Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pan Samochodzik i zagadki Fromborka, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Збигнев Ненацки

Заглавие: Господин Автомобил и загадките на Фромборк

Преводач: Елена Пеловска

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: Полски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: Роман

Националност: Полска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

Излязла от печат: ноември 1980

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Георги Анастасов

Коректор: Албена Николаева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1829

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава

Много странно радиопредаване. Има ли супер ултракъси вълни? Разговорът на негодниците. Къде е съкровището? Ограбването на скривалището. Чакам клисаря. Приключение по пътя за Толкмицк. Какво имаше в синия плик. В кулата. Петрушка е на следата. Фалшиви или истински. Последната схватка.

Точно в десет часа в сладкарницата аз погледнах часовника си и казах на директора Марчак:

— Искате ли да чуете сега в моята стая интересно радиопредаване?

— Радио? — без желание се отзова на моята покана директорът Марчак. — В последно време радиото отделя твърде малко време на старините…

— Това ще бъде предаване под заглавието: „По какъв начин беше ограбено третото скривалище на полковник Кьониг“ — обясних аз.

— Как така? Вие нещо замисляте, Томаш. Сигурен съм, че ако погледна в програмата на радиото, няма да намеря такова предаване.

— Програмата на радиото се излъчва само на дълги вълни, средни, къси и ултракъси. Затова пък предаването, което ви съветвам да чуете, ще бъде на супер ултракъси вълни.

— Има ли такива вълни? — учуди се Башка.

Посочих към Ала.

— Тази мила особа донесе в моята стая специален радиоприемник. Предаването обещава да бъде интересно и на тема, която интересува всички нас.

Зоша Валса стана от стола и направи танцова стъпка като повтори високо:

— „По какъв начин беше ограбено третото скривалище на полковник Кьониг“? Така ли гласи наистина заглавието на предаването?

— Именно — кимнах аз.

— Да вървим — реши Марчак и извика към нашата маса келнерката, за да платим изядените пасти.

С бърза крачка се отправихме към хижата на ПТТК. Ускорих крачка, защото не бях сигурен дали тези, които щяха да бъдат действащи лица в това предаване, няма да се окажат по-бързи отколкото можех да допусна и дали предаването няма да се излъчи по-рано.

Влязохме в моята стая. Настаних всички на столовете до масата. Изпод кревата измъкнах миниатюрен черен апарат, предавател — приемател. Ала веднага започна да върти копчетата, но в микрофона се чуваше само слаб шум, означаващ тишина в ефира.

— Актьорите още не са влезли в студиото — осведоми ни Ала.

— Значи ще бъде само представление — каза малко разочаровано директорът Марчак.

— По-скоро репортаж. Надявам се, че ще ми се удаде да уловя на живо сцената на ограбването на третото скривалище — успокоих аз директора.

— Нищо не разбирам! — извика Зоша Валса. — Но съм сигурна, че ще бъде най-чудесното предаване, което съм слушала до сега.

— А може да е някакъв магически номер? — предположи Башка.

Тези думи събудиха безпокойството на директора.

— Да не би това съжителство с Калиостро чак толкова да ви е повлияло, Томаш? Откакто съм във Фромборк, непрекъснато гледам разни фокус-бокуси. Предупреждавам ви, че ако сте решили да внедрите в нашия отдел тези нови илюзионистки обичаи, това няма да срещне одобрението ми.

И нашият почтен директор подозрително се огледа из стаята, очаквайки да забележи смока как изпълзява изпод кревата, или лудуващите мишки.

Но симпатичните зверчета, които бях успял да обикна, изглежда бяха заедно с Калиостро. Маестрото на черната и бялата магия още не се бе върнал в стаята след своето представление при огъня.

— Внимание! — изшътка Ала. — Нещо става…

В микрофона на миниатюрния радиоприемник чухме високо скърцане, сякаш някой отваряше ръждясала желязна врата. След това мъжки глас, който лесно можеше да се определи, че е гласът на Батура, каза:

— Заключи вратата и запали електрическото фенерче, Калиостро. Третото скривалище, струва ми се, е в мазето.

Предавателят беше поставен в подземието, където отиваха негодниците. Стъпките им се приближаваха към апарата и затова ставаха все по-шумни.

— Освети стените — заповяда Батура на Калиостро.

Настъпи дълъг миг тишина, вероятно светлината на фенерчето обхождаше стените на подземието. След известно време чухме гласа на Калиостро:

— Не се вижда нищо интересно. Стените са гладки, от тухли и камък.

— А желязната вратичка на комина? — запита Батура. — Не личи това помещение да има комин. Обаче съвсем до земята има вратичка за почистване на саждите. Трябва да я отворим.

— Нямаме шперц…

— Опитай с отвертката да хванеш езичето на ключалката.

Чухме тихо скърцане на желязо о желязо. После нещо скръцна.

— Отворено е — каза с облекчение Калиостро. — Но коминът е затрупан с тухли.

— Извади тухлите — отново заповяда Батура.

До ушите ни стигна нечие пъшкане — после нещо няколко пъти тупна. Някой хвърляше тухли на каменния под. А след малко чухме радостния глас на Калиостро:

— Има! Валдек, съкровищата са тук! Зад тухлите в комина.

Батура, също е трескав глас, почна да командва:

— Дръпни се Калиостро. Сега аз ще се заема с работата. Трябва да намеря кутийка или торбичка с рубини. Останалите неща ще оставим, нас те не ни интересуват.

Отново тишина и гласът на Батура:

— Намерих тенекиена кутийка от тютюн. Камъните са в нея.

— Покажи я. Дай я тука.

Отново тишина и гласът на Батура:

— Да, това са рубини.

— Покажи ми ги — помоли Калиостро.

— Сега нямаме време да ги разглеждаме. Клисарят скоро ще се върне и тук веднага ще се яви Петрушка. Вземи кутийката. Извади от нашата торбичка фалшивите рубини. Пресипи ги в кутийката, а тези от кутийката сложи в торбичката. А аз ще надникна в комина.

Директорът Марчак удари с юмрук по масата.

— Ама че мошеници! — кресна той. — Сменят камъните.

Сега до ушите ни достигна шум от тухлите, които поставяха в комина, след това скърцане на желязо о желязо, сигурно Калиостро затваряше комина. След малко чухме отдалечаващи се крачки и силния шум на отваряща се врата.

Вероятно Батура и Калиостро видяха нещо или някой през отворената врата, защото чухме високото:

— По дяволите…

Настъпи тишина. Предаването беше прекъснато.

В нашата стая също настъпи мълчание. Бяхме свидетели на факта на откриването и ограбването на третото скривалище на Кьониг. На всички беше ясно, че по същия начин са ограбени първото и второто скривалище. Бях представил на директора Марчак доказателството, което така настоятелно искаше от мен.

Но, странно, Марчак съвсем не беше възхитен. Сърдита бръчка набразди челото му.

— Вие сте знаели, Томаш, къде е третото скривалище, нали? — попита той със заплашителен тон.

— По този въпрос написах бележка и ви я дадох, за да я пазите — отговорих аз без никакъв страх.

— Знаехте къде е скривалището — повтори Марчак. — Поставили сте там някакъв предавател. Знаели сте също, че негодниците ще влязат там и ще извършат кражба. С други думи, знаейки, че те ще ограбят скривалището, не само не им попречихте, а направихте от това представление, радиопредаване, като изложихте държавното съкровище на голяма загуба.

— Ще им вземем рубините — отговорих аз безгрижно. — Но нали точно вие дадохте възможност на негодниците да открият третото скривалище.

— Аз? — възмути се директорът.

— Говоря ви сериозно. Имайки ви пълно доверие ви поверих плика, в който се криеше решението на загадката на третото скривалище…

Не довърших. В този момент вратата на стаята се отвори и като бомба, която след миг ще избухне, при нас влетя магистър Петрушка. Косата му се вееше, погледът му блуждаеше.

— Зная! Зная! Зная! — крещеше той истерично. — Имам решението на загадката на третото скривалище. Осемте ъгълчета в плана на Кьониг са октагона. Осмоъгълната кула на Фромборкската крепост. Там е скрито третото скривалище.

— Нима? — мрачно попита директорът Марчак.

— Да. Беше гениално просто. Но именно такова решение най-трудно идва на човека на ум. Анелка като видя моето отчаяние ме попита за шифъра на третото скривалище. Казах й за осемте ъгли на плана на Кьониг. „Осем ъгъла — повтори тя. — Осем ъгъла“. И тогава аз си спомних за октагона.

Магистър Петрушка прекъсна своята изповед, за да си поеме дъх, а след това неговият показалец се насочи към мен:

— А сега, господин директоре, моля да отворите плика, който ви даде Томаш. Да се убедим дали и той е попаднал на същото решение.

Директорът Марчак мълчаливо бръкна в джоба на сакото си и извади оттам синия плик. Скъса го и извади лист хартия.

Беше съвършено чист, бял лист.

— А, значи така? — презрително каза Петрушка. — Томаш ни измами, господин директоре.

Но директорът Марчак не отговори. Спомни си сигурно за думите ми, че тъкмо той е показал на негодниците третото скривалище на Кьониг. Той помнеше номера с пликовете, в който бе взел участие на харцерския огън. С ярост смачка листчето и хвърли в коша топчето хартия.

— Радиопредаването може ли да бъде доказателство за съда? — попита ме той.

— Не. Това беше доказателство за вас. Даже ако бяхме записали предаването на магнетофонна лента, не бихме могли да я представим в съда, където магнетофонната лента не може да бъде доказателство по делото. Престъпниците винаги биха могли да кажат, че са искали да ми доставят удоволствие и по моя молба просто са „изиграли“ своите роли.

Петрушка не разбра разговора ни.

— За какво говорите? — попита той.

Директорът с обвинителен жест посочи малкия радиоприемник, който беше на масата:

— Това радио преди малко излъчи предаване за двама негодници, които са се вмъкнали в подземието и от комина измъкват тенекиена кутийка с рубини. На тяхно място поставиха фалшиви рубини.

— Има ли това връзка с октагона? — заекна Петрушка.

Директорът Марчак стана тежко от стола.

— Страхувам се, че да. Страхувам се също, че не сме дооценили разнообразните таланти на Томаш. Оказа се, че освен детективска жилка, той има и режисьорски талант.

— И е измамник — добави Петрушка, като си спомни чистия лист хартия в синия плик.

Директорът Марчак махна с ръка.

— Да вървим към скривалището на Кьониг. А на вас — подхвърли ми той заплашително — оставям да намерите истинските рубини.

Петрушка се засуети.

— Трябва да изчакаме да пристигне клисарят. Защото той има в квартирата си ключ от вратата на октагона. За съжаление клисарят вечерта получи някаква телеграма и в двадесет и тридесет часа замина с параход за Толкмицк. Мисля, че ще се върне във Фромборк с последния параход, тоест след пет минути — добави той, като си погледна часовника.

Излязохме от хижата и се отправихме към пристанището.

— Ама че номер — смееше се Зоша Валса.

Башка беше угрижен.

— По какъв начин ще си върнете истинските камъни — замисли се той за бъдещето.

Ала също се обърна към мен искрено огорчена:

— Струва ми се, че прекалихте, Томаш. Не биваше да се допусне негодниците да подменят рубините. Как ще ги върнете сега? Боя се, че Батура вече е избягал във Варшава.

Петрушка все още нищо не разбираше от нашия разговор.

— За какво говорите? Какво общо има Батура с тази работа? Нима наистина е чак толкова опасен? На мен ми направи приятно впечатление.

Намерихме се на уличката под Фромборкския катедрален хълм. Беше вече нощ, ясна и лунна. След утринния дъжд и горещия ден освежената зеленина на дърветата изпускаше замайващ аромат.

Откъм пристанището долетя високото бучене на сирена. В пристанището влизаше последният кораб от Толкмицк.

— Да почакаме тук — предложи директорът.

След десет минути по пустата улица прозвучаха бързите крачки на прегърбения човек. Идваше клисарят. Вървеше бързо, сякаш го мъчеше безпокойство. Нещо сърдито си мърмореше.

Заобиколихме го и му обяснихме, че ни е необходим ключът от вратата на октагона, тъй като тъкмо там се намира третото скривалище със съкровищата.

— Ключ? Ключове? — измърмори клисарят. — Представете си, че загубих ключовете от квартирата си.

И докато ни водеше към къщата си в крепостта, разказа ни странна история. Вечерта около двадесет часа, някакъв човек, който се представил за пощаджия, му донесъл телеграма, написана с молив, която имала следния текст:

Моля веднага да пристигнете по важна работа в Толкмицк. Чакам на пристанището.

— Попитах раздавача — разказваше клисарят — не знае ли как да стигна сега до Толкмицк. Отговори, че след половин час заминава кораб от пристанището. Бях заинтригуван от текста на телеграмата, затова без много да му мисля заключих квартирата си и тръгнах към пристанището. Доплувах до Толкмицк, слязох и зачаках. Но никой не се приближи към мен, стоях там като глупак. И, разбира се, върнах се във Фромборк със следващия кораб, впрочем последния. На обратния път установих, че ми няма ключовете от квартирата, изглежда някъде съм ги загубил.

— А когато се качвахте на кораба, не ви ли блъсна някакъв човек с брадичка? — запитах аз неочаквано.

— Мислите за илюзиониста? — учуди се клисарят. — Точно така беше. Блъсна ме, защото бързаше на кораба. Но веднага се върна обратно на сушата. Вие видяхте ли тази сцена?

— Не, но имам склонност към ясновидство.

Не разпитвахме повече клисаря. На всички нас, с изключение на Петрушка, сцената при качването на кораба беше съвсем ясна. Калиостро беше измъкнал ключовете от джоба на клисаря, после заедно с Батура бяха отворили квартирата му и „взели на заем“ ключа от октагона. Затова им е било необходимо и отпътуването на клисаря за Толкмицк. Подмамили са го да излезе от къщи с помощта на фалшивата телеграма. Да се фалшифицира телеграма не беше трудно, в провинциалните градчета текстът се пише с молив, достатъчно е да се вземе от пощата чиста бланка.

Ключовете на клисаря стърчаха на вратата на неговото жилище.

— О, боже — изуми се клисарят. — Толкова бях разтревожен от мисълта какво ме чака в Толкмицк, че от вълнение съм оставил ключовете в ключалката.

Никой от нас не каза нищо по този въпрос. Работата и така беше ясна. Крадците бяха сложили ключа в ключалката, за да скрият следите на престъплението си.

Ключът от октагона висеше на гвоздей в кухнята на клисаря.

Взехме ключа и през тъмния двор се отправихме към осмоъгълната ниска кула.

По пътя към октагона се натъкнахме на Анелка, Батура и Калиостро. Стояха заобиколени от няколко милиционера, които бяха под началството на поручик Юджински.

— Какво се е случило? — учуди се Петрушка, като се приближи към Анелка.

Тя сви рамене.

— Арестувани сме. Това е някакво недоразумение.

— Нима? — намеси се иронично поручик Юджински. — Сигурно вие — поклони се той към Батура и Калиостро — няма да отречете, че бяхте заловени на местопрестъплението, когато обирахте скривалището на полковник Кьониг. А що се отнася до вас — кимна към Анелка — вие сте само тяхна съучастница.

Петрушка беше като ударен от гръм. Не можа да промълви нито дума.

Директорът Марчак го побутна по рамото.

— Да вървим към октагона — нареди той. — Най-важното е да намерим и вземем съкровищата.

Петрушка сякаш се събуди от сън. С отсъстващо изражение се приближи към вратата на октагона и я отвори.

— Ние също ще погледнем тези съкровища — заяви поручик Юджински и заедно с останалите милиционери и арестуваните тръгна след нас към кулата.

Клисарят запали дебели свещи и по стръмните стъпала слязохме в мазето.

— Къде може тук да има скривалище? — разсъждаваше на глас Петрушка, като оглеждаше извития аркообразно таван на доста голямото помещение.

— В комина. Погледнете в комина — нетърпеливо рече директорът Марчак и предизвика с това възхищението на Петрушка.

— В комина ли? Вие сте гениален, директоре. Веднага посочихте мястото, където са скрити съкровищата. — Той чак закукурига от възхищение.

— Добре, добре — измърмори директорът. — Отворете този комин и извадете съкровищата.

Докато Петрушка се мъчеше да отвори ключалката на комина, Ала се вмъкна в ъгъла на подземието и прибра в чантата скрития под две парчета тухли малък предавател. Той беше изпълнил задачата си и беше излишен.

— Ето и съкровищата — прошепна внезапно Петрушка и отвори вратичката на комина.

Мълчаливи, ние напрегнато гледахме как той пъхна ръката си в скривалището в комина и едно по едно извади: тенекиена кутийка, четири красиви, обковани със сребро сандъчета за мощи, много стара изработка, а също митра с нашити на нея скъпоценни камъни.

— Всичко съвпада — тържествуващо ни осведоми Петрушка. — Никой не е бъркал в скривалището, никой нищо не е взел от него.

— А кутийката? — изръмжа директорът.

Петрушка отвори тенекиената кутийка и започна да брои:

— Един, два… пет… осем… десет рубина.

Марчак с гневен жест му взе кутийката и без даже да погледне вътре, заяви:

— Този път няма да се оставя да ме измамят, Петрушка. Тези рубини са фалшиви.

Петрушка взе кутийката от директора и започна да разглежда камъните.

— Те са истински — каза той след малко. — Разбирам нещо от тях. Това са истински скъпоценни камъни.

Директорът Марчак отново взе от Петрушка кутийката. Без да погледне вътре, започна да размахва кутийката така, че камъните вътре затракаха като зарчета за игра.

— Тези рубини са фалшиви, Петрушка. Батура ги е подменил.

Измъкнах от ръцете на директора кутийката, отворих я и погледнах вътре.

Но това, което казах прозвуча на директора и на моите приятели като оръдеен изстрел:

— Рубините са истински.

— Какво? Как така? — процеди директорът.

— Как така? — чух изненадания глас на Батура.

— Истински ли? — разтревожи се Калиостро.

А аз кимнах с глава и подадох отворената кутийка на директора.

— Разгледайте ги, директоре. Те са наистина истински.

Но вместо директора кутийката грабна Батура. Алчно погледна вътре.

Видях как клепачите му бързо затрепкаха, толкова беше изненадан. Просто не вярваше на очите си.

— Истински са… — прошепна той и погледна Калиостро. А маестрото му отговори със също така учуден поглед.

Директорът Марчак взе кутийката от Батура и едва сега внимателно заоглежда камъните.

— Да, действително… — прошепна той. — Изглеждат истински. Как е станало това, Томаш? Нали слушахме радиопредаването. Нищо не разбирам…

— Аз също нищо не разбирам — измърмори мрачно Батура.

Обърнах се към Калиостро.

— На вас, маестро, дължа този фокус-бокус.

— На мен? — изплаши се Калиостро.

— Да. Още вчера открих третото скривалище на Кьониг. Извадих от него истинските камъни и отидох в стаята си. От вашата торбичка, маестро, извадих фалшивите рубини и сложих вътре истинските. В кутийката в комина поставих фалшивите рубини. Останалото вие извършихте сами — отново кимнах на Калиостро и Батура. — Вие сложихте в скривалището истинските. Светът е илюзия, маестро Калиостро.

Директорът Марчак се хвана за главата.

— О, боже, ще полудея! Фалшиви, истински, истински, фалшиви. Къде най-после бяха фалшивите, а къде истинските рубини?

Аз си размених с поручик Юджински многозначителен поглед. Нали той, по моята настойчива молба, ми разреши да подхвърля на Калиостро истинските рубини. Откакто разкри историята с ограбването на скривалищата, милицията непрекъснато следеше и Батура и Калиостро. Даже ако се бяха досетили за подмяната, те нямаха възможност да избягат. Помолих поручика да ми разреши замяната, защото както понякога ми се случва, обичам ефектните сцени в края на приключението.

rubini.png

През това време директорът Марчак набързо състави протокол за отварянето на скривалището. А когато ми подаваше да го подпиша, рече тихо:

— Отървахте кожата, защото нищо не е изчезнало от скривалището. Но не мога да ви простя, че ме направихте на глупак, който не може да различи истинските от фалшивите рубини.

Посочих свещта, която гореше в ръката на клисаря:

— Тук е тъмно, господин директоре. Може да се каже, че в това мазе е даже много тъмно. Не е трудно да се сгреши, нали?

Край