. Беше много мъгливо: трябваше да внимавам как карам, но обувката изцяло отвличаше вниманието ми. Трябваше непрекъснато да я докосвам, да я гледам, да я мириша… — каза Херин, правейки всичко това сега с някогашната ми обувка. — Кой би ме обвинил? Аз съм само човек.

— Не съм съвсем сигурна — промълвих с отвращение.

— Отклоних поглед от пътя само за секунда и без да искам, минах на червено — каза Херин. — Закачи ме оня тип, испанецът, докато минавах през пресечката. Само един ударен заден фар, нищо повече, но това можеше да е краят, още там, ако той се обадеше на ченгетата. Но той беше незаконно пребиваващ. Почти не говореше английски. И той като мен не искаше неприятности. И двамата си тръгнахме, все едно нищо не се беше случило.

— И къде се вмества полицай Милнър във всичко това? — попита Монк.

— В неделя отивам с колата на работа, и той ме спира. Държах в скута си онази невероятна обувка. Метнах я на задната седалка, но знаех, че са ме хванали. Знаех, че това е краят. Той се приближи до колата, наведе се и надникна вътре през прозореца, и попита дали знам колко бързо карам. Каза ми, че превишавам скоростта, като шофирам с четирийсет и пет километра в зона, където ограничението за скоростта е четирийсет километра в час, и че ще ми напише талон за глоба — каза Херин. — Взе шофьорската ми книжка, върна се при колата си, и остана да седи там много дълго, взирайки се в мен.

Можех да си представя какви мисли са минавали през ума на Милнър, докато е седял в колата си, размишлявайки какъв подарък е спуснала палаво съдбата пред него.

В мига, в който е видял онази лява обувка на задната седалка на колата, е разбрал, че е спрял Удушвача от Голдън Гейт при една нищо и никаква рутинна проверка.

Какви шансове му давало това?

Но — по-важно — какво, по дяволите, щял да прави по този въпрос?

Милнър знаел, че негов дълг е да арестува убиеца. Този арест щял да му донесе издигане в кариерата, да вкара името му във вестникарските заглавия и да го превърне в национален герой.

През остатъка от живота си офицер Милнър щял да бъде известен като смелия млад полицай, заловил със собствените си ръце Удушвача от Голдън Гейт.

Така че какво го спирало?

Наградата от двеста и петдесет хиляди долара. По право той трябвало да я получи, заедно със славата.

Но това нямало да стане.

Единственото, което щял да получи от кмета, било крепко ръкостискане и снимка, запечатваща този момент. Чекът щял да си остане в джоба на кмета.

Кметът бил готов да връчи чека на всяка отрепка от улицата, но не и на един полицай, не и някой, който рискувал живота си всеки ден и работел извънредно само за да изкара достатъчно пари да плати за дребните си покупки.

Нима това не било безкрайно нечестно?

Определено можех да съчувствам на Милнър за нравствените му главоблъсканици.

Разкъсвал се между желанието да посегне към славата и желанието да вземе парите. И двете възможности били привлекателни и бляскави.

Така че, докато Чарли Херин се потял от тревога, полицай Милнър седял в полицейската си кола, безмълвно борейки се с избор, който и в двата случая щял невъзвратимо да промени живота му.

Накрая алчността надделяла над дълга.

Или, да се изразим по-милостиво, полицай Милнър не успял да устои на възможността веднага да осигури по-добър живот на семейството си, в сравнение с не толкова осезаемите, потенциални дългосрочни облаги, ако извърши ареста.

— Бях сигурен, че просто чака пристигането на подкрепление — каза Херин. — Но не, той излезе от колата, подаде ми шофьорската книжка, и ме пусна да си вървя, отправяйки ми само предупреждение. Можете ли да повярвате? Какъв късмет. Не видя обувката. Не разбра кой съм.

— Всъщност — каза Монк — знаел е.

— Тогава защо не ме арестува?

— Имал е двеста и петдесет хиляди причини да не го направи — каза Монк.