Мишел Фуко
Анормалните (5) (Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974-1975)

Лекция на 5 февруари 1975 г.

В страната на човекоядците. — Преминаване от чудовището към анормалния. — Трите главни чудовища в основата на криминалната психиатрия. — Медицинска и юридическа власт относно понятието липса на мотив. — Институционализирането на психиатрията като специализиран клон на публичната хигиена и специфична сфера на социалната защита. — Закодиране на лудостта като социална опасност. — Престъплението без причина и опитите за налагане на психиатрията. — Делото Анриет Корние. — Откриването на инстинктите.

Струва ми се, че още през първите години от възникването на съдебната психиатрия или на криминалната психология господства персонажът на чудовището с неговите два профила — на човекоядеца и на кръвосмесителя. Лудият престъпник се появява преди всичко като чудовище, тоест като противоестествена същност.

Историята, която бих искал да ви разкажа тази година, историята на анормалните, започва чисто и просто с Кинг-Конг, тоест веднага, още от самото начало, се оказваме в страната на човекоядците. Великата династия на Малките Анормални Човечета води своето потекло от прочутата фигура на човекоядеца.^[1] Те са негови потомци, което съответства на логиката на историята, като единственият парадокс е, че малките анормални, Малките Анормални Човечета, в крайна сметка са изяли големите чудовищни човекоядци, които им били като бащи. Бих искал да ви говоря тъкмо за този проблем: как така ръстът на тези големи чудовищни великани в крайна сметка, лека-полека, с течение на времето е намалявал, така че в края на XIX в., дори и да се появява (а той все още се появява), чудовищният персонаж вече е само нещо като преувеличение, нещо като доведена до пароксизъм форма на една обща сфера на аномалия, която ще се превърне във всекидневно препитание на психиатрията, от една страна, и на криминалната психология, на съдебната психиатрия, от друга страна? Как е станало, че този род на голямата невероятна чудовищност в крайна сметка се е разделил, парцелирал се е в рояк от дребни аномалии, от персонажи, едновременно анормални и обикновени? Как криминалната психиатрия е преминала от една форма, при която е разпитвала тези прочути чудовища канибали, към практикуването на разпита, на анализа, на измерването на всички лоши навици, дребни извращения, детски лошотии и т.н.?

И така, преминаване от чудовището към анормалния. Ето това е проблемът, имайки предвид, разбира се, че не е достатъчно да приемаме съществуването на нещо като епистемологична необходимост, като научен обрат, принудил психиатрията да постави проблема за по-незначителното, след като е посочила най-главния проблем, да потърси най-трудно видимото, след като е поставила проблема за най-видимото, за по-малко значимото след най-значимото; имайки предвид също така, че не трябва да търсим в появата на техниките или на технологиите, като психотехниката или психоанализата, или невропатологията онзи първоизточник, онзи принцип на процеса, който отвежда от чудовището към анормалния. Понеже по-скоро самите тези феномени, (по-скоро) самата поява на тези технически методи се подчинява на основната трансформация от чудовището към анормалния.

Ето това е проблемът. А именно, че съществуването на три главни чудовища в основата на криминалната психиатрия, групата на тези три главни чудовища, не е (…) твърде дълго. Първото е жената на Селестат, за която ви споменавах много пъти и която, както вече знаете, убива дъщеря си, нарязва я на парчета, сготвя бута й със зеле и я изяжда.^[2] От друга страна, случаят с Папавоан, който в гората Венсен убива две малки деца, като вероятно ги е сметнал за наследници на децата на херцогиня дьо Бери.^[3] И най-сетне, Анриет Корние, която отрязва главата на малкото момиченце на съседите си.^[4]

Виждате, че по един или друг начин тези три чудовища прекрояват основната тематика за чудовището, за която ви говорих последния път: човекоядството, обезглавяването, проблемът на цареубийството. И трите изпъкват на фона на пейзажа, в който в края на XVIII в. чудовището се появява, все още не като психиатрична категория, а като юридическа категория и като политически сътворен образ. Експлицитно или имплицитно и в трите истории, за които споменах току-що, присъства въображаемата представа на изяждането, въображаемият образ на цареубийството. Разбирате защо тези три персонажа веднага се оказват натоварени с голямо напрежение. Струва ми се обаче, че именно в третия и само в третия — персонажът на Анриет Корние, в крайна сметка кристализира проблема за престъпната чудовищност. Защо именно Анриет Корние? Защо тъкмо тази история, а не другите две или, във всеки случай, защо тя повече от другите две?

Първата история е делото срещу Селестат. Мисля, че вече двадесет пъти съм ви казвал, така че ще повторя за последен път, че в процеса на Селестат фактът, който ни изненадва и едновременно с това поради който тази история не се превръща в истински проблем за психиатрите, е просто фактът, че тази бедна, дори живееща в мизерия жена убива дъщеря си, нарязва я на парчета, сготвя я и я изяжда, всичко това през такъв период — годината е 1817, — когато в Елзас цари ужасен глад. Ето защо, излагайки своят иск, прокуратурата изтъква, че тази жена не е луда, понеже, макар и да е убила детето си и да го е изяла, тя е била подтиквана от причина, допустима за всички, която причина е гладът. Ако тя не е била гладна, ако не е царял ужасен глад, ако тя не е живеела в мизерия — тук бихме могли да се замислим върху разумния или неразумен характер на нейното действие. Но щом като е била гладна, и щом като този глад се оказва причина (бога ми, напълно уважителна, за да изяде детето си!), няма основание да се поставя въпроса за нейната лудост. Следователно, един съвет: когато човек изяжда собствените си деца, по-добре да е богат! Делото веднага бива преустановено от психиатрична гледна точка.

Делото Папавоан, важен процес, който впоследствие много се дискутира, но в дадения момент също се прекратява като правно-психиатричен проблем, доколкото, когато разпитват Папавоан за привидно абсурдното и безпричинно убийство, каквото е убийството на двете непознати деца, той разказва или във всеки случай твърди, че му се сторило да разпознава в тях две деца от кралското семейство. И около това твърдение той развива някои теми, вярвания, твърдения, които веднага биват прехвърлени, вписани в регистъра на невменяемостта, на илюзията, на измамната представа, следователно на лудостта. Престъплението изведнъж се превръща в лудост, също както, обратното, престъплението на жената на Селестат се превръща до известна степен в разумно действие с почти разбираем мотив.

За сметка на това, в случая с Анриет Корние имаме едно много по-трудно дело, което в известен смисъл като че ли се изплъзва както от определението за мотив, така и от определението за лудост; и което — доколкото отпада определението за мотив — се изплъзва и от правото, и от наказанието. Но доколкото в подобен случай е трудно да се разпознае, да се отбележи факта на лудостта, делото се изплъзва от лекаря и се отпраща към психиатричната инстанция. Какво се случва, всъщност, в този процес срещу Корние? Една все още млада жена — която има две деца, но ги изоставя, а после бива изоставена от първия си съпруг — е наета като домашна прислужница в няколко семейства в Париж. И ето че един ден, след като на няколко пъти е заплашвала, че ще се самоубие и е показвала признаци на униние, тя отива при съседката си, предлага й да вземе да погледа за малко нейната малка дъщеричка, която е на осемнадесет (поправка: на деветнадесет) месеца. Съседката се колебае, но най-накрая се съгласява. Анриет Корние отнася малкото момиченце в стаята си и там с голям, приготвен предварително за това нож, отрязва главата му, остава около четвърт час пред трупа на момиченцето, чиято глава е напълно отделена от тялото, а когато майката идва да си вземе дъщеричката, Анриет Корние й казва: „Детето ви е мъртво.“ Майката се разтревожва и едновременно с това не вярва, опитва се да влезе в стаята и в този момент Анриет Корние взема една престилка, слага главата на детето в нея и я хвърля през прозореца. Веднага е арестувана и когато я питат „Защо?“ Тя отвръща: „Защото така ми хрумна.“^[5] И практически не успяват да изтръгнат нищо повече от нея.

Тук имаме случай, при който не може да действа нито засичането на някакво скрито бълнуване, както в делото Папавоан, нито механизмът на някакво елементарно, изтъркано основание, както в делото Селестат. Струва ми се обаче, че тъкмо тази история или поне случаите, които по един или друг начин напомнят общото развитие на тази история, влизат в рамките на онази странност, която при Анриет Корние се проявява в чист вид; струва ми се, че тъкмо тези процеси, тези случаи, тези типове действие ще поставят проблем пред криминалната психиатрия. Но когато казвам да поставят проблем пред криминалната психиатрия, не мисля, че изразът ми е точен. Това всъщност не поставя проблем пред криминалната психиатрия, а самите случаи съставляват криминалната психиатрия или те по-скоро са почвата, въз основа на която криминалната психиатрия ще може да се конституира като такава. Именно около тези случаи ще започне да се разгръща възмущението и едновременно с това безпокойството. И точно около такива случаи ще се развива цяла поредица от операции, от едната и от другата страна на подобни необясними действия; някои от които операции, произтичащи по-скоро от съдебното обвинение и от съдебната механика, ще се опитват да прикрият в известен смисъл липсата на мотив за престъплението, за да открият или да утвърдят разума, разумното състояние на престъпника; а от другата страна се намират всички операции на защитата и на психиатрията, за да задействат тази липса на разум, липсата на мотив като изходна точка за психиатричната намеса.

За да ви покажа този механизъм, който според мен е много важен не само за историята на анормалните, не само за историята на криминалната психиатрия, но и за историята на психиатрията изобщо, и в крайна сметка, на хуманитарните науки, и който е действал по време на процеса Корние и на процесите от този тип, бих искал да направя своето експозе по следния начин. Първо, ще ви говоря за общите причини, поради които е станало онова, което бихме могли да наречем двойно усърдие около липсата на основание. Двойно усърдие: искам да кажа усърдие на съдиите, усърдие на съдебния апарат, на наказателната механика около този род случаи, а от друга страна, усърдие на медицинския апарат, на медицинското знание, на най-съвременната медицинска власт, около същите тези случаи. По какъв начин едната и другата са се срещнали — медицинска власт и съдебна власт — около този род случаи, несъмнено с различни интереси и различни тактики, но така, че да се свържат една с друга? По-нататък, след като съм ви изложил тези общи причини, ще се опитам да разгледам как те реално са действали в процеса Корние, вземайки това дело като пример за всички случаи приблизително от един и същ тип.

И така, най-напред общите причини за двойното съдебномедицинско усърдие, медицинско от едната страна и съдебно от другата страна, около проблема за онова, което бихме могли да наречем липса на мотив. На първо място, усърдие на наказателната механика, на съдебния апарат. Какво вцепенява до такава степен съдиите пред действие, представящо се като немотивирано от основание, което не се поддава на дешифриране и е интелигибилно? Опитах се да ви покажа, че всъщност такъв скандал, такова вцепенение, подобен въпрос не биха могли да възникнат, да намерят място в старата наказателна система, когато единственият случай, в който престъплението е извънмерно, в последствие надхвърлящо всички мислими граници, това би било такова престъпление, което никакво наказание, колкото и жестоко да е то, не би могло да успее да заличи, да анулира и да възстанови след него суверенитета на властта. Има ли толкова жестоко престъпление, на което никакво наказание да не съответства никога? Всъщност, властта винаги е намирала такива наказания, които да отговарят, и то до голяма степен, на жестокостта на дадено престъпление. Следователно, не е имало проблеми. За сметка на това, при новата наказателна система онова, което прави престъплението измеримо, което, следователно, би дало възможност да се намери адекватното му наказание, онова, което фиксира и определя възможността за наказание — опитах се да ви го покажа последния път, — това е скритият мотив, който можем да намерим на нивото на престъпника и на неговото поведение. Престъплението ще бъде наказвано според основанието, което е било негова основа. Става въпрос дадено наказание само метафорично да изкупва дадено престъпление. Не се отнася за това дадено наказание да направи така, че дадено престъпление да не е съществувало, след като то съществува. За сметка на това, ще могат да бъдат анулирани всички механизми на мотива, които са предизвикали у престъпника такова престъпление, и биха могли да предизвикат у другите подобни престъпления. Виждате следователно, че мотивът е едновременно вид вътрешна на престъплението рационалност, която го прави интелигибилно и заедно с това оправдава наказателните мерки, които ще бъдат упражнявани върху него, което ще може да влияе върху престъплението или върху всички подобни престъпления: онова, което го прави наказуемо. Мотивът на едно престъпление е интелигибилността му, която е в същото време неговата наказуемост. Рационалността на престъплението — разбирано, следователно, като поддаваща се на дешифриране механика на мотиви — е изисквана от новото устройство на наказателната власт, което в никакъв случай нямаше място при старата система, където се разгръщаха винаги прекомерни, винаги неуравновесени разходи за наказанието. Следователно, сега механиката на наказателната власт включва две неща. Първото нещо е изричното твърдение за рационалност. На времето всяко престъпление беше наказуемо от момента, в който не беше доказана лудостта на субекта. Единствено от момента, в който можеше да бъде поставен въпроса за лудостта на субекта, възникваше по второстепенен начин въпроса дали престъплението е било обмислено или не. Сега, след като ще се наказва престъплението единствено на равнището на основанието, което го е предизвикало, след като истинската цел на наказателното действие, в което упражняването на наказателната власт ще бъде насочено към механиката на мотива, присъщ на престъпника; с други думи, след като вече ще се наказва не престъплението, а престъпника, разбирате, че постулатът за разумност е в известен смисъл пресилен. Не е достатъчно да се каже: след като не е доказана лудостта, тогава добре, можем да наказваме. Сега можем да наказваме само ако експлицитно, щях да кажа позитивно, се постулира рационалността на действието, което реално се наказва. Следователно, експлицитно утвърждаване на рационалността, позитивно изискване за рационалност, вместо обикновено предположение, както при предходния механизъм. Второто нещо, не само трябва експлицитно да се утвърждава рационалността на субекта, който ще бъде наказван, но при тази нова система сме длъжни също да разглеждаме като подаващи се на наслагване едно върху друго две неща: от една страна, интелигибилната механика на мотивите, основа на деянието, а от друга страна, рационалността на извършилият го субект. Причините за извършване на деянието (които, следователно, придават интулегебилен характер на деянието), а след това мотива на субекта, който го прави наказуем — тези две системи от основания по принцип трябва да бъдат насложени една върху друга. Виждате, следователно, системата от силни хипотези, която се изисква сега при упражняването на наказателната власт. При стария режим, при предходната система, съвпадаща по време със Стария режим (Ancien régime — Монархическото управление във Франция — Бел.пр.), на равнището на мотива на субекта всъщност имаше нужда само от минимални хипотези. Достатъчно бе да няма доказателство за лудост. Сега трябва да има експлицитен постулат, да има експлицитно изискване за разумност. Освен това, нужно е да се допусне възможността за наслагване на основанията, които обуславят интелигибилността на престъплението и вменяемостта на субекта, който трябва да бъде наказан.

Този тежък пакет от хипотези е в самата сърцевина на новия наказателен механизъм. Но — и точно тук целият наказателен механизъм ще изпадне в затруднение и изведнъж ще бъде вцепенен от проблема за деянието без мотив — ако самото упражняване на наказателната власт изисква тези тежки хипотези, за сметка на това, какво намираме тогава на равнището на кодекса, тоест на закона, който дефинира не действителното упражняване на наказателната власт, а приложимостта на наказателното право? Намираме само прословутия член 64, който гласи: няма престъпление, ако субектът е в състояние на лудост, ако подсъдимият е в състояние на лудост в момента на деянието. Тоест, доколкото кодексът постановява приложимостта на наказателното право, той винаги се позовава единствено на старата система за лудостта. Той изисква само едно: да не е доказана лудостта на субекта. От този момент законът става приложим. Но всъщност този кодекс само превръща в закон икономическите принципи на наказателна власт, която, за да се упражнява, изисква нещо много повече, тъй като изисква рационалността, състоянието на разумност. С други думи — и тъкмо това характеризира цялата наказателна механика от XIX в. до днес, — има несъответствие между кодифицирането на наказанията, законовата система, дефинираща прилагаемостта на криминалния закон и това, което бих нарекъл наказателна технология или още упражняване на наказателната власт. Доколкото съществува такова несъответствие, доколкото упражняването на наказателната власт изисква истинска рационалност на наказателното действие, която кодексът и член 64 напълно пренебрегват, разбирате добре, че съществува постоянна тенденция самата тази наказателна механика да произтича от кодекса и от член 64, но по посока на какво? Към определен тип знание, към определена форма на анализ, които ще могат да дадат възможност да се дефинира, да се характеризира рационалността на дадено деяние и да се раздели разумното и интелигибилно деяние от неразумното и неинтелигибилно деяние. Но виждате в същото време, че ако съществува постоянно и необходимо отклонение, дължащо се на тази механика при упражняването на наказателната власт, едно отклонение на кодекса и на закона по посока на психиатричната референция; с други думи, ако пред позоваването на закона винаги и все повече се предпочита позоваването на знанието, и то на психиатричното знание, това може да се дължи единствено на съществуването вътре в самото това устройство на двусмисленост, която вероятно сте успели да забележите по време на дискурса, който се постарах да водя между разумността на субекта, извършващ престъплението, и интелигибилността на деянието, което трябва да бъде наказано. Разумността на престъпния субект е условието, при което ще се прилага законът. Не може да се прилага законът, ако субектът не е разумен: това казва член 64. Но упражняването на правото за наказание постановява: мога да наказвам само ако разбирам защо той е извършил своето деяние, как е извършил своето деяние; тоест: ако мога да се включа в поддаващата се на анализ интулегебилност на въпросното деяние. Оттук и радикално неудобната позиция на психиатрията от момента, в който имаме работа с деяние без основание, извършено от субект, надарен с разум; или още, всеки път, когато имаме работа с деяние, чийто принцип на аналитична интелигибилност не можем да намерим, и то при субект, чието състояние на лудост няма да можем да докажем. Задължително ще се окажем в такава ситуация, че упражняването на наказателното право няма да може вече да бъде оправдано, тъй като няма да намерим вътрешноприсъщата интулегебилност на деянието, която е точката на включване в престъплението на упражняването на наказателната власт. Но обратното, доколкото не сме могли да докажем състоянието на лудост на субекта, законът ще може да бъде прилаган, законът ще трябва да бъде прилаган, тъй като според член 64 законът трябва винаги да бъде прилаган, ако не е доказано състоянието на лудост. В подобен случай, по-специално в случая на Анриет Корние, законът е приложим, докато наказателната власт не намира вече оправдание за своето упражняване. Оттук и главното затруднение; оттук и онова подобие на крах, на парализа, на блокиране на наказателната механика. Залагайки върху закона, който дефинира приложимостта на наказателното право и методите за упражняване на наказателното право, съдебната система се оказва въвлечена в блокирането между тези два механизма. Изведнъж тя не може повече да отсъжда; изведнъж е принудена да спре; внезапно тя е заставена да поставя въпроси пред психиатрията.^[6]

Разбирате също така, че това затруднение ще се изрази чрез онова, което бихме могли да наречем ефект на сдържана проницаемост в смисъл, че съдебният апарат няма да може да призовава за помощ научния, медицинския, психиатричния анализ на причините за престъплението. Но, от друга страна, прибягвайки до този анализ, тя няма да може да намери начин да впише отново тези анализи — които са анализи на равнището на интелигибилността на деянието — вътре в самия кодекс и в буквата на кодекса, тъй като кодексът познава единствено лудостта, тоест дисквалифицирането на субекта от лудостта. Като резултат, проницаемост по отношение на психиатрията, нещо повече от проницаемост, дори призив (към психиатрията), а от друга страна, неспособност да се впише отново вътре в наказателния режим онзи дискурс, който психиатрията е произнесла при самия призив за помощ от страна на съдебния апарат. Недовършено възприемане, искане за дискурс и основно неизслушване на дискурса, след като той вече е дирижиран, игра на призиви и откази, тъкмо това, според мен, ще характеризира специфичното объркване на съдебния апарат пред делата, които можем да наречем престъпления без мотив, при цялата двусмисленост на думата. Ето какво исках да ви кажа, що се отнася до причината, до причините, поради които съдебният апарат се втурва към тези случаи и едновременно с това се оказва затруднен от тях.

Бих искал да се обърна сега към страната на медицинския апарат и да разбера поради какви други причини той самият е бил заслепен от тези прочути престъпления без основание, пример за които е Анриет Корние. Мисля, че има нещо, което трябва добре да помним и което по моя вина миналата година не бе подчертано достатъчно.^[7] Това е, че във вида, в който психиатрията се е конституирала в края на XVIII и началото на XIX в. преди всичко, тя не се е специфицирала като нещо подобно на клон от общата медицина. Психиатрията функционира — в началото на XIX и може би дори по-късно, до средата на XIX в. — не като специализация на медицинското Познание и теория, а по-скоро като специализиран клон на публичната хигиена. Преди да бъде медицинска специалност, психиатрията се е институционализирала като специфична област на социалната защита против всички опасности, които могат да възникнат пред обществото във връзка с болестта или поради всичко онова, което може да наподоби пряко или косвено болестта. Психиатрията се институционализира (не трябва да забравяме никога, че първото, до известна степен специализирано списание в областта на психиатрията във Франция е Annales d’hygiene publique^[8]) именно като социална предпазна мярка, като хигиена на социалното тяло като цяло. Това е клон от публичната хигиена и следователно разбирате, че за да може да съществува като институция на знанието, тоест като легитимирано и обосновано медицинско знание, наложило се е психиатрията да пристъпи едновременно към две кодирания. От една страна, нужно било да се закодира лудостта като болест; трябвало е да се патологизират нередностите, грешките, илюзиите на лудостта; било е необходимо да се пристъпи към анализи (симптоматология, нозология, прогнози, наблюдения, клинични досиета и т.н.), които доближават най-силно публичната хигиена или още тази социална предпазна мярка, която тя била натоварена да осигурява, до медицинското знание и които, следователно, дават възможност да се задейства системата за защита в името на медицинското знание. Но, от друга страна, виждате, че е било необходимо второ закодиране, паралелно на първото. Същевременно с това трябвало да се кодира лудостта като опасност, тоест лудостта да се явява носителка на определен брой опасности, главно като носителка на опасности и от този момент психиатрията в качеството си на знание за психическата болест наистина е можела да функционира като публична хигиена. В общи линии психиатрията, от една страна, е задействала цяла една част от публичната хигиена като медицина, а от друга страна, е задействала знанието, превенцията и евентуалното лечение на психичното заболяване като социална предпазна мярка, абсолютно необходима, ако искаме да избегнем определен брой основни опасности, свързани със самото съществуване на лудостта.

Подобно двойно кодиране има много дълго развитие през целия XIX в. Можем да кажем, че силните моменти в историята на психиатрията през XIX в., но и през XX в., ще бъдат именно когато двете кодирания се окажат наистина нагласени или още когато имаме един-единствен и един и същ тип дискурс, един-единствен и един и същ тип анализ, една-единствена и една и съща съвкупност от понятия, които ще дадат възможност да се конституира лудостта като болест и да се възприема като опасност. Така в началото на XIX в. понятието мономания ще даде възможност да се класира вътре в една обща нозография от чисто медицински тип (във всеки случай, напълно изоморфна спрямо всички останали медицински нозографии), следователно, да се кодират вътре в един морфологичен медицински дискурс цяла серия опасности. Така ще намерим клиничното описание на нещо, което ще бъде мономанията на убийството или мономанията на самоубийството. Така вътре в самата психиатрия социалната опасност ще бъде кодирана като болест. От този момент психиатрията ще може наистина да функционира като медицинска наука, предпоставена пред публичната хигиена. По същия начин, през втората половина на XIX в. ще намерите също толково масирано понятие като мономанията, което в известен смисъл играе същата роля, но с много различно съдържание: това е понятието „дегенериране“.^[9] При де генерирането има определена възможност за изолиране, за пресичане, за очертаване на зона на социална опасност и в същото време за придаване статут на болест, патологичен статут. Можем да се запитаме също така дали понятието шизофрения през XX в. не играе същата роля.^[10] Доколкото някои разбират шизофренията като болест, този дискурс върху шизофренията наистина е начин за кодиране на социалната опасност като болест. Тъкмо тази функция на публичната хигиена, осигурявана от психиатрията, откривахме при всички силни моменти или, ако щете, при всички слаби понятия на психиатрията.

Струва ми се, че извън тези общи кодирания психиатрията има нужда и не е престанала да показва опасния, специфично опасен характер на лудия в качеството му на луд. С други думи казано, в момента, в който е започнала да функционира като знание и власт вътре в общата сфера на публичната хигиена, на защитата на социалното тяло, психиатрията винаги се е опитвала да открие тайната на престъпленията, които, може би, обитават всяка лудост или още сърцевината на лудостта, която вероятно обитава всички индивиди, които могат да бъдат опасни за обществото. С една дума, за да функционира както ви казвах, психиатрията трябваше да изгради основната фундаментална принадлежност на лудостта към престъплението и на престъплението към лудостта. Тази принадлежност е абсолютно необходима, тя е едно от условията за конституиране на психиатрията като клон от публичната хигиена. Затова психиатрията пристъпва към осъществяването на две основни операции. Едната, вътре в психиатричната клиника, операцията, за която ви говорих миналата година, която се състои в анализ на лудостта, отдалечаващ се по отношение на традиционния анализ, в който лудостта вече няма за основно ядро бълнуването, а непреодолимостта, съпротивата, неподчинението, бунта, в буквалния смисъл на думата, крайността на властта. Спомнете си какво ви казах миналата година относно факта, че всъщност за психиатъра на XIX в. лудият винаги е някой, който се смята за крал, тоест който иска да изтъкне своята власт срещу всяка установена власт и над всяка власт, независимо дали това е власт на институцията или власт на истината.^[11] Следователно, вътре в самата психиатрична клиника психиатрията действително функционира като откриване или по-скоро като операция, посредством която с всяка диагноза за лудост се свързва чувството за възможна опасност. Но и извън самата психиатрична клиника ми се струва, че имаме процес от почти същия характер, тоест, че извън психиатричната клиника психиатрията винаги се е стремяла — във всеки случай, през XIX в. по особено интензивен и силен начин, тъй като всъщност е ставало въпрос за самото й конституиране — да открива опасността, която носи със себе си лудостта, дори когато това е лека лудост, дори когато тя е безвредна, дори когато е едва доловима. За да докаже себе си като научна и авторитетна намеса в обществото, за да се докаже като власт и като наука за публичната хигиена и за социалната защита, психическата медицина трябва да покаже, че е способна да долови известна опасност дори там, където никой друг не може да я долови и тя трябва да докаже, че може да я долови, доколкото тя представлява медицинско знание.

Разбирате защо при тези условия много бързо, още от началото, от момента, в който става дума именно за самия процес на историческото й конституиране, психиатрията започва да се интересува от проблема на престъпността и на криминалната лудост. Тя започва да се интересува от криминалната лудост не в края на развитието си, не защото, след като е прегледала всички възможни сфери на лудостта, среща добавъчната и излишно прекомерна лудост, изразяваща се в убийството. Всъщност, тя започва да се интересува веднага от лудостта, която убива, защото нейният проблем е да се конституира и да изтъкне своите права в качеството си на власт и на знание за защита в лоното на самото общество. Следователно това е фундаментален, конститутивен интерес, в точния смисъл на думата, към криминалната лудост; специфично внимание и към всички форми на поведение, които са от такова естество, че при тях престъплението е непредвидимо. Никой не би могъл да ги предрича, никой не би могъл да ги предусеща предварително. Когато престъплението възниква внезапно, без подготовка, без правдоподобност, без мотив, без основание, тогава психиатрията се намесва и казва: докато никой друг не би могъл да открие предварително престъплението, което възниква, аз в качеството си на познание, доколкото съм науката за психическата болест, доколкото познавам лудостта, именно аз ще мога да открия тази опасност, която е неясна и недоловима за другите. С други думи, при престъплението без мотив, при онази опасност, която нахлува внезапно вътре в самото общество, и която не е осветлена от никаква интулегебилност, добре разбирате неизбежния основен интерес, с който психиатрията се обръща към този род неинтелигибилни, в буквалния смисъл на думата, тоест непредвидими престъпления, тоест, неподдаващи се на какъвто и да било инструмент за откриване и по повод на които психиатрията може да твърди, че е способна да ги разпознае, когато се извършват, или, в крайните случаи, да ги предвижда или да ги остави да бъдат предвидени, разпознавайки навреме онази странна болест, която се проявява в тяхното извършване. В това се състои, в известен смисъл, смелостта на въвеждането на психиатрията. Всички познавате разказите от следния тип: ако имате достатъчно малък крак, за да може той да влезе във велурената пантофка, ще бъдете кралица; ако пръстите ви са достатъчно тънки, за да ви стане златната халка, ще станете кралица; ако кожата ви е достатъчно гладка, за да може най-малката прашинка под пухените завивки да одраска кожата ви, така че на сутринта цялата да сте в синини, ако сте способна да направите всичко това, ще бъдете кралица. Психиатрията сама се е подложила на този род изпитание за признаването на нейната царска власт, изпитание за разпознаването на нейната суверенност, на нейната власт и на нейното знание: аз съм способна да открия като болест, да открия признаците за онова, което обаче никога не се проявява. Представете си непредвидимо престъпление, което обаче би могло да бъде разпознато като специфичен белег за поддаваща се на диагностициране или предвидима лудост от един лекар, представете си това, дайте ми това — казва психиатрията — аз съм способна да го разпозная; има престъпление без мотив, следователно престъпление, което е абсолютната опасност, опасността скрита в тялото на обществото, аз имам силата да го разпозная. Следователно, щом като мога да анализирам едно престъпление без мотив, ще бъда кралица. Изпитание за коронясване, храброст на признатия суверенитет, така, струва ми се, трябва да разбираме в буквалния смисъл на думата френетичния интерес, с който в началото на XIX в. психиатрията се отнася към тези престъпления без мотив.

И така, виждате как се извършва много странно и твърде забележително взаимно допълване между вътрешните проблеми на наказателната система и изискванията или стремежите на психиатрията. От една страна, престъплението без мотив е абсолютна бариера пред наказателната система. При престъпление без мотив не е възможно да се упражнява наказателната власт. Но същевременно, погледнато от страна на психиатрията, престъплението без мотив е обект на огромен стремеж, тъй като, ако успеем да открием и да анализираме престъплението без мотив, това е свидетелство за силата на психиатрията, изпитание на нейното знание, доказателство за нейната власт. Тогава разбирате как двата механизма взаимно се задействат. От една страна, наказателната власт непрестанно твърди пред съдебното знание: ето, оказваме се пред деяние без мотив. Затова ви моля: или ми намерете мотив за това деяние и моята наказателна власт ще може веднага да бъде упражнена, или, ако не намерите такъв мотив, това означава, че деянието ще бъде деяние на луд. Дайте ми доказателство за лудост, и няма да прилагам правото си за наказание. С други думи казано: дайте ми средство да упражнявам наказателната си власт или повод да не прилагам наказателната си власт. Ето въпросът, който наказателният апарат поставя пред медицинското знание. А медицинското знание-власт отвръща: виждате колко е необходима моята наука, след като съм способна да подуша опасността дори там, където никакъв разум не може да я открие. Покажете ми всички престъпления, с които имате работа, и ще мога да ви посоча, че сред многото подобни престъпления има такива, в които ще открия липса на разум. Това означава, същевременно, че съм способна да ви разкрия, че в дъното на всяка лудост има виртуално престъпление и, следователно, има доказателство за собствената ми власт. Ето как се задействат помежду си тази нужда и този стремеж или още такова затруднение и такова силно желание. Ето защо Анриет Корние толкова важен залог в цялата тази история, която се развива през първата трета или, по-скоро, през първата половина на XIX в., за да поставим по-широки рамки на действието.

Какво точно става всъщност в процеса срещу Анриет Корние? Струва ми се, че тук виждаме отлично двата механизма в действие. Престъпление без основание, без мотив, без облага: всичко това и дори самите тези изрази можете да откриете в обвинителния акт на прокуратурата. Затруднението на съдиите да упражнят наказателното си право върху едно престъпление, което толкова очевидно е свързано с прилагането на закона, при все това е тъй голямо, че когато защитниците на Анриет Корние искат психиатрична експертиза, тя им е предоставена веднага. Експертизата е извършена от Ескирол, Аделон и Льовей. Те правят много интересна експертиза, в която се заявява следното: изследвахме Анриет Корние няколко месеца след нейното престъпление. Трябва да признаем, че няколко месеца след своето престъпление тя не показва никакъв явен признак за лудост. По този въпрос бихме могли да си кажем следното: много добре, сега съдиите ще започнат да я съдят. Нищо подобно. В доклада на Ескирол те се спират на едно изречение, в което Ескирол заявява: ние я изследвахме само в продължение на няколко дни, тоест през относително кратък период от време. Ако ни дадете повече време, бихме могли всъщност да ви дадем по-ясен отговор. Нещо парадоксално, прокуратурата приема предложението на Ескирол или го използва като претекст, за да заяви: много ви моля, продължавайте, и след три месеца ще ни предоставите втори доклад. Това доказва съществуването на един вид молба, призив, фатално призоваване към психиатрията в момента, когато прилагането трябва да се превърне в упражняване на властта. Втора експертиза на Ескирол, Ааелон и Льовей, които заявяват: същото нещо. Тя все така не проявява никакъв признак на лудост. Дадохте ни малко повече време, ние не открихме нищо. Ако можехме да направим експертизата в самия момент на деянието, тогава може би щяхме да открием нещо.^[12] Разбира се, било очевидно по-трудно да се отговори на това искане. Но в този момент защитникът на Анриет Корние повиква за своя сметка друг психиатър, а именно Марк, който, позовавайки се на известен брой подобни случаи, ретроспективно пресъздава онова, което се е случило според него. И той извършва не експертиза, а консултация във връзка със случая на Анриет Корние, която фигурира между документите на защитата.^[13] Бих искал сега да анализирам малко две тоталности.

И така, имаме деяние без мотив. Какво ще направи съдебната власт, изправена пред това деяние? Какво ще изрази обвинителният акт и обвинителната реч? А, от друга страна, какво ще кажат лекарят и защитата? Липсата на облага в деянието, която очевидно се проявява в непосредствения разказ, в най-простите свидетелства, се кодира отново от обвинението. По какъв начин? Обвинението заявява: наистина, разбира се, няма облага; или, по-скоро, то няма да каже това, то няма да постави въпроса за облагата, а ще твърди следното: всъщност, ако разгледаме живота на Анриет Корние, цялото му развитие, какво виждаме? Виждаме определен начин на съществуване, виждаме определен навик, определен начин на живот, които показват какво? Не нещо много хубаво. Защото в крайна сметка тя се е разделила със съпруга си. Тя е започнала да води разюздан живот. Имала е две родени от нея деца. Изоставила е децата си на социални грижи и т.н. Всичко това не е много хубаво. Тоест, ако е вярно, че в нейното деяние няма мотив, тя поне е изцяло вътре в своето деяние, нейното деяние е вече присъстващо в разпръснато състояние в цялото нейно съществуване. Нейният разврат, нейните собствени деца, изоставянето на семейството, всичко това са предварителни условия, аналог на онова, което ще се случи, когато тя чисто и просто убива едно съседско дете. Виждате по какъв начин обвинението ще замени този проблем за основанието на деянието, или за интелигибилността на деянието, с нещо друго: приликата на субекта със своето деяние. Тоест вменяемостта на деянието на субекта. След като субектът до такава степен прилича на своето деяние, то наистина му принадлежи и ние наистина ще имаме правото да накажем субекта, когато ще трябва да съдим неговото деяние. Виждате как измамно сме отпратени към този прословут член 64, който дефинира при какви обстоятелства не може да има вменяемост на вината, следователно, по какъв начин, негативно, няма вменяемост на дадено деяние по отношение на даден субект. Това е второто прекодиране, което виждаме в обвинителния акт. От друга страна, обвинителният акт подчертава, че у Анриет Корние няма никакви традиционни признаци на психично заболяване. Липсва онова, което психиатрите наричат меланхолия, не се откриват никакви следи от бълнуване. Напротив, не само че няма следи от бълнуване, а откриваме абсолютна яснота на мисленето. И обвинителният акт, и обвинителната реч установяват тази абсолютна яснота на мисленето въз основа на определен брой елементи. Първо, още преди деянието яснотата на мисленето на Анриет Корние е доказана от преднамереността. Тя решава в даден момент — сама го признава това по време на разпитите, — че ще убие в даден момент малката дъщеря на своята съседка. И тя отива при съседката си преднамерено, за да убие детето; това е предварително взето решение. Второ, тя е подредила стаята си, за да може да извърши престъплението, понеже е поставила един леген край леглото, за да събере в него кръвта, която ще изтече от тялото на жертвата й. И най-сетне, тя отишла при съседите си под лъжлив претекст, който била намислила предварително. Тя настоява да й дадат въпросното дете. В една или друга степен, тя лъже. Тя проявява псевдо любов и псевдо нежност към детето. Следователно, всичко това е пресметнато с хитрост. В самия момент на деянието, същото нещо. Тя отнася това дете, което е решила да убие, тя го целува и милва. Понеже, докато се изкачва по стълбището към стаята си, среща портиерката и точно в този момент започва да милва детето: „Тя го покриваше с престорени милувки, — пише в обвинителния акт.“ И най-сетне, веднага след деянието, „тя имала абсолютно съзнание за важността на сериозността на деянието, което била извършила“ — пише в обвинителния акт. Доказателството за това е, че тя казва — това е едно от изреченията, които тя е произнесла след убийството: „Това заслужава смъртно наказание.“ Следователно, тя е имала ясно съзнание за моралното значение на своето деяние и не само е имала съзнание за това, но се е опитала и с ясно съзнание да се изплъзне, най-напред скривайки, доколкото е могла, поне една част от тялото на жертвата си, понеже хвърлила главата през прозореца, а после, когато майката искала да влезе в стаята, тя й казала: „Отивайте си, отивайте си бързо, може да станете свидетел.“ Следователно, тя се е опитала да избегне да има свидетел на нейното деяние. Според разпитите на прокуратурата, всичко това очевидно показва състояние на ясен ум у престъпничката Анриет Корние.^[14]

Виждате по какъв начин системата на обвинението се състои в това да покрие, да завоалира в известен смисъл тази тревожна липса на основание, която все пак е накарала прокуратурата да прибегне до помощта на психиатрите. В момента на прочитане на обвинителния акт, в момента, когато се решава да се поиска смъртта на Анриет Корние, се открива липсата на мотив чрез наличието на какво? Чрез наличието на разум, и то разум, разбиран като ясно мислене на субекта, като вменяемост на деянието на субекта. Точно това би могло — наличието на разум, което дублира, покрива и замаскира липсата на интелигибилно основание за престъплението, тъкмо то е операцията, присъща на обвинителния акт. Обвинението е замаскирало празнотата, която е попречила на упражняването на наказателната власт и, вследствие на това, е оторизирало прилагането на закона. Тогава е възникнал следният въпрос: дали престъплението наистина е било без облага? Обвинението не е отговорило на самия този въпрос, който при все това е бил поставен от прокуратурата. Обвинението отговорило: престъплението е било извършено в напълно ясно съзнание. Въпросът: било ли е престъплението без облага, мотивирало искането за експертиза, но когато процедурата по обвинението започнала да функционира и когато трябвало наистина да се поиска упражняване на наказателното право, тогава отговорът на психиатрите вече не е могъл да бъде получен. Стигнало се до член 64 и обвинителният акт постановява: психиатрите винаги могат да казват каквото си искат, всичко в това деяние е извършено с ясен разум. Следователно, като се казва ясен разум, това означава съзнание, това означава не-лудост, означава вменяемост, означава приложимост на закона. Виждате как всъщност са действали при тази процедура онези механизми, които исках да пресъздам пред вас преди малко.

Сега, ако погледнем от страната на защитата, какво става там? Защитата използва точно същите елементи или по-скоро липсата на същите елементи, липсата на интелигибилно основание за престъплението. Тя отново ще подхване всичко това и ще се опита да ги задейства като патологични елементи. Защитата и докладът от експертизата на Марк ще се опитат да задействат неналичието на облага като проява на психическа болест: като липсата на основание отведнъж се превръща в наличие на лудост. Защитата и докладът от експертизата правят това по следния начин. Първо, липсата на основание се вписва в нещо като обща симптоматология: не за да се докаже, че Анриет Корние е психично болна, а най-напред и преди всичко, че тя е чисто и просто болна. Всяка болест има свое начало. Тъй че те ще се постараят да намерят онова, което би могло да сочи към започването на нещо като болест у Анриет Корние. И наистина се оказва, че тя преминава от весело към тъжно настроение. Всички признаци за разврат, всички елементи на разврат, на безпътен живот и т.н., използвани от обвинението, за да се уподоби обвиняемата с нейното престъпление, ще бъдат подхванати от защитата и от експертизата на Марк, за да се въведе разлика между предишния живот на обвиняемата и нейния живот в момента на извършване на престъплението. Няма вече никаква разпуснатост, никакъв разврат, никакво весело и радостно настроение; тя става мрачна, почти меланхолична, често изпада във вцепенение, не отговаря на въпросите. Някаква пукнатина като че ли се появила, нямало вече никаква прилика между деянието и личността. Нещо повече: няма прилика между едната и другата личност, между единия и другия живот, между единия и другия период от нейното съществуване. Разривът, това е началото на болестта. Второ, пак в същия опит да се впише онова, което се е случило вътре в симптоматологията на всяка болест: да се открие някаква соматична корелация. Действително, Анриет Корние е била в менструация в самия момент на извършване на престъплението, а както всички знаят…^[15] Само че за да може да действа това прекодиране на онова, което е било неморално за обвинението в нозологичната, патологичната сфера, за да стане медицинско насищане на това криминално поведение, за да се премахне всякаква възможност за подозрителна и двусмислена връзка между болестното и осъдимото, трябва — и това е втората основна задача на защитата и на консултацията на Марк — да се извърши нещо като морално преквалифициране на субекта. С други думи, Анриет Корние трябва да бъде представена като морално съзнание, напълно различаващо се от деянието, което тя е извършила и болестта да се разгръща или по-скоро да преминава като метеор през това морално, явно и постоянно съзнание на Анриет Корние. В този момент, подхващайки все същите елементи и същите признаци, защитата и консултацията ще заявят следното. Когато Анриет Корние казва, след своето деяние, „това заслужава смърт“, какво е доказвало това? Всъщност това е доказвало, че нейното морално съзнание, онова, което тя е била като морален субект изобщо, е останало абсолютно неопетнено. Тя е имала абсолютно ясно съзнание за това, какво е законът и за това какво е самото значение на нейното деяние. Като морално съзнание тя остава същата като преди и следователно нейното действие не може да бъде вменено като вина на самата нея, в качеството й на морално съзнание, или още в качеството й на юридически субект, на субект, на който могат да бъдат вменени във вина престъпни деяния. По същия начин, използвайки прочутите думи „ще станете свидетел“, защитата и Марк, особено защитата, използвайки различните показания на майката на детето, мадам Белон, отбелязват, че всъщност жената Белон не е чула Анриет Корние да й казва: Вървете си, може да станете свидетел. Тя чула Анриет Корние да й казва: Вървете си, ще станете свидетел. И ако Анриет Корние наистина е казала „ще станете свидетел“, това вече не означава: „вървете си, понеже не искам да има свидетел за това деяние“; а това означава: „вървете си, тичайте да предупредите полицията и вървете да свидетелствате пред полицията, че е било извършено едно ужасно престъпление.“^[16] Изведнъж липсата на малка частица от глагола „ставам“ се превръща в доказателство за това, че моралното съзнание на Анриет Корние е било абсолютно незасегнато. Едните виждат в това изречение „може да станете свидетел“ признак за циничната яснота на ума, а другите виждат в изречението „ще станете свидетел“ признак за морално съзнание, останало в известен смисъл незасегнато от самото престъпление.

И така, според анализа на защитата й и според консултацията на Марк, имаме състояние на болест, незасегнато морално съзнание, непроменена моралност, нещо като етична яснота. Само че от момента, в който Марк и защитата изтъкват тази яснота като основен елемент на невиновността и на вменяемостта на Анриет Корние виждате, че трябва да се преобърне механизма, присъщ на деянието без полза или да се обърне смисълът на понятието деяние без полза. Понеже е трябвало това деяние без полза, т.е. без причина за съществуване, да бъде от такова естество, че да успее да преодолее бариерите, предпоставени от непокътнатото морално съзнание на Анриет Корние. От този момент имаме работа вече не с деяние без мотив или по-скоро наистина имаме работа с деяние, което на определено равнище е без основание. Но на друго равнище трябва да признаем съществуването в това деяние — на което е успяло да разруши, да преодолее, да прескочи по този начин, събаряйки ги, всички бариери на морала — нещо, което е енергия, вътрешно присъща на неговата абсурдност, динамика, на която то се явява носител и чийто носител е тя. Трябва да разпознаем сила, която е вътрешноприсъща. С други думи, анализът на защитата и анализът на Марк предполагат, че, ако действително въпросното деяние се изплъзва от механиката на облагите, това е единствено доколкото то е свързано със специфична динамика, която е в състояние да разруши цялата тази механика. Когато вземем отново прочутата фраза на Анриет Корние: „зная, че това заслужава смърт“, разбираме в този момент целия залог на проблема. Понеже, ако Анриет Корние е могла да каже в самия момент на извършване на това свое деяние: „зная, че това заслужава смърт“, това не доказва ли, че ползата, която тя е имала, която всеки индивид получава от живота, не е била достатъчно силна, за да послужи като принцип за блокиране на нуждата от убийство, на подтика към убийство, към вътрешноприсъщата динамика на подтика, поради който тя е извършила убийство? Виждате как всичко, включено в устройството на наказателната система, се оказва затруднено, почти блокирано, от подобен жест, понеже основните принципи на наказателното право, от периода на Бекария до Наказателния кодекс от 1810 г., са били следните: Така или иначе всеки винаги ще предпочете между смъртта на един индивид и своята собствена да се откаже от смъртта на своя враг, за да може да запази своя собствен живот. Но ако става дума за някой, срещу когото стои друг човек, който дори не е негов враг, и този някой се съгласява да убие този човек, знаейки при това, че поради това собственият му живот ще се окаже осъден, нима тук нямаме работа с една абсолютно специфична динамика, която механиката на Бекария, идеологическата механика, механиката на ползата през XVIII в., не е способна да разбере? Така навлизаме в една абсолютно нова сфера. Основните принципи, организирали упражняването на наказателната власт, които бяха поставяни под въпрос, оспорвани, отново привеждани в действие, минирани, пропукани от съществуването на това все пак парадоксално нещо в динамиката на едно деяние без облага, успяващо да срине най-фундаменталните интереси на всеки индивид.

Така в пледоарията на адвоката Фурние, в експертизата на Марк се появява цял нов род понятия, дори все още не точно сфера от понятия — която е все още неопределена. Лекарят Марк заявява по време на своята консултация: „неудържима насоченост“, „неустоимо чувство“, „почти неудържимо желание“, „ужасяваща наклонност, чийто произход е неизвестен“; той казва още, че тя е неудържимо подтиквана към „кървави деяния“. Ето как Марк характеризира случилото се. Виждате колко далеч сме вече от механиката на ползата в онзи неин вид, в която тя служеше като основа на наказателната система. Адвокатът Фурние говори за „някакво влияние, за което самата Анриет Корние съжалява“; той споменава за „силата на някаква силна страст“; говори за „наличието на изключителен фактор, чужд на обичайните закони на човешката организация“; той говори за „определено, неизменно решение, което се движи към своята цел, без да спира“; той говори за „влияние, което въвлякло всички сили на Анриет Корние и което, общо взето, властно ръководи всички мономани.“^[17] Виждате, че онова нещо, около което се въртят всички тези определения, цялата тази поредица от наименования, от термини, от прилагателни и т.н., сочещи динамиката на неудържимото, е нещо, което всъщност е получило наименование в текста: това е инстинктът. Това нещо е наименувано в текста: Фурние говори за „варварски инстинкт“, Марк говори за „инстинктивно действие“ или за „инстинктивна склонност“. Това е назовано по време на консултацията, по време на пледоарията, но бих казал, че то не е било разбирано. Все още не е било разбрано; не може и не е могло да бъде разбрано, тъй като в правилата за формиране на психиатричния дискурс по онова време не е имало нищо, което да даде възможност за наименуване на този съвършено нов обект. Докато лудостта е основно категоризирана като грешка, илюзия, бълнуване, лъжливо вярване, неподчинение на истината — а тя продължава да бъде такава в началото на XIX в. — добре разбирате, че като динамичен елемент, в чисто състояние, инстинктът не е могъл да намери място в този дискурс. Той е могъл да бъде назован, но не е могъл да бъде конструиран, нито да бъде разбиран. Ето защо в самия момент, когато и Фурние, и Марк назовават този инстинкт, в момента, когато са го посочили, те вече се опитват да си го възвърнат, да го реинвестират, в известен смисъл да го разтворят посредством презумпцията за нещо като бълнуване, понеже по онова време, тоест през 1826 г., бълнуването все още е конститутивният белег, във всеки случай най-основното определение за лудостта. Така Марк успява да каже това във връзка с този инстинкт, който е наименувал и чиято вътрешноприсъща и сляпа динамика е успял да улови у Анриет Корние. Той нарича това „деяние на бълнуване“, което не означава нищо, понеже става дума или за деяние, предизвикано от бълнуване, но случаят не е такъв (той не е в състояние да каже какво е бълнуването на Анриет Корние), или деяние на бълнуване означава толкова абсурдно деяние, че то се явява като еквивалент на бълнуването, но то не е бълнуване. Но тогава какво представлява това деяние? Марк не може да го назове, не може да каже какво е, не може да го разбере. Затова говори за „деяние на бълнуване“. Колкото до Фурние, адвокатът, той прави много интересна аналогия, на която обаче не трябва да отделяме по-голямо историческо значение от онова, което тя има в действителност. Във връзка с деянието на Анриет Корние Фурние заявява следното: всъщност, тя е действала като насън и се е събудила от съня си едва след като вече е извършила своето деяние. Подобна метафора може би е съществувала вече у психиатрите; във всеки случай, тя започва да се използва отново. Но в това позоваване на съня, в сравнението със съня не трябва да съзираме онзи род предшестване на съня и на желанието, които ще бъдат дефинирани в края на XIX в. Когато Фурние заявява „тя като че ли сънува“, той прави това всъщност, за да въведе отново, измамно, старото понятие лудост-умопомрачение, тоест лудост, при която субектът не осъзнава истината, при която той няма достъп до истината. Ако тя се държи като насън, то нейното съзнание не е истинско осъзнаване на истината. От този момент вече можем да припишем това на човек в състояние на умопомрачение.

Макар и пресъздадена под тези форми — от Фурние под формата на сън, от Марк под формата на странното понятие деяние на бълнуване, мисля все пак — и може би точно затова се спрях на това малко по-нашироко, — че тук имаме нахлуване на един обект или по-скоро на цяла област от нови обекти, на цяла серия от нови елементи, които всъщност ще бъдат наименувани, описани, анализирани и постепенно реинтегрирани или по-скоро развити вътре в психиатричния дискурс на XIX в. Това са импулсите, пулсациите, тенденциите, склонностите, автоматизмите; с една дума, всички понятия, всички елементи, които, за разлика от страстите през Класическата епоха, не са подчинени на изначално представяне, а напротив, на специфична динамика, по отношение на която представите, страстите, афектите ще заемат второстепенна, производна или подчинена позиция. При Анриет Корние виждаме механизъм, чрез който се извършва превръщането на едно деяние, що се отнася до което юридическата, медицинската и моралната скандалност смятаха, че то няма основание, в деяние, което поставя пред медицината и пред правото специфични въпроси, доколкото е свързано с динамиката на инстинкта. Така от деянието без основание преминахме към инстинктивното деяние.

Но всичко това става (посочвам ви това единствено заради историческите сходства) през времето, когато Жофроа Сент-Илер доказва, че чудовищните форми на някои индивиди не са нищо повече от продукт на нарушеното действие на природните закони.^[18] По същото време, във връзка с някои процеси — сред които делото Корние със сигурност е най-ясното и най-интересното — съдебната психиатрия започва да открива, че чудовищните деяния, тоест деянията без основание на някои престъпници, всъщност са извършвани не просто въз основа на тази празнота, която показва липсата на основание, а от определена болестна динамика на инстинктите. Когато казвам „открива“, зная, че това не е правилната дума, но аз не се интересувам от откриването, а от условията за възможността за появата, за конструирането, за регулираното използване на дадено понятие вътре в дадена дискурсивна форма. От значимостта на такова преплитане, въз основа на което ще може да се появи и да се формира понятието инстинкт; тъй като инстинктът, разбира се, ще бъде основният носител на проблема за аномалията или още двигателят, посредством който криминалната чудовищност и просто патологичната лудост ще намерят принципа за своето координиране. Тъкмо въз основа на инстинкта цялата психиатрия през XIX в. ще може да сведе до сферата на болестта и на психиатричната медицина всички смущения, всички нередности, всички основни смущения и всички дребни нередности в поведението, които не са свързани с лудостта в точния смисъл на думата. Тъкмо въз основа на понятието инстинкт около онова, което на времето бе проблемът за лудостта, ще може да се организира цялата проблематика на анормалното на равнището на най-елементарните и най-всекидневните поведения. Това преминаване към най-дребното, голямото отклонение, поради което чудовището, великото човекоядно чудовище от началото на XIX в. се оказа в крайна сметка разменено на дребно срещу всички онези малки извратени чудовища, които не престават да гъмжат от края на XIX в. насам, това преминаване от голямото чудовище към дребния дегенерат можеше да се извърши единствено с помощта на понятието инстинкт и посредством използването и функционирането на инстинкта в психиатричното знание, но и във функционирането на психиатричната власт.

Струва ми се, че това е второто значение на понятието инстинкт и неговата основна характерна черта. А именно, че заедно с инстинкта имаме съвършено нова проблематика, напълно нов начин на поставяне на проблема за патологичното в разреда на лудостта. Така през годините, последвали делото срещу Анриет Корние, се появява цяла поредица въпроси, които бяха все още неприемливи през XVIII в. Патологично ли е да притежаваш инстинкти? Болест ли е да оставяш да действат инстинктите ти, да оставяш да се развиват механизмите на инстинктите или това не е болест? Съществува ли определено устройство или механизъм на инстинктите, който да е патологичен, който да е болестен, който да е анормален? Има ли инстинкти, които сами по себе си са носители на нещо като болест или като недъг, или като чудовищност? Има ли анормални инстинкти? Можем ли да имаме власт над инстинктите? Можем ли да коригираме инстинктите? Можем ли да поправяме инстинктите? Съществува ли технология за лекуване на инстинктите? Така, както виждате, инстинктът ще се превърне, всъщност, в основна тема на психиатрията, която ще заема все по-значително място, покривайки бившата област на бълнуването и на умопомрачението, която бе централно ядро на знанието за лудостта и на практиката на лудостта до началото на XIX в. Пулсациите, импулсите, натрапливите мисли, появата на хистерията — лудост без абсолютно никакво бълнуване, лудост без абсолютно никаква грешка — използването на модела на епилепсията като чисто и просто освобождаване на автоматизмите, общият въпрос за двигателните или менталните автоматизми, всичко това ще заема все по-голямо, все по-централно място вътре в самата психиатрия. Заедно с понятието инстинкт ще се появи не само цялата тази област от нови проблеми, но и възможността психиатрията да бъде вписана отново не само в един медицински модел, който тя от дълго време е използвала, но и да бъде вписана в една биологична проблематика. Дали инстинктът на човека е инстинкт на животно? Дали извратеният инстинкт на човека е повторение на животинския инстинкт? Дали анормалният инстинкт на човека представлява възраждане на архаичните човешки инстинкти?

Цялото вписване на психиатрията в еволюционистката патология, вмъкването на еволюционистката идеология в психиатрията ще може да се осъществи не на основата на старото понятие бълнуване, а въз основа на понятието инстинкт. От момента, в който инстинктът се превръща в основен проблем на психиатрията, всичко това става възможно. И в края на краищата виждате, че психиатрията на XIX в. през последните години на този век ще се окаже обградена от две фундаментални технологии, които ще я блокират, от една страна, и ще предизвикат нов подем в нея, от друга страна. От една страна, евгеничната технология с проблема за наследствеността, за прочистването на расата и за коригирането на човешката система на инстинктите посредством прочистването на расата. Технология на инстинкта: ето какво е била евгениката от основаването си до Хитлер. От друга страна, изправена срещу евгениката, имаме другата основна технология на инстинктите, другото основно средство, предложено едновременно с нея при много забележителен синхрон, другата основна технология за коригиране и за нормализиране на устройството на инстинктите, каквато е психоанализата. Евгениката и психоанализата са двете основни технологии, създадени в края на XIX в., за да предоставят на психиатрията власт над сферата на инстинктите.

Извинете, че бях многословен както обикновено. Наблегнах толкова много на случая на Анриет Корние по методологична причина. Опитах се да ви покажа как през онзи период — посредством случаи, за които историята на Анриет Корние е само един пример — се извършва известна промяна. Тази промяна дава възможност за огромен процес, който все още не е завършил до наши дни, процесът, в резултат на който психиатричната власт в психиатричните болници, центрирана върху болестта, успява да се превърне в обща, вътрешна и външна по отношение на психиатричните клиники юрисдикция не на лудостта, а на анормалното и на всяко анормално поведение. Изходната точка, условието за историческата възможност за тази промяна се корени в излизането на бял свят на инстинкта. Опорната точка, задвижващият механизъм на тази промяна е проблематиката, технологията на инстинктите. Но всичко — и точно това исках да ви покажа — съвсем не се дължи на някакво вътрешно по отношение на психиатричното знание откритие, не се дължи и на някакъв идеологически ефект. Ако моята демонстрация е точна (защото това трябваше да бъде демонстрация), виждате въз основа на какво се е появило всичко това, всички тези епистемологични ефекти — а впрочем и технологични ефекти? От определена игра, от определено разпределение и от определено задвижване на властовите механизми — едните от които са характерни за съдебната институция, а другите за медицинската институция или по-скоро за медицинската власт и за медицинското знание. Тъкмо там, в това взаимодействие между двете власти, в тяхното различие и в тяхното задвижване, в нуждата, която имат една от друга, в опората, която намират една в друга, тъкмо там се е създал принципът на трансформирането. Според мен причината за преминаването от психиатрията на бълнуването към психиатрията на инстинкта, с всички последици от това преминаване, що се отнася до универсализирането на психиатрията като социална власт, се дължи на съединяването на властта.

През следващата седмица лекциите ми ще се състоят, въпреки ваканцията, и ще се опитам да ви покажа траекторията на развитието на инстинкта през XIX в., като започнем от Анриет Корние и стигнем до появата на евгениката, посредством организацията на понятието дегенерация.