Мишел Фуко
Анормалните (3) (Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974-1975)

Лекция на 22 януари 1975 г.

Трите персонажа, които конституират сферата на аномалията: човекът чудовище; индивидът, който трябва да бъде поправен; мастурбиращото дете. — Сексуалното чудовище е свързващо звено между чудовищния индивид и сексуалния девиант. — Исторически поглед към трите персонажа. — Преобръщане на историческото значение на тези три персонажа. — Юридическото понятие чудовище. — Свещената ембриология и юридико-биологичната теория за чудовището. — Сиамските близнаци. — Хермафродитите: по-леките случаи. — Делото Мари Льомарси. — Делото Ан Гранжан.

Днес бих искал да започна с анализ на сферата на аномалията във вида, в който тя функционира през XIX в. Ще се опитам да ви покажа, че тази сфера е конституирана от три елемента. Тези три елемента започват да се изолират, да се дефинират от XVIII в. нататък, като въвеждат сферата на аномалията, която лека-полека започва да ги обхваща, да ги обсебва, в известен смисъл да ги завладява, дори да ги абсорбира. Тези три елемента са всъщност три схеми или, ако щете, три кръга, в които постепенно се вмества проблемът за аномалията.

Първият персонаж е този, който ще нарека „човешко чудовище“. Разбира се, неговата референтна рамка е законът. Понятието чудовище е главно юридическо понятие — юридическо, разбира се, в широкия смисъл на думата, понеже онова, което дефинира, е фактът, [че чрез самото си съществуване и форма то нарушава не само законите на обществото, но и законите на природата. Поради самото си съществуване то е двойно нарушаване на законите. Полето на поява на чудовището е област, която бихме могли да наречем „юридико-биологична“. От друга страна, в това пространство то се проявява едновременно като невероятен и като извънредно рядък феномен. То е екстремален случай, точката на обръщане на закона и едновременно с това изключението, което се появява само в редки случаи. Да речем, че чудовището е онова, което съчетава невъзможното и забраненото.

Оттук и определен брой двусмислия, които продължават — и поради това бих искал да го разгледам по-обстойно — дълго време да обгръщат представата за анормалния човек, дори и когато анормалният е в онзи вид, който, конституиран в практиката и в знанието на XVIII в., ще редуцира и отнеме, в известен смисъл ще абсорбира присъщите на чудовището черти. Действително, чудовището противоречи на закона. То е нарушение и то нарушение, доведено до максимална степен. При все това, макар и нарушение (в известен смисъл, чисто нарушение), то не поражда отговор от страна на закона, който би бил легитимен отговор. Можем да кажем, че онова, което придава силата на чудовището и неговата способност да предизвиква тревога, е че, макар и нарушавайки закона, то му отнема думата. То улавя в примка закона, който нарушава. Всъщност, когато със самото си съществуване чудовището нарушава закона, то предизвиква от страна на самия закон не отговор, а нещо съвсем различно. То е насилие, просто желание за унищожение или пък медицински грижи, или дори състрадание. Но самият закон не отвръща на атаката срещу него, каквото е всъщност съществуването на чудовището. Чудовището е нарушение, което автоматически се поставя извън закона и в това се състои едно от най-първите двусмислия. Второто е, че чудовището е в известен смисъл спонтанна, чиста форма, но следователно природна форма на противоестественото. Това е увеличен модел, разгърната от действието на самата природа, форма на всички възможни отклонения. И в този смисъл може да се каже, че чудовището е увеличен модел на всички малки отклонения. Това е принципът на интелигибилност на всички форми на аномалия — циркулиращи в умалена форма. Да се търси основата на чудовищното, която се крие зад дребните аномалии, малките отклонения, леките нередовности: този проблем може да бъде открит през целия XIX в. Това е, например, въпросът, който Ломброзо поставя, когато се занимава с престъпници.^[1] Огромното природно чудовище, което се профилира зад дребния крадец? Парадоксално — въпреки крайната позиция, която заема, макар и да е едновременно невъзможното и забраненото — чудовището е един интелигибилен принцип. При това, този принцип на интулегебелност е чисто тавтологичен принцип, защото тъкмо такава е способността на чудовището да се утвърждава като чудовище, чрез самото себе си обяснява всички отклонения, които могат да произтичат от него, но остава интелигибилно като такова. Следователно ще открием в дълбочината на анализите на аномалията онази тавтологична интулегебелност, онзи обяснителен принцип, който отпраща единствено към самия себе си.

И така, ще се окаже, че тези двусмислия на човешкото чудовище, които са излагани много нашироко в края на XVIII и в началото на XIX в., присъстват отново, живи, смекчени, разбира се, прикрити, но все пак реално действащи, в цялата тази проблематика на аномалията и на съдебните или медицинските методи, които кръжат около аномалията през XIX в. Накратко, анормалното (и то до края на XIX и може би дори на XX в.; спомнете си за експертизите, които ви четох в началото) е всъщност едно всекидневно чудовище, банализирано чудовище. Анормалното ще остане още задълго нещо като анемично чудовище. Бих искал да изследваме този първи персонаж.

Вторият персонаж, към който ще се върна по-късно и също е част от генеалогията на аномалията и на анормалния индивид, е онзи, който бихме могли да наречем „индивид, който трябва да бъде поправен“. И той е персонаж, който се появява много ясно през XVIII в., дори по-близо до нас по време, отколкото чудовището, който, както ще видите, има много стабилна приемственост след себе си. Индивидът, който трябва да бъде поправен, всъщност е много специфичен за XVII и XVIII в. — да речем, за Класическата епоха. Неговите отправни ограничения са, разбира се, много по-тесни, отколкото тези на чудовището. Референтните ограничения на чудовището са природата и обществото, съвкупността от световните закони: чудовището е космологично или анти-космологично същество. Рамките на референтност на индивида, който трябва да бъде поправен, са много по-ограничени: това е самото семейство чрез упражняването на своята вътрешна власт или в управлението на икономиката му; или, най-много, семейството в отношение с институциите, които имат допирни точки с него или го поддържат. Индивидът, който трябва да бъде коригиран, се появява в това действие, в този конфликт, в тази система на подкрепа, която съществува между семейството, а след това училището, работилницата, улицата, квартала, енорията, църквата, полицията и т.н. Тези рамки са сферата, в която се появява индивида, подлежащ на поправяне.

Но между индивида, който трябва да бъде поправен, и чудовището има и следната разлика: процентът на честотата му е очевидно много по-висок. По дефиниция чудовището е изключение; индивидът, който трябва да бъде поправен, е обичаен феномен. Това е толкова обичаен феномен, че има характеристиката на един вид регулярност в своята нерегулярност — и в това се състои първият парадокс. Вследствие на това оттук също се разгръща цяла серия от двусмислия, които ще откриваме дълго време, след XVIII в., в проблематиката за анормалния човек. Преди всичко: доколкото индивидът, който трябва да бъде коригиран, е много често срещан, доколкото той е непосредствено близко до нормата, винаги ще бъде много трудно да определим. От една страна, това е един вид семейна, всекидневна очевидност, поради което ще можем да го разпознаваме веднага, но да го разпознаваме, без да е необходимо да даваме доказателства, дотолкова той е типичен. Като резултат, доколкото не трябва да се дават доказателства, никога няма да е възможно наистина да се покаже, че индивидът е непоправим. Той е точно на границата на невъзможността да бъде определен. Не са необходими доказателства и не може да бъде демонстриран. Такова е първото двусмислие.

Друга неяснота се състои в това, че всъщност онзи, който трябва да бъде поправен, е индивид, който трябва да бъде коригиран, след като всички методи, всички процедури, всички обичайни и семейни възможности за възпитание, чрез които са се опитали да го поправят, не са били успешни. Следователно онова, което дефинира индивида, който трябва да бъде коригиран е, че той е непоправим. Но парадоксалното е, че непоправимият, доколкото е непоправим, изисква край себе си известен брой специфични намеси, свръхинтервенции по отношение на обичайните и семейните методи за обучение и за коригиране, тоест нова изправителна технология, на свръхкорекция. Така че виждате как около този индивид, който трябва да бъде поправен, се получава вид игра между непоправимостта и поправимостта. Очертава се ос на поправимата непоправимост, именно чрез която по-късно, през XIX в., ще открием отново анормалният индивид. Оста на непоправимата поправимост ще служи като основа за всички специфични институции за анормални, които се развиват през XIX в. Избледняло и банализирано чудовище, анормалният на XIX в. е и непоправим, който ще бъде поставен в центъра на изправителна система. Ето това е вторият прародител на анормалния през XIX в.

Що се отнася до третия персонаж, това е „мастурбиращият“. Мастурбиращият, мастурбиращото дете е съвсем нова фигура за XIX в. (типична за края на XVIII в.), а сферата на появата му е семейството. Може да се каже дори, че това е нещо по-тясно от семейството: неговите референтни рамки вече не са природата и обществото, както бе при чудовището, вече не е семейството и неговата среда, както бе при индивида, който трябва да бъде коригиран. Това е много по-тясно пространство. Това са стаята, леглото, тялото; това са родителите, непосредствените надзиратели, братята и сестрите; това е лекарят: цял един вид микро-клетка около индивида и неговото тяло.

Този персонаж на мастурбиращия, който виждаме да се появява в края на XVIII в., показва по отношение на чудовището и на поправимия непоправим някои специфични характерни черти. Първата от тях е, че мастурбиращият присъства и се явява в мисленето, знанието и педагогическите похвати на XVIII в. съвсем не като изключителен индивид, дори не и като често срещан индивид. Той се явява като квазиуниверсален индивид. Но в същото време се твърди, че този абсолютно универсален индивид, тоест практиката на мастурбирането, която се приема като универсална, същевременно е непозната практика или непризнавана практика, за която никой не говори, за която никой не знае и чиято тайна никога не се споделя. Мастурбирането е онази универсална тайна, онази споделяна от всички тайна, която обаче никой не разказва на друг. Това е притежаваната от всеки тайна, която никога не достига до самосъзнанието и до универсалния дискурс (ще се върнем към всичко това по-късно), като общата формулировка е (съвсем леко променям онова, което можем да открием в книгите в края на XVIII в. за мастурбирането): „Почти никой не знае, че почти всички го правят.“ Тук, при организацията на антропологичното знание и на антропологичните технически методи, забелязваме нещо от абсолютно решаващо значение. Тази тайна, която всички споделят и едновременно с това никой не говори за нея с никого, е формулирана в своята квазиуниверсалност като вероятния и дори реалния корен на почти всички възможни болести. Тя е онзи вид поливалентна причинност, с която можем да свържем и с която лекарите през XVIII в. незабавно свързват целия списък, целия арсенал от телесни, нервни, психични заболявания. В крайна сметка, в патологията в края на XVIII в. практически няма да остане нито една болест, която да не зависи по един или друг начин от тази етиология, тоест от сексуалната етиология. С други думи, квазиуниверсалният принцип, който откриваме практически почти у всички хора, е същевременно и принцип за обясняване на най-крайното изопачаване на природата; той е принципът за обяснение на патологичната особеност. След като почти всички хора мастурбират, това обяснява факта, че някои се разболяват от тежки болести, които не откриваме у другите. Тъкмо този етиологичен парадокс се открива чак до края на XIX или до XX в., що се отнася до сексуалността и до сексуалните аномалии. Следователно, няма нищо учудващо. Учудващото, ако щете, се състои във факта, че този род парадокс и тази обща форма на анализ са формулирани по толкова аксиоматичен начин през последните години на XVIII в.

За да ситуираме подобен род археология на аномалията, смятам, че можем да споменем, че анормалното през XIX в. е наследник на трите индивида, каквито са чудовището, непоправимият и мастурбиращият. Анормалният индивид ще остане белязан — и то до много късно, в медицинската практика, в съдебната практика, в познанието, както и в институциите, които го заобикалят — от този род чудовищност, която става все по-неясна и прозрачна, от тази поправима непоправимост, обхваната все по-добре в поправителните механизми. И най-сетне, той е белязан от тази обща и специфична тайна, каквато е общата и универсална етиология на най-лошите странности. Следователно, генеалогията на анормалния индивид ви отпраща към тези три персонажа: чудовището, непоправимият, онанистът.

Сега, преди да започна изследването на чудовището, бих искал да направя някои забележки. Първата е следната. Разбира се, тези три персонажа, които ви посочих, в техните специфични особености през XVIII в. комуникират помежду си, и то много отдавна, още от втората половина на XVIII в. Виждате, например, как се появява образът, който всъщност е непознат през предходните епохи: това е образът на сексуалното чудовище. Виждате, че образът на чудовищния индивид и образът на сексуалния девиант взаимно комуникират. Откривате реципрочната тема, че мастурбацията е способна да предизвика не само най-лошите болести, но и невероятно обезобразяване на тялото, и най-сетне, най-чудовищно поведение. Виждате също така, че в края на XVIII в. всички изправителни институции обръщат все по-голямо внимание на сексуалността и на мастурбирането, тъй като се намира в самата сърцевина на проблема за непоправимия. Тъй че чудовището, непоправимият, мастурбаторът са персонажи, които започват да обменят помежду си някои от своите характерни черти и чиито профили започват да се наслагват един върху друг. Но аз смятам — и това ще бъде един от основните пунктове, върху които бих искал да наблегна — че тези три образа все пак остават напълно разграничени и отделени един от друг до края на XVIII и началото на XIX в. Но появата на онова, което бихме нарекли технология на човешката анормалност, технология на анормалните индивиди, се създава тъкмо когато бъде изградена постоянна мрежа от знание и възможности, която ще обединява или, във всеки случай, ще включва тези три образа, в съответствие с едни и същи системи от закономерности. Едва в този момент ще се изгради наистина сфера от аномалии, в която ще можем да открием и двусмислеността на чудовището, и двусмислието на непоправимия, и двусмислието на мастурбиращия, този път вътре в хомогенна и относително по-малко регулярна сфера. Но преди това, тоест през епохата, в която се намирам (края на XVIII — началото на XIX в.), струва ми се, че тези три образа са отделени един от друг. Те остават отделени един от друг, главно доколкото властовите системи и познавателните системи, към които се отнасят тези три образа, остават отделени едни от други.

Следователно, чудовището се свързва с онова, което бихме могли да наречем съвсем общо ограничение на съдебно-политически пълномощия. А неговият образ ще започне да става по-ясен, дори да се променя, в края на XVIII в., успоредно с изменението на тези съдебно-политически пълномощия. Що се отнася до непоправимия, той ще започне да се дефинира и да се уточнява, и да се оформя, успоредно с преустройството на функциите на семейството и с развитието на дисциплинарните методи. Колкото до мастурбиращия, той се проявява и ще започне да става по-ясен при преразпределението на пълномощията, които обхващат тялото на индивидите. Разбира се, тези властови инстанции не са независими едни от други; но те не се подчиняват на един и същ тип функциониране. Не съществува една и съща властова технология, която би осигурила вътрешносвързаното им функциониране. Струва ми се, че тъкмо от такава гледна точка можем да открием тези три персонажа, отделени един от друг. Познавателните инстанции, на които те се позовават, са разграничени по същия начин. Единият, чудовището, се отнася до една естествена история, центрирана в основни линии около абсолютното и непреодолимо разграничение между видовете, родовете, царствата и т.н. Колкото до непоправимия, той се отнася до онзи тип знание, което е в процес на бавно конституиране през XVIII в.: това е знанието, което се ражда от педагогическите методи, от методите на колективното възпитание, на създаването на способностите. И най-сетне, мастурбиращият се появява доста по-късно, през последните години на XVIII в., като се отнася до зараждащата се биология на сексуалността, която всъщност едва около 1820–1830 г. придобива своята научна закономерност. Така че именно организацията на контрола върху аномалиите, както и властовите методи и методите на знанието през XIX в., ще трябва прецизно да организира, да кодифицира, да разчленява едните от другите — познавателните инстанции и онези властови инстанции, които през XVIII в. функционират в дисперсно състояние.

И накрая още една забележка: съвсем очевидно съществува нещо като исторически поврат, ярко изразен през XIX в., който ще обърне реципрочното значение на тези три персонажа. В края на XVIII в. или, във всеки случай, през XVIII в., най-важният образ, образът, който ще господства над останалите и именно онзи, чието възникване ще наблюдаваме (и то с каква сила!) в съдебната практика в началото на XIX в., очевидно е образът на чудовището. Чудовището създава проблем, чудовището подлага на изпитание и медицинската, и съдебната система. Именно около чудовището, през периода 1820–1830 г., се разгръща проблематиката на аномалията, около онези прочути чудовищни престъпления, като престъпленията на жената на Селестат, на Анриет Корние, на Леже, на Папавоан и т.н., за които ще говорим по-нататък.^[2] Чудовището е основната фигура, онази фигура, по повод на която инстанциите на властта и сферите на знанието изпитват безпокойство и се реорганизират. По-нататък, постепенно, започва да придобива все по-голямо значение онази най-незначителна, най-умерена, най-малко натоварена от научна гледна точка фигура, онази, която се явява най-индиферентна към властта, тоест мастурбаторът или, ако щете, универсалността на сексуалното отклонение. Именно тя ще препокрие към края на XIX в. останалите фигури и, в крайна сметка, тъкмо върху нея ще бъде съсредоточена основната част от проблемите, които са свързани с аномалията.

Ето това е, що се отнася до изграждането на тези три персонажа. По време на следващите три или четири лекции бих искал да изследвам малко формирането, изменението и развитието на тези три фигури, от XVIII до втората половина на XIX в., тоест тогава, когато от една страна, те се формират, а след това, от един момент нататък, когато те се включват в проблематиката, в технологията и в знанието за аномалията.

Днес ще започнем да говорим за чудовището.^[3] Чудовището не като медицинско, а като юридическо понятие. В римското право, което, разбира се, служи като фон на цялата тази проблематика за чудовището, се разграничават старателно, ако не напълно ясно, две категории: категорията на отвратителното, на недъга, на дефектността (безобразното, болестното, дефективното е било наричано portentum или ostentum), и освен това на чудовището, в тесния смисъл на думата.^[4] Какво означава чудовище в юридически и едновременно с това в научен превод? От Средновековието до XVIII в., който ни интересува, чудовището е в основни линии смесица. Това е смесица между две царства, животинското и човешкото царство: човек с глава на бик, човек с птичи крака — чудовища.^[5] Това е и смесване на два вида: свинята, която има глава на овца, е чудовище. Това е и смесване на два индивида: онзи, който има две глави и едно тяло, онзи, който има две тела и една глава, е чудовище. Това е и смесване на два пола: онзи, който е едновременно мъж и жена, е чудовище. Това е и смесица от живот и смърт: зародишът, който се ражда с такава структура, че не може да живее, но въпреки това успява да преживее няколко минути или няколко дни, също е чудовище. И най-сетне, това е смесица на формите: онзи, който няма нито ръце, нито крака, подобно на змията, е чудовище. Следователно, трансгресия на естествените граници, трансгресия на класификациите, трансгресия на описанието, трансгресия на закона в качеството му на описание: при чудовищното става въпрос тъкмо за това. Но не смятам, че само това конституира чудовището. Юридическото нарушаване на природния закон — без съмнение, според средновековното мислене, със сигурност, според мисленето на XVII и на XVIII в. — не е достатъчно, за да конституира чудовищното. За да има чудовищност, необходимо е трансгресията на естествената граница, трансгресията на закона-описание да бъде такава, че да се позовава или, във всеки случай, да поставя под въпрос определена забрана на гражданския, религиозния или божия закон; или да предизвиква известна невъзможност да се прилага този граждански, религиозен или божи закон. Чудовищност съществува само там, където нарушаването на реда на природния закон засяга, разбърква, безпокои правото, независимо дали това е гражданското право, каноническото право или религиозното право. Разликата между недъга и чудовищното се проявява на пресечната точка, в точката на сблъсъка между нарушаването на природния закон-описание и онзи закон, учреден от Бог или учреден от обществата, тъкмо при този сблъсък между две нарушения. Наистина, недъгът е нещо, което разстройва и природния ред, но недъгът не е чудовищност, защото има своето място в гражданското право или в каноническото право. Колкото и недъгавият да не съответства на природата, той е в известен смисъл предвиден от правото. За сметка на това, чудовищното е такава природна неправилност, че при появата й правото се оказва под въпрос, правото не успява да функционира. Правото е принудено да си задава въпроси за собствените си основи или за собствената си практика, или да премълчава, или да се отказва, или да използва друга система за референция, или пък да си измисля казуистика. Всъщност чудовището е онази необходима казуистика, която безредието в природата призовава в правото.

И ще кажем, че чудовище е същество, в което отгатваме смесицата на две царства, защото от една страна, когато можем да разчетем в един и същ индивид наличието на животинско и наличието на човешки род и търсим причината за това, към какво сме отпратени тогава? Към едно нарушение на човешкото и на божието право, т.е. към блудството у родителите между индивид от човешки род и животно.^[6] Чудовището, в което се смесват двете царства, се появява, защото е имало сексуална връзка между мъж и животно или между жена и животно. В този смисъл, следователно, сме отпратени към нарушаване на гражданското право или на религиозното право. Но едновременно с това, когато природното безредие отпраща към такова нарушаване на религиозното или на гражданското право, това религиозно или гражданско право се оказва в абсолютно затруднение, е белязано, например, от факта, че възниква проблемът дали трябва или не да се кръщава индивид с човешко тяло и глава на животно, или животинско тяло и глава на човек. А църковното право, което все пак е предвидило толкова много недъзи, немощи и т.н., не може да реши този проблем. Изведнъж безредието в природата нарушава юридическия ред и тук се появява чудовището. По същия начин, например, раждането на едно безформено същество, което задължително е обречено на смърт, но което все пак живее няколко мига, няколко часа или няколко дни, също поражда проблем и то проблем в сферата на правото.^[7] Това е нарушение срещу реда в природата, но едновременно с това е и юридическа загадка. Така например, при правото на унаследяване, в юриспруденцията, можете да намерите цяла серия от спорове, от безброй пъти преразглеждани случаи, най-типичният от които е следният. Някакъв мъж умира, жена му е бременна; той прави завещание, в което пише: „Ако детето, което жена ми очаква, се роди, то ще наследи всички мои богатства. Но ако детето не се роди или се роди мъртво, ако е мъртвородено, от този момент богатствата ми ще преминат в ръцете на семейството ми.“^[8] Ако се роди чудовище, кой ще наследи богатството? Трябва ли да се смята, че детето е родено или че не е родено? От момента, в който се ражда тази смесица от живот и смърт, каквато е детето-чудовище, пред правото възниква един неразрешим проблем. Когато се ражда чудовище с две тела или с две глави, трябва ли то да бъде кръстено веднъж или два пъти?^[9] Трябва ли да смятаме, че ни се е родило едно дете или трябва да приемем, че те са били две?^[10] Намерих следите (но за съжаление не успях да разбера къде са документите от процеса, нито как бих могъл да разбера това^[11]) от историята на двама братя — сиамски близнаци, единият от които извършил престъпление и проблемът бил дали трябва да се екзекутира единия или двамата. Ако екзекутирали единия, и другият щял да умре, но ако оставели невинния жив, трябвало да оставят и другия жив.^[12] Точно в това се проявява истински проблемът за чудовищността. Чудовище е и онзи, който има два пола и следователно, не се знае как да бъде третиран, като момче или като момиче; дали той трябва да получи правото да се жени и с кого, или не; дали може да стане титуляр на църковни облаги; дали може да бъде ръкоположен за свещеник и т.н.^[13]

Всички тези въпроси на юридическата тератология са разгледани в една много интересна книга, която според мен има основно значение за разбиране на въпроса за раждането и за развитието на природно-юридическия, юридическо-медицинския проблем за чудовището. Това е книгата на един свещеник на име Канджамила. През 1745 г. той публикувал текст със заглавие: Traité d’embryologie sacr?e, в който имате природно-юридическата, юридическо-биологическата теория за чудовището.^[14] Следователно, чудовището се появява и функционира през XVIII в. тъкмо в точката на съединяване на природата и на правото. То носи в себе си природното нарушение, смесицата от видовете, объркването на границите и на характерните черти. Но то е чудовище единствено защото е и юридически лабиринт, нарушение и затрудняване на закона, нарушение и неразрешимост на равнището на правото. През XVIII в. чудовището е природно-юридически комплекс.

Онова, което ви казах, важи за XVIII в. — мисля, че всъщност това природно-юридическо функциониране на чудовището е доста отдавнашно. Ще го откриваме дълго време и през XIX в. Намираме пак него — транспонирано, трансформирано — и в експертизите, които ви прочетох. Но ми се струва, че можем да установим още през XVIII в. началото на създаването на новата теория за чудовищното, което ще намерим през XIX в., по повод един специфичен тип чудовище. Смятам, впрочем, че през всяка епоха е имало — поне що се отнася до юридическите и медицинските размишления — привилегировани форми на чудовище. През Средновековието това очевидно е бил човекът-животно, тоест смесицата от двете царства, онзи, който е бил едновременно човек и животно. Струва ми се — това ще трябва да се анализира малко по-отблизо — фрапиращ е факта, че през епохата на Средновековието съществува форма на чудовищност, която е била особено привилегирована в литературата изобщо, но и в книгите по медицина, в книгите по право, както и в религиозните книги: сиамските близнаци. Един, който е равен на двама, двама, които са един човек. При една много интересна референция, която откриваме практически винаги, тоест постоянно, в тези анализи още в края на XVI и в началото на XVII в.: индивидът, който има една глава и две тела или едно тяло и две глави; това е образът на кралството, това е и образът на християнството, разделено на две религиозни общности. Съществуват много интересни дискусии, при които се свързват една с друга религиозната и медицинската проблематика. По-конкретно, това е историята на тези двама братя сиамски близнаци (поправка: сестри), които били кръстени или по-скоро, чието кръщаване било започнато. Едната от тях била кръстена, но втората умряла преди тя самата да бъде кръстена. Тогава възникнал огромен спор, а католическият свещеник (онзи, който кръщавал) казал: „Това не е трудно. Щом като другата е мъртва, то е защото тя е трябвало да бъде протестантка.“ И веднага възниква образът на кралството Франция, едната половина от което е спасено от кръщаването, и онази половина, която била прокълната и погубена. Във всеки случай, характерно е, че в юридическите, медицинските и религиозните въпроси в края на XVI и началото на XVII в. сиамските близнаци са една от най-често срещаните теми.^[15] Но струва ми се, че през Класическата епоха е привилегирован един трети тип чудовищност: хермафродитите. Около хермафродитите се е изградила, най-малкото започва да се изгражда, новата представа за чудовище, която ще се появи в края на XVIII в. и ще функционира до началото на XIX в. В общи линии, можем да допуснем — но ще трябва вероятно нещата да се разгледат много по-отблизо; във всеки случай, хората казват, че през Средновековието и чак до XVI в. (поне до началото и на XVII в.) хермафродитите като такива били смятани за чудовища и били екзекутирани, изгаряни, пепелта им била разпръсвана по вятъра. Да приемем, че е било така. Наистина, през най-последните години на XVI в., например през 1509 г., намираме случай на наказване на хермафродит, който бил осъден като такъв, и доколкото разбирам, не е имало нищо друго, освен факта, че бил хермафродит. Живеел в областта Дол и, след като го прегледали, лекарите заключили, че този индивид притежава два пола, но че може да притежава и двата пола само защото е имал връзка със Сатаната, и че тъкмо неговата връзка със Сатаната е прибавила към изначалния му пол още един втори пол. След като бил подложен на изтезания при разпита, хермафродитът признал, че наистина имал връзка със Сатаната и бил изгорен жив в Дол през 1599 г. Струва ми се, че това е един от последните случаи, при които имаме хермафродит, изгорен като такъв.^[16]

Но много скоро след това се появява юриспруденция от друг тип — който ще намерите изложен много подробно в Dictionnaire des arrets des parlements de France от Brillon^[17] — която показва, че поне от XVII в. насам хермафродитът не е бил осъждан в качеството си на хермафродит. Ако е бивал признаван за такъв, от него се е искало да избере своя пол, онзи, който преобладава у него, да се държи в съответствие с така определения пол, да носи по-конкретно съответстващите му дрехи; и само ако използвал втория си пол, само от този момент бил подвеждан под наказателните закони и можел да бъде осъден за содомия.^[18] Наистина, откриваме цяла серия от присъди над хермафродити заради това допълнително използване на добавения си пол. Така например, Ерикур в книгата си Les Lois ecclésiastiques de France, публикувана през 1761 г. (поправка: през 1771 г.), се позовава на една история, датираща от самото начало на XVII в.^[19] Виждаме хермафродит, който е осъден, понеже — след като избрал мъжкия пол — си послужил с мъж с другия си пол и затова го изгорили.^[20] Или друг случай, съвсем в началото на XVII в., за двама хермафродити, които били изгорени живи, а пепелта им била хвърлена на вятъра само защото живеели заедно и при това, обезателно, във всеки случай се предполагало, че всеки от тях е използвал и двата си пола с другия.^[21]

Струва ми се, че е интересна историята на хермафродитите през XVII и до края на XVIII в. Ще взема два случая. Единият датира от периода 1614–1615 г. (поправка: 1601 г.)^[22], а другият през 1765 г. Първият случай е бил известен на времето под името „хермафродитът от Руан“.^[23] Ставало дума за човек, който бил кръстен с името Мари Льомарси и който лека-полека станал мъж, започнал да носи мъжки дрехи и се оженил за вдовица, която, от своя страна, била майка на три деца. Последвал донос. Мари Льомарси — която в този момент взела името Марен Льомарси — се явява пред съда и първите съдии постановяват да се направи медицинска експертиза от лекар, аптекар и двама хирурзи. Те не откриват никакви признаци на мъжественост. Мари Льомарси е осъдена да бъде обесена, изгорена, а пепелта й да бъде разпръсната от вятъра. Що се касае до жената (онази жена, която живеела с него или с нея), тя е осъдена да присъства на мъчението на своя съпруг и да бъде бичувана на градския кръстопът. Смъртна присъда, следователно обжалване и тук, през Съда (на Руан), нова експертиза. Всички експерти са съгласни с първите, че няма никакви признаци за мъжественост, с изключение на един от експертите, който се казва Дювал и който открива признаци на мъжественост. Съдебното решение на Съда в Руан е интересно, понеже пуска на свобода жената, само предписва да носи женски дрехи и й забранява да живее заедно с друго лице от единия или от другия пол, „под заплаха от смърт“. Следователно, забрана за каквито и да било сексуални отношения, но никаква присъда за фактическо хермафродитство, за хермафродитство по рождение, както и никаква присъда заради факта, че е живяла с жена, макар че, както изглежда, нейният преобладаващ пол е бил женският.

Този случай ми изглежда важен поради няколко причини. Най-напред следната. А именно че е предизвикал противоречив спор между двама лекари: единият, който бил голям специалист по чудовищата по онова време, който написал няколко книги за чудовищното и се наричал Риолан; а другият е онзи, прочут лекар, за който ви говорих преди малко, Дювал, който направил експертизата.^[24] А експертизата на Дювал е много интересна, тъй като при нея виждаме онова, което бихме могли да назовем първи наченки на клинична сексуалност. Дювал прави опит, който не е традиционно изследване на матроните, на лекарите и на хирурзите. Той провежда подробно проучване чрез опипване и, най-вече, подробно описание в своя доклад на органите в онзи вид, в който ги е открил. Струва ми се, че тук ние имаме първия от медицинските текстове, в които организацията на човешкото тяло се предава не в нейната обща форма, а в клиничните й подробности по повод на специфичен случай. До този момент медицинският дискурс е говорел за половите органи само с общи думи в тяхното общо устройство, за когото и да било, и с големи словесни резерви. Тук, напротив, имаме подробно, индивидуално описание, при което нещата са наречени с техните имена.

Но Дювал не само прави, но ни дава теорията за медицинския дискурс върху сексуалността. И твърди следното. Всъщност, не е чудно, че органите на сексуалността или на възпроизводството никога не са били назовавани в медицинския дискурс. Било е напълно нормално лекарят да се колебае да нарича тези неща с техните имена. Защо? Защото това е стара традиция от Античността. Понеже в Античността жените са били предимно достойни за презрение. Жените в Античността са имали толкова развратно поведение, че е било напълно нормално човекът, владеещ знанието, да не може да говори за половите органи на жената. Само че след това дошла Дева Мария, която — както казва Дювал — „носела нашия Спасител в утробата си“. От този момент нататък е учреден „свещеният брак“, на всички „похотливости е сложен край“, а „порочните навици на жените са премахнати“. Внезапно произтичат редица последици от това. Първата е, че „матката, която по-рано главно е осъждана у жените“, сега трябвало да бъде призната като „най-милият, величествен, свещен, уважаван и чудодеен храм на човечеството“. Второ, стремежа, който мъжете имат към матката на жените вече се превръща не в склонност към разврат, а в нещо като „чувствително божие предписание“.^[25] Трето, ролята на жената става, общо взето, уважавана. От началото на християнството тъкмо на нея се поверява закрилата и запазването на имуществото на дома и предаването му на поколението. Още една последица или по-скоро обща последица от всичко това: отсега нататък, тъй като матката се е превърнала в толкова свещен предмет, в момента и поради факта, че жената е сакрализирана от религията, от брака и от икономическата система за предаване на благата, вече е необходимо да се познава матката. Защо? Най-напред, защото това ще позволи много болки за жените да бъдат избегнати и най-вече да се избегне смъртта на много деца в момента на тяхното раждане или дори преди раждането им. Имайки предвид — казва той, — напълно очевидно ужасяващата равносметка: всяка година един милион деца биха могли да се родят на бял свят, ако знанието на лекарите беше достатъчно развито, за да могат те да практикуват както трябва акуширането на техните майки. Колко деца не са се родили и техните майки са умрели, затворени в един и същ ковчег заради такова „срамно мълчание“ — казва той! Виждате в този текст, който датира от 1601 г., как се свързват една с друга темата за религиозната и икономическата сакрализация на жената, а след това темата на меркантилистите, чисто икономическата тема за силата на една нация, свързана с броя на нейните жители. Жените са скъпоценни, понеже те възпроизвеждат; децата са скъпоценни, понеже те създават населението и никакво „срамно мълчание“ не трябва да ни пречи да познаваме онова, което именно ще даде възможност да се спасят тези съществувания. И Дювал пише: „О, жестокост, о, висше нещастие, о, върховно светотатство, да признаваш, че толкова много души, които щяха да дойдат на този бял свят (…) имат нужда само от една система от наша страна.“ Но ние не разполагаме с такава система заради „някои, които казват, че дадени думи са деликатни, които (думи) биха могли да подтикнат към разврат“, което е „доста жалък отговор, в противовес на толкоз много болести и толкова големи неудобства“.^[26] Мисля, че този текст е важен, понеже тук имаме фактически не само медицинско описание на половите органи, не само клинично описание на един частен случай, а и теория за древното медицинско премълчаване относно органите на сексуалността, и теория за сегашната необходимост от напълно ясен дискурс.

Тук отварям една малка скоба. Навсякъде се твърди, че до XVI и до началото на XVII в. вербалните волности, волностите на дискурса са давали възможност да бъде назовавана една сексуалност, която от Класическата епоха насам навлезе, напротив, в режима на мълчанието или, във всеки случай, на метафората. Мисля, че всичко това е много вярно и много погрешно. Много погрешно е, ако говорите за езика изобщо, но е много вярно от момента, в който различавате старателно типовете дискурсивна подготовка или практика, към които се обръщате. Ако е вярно, че в литературния език споменаването на сексуалността действително е трябвало да се подчинява на режим на цензура или на иносказателност, то за сметка на това от тази епоха насам в медицинския дискурс става тъкмо обратното пренасяне. До този период медицинският дискурс е напълно непроницаем, затворен за този тип назоваване или описание. Тъкмо от този момент нататък, във връзка със случая на хермафродита от Руан, виждате как се появява и в същото време се теоретизира необходимостта от научен дискурс върху сексуалността и, във всеки случай, върху анатомичната организация на сексуалността.

Другата причина за значението на делото на хермафродита от Руан е следната. Тя се състои в това, че в него намираме ясно твърдението, че хермафродитът е чудовище. Това може да се открие в речта на Риолан, в която той заявява, че хермафродитът е чудовище, защото е срещу реда и срещу обичайните правила на природата, която е разделила човешкия род на две части: мъже и жени.^[27] Поради което, ако някой притежава и двата пола заедно, той трябва да бъде смятан и да бъде известен като чудовище. От друга страна, след като хермафродитът е чудовище, ако трябва да се направи изследване, то е — според Риолан — за да се определи какви дрехи трябва да носи той и дали наистина трябва да се жени, и за кого.^[28] Така че тук имаме, от една страна, ясно формулирано изискване за медицински дискурс върху сексуалността и нейните органи, а от друга страна, все още традиционно схващане за хермафродизма като чудовищност, но чудовищност, от чието осъждане, което на времето е било правило, то все пак е успяло да се изплъзне, както виждате.

Сега сме 1765 г., значи 150 години по-късно, краят на XVIII в.: почти същото дело. Това е делото на Ан Гранжан, която била кръстена като момиче.^[29] Но както се изразява човекът, написал дисертация по нейния случай, „около четиринадесетгодишната й възраст известна склонност към удоволствието я сближило с нейните другарки“.^[30] Обезпокоена от това привличане, която изпитвала към момичетата от същия пол като нея, тя решава да започне да носи момчешки дрехи, отива да живее в друг град, настанява се в Лион, където се оженва за някаква друга, която се нарича Франсоаз Ламбер. И по донос е изправена пред съда. Прегледана е от хирург, който заключава, че тя е жена и че, следователно, след като е живяла с друга жена, подлежи на осъждане. Следователно, тя е използвала пола, който не е преобладаващ у нея и е осъдена от първите съдии да бъде поставена на позорния стълб с табелка: „Осквернител на светостта на брака.“^[31] Позорен стълб, бой с камшик и осъждащ надпис. Тук също има обжалване пред съда на Дофине. Тя е освободена, със задължението да носи женски дрехи и със забраната да посещава Франсоаз Ламберт, както и която и да било друга жена. Виждате, че в това дело юридическият процес, присъдата са почти същите като през 1601 г., с тази разлика, че на Франсоаз Ламбер (поправка: на Ан Гранжан) се забранява да живее с жена и само с жени, докато в предишния случай забраната беше с лице от „който и да било пол“.^[32] На Марен Льомарси бяха забранени и сексуалността, и сексуалните връзки.^[33]

Въпреки почти пълното подобие с делото от 1601 г., делото Гранжан все пак бележи много важна за времето еволюция. Най-напред, това е фактът, че в медицинския дискурс хермафродизма вече не се дефинира като смесица от половете, както е било направено от Риолан.^[34] В доклада, който Шампо е написал и публикувал по повод аферата Гранжан, той се позовава съвсем ясно на един текст, който е почти съвременен на Dictionnaire de médecine, на статията „Хермафродитът“, където се казва: „Гледам на всички истории, които се разказват за хермафродитите, като на басни.“^[35] Според Шампо и повечето лекари по онова време няма смесване на половете, никога няма едновременно наличие на двата пола в един организъм и в един индивид.^[36] Имате само индивиди, „които са с един (преобладаващ) пол, но чиито възпроизводителни органи са толкова зле устроени, че те не могат да пораждат живот (нито в себе си, нито извън себе си)“.^[37] И следователно онова, което се нарича хермафродитство, е само неправилно устройство, съпътствано от полово безсилие. Имаме такива, които имат мъжки органи и някои белези (бихме нарекли това някои второстепенни черти) на жените и — както пише Шампо — те са малко на брой.^[38] Освен това имаме онези или по-скоро онези жени, които са с женски органи и мъжки белези, второстепенни черти, и тези хора — както пише Шампо — са много на брой.^[39]

Следователно, чудовищността изчезва като смесване на половете, като нарушаване на всичко, което отделя един пол от другия.^[40] От друга страна — и оттук започва да се изгражда понятието чудовищност, което ще открием в началото на XIX в. — няма смесване на половете: има само чудноватости, нещо като несъвършенства, приплъзвания на природата. Но тези странности, това недоброкачествено устройство, тези приплъзвания, тези недобре изразени форми на природата са, във всеки случай могат да бъдат, принцип или претекст за някои престъпни поведения. Онова, което в случая с жената Гранжан трябва да предизвика, да провокира осъждането — казва Шампо — не е фактът, че тя е хермафродит. Това е просто фактът, че бидейки жена, тя има извратени наклонности, тя харесва жените и тъкмо тази чудовищност, не природна, а поведенческа, трябва да предизвика осъждането. Следователно чудовищността вече не е необичайна смесица от онова, което природата разделя едно от друго. Това е просто една нередност, леко отклонение, което обаче прави възможно нещо, което би било истинската чудовищност, тоест чудовищността на природата. Шампо пише по-нататък: „Защо тогава да допускаме у тези“ — които в крайна сметка са само жени — „развратни жени, предполагаемо споделяне на половете и върху изначалните им естествени чувства към техния собствен пол да прехвърляме вината за една тъй престъпна разпуснатост? Това би означавало да извиним ужасното престъпление на онези мъже, позор за човечеството, отхвърлящи един естествен съюз, за да утоляват своята бруталност с други мъже. Нима някой ще каже, че те не изпитват нищо повече от студенина редом с жените и че някакъв нагон към удоволствието, чиято причина те не познават, ги сближава въпреки волята им със собствения им пол? Тежко на онзи, който би могъл да остане убеден от това разсъждение.“^[41]

На основата на тази история виждате как юридическо-природният комплекс се отделя от чудовищността на хермафродита. На фона на онова, което е само едно несъвършенство, едно отклонение (бихме могли да кажем предварително, соматична аномалия) се появява приписването на чудовищност, която вече не е юридическо-природна, а е юридическо-морална; чудовищност, която е чудовищността на поведението, а не на природата.^[42] И тъкмо тази последна тема за чудовищността на природата е организирала и е била в центъра на целия спор около аферата Гранжан. Защитникът на Ан Гранжан, Вермей, който бил адвокат (той не я е защитавал, тъй като по онова време не е имало адвокати в наказателното право, но е публикувал доклад в нейна защита), напротив, въпреки общото мнение на лекарите, наблягал върху значението на органическата безформеност.^[43] За разлика от лекарите, Вермей се опитвал да изтъкне факта, че у Ан Гранжан е имало смесване на половете, следователно истинско хермафродитство. От този момент той е можел да я оневини за моралната чудовищност, в която са я обвинявали лекарите, доколкото лекарите са престанали да признават чудовищния характер на хермафродитството или престанали да признават, че става въпрос за истинско смесване на половете. Бихме могли да намерим и доказателство за това, че става въпрос тъкмо за такова нещо. Тъй като в полза на Ан Гранжан била публикувана поема, разпространявана под нейно име и било любовна поема за жената, с която тя съжителствала. За нещастие и по всяка вероятност, тази поема не е написана от самата Ан Гранжан. Това е дълга поема в стихове в стил „мирлитон“, но целият й смисъл, според мен, е да се докаже, заедно със защитниците на Ан Гранжан, че чувството, което тя изпитвала към жената, с която съжителствала, е съвсем естествено, а не чудовищно чувство.^[44]

Във всеки случай, добре виждате, че когато сравняваме първото с второто дело, делото от Руан с делото от Лион, онова от 1601 г. с онова от 1765 г., се очертава една промяна, която в известен смисъл е самоопределяне на една морална чудовищност, на една чудовищност в поведението, която транспонира бившата категория на чудовището от областта на соматичното и природното объркване към областта на престъпността като такава. От този момент виждаме как се появява един род научна област, която ще бъде областта на чудовищната престъпност или на чудовищността, ефектът от която не се проявява в природата или в безредието на родовете, а в самото поведение.

Разбира се, това е само схема. Такова е началото на процес, чието развитие ще стане именно около 1765, а после около 1820-1830; тук ще възникне внезапно проблемът за чудовищното поведение, за чудовищното престъпление. Това е само началната точка на това развитие и на тази промяна. Но за да изразя всичко с няколко думи, бих казал следното. А именно, че към средата на XVIII в. е съществувал криминален статут на чудовищността, доколкото тя е била трансгресия на цяла законова система, независимо дали става дума за природни или за юридически закони. Така че чудовищността, сама по себе си, е била престъпна. Съдебната практика през XVII и през XVIII в. заличава, доколкото е възможно, углавните последици от тази сама по себе си престъпна чудовищност. Но ми се струва, че по-късно през XVIII в. тя продължава да бъде главно престъпна. Така че престъпна е чудовищността. По-нататък, около 1750 г., в средата на XVIII в. (поради причини, които ще се опитам да анализирам по-нататък) виждаме да се появява нещо друго, тоест темата за чудовищното естество на престъплението, за една чудовищност, чиито последици се проявяват в областта на поведението, в областта на престъпността, а не в областта на самата природа. Докъм средата на XVIII в. престъпността е била задължителен показател за чудовищността, а чудовищността все още не е била онова, в което се е превърнала по-късно, а именно евентуален епитет на престъпността. Фигурата на чудовищния престъпник, фигурата на моралното чудовище ще изникне внезапно и в много голямо изобилие в края на XVIII и в началото на XIX в. Тя ще се появи под изключително различни форми на дискурс и на практика. Моралното чудовище се появява в литературата заедно с готическия роман в края на XVIII в. То се появява заедно със Сад. То се появява и заедно с цяла серия от политически теми, за които ще се опитам да ви говоря следващият път. То се появява и в съдебния, и в медицинския свят. Проблемът е да разберем точно как се е извършила трансформацията. В крайна сметка, кое е пречело на формирането на тази категория на чудовищна престъпност? Кое е пречело на това — ожесточеното престъпление да бъде възприемано като един вид чудовищност? Как е станало така, че не е била съпоставена крайността на престъплението с природното отклонение? Защо е трябвало да се чака края на XVIII и началото на XIX, за да се появи тази фигура на злодея, фигурата на престъпното чудовище, в която най-крайното нарушение се свързва с природното отклонение? И не природното отклонение само по себе си се явява нарушение, а нарушението е онова, което отпраща — като че ли към своя произход, като че ли към своята причина, като че ли към своето извинение, като че ли към своите рамки, — няма значение, отпраща към нещо, което само по себе си е природно отклонение.

Точно това ще се опитам да обясня следващия път. Разбира се, принципът за трансформацията се крие, струва ми се, в сферата на един вид икономика на наказателната власт и на трансформиране на тази икономика.