Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pan Samochodzik i zagadki Fromborka, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Збигнев Ненацки

Заглавие: Господин Автомобил и загадките на Фромборк

Преводач: Елена Пеловска

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: Полски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: Роман

Националност: Полска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

Излязла от печат: ноември 1980

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Георги Анастасов

Коректор: Албена Николаева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1829

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Как трябва да се държиш във Вармия и Мазурите. Няколко исторически загадки. Кой следи Коперник. Затвореният път и какво се случи на него. Вярвам ли в марсианците. Среща в теснината. Лице срещу лице с венерианците. Опасният Ас. Страшната дама и железните ръце. Заклеваме се да мълчим.

Фромборк е разположен в североизточния край на Елблонгското възвишение и е в Олщинското воеводство. На север се простира тъмната и винаги леко развълнувана глъбина на Висленския залив, а на хоризонта се вижда черната ивица на Висленския провлак с нейния красив курорт — Криница Морска. Откъм юг Фромборк сякаш се е подпрял с раменете си на Елблонгското възвишение, вълниста моренова равнина, разрязана от живописни теснини, тук-таме обрасли със смесена гора.

След Пасленк се разделихме с международното шосе Е81, което води от Варшава за Гданск и свихме по тясното шосе за Млинари. По-нататък това шосе пресича автострадата Елблонг — Калининград и като прави огромна дъга води през Йендрихово за Фромборк. Веднага след Пасленк се пътува през Елблонгското възвишение и колкото повече се приближаваш до Фромборк, толкова повече срещаш чудните клисури, издълбани от ерозията в мореновата равнина, образувана някога от огромния език на ледника. Тези клисури — както вече споменах — са много живописни и общо взето гористи. Пътувайки в този августовски ден аз даже не подозирах, че в една от тези теснини скоро ще ми се случи необикновено приключение. Първото голямо приключение от редицата фромборкски загадки.

Пътувахме през Вармия. Но какво означава думата Вармия?

Сигурен съм, скъпи читатели, че когато ви запитам за Вармия, тя неизбежно се свързва за вас с думата Мазури. Вармия и Мазурите в мислите ни се свързват в едно понятие, което означава северната част на нашата родина, Олщинското воеводство, страната на хилядите езера.

Но ако ви запитам къде е разположена Вармия, а къде Мазурите, сигурен съм, че не всеки от вас ще може да ми даде верен отговор. Всекидневно употребяваните понятия обикновено неточно отразяват действителността. Вармия и Мазурите, или „страната на хилядите езера“, в действителност наброяват над три хиляди езера.

А освен това Вармия и Мазурите са две съвсем различни географски и исторически понятия. Така например, в северната част на Вармия, т.е. там за където пътувахме, няма много езера, може би по-малко, отколкото около Лодз или Варшава.

Когато едно момче или момиче за пръв път в живота си е тръгнало с родителите си към северните райони на Полша, още от Ниджица и Шчитно заобикалящият го пейзаж започва да му прави впечатление. Може би нещо в непривичната архитектура на селата — къщите са повече от червени тухли, покрити с червени керемиди, докато в Централна Полша дървените къщи са варосани, а зиданите са боядисани в бяло или сиво. И още нещо поразява и прави впечатление. Твърде малко са наведените кръстове, параклисчета, статуи на светци, полски мадони, които почти на всяка крачка, на всеки кръстопът виждаш в лодзко, варшавско или краковско. Някой може да обясни това така: „Започва старата Източна Прусия и това са следите от немското влияние“. Но това не е вярно, драги. Мазурите, защото пътуваш именно през Мазурите — са също така Полша, както и другаде, както е в люблинско или в Куяви. Но полското население, което живее в тези области, е с евангелистко вероизповедание.

След това правиш крачка на север и отново сякаш се озоваваш край Лодз или Варшава. Сред зеленината на дърветата белеят стените на къщите, но прозорците на тези къщи са сякаш в пъстри рамки.

И отново наклонени кръстове по кръстопътищата, параклисчета, мадони. Вече си във Вармия, чието полско население е било католическо.

Но нима е толкова важно каква религия са изповядвали хората, живеещи по тези земи?

Да, важно е. Защото между другото тъкмо тук се крие тайната на тяхната самобитност. Важно е преди всичко за тебе, пътниче. За твоя начин на мислене и постъпки. Защото ако в мазурско село посетиш черквата и се убедиш, че си в протестантска църква, не мисли прибързано, че си попаднал в село, където живеят немци или хора, които са били понемчени. Това са същите поляци като тебе. Но те просто изповядват друга религия.

А ако посетиш мазурското гробище и забележиш каменни надгробни плочи с издълбани на тях готически надписи, не се оставяй да те подведе впечатлението, че това са немски гробове, тъй като готиката се свързва с немците. Опитай се да прочетеш тези готически надписи и с учудване ще установиш, че само буквите са готически, но думите са полски. Старите молитвеници и мазурски книги са написани на полски, но с готическа азбука. Ще бъдеш изумен, когато някой ти обясни, че тази готика се нарича „краковски шрифт“ или краковско писмо, защото тук той е дошъл съвсем не от Германия, а от Краков. Ще се учудиш също, ако ти кажа, че най-старите полски книги са били написани именно с такъв готически шрифт, а тези земи, дори чак до Крулевец, са станали преди векове ковачница на полската писменост.

През периода наречен Възраждане, в Крулевец, в столицата на Княжество Прусия, при двора на княз Албрехт, са живели и творили много превъзходни писатели, като в своите произведения са разкривали прелестта на този край.

С какво ги е примамвала тъкмо Прусия? Защо именно тук са се родили истински съкровища на полската култура?

Решаващи са се оказали религиозните съображения. Както знаем от историята, периодът на реформацията[1] предизвикал оживяване на умствения и литературен живот в Полша и раждането на литература на полски език. Писателите друговерци, обръщайки се към простия народ, е трябвало в своите произведения да си служат не със задължителния тогава латински, а с полски език. И понеже дворът на княз Албрехт е бил овладян безрезервно от протестантството, при него намерили убежище и поле за работа писатели, повечето от които, както Рей от Нагловици[2], са били друговерци. Впрочем не само те. Интензивният интелектуален живот при двора на княз Албрехт е примамвал и други известни мислители на онази епоха. Там е бивал често Ян от Чарнолас[3] и други. През шестнадесети век в печатниците на Крулевец били издадени твърде много книги, написани на полски език.

Затова, когато крачиш по мазурската и варминската земя, бъди предпазлив в преценките си за хората и делата или бъди изпълнен с такт и мярка. Кой знае дали не стоиш пред нещо, което ти се струва загадка, но което би могъл без затруднение сам да си изясниш, ако малко по-внимателно си слушал в училище уроците по история и полски език.

Що се отнася до мен, не че не желая да продължа разказа си, но все повече наближавахме Фромборк и Калиостро отново започна да дреме. От джоба му се показа смокът Пьотруш, на коленете ми се покатери бяла мишка.

— Калиостро! Хей, Калиостро — побутнах илюзиониста по рамото.

— Какво? Какво става? — събуди се той малко замаян.

— Наближаваме града на Коперник — казах аз.

Той се огледа, но точно пътувахме през гората. До Фромборк оставаха още десет километра.

Илюзионистът се прозя, след това поглади черната си брада. Грабна мишката от коляното ми и я пъхна в джоба си.

— Вие наистина ли отивате във Фромборк заради този тип? — запита той.

— Не можете ли да се изразявате с по-голямо уважение за един от най-великите хора на новото време?

— А аз мислех, че най-великият човек е бил Наполеон — установи той.

— Този дребен капрал? — отвърнах презрително. — Неговата единствена заслуга е, че по време на своята египетска кампания е събрал няколко господа, които са разбирали много от старини. И благодарение на това се е родила науката, наречена египтология. Коперник е съвсем друго. Той се е осмелил да каже нещо, за което целият тогавашен свят е мислел съвсем иначе. Казал е, че земята се върти около слънцето. И това гениално откритие е направил не в някоя прославена обсерватория на тогавашните прославени университети, в столиците на тогавашната наука, а в малкия Фромборк, за който казвали, че се намира на края на света.

— Съгласен съм с вас — кимна Калиостро. — Винаги съм считал, че най-способни са типовете от провинцията. Аз също винаги работя в провинциалните дупки, а не например във Варшава.

— И все пак не може ли да не го наричате „тип“?

— На вашите услуги съм. Струваше ми се, че ако от време на време го наричаме „тип“, той няма да се обиди, нито ще му нанесем някакъв ущърб, а на нас така ще ни е по-близък.

— Е, ако така смятате — съгласих се аз. — Защото, виждате ли, аз мисля, че може да си представим света без Наполеон. Но какво би бил светът без Коперник? Какво би станало с нас ако продължавахме да мислим, че земята е център на вселената, и нямахме понятие за движението на небесните тела? Например, астронавтиката. Всеки космонавт, преди да се качи в своята космическа ракета, трябва първо да се поклони на паметта на Коперник.

Калиостро отново поглади брадата си.

— А що се касае до космическите полети, вие на какво мнение сте за другите планети? Дали там живеят някакви хора? Обожавам научнофантастичните книги.

Не отговорих на въпроса му. Пред нас се показа панорамата на Фромборк, зад зелената стена на дърветата се извисяваха стрелнали се към небето готическите кули на Фромборкската катедрала.

Забелязах надясно път и завих по него.

— Не пътуваме ли за Фромборк? — учуди се Калиостро.

— Първо ще се отбием на терена на археологическата експедиция, където работи една моя позната — обясних аз. — Не е далеч от тук, близо до ПГР[4] Богдани. Учените разкриват там едно от най-добре запазените древни селища във Вармия. Археолозите са гостоприемни хора, а вие сигурно нямате нищо против една вечеря?

— О, да, пък и време е вече — потвърди той като погледна часовника си.

Разкопките близо до Богдани се ръководеха от моята стара приятелка по прякор „Глухарчето“, защото имаше такава пухкава и светла коса, като пух на глухарче. Бях получил препоръка от директора Марчак да се свържа с всички научни експедиции, работещи във Фромборк. Трябваше веднага да пристъпя към изпълнение на служебните си задачи. Може би тъкмо от Глухарчето — предполагах аз — ще успея да получа някаква информация за работата на Петрушка. Може би, докато е търсил съкровищата на Кьониг, се е съветвал с тях, като специалисти по разкопките.

Изминахме километър и се намерихме при моста на малката река Бауда. Спрях таратайката и разтворих на коленете си картата. Някъде наблизо до тази река трябваше да се намира доста висок хълм, на който бяха остатъците от крепостта.

На мястото, където спряхме, река Бауда се дели на два ръкава, като образува малка делта в устието й към близкия Висленски залив. В делтата на Бауда се простираха мочурища, обрасли с храсталаци. Околността беше сурова, мрачна и което е най-лошото — безлюдна. Никъде не се виждаше жива душа. Нямаше даже кого да попитаме за лагера на археолозите.

Огледах се наоколо и забелязах доста високи хълмове, разположени вече зад втория ръкав на реката. В подножието им се виждаше входът към дълбоката клисура. Навярно някъде натам трябваше да търсим лагера на археолозите.

Потеглих с таратайката.

— Какъв е този знак? — попита Калиостро като посочи закованата на дървото червено-бяла табелка.

— Пътният знак „Влизането забранено“.

— Тогава защо влизате?

— Мисля, че са го поставили археолозите, та никой да не пътува натам и да не им пречи на работата. Но както знаете, аз съм тук служебно, от името на Отдела за музеите и охрана на паметниците. Този знак за мен не се отнася — изпъчих се аз гордо.

О, каква грешка правех!

— Ако става дума за другите планети — върна се Калиостро към прекъснатия разговор, — аз съм на мнение, че преди всичко Марс трябва да е населен с някакви мислещи същества. Вероятно скоро ще изпратим изследователска апаратура на Марс. Кой знае обаче, дали съществата от Марс отдавна вече не са изпратили при нас своя апаратура, която ни снима, наблюдава нашия живот и прави научни заключения.

— При нас обаче не са намерени никакви чужди апарати — забелязах аз, оглеждайки се наоколо и търсейки да видя някой, който би могъл да ни даде информация за археологическата експедиция.

— А летящите чинии?

— Това е глупост. Няма никакви летящи чинии — заявих аз решително.

— Аз пък вярвам в съществуването на летящи чинии — упорстваше Калиостро.

— Защото вярвате в черната и бялата магия.

Калиостро с достойнство поклати глава:

— На небето и на земята съществуват неща, за които философите не са и сънували. Аз съм на мнение, че рано или късно нас ни чака нашествие на марсианците.

Беше едва четири часа следобед, но ние пътувахме по дълбоката клисура, като по мрачен коридор. Короните на дърветата се сплитаха над главите ни, от двете страни стръмно нагоре се издигаха високи стени.

— Интересно, как ли изглеждат те? — каза маестрото.

— Кои?

— Марсианците — отвърна той, сякаш наистина нямаше други грижи.

И тъкмо в този момент сякаш в отговор на въпроса на маестрото, в мрачния тунел на клисурата ни ослепи някаква остра светлина. За момент даже ослепях и автоматично натиснах спирачката. Блясъкът беше остър, почти болезнен.

Спрях таратайката. Блясъкът от бял промени цвета си в жълт, след това в червеникав, докато най-накрая стана синкав, нежен, приятен за окото, но едновременно прекрасно разпръскваше тъмнината на клисурата.

На няколко метра от таратайката пътят ни преграждаше някакво странно съоръжение. Отначало ми се стори, че пред мен стои неземно същество, което ме гледа с пет големи кръгли очи. Само едното от тях блестеше със синкава светлина, а останалите сякаш възползвайки се от неговия блясък ни разглеждаха с най-голямо внимание.

Странното съоръжение имаше вериги. Беше квадратно и покрито с тежка желязна броня, така че приличаше на танк, а по-точно на танкетка с подвижно куполче отгоре. Именно на това куполче бяха разположени петте очи, подобни на прожектори.

Съоръжението стоеше пред мен неподвижно, макар да съм убеден, че в момента, в който се натъкнахме на него, то също се движеше и пътуваше в нашата посока. Предупредило ме беше с острия си блясък, принуди ме да спра, но и само̀ също спря, за да избегне стълкновението. В тясното гърло на клисурата не можехме да се разминем.

Забелязах, че от бронята на съоръжението се показаха четири дълги върха, или може би антени. След това блесна второто око. Жълтият език на светлината сякаш опипваше подробно моята таратайка и надникна даже и вътре, като освети лицата ни.

— Марсианци — прошепна Калиостро и се притисна към седалката.

За миг страхът ме стисна за гушата. Марсианци? Нима Калиостро наистина предсказа нашествието на марсианците?

Мислите трескаво се блъскаха в главата ми. Чел съм много книги за приключенията на космонавти в далечните галактики. Гледал съм много филми за нашествия на различни извънземни твари на нашата красива, макар и така несъвършена планета. Но в нито една от тези книги и в нито един филм не е казано как трябва да се държи обикновеният човек в случай че се срещне с марсианците. И точно пък на мен ли трябваше да ми се случи…

Жълтеникавата светлина на второто око все още опипваше лицето ми. Това ме раздразни малко, защото трябваше да затворя очи. Запалих дългите светлини и натиснах копчето на фаровете против мъгла. Тези фарове против мъгла бяха диодови лампи. Адски силни. Снабдих таратайката си с тях по време на престоя си във Франция. Лъчите на прожекторите се пресякоха във въздуха и се сблъскаха.

Тогава марсианецът, който изглежда бе заслепен от моите фарове, блесна с третото си око. Отново ме удари остра бяла светлина, но нейната сила частично бе отслабена от запалените диодни лампи. Сега нашите коли стояха в поток от светлина. На дъното на клисурата би могло да се намери даже загубена игла. Беше светло като върху бюро, на което гори нощна лампа.

На марсианеца пръв му омръзна тази борба на прожектори. Той угаси фаровете си, като остави само на купола слаба, синкава, предупредителна светлина.

В отговор аз също излязох от борбата, като загасих всички фарове. Оставих само габаритните светлини на таратайката.

— Сега какво да правим? — попитах Калиостро.

— Да си плюем на петите. Веднага да си плюем на петите — заекваше ужасеният илюзионист.

— Как я мислите тая? А таратайката?

— По дяволите таратайката. Да бягаме пеша — предложи той, но се страхуваше да подаде носа си от колата. Даже дръжката на вратата не докосна.

— Няма да зарежа таратайката — заявих аз.

— Тогава бързо се изтегляйте. Да отидем във Фромборк за милиция — предложи трескаво маестрото.

— А той ще ни позволи ли да се изтеглим? — колебаех се аз. — Може би няма да допусне да съобщим за неговото присъствие? Ще ни догони и ще ни смаже като черупка на яйце. Трябва да се разберем с него. Най-добре е тихо и мирно. Ще отида да поговоря с тях.

Хванах дръжката на вратата, но Калиостро се вкопчи в рамото ми.

— Не, не — простена той умолително. — Недейте така. Те може би са радиоактивни.

Внезапно в тайнственото съоръжение нещо захърка, закашля, задави се като във високоговорител на гара. Стори ми се, че някой, скрит в тази странна машина, иска нещо да ни каже, но не е много сигурен на какъв език. В края на краищата може тези кашляния и хрипове да са езикът на марсианците?

— Опитайте вие да се разберете с тях — предложих аз на Калиостро.

— По какъв начин?

— Че нали сте учили в Сорбоната. С помощта на телепатия или хипноза — казах аз.

— Какво говорите? Това не съм го учил — призна си маестрото.

За малко не оглушахме от мощен глас. Сякаш огромен гигантофон изрева с всичка сила:

— Ще се изтеглите ли, или не?

— Господи! На полски. Той говори на полски — простена радостно илюзионистът.

Гласът отново гръмко закрещя:

— Хайде! Изтегляй се! Махайте се от пътя!

Искаше май да каже още нещо, но се разкашля, захриптя, задави се. Изглежда апаратурата му за говор не работеше особено добре.

И може би тъкмо затова, веднага се почувствах някак по-сигурен. Обзе ме храброст, разигра се в мен хусарската и кавалерийска кръв.

Излязох от таратайката, сложих ръце на кръста и широко разкрачил крака, застанах пред колата.

— От къде на къде, уважаеми, трябва аз да се изтегля? Аз бях пръв в клисурата! Затова изтеглете се вие — заявих аз гръмко.

В странната кола отново нещо забълбука, закашля. Тайнственото нещо каза с малко по-спокоен тон:

— Марш от пътя, че ще ви прегазя.

— Как така? Заплашвате ли ни, гражданино? — попитах аз. — Вие се изтеглете, гражданино.

Боже мой, колко фамилиарно звучеше. Сякаш се намирах на бензиностанция, слушах разправиите между джентълмените, които пристигаха с колите си, за да заредят гориво. Марсианци ли? Какви ти марсианци?

Даже Калиостро разбра, че имаме работа със земляк. Показа се от колата и извика:

— Не отстъпвай от пътя! Ние бяхме първи.

— Марш, че ще ви смажа! — загърмя тайнственото съоръжение.

Антените му подозрително се размърдаха. След това то бавно тръгна. Насочи се право към нас.

Разперих ръце като Рейтан[5], преграждайки му пътя.

— Хей, без глупашки шеги! — завика Калиостро, подавайки глава през прозореца на таратайката.

Тайнственото съоръжение спря на няколко сантиметра от краката ми.

— Защо не искате да се изтеглите? — запита то прегракнало.

— Защото не ни прави чест — отвърна Калиостро.

В тайнственото съоръжение нещо се закикоти. А след това гласът прозвуча сладко и кокетно:

— Мислех, че сте джентълмени и отстъпвате път на жените.

Калиостро веднага изскочи от таратайката.

— Това е някаква дама! — извика той радостно. — Любопитен съм дали е хубава.

Той изтича към тайнственото съоръжение. Обиколи наоколо, но никъде не намери нито вратичка, нито прозорче, през което да може да се надникне вътре.

— О, боже — изуми се той. — Как сте влязла там?

Наистина аз също забелязах, че тайнственото съоръжение нямаше ни врати, ни прозорци. Дамата, която беше вътре, изглежда ни наблюдаваше през някое око в подвижния купол. Но как беше попаднала там?

— Ало. — Калиостро почука с пръст по желязната броня на съоръжението.

Тогава стана нещо страшно. Отстрани на съоръжението се отвори малка вратичка и оттам се протегна желязна ръка. Стоманените пръсти стиснаха Калиостро за врата и го тласнаха на няколко крачки от съоръжението.

— Исусе Христе, убиват ме! — пищеше Калиостро стиснат от железните пръсти.

Желязната ръка го пусна и се прибра в съоръжението. Малката вратичка се затвори безшумно.

— Ама че груба жена — измърмори Калиостро, като разтриваше врата си.

Внезапно съоръжението леко трепна.

А гласът чудновато изписка:

— О, боже, мишка! От джоба му излязоха две мишки.

Наистина двете бели мишки бяха излезли от джоба на Калиостро и по реверите на неговия сюртук вървяха към рамото му.

— Веднага приберете отвратителните си мишки — пищеше женският глас.

Калиостро, който вече изпитваше необходимото уважение към възможностите на тази опасна жена, послушно улови двете мишки и ги скри в джобовете си.

В това време на мен ми се стори, че до ушите ми стига приглушен разговор, който се води в тайнственото съоръжение.

Някакъв мъжки глас запита:

— Какво става там?

— Някакви два субекта преградиха пътя на Ас — отговори жената.

Значи това съоръжение се нарича „Ас“. Ами да, едва сега забелязах бледия надпис отстрана. Две букви: „А“ и „С“.

— Че нали там има пътен знак: „Влизането забранено“ — забеляза мъжкият глас.

— Разгледайте ги тези двамата, които не спазват правилата, господин професоре — отвърна женският глас.

Внезапно от двете страни на съоръжението изскочиха железни ръце. Хванаха мен и Калиостро за ръкавите на саката. Едновременно светнаха фаровете и върху нашите особи се изляха потоци светлина, за да може онзи професор от тайнственото съоръжение подробно да ни огледа.

as.png

— А колата им видяхте ли? — запита жената. — Сигурно сами са си я правили от отпадъци. Изглежда като всъдеход от Марс.

— Чухте ли? — извика ми Калиостро. — Вашата кола нарекоха всъдеход от Марс. А те самите от къде са? Да не са от Венера?

— Тихо там — смъмри ни женският глас.

Професорът попита:

— И какво ще правим с тях?

— Ще ги затворим в нашата барака за няколко дни — решително заяви жената. — Защото ако ги пуснем, ще раздрънкат какво са видели и ще си имаме неприятности. Ще се съберат тълпи любопитни и няма да можем да провеждаме експеримента си.

— Какво значи това? — развиках се аз, като се дърпах и се мъчех да освободя ръката си от стоманените пръсти. — Това е посегателство върху нашата свобода. Не съм съгласен. Протестирам! Служител съм на Отдел музеи и охрана на паметниците. Имам да изпълнявам във Фромборк важни задачи.

— Какви са пък тези важни задачи? — попита иронично жената.

— Работите на Коперник — отвърнах аз, като се стараех да запазя най-сериозно изражение.

— А защо сте дошли тук, а не във Фромборк? — разпитваше жената.

— Мислех, че тук работи археологическата експедиция. Исках да спра в лагера на археолозите. Кълна се, никому нищо няма да кажа за вашия Ас.

— Археолозите вече се преместиха във Фромборк — обясни ми жената.

А професорът заяви:

— Можем да му вярваме. Този няма да издаде нашия Ас. Но вторият ми се вижда подозрителен.

— Кой е той? — попита жената.

— Илюзионист. Маестро на черната и бялата магия. Нарича се Калиостро — представих аз брадатия, когото желязната ръка дължеше здраво.

— Значи този ще задържим — реши професорът.

— Как така? Не! Протестирам! — Калиостро се мъчеше да отскубне ръкава на сакото си от стоманените пръсти.

Но на помощ на Калиостро се притече жената от тайнствения всъдеход.

— Не съм съгласна — изпищя тя. — Той носи мишки в джобовете си, господин професоре. Не мога да търпя мишки в бараката ни.

— Заклевам се да пазя тайна! — крещеше отчаяно Калиостро. — А със себе си нося не само мишки, но и един отвратителен смок.

Той бръкна в джоба си измъкна оттам Пьотруш и започна да го размахва като пръчка.

— Наистина, смок! — учуди се професорът.

Чух тежката въздишка на жената от тайнствения всъдеход:

— Струва ми се, професоре, че това са двама безопасни луди. Да ги пуснем, но първо нека се закълнат, че ще мълчат.

— Заклевам се да мълча! — изръмжахме ние в хор.

— А сега, марш оттук! — заплашително заяви жената.

Железните ръце разхлабиха яката си хватка. Угаснаха прожекторите на тайнствения всъдеход.

След това той почти безшумно се обърна. Пред очите ни се изкачи по стръмната стена на клисурата. С веригите си и с мощното си туловище трошеше храстите и тънките дръвчета.

Изкачваше се бързо, след миг вече беше високо и изчезна в гората, която покриваше хълма.

А ние, стъписани от това, което бяхме преживели, стояхме втрещени в мрачната клисура. Измина още миг и случилото се с нас изглеждаше като сън. Но не. Не беше сън. На стената на клисурата ясно се различаваше следата от веригите, виждаха се изпочупените храсти.

— Да тръгваме за Фромборк — прошепнах аз.

Нямаше нужда два пъти да повтарям на Калиостро предложението си. Може би той се страхуваше, че тайнственият всъдеход ще се върне и страшната невеста ще размисли и ще заповяда да го затворят? Той светкавично се намери в таратайката. Аз направих същото. Бързо се изтеглих назад от клисурата. С лудешка скорост, сякаш бягахме от страшна опасност, летяхме към Фромборк.

Едва когато бяхме вече далече от злополучния знак „Влизането забранено“, намалих скоростта, въздъхнах с облекчение и казах:

— Дяволският Ас. За малко да ми откъсне ръкава. Адски Ас.

— Шшш-ш-ш-т! Тихо. Не споменавайте напразно това име — измърмори Калиостро.

— Вярно. Заклехме се да мълчим — спомних си аз. — Още повече че с този Ас нищо не се знае. Може да чува и да вижда от разстояние.

Бележки

[1] Реформация — социално-политическо движение от 16 век в Европа, изразяващо се в религиозна форма. — Б.пр.

[2] Миколай Рей от Нагловици — (1505 — 1569), поет и прозаик на ренесанса, пръв започва да пише произведения на полски език. — Б.пр.

[3] Ян от Чарнолас — полски книжовник от 16 в. — Б.пр.

[4] ПГР — съкратено название на полските трудовокооперативни стопанства. — Б.а.

[5] Тадеуш Рейтан (1741 — 1780), прославил се като яростен противник на разделянето на Полша. — Б.пр.