Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pan Samochodzik i zagadki Fromborka, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Збигнев Ненацки

Заглавие: Господин Автомобил и загадките на Фромборк

Преводач: Елена Пеловска

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: Полски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: Роман

Националност: Полска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

Излязла от печат: ноември 1980

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Георги Анастасов

Коректор: Албена Николаева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1829


Първа глава

След пристигането ми от Лоара. Новата задача. Кой разгадава тайните на Фромборк. Първото скривалище на полковник Кьониг. Три безценни монети. Подозрителна история. Коя е тайнствената двойка. Какво разкри следствието. Делото с криптоним[1] „Дукатът на Локетек“.

 

Завърнах се от Франция, където бях цял месец на почивка. Тъкмо пристъпих към обикновените си задължения в Министерството на културата и изкуството, когато ме повика директорът Марчак, моят непосредствен началник.

Мина времето, когато работех в провинциални музеи и само като любител се занимавах с разгадаване тайните на историята и с търсене на изчезнали по време на войната културни ценности. Не бях вече и уредник на малък селски музей. Получих квартира във Варшава и щатна длъжност в министерството. Формално бях само скромен референт в отдел „Музеи и охрана на паметниците“, но в действителност работех като човек за особени задачи, нещо като детектив. Не бива, разбира се, да смятате, че съм се занимавал с охрана на витрините или с преследване на крадците в музейните зали (за съжаление има и такива). Възлагаха ми задачи, които понякога съвсем нямаха характер на престъпление, но можеха да причинят на нашата страна големи загуби в областта на културата. Например, аз често посещавах магазините, в които се продават произведения на изкуството, интересувах се от сделките, които се сключват там и внимавах да не би някоя ценна старина (за огромната й стойност понякога не си дава сметка и самият продавач) да попадне в нежелани ръце. Наблюдавах и дейността на различните търговци на антики и произведения на изкуството. Изобщо работа имах достатъчно, охраната на паметниците е област, която често поднася изненади и загадки. Който следи пресата, сигурно си спомня сензационните съобщения за откритите в малка селска черква картини, които се приписваха на прочутия художник Ел Греко, за картините на Кранах, намерени на тавана на една стара черква, за аферата с безценните витражи. Във всички тези дела аз взимах участие като експерт на отдел „Музеи и охрана на паметниците“. В кръга на моите интереси влизаше и издирването на изчезнали по време на войната музейни сбирки и частни колекции. Всичко това сигурно ясно показва колко разнородни са моите занимания и колко много приключения съм преживял, които си струва някога да бъдат описани.

Също така, ако намеря малко време, ще опиша времето, което прекарах във Франция — бях там по покана на Карен Петерсен, дъщерята на известния търсач на съкровища — капитан Петерсен. През целия юли заедно с Карен се занимавахме с разгадаване на тайните на един от най-хубавите старинни замъци на Лоара, случиха ни се много драматични и поразителни неща, които са наистина достойни за отделна книга.

Но ето че вече отново съм в родината. Беше първи август и първият ми работен ден след отпуската.

— Очаквах ви с нетърпение — каза моят началник, директорът Марчак. — Има за вас нова, много важна задача.

— Досещам се за какво става дума — отговорих аз. — За загадките на Фромборк.

— От къде знаете за тях? Та вие едва вчера пристигнахте от Франция.

— За тях писа френската преса. Всичко свързано с града, където Коперник е направил великите си открития, интересува целия свят. С искрено удоволствие ще се заема със загадките на Фромборк.

Директорът Марчак поклати отрицателно глава.

— За съжаление трябва да ви разочаровам. Вече от три седмици със загадките на Фромборк се занимава вашият колега, магистър Петрушка. Той успя да намери едно от трите скривалища, в които полковник Кьониг е скрил заграбените от Полша старини. Възвърнахме си безценни произведения на изкуството, драги Томаш, и не виждам повод да отнема делото за загадките на Фромборк от колегата Петрушка и да го прехвърля на вас.

— Не съм чул, че скривалището на Кьониг е открито…

— Не дадохме гласност. И без това се вдигна твърде много шум във връзка с откриването на останките на полковник Кьониг и плана на неговите три скривалища. Не желаем във Фромборк да нахълтат досадни журналисти, нито търсачи на съкровища. Едва след като намерим всички скривалища и извадим от тях съкровищата, ще организираме пресконференция. А на вас ще ви кажа: едно от скривалищата Петрушка вече е открил, съкровищата са в подземието на Националния музей. Ако искате да ги разгледате, свържете се с директора на музея. Сигурно ще се съгласи да ви ги покаже.

— Хм — изкашлях се тъжно аз.

— Недейте „хъмка“ — каза директорът Марчак. — Никак не ми е приятно. Зная, че между вас и магистър Петрушка съществува антагонизъм. Колегата Петрушка неведнъж се е оплаквал, че на вас даваме за разрешаване най-интересните задачи, а него държим в сянка, поради което той няма възможност да покаже детективските си способности. Признавам, че даже се зарадвах, когато възникна въпросът със загадките на Фромборк, а вие бяхте в чужбина. С чиста съвест можех да възложа задачата на колегата Петрушка. И съм много доволен от него. Той вече намери първото скривалище.

Сложих ръка на сърцето си и казах тържествено:

— Уверявам ви, господин директоре, че изобщо няма да се интересувам от загадките на Фромборк. Колегата Петрушка може спокойно да се занимава със своята работа, без да се страхува, че ще му се изпреча на пътя. А сега очаквам своята задача.

— И така, да пристъпим към въпроса — съгласи се директорът Марчак и отвори бележника си.

— Както знаете, драги Томаш — каза той, — ние внимателно следим покупките, които извършват полските музеи, и се стараем да имаме пълна информация за тях, особено когато се отнася за предмети с голяма стойност. И така, последната седмица от три музея в различни градове на Полша се получиха следните съобщения: Музеят в К. е получил от частно лице сребърния денар „Gnezdun civitas“. Музеят в Л. се е сдобил с денара на Мешко I[2]

— Какво? — чак подскочих на креслото.

— Да, да, моля ви. Денарът на Мешко I. И седнете, драги Томаш — каза директорът Марчак. — Седнете и се дръжте здраво за креслото, защото това още не е краят на сензацията. На музея в Лодз неизвестен колекционер е предложил… известния брактеат на Якса[3].

— Какво? — извиках аз, не вярвайки на ушите си, обаче не подскочих в креслото, защото здраво се държах за ръчките.

— Да, скъпи Томаш — продължаваше директорът Марчак, — споделям учудването ви. В продължение на една седмица на нумизматичния пазар внезапно изплуваха едни от най-интересните и най-стари полски монети. Трябва да отбележа също, че макар някои от споменатите тук екземпляри поради своята рядкост да са направо безценни, продавачите са поискали цени, които не са завишени, около петдесет-шестдесет хиляди злоти за екземпляр.

— Нечувано! — отново не можах да овладея учудването си.

— Затова всеки от споменатите музеи е приемал предложението като единствен шанс и бързо, без особени формалности е извършвал покупката. Едва тук, в отдела, след като събрахме информация за тези покупки, почувствахме известно безпокойство.

— Продавачът едно и също лице ли е?

— Не. Музеят в К. е купил денара „Gnezdun civitas“ от някакъв мъж, музеят в Л. е купил денара на Мешко от някаква жена.

— При този вид сделки се дава квитанция, записват се личните данни на продавача.

— Точно така, драги Томаш. Проверихме случаите доста подробно. Оказа се, че продавачите са подставени лица.

— Как да разбирам това?

— Сделките са извършени по следния начин: най-напред телефонират в музея. Анонимно лице предлага да продаде безценна монета и определя среща в сладкарницата, за да бъде разгледана монетата. На въпроса откъде има тази монета, отговаря: „Обяснения няма да ви давам. Искате ли да я купите, или не? Ако не, довиждане“. Понеже екземплярите били изключителни и се предлагали сравнително евтино, всеки музей би искал да ги има. Впрочем продавачът не е длъжен да издава тайните си. Той може да отговори: „Намерих монетата на тавана в един стар сандък“. И кой ще му докаже, че не е било така? И тъй, извършват се формални сделки, продавачът взима парите, а след това отива на уговореното място при този, който му е поверил монетата. Дава парите и получава комисионна в размер на хиляда злоти. Всеки път, както произтича от описанията, които ни дадоха фиктивните продавачи, истинският продавач е бил различен, някаква елегантна дама, някакъв елегантен господин.

— Което съвсем не значи, че не е група или шайка, състояща се от няколко души — казах аз.

— Разбира се. Даже сигурно е шайка от няколко души. Не може да бъде случайно за една седмица да се предложат за продажба три от най-редките монети.

— Съобщихте ли в милицията?

— Да. Всъщност благодарение на следствието знаем, че продавачите на монетите са подставени лица и зад гърба им се крие някой друг. Но цялата тази история, макар че е подозрителна, всъщност не дава основания да започнем официално следствие и да заангажираме следствените органи. Защото в действителност няма характер на престъпление. В Полша всеки има право да продаде на музей или в антикварен магазин стари монети, щом са негова собственост. Разбира се, не е редно този някой вместо сам да отиде в магазина или в музея, да изпраща там някой друг и да му плаща за това комисионна. Но това винаги може да бъде обяснено, може да каже, че има още много монети и не иска да му досаждат нумизматите. Вие знаете как е с колекционерите. Щом научат, че някой има богата сбирка, започват да го обикалят, искат да я разгледат, предлагат му да разменя, да продава, да купува и така нататък. Неизвестният има право да остане анонимен. И макар че постъпва подозрително, не е задължително да бъде престъпник. Още повече че в милицията не е съобщено на някого в Полша да е изчезнала, открадната или ограбена колекцията от стари монети. Следователно екземплярите, продадени на музеите, не са крадени и няма основание да започнем официално следствие. Може би те са намерени някъде случайно. По време на войната изчезнаха доста различни видове колекции. И би трябвало само да се радваме, че анонимният откривател, вместо да ги скрие някъде, е предложил тези ценни екземпляри на музеите, при това на не много висока цена.

— Може би не е имал представа за стойността на стоката, която предлага?

— Не, драги. Когато е разговарял по телефона с уредниците на музеите, е определял монетите много професионално. Казал, че са безценни, но тъй като има представа за скромните финансови възможности на музеите, предлага толкова ниска цена. Защото желае тези монети да се намират в музеите, а не у частни колекционери.

— В известен смисъл въпросът е поставен даже много почтено.

— Точно така. И това е главното, което ни накара да решим, че няма нужда да ангажираме милицията, а да възложим на вас задачата да разследвате тази история.

Замислих се за момент.

— Как да попадна на следите на тайнствения „някой“ — попитах.

— Споменах ви, че музеят в Лодз е получил предложение да закупи брактеата на Якса, княза на Копаница. Предложението е направено от някаква жена. Пожелала е сделката да се извърши в сладкарница „Хоноратка“, утре в двадесет часа. Директорът на музея трябва да иде на срещата и да носи парите. Тайнствената жена заявила, че ще го познае и сама ще отиде на неговата маса. Тя ще му връчи монетата и ще вземе парите. Предлагам ви да заминете утре за Лодз и в определения час да отидете в сладкарницата, независимо от директора. Ще разгледате тази госпожа, а останалото вече зависи от вас.

— Сделката ще бъде извършена?

— Да, разбира се. Та това е безценна монета, а искат за нея само тридесет хиляди злоти. На това дело ще дам криптоним…

В този момент телефонът на бюрото на директора Марчак иззвъня:

— Да, Марчак е на телефона, кажете.

След малко на лицето му се изписа безпределно учудване. После директорът Марчак извика в телефонната слушалка:

— Какво? Искате да ми продадете златния дукат на Локетек? Изглежда се шегувате. Втори екземпляр от този дукат не съществува. Какво? Твърдите, че притежавате втори екземпляр?

Челото на директора Марчак се покри с дребни капки пот. Пръстите му така здраво стискаха слушалката, че чак побеляха.

— Моля, госпожо. Съгласен съм на всякакви условия! — викаше той в слушалката. — Моля ви, кажете ми кога и къде можем да се срещнем. Да, ще нося парите, но най-напред трябва да ми покажете монетата. Не ви вярвам. Втори екземпляр от дуката на Владислав Локетек не съществува… Какво? Ще се обадите допълнително… Ало, ало — викаше по телефона директорът Марчак.

Но викаше напразно. Жената бе затворила слушалката.

Директорът Марчак доста време остана в креслото зад бюрото си. След това ми каза тихо, сякаш беше без сили:

— На това дело ще дам криптонима „Дукатът на Локетек“.

И умолително добави:

— Скъпи Томаш, във вас е единствената ми надежда…

Бележки

[1] Криптоним — тайно (условно) название. — Б.пр.

[2] Мешко I (? — 992 г.) — полски крал от династията на Пястите. — Б.пр.

[3] Якса от Копаница (XII в.) — западнославянски княз от долината на р. Шпрее. — Б.пр.