Мишел Фуко
Анормалните (6) (Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974-1975)

Лекция на 12 февруари 1975 г.

Инстинктът като показател за интелигибилността на престъплението без мотив и ненаказуемото престъпление. — Разширяване на познанието и на психиатричното знание на основата на проблематизирането на инстинкта. — Законът от 1838 г. и ролята, изисквана от психиатрията относно публичната сигурност. — Психиатрия и административно регулиране, семейна потребност от психиатрията, конституиране на психиатрично-политическа дискриминация между индивидите. — Оста между доброволно и неволно, между инстинктивно и автоматично. — Разкъсването на симптоматологичната сфера. — Психиатрията се превръща в наука и технически метод за анормалните. — Анормалното: обширна област за вмешателство.

Обзе ме страх, който може би до известна степен е натрапчива мисъл: преди няколко дни имах впечатление — като си припомних какво съм говорил последния път по повод жената на Селестат, помните ли, онази, която беше убила дъщеря си, беше отрязала бута й и го беше изяла със зеле — че съм ви казал, че е била осъдена. Спомняте ли си това? Не? Споменах ли, че е била помилвана? И това ли не съм казал? Нищо ли не съм ви казал? Поне съм ви говорил за това, нали? Така или иначе, ако съм ви казал, че е била осъдена, това е грешка: тя е оправдана. Това променя до голяма степен нейната съдба (макар че не променя в никаква степен съдбата на дъщеря й), но всъщност не променя нещата, за които исках да ви разкажа във връзка с този процес, при който важното според мен е било настървението, с което са се опитали да се върнат към системата от мотиви, даваща възможност да се разбере престъплението и, евентуално, да му се придаде наказуем характер.

Помислих, че съм ви казал (което щеше да бъде грешка), че са я осъдили поради факта, че става дума за период на всеобщ глад и че тя е живеела в мизерия; в този смисъл е имала полза да изяде дъщеря си, защото не е имала нищо друго за ядене. Този аргумент наистина е използван и за малко е щял да повлияе върху решението, но тя всъщност е била оправдана. И е била оправдана поради следния факт, изтъкнат от адвокатите: в нейния шкаф е имало още провизии и следователно тя не е имала толкова голяма полза да изяде дъщеря си; че е можела да яде сланина, преди да изяде дъщеря си и че системата от мотиви тук не работи. Във всеки случай, въз основа на този факт тя е била (оправдана). Ако съм допуснал грешка, простете ми. Ето това е констатираната или реконструираната истина.

Да се върнем сега към момента, до който горе-долу бях стигнал миналия път, що се отнася до анализа на делото Анриет Корние. В случая с Анриет Корние имаме онзи вид сдържано, безцветно, истинско, безмълвно чудовище, чийто случай — за пръв път почти ясно и експлицитно — струва ми се, очертава понятието или по-скоро неговата съставка, инстинктът. Психиатрията открива инстинкта, но съдопроизводството и съдебната практика също го откриват. Какво представлява инстинктът? Това е онзи смесен елемент, който може да функционира в два регистъра, или ако щете, това е онзи вид сцепление, което дава възможност на два властови механизма да се свържат помежду си: наказателният механизъм и психиатричният механизъм; или, още по-точно казано, властовият механизъм, каквато е наказателната система, притежаващ собствени резерви от знания, успява да се задейства чрез механизма на знанието, какъвто механизъм е психиатрията, която от своя страна разполага със собствени властови резерви. Тези два механизма в последна сметка успяват да се задействат взаимно за пръв път по ефикасен начин, който става резултатен както в сферата на наказателното право, така и в сферата на психиатрията, чрез инстинктивния елемент, конституирал се тъкмо в този момент. Инстинктът наистина дава възможност да се сведе до интелигибилни граници онзи вид юридически скандал, какъвто би било престъплението без облага, без мотив и, следователно, ненаказуемото престъпление; а от друга страна, да превърне, от научна гледна точка, липсата на основание на дадено действие в позитивен патологичен механизъм. Ето каква е, според мен, ролята на този инстинкт, една от фигурите в играта на знание-власт.

Но делото срещу Анриет Корние, разбира се, е извънреден случай. През първите 30–40 години на XIX в. психиатричната медицина се позовава на инстинкта само когато няма друг изход. С други думи, при липсата на бълнуване, при липсата на умопомрачение, при липсата на душевно разстройство — които донякъде дефинират присъщия на психиатрията обект — при липсата на всичко това, в краен случай, тя прибягва до инстинкта. Достатъчно е, всъщност, да видим в кой момент инстинктът се намесва в голямата таксономична архитектура на психиатрията в началото на XIX в. за да открием изключително ограниченото място, което тя заема там. Инстинктът е силно разграничен в това построение, където имаме цяла серия лудости — постоянна лудост, прекъсваща се лудост, пълна лудост, частична лудост (т.е., която се отнася само до дадена област на поведение). Сред тези парцелирани лудости има някои, които обхващат разсъдъка, но не и останалата част от поведението, или напротив, лудости, които засягат останалата част от поведението, но не и разсъдъка. В самия обхват на тази последна категория откриваме определена лудост, която засяга не поведението изобщо, а определен тип поведение. Например: убийственото поведение. Тъкмо в този момент, в тази много ограничена област, откриваме появата на инстинктивната лудост, която в известен смисъл е последната тухла в пирамидалната постройка на таксономията. Според мен, следователно, инстинктът има много важно политическо място (искам да кажа, че при конфликтите, исканията, разпределението и преразпределението на властта в началото на XIX в. проблемът за инстинкта, за инстинктивната лудост има много голямо значение); но от епистемологична гледна точка това е твърде смесен и доста второстепенен фактор.

Проблемът, който бих искал да се опитам да разреша днес е следният: по какъв начин този регионален и второстепенен от епистемологична гледна точка фактор е успял да се превърне в абсолютно значим фактор, който успява да покрие или да обхване почти цялата тоталност в сферата на психиатричната дейност? Нещо повече, не само да покрие или да обхване тази област като цяло, а да конституира такъв елемент, че в разширяването на психиатричната власт и на психиатричното знание, в неговото мултиплициране, в постоянното отдръпване на границите му, в почти безкрайното разширяване на областта на неговата намеса, принципът е бил именно този елемент, а именно инстинктивния елемент. Именно това, генерализирането на психиатричната власт и на психиатричното знание на основата на проблематизирането на инстинкта, бих искал да изследваме сега.

Бих искал да ситуирам отново тази трансформация в онова, което според мен може да бъде приемано за детерминиращи я причини, елементи. Схематично можем да кажем следното. Именно под натиска на три процеса, и трите отнасящи се до включването на психиатрията във властовите механизми (механизми на власт, които са външни спрямо нея), тъкмо под натиска на тези три процеса се е извършила трансформацията. Първият процес, за който ще спомена набързо, е фактът, че във Франция поне (в другите страни този процес е почти същият, но изместен от хронологична гледна точка или от малко по-различни законодателни процеси), приблизително около 1840 г., психиатрията се вписва вътре в нова административна регулация. Още миналата година ви споменах накратко за това ново административно регулиране по повод конституирането на психиатричната, в известен смисъл на вътрешнопсихиатричната власт.^[1] Тази година бих искал да ви говоря за същото от външнопсихиатрична гледна точка. Новото административно регулиране изкристализира главно в прословутия закон от 1838 г.^[2] Знаете, вече ви казах няколко думи за това миналата година, че законът от 1838 г. дефинира между другото онова, което се нарича служебно интерниране, т.е. интернирането на даден умопомрачен в психиатрична клиника по искане или по-скоро по разпореждане на администрацията и по-точно на администрацията на префектурата.^[3] По какъв начин законът от 1838 г. урежда това служебно интерниране? От една страна, служебното интерниране трябва да бъде извършено в специализирано заведение, т.е. в заведение, чието първоначално предназначение е да приема болните, а втората негова функция е да ги лекува. Така че в закона от 1838 г. съвсем изрично е формулиран медицинския характер на интернирането, защото става дума за лечение, специализирания медицински характер на интернирането, тъй като става въпрос за заведение, чието предназначение е да приема психично болни. При приемането на закона от 1838 г. психиатрията е тържествено ръкоположена едновременно като медицинска, но и като специализирана дисциплина вътре в сферата на медицинската практика. От друга страна, чрез каква процедура се постига служебното интерниране, което трябва да бъде извършвано в тези заведения? По решение на префектурата, придружено (но без при това да бъде свързано по никакъв начин с тях) от медицински свидетелства, предшестващи решението. Понеже медицинското свидетелство може да бъде нещо като представяне, ако щете, пред администрацията на префектурата, за да се поиска действително интерниране. Но това не е необходимо; след като интернирането вече е решено от администрацията на префектурата, специализираното заведение и неговите лекари трябва да направят медицински доклад за състоянието на така интернирания субект, без при това изводите в този медицински доклад да обвързват по какъвто и да било начин администрацията на префектурата. Следователно, можем наистина да допуснем, че даден човек ще бъде затворен по нареждане на администрацията на префектурата. Лекарите ще направят заключение за липса на умопомрачение, но интернирането ще бъде осъществено. Третата характерна черта, която законът от 1838 г. придава на служебното интерниране е, че както гласи текстът, то трябва да бъде мотивирано от състоянието на умопомрачение на даден индивид, но умопомрачението трябва да бъде от такъв характер, че да застрашава обществения ред и сигурност. Виждате, че ролята на лекаря или по-скоро задействането на медицинската функция от административния апарат се оказва дефинирана ясно и в същото време двусмислено. Законът от 1838 г. наистина утвърждава ролята на една психиатрия, която да бъде определен научен и специализиран метод за публична хигиена; но вие виждате, че този закон принуждава психиатрията и психиатъра сами да си създават напълно нов проблем в сравнение с предходното, традиционно до този момент, научно устройство на психиатрията.

Навремето, когато лишаването от права се е явявало основна юридическа процедура що се отнася на лудостта, проблемът винаги е бил в това дали въпросният субект не таи в себе си дадено явно или прикрито състояние на лудост, което би го направило неправоспособен в качеството му на юридически субект, което би го дисквалифицирало като правен субект.^[4] Дали той е в състояние на съзнателност или на несъзнателност, на умопомрачение на съзнанието, което може да му пречи да продължава да упражнява основните си права? Но от момента, в който законът от 1838 г. влиза в сила, виждате, че въпросът, поставен пред психиатрията, вече е следният: пред нас е индивид, който е способен да наруши реда или да застраши обществената сигурност. Какво трябва да каже психиатърът, що се отнася до вероятното нарушение или опасност? Посредством административното решение пред психиатъра е поставен въпросът за нарушението, въпросът за безредието, проблемът за опасността. Когато психиатърът приема болен по служебно интерниране, той трябва да носи отговорност от гледна точка на психиатрията и едновременно с това от гледна точка на безредието и на опасността; без неговите изводи да обвързват администрацията на префектурата, той трябва да тълкува възможните връзки между лудостта, болестта, от една страна, и нарушението, безредието, опасността, от друга страна. Следователно, вече не белезите на неспособността на равнището на съзнанието, а огнищата на опасност на равнището на поведението. Така че виждате по какъв начин, във връзка с тази нова административна роля или на това ново административно отношение, включващо психиатричната дейност, непременно ще се появи съвършено нов тип обекти. Тенденцията на психиатричния анализ, на психиатричната експертиза ще бъде те да се изместят от онова, което мисли болният, към онова, което той прави, от онова, което, е способен да разбере, към онова, което той е способен да извърши, от онова, което може съзнателно да иска, към онова нежелано събитие, което би могло да се извърши в неговото поведение. Веднага виждате, че същевременно се извършва цялостно обръщане на значимостта. При мономанията, при онзи род специфични, крайни, чудовищни случаи имахме лудости, която може да бъде изключително опасна в своята специфичност. И ако психиатрите придават толкова голямо значение на мономанията, то е защото я приемат като доказателство за това, че наистина могат да възникнат случаи, при които лудостта да стане опасна. Психиатрите са имали нужда от нея, за да дефинират и конституират своята власт вътре в системите за регулиране на публичната хигиена. Но сега вече психиатрите нямат нужда да формулират, да показват, да доказват, да аргументират връзката между опасността и лудостта при тези чудовищни случаи. Самата администрация отбелязва връзката лудост-опасност, защото администрацията е тази, която изпраща даден субект за служебно интерниране единствено доколкото той е действително опасен, доколкото неговото умопомрачение като болестно състояние е свързано с опасност за човека или за обществената сигурност. Сега вече няма нужда от мономаниаци. Политическото доказателство, което се търсеше в епистемологичното конституиране на мономанията, тази политическа потребност сега се удовлетворява от администрацията и дори нещо повече. Служебно интернираните автоматически биват определяни като опасни. При служебното интерниране администрацията всъщност сама по себе си и фактически е извършила синтеза между опасност и лудост, който навремето трябваше да бъде доказван теоретично от мономанията. Тя осъществява синтеза между опасност и лудост не просто по повод на някои отделни случаи, на някои изключителни и чудовищни субекти; тя го извършва по отношение на всички индивиди, изпращани за интерниране. Така мономанията на убийството отведнъж престава да бъде онзи голям политическо-юридическо-научен проблем, какъвто беше в началото на века, доколкото самото желание за убийство или, във всеки случай, възможността от опасност, от безредие и от смърт, става коекстензивна за всички обитатели на психиатричните болници. Намиращите се в психиатрична болница виртуално са носители на смъртна опасност. Така голямото изключително чудовище, което убива, подобно на жената на Селестат или на Анриет Корние, или на Леже, или подобно на Папавоан, сега ще бъде възприемано сега като типична фигура, като реферативна фигура, следователно вече не великият мономан убиец, а незначителният маниак: благият, кротък, горестен, мил маниак, но онзи, който, разбира се, би искал да убива; но освен това онзи, който знае, че ще убива, че би могъл да убива и съвсем вежливо моли семейството си, администрацията, психиатъра да го затворят, за да може най-сетне да постигне щастието да не убива.

Така на Анриет Корние, за която ви говорих миналия път, можем да противопоставим един случай, коментиран от Беланже през 1847 г. (като самия случай е от 1840 г. (поправка: 1839 г.), т.е. през годините, непосредствено последвали изработването на закона от 1838 г.). Този случай му е разказан от Гратиоле и се състои в следното.^[5] Един земеделец от областта Ло, на име Гленадел, още от най-ранна възраст (около петнадесетгодишен, а в момента на процеса той е над четиридесетте, следователно, от 26 години), изпитвал желание да убие майка си. След като майката умира от естествена смърт, желанието му да убива се насочило към неговата снаха. За да избегне тези две опасности, да се спаси от собственото си желание за убийство, той се записал в армията, което щяло да му попречи да убие поне снаха си. На няколко пъти му давали отпуска. Той не ги използвал, за да не убие снаха си. Най-сетне бил окончателно освободен от армията. Постарал се да не се връща вкъщи и се върнал чак когато научил, че след майка му починала и снаха му. Но, за нещастие, снаха му била все още жива, известието било невярно и ето че той се настанил да живее редом с нея. И всеки път, когато желанието да я убие ставало прекалено силно, карал да го завържат с вериги и катинари за леглото му. Точно в този момент, най-сетне, след доста време, около 1840 г., самият той със съгласието на семейството си или семейството с неговото съгласие, повикват съдебен пристав, придружен, струва ми се, от лекар, който идва да установи състоянието му, за да се разбере какво може да се направи и дали наистина могат да го затворят. Разполагаме с протокола от посещението на съдебния пристав^[6], който го разпитва за живота му, задава му въпрос, например, как иска да убие снаха си. Той е завързан за леглото си с всички тези вериги, катинари и т.н.; цялото семейство се е събрало край леглото му, включително снахата и съдебният пристав.^[7] Тогава питат субекта: „Как искате да убиете снаха си?“. В този момент очите му се изпълват със сълзи, той поглежда снаха си и отвръща: „с най-нежния инструмент.“ Питат го дали мъката на неговия брат и на племенника му няма все пак да могат да го сдържат. Той отвръща, че разбира се, ще бъде опечален да причини мъка на брат си и на племенника си, но тъй или иначе, нямало да види тази мъка. Наистина, веднага след убийството, ако той го извършел, щял да бъде прибран в затвора и екзекутиран, което желаел най-много на света, защото зад желанието за убийство се криело желанието му да умре. В този момент го питат дали не иска по-здраво да го вържат и да му сложат по-тежки вериги и той отвръща с признателност: „Колко голямо добро ще ми направите!“^[8]

Струва ми се, че този случай е интересен. Не че за пръв път виждаме в психиатричната литература онова, което бих нарекъл почтителна мономания.^[9] Ескирол вече бе цитирал някои подобни случаи.^[10] Но това наблюдение има особено значение. От една страна, поради теоретичните, психиатричните изводи, които Беланже ще направи въз основа на него и към които ще се върна по-нататък; но и защото става дума за случай, идеален от научна, морална и юридическа гледна точка. Действително, никакво реално престъпление не го нарушава, болният напълно осъзнава своето състояние; той знае точно какво се е случило; измерва силата на своето желание, на своя подтик, на своя инстинкт; усеща тяхната непреодолимост; самият той иска да му сложат вериги, а може би и да го интернират. Следователно, той играе идеално ролята си на болен, осъзнаващ своята болест и приемащ юридическо-административно-психиатричната власт над себе си. Второ, имаме семейство, което също е добро, здраво семейство. Пред желанието на болния то признава неустоимостта на този подтик; семейството му слага вериги. А след това, като добро семейство, покоряващо се на препоръките на администрацията и чувствайки, че в него съществува опасност, това семейство извиква съдебен пристав, за да констатира както се полага състоянието на болния. Що се отнася до съдебния пристав, мисля, но пак без да съм сигурен, че и той е добър пристав и че е бил придружен от лекар, за да може да направи добър доклад за служебно интерниране или доброволно интерниране (в този случай, това несъмнено би било доброволно интерниране) в най-близкото психиатрично заведение. Тъй че имаме идеално сътрудничество между медицината, правосъдието, семейството и болния. Имаме съгласяващ се болен, обезпокоено семейство, бдителен съдебен пристав, учен лекар: всичко това заобикаля, обкръжава, овладява, улавя това прословуто желание да убиваш и да бъдеш убит, което се появява тук в чисто състояние, като двузначно желание за смърт или като дублирано желание за смърт. Бидейки заплаха за самия себе си, болният е опасен за другите и всички се събират именно около този малък тъмен, абсолютен, но напълно видим сегмент на опасност. Намираме се, ако щете, в сферата на психиатричното здраве. В центъра му инстинктът към смърт се появява в чиста форма, като току-що възникнал. Редом с него болният, е неговият носител, генераторът; от другата страна, забранената жена, неговия обект; а зад тях, съдебния вол и психиатричното магаре. Това е раждането на божието дете, инстинктът към смъртта, който е в процес на превръщане в първостепенен и основен обект на психиатричната религия. Когато казвам „инстинкт за смърт“, разбира се, не искам да визирам тук нещо като предвестник на фройдистко понятие.^[11] Бих искал просто да спомена, че тук с очевидност се появява вече привилегированият обект на психиатрията: а именно инстинктът, и то доколкото той е носител на най-чистата, най-абсолютната форма на опасност, смъртта — смъртта на болния и на онези, които го заобикалят — опасност, изискваща двойната намеса на администрацията и на психиатрията. Струва ми се, че тъкмо тук, с този вид представа за инстинкта като носител на смърт, започва много важен епизод в историята на психиатрията. Ще се опитам да ви обясня защо, по какъв начин, според мен това е второто раждане на психиатрията или истинското раждане на психиатрията, след онзи епизод на прото-психиатрия, която всъщност бе теорията или медицината на психическото заболяване. Ето какво исках да ви разкажа за този първоначален процес, който довежда до генерализиране на инстинктивния елемент и до универсализиране на психиатричната власт и на психиатричното знание: вписването на психиатрията в нов административен режим.

На второ място, другият процес, обясняващ това универсализиране, е реорганизацията на семейното искане. И тук отново трябва да се позовем на закона от 1838 г. С този закон се променят естеството и правилата на отношението между семейството и психиатричните и съдебните власти. Вече няма нужда семейството да издейства интернирането; то вече не разполага с двете средства, които имаше по-рано; във всеки случай, не по същия начин. На времето (е имало) два начина: единият, краткият, но съмнителен от юридическа гледна точка начин, е обикновеното интерниране от името на бащината власт; от друга страна, тежката и сложна процедура на запрещението, при която се е изисквало събиране на семеен съвет, а после бавна съдебна процедура, в края на която субектът можело да бъде интерниран от специален, предназначен за тази цел съд. Сега вече, след приемането на закона от 1838 г., непосредственото обкръжение на болния може да поиска онова, което се нарича доброволно въдворяване (доброволно въдворяване, разбира се, не е въдворяване, което самият болният желае, а въдворяване, което неговото обкръжение иска да му бъде наложено). Следователно, непосредственото обкръжение, т.е. главно най-близките членове на семейството, имат възможността да поискат интернирането и за да постигнат доброволно въдворяване, те трябва преди това да получат, в качеството на оправдателен документ, медицинско свидетелство (докато префектът няма нужда от подобно нещо, семейството може да постигне доброволно въдворяване единствено с помощта на медицинско свидетелство). След интернирането лекарят от медицинското заведение трябва да получи поръчителството на префекта, а от друга страна той трябва да формулира потвърждение на свидетелството, донесено в момента на влизането в медицинското заведение. Следователно, семейството се оказва свързано пряко, и при минимално използване на съдебната администрация, и дори на администрацията изобщо, с медицинското знание и с медицинската власт. То трябва да поиска от лекаря както необходимите оправдателни документи, за да мотивира интернирането, така и по-нататъшното потвърждаване на валидността на това интерниране. От този момент семейните искания спрямо психиатрията се променят. Те се променят по своята форма. Вече не семейството в широкия смисъл на думата (група, конституирана като семеен съвет), а най-близкото обкръжение иска пряко от лекаря не да дефинира юридическата неспособност на болния, а да характеризира опасността от него за семейството. Второ, това променящо формата си искане ще стане ново и по съдържание. Тъй като вече тъкмо опасността, която представлява лудия вътре в своето семейство, т.е. вътре в междусемейните отношения, ще бъде точката, за която ще се залови психиатричното знание, диагноза, прогноза. Психиатрията няма да има нужда да дефинира състоянието на съзнанието, на волята на болния, както беше в случая със запрещението. Психиатрията ще трябва да окачествява от психиатрична гледна точка цяла поредица от атитюди, от нарушения, от нередности, от заплахи, от опасности, които са от разреда на поведението, а не от разреда на бълнуването, на умопомрачението или на психическото заболяване. От сега нататък отношенията родители-деца, брат-сестра, съпруг-съпруга ще се превърнат при своите вътрешни изменения в област на изследване, в точка за вземане на решения, в място за намеса на психиатрията. От този момент психиатърът става действащо лице в междусемейните опасности в тяхната най-всекидневна форма. Психиатърът се превръща в лекар на семейството и в двата смисъла на думата: той е онзи лекар, който е изискван от семейството, който е конституиран като лекар по волята на семейството, но той е и лекарят, който трябва да лекува нещо, което става вътре в семейството. Това е лекарят, който трябва да поеме върху себе си от медицинска гледна точка тези нарушения, трудности и т.н., които могат да протичат на самата семейна сцена. Следователно, психиатрията се вписва като технически метод за коригиране, но и за възстановяване на онова, което бихме могли да наречем правосъдие, присъщо на семейството.

Мисля, че текстът, който характеризира най-добре тази много важна промяна в отношението психиатрия-семейство е книгата на Юлис Трела, публикувана през 1861 г. под заглавието La Folie lucide (Трезвата лудост).^[12] Книгата започва приблизително с редовете, които ще ви прочета. Виждаме, че психиатърът поема като своя задача не болния като такъв, не и семейството като такова, а всички онези изменения, които болният може да въведе в семейството. Психиатърът се намесва като лекар в отношенията болен-семейство. Какво откриваме, пише Юлис Трела, когато изследваме умопомрачените? Когато се изследват умопомрачените, не се търси в какво се състои тяхното умопомрачение, нито дори какви са симптомите за него. Какво откриваме? Откриваме „безкрайните мъчения, които са налагани от същества, засегнати от понякога нелечима болест (поправка: неразрушима) над превъзходни, жизнеспособни, производителни същества“. Тези „превъзходни, жизнеспособни, производителни същества“, това е останалата част на семейството, срещу която, следователно, стоят „съществата, засегнати от понякога нелечима болест (поправка: неразрушима)“. Действително, психично болният — пише Трела — „е необуздан, разрушителен, оскърбителен, агресивен“. Психично болният „убива всичко онова, което е добро“.^[13] И завършвайки увода към книгата си, Трела пише следното: „Написах това не от омраза към лудите, а в интерес на семействата.“^[14]

И тук се появява сфера от съвършено нови обекти от момента, в който се извършва тази промяна в отношенията психиатрия-семейство и ако, вместо мономана убиец виждаме маниака на Беланже, за който ви говорих преди малко тук, можем да ситуираме също така, като нов персонаж и нова сфера от обекти, превъплътени от този персонаж, индивида, който в общи линии би бил порочният индивид. Маниакът и порочният са двата нови персонажа. Ето едно описание, което датира от 1864 г. То е заето от книгата на Льогран дю Сол, La Folie devant les tribunaux (Лудостта пред съдилищата). Не искам да кажа, че това е първият персонаж от този тип в психиатрията, не, но той е много типичен за новия психиатризиран персонаж към средата на XVIII (поправка: XIX в.). Отнася се за лицето Клод С, който е „роден от почтени родители“, но отрано показва „изключително непослушание“: „той чупел и разрушавал с един вид удоволствие всичко, което попадало в ръцете му; биел децата на своята възраст, когато се смятал за по-силният; ако му попаднело в ръцете малко котенце, птичка той като че ли изпитвал удоволствие да ги кара да страдат, да ги измъчва. Колкото повече пораствал, толкова по-лош ставал; не се страхувал нито от баща си, нито от майка си, и най-вече към нея изпитвал особено силна омраза, макар че тя била много добра с него; оскърбявал я и я удрял винаги, когато не му давала онова, което искал. Той не обичал и брат си, който бил по-голям от него, толкова добър, колкото той самият бил лош. Когато го оставяли сам, той мислел само как да направи нещо лошо, да счупи някаква мебел, да открадне нещо, което смятал, че има някаква стойност; множество пъти се опитвал да подпали къщата. На петгодишна възраст вече се превърнал в ужас за всички съседски деца, на които причинявал всевъзможни злини, когато мислел, че никой не го вижда (…). След като срещу него били отправени оплаквания (а той бил само на пет години, нали така? М.Ф.), господин префектът наредил да го отведат в заведението за умопомрачени, където — пише М. Ботекс, имахме възможност да го наблюдаваме в продължение на повече от пет години. Тъй като там той е наблюдаван много акуратно и сдържан от страха, рядко имал възможност да върши злини, но нищо не могло да промени неговия лицемерен и покварен характер. Ласки, насърчения, заплахи, наказания — всичко използвано е безуспешно: успява единствено да запомни няколко молитви. Не успява да се научи да чете, макар че му се дават уроци в продължение на няколко години. След като излиза от лечебното заведение преди една година (в този момент той е на 11 години; М.Ф.), узнаваме, че е станал още по-лош и по-опасен, защото е по-силен и не се страхува вече от никого. Така например, той непрекъснато бие майка си и заплашва, че ще я убие. По-малкият му брат е негова постоянна жертва. Накрая един сакат просяк, който се придвижвал в малка каручка, спрял пред вратата на жилището на родителите му, които в момента отсъствали: Клод С. бутнал нещастника от каручката, започнал да го бие и избягал, след като счупил каручката му! (…) Принудили се да го поставят в изправително заведение; по-късно заради злодеянията си той вероятно ще прекара живота си в затвора, а може би и ще го отведат (…) на ешафода!“^[15]

Този случай ми изглежда интересен едновременно сам по себе си и, ако щете, поради начина, по който е анализиран и описван. Разбира се, можем да го сравним с други наблюдения от същия тип или с приблизително подобни. Имам пред вид, разбира се, наблюденията и докладите, направени по случая Пиер Ривиер.^[16] В делото по случая Пиер Ривиер откриваме много от елементите, които срещнахме в предишния доклад: убийство на птички, лошотата с малките братчета и сестрички, липсата на любов към майката и т.н. Но при Ривиер всички тези елементи функционират и като признаци, които са абсолютно двузначни, тъй като те функционират, за да отбелязват неизкоренимата лошотия в един характер (и, следователно, виновността на Ривиер или вменяемостта на Ривиер в неговото престъпление), или обратното, без нищо да се е променило, те фигурират в някои медицински доклади като неразположение, предшестващо лудостта и, следователно, като доказателство, че не може да се вменява престъпление на Ривиер. Така или иначе, тези елементи са организирани за друго нещо: те или са елементи, вестители на престъплението, или са предвестници на лудостта. Във всеки случай, сами по себе си те не означават нищо. Но виждате, че тук имаме работа с досието на едно момче, което (като се започне) от петгодишна възраст, е прекарало други пет години (следователно между 5 и 10 годишна възраст) в психиатрично заведение. Защо е станало това? Именно поради самите тези елементи, които сега са извлечени или от референция за голяма лудост, или от референция за голямо престъпление. Сами по себе си, като лошотия, поквареност, различни нарушения, нередност вътре в семейството, поради самия този факт те функционират като симптом за патологично състояние, изискващо интернирането. Сами по себе си те са причина за намеса. Ето че всички тези елементи, които навремето са били или криминализирани, или патологизирани, но посредством някаква вътрешна лудост, мисля, че сега са подложени с пълно право на медицинско лечение, на местна основа, още от своето възникване. Щом като някой е лош, той виртуално е подчинен на медикализиране: това е според мен първата полза от такова наблюдение.

Втората полза се състои в това, че психиатрията се намесва в нещо като надставена позиция по отношение на други инстанции на контрол: по отношение на семейството, по отношение на съседите, по отношение на изправителния дом. В известен смисъл психиатрията се вмъква между тези различни дисциплинарни елементи. Без съмнение, намесата на лекаря и мерките, които той ще вземе, са много специфични. Но всъщност, какво дефинира, какво откроява неговата задача, онова, което се превръща в цел на намесата му — всички тези елементи, които сега с пълно право са подложени на медицинско лечение още от възникването си? Това е дисциплинарната сфера, дефинирана от семейството, от училището, от съседите, от изправителния дом. Всичко това сега е обект на медицинската намеса. Следователно, психиатрията дублира тези инстанции, преглежда ги отново, размества ги, патологизира ги; така или иначе, тя патологизира онова, което бихме могли да наречем остатъци от дисциплинарните инстанции.

Струва ми се, че третата полза от текста, който ви прочетох, е в това, че междусемейните отношения и главно отношенията на любов или по-скоро тяхната липса конституират основната тъкан на наблюдението. Ако си спомняте някои от основните наблюдения на психиатрите от предходния период, наблюденията на Ескирол и на неговите съвременници, в тях много пъти става дума за отношенията между болния и неговото семейство. Дори твърде често става въпрос за отношенията между болен престъпник и неговото семейство. Но винаги се прибягва до тези отношения, за да се докаже, когато те са добри, че болният е луд. Най-доброто доказателство, че Анриет Корние е луда, е фактът, че е имала добри отношения със своето семейство. Онова, което, за един болен на Ескирол, превръща натрапчивата мисъл да убие жена си в болест, е именно фактът, че субектът, притежаващ тази натрапчива мисъл, е едновременно с това добър съпруг. Следователно, наличието на междусемейни отношения отпраща към лудостта, доколкото те са позитивни. Но въз основа на какво се извършва тук такова патологизиране на отношенията в междусемейната сфера? Именно въз основа на липсата на добри чувства. Това означава да не обичаш майка си, да причиняваш болка на малкия си брат, да се биеш с големия си брат, те всички съставляват, сами по себе си, патологични елементи. Следователно, вместо да ни отпращат към лудостта чрез своя позитивен характер, междусемейните отношения конституират патологични елементи вече поради тяхната липса.

Този случай бе цитиран. Ескирол прави една забележка, която би могла да ни отпрати към него, но сега не искам да определям точно времето на формиране на подобна нова сфера на психиатрична намеса. Искам просто да я характеризирам в нещо като гъмжило от наблюдения, които могат да бъдат дефинирани по онова време. С други думи, разкрива се една патология на лошите семейни чувства, която е в процес на конституиране. Ще ви дам друг пример относно проблема на лошите чувства. В книгата на Трела, за която ви говорех преди малко, La Folie lucide, имаме много добър пример за появата, според самия психиатър, на неприязненото семейно чувство, което в известен смисъл прави пробив в нормалното, нормативно добро развитие на семейните отношения и се оказва патологична трансгресия. Ето, точно това се получава в замяна на знаците на любов — низост. Имаме примера, „когато добродетелта на младата пожертвала се жена би била достойна за по-висока цел (…). Както много често се случва, годеницата не успяла да види нищо повече от елегантната фигура на онзи, чието благородно име тя щяла да вземе, но я оставили в неведение относно недъзите на неговия ум и низостта на неговите навици. Още не били (напълно) изтекли (след сватбата; М.Ф.) осем дни, и ето че младата булка, толкова хубава, толкова свежа, толкова духовита, колкото и млада била тя, открива, че г-н графът (нейния млад съпруг; М.Ф.) прекарва сутрешните си часове и влага всичките си усилия, за да прави малки топченца от своите екскременти и да ги подрежда по големина върху мраморната поставка на камината, пред стенния му часовник. Така всички мечти на горкото момиче умират изведнъж.“^[17] Разбира се, това предизвиква смях, но ми се струва, че е един от онези безбройни случаи, при които липсата на междусемейно чувство, замяната на добрия начин на действие с лошия начин на действие сама по себе си се оказва носител на патологични стойности, без никаква референция с нозографичната таблица на основните лудости, съставена от нозографите през предходния период.

Третият процес на универсализиране — първият беше задействането между психиатрия и административно регулиране; вторият, новата форма на семейното изискване за психиатрия (семейството като потребител на психиатрия) — и третият, появата на политическо искане по отношение на психиатрията. Всъщност другите искания (или другите процеси, които се опитах да уловя, онзи, който се ситуира от страната на администрацията, и онзи, който се ситуира от страната на семейството) бяха по-скоро размествания, трансформации на вече съществуващи отношения. Мисля, че политическото търсене, което е било формулирано по отношение на психиатрията, е ново и то се ситуира хронологически малко по-късно. Двете първи (искания) могат да бъдат забелязани през периода около 1840–1850 г. А едва през периода между 1850 и 1870–1875 г. се появява политическото искане по отношение на психиатрията. Какво представлява това искане? Струва ми се, че можем да кажем следното: започва да се изисква от психиатрията да предоставя нещо, което би могло да бъде наречено отличителен белег, психиатрично-политически белег сред индивидите или психиатричен отличителен белег с политически резултат между индивидите, групите, идеологиите, самите исторически процеси.

Бих искал да изложа следното в качеството на хипотеза. След английската революция през XVII в. е налице не цялостно изграждане, но във всеки случай възход и преформулиране на цялата юридическо-политическа теория за суверенитета, за споразумението, конституиращо суверенността, на отношенията между обща воля и нейните представителни инстанции. Независимо дали става въпрос за Хобс, Лок, а след това за всички френски теоретици, можем да твърдим, че тук е имало юридическо-политически дискурс, една от чиито роли (разбира се, не единствената) е била именно конституирането на онова, което бих нарекъл формален и теоретичен отличителен белег, даващ възможност да се разграничават добрите от лошите политически режими. Тези юридическо-политически теории за суверенитета не са изградени специално за такава цел, но действително са използвани с тази цел през целия XVIII в., едновременно като принцип за дешифриране на миналите и далечни във времето режими: Кои са добрите режими? Кои са легитимните режими? Кои са режимите в историята, които можем да признаем, в които можем да се разпознаем? В същото време, принцип за критика, за квалифициране или за дисквалифициране на настоящите режими. По такъв начин договорната теория или теорията за суверенитета в продължение на целия XVIII в. във Франция може да служи като ръководна нишка за реалната критика на политическия режим от страна на неговите съвременници. И това, след английската революция през XVII в.^[18]

След Френската революция в края на XVIII в., струва ми се, че политическата отличителна черта за миналото и за модерността е не толкова юридическо-политическият анализ на режимите и на държавите, колкото самата история. Т.е. на въпроса: Каква част от революцията трябва да спасяваме? Или още: Какво би могло да бъде прецизирано в бившето управление? Или още: Как да разпознаваме в онова, което се случва, кое трябва да бъде узаконено, и кое, напротив, трябва да бъде отстранено? — за разрешаване на всички тези въпроси бе предложена историята, поне теоретично, в качеството на разграничителен елемент. Когато Едгар Кине пише историята на третото съсловие и Мишле — народната история, те се опитват да открият, чрез историята на третото съсловие или чрез историята на народа, нещо като ръководна нишка, която да им позволи да дешифрират и миналото, и настоящето, която ще им позволи да дисквалифицират, да отстранят, да направят политически завидни или исторически нелегитимни известен брой събития, персонажи, процеси, и обратното, да преквалифицират останалите.^[19] Т.е., историята като политически разграничител между миналото и настоящето.^[20]

След третата голяма вълна революции, разтърсили Европа през периода между 1848 и 1870–71 г. — т.е., онази вълна от републикански, демократични, националистични, а понякога и социалистически революции — мисля, че отличителният белег, който се опитваха да използват и да задействат бе психиатрията и, общо взето, психологията; отличителен белег, който очевидно — по отношение на другите два: юридическо-политическият и историческият — е много по-слаб теоретично, но поне има предимството да бъде дублиран от ефективен инструмент за санкциониране и за изключване, тъй като медицината като власт, психиатричната клиника като институция са налице, за да санкционират действително дискриминационната операция. Фактът, че психиатрията е призована да изиграе тази роля, става очевиден във Франция от 1870 г. насам, а в Италия малко по-рано.^[21] Проблемът на Ломброзо е бил чисто и просто следният: или движенията, започнали в Италия през първата половина на XIX в. и продължени от Гарибалди, които Ломброзо вижда да се развиват, или завой към социализма или анархизма. Как можем да отделим сред тези движения онези, които могат да бъдат узаконени от онези, които, напротив, трябва да бъдат критикувани, изключени и санкционирани? Дали първите освободителни движения на Италия, първите движения към обединение на Италия, първите антиклерикални движения в Италия легитимират социалистическите и дори анархистичните движения, които започват да се появяват по времето на Ломброзо, или, напротив, тези по-скорошни движения компрометират по-старите? Как да се ориентирам в цялото това преплитане от вълнения и политически процеси? Разбира се Ломброзо, който е бил републиканец, антиклерикал, позитивист, националист, се е опитвал да установи прекъснатостта между движенията, които признавал и в които се разпознавал, и които, според него, са били действително легитимирани в историческия процес, и онези, на които бил съвременник, и на които е бил враг, и които е трябвало да бъдат дисквалифицирани. Ако можем да докажем, че съвременните движения са дело на хората, които принадлежат към девиантна от биологическа, анатомична, психологическа, психиатрична класа, тогава ще се получи принцип на дискриминация. А биологичната, анатомичната, психологичната, психиатричната наука ще даде възможност веднага да разпознаем в едно политическо движение онова, което е възможно наистина да се легитимира и онова, което трябва да се дисквалифицира. Тъкмо това твърди Ломброзо в своите приложения към антропологията. Той казва: антропологията като че ли ни дава средствата, за да диференцираме истинската, винаги плодотворна и полезна революция от метежа, от бунта, който винаги остава стерилен. Големите революционери — продължава той — а именно Паоли, Мацини, Гарибалди, Гамбета, Шарлот Корде и Карл Маркс, почти всички са били светци и гении и, впрочем, са имали прекрасни и хармонични лица.^[22] За сметка на това, като взима фотографиите на 41 парижки анархисти, той установява, че 31% от тези четиридесет и един имали сериозни физически недъзи. От 100 анархисти, арестувани в Турин, 34% не са притежавали чудесното хармонично лице на Шарлот Корде и на Карл Маркс (което наистина е признак, че представяното от тях политическо движение трябва да бъде дисквалифицирано исторически и политически, тъй като то вече е дисквалифицирано физиологически и психиатрично).^[23] Психиатрията е използвана по същия начин във Франция след 1871 и до края на века, следвайки модела на принципа на политическата дискриминация.

Тук искам отново да ви цитирам едно наблюдение, което според мен е нещо като продължение на маниака на Беланже и на малкото покварено момче на Льогран дю Сол, за което ви говорих. Този път това е едно наблюдение на Лаборд върху бивш комунар, екзекутиран през 1871 г. Ето психиатричният портрет, който той му прави: „Р. беше изсъхнал плод (игра на думи: (fruit sec: неудачник) — Бел.пр.) във всички значения на думата не защото му липсваше интелигентност, далеч не, но наклонностите му винаги го караха да прилага способностите си по несполучлив, незначителен или зловреден начин. Така, след като се опитал безуспешно да влезе в Политехниката, а след това в Централното училище, той най-сетне се обръща към медицинското обучение, но впоследствие остава само аматьор, безделник, който има нужда да се прикрива под привидността на някаква сериозна цел. Макар и да показва наистина известно прилежание при това учение, то е изключително за да почерпи от него някои сведения по свой вкус, благоприятни за атеистичните и материалистичните доктрини, с които той безочливо и цинично парадира и които свързва в политиката с най-крайната социалистическа и революционна система. Организиране на заговори, формиране на тайни дружества или присъединяване към тях, посещение на публични събрания и клубове, където излага на характерния със своето насилие и цинизъм език, подривните си и негативни теории за всичко достойно за уважение в семейството и в обществото, усърдно посещаване, заедно с поддръжниците си по свой избор, на някои заведения с лоша слава, където се говорело за политика interpocula (сигурно има хора, които знаят латински, но аз не зная какво означава interpocula; М.Ф.) и сред оргии, на най-различни съмнителни академии по атеизъм, долнопробен социализъм, прекомерен революционизъм, с една дума, най-дълбока порочност на чувствата и на разума, и най-сетне сътрудничество за популяризирането на безсрамните му доктрини в някои зловредни еднодневни вестничета, които, едва излезли, са сочени за преследване и наказание от страна на правосъдието: такива са заниманията и, може да се каже, цялото съществуване на Р. Разбираме, че при подобни обстоятелства той често е трябвало да има работа с полицията. Той прави нещо повече, показва публично своите изследвания (…). Един ден, на частно събрание, състоящо се от най-уважаваните и почитаеми хора, по-специално от млади госпожици с майките си (…), той се провиква насред всеобщото смайване: «Да живее революцията, долу свещениците!» Подобна черта у човек като този не е без значение (…). Такива импулсивни склонности намират в скорошните събития (т.е., Комуната; М.Ф.) най-благоприятен случай за реализация и за свободно развитие. Най-сетне настъпва този така желан ден, в който му е дадена възможност да приведе в изпълнение предпочитаната цел на своите мрачни стремежи: да държи в ръцете си абсолютната, неограничената власт за арести, за реквизиции, власт над живота на хората. Той я използва до голяма степен, охотата му е силна, удовлетворението трябва да бъде пропорционално на нея (…). След като бил предаден от случая, казват, че пред лицето на смъртта той имал смелостта да признае своето мнение. Дали това е станало, защото не е могъл да постъпи другояче? Както вече казах, Р. е бил едва на 26 години, но уморените му, бледи и вече дълбоко набръчкани черти носели отпечатъка на преждевременна старост, в погледа му липсвала искреност, което се дължи може би отчасти на силно късогледство. Всъщност, общият и обичаен израз на лицето му бил известна суровост, в него имало нещо свирепо и крайно арогантно, от сплесканите му и широки ноздри лъхала чувственост, също както и от дебелите му устни, покрити отчасти от дълга и гъста черна брада с жълтеникави оттенъци. Смехът му бил саркастичен, речта му — отсечена и властна, манията му да тероризира го карала да засилва гласа си така, че той ставал ужасно гръмък.“^[24]

Струва ми се, че при подобен текст вече достигаме (текстът е на повече от сто години) онова дискурсивно равнище, каквото е равнището на психиатричните експертизи, които ви прочетох в началото, по време на първата лекция тази година. Тъкмо този тип описание, този тип анализ, този тип дисквалификация, както виждате, се поема от психиатрията. Във всеки случай, струва ми се, че през периода между 1840 и 1870–75 година се конституират три нови референции за психиатрията: административна референция, която показва лудостта не на фона на обичайната истина, а на фона на един принудителен ред; семейна референция, поради която лудостта се изобразява на фона на чувства, афекти и задължителни отношения; политическа референция, поради която лудостта се изолира на фона на социалната стабилност и неподвижност. Оттук и известен брой последици и по-конкретно онези обобщения, за които ви говорих в началото на лекцията.

Най-напред имаме цял един нов механизъм на взаимоотношенията лудост-инстинкт. В случая с Анриет Корние, в случаите на мономания в убийството при Ескирол и психиатрите, бяхме в нещо като гранична област, конституирана от парадокса за някакво подобие на „инстинктивно бълнуване“, както те твърдят, на „непреодолим инстинкт“. Тази гранична област, която — корелативно на трите процеса, които ви посочих преди малко — полека-лека ще обхване, ще завземе цялата сфера на психическата патология. Най-напред у Причард откриваме понятието „морална лудост“, понятието „трезва лудост“ у Трела.^[25] Но това са все още само локални успехи, които в никакъв случай не разрешават проблемите, поставени от (жестоката) лудост. От периода 1845–1850 г. насам в психиатричната теория ще се извърши промяна или по-скоро двойна промяна, регистрираща по свой собствен начин новите функции на психиатричната власт, които се опитах да определя по-горе.

На първо място, изоставя се странното понятие, което психиатрите толкова много използваха, а именно „частична лудост“, този вид лудост, който засяга само нещо като сегмент в личността, обитаващ само кътче от съзнанието, който засягал само малък елемент от поведението, който не бил свързан по никакъв начин с останалата част от психологичната постройка или от личността на индивида. Сега вече в психиатричната теория ще се направи огромно усилие, за да се реунифицира лудостта и за да се докаже, че, дори когато се проявява единствено чрез някакъв много рядък, много специфичен, много дескриптивен, дори много странен симптом, колкото и локализиран да е симптомът, психическата болест винаги възниква само у индивид, който, в качеството си на индивид, дълбоко и тотално е луд. Трябва самият субект да бъде луд, за да може да се появи дори и най-странният, дори и най-редкият симптом. Няма частична лудост, а само локални симптоми за лудост, която обаче винаги е основна, често не очевидна, но винаги засяга субекта като цяло.

При тази реунификация, при това общо грундиране на лудостта виждаме появата на втора промяна: реунификацията вече не се извършва на равнището на съзнанието или на възприемането на истината, което беше основната завръзка на лудостта според психиатрите. От сега нататък конституирането на лудостта чрез нейните симптоми, дори и най-специфичните и най-локалните, ще се извършва на равнището на определено взаимодействие между съзнателно и несъзнателно. Луд е онзи, при който се оказва нарушено определянето на границите, взаимодействието, йерархията между съзнателно и несъзнателно. От този момент централната ос на изследванията на психиатрията вече няма да бъде дефинирана от логичните форми на мисълта, а от специфичните форми на спонтанност в поведението или поне тъкмо тази ос на спонтанността на поведението, оста на съзнателното и несъзнателното в поведението ще заеме първостепенно място. Струва ми се, че имаме най-ясна формулировка на пълната промяна на епистемологичната организация на психиатрията у Беланже в една негова статия от 1845 г. и в една друга от 1847 г., в които той пише, че онова, което характеризира лудия, е нещо подобно на състояние на сън. Но според него сънят не е състояние, при което човек се лъже относно истината, а е състояние, при което човекът не е господар на своята воля; това е състояние, при което индивидът е пронизан от несъзнателни процеси. Сънят се явява модел на всяко психическо заболяване именно в качеството си на средище на несъзнателните процеси. Втората основна мисъл у Беланже: всички останали феномени на лудостта ще се разгръщат именно въз основа на нарушението на реда и организацията на съзнателното и на несъзнателното. Сега всичко, което навремето, според психиатрията през XVIII в., но и според психиатрите в началото на XIX в., е било основен, фундаментален елемент на лудостта, по-конкретно халюцинациите, силните бълнувания, погрешните идеи, всичко това става второстепенно, преминава на второ равнище. Халюцинациите, острите бълнувания, манията, фиксидеята, маниакалното желание — всички те са резултат от несъзнателното упражняване на способностите, което преобладава над съзнателното им упражняване вследствие на болестно увреждане на мозъка. Тук имаме онова, което наричаме „принцип на Беланже.“^[26] Достатъчно е да припомним най-голямото безпокойство и най-значителното затруднение на психиатрите през предходния период: как можем да говорим за лудост, трябва ли наистина да говорим за лудост, дори когато не намираме и най-малко подозрение за бълнуване в основата на всичко? Виждате, че всичко е променено. Въпросът вече не е да се намери зад инстинктивното онзи малък елемент на бълнуване, който ще даде възможност да го впишем в лудостта. Вече ще се задава въпроса, каква е онази малка промяна от съзнателното към несъзнателното, криеща се зад всяко бълнуване, която може да ни позволи да разберем формирането на бълнуването. Принципът на Беланже — с примат върху въпроса за съзнателното, за спонтанното, за автоматичното, с твърдението, че дори и да са локализирани, симптомите за психическото заболяване засягат субекта като цяло — е в основата на втората психиатрия. Това е периодът — между 1845 г. и 1847 г., — през който психиатрите поемат щафетата от специалистите по нервни болести. Ескирол е последният от специалистите по нервни болести, защото последен поставя въпроса за лудостта, т.е. за отношението към истината. Беланже е първият психиатър във Франция (в Германия първи е Гризингер, горе-долу през същия период от време^[27]), защото именно той пръв поставя въпроса за съзнателното и несъзнателното, за инстинктивното и автоматичното вътре в самия процес на психичното заболяване.

От този момент, при такава същностно нова организация на психиатрията, при новото естество на психиатрията, ние сме изправени пред нещо като широко епистемологично отваряне на психиатрията, което се извършва в две посоки. От една страна, отваряне на симптоматично нова сфера: психиатрията ще може да се симптоматологизира или да изтъква като болестен симптом цяла съвкупност от феномени, които до този момент не са имали статут в разреда на психическото заболяване. Онова, поради което навремето, в медицината на специалистите по нервни заболявания, едно поведение можеше да фигурира като симптом за умствено заболяване не беше нито неговата рядкост, нито неговата абсурдност, а малката частица безумие, криеща се в подобно поведение. Отсега нататък симптоматологичното функциониране на поведението, онова, което дава възможност на даден елемент от поведението, на дадена форма на поведение да фигурира като симптом на възможна болест, ще бъде, от една страна, отклонението, което това поведение представлява по отношение на правилата за ред, за съгласуване, дефинирани или на основата на административното регулиране, или на семейните задължения, или на политическата и социалната нормативност. Следователно, тъкмо тези отклонения ще дефинират дадено поведение като вероятен болестен симптом. От друга страна, самият начин, по който тези отклонения се ситуират върху оста на съзнателното и несъзнателното. Отклонението от нормата на поведение и степента на загъване в автоматичното са двете променливи величини, които, в общи линии, от 1850 г. нататък дават възможност да се вписва едно поведение или в регистъра на психическото здраве или, обратно, в регистъра на психическата болест. Когато отклонението и автоматизмът са минимални, т.е., когато е налице адекватно и съзнателно поведение, общо взето, имаме здраво поведение. Когато, напротив, отклонението и автоматизмът нарастват (и не задължително, впрочем, с една и съща скорост и в една и съща степен), имаме състояние на болест, която трябва да се ситуира както по отношение на отклонението, така и по отношение на нарастващия автоматизъм. Ако точно това ще квалифицира едно поведение като патологично, разбираме, че сега психиатрията, в своята сфера на анализ, може да събира огромна маса от данни, от факти, от атитюди, които ще може да описва и чието симптоматологично значение ще изследва, въз основа на отклоненията от нормата и в зависимост от оста съзнателно-несъзнателно. С една дума, съвкупността от атитюди вече може да бъде изследвана, без да е необходимо, за да ги патологизираме, да се позоваваме на мисловно разстройство. Всяко поведение трябва да може да се ситуира върху тази ос, цялото протежение на която се контролира от психиатрията, оста на съзнателното и несъзнателното. Всяко поведение трябва също да може да бъде определено по отношение и в зависимост от дадена норма, която също е контролирана или поне се възприема като такава от психиатрията. За да функционира психиатрията вече няма нужда от лудостта, тя вече няма нужда от умопомрачението, тя вече няма нужда от бълнуването, тя вече няма нужда от разстройството. Психиатрията може да придава психиатричен характер на всяко поведение, без да се позовава на душевното разстройство. Психиатрията се освобождава от характера си на душевно разстройство. Тъкмо в този смисъл може да се твърди, че Ескирол все още е бил специалист по нервни заболявания; че Беланже и неговите последователи вече не са специалисти по нервни заболявания, а психиатри, доколкото вече не са специалисти по нервни заболявания. Виждате, че поради самия този факт, поради самото загубване на характера на душевно разстройство в психиатричната практика, поради факта, че не съществува вече такова задължително позоваване на поантата на бълнуването, на умопомрачението, на лудостта, след като вече няма подобно привеждане на връзката с истината, в крайна сметка пред психиатрията се открива като сфера за възможната й намеса, като сфера на симптоматологичните й валоризации цялата сфера от всички възможни атитюди. В крайна сметка, в поведенията на човека няма нищо, което да не е по един или друг начин изяснявано от психиатрична гледна точка, поради това премахване на привилегията на лудостта — тази илюзия за привилегията на лудостта, умопомрачението, душевното разстройство и т.н. — благодарение на премахването на характера на умопомрачението.

Но едновременно с почти безкрайното отваряне, което дава възможност на психиатрията да се превърне в медицинска юрисдикция на каквото и да било поведение, позоваването на оста съзнателно-несъзнателно ще даде възможност за нов тип свързване с органичната медицина. Онова, което показваше при специалистите по нервни болести, че психиатрията е наистина медицинска наука, беше фактът, че тя се подчинява на същите формални критерии: нозография, симптоматология, класификация, таксономия. Тя имаше нужда от цялата тази голяма конструкция от психиатрични класификации, от които Ескирол се възхищава, за да може нейният дискурс, анализи и самите й цели да бъдат наистина дискурс на психиатрията и цели на медицинската психиатрия. Медикализирането на дискурса, на практиката на специалистите по нервни болести преминаваше през този род изоморфно формално структуриране към медицинския дискурс ако не по онова време, то поне в предходния период от време (но това е друг въпрос). При новата психиатрична проблематика — т.е., психиатрично изследване, което ще бъде насочено към отклоненията в нормата по протежението на оста съзнателно-несъзнателно — психичните болести, психичните нарушения, нарушенията, с които се занимава психиатрията ще могат да бъдат поставени в известен смисъл в пряка връзка, на самото равнище на съдържанието и по-точно на равнището на дискурсивната форма на психиатрията, с всички органични или функционални нарушения, които смущават развитието на съзнателните поведения и главно с неврологичните нарушения. Следователно, отсега нататък психиатрията и медицината ще могат да общуват помежду си вече не посредством формалната организация на психиатричното знание и на психиатричния дискурс. Те ще могат да се свързват на равнището на съдържанието чрез посредничеството на междинната или на свързващата научна дисциплина — неврологията. Медицината и психиатрията ще могат да се свързват една с друга чрез посредничеството на цялата тази област, която се отнася до дислокацията на съзнателния контрол на поведението. Ще се конституира невропсихиатрия, която ще бъде утвърждавана от институциите малко по-късно. Но в центъра на тази нова област, която е разположена последователно от медицината и функционалното или органично нарушение до разстройството в поведенията, ще получим непрекъсната тъкан, в центъра на която, разбира се, ще открием епилепсията (или хистеро-епилепсията, разграничението все още не е направено по онова време) като неврологично нарушение, като функционално нарушение, проявяващо се чрез несъзнателното освобождаване на автоматизмите и способно на безброй градации. При тази нова организация на психиатричната сфера епилепсията ще служи за предавател. По начина, по който специалистите по нервни болести търсиха навсякъде умопомрачението, криещо се зад какъвто и да било симптом, така и психиатрите дълго време ще търсят слабата епилепсия, епилептичният еквивалент, във всеки случай, онзи слаб автоматизъм, който трябва да послужи като основа за всички психиатрични симптоми. Така в края на XIX — началото на XX в. се достига до онази теория, която е точно обратната на гледището на Ескирол^[28], в която ще бъдат дефинирани халюцинациите като сензорни епилепсии.^[29]

Следователно имаме, от една страна, нещо като разпръсване на симптоматологичната сфера, която психиатрията си поставя за задача да преглежда по посока на всички възможни смущения на поведението: като резултат, инвазия на психиатрията от страна на цяла маса поведения, които до този момент бяха получили само морален, дисциплинарен или съдебен статут. Всичко онова, което е безредие, недисциплинираност, безпокойство, непокорство, опърничавост, липса на привързаност и т.н., всичко това вече може да бъде психиатризирано. Едновременно с разширяването на симптоматологичната сфера се получава дълбоко врастване на психиатрията в медицината на тялото, възможност не за просто соматизиране на равнището на дискурса, а за основно соматизиране на психическото заболяване. Следователно, ще имаме истинска медицинска наука, която обаче ще се отнася до всички поведения: истинска медицинска наука, понеже имаме това врастване чрез неврологията в медицината на всички поведения, поради симптоматологичното разширение. Организирайки тази феноменологически отворена, но научно моделирана сфера, психиатрията ще свърже две неща. От една страна, тя ще въведе действително по цялата повърхност на наблюдаваната от нея област онова, което до този момент й е отчасти чуждо, а именно нормата, схващана като правило за поведение, като неформален закон, като принцип за съответствие; нормата, на която се противопоставя нередовността, безредието, странността, ексцентричността, денивелирането, отклонението. Тъкмо това въвежда тя, посредством разширяването на симптоматологичната сфера. Но нейното вписване в органичната или във функционална медицина с посредничеството на неврологията й дава възможност да извежда за себе си нормата, разбирана в друг смисъл: нормата като функционална изправност, като принцип на адаптирано и пригодено функциониране, „нормалното“, на което ще се противопоставя патологичното, болестното, дезорганизираното, дисфункционалното. И така, имаме свързване — вътре в тази сфера, организирана от новата психиатрия или от непознатата психиатрия, която идва да замени медицината на специалистите по нервни болести — имаме нагаждане и частично припокриване, теоретично все още трудно мислимо (но това е друг проблем), на две приложения на нормата, на две реалности на нормата: нормата като правило на поведение и нормата като функционална закономерност; нормата, която се противопоставя на неправилността на безредието, и нормата, която се противопоставя на патологичното и на болестното. Така че разбирате как е могло да се извърши обръщането, за което ви говорех. Вместо да среща на своята крайна граница, в твърде малкото, рядкото, изключителното, чудовищното кътче на мономанията, вместо да среща единствено там сблъсъка на безредието на природата и реда на закона, отсега нататък психиатрията ще бъде изтъкана изцяло, в основите си, от взаимодействието между двете норми. Смущението на природата ще нарушава и ще поставя под въпрос действието на закона вече не просто в изключителния образ на чудовището. Сега вече навсякъде, през цялото време, и до най-дребните, най-обикновените, най-всекидневните поведения, в най-обичайния обект на психиатрията, тя ще има работа с нещо, което, от една страна, ще има статут на нередовност по отношение на дадена норма и ще трябва едновременно с това да има статут на патологично дисфункциониране по отношение на нормалното. Конституира се смесена сфера, в която се преплитат в абсолютно стегната тъкан смущенията в реда и разстройствата във функционирането. В този момент психиатрията се превръща — не в крайните си граници и не в своите изключителни случаи, а непрекъснато, в своето всекидневие, в подробностите на дейността си; — тя се превръща в съдебномедицинска психиатрия. Между описанието на социалните норми и правила и медицинския анализ на аномалиите психиатрията ще бъде главно науката и техническия метод на анормалните, на анормалните индивиди и на анормалните поведения. От което, очевидно, първото следствие е, че срещата престъпление-лудост вече няма да бъде за психиатрията извънреден, а регулярен случай. Дребни престъпления, разбира се, и слаби психични заболявания, много малки престъпления и почти незабележими аномалии в поведението: в края на краищата, тъкмо това ще бъде организиращата и фундаменталната сфера на психиатрията. От 1850 г. насам, във всеки случай, след онези три основни процеса, които се опитах да ви опиша, психиатрията функционира в пространство, което от единия до другия край е съдебномедицинско, нормативно-патологично, дори в широкия смисъл на думата. В основата на своята дейност психиатрията поставя под въпрос болестната неморалност или по-скоро болестта на безредието. Така се разбира по какъв начин голямото чудовище, този краен случай, се е разтворил наистина в гъмжило от елементарни аномалии, искам да кажа в гъмжило от аномалии, което конституира най-съществената област на психиатрията. Така се извършва този обрат. Големият човекоядец от края на историята се е превърнал в Малкия човекоядец, в тълпата от Анормални Малки човекоядци, с които вече ще започва историята. През този период, който обхваща годините между 1840-1860-1875 г. се организира психиатрия, която може да се дефинира като технология на аномалията.

Възниква обаче един проблем. По какъв начин тази технология на аномалията се среща с цяла поредица от други процеси на нормализация, които не се отнасят до престъплението, до криминалността, до голямата чудовищност, а до нещо съвсем различно: всекидневната сексуалност? Ще се опитам да свържа нещата, като подхвана историята на сексуалността, на контрола върху сексуалността, от XVIII в. до момента, в който се намираме сега, т.е. общо взето до 1875 г.