Мишел Фуко
Анормалните (2) (Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974-1975)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лекции в Колеж дьо Франс (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Anormaux, –1975 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и обработка на скановете
pano (2017 г.)
Разпознаване, форматиране и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Мишел Фуко

Заглавие: Анормалните

Преводач: Евгения Грекова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Издателство „ЛИК“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: Лекционен курс

Националност: Френска

Печатница: Издателство „ЛИК“

Излязла от печат: ноември 2000 г.

Редактор: Мария Серафимова

Художник: Марин Нешев

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-607-365-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1138

История

  1. — Добавяне

Лекция на 15 януари 1975 г.

Лудост и престъпление. — Перверзност и порочност. — Опасният индивид. — Експертът психиатър може да бъде единствено персонаж на Юбю. — Епистемологичното равнище на психиатрията и нейната регресия в съдебномедицинската експертиза. — Краят на противопоставеността между медицинска и съдебна власт. — Експертиза и анормални. — Критика на понятието за репресия. — Изключване на прокажения и включване на болния от чума. — Откриване на позитивни технологии на властта. — Нормалното и патологичното.

Миналата седмица към края на лекцията някой ме попита дали не съм сбъркал и всъщност курсът ми да е върху съдебномедицинските експертизи, а не обещания курс за анормалните. Това съвсем не е едно и също нещо, но вие самите ще видите, че от проблема за съдебномедицинската експертиза ще стигна и до проблема за анормалните.

Всъщност се опитах да ви покажа, че в рамките на Наказателния кодекс от 1810 г., дори в прочутия член 64, според който няма нито престъпление, нито нарушение, ако индивидът е в състояние на умопомрачение в момента на престъплението, експертизата трябва да дава възможност, във всеки случай би трябвало да дава възможност, да се направи разграничение: дихотомно разделение между болест и отговорност, между патологична причинност и свобода на юридическия субект, между терапевтика и наказание, между медицина и наказуемост, между болница и затвор. Трябва да се избира, защото лудостта заличава престъплението, лудостта не може да заеме мястото на престъплението и обратното, само по себе си престъплението не може да бъде деяние, коренящо се в лудостта. Това е принципът на въртящите се врати: когато патологията излиза на сцената, престъпността според закона би трябвало да изчезне. В случай на лудост медицинската институция трябва да заеме мястото на съдебната институция. Правосъдието не може да залавя лудия, или по-скоро лудостта (поправка: правосъдието) трябва да се откаже от лудия веднага след като го е признало за луд: такъв е принципът на освобождаване на задържания, в юридическия смисъл на думата.

Но всъщност съвременната експертиза замени това разделение и този принцип на разделението, ясно формулирани в текстовете, с други механизми, изградили се постепенно в продължение на целия XIX в.; които очевидно се очертават относително рано — посредством нещо като всеобщо съучастие: когато, например, още през 1815–1820 съдебните заседатели започват да заявяват, че някой е виновен, а едновременно с това да изискват, въпреки вината, утвърдена от присъдата, той да бъде затворен в психиатрична клиника, защото е болен. Съдебните заседатели започват да свързват родството, принадлежността, сходството между лудостта и престъплението; но и самите съдии, магистратите, приемат до известна степен такова подобие на двуделно разделение, след като понякога твърдят, че даден индивид може да бъде поставен в психиатрична клиника въпреки престъплението, което е извършил, тъй като, в края на краищата, има и също толкова шансове да излезе от една психиатрична клиника, колкото и от затвора. Когато през 1832 г. се взема решение за въвеждане на смекчаващи вината обстоятелства, тъкмо това дава възможност да се стига до присъди, съобразени не със самите обстоятелства на престъплението, а с квалификацията, с оценката, с диагнозата на самия престъпник. Така лека-полека се заплита съдебномедицинският континуум, чиито резултати и решително институционализиране виждаме в съдебномедицинската експертиза.

Можем да кажем в общи линии следното: съвременната експертиза замени взаимното изключване между медицинския дискурс и съдебния дискурс с едно действие, което бихме могли да наречем действие на двойната медицинска и съдебна квалификация. Тази практика, този технически метод на двойната квалификация организира всичко онова, което бихме могли да наречем сфера на „перверзност“, твърде странното понятие, което започва да се появява през втората половина на XIX в. и което ще завладее цялата тази област на двойното решение и ще даде възможност в дискурса на учените експерти да се появи цяла серия от понятия или елементи, които очевидно са остарели, смешни или детински. Когато преглеждате тези съдебномедицински експертизи, подобни на онези, които ви прочетох миналия път, веднага ви правят впечатление думи като „мързел“, „високомерие“, „твърдоглавие“, „лошота“; това са биографични елементи, които са ви разказвани и които в никаква степен не са принципи за обяснение на деянието, а вид предизвестяващи редукции, малки детски сценки, пакостни сценки, които вече са аналог на престъплението. Вид детска редукция на престъпността, квалифицирана с думите на самите родители или на моралността от детските книжки. Всъщност самата пакостливост на тези термини, на понятията и на анализа, която е в центъра на съдебномедицинската експертиза, има съвсем определена функция: тя служи като посредник между юридическите категории, които са определени от самия кодекс и според които може да има наказание само ако действително съществува намерение за нанасяне на вреда или измама, и медицинските понятия, подобно на „незрялост“, „слабост на Аз-а“, „изостанало развитие на Свръх-Аз-а“, „характерова структура“ и т.н. Виждате, че тези понятия, както и, общо взето, всички понятия за перверзността, дават възможност да се обвържат серията от юридически категории, дефиниращи измамата, намерението за нанасяне на вреда, с категориите, конституирани, в една или друга степен, вътре в медицинския или, във всеки случай, в психиатричния, психопатологичния, психологичния дискурс. Всички тези понятия за перверзията, изразени чрез детинския език, дават възможност да функционират медицинските понятия в областта на юридическата власт, и обратното, на юридическите понятия в сферата на медицината. Тъй че неговата сила е в ролята му на посредник и той функционира толкова по-добре, колкото по-слаб е от епистемологична гледна точка.

Една друга операция се осигурява от експертизата: замяна на институционалната алтернатива „или затвор, или болница“, „или излежаване на присъдата, или излекуване“, с принципа за хомогенността на социалната реакция. Тя дава възможност да се създаде или, във всеки случай, да бъде оправдано съществуването на своего рода защитен континуум, преминаващ през цялото социално тяло, който от оздравителната медицинска инстанция ще достига до наказателната институция в точния смисъл на думата, тоест до затвора, в крайния случай, до гилотината. При все това, добре ви е известно, че в основата на всички тези дискурси на модерната наказателна система, следователно на системата, която започва да се създава още през XIX в., преминава безкраен брой пъти повтаряната фраза: „Ще свършиш на гилотината.“ Но ако фразата „ще свършиш на гилотината“ е възможна (дотолкова, че всички ние, повече или по-малко, сме я чували още когато за пръв път сме получили слаба оценка в училище), тази фраза е действително възможна, тя има своята историческа основа, доколкото континуумът, който започва от първата наказателна оценка за индивида и стига до последната голяма юридическа санкция, каквато е смъртта, реално е бил образуван от огромна практика, от безкрайно институционализиране на репресивното и на наказателното, подхранвана дискурсивно от наказателната психиатрия и по-специално от преобладаващото използване на експертизата. С една дума, обществото ще отговори по два начина на патологичната престъпност или по-скоро ще предложи хомогенен отговор с два полюса: единият наказателен, другият терапевтичен. Но каква е функцията на тези два полюса, двата полюса на една непрекъсната мрежа от институции, всъщност, на какво трябва да съответстват те? Разбира се, съвсем не на болестта, защото ако беше само болестта, щяхме да имаме чисто терапевтични институции; но не и точно на престъплението, тъй като в такъв случай щяха да бъдат достатъчни наказателните институции. На какво съответства, всъщност, този континуум, който има своя терапевтичен полюс и своя съдебен полюс, цялата тази институционална комбинация? На опасността.

Тази институционална тоталност е адресирана към опасния индивид, тоест, който не е точно болен, нито престъпен в истинския смисъл на думата. При психиатричната експертиза (и в окръжното от 1958 г. най-накрая ясно се заявява това) експертът трябва да диагностицира, трябва да се бори при своя разпит с евентуално опасния индивид. Така че, в крайна сметка, имаме две понятия, които са изправени едно срещу друго и които, както веднага забелязвате, са много близки и съседни: от една страна, понятието „перверзност“, което позволява да се свържат серията от медицински понятия и серията от юридически понятия; а, от друга страна, понятието „опасност“, „опасен индивид“, което дава възможност да се докаже и обоснове на теория съществуването на непрекъсната верига от съдебномедицински институции. Опасност и перверзия: това, както ми се струва, конституира нещо като основно ядро, теоретичното ядро на съдебномедицинската експертиза.

Но ако е наистина такова теоретичното ядро на съдебномедицинската експертиза, струва ми се, че можем да разберем известен брой неща. Първото, разбира се, е онзи чисто гротесков и юбюесков характер, който се опитах да очертая последния път с помощта на няколкото експертизи, които ви прочетох и които, отново ви повтарям, са взети от най-големите имена в съдебната психиатрия. Тъй като сега не ви цитирам тези експертизи, мога да ви дам имената на техните автори (няма да можете да свържете името на автора с названието на експертизата). Става дума за Сенак, Гуриу, Хьойе, Йенил-Перен.[1] Този чисто гротесков, чисто юбюесков характер на наказателния дискурс може да бъде обяснен, в своето съществуване и в своето запазване, именно въз основа на теоретичното ядро, изградено от двойката перверзност-опасност. Виждате, наистина, че съединяването на медицинското и съдебното, осигурено от съдебномедицинската експертиза, тази функция на медицинското и на съдебното се осъществява единствено благодарение на реактивирането на онези категории, които бих нарекъл елементарни категории на моралността, които се подреждат около понятието „перверзност“ и каквито са, например, категориите „високомерие“, „твърдоглавие“, „лошота“ и т.н. Тоест, съединяването на медицинското и на съдебното предполага и може да бъде осъществено единствено от реактивирането на дискурс, който е в основни линии родителско-детски, родителско-инфантилен, дискурсът на родителя към детето, дискурсът на морализиране на самото дете. Детски дискурс или по-скоро дискурс, адресиран главно към децата, дискурс задължително под формата на б.а. — ба. А, от друга страна, това е дискурсът, който не само се организира около сферата на перверзността, но и около проблема за социалната опасност: тоест, това ще бъде и дискурс на страха, дискурс, чиято функция ще бъде да открива опасността и да й се противопоставя. Следователно, това е дискурс на страха и дискурс на морализирането, това е детски дискурс, чиято епистемологична организация, изцяло ръководена от страха и от морализирането, може да бъде само смехотворна, дори по отношение на лудостта.

Но този юбюесков характер е свързан не просто с личността на произнасящите го, нито дори с необработения характер на експертизата или на знанието, свързано с експертизата. Напротив, юбюесковият характер е свързан твърде позитивно с ролята на посредник, изпълнявана от наказателната експертиза. Той е пряко свързан с функциите на тази експертиза. За да се върнем за последен път към Юбю (и тук ще го изоставим), ако приемем — както се опитах да ви покажа това последния път — че Юбю е упражняване на властта посредством експлицитната дисквалификация на прилагащия я, ако политически гротескното е анулиране на притежателя на властта от самия ритуал, проява на тази власт и на нейния притежател, добре разбирате, че експертът психиатър може да бъде единствено само самият персонаж на Юбю. Той може да упражнява ужасната власт, която се изисква да осигурява — и която в крайна сметка детерминира наказанието на даден индивид или участва до голяма степен в него — само посредством детински дискурс, който го дисквалифицира като учен в самия момент, в който е призован тъкмо в качеството си на учен и посредством дискурс на страха, който го прави смешен в самия момент, в който говори пред съда за някой, намиращ се в отделението на обвиняемите и, следователно, лишен от каквато и да било власт. Той, ученият, подслонен, защитен, дори сакрализиран от цялата съдебна институция и от нейния меч, говори на езика на детето, говори на езика на страха. Този неразбираем език на експертизата функционира точно като онова, което ще предава от съдебната към медицинската институция властовите ефекти, присъщи и на едната, и на другата институция, посредством дисквалифицирането на онзи, който осъществява съединяването. С други думи: това е графиня де Сегюр, защитена, от една страна, от Ескирол, а от друга, от Фукие-Тенвил.[2] Във всеки случай, разбирате защо, като се започне от Пиер Ривиер и се стигне до Рапен[3] или до онези, чиито експертизи ви цитирах миналия ден, като се тръгне от Пиер Ривиер и се стигне до днешните престъпници, се поддържа все същия тип дискурс. Какво ни показват тези експертизи? Болестта? Не. Отговорността? Не. Свободата? Не. А само все едни и същи образи, все едни и същи жестове, все едни и същи поведения, все едни и същи пакостливи сцени: „Той си играеше с дървени оръжия-играчки“; „Той режеше главите на зелките“; „Той причиняваше мъка на родителите си“; „Той отсъстваше от училище“; „Той не учеше уроците си“; „Той беше мързелив“. И: „Оттук правя заключението, че той е отговорен.“ Виждате, че в центъра на един механизъм, в който съдебната власт толкова тържествено отстъпва място на медицинското знание, се появява един Юбю, едновременно неук и изплашен, но тъкмо той дава възможност на такава основа да се задейства тази двойна машинария. Палячовщината и функцията на експерта психиатър са свързани помежду си: тъкмо в качеството си на функционер той е палячо.

Струва ми се, че на подобна основа може би е възможно да пресъздадем два взаимносвързани исторически процеса. На първо място, много странната историческа регресия, на която сме свидетели от XIX в. насам. В началото психиатричната експертиза — на Ескирол, Жорже, Марк — бе обикновено транспониране в съдебната институция на създадено другаде медицинско знание: в болницата, при клиничните опити.[4] Но сега виждаме експертиза, която, както ви казах миналия път, е напълно откъсната по отношение на психиатричното знание на нашето време. Понеже, каквото и да си мислят някои за съвременния дискурс на психиатрите, добре разбрахте, че онова, което казва експертът психиатър, е хиляди пъти под епистемологичното равнище на психиатрията. Но какво се появява отново в това подобие на регресия, на дисквалифициране, на разлагане на психиатричното знание в експертизата? Лесно е да схванем какво се появява отново. Това е нещо подобно на следното, тоест на един текст, който съм взел от XVIII в. Това е прошение, молба, подадена от майка за приемането на нейното дете в Бисетр през 1758 г. (поправка: през 1728 г.) Взел съм за малко този материал назаем от научната работа, която пише в момента Кристиан Мартен върху тези кралски писма за заточаване. Ще разпознаете абсолютно същия тип дискурс като онзи, който се използва понастоящем от психиатрите.

„Просителката (това е жената, която моли кралско писмо за затварянето на сина й; М.Ф.) се омъжила отново след тригодишно вдовство, за да си запази късчето хляб се занимава и с търговия на галантерийни стоки; тя сметнала, че е добре да прибере отново сина си у дома (…) Този безпътник обещал да й се подчинява, за да му даде свидетелство за търговец-чирак. Просителката обичала нежно своето дете, въпреки всички мъки, които той й бил причинил (вече), направила го чирак, оставила го да живее в къщата си, за нейно и на нейните (други) деца нещастие, той останал там две години, през което време всеки ден крадял и щял да я разори, ако останел по-дълго време. Като мислела, че той ще се държи при другиго по по-добър начин, понеже разбирал от търговия и бил способен да работи, просителката го уредила у Г-н Кошен, честен човек, галантериен търговец на градската врата Сен-Жак; държал се добре в продължение на три месеца, после безпътникът откраднал шестстотин ливри, които просителката била принудена да заплати, за да спаси живота на сина си и честта на семейството си (…). Понеже този измамник не знаел как да излъже майка си, престорил се, че иска да стане монах, за целта излъгал много честни хора, които, приемайки за истина онова, което им казвал този мошеник, почнали да уговарят майка му с хиляди съображения, като й казвали, че тя ще отговаря пред Бога за онова, което ще се случи на нейния син, ако се противопостави на неговото призвание (…) Просителката, която от няколко години вече познавала лошото поведение на своя син, все пак се оставила да се хване на капана и му дала щедро (поправка: общо взето) всичко, от което той имал нужда, за да влезе в манастира в Иверно (…). Тоз нещастник останал в него само три месеца, като казал, че този орден не му се харесва, че искал по-скоро да влезе в ордена Премонтре[5]. Просителката, която не искала да се укорява за нищо, дала на сина си всичко, което той й искал, за да влезе в манастира Premontree: там той се покалугерил; но мизерника, който само се опитвал да измами своята майка, скоро показал своята хитрост, което накарало тези господа (премонтрианците; М.Ф.) да го прогонят от своя манастир, след като девет месеца бил послушник там.“ И така, това продължава и завършва така: „Просителката (тоест, майката; М.Ф.) иска вашето съдействие, Ваше Височество, и ви моли (това е адресирано до полицейския лейтенант; М.Ф.) най-смирено да съдействате да получи кралско писмо за затварянето на нейния син и той да бъде изпратен на Островите при първа възможност, в противен случай нито тя, нито нейният съпруг ще имат някога покой, нито пък животът им ще може да бъде в безопасност.“[6]

Перверзност и опасност. Виждате, че откриваме отново тук, реактивирана посредством институция и знание, които присъстват и в наше време, цяла една огромна практика, която се смята, че съдебната реформа в края на XVIII в. се е постарала да отстрани и която отново откриваме сега в пълната й форма. И то не просто в резултат на нещо като архаичен ефект, а — доколкото престъплението се патологизира все повече, доколкото експертът и съдията разменят ролите си — цялата тази форма на контрол, на оценка, на властов ефект, свързан с характеризирането на даден индивид, всичко това се активира все повече.

Извън тази регресия и реактивирането на цяла една вече вековна практика, другият исторически процес, който в известен смисъл е изправен пред нея, това е едно неопределено искане за правомощия в името на самото модернизиране на правосъдието. Тоест, от началото на XIX в. се отправят непрестанни и все по-настоятелни искания за съдебни правомощия на лекаря или дори за медицински правомощия на съдията. Всъщност, в самото начало на XIX в. проблемът за правомощията на лекаря в съдебния апарат бе дискурсивен проблем в смисъл, че поради причини, които тук би отнело прекалено много време да обясняваме, лекарите изисквали правото да упражняват своите знания вътре в самата съдебна институция. На което съдебната институция се противопоставяла главно като на инвазия, като на конфискация, като на дисквалифициране на нейната собствена компетентност. Но от края на XIX в. насам, напротив, и това е много важно, започва полека-лека да се установява нещо като всеобщо искане на съдиите за медикализиране на тяхната професия, на тяхната функция, на техните решения. А след това и идентично на него искане за съдебно, в известен смисъл, институционализиране на медицинското знание: „В качеството си на лекар, аз съм съдебно компетентен“ — повтарят лекарите от (началото на) XIX в. Но за пръв път през втората половина на XIX в. съдиите започват да заявяват: искаме нашата функция, освен функция на осъждане и на изкупление, да стане и терапевтична функция. Характерното е, че на Втория международен конгрес по криминология, състоял се през 1892 г., струва ми се (всъщност, не съм сигурен, да речем около 1890 г., — в момента не си спомням точно годината), са направени сериозни предложения за премахване на съдебните заседатели, със следната теза[7]: съдебното жури се състои от хора, които не са нито лекари, нито съдии, и, следователно, не притежават никаква компетентност нито в сферата на правото, нито в сферата на медицината. Това жури може да бъде само пречка, непроницаем елемент, само неподдаващо се на употреба ядро вътре в съдебната институция в онзи вид, в който тя трябва да функционира в идеалния си вид. От кого би била съставена истинската съдебна институция? От жури, състоящо се от експерти, при юридическата отговорност на някой магистрат. Тоест, (получаваме) съединяване на всички юридически инстанции от колективен тип, които са били организирани при реформата на наказателното право в края на XVIII в., за да могат да се съберат, най-сетне, но в съюз без трети лица, лекарите и магистратите. Разбира се, по онова време такова искане е просто показателно за дадено развитие; то незабавно предизвиква силно противопоставяне от страна на лекарите и особено на магистратите. При все това, обаче, тъкмо то се превръща в цел на цяла поредица реформи, които започват да се организират главно в края на XIX и началото на XX в., и които действително организират нещо като медицинско-съдебна власт, чиито основни елементи или основни прояви са следните.

На първо място, задължението всеки индивид, явяващ се пред съдебното заседание, да е прегледан преди това от експерти психиатри, така че никой да не може да застава пред съда просто със своето престъпление. Той трябва да се яви с доклад от експертизата на психиатъра и чак тогава, носейки и своето престъпление, и този доклад, той се явява пред съда. И става въпрос тази мярка, която е обща и задължителна за съда, да стане такава и за изправителния съд, където тя се прилага при известни случаи, но все още не при всички.

Вторият признак за процеса на изграждане на тази организация е съществуването на специални съдилища, на съдилища за малолетни, в които информацията, с която разполага съдията, едновременно за следствието и за съдебното решение, е главно психологическа, социална, медицинска информация. Следователно, тя се отнася в много по-голяма степен до контекста на съществуването, на живота, на дисциплината на индивида, отколкото до самото деяние, което той е извършил и за което е призован пред съда за малолетни. Съдът, пред който е призован малолетният, е съд над порочността и опасността, а не съд на престъплението. Това е и внедряване в наказателната администрация на медицинско-психологически служби, чиято задача е да съобщават по какъв начин се осъществява еволюцията на индивида при протичането на наказанието тоест, най-ниското ниво на перверзност и равнището на опасност, което индивидът все още показва в един или друг момент от излежаването на присъдата си, имайки предвид, че, ако е достигнал достатъчно ниско равнище на опасност и на перверзност, той ще може да бъде освободен, поне по условен начин. Бихме могли да цитираме и цяла серия от институции за съдебномедицински надзор, които обграждат детството, младежта, младежите в опасност и т.н.

Като се вземе всичко предвид, тук имаме една отчасти двойна система — медицинска и юридическа, която е започнала да се организира от XIX в. насам и в която експертизата, със своя много странен дискурс, в известен смисъл е централен елемент, онзи малък, безкрайно тънък и невероятно здрав гвоздей, който поддържа целия този ансамбъл.

И тук вече стигам до самата цел на нашия курс през настоящата година. Струва ми се, че съдебномедицинската експертиза във вида, в който я виждаме да функционира днес, е особено фрапиращ пример за нахлуването или, по-скоро, за коварното нахлуване в съдебната и в медицинската институция, точно на границата между тях, на определен механизъм, който не е нито медицински, нито съдебен. Ако тъй дълго говорих за съдебномедицинската експертиза, то е за да покажа, от една страна, че тя е извършвала свързването, че е осигурявала функциите на свързване между съдебното и медицинското. Но непрекъснато се опитвах да ви покажа колко чужда е тя както по отношение на съдебната институция, така и по отношение на вътрешната нормативност на медицинското знание; не само чужда, но и смехотворна. Медицинската експертиза още в началото нарушава закона; психиатричната експертиза в сферата на наказателното право още с първата дума се превръща в карикатура на медицинското и психиатричното знание. Тя не е хомогенна нито с правото, нито с медицината. Макар и в точката на свързването им, на границата между тях, тя да играе основна роля за институционалното им нагаждане, би било напълно неправилно да оценяваме модерното право (или, във всеки случай, правото, такова каквото то е функционирало в началото на XIX в.) с помощта на подобна практика; би било неправилно да измерваме медицинското знание и дори психиатричното знание според мащаба на тази практика. В крайна сметка става въпрос за нещо съвършено различно. Съдебномедицинската експертиза произхожда от другаде. Тя не произтича от правото, нито от медицината. Което и да било историческо изпитание, произтичащо от наказателната експертиза, няма да ни отпрати нито към развитието на правото, нито към развитието на медицината, нито дори към тяхното паралелно развитие. Това е нещо, което се вмъква между тях, което осигурява свързването им, но което идва от другаде, с различни понятия, с различни норми, с различни правила на образуване. Всъщност, в съдебномедицинската експертиза и правосъдието, и психиатрията са еднакво опорочени. Те не се занимават с присъщия си предмет, не влагат в практиката присъщата им закономерност. Съдебномедицинската експертиза не е адресирана до престъпници или до невинни, не и до болни, противопоставени на не-болните. Според мен това е категорията на „анормалните“; или, ако щете, съдебномедицинската експертиза се разгръща всъщност не в сферата на опозиция, а на градация от нормалното към анормалното.

Силата, мощта, възможността за проникване и за сътресение, която има съдебномедицинската експертиза по отношение точността на юридическата институция, по отношение на нормативността на медицинското знание, се дължи главно на факта, че тя им предлага различни понятия; тя се отнася до друг обект, тя носи със себе си технически методи, които са различни и образуват нещо като трети коварен и скрит член, грижливо прикрит, отдясно и отляво, от едната и от другата страна, от юридическите понятия „престъпност“, „рецидив“ и т.н. и от медицинските понятия „болест“ и т.н. Тя всъщност предлага един трети член, тоест по всяка вероятност зависи — и точно това ще искам да ви покажа — от функционирането на власт, която не е нито съдебната власт, нито медицинската власт, една власт от друг тип, която ще нарека, предварително и временно, власт за нормализиране. При експертизата имаме практика, която се отнася до анормалните, която въвежда известна власт за нормализиране и която, лека-полека, се стреми със собствените си сили, чрез свързването, което осигурява между медицинското и съдебното, да трансформира както съдебната власт, така и медицинската власт, да се конституира като инстанция за контрол на анормалното. И доколкото конституира съдебномедицинското като инстанция за контрол не на престъплението, не на болестта, а на анормалното, на анормалния индивид, тя е важен, едновременно теоретичен и практически проблем. Тъкмо с това тя отпраща към цяла генеалогия на специфичната власт, с чиято генеалогия бих искал да се занимая сега.

Преди да преминем към конкретния анализ следващия път, бих искал сега да изложа някои размисли, които до известна степен са от методологическо естество. Разбира се, това, за което ще ви говоря от идущия път нататък — тоест историята на тази власт за нормализиране, прилагана главно към сексуалността, техническите методи за нормализиране на сексуалността от XVII в. насам — аз не съм първият, който говори за това. Доста научни трудове са му посветени и съвсем наскоро бе преведена на френски книгата на Ван Юсел, която се нарича La Répression de la sexualité или Histoire de la répression de la sexualité[8] Но онова, което бих искал да направя, се отличава от тази научна работа и от някои други научни трудове, които бяха написани в тази област, не бих казал точно разлика в метода, а разлика в гледната точка: една разлика в онова, което тези анализи и моите собствени предполагат, импликират, що се отнася до теорията на властта. Струва ми се наистина, че в трудовете, за които говоря, основното, централното понятие е понятието „репресия“.[9] Тоест, тези анализи предполагат позоваването на власт, чиято най-важна функция е репресирането, чието ниво на ефективност е над-структурно, от порядъка на суперструктурата, и чиито механизми са свързани главно с незнанието, със заслеплението. А аз бих искал да ви подскажа една различна[10] концепция, друг тип анализ на властта посредством анализите, които ще направя на нормализирането на сексуалността от XVII в. насам.

За да бъдат ясни нещата, незабавно ще дам два примера, които, струва ми се, продължават да се прилагат и до днес в съвременните анализи. И веднага ще видите, че цитирайки ви тези два примера, поставям под въпрос (оспорвам) самия себе си в предишните мои анализи.[11]

Всеизвестно е по какъв начин в края на Средновековието или дори през цялото Средновековие е ставало изолирането на болните от проказа от обществото.[12]

Изолирането на прокажените е било социална практика, съдържаща най-напред строго отделяне от обществото, отстраняване, нареждане за недопускане на контакт между даден индивид (група индивиди) и друг индивид. От една страна това е било отхвърляне на тези индивиди в един външен, неопределен свят, отвъд стените на града, отвъд границите на общността. Следователно, създаване на две чужди една на друга съвкупности. И онази, която е била отхвърлена, е била отхвърлена в буквалния смисъл на думата във външния свят.

И най-сетне, трето, това изключване на прокажения означавало дисквалифицирането — може би не точно морално, но във всеки случай юридическо и политическо — на изключените и прогонените по този начин индивиди. Те навлизали в смъртта, а вие знаете, че изключването на прокажения обикновено е било съпроводено от нещо като погребална церемония, по време на която били обявявани за мъртви (и, следователно, тяхното имущество подлежало на унаследяване) индивидите, обявени за прокажени, които щели да потеглят към външния и чужд свят. С една дума, това било наистина практика на изключване, практика на отхвърляне, практика на „маргинализиране“, както бихме казали днес. И тъкмо в такава форма се описва и мисля, че все още се прави и до днес, начинът, по който се упражнява властта над лудите, болните, престъпниците, отклоняващите се, децата, бедните. Обикновено се описват властовите ефекти и механизми, които биват упражнявани върху тях, като механизми и ефекти на изключване, дисквалифициране, заточаване, отхвърляне, лишаване, отказ, непризнаване; тоест, целият арсенал от негативни понятия или механизми на изключването. Твърдя и продължавам да твърдя, че тази практика или този модел на изключване на прокажения наистина е била исторически активен модел и продължава да бъде дори в нашето общество. Във всеки случай, когато към средата на XVII в. започва големият лов на просяците, скитниците, безделниците, безпътните и т.н. — и когато се санкционира или чрез изхвърляне извън града на цялото това мобилно население, или чрез затварянето му в общи болници — мисля, че изключването на прокажения или изобщо този модел отново е бил задействан политически от кралската администрация. За сметка на това, съществува друг модел на поставяне под контрол, който според мен е имал много по-голям и твърде по-траен исторически успех.[13]

В края на краищата ми се струва, че моделът „изключване на прокажените“, моделът на индивида, който бива прогонван, за да се прочисти общността, общо взето, окончателно е изчезнал в края на XVII — началото на XVIII в. За сметка на това нещо друго, друг един модел е бил не организиран, а реактивиран. Този модел е почти също толкова древен, както и моделът за изключване на прокажените. Това е проблемът за чумата и разделянето на части на заразения с чума град. Струва ми се, че що се отнася до контрола над индивидите, Западът всъщност е имал само два основни модела: единият е моделът за изключване на прокажения; другият е моделът за включване на болния от чума. И смятам, че заменянето на изключването на прокажения, като модел за контрол, с включването на болния от чума, е един от най-важните феномени на XVIII в. За да ви обясня това, бих искал да ви припомня как се е извършвало поставянето на града под карантина, след като имало признаци за заболяване от чума.[14] Очертавана е била, разбира се, определена територия — и там хората наистина са били затваряни — територията на даден град, евентуално на даден град и на неговите предградия, и тази територия бива конституирана като затворена територия. Но с изключение на тази аналогия практиката, що се отнася до чумата, била доста различна от практиката по отношение на проказата. Тази територия вече не била онази неопределена територия, на която захвърляли населението, от което трябвало да се очистят. Тази територия ставала обект на точен и подробен анализ, на старателно разделение.

В състояние на чума — и тук ви цитирам поредица правила, впрочем абсолютно идентични помежду си, публикувани от края на Средновековието до началото на XVIII в. — градът бил разделян на райони, районите били разделяни на квартали, а след това в тези квартали изолирали улиците, а на всяка улица имало надзиратели, във всеки квартал и инспектори, във всеки район имало отговорници по район, а в самия град имало или губернатор, назначен за тази цел, или градски съветници, които по време на чумата получавали допълнителна власт. Тъй че това било анализ на територията в най-малките й подробности; а посредством тази анализирана по такъв начин територия била организирана постоянна власт, и то постоянна, и в двете посоки. От една страна, поради тази пирамида, за която ви говорих преди малко. Като се започне от часовите, които стояли пред вратите на къщите, в края на улиците, и се стигне до отговорниците за кварталите, до отговорниците за районите и до отговорниците за града, тук имате един вид голяма властова пирамида, в която не трябвало да има никакво прекъсване. Това било власт, еднакво непрекъсната при своето изпълнение, а не просто в йерархическата си пирамида, понеже надзорът трябвало да се упражнява без каквото и да било прекъсване. Часовите трябвало постоянно да бъдат налице в края на улиците, инспекторите на кварталите и на районите трябвало по два пъти на ден да правят инспекции, така че нищо от онова, което ставало в града, не можело да убегне от погледа им. И всичко, което било наблюдавано по този начин, трябвало да бъде регистрирано по такъв постоянен начин чрез вид визуален анализ, както и чрез презаписването на всички сведения в големи регистри. В началото на карантината всички граждани, намиращи се в този момент в града, трябвало да съобщят имената си. Техните имена се записвали в цяла поредица регистри. Някои от тях били в ръцете на местните инспектори, а другите — в ръцете на централната администрация на града. Инспекторите трябвало да минават всеки ден пред всяка къща и да правят проверка. На всеки индивид бил посочен прозорец, на който трябвало да се показва, и когато съобщавали името му, той трябвало да се появява на този прозорец, като се има предвид, че ако не се покажел, това ще означава, че е на легло; а ако бил на легло, значи бил болен; а щом като бил болен, значи бил опасен. И, следователно, трябвало да се вземат мерки. Тъкмо в този момент се правел подборът на индивидите между онези, които са болни и онези, които не са. Всички тези така установени по два пъти на ден сведения посредством посещението — този вид преглед, парад на живите и на мъртвите, осигуряван от инспектора — всички тези сведения, записани в регистъра, след това били сравнявани с централния регистър, който бил в ръцете на градските съветници в централната администрация на града.[15]

Виждате сами, че подобна организация е всъщност абсолютно антитетична, във всеки случай противоположна на всички практики по отношение на прокажените. Тук не става въпрос за изключване, а става въпрос за карантина. Не става въпрос да се прогонва, а напротив, да се установява, да се фиксира, да се дава място, да се определят места, да се дефинират присъствия, и то разграничени присъствия. Не отхвърляне, а включване. Виждате, че вече не става дума за нещо като масово разделение между два типа, между две групи население: онази, която е чиста, и онази, която е нечиста, онази, която е болна от проказа, и онази, която няма проказа. Напротив, отнася се до поредица от тънки и постоянно наблюдавани различия между индивидите, които са болни, и онези, които не са болни. Следователно, това е индивидуализиране, разделяне и подразделяне на властта, което достига до най-тънките елементи на индивидуалността. Като резултат сме много далеч от масовото и гъмжащо отделяне, характеризиращо изключването на прокажения. Виждате също така, че в никакъв случай не става дума за такъв род отстраняване, за разрив на контакта, за маргинализиране. Напротив, отнася се за внимателно и педантично наблюдение. Докато проказата изисква разстояние, чумата предполага един вид все по-внимателно доближаване на властта до индивидите, все по-постоянно, все по-настоятелно наблюдение. Тук не се визира онзи вид пречистващ ритуал, както при проказата; при чумата се визира максимализиране на здравето, на живота, на продължителността на живота, на силата на индивидите. Всъщност става дума за производство на здраво население; проблемът не е да се прочистват онези, които живеят в общността, както беше при проказата. И, най-сетне, виждате, че не става дума за окончателно белязване на една част от населението; става въпрос за постоянно наблюдение на една област на изправност, във вътрешността на която непрестанно се преценява всеки индивид, за да се разбере дали наистина отговаря на правилата, на дефинираната норма за здраве.

Знаете, че съществува отделна, доста интересна литература по въпроса за чумата, в която чумата се смята за период на голям панически смут, когато индивидите, застрашени от преминаващата край тях смърт, изоставят своята идентичност, хвърлят маската си, забравят статуса си и се отдават на големия разврат на хората, които знаят, че ще умрат. Има литература за чумата, която е свързана с разпадането на индивидуалността; цяла една оргийна фантазия за чумата, според която чумата е времето, когато индивидуалностите се разпадат, когато законът се забравя. Разразяването на чумата е времето, в което каквото и да било спазване на правилата в града е премахнато. Чумата побеждава закона, така както побеждава тялото. Поне такава е литературната фантазия за чумата.[16] Но виждате, че има и друга фантазия за чумата: политическата фантазия за чумата, според която тя напротив е онова удивително време, когато политическата власт е упражнявана с пълна сила. Чумата е онова време, в което разделянето на населението достига най-висшата си точка, когато вече не може да се осъществяват дори в най-малка степен опасните комуникации, неясните общности, забранените контакти. Времето на чумата е време на изчерпващо разделение на населението от страна на политическа власт, чиито тънки разклонения непрестанно достигат до най-малката частица от самите индивиди, до тяхното време, местоживеене, местонахождение, тяло. Може би чумата носи със себе си литературната или театралната фантазия за великото време на оргиите; чумата носи в себе си и политическата фантазия за изчерпателната власт, за властта без прегради, за напълно транспарентната по отношение на своя обект власт, за изцяло прилаганата власт. Виждате, че тук фантазията за военното общество и фантазията за обхванатото от чума общество, тези две фантазии, които виждаме да се зараждат през XVI и XVII в., се оказват свързани. И мисля, че всъщност онова, което е имало политическо значение, именно от XVII-XVIII в. нататък, не е старият модел за чумата, чиито последни останки или една от последните големи прояви намираме в изключването на просяците, на лудите и т.н. и в „голямото затваряне“. През XVII в. този модел е бил заменен с друг, много различен модел. Чумата е заела мястото на проказата като модел на политически контрол и това е едно от великите открития на XVIII в. или, във всеки случай, на Класическата епоха и на административната монархия.

Бих казал, в общи линии, следното. Заменянето на модела на проказата от модела на чумата съответства всъщност на един много важен исторически процес, който ще назова с няколко думи: откриване на позитивните технологии на властта. Реакцията спрямо проказата е негативна реакция; това е реакция на отхвърляне, на изключване и т.н. Реакцията спрямо чумата е позитивна реакция; това е реакция на включване, на наблюдение, на формиране на знанието, на мултиплициране на властовите ефекти въз основа на натрупването на наблюдения и на знания. Преминава се от властова технология, която прогонва, изключва, заточава, маргинализира, потиска, към власт, която всъщност е позитивна, власт, която създава, власт, която наблюдава, власт, която знае и власт, която се мултиплицира въз основа на собствените си следствия.

Бих казал, че обикновено Класическата епоха е възхвалявана, понеже е успяла да изнамери значителен брой научни и индустриални техники. Добре знаем, че тя е изнамерила и форми на управление; създала е административни апарати, политически институции. Всичко това е вярно. Но Класическата епоха, и мисля, че на това се отделя по-малко внимание, е изобретила също такива технически властови методи, при които властта не действа чрез задържане, а чрез произвеждане и чрез максимализиране на произведеното. Власт, която не действа посредством изключване, а по-скоро посредством точно и аналитично включване на елементите. Власт, която не действа посредством разделяне на неопределени големи маси, а посредством разпределение, в зависимост от диференциалните индивидуалности. Власт, която не е свързана с незнанието, а, напротив, с цяла поредица механизми, които осигуряват формирането, инвестирането, натрупването, нарастването на знанието. (Класическата епоха е изнамерила властовите технически методи) в онзи вид, в който те най-сетне да могат да бъдат пренасяни върху много различни институционални основи, независимо дали това са държавните системи, институциите, семейството и т.н. Следователно, Класическата епоха е изработила онова, което можем да наречем „изкуство на управлението“ точно в онзи смисъл, в който са го разбирали по онова време, „управлението“ на децата, „управлението“ на лудите, „управлението“ на бедните, а в скоро време и „управлението“ на работниците. И под „управление“ трябва да разбираме три неща, възприемайки понятието в неговия широк смисъл. На първо място, естествено XVIII в. или Класическата епоха откриват юридическо-политическа теория за властта, която е центрирана върху понятието воля, върху нейното отстраняване, нейното пренасяне, нейното представяне в управленския апарат. XVIII в. или Класическата епоха е изградила цял държавен апарат, с неговите продължения и опори в разнообразни институции. А също така — и тъкмо на това бих искал да се спра накратко и би трябвало да ми послужи като фон в анализа на нормализирането на сексуалността — е изграден общ метод за упражняване на властта, който се поддава на трансфер в множество и различни институции и системи. Подобен метод е обратната страна на юридическите и политическите структури на представителството и условие за функционирането и за ефективността на тези системи. Този общ метод за управляване на хората съдържа типов механизъм, който е организацията на научната дисциплина, за която ви говорих миналата година.[17] От какво се ръководи този механизъм? От нещо, което можем да наречем, струва ми се, „нормализиране“. Така че тази година ще се посветя не на самата механика на тези научни инструменти, а на нормализационните им ефекти, на онова, към което е насочена тяхната цел, на ефектите, които те постигат и които можем да поставим в рубриката „нормализиране“.

И още няколко думи, ако ми дадете няколко минути. Бих искал да ви кажа следното. Бих искал да ви отпратя към един текст, който ще можете да намерите във второто издание на Кангуилем, Le Normal et le Pathologique (от стр. 160 нататък). В този текст, в който става въпрос за нормата и за нормализирането, има някои мисли, които ми се струват плодотворни от историческа и методологическа гледна точка. От една страна, позоваването на един общ процес на социално, политическо и техническо нормализиране, чието развитие се наблюдава през XVIII в. и чиито резултати се появяват в сферата на образованието, при висшите училища; в сферата на медицината, при болничната организация; и в сферата на индустриалното производство. Бихме могли да добавим без съмнение: във военната област. И така, един общ процес на нормализиране през XVIII в., мултиплициране на неговите нормализиращи ефекти, що се отнася до децата, армията, производството и т.н. В текста, на който се позовавам, ще откриете и тази, струва ми се, важна мисъл, че нормата се дефинира съвсем не като естествен закон, а от функцията на изискване и на принуда, която тя е способна да упражнява по отношение на областите, към които се прилага. Следователно, нормата е носителка на стремеж към власт. Нормата не е просто и дори не е принцип за интелигибилност; тя е елемент, въз основа на който се оказва обосновано и легитимно определено упражняване на властта. Полемично понятие — твърди Конгуилем. Бихме могли може би да кажем политическо. Във всеки случай — и това е третата мисъл, който смятам за важна — нормата носи в себе си принцип за квалифициране и едновременно с това принцип за наказване. Нормата не притежава функцията на изключване, на отхвърляне. Напротив, тя винаги е свързана с позитивен метод за намеса и за промяна, с нещо като нормативен проект.[18]

Ще се опитам да задействам исторически тъкмо тази съвкупност от идеи, тази едновременно позитивна, техническа и политическа концепция за нормализирането, прилагайки я към сферата на сексуалността. Виждате, че всъщност зад всичко това бих искал да се захвана или бих искал да се разделя с идеята, че политическата власт — във всичките й форми и на каквото и равнище да я разглеждаме — не трябва да бъде анализирана според Хегеловото виждане за вид прекрасна тоталност, която властта има за ефект или незачитане, или унищожаване поради абстрахиране или поради разделение. Струва ми се, че е едновременно методологическа и историческа грешка да смятаме, че властта е главно негативен механизъм за репресиране; че властта има предимно функцията да защитава, да запазва или да възпроизвежда производствени отношения. И ми се струва, че е погрешно да смятаме, че властта е нещо, което се ситуира на над-структурно ниво по отношение играта на силите. И най-сетне е погрешно да смятаме, че тя е свързана главно с последици от незачитането. Струва ми се, — ако вземем този вид традиционна и разпространена навсякъде концепция за властта, която намираме както в историческите творби, така и в съвременните политически или полемични текстове — че тази концепция за властта всъщност се оказва конструирана въз основа на известен брой модели, които са остарели исторически модели. Това е сложносъставено понятие, несъответстващо по отношение на реалността, на която сме вековни съвременници, искам да кажа съвременници поне от края на XVIII в. насам.

Действително, идеята, че властта натежава в известен смисъл отвън, в широки мащаби, в зависимост от постоянно насилие, което някои (винаги едни и същи) упражняват върху другите (които също са винаги едни и същи), — откъде е заимстван този вид концепция за властта? От модела или от историческата реалност, както искате, на робовладелческо общество. Идеята, че властта — вместо да дава възможност за циркулация, за заменяне, за многобройни комбинации от елементи — има за основна функция да забранява, да пречи, да изолира, ми изглежда концепция за властта, която се позовава на също остарелия исторически модел, какъвто е моделът за кастовото общество. Превръщайки властта в механизъм, който няма за функция да произвежда, а да взема, да налага задължителни трансфери на богатство, следователно да лишава от плодовете на труда; с една дума идеята, че основната функция на властта е да блокира производствения процес и да дава възможност на определена социална класа да се ползва от него чрез обратно действие, което е абсолютно идентично с властовите отношения, според мен тази идея не се отнася до реалното функциониране на властта в днешно време, а до функционирането на властта в онзи неин вид, в който можем да я предположим или да я реконструираме във феодалното общество. И най-сетне, позовавайки се на власт, която ще се надсложи, заедно със своята административна машина за упражняване на контрол, върху форми, сили, производствени отношения, които са създадени на равнището на вече определена икономика; струва ми се, че подобно описание на властта всъщност отново използва един исторически остарял модел, този път на парламентарната монархия.

С други думи: струва ми се, че — превръщайки основните характерни черти, приписвани на политическата власт, в инстанция за репресиране, в над-структурна инстанция, в инстанция, чиято основна функция е да възпроизвежда и, следователно, да запазва производствени отношения — ние не правим нищо друго, освен да създаваме, въз основа на исторически модели, едновременно остарели и различни, нещо като дагеротип на властта, която всъщност се установява въз основа на онова, което смятаме, че може да бъде наблюдавано, що се отнася до властта, в едно робовладелско общество, в едно кастово общество, в едно феодално общество, в едно общество като парламентарна монархия. А това означава може би непризнаване на реалността в тези общества, както и да е; това означава, във всеки случай, непризнаване на всичко онова, което се е случило през XVIII в. и през Класическата епоха, тоест учредяване на власт, която не изпълнява ролята на контрол и на възпроизводство спрямо производителните сили, производствените отношения, по-рано съществувалата социална система, а напротив, която играе реално позитивна роля. Струва ми се, че онова, което XVIII в. е учредил посредством системата „дисциплина с нормализиращ ефект“, посредством системата „дисциплина-нормализиране“, това е власт, която всъщност не е репресивна, а продуктивна — репресията фигурира в нея единствено в качеството на страничен и второстепенен ефект по отношение на механизми, които са централни по отношение на тази власт, механизми, които правят, механизми, които създават, механизми, които произвеждат.

Струва ми се също, че XVIII в. е успял да създаде (и именно изчезването на монархията, на онова, което наричаме Ancien Régime, в края на XVIII го потвърждава) власт, която не е над-структурна, а е интегрирана в действието, в разпределението, в динамиката, в стратегията, в ефективността на силите; следователно, една власт, която е инвестирана директно в разпределението и в действието на силите. Струва ми се, че XVIII в. е учредил и една власт, която не е консервативна, а е инвентивна, власт, която съдържа в самата себе си принципите на промяната и на иновацията.

И най-сетне, струва ми се, че, заедно с дисциплините и нормализирането, XVIII в. е учредил един тип власт, която не е свързана с непризнаването, а която напротив, може да функционира единствено благодарение на формирането на знание, което за нея е както резултат, така и условие за упражняването й. Така че ще се опитам да се позова на позитивната концепция за властовите механизми и за ефектите от такава власт, когато анализирам по какъв начин, от XVII до края на XIX в., са правени опити за нормализиране в сферата на сексуалността.

Бележки

[1] Що се отнася до М. Сенак, П. Гуриу, Ж. Хьойе, Йенил-Перен, вж. A. Porot & C. Bardenat, Psychiatrie médico-légale, Paris, 1959, p. 60, 92, 154, 270. Що се отнася по-специално до приноса на М. Сенак за онова, което М. Фуко нарича „институционна смес“, вж. по-специално твърде оспорвания му доклад „Le témoignage et sa valeur au point de vue judiciaire“, представен на XLIX сесия на конгреса на психиатрите и невролозите във Франция през 1951 г. (Rapports, Paris, 1952, p. 261–299), както и неговото „Теоретично въведение към функциите на психоанализата в криминологията“ („Introduction théorique aux fonctions de la psychanalyse en crimonologie“ (подписано от Ж. Лакан) по случай XIII френскоезична конференция по психоанализа през 1950 г., публикувано в Revue française de psychanalyse, XV/1, 1951, p. 7–29 (използвана след това отново в книгата на J. Lacan, Ecrits, Paris, 1966, p. 125–149).

[2] За да можем да разберем алюзията на Фуко, трябва да припомним, че Софи Ростофчин, графиня дьо Сегюр (1799–1874), е авторка на множество книги за дена, написани именно на детинския език на майките; че А.-К. Фукие-Тенгвил (1746–1795) е бил публичен обвинител в революционния съд по време на Терора; че Ж.-Е.-Д. Ескирол (1772–1840), основал заедно с Ф. Пинет психиатричната клиника, е бил главен лекар в кралската болница в Шарантон през 1825 г.

[3] Що се отнася до Пиер Ривиер, вж. по-горе лекцията от 8 януари и по-долу лекцията от 12 февруари. Жорж Рапен убива любовницата си в гората Фонтенбло на 29 май 1960 г. След като е защитаван от Рене Флорио, той е осъден на смърт и екзекутиран на 26 юли 1960 г.

[4] Що се отнася до докладите на Ж.-Е.-Д. Ескирол, Е.-Ж. Жорже и Ш.-Ш.-Х. Марк, направени през двадесетте години на XIX в., вж. по-долу лекцията на 5 февруари. Вж. резюмето на курса от лекции в Колеж дьо Франс, година 1970-1971: La Volonté de savoir, in Dits et Écrits, II, p. 244: „Семинарът през настоящата година имаше като обща цел анализа на наказателната система във Франция през XIX в. Тази година в рамките на този семинар се занимахме с началното развитие на наказателната психиатрия през периода на Реставрацията. Използваният материал до голяма степен се състоеше от текстовете на съдебномедицинските експертизи, извършени от съвременниците и последователите на Ескирол.“

[5] Орден на редовните каноници, създаден през 1 120 г. и подчинен на предписанията на свети Августин. Той е премахнат по време на Революцията.

[6] Цитираният тук документ е от списъка на кралските писма, направен по искане на Мишел Фуко от Кристиан Мартен, която почина преди да е завършила научния си труд; той бе публикуван в Le Désordre des familles. Lettres de cachet des Archives de la Bastille, представен от A. Farge & M. Foucault, Paris, 1982, p. 294–296.

[7] Дебатите относно премахването на съдебните заседатели се провеждат на II международен конгрес по криминална антропология през 1889 г. Документите от него са публикувани в Archives de l’anthropologie criminelle et des sciences pénales, IV, 1889, p. 517–660.

[8] Вж. заглавията на немския превод (Sexualunterdriickung. Geschichte der Sexualfeindschaft, Hamburg, 1970) и на френския превод (O. Chevalot: Histoire de la répression sexuelle. Paris. 1972) на книгата на холандеца Van Ussel, Gechiedenis van het seksuele prohleem, Meppel, 1968.

[9] Вж. главата „L’hypothese répressive“ от М. Фуко в La Volonté de savoir, Paris, 1976, p. 23–67.

[10] Намек за анализа на формите на наказателна тактика, предложени по време на курса в Колеж дьо Франс, 1972–1973 г.: La société punitive (en particulier, 3 janvier 1973).

[11] Тези правила за изключване, нахвърляни в общи линии от 583 г. нататък в църковните събори, после продължени през 789 г. в заповед на Карл Велики, достигат своя разцвет през XII-XIII в. в обичайните текстове и в синодалните статути. Така към 1400–1430 г. болният от проказа трябва да премине според някои епархии/в Северна и Източна Франция през церемония за отстраняването му от обществото. След като е отведен в църквата под звуците на песента Libera те, както ако е починал, прокаженият слуша месата, скрит под катафалка, преди да премине през подобие на погребение и да бъде отведен в новото си жилище. Разпространяването на проказата довежда, след 1580 г., до изчезване на този вид литургия. Вж. A. Bourgeois, „Lépreux et maladreries“, in Mémoires de la commission départementale des monuments historiques du Pas-de-Calais, XIV/2, Arras, 1972.

[12] Вж. M. Foucault, Histoire de la folie à l’ âge classique, Paris, 1972, p. 13–16, 56–91.

[13] В ръкописа пише: „Възможно е този модел да е бил исторически активен през епохата на «голямото затваряне» или на лова на просяци, но той непрестанно губи сила, след като е заменен от друг модел, който според мен е имал…“

[14] Вж. J.-A.-F. Ozanam, Histoire médicale générale et particulière des maladies épidémiques, contagieuses et épizootiques, qui ont régné en Europe depuis les temps les plus reculés jusqu’à nos jours, IV, Paris, 1835, p. 5–93.

[15] Вж. M. Foucault, Surveiller et Punir. Naissance de la prison, Paris, 1975, p. 197–201.

[16] Този род литература започва с Тукидид, Istoriai, II, 47, 54, et Т. Лукреций Кар, De natura rerum, VI, 1138, 1246, и стига до А. Арто, Le Théâtre et son double, Paris, 1938, и А. Камю, La Peste, Paris, 1946.

[17] Вж. курса в Колеж дьо Франс, година 1973-1974: Le pouvoir psychiatrique (по-специално, 21 и 28 ноември, 5 декември 1973); резюме в Dits et Écrits, II, p. 675–686.

[18] Вж. G. Canguilhem, Le Normal et le Pathologique, Paris, 1972, p. 169–222 (вж. по-специално стр. 177, що се отнася до нормата като „полемично понятие“). Вж. M. Foucault, „La vie: l’expérience et la science“ (1985), in Dits et Écrits, IV, p. 774–776.